4. Д-р Димитър Рашев
 

Като че най-трудно може да се пише за родителите. Тях сме свикнали още от малки да виждаме във всекидневния им живот, в грижите им за нас — децата, и като че не сме намирали нищо по-особено и ни най-малко изключително, дори и то да е съществувало. А в по-късна преценка и в спомените може да се стигне до субективни оценки, идеализиране. И сега, като преминават пред мене всички впечатления и спомени за тях от деня, в който съм могла вече да задържам трайно в паметта си видено, чуто и преживяно до смъртта им, ще се постарая правдиво да ги обрисувам, и преди всичко баща си, и да предам всичко онова, което съм научила от него за Ботев, за семейството му и което не съм засегнала в предишните страници или само бегло съм отбелязала.

Характеристики, спомени и разкази от негови съвременници, другари, колеги, някогашни ученици и други, които в различни периоди от живота му са го познавали, дружили са с него или са знаели за него, допълват образа и дейността на баща ми.

Димитър Рашев е роден в Търново на 16 февруари 1865 година. Той, както се казва, е единствено дете от брака на Венета Минчева Везирева и Дончо Стефанов Петров. Така му било отредено, че 23 години е прекарал в чужбина, а още десетина години най-често в движение в различни градове на България. Освен първите си три години, ваканциите и шестгодишно учителствуване, в родния си град Търново е прекарал всичко около десетина години. Остатъкът от живота му (от 1902 г. до смъртта му) преминава в София. Всичко това не е могло да не му се отрази, при него най-положително, като човек, като интелект, като народен просветител и гражданин. Още в първите му детски години охолството във владишкия дом не го е разглезило, а благоприятните условия за обра-

139

зование от първото му стъпване в училище са били най-пълноценно използувани от него. Още тогава здравата ръка и бдителното око на майка му над всяка негова проява в къщи и в училище са спомогнали до голяма степен за това. А краткото време в семейната среда с Ботев е било цяла школа за 10—11-годишното момче — възраст, в която възприятия и впечатления най-силно се запечатват и оставят следи за цял живот.

Смущението при вида на внушителната Ботева фигура и строгия по описание на учениците му учител, а и детската ревност, че любовта на майката е разделяна между съпруга и детето, бързо бива заместено от взаимно разбиране и привързаност. Заетият постоянно Ботев, разкъсан на много страни, обременен с различни грижи и затруднения, е могъл спокойно да си отдъхва в семейството и да отделя бащинско внимание на Димитър.

Когато се настаняват в жилището им на „Шербан Вода”, момчето ще стане свидетел на динамичния ритъм в живота на революционера, публициста и поета, постоянно зает в печатницата, на писалищната си маса, в разговори с многобройни посетители. Ще се потопи в атмосфера, съвсем различна от оная във владишкия дом, на живот скромен и суров, както са сурови лицата на ония, които са се обрекли на опасно, но свето дело. И тук, и на „Румеора” то ще има постоянно пред очи рядък пример на човек, изцяло отдаден на една идея, която го е изпълнила и е станала смисъл и същина на живота му. Когато по-късно ще трябва сам упорито да се учи, този пример ще му стане пътеводен, образът на Ботев — подтик и вдъхновение в неуморно преследванена поставената цел.

Когато навършил 7 години, бил записан в румънско училище с името Димитър Рашев. За негово фамилно име било прието бащиното на баба му по майка и на брат й — владиката Панарет Рашев. Него често ще използуват и с него са се подписвали, както видяхме, при случай и други от близките му, на първо място вуйчо му Кирил (д-р Кируш Рашев).

В училище той е сред първите ученици, бързо научава румънски, а от връзките си с другарчета от българското училище не оставя да се похаби родната му реч. И все пак от окото на Ботев не убягнала опасността от едностранчиво развитие на Димитър. Когато една вечер го заварил да чете някаква книжка на румънски, на-

140

строението му някак се развалило. Той нищо не казал, както изобщо никога не давал да се разбере, че има някакво по-особено държане към доведеното дете. След няколко дена обаче донесъл две книжки на български език — „Хитър Петър” [118] и „Хитрият Бертолд”, [119] с което забавно четиво Ботев искал да събуди интерес у Димитър, та покрай това да свикне да чете и на български език. Той му напомнил, че е добре да учи и знае румънски език и други чужди езици, но че преди всичко трябва да познава добре българския език. И както и друг път е ставало, замечтано заговорвал как в свободна България ще се отворят училища във всеки град и всяко село и всички българчета ще се учат на родния си език. Тогава Венета разбрала защо се е помрачило настроението на мъжа й оная вечер, когато Димитър четял книга на чуждия език. Дълго време баща ми си спомняше забавните „историйки” в двете книги, и хубавия урок по рбдолюбие, който тогава получил.

Така Ботев станал първият учител на Димитър по български език. Баща ми не беше забравил с „какво търпение и вещина той успял да го заинтересува и увлече, за да може в скоро време да привикне добре да чете и пише на български. А учителят останал изненадан от умното, способно и много прилежно дете. Започнал да го нарича постоянно „синко”, а веднъж казал на жена си, че е обикнал Димитър не само защото тя му е майка, а и заради това, че у него открил ценни заложби и голяма любознателност. Сияела от радост Венета, като гледала двамата тихо и сериозно да се занимават, или когато Димитър звънко се изсмивал. Някаква шега му е казал Христю, детето се заливало в смях, после пак утихвало и урокът продължавал. Незабравими спомени у майка и син За топло отношение към близки, за едно голямо сърце.

В паметта на баща ми се бяха запечатали и други спомени от детството му. За децата тогава (а у по-късно) била любима играта с „ашици” — кокалчета от агнешки крака, която си уреждали по тротоарите. Те изтърквали на гладък камък кокалчетата, за да се плъзгат бързо и равно, и ги боядисвали разноцветно. Нареж-
 

118. Хитър Петър, кн. 1 от Ил. Блъсков, Русе. 1873

119. Високи умни хитрости Бартолдови..., превел от гръцки Христо Василиев, Бялград, 1853.

141

дали ашиците в кръг и от няколко крачки всеки един от играчите се целел към избрано от него кокалче от кръга, като хвърлял друго, във вдлъбната част на което била наляна капка стопено олово, което, като се втвърдяло, правело кокалчето по-тежко. Ако играчът сполучи да удари с него един от ашиците в кръга и той отхвъркне вън от него, печели го. Всяко хвърляне към кръга се наричало „една щипка”. Леко усмихнат, баща ми разказваше, че при тая игра не бил от най-сръчните и че рядко улучвал при „щипките”. По-ловки от него другарчета печелели повече и шарените му кокалчета обикновено намалявали. Когато младият му баща минавал край играещите, понякога, като виждал, че на сина му не върви, вземал ашика с оловно топче и умело го запращал към кръга. Така избавял Димитър от загуба на грижливо шарените кокалчета. Обичал да се забавлява и шегува с момчурляците чичо им Ботев.

И други случки от детските спомени не бяха се заличили в паметта на баща ми. При добро разположение той с удоволствие ги разказваше и без подкана; те биваха извиквани по асоциация, когато и ние споделяхме някоя сценка или палавост, наблюдавана на улицата.

„Когато сред възрастните, не само в нашето семейство, започваше да разказва баща ми, се говореше за чети, за бунт, за въоръжени действия срещу поробителя, и ние децата се заразявахме от общия дух. Той намираше отражение и в игрите ни.”

На улицата момчетата най-често играели на „война”. Разделяли се на две групи — едната от поробителите, другата на българите. Случило се веднъж, че Ботев, минавайки край тях, като разбрал, че играят на „война”, се наредил на страната на неприятелите. В хода на играта той обяснил на децата, че срещу групата на „българите” трябва да се постави силен противник, защото неприятелите имат много войска и че българите трябва да бъдат много храбри и безстрашни, за да ги победят. Трябвало, казал той, да има между враговете верни хора, предрешени като тях, за да издават плановете им. Показал им как да си служат с пушките и сабите.

Разбира се, че българите победили и Ботев изпратил Димитър за „парламентьор”, който да преговаря за „примирие”. Но децата в увлечението си забравили, че все пак всичко това е игра и натупали „парламентьора”.

142

Когато баща ми разказваше този детски спомен, както и при други подобни случаи, се развеселяваше, като си спомняше как Ботев се ядосал и, „без да си поплюва”, издърпал здравата ушите на побойника. Като най-малък в махалата, а и най-дребен и слаб, той често си изпащал от по-големите момчета, но оттогава никой вече не смеел да го побутне или да му подвикне нещо.

Но и сам Димитър щеполучи добър урок от строгия възпитател. Един ден той се качил на една селска кола. Тя се движела бързо, момчето било много доволно. Размахвало каскетчето си и викало на другите деца „Съ тръяскъ!” [120] Някои от тях изтичали при майка му и й обадили, че Димитър се е понесъл към края на града с кола. Разтревожена, майка му излязла бързо навън, но колата вече не се виждала. В това време пристигнал Ботев и като разбрал тревогата на Венета, хукнал да догони колата, за която минувачи му посочили накъде е заминала. Цял в пот, той успял да я настигне, спрял конете и смъкнал Димитър от колата.

Баща ми се позапира в разказа си. „Навярно това не е минало безнаказано”? — питам аз. А той се усмихва многозначително — разбира се, че е бил наплескан. Когато стигнали в къщи, като видял заканителния поглед на майка си, той се скрил зад гърба на Ботев.

Много са детските спомени за различни всекидневни дребни случки, за кратки или по-дълги разговори, в които Ботев умело се е шегувал, но е знаел как да се покаже пряко или косвено като добър съветник и наставник.
 

Идва решителният час, когато Ботев се разделя завинаги със семейството си. Последната раздяла е кратка. Докато Венета за малко е вън от стаята, Ботев, останал насаме с Димитър, го вдигнал на ръце и казал: „Тебе оставям за мой заместник”. Нищо неестествено не вижда, разбира се, синът, а и майката, когато той споделя с нея тия думи; те могат да се кажат и при временно отсъствие. А Димитър е още малък, та не може да бъде истински заместник и думите на Ботев могат да се вземат като пожелание към момчето да не създава грижи на майка си, а да бъде около нея и малката си сестра и
 

120. рум. — Да живее!

143

с каквото може, да им помага. Но по-късно и двамата ще разберат смисъла им и Димитър никога няма да измени на синовното си задължение към майка си, на братска подкрепа към сестра си.

След гибелта на Ботев, както се каза, за семейството му, изпаднало в нужда, е трябвало да се погрижи преди всичко Българското централно благотворително дружество. Димитър вече е навлязъл в 12-годишната си възраст. „Обществото” поема грижата за него, като го изпраща заедно с най-малкия брат на Ботев — Боян, в Южнославянския пансион в гр. Николаев, ръководен от Тодор Минков. За времето (месеца), когато Димитър е заминал за Русия, нямаме точни сведения. На Боян Ботев БЦБО отпуснало на 15 август 1876 г. 70 франка за пътни разноски [121] и му обещало редовна издръжка. Отначало Боян учил в Николаев, а после в Елисаветград (сега Кировград). В 1883 г. се завърнал в България и постъпил във Военното училище. Взел участие в Сръбско-българската война, той бил тежко ранен и починал в София на 10 ноември 1885 г.

Естествено било и Димитър да замине тогава за Русия, за да бъде в началото на учебната година там. Колкото до пътните разноски, неотбелязани в копирната книга на БЦБО, тях е могла да плати майка му, получила през юли 15 турски лири от БЦБО. Или пък пак се е притекъл на помощ вуйчото.

По запазени документи в архивата на владиката Панарет Рашев може да се проследи голяма част от пътя на Димитър като ученик. В тази архива е запазена „Програма за учебните предмети за изпита на желаещите да постъпят в Николаевската реална гимназия” [122] (I и II клас). Явно е, че владиката се е интересувал за образованието в това училище в Николаев и без съмнение отрано подпомогнал издръжката на Димитър. По-късно в писмо от 16. IV. 1883 г. той благодари на вуйчо си за изпратените му чрез Евлогий Георгиев „200 рубли бумажни”. А нали и в завещанието си Панарет Рашев е определил 3000 лв. за внука си, които да му се дадат, “щом завърши курса за богословските науки и се подстриже в свещенически сан”.
 

121. Копирна книга на БЦБО, НБКМ — БИА, II В, 1664.

122. НБКМ - БИА, ф. 8, арх. ед. 2, л. 39.

144

А от запазеното в същата архива свидетелство на Димитьр от Киевската духовна семинария, след данните за учението му в нея, е вписано копие от свидетелството му от Николаевската Александровска гимназия, която е завършил. В него се казва, че ученикът Димитрий Димитриевич Рашев (записан е с тези три имена) „се обучавал в казаната гимназия от октомври 1876 г. до 18 ноември 1881 г.” Значи, през октомври той е бил вече в Николаев.

По-нататък от това копие на свидетелството му научаваме, че бил постъпил в подготвителен клас и ежегодно преминавал в следващите класове. Накрая е отбелязано, че свидетелството му е издадено на 14 ноември 1881 г., когато е „уволнен” от гимназията за завръщане в България. Свидетелството има № 1443 и дата 19 ноември 1881 г. [123]

След завършване на Николаевската Александровска гимназия той наистина се завърнал в България. Това науча зиме от негово писмо до Панарет Рашев, изпратено от Търцово с дата 16. XII. 1881 г., в което той пише на вуйчо си, че е заболял, че го гледал д-р Берон [124] и че му предписал „дофтурии” (т. е. лекарства). Че имало училище с 200 ученици, но трима учители недобри. Че един другар от Николаев бил сега в Търново и че той вземал от него книги да повтаря преминатото. Не забравя да спомене, че майка му получава 30 лева и че е задлъжняла поради поправка на оградата.

От свидетелството, издадено от Киевската духовна семинария, което предхожда споменатото копие от свидетелството от Николаевската Александровска гимназия, научаваме, че „възпитаникът на Киевската духовна семинария, син на търговеца Димитрия Рашев от Търново в България, Димитрий Рашев, роден във февруари 1865 г., след завършване курса на учение в първите четири класа на Николаевската Александровска гимназия, постъпил през септември 1882 г. в Киевската духовна семинария, в която се обучавал до 7 февруари 1884 г.”

Още тук, освен по други предмети, той е показал отлични знания по латински и френски език.
 

123. НВКМ — БИА, ф. 8, арх. ед. 2, л. 402.

124. Отнася се за д-р Васил Берон, внук на Христо Берон — брата на Петър Берон. Той бил лекар в Търново (б. м., В. Р.).

145

По-нататък в свидетелството се казва, че след завършване на курса в I клас и при преминаване във II клас на семинарията Рашев, по негова молба, с решение на управата на семинарията е „уволнен” от семинарията по семейни причини и поради това не може да се ползува от предимствата, които имат завършващите пълния курс на обучение в семинарията. За военната му повинност е отбелязано — „чужденец”. № 241, дата: гр. Киев, 16 март, 1884 г. Следват подписи на ректора и др. [125]

Дотук имаме точните документални данни за учението на Димитър. Но не са ни попаднали други, от които да се види къде е учил след това. В едни съобщения за него се казва, че е завършил семинария в Москва, в други — в Одеса. Освен други негови три писма до вуйчо му от Киев (16. IV. 1883, 21. XI. 1883, 26. III. 1884 г.), запазено е в архивата на Панарет Рашев писмо на Димитър от 1 януари 1887 г. от Москва, с което го поздравява за Рождество Христово и изразява задължението си към вуйчото за цял живот и му пожелава да доживее онова време, когато ще го види „полезен гражданин на отечеството”. [126]

Знае се, че той е пребивавал в Москва, има и снимка, която си е направил там, но нямаме други данни дали е учил в тоя град. А той най-често и повече говореше за Одеса, което ми дава право да мисля, че е завършил там пълния курс на духовната семинария. А на книга с подпис от него в 1888 г. е отбелязано „Одеса”.
 

Владиката е искал със завещанието си от 21 юли 1886 г. да предреши бъдещата кариера на Вепетиния син — служба на църквата. Като не е спазена обаче волята на завещателя, след уреждане на завещанието в 1898 г., определената сума за Димитър не ще му е била изплатена, защото е изменил на желанието на вуйчо си. Но това вече било без значение за него.

Така, волю-неволю Димитър е трябвало да премине целия курс на духовната семинария, която, без съмнение, е завършил с успех в 1888 г. Но през време на дванайсетгодишното си пребиваване в Русия той с присъщата му
 

125. НБКМ — БИА, ф. 8, арх. ед. 2, л. 402.

126. НБКМ — БИА, ф. 8, арх. ед. 2, л. 412.

143

ревност се отдава на изучаването на руската литература, като чете в руски превод и големите класици от световната литература. В познатата ни негова скромност и сдържаност той и пред нас, и пред други не е изтъквал големите си познания по руски език и литература, но дълбоката следа, която са оставили те в интелектуалното му развитие, са в основата на духовните богатства, които притежаваше. А дори и някои външни черти, например в речта си, той дълго време не можеше да преодолее, или съзнателно не искаше да изостави — както е отбелязал Ил. Янулов, а както и на нас ни е правило впечатление. Дори след като бяха изминали много години от завършване на образованието му в Белгия и беше учителствувал у нас, у него се долавяше изговор на руското ы вместо нашето и? в някои думи, особено в причастната форма „бил” от спомагателния глагол съм. А с любимия си израз „Что-же вы?” той дълго не искаше да се прости.

За някои негови привички говори и Илия Янулов: „Димитър бе придобил и нещо много приятно руско, а именно неотменния чай сутрин и след обяд в 4 часа и израза „что-же вы”, с който започваше всяко свое възклицание, и на което Иванка много се смееше. При тоя „чай” се водеха много приятни разговори между тримата, с много шеги и много остроумия.” [127]

В чужбина, където за младия човек има всички условия да се отпусне, да загуби ценно време в странични увлечения, той не е забравил нито за миг целта си да получи образование, не само защото с успеха си е трябвало да отговаря пред ония, които са го издържали, и особено пред майка си, която във всяко писмо го е подтиквала, насърчавала и изисквала много от него, но и защото от малък е привикнал на упорит системен труд, а и, както пише в посоченото писмо до вуйчо си, иска да стане полезен гражданин на отечеството си. Много от знанията, получени в богословските училища, отпосле той никога няма да използува, но всяко занимание му е допринасяло за обогатяване на ума и за привикването му към постоянен труд над книгата.

Когато през ваканциите се е завръщал при своите, имало е с какво да зарадва майката, доволна от успеха му, а и да даде пример на сестра си как трябва да се учи.
 

127. Ил. Янулов — Спомени.

147

Като е завършил образованието си в Русия, Димитър Рашев се е завърнал в Търново в 1888 г. На една запазена негова книга, за която ще стане дума по-нататък, той на заглавната страница се е подписал и отбелязал „Търново, 1888 г.”.

Скоро след завръщането си той е бил назначен за учител в богословското училище в Търново, открито през 1887 г. [128], но Димитър, както и майка му, не приели това назначение и той не заел учителското място. И още същата година заминал за Белгия да следва.

По онова време (и по-късно) много млади българи са се отправяли към Белгия, където са следвали предимно право и обществени науки. Знае се, че Първата българска конституция (Търновската конституция) е била изработена въз основата на белгийската. Това може би е повлияло много от първите български юристи да се насочват към Белгия и там да завършват висшето си образование. А може би материално е било по-изгодно за тях при по-кратък курс на следването им, а и поради това, че по-голямата част от българските студенти са се завръщали от Белгия доволни от учението си и възнаградени за труда си. Най-сетне в това предпочитание на белгийските университети българските младежи са се повлиявали едни от други и са се групирали в страни, където са минавали по утъпкан път от техни предходници и са имали пред вид техния опит и техните сведения за следването там. Когато по-късно д-р Стоян Христов също е отишъл да следва в Белгия, там, както отбелязахме, някои българи си уредили същата „комуна”, каквато била създадена във Видин от служащите пришълци в града.

Всички тези обстоятелства са предопределили и избора на Димитър Рашев. И той заминава за Брюксел, където е записан, според сведенията, които получихме оттам, с № 9903 и с име Димитри Рашеев. Следвал е през учебните години 1888-1889, 1889-1890, 1890-1891. Записал се да следва право, а се дипломирал по политически и административни науки с докторат по тях у с високо отличие на 19 март 1891 г.

И в Брюксел Димитър Рашев не губи времето си. Ве-
 

128. По писмени сведения от 1948 г. на Паскал Паскалев, съпруг на Мария, внучката на Мариола (мое притежание).

148

че 23-годишен, минал през много школи, с богат запас от знания и с вродена упоритост за овладяване на нови знания, той още отначало бързо се ориентира в новата обстановка и преодолява затрудненията, които изникват поради новия език, по който има вече добри предварителни знания. И тук той знае само труд, непрекъснат, с правилно разпределяне на времето за лекции и подготовка за изпити, със сериозно вникване в материята, която е изучавал. Когато по-късно си спомняше студентските години, той с известен натурализъм казваше: „Четяхме, докато тялото стане на пита на стола”. Но как е чел, показваха запазените до късно у нас в библиотеката му тетрадки с лекции, записки и теми, които си е водил и развивал. Стотици страници, изписани с хубавия му, равен почерк, на изискан френски език и стил, свидетелствуваха за упорит труд.

Но той не се е задоволявал само с изучаваните факултетски дисциплини. Любовта му към литературата и там не е престанала. Това е карало негови познати да пишат след смъртта му, че е следвал и литература в Париж, което не отговаря на действителността, но той толкова добре познаваше литературата, особено френската, че у ония, които не знаеха точно пътя му на образование, оставаше такова впечатление.

В 1891 г. Димитър се завръща от Белгия и е отново в Търново при своите. Високообразован, с три чужди езика, които владее — руски, френски и румънски, с образование по политически и административни науки и докторат, той е могъл да се нареди блестящо, където поиска. Достатъчно е било само да прояви известна гъвкавост, да се пригоди към политическата действителност и да направи кариера, каквато му се е предлагала. Но тук става сблъскването у него на една опартизанена действителност, която го отвращава, и възрожденския му идеализъм за народослужене. И той, и майка му не одобряват политическите нрави и сервилното пригаждане към тях. Майката има пред очи винаги примера на Ботев: като се изградиш или си се изградил добре, да отдадеш силите и способностите си на онези, които имат най-голяма нужда от тях. И двамата в единомислие решават, че народната просвета има най-голяма нужда тъкмо от най-образовани българи. И д-р Димитър Рашев се посвещава за цял живот с цялата си душа на

149

благородната професия — учителската, като я прави истинско свое призвание и става образец на просветител. Когато по-късно са му били предлагани други високи служби, той винаги е отказвал да ги заеме.

И у него никога не се е явявало раздвоение или двоумене дали да скъса с учителската професия и да се отдаде на друга дейност. Пък и не му е била по вкуса каквато и да е чиновническа и административна служба, дори тя да е и най-висока.

В най-бегла характеристика за него Ил. Янулов с няколко черти го обрисува така: „По външен вид Дим. Рашев приличаше на майка си, имаше общи черти и със сестра си Иванка. Малко под среден ръст, със здраво, набито тяло, подвижен, енергичен, с повелителен глас. Лесно се възбуждаше и зачервяваше, очите му почваха да святкат. Това беше признак, че е сърдит. Изобщо Рашев беше сериозен учител и един от най-строгите.” [129]

Защо баща ми е взел и запазил до смъртта си фамилното име „Рашев”? Това е станало още, когато с майка си е бил в Букурещ при владиката. С него той е бил записан като ученик там, а, както видяхме в Русия, където навярно са искали и трето (бащино) име, му е прибавено и второ име — „Димитриевич”, като в Белгия остава само „Димитри Рашеев”. Владиката е сметнал, че поради извстността си, с неговото име по-лесно „ще си пробие път” и Димитър. Може би по такива съображения го е възприел и братът на баба Венета — Кирил. А, както се каза, при някои случаи, може би поради наложени обстоятелства, е било прибавяно след личното име на Венета от ония, които са го вписвали в документи от нейно име. А то е моминското име и на бабата на Димитър — Кица, като фамилно име на прадядо му.

След смъртта на владиката и особено след като твърдо е решено, че Димитър няма да стане духовник, всички тези съображения са отпаднали. Майката е искала и двете й деца, които Ботев е свързал неразделно с нея в едно семейство в писмото си от „Радецки”, да носят неговото фамилно име. Тя, която е налагала мнението си, винаги зачитано от сина й, този път не е
 

129. Ил. Янулов — Спомени.

150

била послушана. Двайсет и двегодишният и по-късно, след завръщането си от Белгия, 26-годишният мъж е проявил в това отношение познатата ни и при други подобни случаи негова принципност. Чужд на всяка суета, той не е искал да напусне скромността си и дори да постави като второ име името на Ботев, станал кумир на цял народ. Това са правили и у нас, и в чужбина мнозина, но и подобни примери не са могли да му повлияят. А той и през целия си живот никога не се е изтъквал и не е искал да използува никъде и пред никого името и заслугите на Ботев. Когато дори и сестра му Иванка постоянно се е тревожела, че като носи името на великия си баща, трябва да направи нещо голямо за него, би ли могъл той да се примири с формално приемане на името му? А след смъртта й, достатъчно е, мислел той, да го носи достойно единствено майка му.

И за всички си остава само д-р Димитър Рашев.

От 1 септември 1891 г. той е назначен за учител в мъжката гимназия в Пловдив, където, според изпратените ни сведения от главните книги и раздавателните списъци, през учебните 1891/1892 и 1892/1893 г. е бил преподавател по руски и френски език. За следващата 1893/1894 (и други години) Държавният архив в Пловдив не разполага със сведения, затова не можем да установим точно дали в тези именно година той не е бил пак в Пловдив. На подарена му снимка от негов колега Сп. Чолаков с годеницата си с дата 3 октомври 1894 г. (запазена у мене) има надпис „В спомен на тригодишния ни братски живот като учители при Пловдивската гимназия „Александър I”, увенчан с годежа ми”. От нея би могло да се предполага, че той ще е бил учител в Пловдив и през Ш-та — 1893/1894 г.

За пловдивския период от учителствуването му нямаме много данни. Верен на себе си да не търси леки развлечения, без какъвто и да е вкус към гуляйджийски компании и празно губене на време, той се е движел с колеги, с които се е разбирал и които, като него, са били още неженени. Това ни подсказва и надписът на подарената му снимка.

В Пловдивската гимназия Димитър е бил учител по руски език на Яворов, като се показал „извънредно

151

строг в изискванията си по отношение на знания и дисциплина”. [130]

Като подхващаме казаното за неговата сериозност, с която още от първите стъпки като учител се е отнасял към задължението си на преподавател и възпитател, можем да съдим какви знания са получавали от него учениците му.

От началото на учебната 1894—95 г. той е назначен за учител в мъжката гимназия в Търново, където ще остане до края на 1899 г. (5 години). Разделените постоянно майка и син, а и дъщеря и сестра, след първото и второто й завръщане от Женева и през ваканциите, най-сетне се събират за обща радост на тримата. И тук в родния град Димитър, все така издържан в преподаването и с още по-голяма ревност, полага усилия за просветата на младите си съграждани. В училище и вън от него той намира „сродни души” сред учители, които е ценял и за които е станал най-любим другар и колега. В надпис на руски млад човек, навярно учител, на подарена му снимка го нарича „душа на компанията”. Веднага и тук, и на други места той съумява да образува кръг от млади хора около себе си, които е имало какво да научат от него.

Друга дейност, на която се е отдавал, е била участието му в организацията „Юнак”. Навярно още когато се е учил в Русия, в пансионерския живот и в учебните заведения, той се е занимавал със спорт или е участвувал в дружества със спортен характер. И когато в 1898 г. се основава българското гимнастическо дружество „Юнак”, той дейно участвува в създаването и укрепването му. То е било устроено по подобие на чешкото „Соколско дружество” и вън от спортната дейност, която развивало, е било вдъхновявано от примера на революционерите и борците за освобождение. И в униформата на членовете му са били застъпени елементи от облеклото на четници и въстаници. Баща ми тогава сам е спортувал и се е занимавал с организационна работа. Тази негова дейност е продължила и по-късно. Той е имал и велосипед, с който е обикалял околните живописни места край Търново. Правил е обиколки из страната с колело и с фото-
 

130. Ганка Найденова-Стоилова, П. К. Яворов, С., 1957, с. 151 и 220—221 (У нея името му е написано „Рашеев”, навярно взето от учил. книги по дипломата му от Белгия).

152

апарата си е запечатвал интересни и красиви места, които е посетил.

Но и в Търново той не е останал необезпокояван. Като се има пред вид отношението на управляващите към интелигенцията по онова време, която те са искали да въвлекат в котерийните си дела, и безкомпромисното държане на високообразовани представители сред нея, и особено на учители, може да се разбере, че преместването им е било мярка да бъдат пречупени и спечелени за своя изгода. Не е било прощавано и на най-авторитетните и безукорни в работата си учители. Измежду тях е бил взет на око и д-р Димитър Рашев.

В 1899 година той бива заставен да напусне Търново — преместили го във Видинската мъжка гимназия. Във Видин, кой знае защо тъкмо там, както казахме, са били изпращани наказани, подгонени или „неудобни” служещи. Но те, заедно с други служещи, дошли отвън или от града, са създавали атмосфера, благоприятна за града и неговото издигане. Баща ми, както винаги, в скоро време става център на група от най-добрите като специалисти представители на интелигенцията, повечето дошли не по своя воля да служат в града, но отдали се с усърдие на работата си в него. Образуваната „комуна” от млади хора, за която вече се спомена, ги свързала с хубава дружба и дотолкова им харесвала, че както свидетелствува в спомените си д-р Стоян Христов и както вече споменахме, подобно свободно сдружение имала и когато той е бил студент в Белгия.

И тук, вън от училище и от работата си, младите интелигенти са осмисляли времето си с полезни и приятни за тях дела, екскурзии, обществени прояви. Д-р Димитър Рашев е поел ръководството на местното дружество „Юнак”, на което станал председател. За негов заместник бил избран Стоян Христов, а ръководител бил Стоян Киселов — и той търновец. Те взели участие през великденските празници в 1900 г. на големия събор във Враца. [131]

Една снимка за спомен, която е запазена у мене, но е по-официално адресиране в надписа („Г-ну Рашеву”), свидетелствува за отношението и добрите чувства на негов по-млад приятел или почитател.
 

131. Из спомените на д-р Ст. Христов в Института за история.

153

Гостуването на майка му и сестра му през пролетта на 1901 г., годежът на Иванка с Аджаров, разходката до Белоградчик и приятно прекараните дни на събралото се там семейство, за които подробно разказах, допълват хубавите спомени за онова време в крайдунавския град.

Тук той става образец за по-младия от него и копнеещ за висше образование Стоян Христов, у когото вижда хубави заложби и сам му предлага да му предава безплатно уроци по френски език, а той е и негов заместник в дружеството „Юнак”. Така се завързва тясната дружба между двамата, на която по-късно се дължи бракът на Христов и Иванка.

През 1901/1902 учебна година Димитър Рашев отново е преместен за учител в Търново. Тази е шестата и последна година от учителствуването му в родния град, където тук сега се събира цялото Ботево семейство — майката, синът, стъпил вече на своя нога, и дъщерята, които ще запазят неизлечими спомени за съвместния си задружен живот. Иванка еднакво ще разделя своята обич към майка си и батьо си, както го е наричала. Всеки от тях е бил винаги готов да се притече на помощ на другия, ако той е имал нужда от нея. Още преди, когато Иванка е следвала в Женева и когато стипендията й е била намалена, и по-сетне, когато следва в университета, въпреки че баба ми й е изпращала достатъчно средства, и брат й Димитър не е забравял да допълня издръжката й, за да й позволи по-спокойно и пълноценно да работи и да следи културния живот в чужбина.

При разговори, както свидетелствува Ил. Янулов, когато мненията на Иванка и брат й по обществеио-политически и други въпроси не са съвпадали, възниквал спор, в който баба Венета винаги вземала страната на Иванка.

С учениците Д. Рашев е бил строг, поощрявал е работливите и прилежните и в същото време не е оставял да се похабяват ленивите и немирните, с което често е предизвиквал тяхното недоволство. Но по-късно и те ще му бъдат благодарни заради здравата ръка, с която е искал да ги застави да работят и да учат.

През есента на 1902 година Димитър Рашев ще се прости завинаги с родния си град, но ще го запази в сърцето си и ще го посещава, особено докато майка му е жива. Време е вече да помисли и за свой дом и свое се-

154

мейство. Перспективата за работа в София го привлича, на това не се противи и майка му. И оказалата се възможност да се премести в столицата не е пропусната.

От началото на 1902/1903 учебна година той е назначен за учител в I мъжка гимназия в София. Преместването му е свързано с промени в личния му живот, а учителствуването му тук го утвърждава като един от най-добрите преподаватели по онова време.

След като се установил на постоянно местожителство в София, той се погрижил най-напред за свое жилище. С помощта на майка си и с ипотека си купува на износна цена двуетажна къща на ул. „Цар Крум” 17 (сега „Хан Крум” 15), с друга малка къща от три стаи в двора, в която живее няколко години малкото му семейство, докато с наемите от по-голямата се погасяват задълженията по ипотеката. Много по-късно, в двайсетте години на същото място бе издигнат жилищен кооперативен блок, в който той прекара последните години от живота си и където сега живее брат ми д-р Георги Рашев със семейството си.

Един ден, когато отива по своя работа в Министерството на народното просвещение, той вижда младо хубаво момиче да тича енергично по стълбите. То му направило впечатление колкото с външността си, толкова и с това, че само се грижи за уреждане на свои работи в министерството. После ще разбере, че тази еманципирана млада българка се е справяла сама и при следването си в чужбина.

А време било вече да помисли и за женитба, за която го подканяла майка му и сестра му. При едно идване в София Иванка му предложила направо да го запознае със своя добра приятелка и състудентка от Женева, като не скрила от него, че в лицето й ще намери най-подходяща съпруга. А и на нея говорила най-ласкаво за брата си. Когато ги запознала, баща ми приятно се изненадал, че другарката на сестра му е същото момиче, което му направило впечатление на стълбището в Министерството на народното просвещение. Изборът и от двете страни е направен без двоумение и в края на 1902 или началото на 1903 година двамата сключват брак в София. Кумувал им колегата на баща ми Павел Винаров. Младото семейство на учители с еднаква специалност, със сродни интереси и с личните качества на всеки един от

155

тях още отначало и след раждането ми на 7 декември 1903 година, а и по-късно се радва на хармоничен брачен живот, уви, недълъг поради ранната смърт на съпругата.

Майка ми Мария Стоянова Въгленова е родена на 1 септември 1876 г. в Севлиево (в главните книги на Търновската девическа гимназия е вписана рождена дата 1 септ. 1877 г., която не отговаря на възрастта при постъпване в IV клас, а и на написаната на надгробния й паметник (1. IX. 1876 г.). По баща — Стоян Христов Въгленов, произхожда от средно търговско семейство. Майка й Елена Цонева, също от Севлиево, произхожда от семейство на зидар („дюлгерин”). Семейството, освен Мария, има и син Христо с 11 години по-голям от нея, и друга дъщеря Цона, също по-голяма от нея. Мария е завършила основно образование в Севлиево (III клас). Нейното и на родителите й желание било да продължи образованието си като брата си, който след като е учил в Петропавловската семинария при Лясковец, завършил средното си образование в Казанлъшкото педагогическа училище (другата им сестра не е тегнела към образование). Затова Мария бива изпратена в Търново, където е вуйчо й и където има педагогически отдел.

И през учебната 1890/1891 година тя е вече ученичка в IV клас на Търновската девическа гимназия. По данните от главните книги на гимназията се вижда, че оше от първата година Мария Стоянова, както е записана в училището, е била примерна и прилежна ученичка, с малко извинени отсъствия (през следващите години без отсъствия), не е плащала училищна такса (баща й по това воеме не е имал големи доходи), а успехът и — много добър. По-добре се е представяла по езиците и по хуманитарните предмети, отколкото по математика.

През 1891/1892 учебна година, в V клас тя следва педагогическия отдел на гимназията, което се вижда от допълнителните учебни предмети, вписани в главната книга. За отбелязване е, че в V клас по български език и стопанство й е преподавал Цани Гинчев.

Още в IV клас по френски език тя е имала много добър, а в V клас — отличен. Брат й, който след кратко учителствуване е следвал в Швейцария, е допринесъл за знанията й по френски език, а и тя сама го е учила усърдно. Много добрият й успех по български език свиде-

156

телствува и за интереса й към литературата. От няколко писма на нейни съученички, писани й през ваканцията в Севлиево, които дълго време се пазеха в родния й дом, се виждаше интересът й към произведения от руски и западноевропейски класици, които е чела тогава в превод.

Макар че тя и Иванка Ботева са се учили по едно и също време в Търновската девическа гимназия, нямаме никакви сведения за по-тясна дружба между тях по това време. Иванка е следвала реалния, а Мария — педагогическия отдел; те може би са се познавали, както и всички съкласнички (всичко 98 ученички в V клас — 1891/1892 г.), но да не са били близки приятелки.

След като завършила гимназията, тя се прибрала при родителите си в Севлиево. Веднага след завръщането си в родния град, непълнолетната още девойка била назначена за учителка в „основното” училище (началното училище, както се казва сега). Цели три години (1893— 1896 г.) тя е била учителка в Севлиево. За това време е могла не само да добие педагогически похват, но и увереност в силите си да обучава и да изгражда бъдещето си. Тя продължава и личните си занимания, чете непрекъснато, разширява познанията си по френски език и се готви да продължи образованието си. За това ще спомогне благоприятното обстоятелство, създадено в родната й среда.

Братът на майка й и неин вуйчо Стойчо Цонев (1851—1893), известен по-късно като Стойчо Цонев Часовникар (Часовникаров), след като учил известно време в Севлиевското килийно училище и разбрал, че поради оскъдните средства на родителите си няма да може да продължи образованието си, напуснал училището с мисъл да подхване занаят, но не бащиния си. Имал желание да изучи часовникарството, но тъй като в Севлиево нямало похватни часовникари, отишъл в Търново. Но там било трудно да се настани веднага при някой часовникар. Станал прислужник в касфене и само в няколко месеца спечелил доверието и обърнал внимание на някои търновски търговци с честността, трудолюбието и добрия си характер. Много скоро постъпил при търновски майстор-часовникар и със завидно усърдие и ловкост бързо напреднал в овладяването на занаята. Ревнив и недоброжелателен към помощника си, майсторът, като виждал сръчността му, отбягвал да поправя пред него

157

много повредени часовници. Но нищо не попречило на Стойчо за 5 години така да усвои часовникарството, че да може самостоятелно да го упражнява. Не попречили и клеветите срещу него на завистливия му учител и той се наложил като един от най-добрите часовникари в Търново.

Недоволен от малкото си знания от килийното училище, той се заловил усърдно да ги допълни и разшири, като си доставял книги, списания и вестници и чрез самообразование е могъл да постигне много, за да може да общува с най-образовани люде в Търновски окръг. Две години преди Освобождението ходил в Рим и Лондон, откъдето донесъл много часовници, а 2 години след Освобождението — в Швейцария. Но там той не мислел само за търговските доставки, а се запознал до известна степен с уредбата на швейцарските училища, които му харесали. И след като натрупал доста материални средства, а останал и неженен, той решил да завещае всичкото си имущество за просветни цели.

Така със завещанието, направено през 1881 г. в Търново, цялото му имущество след неговата смърт оставало във фонд към Севлиевското градско общинско управление и с контрол от Министерството на народното просвещение. Според него от лихвите на образувания капитал трябвало да се издържат в швейцарските гимназии и университети бедни, но способни севлиевски граждани, като на сестрините му деца от род в род се давало предпочитание.

От този фонд са следвали в различно време, макар и не всички в Швейцария и не учителски дисциплини според завещанието, севлиевските граждани: проф. Спиридон Казанджиев, д-р Васил Ненов (лекар и общественик) и др., братът на майка ми Христо Въгленов, а за последен път през тридесетте години със същата стипендия завърши висшето си образование в София и се специализира в Сорбоната (Париж) Михаил Въгленов. [132]

Майка ми и брат й са били подкрепяни приживе от вуйчо си още в средното училище. С всички предимства, по решение на Севлиевското градско общинско управление, на майка ми е била отпусната стипендия от вуичо-
 

132. Вж. и С. Велев, Златна книга на дарителите за наролна просвета, 1907, с. 327—337, а и Харалан Вълчанов, Севлиево (1842—1942), част II, С., 1942, с. 272—275.

158

вия й фонд за следване в Швейцария от 1896 до 1900 година.

При избора на специалност роднинските стипендианти са спазили волята на завещателя да се подготвят за учители със задължение да учителствуват поне 7 години в български училища. Брат й, който е следвал философия, след като една година служил в съдебното ведомство, се е отдал на учителството и до края на живота си не го е напуснал, въпреки възможностите да заеме друга, „по-изгодна” служба. У ония, които са били изпълнени с възрожденски идеализъм и са учили по време, когато в швейцарските университети са се запознавали с идеите на Русо, слушали са цял семестър лекции върху Толстой, както се вижда от запазени някога техни студентски книжки, учителството е било най-благородна професия.

Мария е следвала същия факултет като Иванка. Според съобщение от Женевския университет, тя е във факултета по социални науки, който в края на века е бил причислен към факултета по литература. Тя, която е минала курс по педагогика в Търновската девическа гимназия и е имала вече тригодишен учителски стаж, се е насочила към знания, с които да се подготви предч всичко за предпочетено отпосле учителствуване.

Тук именно двете бивши съученички Иванка Ботева и Мария Въгленова, отдали се с еднаква ревност на научните занимания, допаднали си по общи вкусове, манталитет и духовни качества и интереси, се свързват с топла дружба, която трае през цялото време на следването им и продължава след завръщането им в България.

И какво интересно съвпадение: братът на Иванка — Димитър Рашев, с 11 години по-възрастен от нея, следвал богословски науки, завършил в Белгия, владеещ три чужди езика, прегърнал завинаги учителската професия, и братът на Мария Въгленова — Христо Въгленов, с 11 години по-голям от нея, учил в Петропавловската духовна семинария, но завършил педагогическо училище, следвал в Швейцария, владеел три чужди езика (френски, руски, турски), останал също учител до края на живота си (1923 г.). И двете девойки са били подкрепяни от братята си. А те и двете, връстнички, съкласнички, и двете с малък предварителен учителски стаж, следват в Женева в едни и същи години, еднаква специалност и, как-

159

то приживе ми разказва Симеон Радев, и „двете били красиви, винаги добре облечени, високи и стройни и за които се знаело, че били едни от най-добрите в университета и си вземали с отличие изпитите”. И двете владеели отлично френски език, доста добре — руски, общата им специалност е формирала еднакви възгледи у тях. Мария Въгленова се е посветила на учителство, за Иванка Ботева е било проектирано да й се намери подходящо учителско място и ако е живяла по-дълго, щяла е да бъде учителка и по личен избор и поради това, че на времето не е имало много възможности за жените да работят на друго поприще.
 

Майка ми имаше грациозна осанка — висока, стройна, с красиво бяло лице и гладка кожа, кестеняви коси, с очи също кестеняви, големи, хубави, лъчезарни, бляскави, които с приветливата й усмивка и мелодичния й глас й придаваха особена привлекателност. Имаше крехко здраве и изтънчена нервна система, на която се отразяваше и учителската й професия, но беше добродушна и сърдечна. Отношенията й към другите бяха винаги вежливи, подчинени на вродено чувство и добро възпитание, с което оставяше приятно впечатление, а и респектираше. Обличаше се винаги добре и с вкус и никога не занемаряваше външния си вид.

Следеше новото в литературния живот у нас и в чужбина. Получаваше от Париж и Швейцария книги и списания; духовните им интереси с баща ми си съвпадаха и допълваха. В къщи и в средата, в която се движеха, и тя, и той създаваха атмосфера за културно общуване и ценни човешки отношения. А като майка, към мене беше винаги внимателна и нежна и отрано ме привикваше на естествени и искрени обноски помежду ни като между две приятелки.

Една нейна проява дава представа за възможностите й ла борави с перо. В сп. „Просвета” (1901—1909 г.) е поместен преводът й от френски на статия „Доброто и злото разположение на духа (Общодостъпно изложение)”. [133] Той е направен на изискан стил, хубав българ-
 

133. Сп. Просвета, г. I (1901 —1902), кн. V и VI, януари и февруари 1902 г., с. 225—229; кн. VII, март, 1902 г., с. 322—329; вж. и Проф. Б. Цонев, Показалец на женския труд у нас, С., 1911, стр. 23.

160

ски език, с правилен синтактичен строй на изреченията, с яснота на изразните средства. Грижите за семейството, напрегнатата учителска работа и ранната й смърт са попречили на майка ми да се прояви и на това поле, за което имаше всички най-добри качества. А тя говореше и пишеше хубаво. Приятно беше да я слушаш, когато разказваше или когато ни четеше нещо на глас, което и е направило впечатление, или което искаше да науча и аз.

А френският език познаваше отлично, говореше и пишеше на него така, че можеха да й завиждат и най-добри специалисти. Бивши нейни ученички разказваха надълго за прекрасната преподавателка, за приятните часове при нея, за знанията, които са получили от уроците й и от общата й култура.

След завръщането си от Женева тя прекарва известно време в Севлиево и София, без да заема служба, а след встъпването й в брак, и особено след моето раждане, не е могла да започне веднага работа. И, както намираме документи, тя е била назначена за учителка по френски език в I Софийска девическа гимназия от октомври 1907 година, където остава до края на живота си, отдадена на призванието си.
 

Д-р Димитър Рашев учителствува само една година в I Софийска мъжка гимназия. От 21 септември 1903 година била открита II Софийска мъжка гимназия. Новата гимназия се помещавала на ул. „Витоша” и „Аспарух”, сега на ул. „Н. Славков” и се нарича 22 политехническо училище „Г. С. Раковски”. За неин директор бил определен Вл. Дякович, по чиято препоръка били назначени първите учители-основатели на гимназията, 35 души, между които: Г. Марковски, Д. Рашев, Ил. Янулов, Цв. Радославов, П. Винаров, А. Протич, Н. Атанасов, Ст. Костов, В. Мирчев и др. С малки изключения, те останали дълго време в тази гимназия, а от колегията й са излезли някои учители, посветили се на научна или обществена работа.

II софийска мъжка гимназия била нова във всяко отношение. Повечето учители били учили в чужбина и всички с високи качества на преподаватели и педагози, с интелигентност и в разбирателство с директора се заели да

161

поставят училището на здрави основи. Те имали пълната подкрепа на министъра на народното просвещение Ив. Шишманов и в скоро време осъществили ред полезни инициативи. Била поставена преди всичко на здрави основи дисциплината — ред, чистота и добри отношения между учениците. Учителите се свързвали с учениците и вън от учебните занятия — уреждали се беседи, реферати, консултации по обучението, репетиторски курс за занимание на слаби ученици от техни другари и от учители, организирали се и екскурзии в страната и в чужбина.

Били създадени кабинети по физика, естествена история, химия, музика и др., които станали образец за други училища. Богато обзаведената библиотека с книги за учители и ученици, здравната служба и други нововъведения са допринасяли за добрите педагогически резултати в гимназията.

В така уредената гимназия д-р Димитър Рашев намира най-добри условия за ползотворна работа, а която може да разгъне цялото си знание и умение. Той участвува активно за изпълнение на всички задачи, които учителите са си поставили за образованието и възпитанието на младите софийски граждани, и единствен остава във II мъжка гимназия до последната година на учителствуваното си. За него като учител може да се говори много, защото работата му не е протекла сиво и с формално изпълнение на служебно задължение, а винаги е била творческа, градивна. Многобройните му ученици, а те са хиляди от ред поколения, някои от които и днес още работят в различни области, единодушно подчертават това. Че е бил строг, никой не отрича. Но той съзнателно, неотстъпно и планомерно се е стремял да изгражда ученици не само с известни знания, а и с облик на културни и интелигентни хора. Гонел е у тях леността, лошите привички, разпуснатостта и нехайството. Никога не е пропускал, не със забележки в дневника, които не са му били практика, а с пряко въздействие чрез всички средства на педагогиката, да напътства, поправя, възпитава. Той обръща внимание на облеклото, на държанието, на обноските им в клас и вън от класа към другари, преподаватели и граждани. Не обича нередовните, симулантите, слабите ученици. Но не ги изоставя.

162

Прави всичко възможно и с всички средства да ги накара да догонват добрите ученици.

Особено големи грижи полага за добрите и отличните ученици. Похвалява и насърчава силните и редовните, но е еднакво строг както с ленивите, така и с добрите, когато са се отпускали. Неговото здраво разбиране за дълга на учителя е било да не остави поради лична незаинтересуваност ученикът да залинява, да губи времето си, да похабява способности и ценни заложби, а това му е струвало доста труд и сили.

Както сам беше дисциплиниран и придирчив към себе си, той искаше и учениците чрез пример да се поучат от учителя си.

Сега, като предават спомени за него, някои от някогашните му ученици, които тогава са били мъмрени от него и наказвани или получавали недобри бележки, говорят на какво ги е научил този мъдър и с добри намерения към тях и бъдещето им учител и наставник. Едни под негово въздействие са могли правилно да се насочат по избран по-късно от тях път, други така добре да се подготвят по френски език, че когато след завършването на гимназията са отишли да следват във Франция, още отначало не са срещали никакви затруднения и бързо са се справяли и със средата, и с учебните си занятия. Те разказват много сценки и весели, и неприятни, но лошо чувство към учителя им не е засядало у тях. Това можах да изпитам, когато преди няколко години бях поканена да присъствувам на вечеря, уредена от бивши възпитаници на II Софийска мъжка гимназия. Разказваха се много спомени, говори се за различни събития и случки в гимназията през време на ученичеството им. В известни моменти се чувствувах особено поласкана, когато не преднамерено, а искрено всички говореха какво са получили и научили от баща ми и какво голямо влияние може да окаже върху един младеж учител като него.

В къщи баща ми не обичаше да внася училищната атмосфера или да се трови и тук с причинени му неприятности от страна на ученици в училище. Но понякога разказваше за едни или други неразумни или хубави постъпки на ученици, явно с умисъл да даде пример и на нас. А понякога беше обезпокояван, разбира се, от родители на ученици. Един ден, разказваше той, отишла в училище съпругата на Вл. Молов, тогава министър на

163

финансите, и започнала да се обяснява с баща ми. Синът й получил при него двойка по френски. Майката казвала, че той знаел добре френски език, че имал гувернантка, която постоянно го занимавала и че родителите са изненадани от слабия успех на сина си. Баща ми я изслушал спокойно и когато тя свършила, казал: „Моля, госпожо, можете ли да ми кажете наизуст баснята на Лафонтен за лисицата и гарвана?” „Не я знам” — гласял отговорът й. „Е, и той не я знаеше, затова му писах двойка”. Жената не казала нищо, станала и си отишла с добър урок. И ние с брат ми се поучихме от баща си, че колкото и да знаеш , винаги трябва да си готов да браниш знанието си и престижа си.

И друга малка „историйка” със същия ученик, по разказ на негов съученик, ни предава професор Тома Томов в спомени за баща ми, които помествам малко по-нататък.

„За авторитета на Рашев в класа — пише проф. Томов, — свидетелствува и една малка историйка, която ми разказа един от неговите ученици: „Веднъж нашият съученик Димитър Молов, син на тогавашния министър на финансите, ядосан от друг някакъв наш съученик, решава да му отмъсти и понеже стоеше на чин, близо до стената, където бяха ученическите закачалки, изрязал всичките копчета от шинела му. Рашев, като наш класен наставник, се научава за „героизма” на Миткото или Моловчето, както го наричахме, и като влиза в клас, извиква Митко и му казва да дойде на другия ден баща му. Митко обяснява, че баща му е много зает. Рашев казва: „Вярвам, но тогава да дойде майка ти”. На другия ден пристига майка му и Рашев й предава шинела, за да зашие копчетата, които синът й е изрязал”. С това, добавя ученикът, той издигна в очите ни своя авторитет, крепящ се дотогава повече на строгостта му.”

Макар да е преподавал чужд език, баща ми не се е затварял тясно в рамките на учебната програма. Доколкото времето и развитието на учениците са позволявали, той е искал да разшири знанията им, да ги запознае с някои големи представители на френската или на руската литература (когато е преподавал и руски език в някои класове) или със световно известни класици, и с произведенията им да събуди у учениците интерес към тях, да се обогати културата им.

164

За да се допълни характеристиката на баща ми като човек и учител, ще предам впечатленията от него на наши учени, които са го познавали и са работили заедно с него и които имаха любезността да ги споделят с мене, за което им изказвам голямата си благодарност.

Когато е бил учител в мъжката гимназия във Видин, в нея е преподавал и бъдещият професор и академик Михаил Арнаудов, който и по-късно се е срещал с баща ми и който и сега пази живи спомени за него. При лична среща с академик Арнаудов на 4 ноември 1975 г. той ги оживи със следната кратка характеристика за баща ми:

„През 1900 г. във Видин с баща ти ние бяхме колеги-учители е гимназията. Той преподаваше френски език, а аз — български. По онова време аз бях на 22 години.

Д-р Димитър Рашев беше ярка фигура, изобщо като човек. Имаше голямо чувство за достойнство в държането му и голяма скромност. Липсваше му каквото и да било желание да се изтъква с качествата си или да подчертава близостта си с Ботев. Широко отворена душа, изпълнена с гордост от нашето революционно минало, в което най-високо изпъкваха образите на Ботев и Левски. Голяма адмирация имаше към патриотичния подвиг на Ботев. В новата организация „Юнак” той зае едно от първите места със своята чиста смелост, дисциплина и беше образец на най-патриотична гордост. На учениците си той насаждаше знания и културата си, но преди всичко да помнят, че са потомци на преславни и велики деди и да бъдат горди, че са българи. Д-р Рашев беше уважаван и обичан от всичките си колеги и от всеки, който беше влизал в контакт с него.”

По време на разговора ни академик Арнаудов забеляза, че се развълнувах и рече: „То е защото между нас е сянката на твоя баща”. До сълзи ме разчувствуваха думите на близо столетния ни учен, когото баща ми много почиташе, като блестящ представител на нашата наука.

А професор Тома Ст. Томов писмено изрази своите впечатления от някогашния си, много по-възрастен от него колега и преподавател във II мъжка гимназия:

„В края на 1919 г. и началото на 1920 г. аз се намирах в болницата „Червен кръст” (сега „Пирогов”). Когато болките се бяха поуспокоили, започнах да се готвя за държавен изпит (за добиване на „Свидетелство за учителска правоспособност”), който трябваше да стане през май същата година. Излязох от болницата и продължавах усърдно да чета и все ми се струваше, че не съм се добре подготвил; пък и не знаех кои ще бъдат в комисията. Най-после дойде и денят на изпита: мина писменият и настъпи устният. Явих се пред комисията, в която влизаха учителите Димитър Рашев и г-ца Барбар.

165

За пръв път виждах Рашев. един не много висок, набит, хубав човек, облечен в елегантен син костюм, със златна верижка за часовника, провисната от горното копче на левия джоб на жилетката, с очила; той правеше впечатление на сериозен човек, но не и много строг поради една леко очертаваща се усмивка на гладко избръснатото му лице. Зададе ми няколко въпроса по литература и граматика и с едно леко кимване на главата ми даде знак, че съм свободен. Мина след това и практическата лекция. Оценката, която получих, беше най-високата.

Това бе моето първо впечатление от учителя Рашев, с когото впоследствие станахме колеги във II мъжка гимназия, на улица „Витошка”.

Като колега Рашев се ползуваше с уважението на всички учители в гимназията. Той имаше чувство на лично достойнство и грижливо го пазеше. И все пак усмивката му не слизаше никога от лицето; заговореше ли го някой, той любезно го изслушваше и на края, преди да се раздели с него, цял усмихнат го изпращаше с положителния отговор: „Да, да ...” и едно леко поклащане на главата, като да ободри и насърчи своя по-млад колега.

Не знам защо Рашев не участвуваше в нашите колегиални вечери; може би считаше, че шумът и веселбата ще го изморят. Той високо ценеше учителската професия, която бе прегърнал; че това е така, личи от обстоятелството, за което ми говори една колежка: завършил право и административни науки в Брюксел, при завръщането си в България му е била дадена възможност да избере длъжността и мястото, където да я изпълнява; той заявява, че иска да бъде учител и става учител в Търново и другаде, а след това бива преместен в София.

Преподавателската дейност на Рашев беше на високо равнище. Той владееше много добре френския език, който преподаваше с такт и умение. В уроците си той съблюдаваше важния педагогически похват ученикът чрез лични усилия и упражнения да усвои трите основни принципа при изучаването на чуждия език: да чете добре, да пише добре и да преразказва добре, като води и разговор на френски; може би този последен етап не беше добре подчертан в неговите уроци, понеже той мислеше, че в гимназията ученикът не може да се научи да овладее говоримия френски език, достатъчно е за него да се ползува от френски по-после в своята професия, а това можеше да се осъществи, според него, само чрез доброто познаване на граматиката, на чието усвояване той много държеше. Учениците му знаеха, че като влезе в клас, той ще започне с препитване на думите от миналия урок (по този начин запасът от думи на ученика трябваше постоянно да се увеличава и затвърдява); после продължаваше с прегледа на граматичните форми, особено тези на глаголите: неправилните глаголи трябваше да се знаят безпогрешно, и най-накрай разказването на урока.

Съвестното изпълнение на домашните упражнения от учениците (и притежаването на тетрадка-речник за вписване на непознатите думи) бе една от главните грижи на Рашев: той беше строг към небрежните ученици. С такова едно отношение към своите преподавателски задължения той си бе спечелил и обичта на своите питомци: „Строг, казваха те, но е справедлив; иска да научим добре френски”.

Ние, неговите по-млади колеги, го уважавахме и обичахме зара-

166

ди неговия благ характер и особено ни беше приятно да чуем неговото „да, да ...” и да видим милата му усмивка по здравото му червендалесто лице.

Такъв е останал в паметта ми добрият колега и отличният учител Димитър Рашев.”

В своето интелектуално изграждане в продължение на 15 години, което не престава и след като става учител, баща ми е събирал специални знания, но и не е пропуснал да черпи от най-ценните богатства на човешката култура. Книгите, които е събирал още от ученичеството си до последните дни от живота си, даваха най-добра представа за поставените на научна основа и общокултурните му интереси. Той притежаваше богата библиотека, която не се побираше в огромния шкаф със стъклени витрини и голяма част от нея след смъртта му беше събрана в сандъци. Днес ние сме лишени от всички тези книги, събирани от него в различно време, повечето добре подвързани, грижливо подредени и пазени, между които имаше и книги от майка ми, а й някои от леля ми Иванка. По време на бомбардировките над София и непосредствено след последната война, когато със семейството си аз вече не живеех в бащиния си дом, поради ред неблагополучия тази библиотека беше пръсната и сега не можем да установим в пълнота кои и колко ценни книги с съдържала.

Какви книги имаше в тази библиотека? На първо място учебни и монографични трудове на френски по правни, политически и административни науки. Произведения на френски писатели, повече проза, отколкото поезия, и книги по литературна наука, философски съчинения, граматики и др. Руски книги — произведения на големи руски класици или преводи на руски от световната класика. Български книги от най-личните представители на българската литература. Сборници с народни умотворения, издание на Министерството на народната просвета и др. Сред тях имаше и книги, подарени му от наши писатели, учени и книжовници с автографи от тях.

Почти на всичките си книги баща ми се бе подписал и най-често е означавал датата, а и мястото, където си е набавил и чел за пръв път някоя нкига. Малка представа за негови книги ни дават две, запазени досега: един хубаво подвързан с червени корици том с илюстрации —

167

Дон-Кихот-Ламанчскiй, С. Петербург, 1881, III изд.; част вторая, в края с критически етюд „Дон-Кихотизм и демонизм” от преводача В. Карелин, с надпис на меката подшивна корица „Из книг Димитрiя Рашева, 25ий февруарий, 1888 г., Одесса, а на заглавната страница „Д. Рашев, Търново, 1888 г.”, когато книгата е преминала в библиотеката му там, след завръщането му в България; също хубаво подвързано друго томче от събрани съчинения на Алфред дьо Мюсе — „Комедии и пословици”, 1884, т. IV (II), което съдържа няколко пиеси. На нея няма никакъв надпис или подпис, нито други бележки. [134] Запазени са и няколко подвързани томчета с произведения на Вазов и екземпляри от издадените в 1907 г. събрани съчинения на Ботев с името на Ив. Ботева и Ив. Клинчаров.

Баща ми обичаше да чете. С увлечение четеше любими автори и книги, някои от които препрочиташе. От руските класици най-много му допадаха Толстой и Тургенев. „Война и мир” и „В навечерието” му бяха едни от най-обичаните книги; караше и мене да ги чета в оригинал, за да почувствувам таланта и силата на писателите и чрез езика им. От френските ценеше Флобер и Мопасан не само заради произведенията им, но и за стила им. Имаше, бих рекла, голяма слабост към романите на Зола. Не знам по какви причини, Шекспир не беше много по вкуса му. Може би трагедиите му му влияеха по особен, необясним начин. А може-би у него това да беше личен вкус, индивидуално предпочитание. В това отношение той не се влияеше нито от мненията на други, нито от внушенията им. Имаше си свои мерки и преценки и не насилваше природата си за онова, което не го привличаше или малко го интересуваше, не робуваше и на никакви модни увлечегния, шумни реклами и ни най-малко не се поддаваше на снобизъм. Понякога критерият му за автори и книги е бил строг, но той не налагаше на никого възгледите си за тях, нито пък търпеше други да му натрапват своите. Но за хубавото и даровитото в нашата и чуждага литература никога не си е затварял очите.

Мнението му за големите творци в българската литература беше също неподкупно, искрено и положително, Ботев ценеше за силата на поетичния му гений, за увли-
 

134. Двете книги са запазени у М. Въгленов.

168

чащата стихийност на чувствата, за искреността му и силното му въздействие. И ни караше да изучаваме стихотворенията му; тях сме учили наизуст още от най-ранни те си детски години. е

С някои от нашите писатели той се познаваше и от време на време се срещаше с тях. Не обичаше да отегчава хората, да отнема времето им, когато са заети, да прекалява с любезността им. Затова не търсеше поводи за посещения и при хора на перото, а и не участвуваше в домашни събирания или в компании с тях в обществени заведения. Случваше се обаче те да го потърсят, просто да се видят с него, да си поговорят или да се разходят.

Понякога през лятото, особено в неделни дни, късно следобед ще се позвъни у дома. Живеехме на втория етаж на къщата ни и аз изтичвах до прозореца да видя кой звъни. Застанал на тротоара, вдигнал поглед нагоре, най-често долу стоеше Иван Вазов. Знаехме обичая му. Колкото и да го канехме да влезе, той отказваше. Само ще извика: „Татко в къщи ли е?” Знаех, че ни предстои разходка до Семинарията, която не минаваше без мене, и това много ме радваше. Баща ми бързо слиза, ръкува се сърдечно с народния поет, а той ще подаде ръка и на мене, ще ме погали и тримата ще поемем по „Патриарх Евтимий”. „Граф Игнатиев”, ще хлътнем в Борисовата градина и по сенчестите алеи ще се запътим към крайната цел. Двамата добри познайници крачат бавно и започват оживен разговор, аз припкам наоколо и не вдавам много ухо за какво говорят, пък не можех и да разбера всичко, което беше предмет на разговора им. А е имало какво да си кажат и какво да споделят — и спомени за Букурещ през онова „бурно време”, и за съвременни събития, за литературата и литературните нрави. Понякога спореха за нещо, или се поспираха и високо се смееха, друг път ще прехвръкне някой френски израз от устата на единия или другия. И неусетно стигахме до Семинарията. След малка почивка и като се полюбуват на Витоша, пак бавно тръгваме по други пътеки — надолу. Разговорите са поутихнали, чистият въздух и разходката добре са подействували на поета и учителя, явно и двамата са доволни. Привечер сме вече пред Градската градина. След като я прекосим, те се спират, поглеждат

169

часовника на зданието на застрахователното дружество „Балкан”, сверяват часовниците си и продължават към центъра. Сега за мене настъпва най-хубавият момент, който с нетърпение съм очаквала. Зная, че един от двамата ще предложи, другият ще приеме и ще се отбият в бирария „Батенберг” (наблизо до сегашната Народна банка) да се почерпят. Ще си поръчат по чаша бира, а на мене кебапчета и лимонада — това беше голямото ми очакване и радост като на всяко дете. Не се застояваха дълго; ще погледнат часовниците си, единият ще каже „хайде”, ще се разделят пак сърдечно с „До скоро виждане” и високата фигура на народния поет ще се загуби скоро по посока към дома му, а и ние с баща ми ще побързаме да се приберем в къщи.

Баща ми смяташе Вазов за най-голям наш поет. Но до него поставяше високия ръст на Ботев.

Понякога го спохождаше и Тодор Влайков, който живееше наблизо до нас на ул. „Аспарух”. Често го виждахме със забързания си ход, като че подтичва, да се движи край нашата къща на път за дома си. С баща ми те се разбираха, обичаха да си припомнят за младежките години, прекарани в Русия, да поговорят по обществени въпроси и на литературни теми.

Веднъж се отби у дома и Яворов, не знам по какъв случай, може би да поздрави някогашния си учител по руски език от Пловдивската мъжка гимназия. Когато си отиде, баща ми възторжено заговори за него, за поезията му, като казваше, че с нея можем да се гордеем. Трагичната смърт на поета го покруси. Спомням си думите му по този повод: „Пресъхна един богат извор за българската поезия”.

Други писатели, с които моят баща се е познавал и беше получавал сбирки със стихове с надпис от тях, не са ни гостували. Понякога идваше да се видят композиторът Добри Христов. Баща ми не свиреше на никакъв инструмент, макар в младите си години да е пеел, но обичаше музиката. Беше ми купил пиано и имаше силно желание да се науча добре да свиря. Но смъртта на майка ми, после на баба ми, пък и поради моето непостоянство в упражненията и не особено голямо влечение към инструмента, аз не станах пианистка.

170

Моят баща нямаше много приятели, казано в истинския смисъл на думата. Но тези, с които дружеше, ценеше и за способностите им, и като хора.

В общуването си с колеги вън от училище той особено скъпеше дружбата си с Цветан Радославов, с когото е бил заедно първата година от учителствуването си в София в I мъжка гимназия и с когото са преминали във II мъжка гимназия при основаването й. Макар Радославов по-късно да се бе преместил в III образцова мъжка гимназия, те си останаха добри приятели докрай. Задоволил се скромно с учителската професия, този учен с голяма култура и многостранни знания и интереси, автор на текста и музиката на любимата патриотична песен „Горда Стара планина”, която стана национален химн, беше рядък и като човек.

Баща ми го посещаваше, особено след смъртта на майка ми, като водеше и мене. Зарадван ще ни посрещне самотникът-домакин, мене ще почерпи с баклавички, баща ми с кафе, после ще ни посвири на пианото си и ще поведе разговор. Двамата се разбираха не само като колеги, в разговорите им най-често се засягаше положението на родината ни след двете отминали войни и новата война. Те еднакво бяха изпълнени с истински патриотизъм, и двамата бяха обзети от любовта към родина и родно, носена в сърцата им и проявена във всеотдайния им труд за народна просвета.

Друг негов близък приятел беше Христо Атанасов, учител по химия. Той често идеше у нас, заедно ходехме на екскурзии, летували сме заедно. С него баща ми говореше повече, отнасяше се с по-голяма интимност, разказваше му свои преживявания. От техни разговори в мое присъствие съм могла да отнеса някои спомени на баща ми, които той не е споделял с нас в къщи и които не съм могла да науча от други лица.

Малко е да се каже, че с професор Илия Янулов баща ми е имал приятелство до смъртта си. Той беше за него повече от приятел, по-близък и от роднина. Още от дете, покрай родителите си, най-близки приятели на Ботевото семейство в Търново, той става като свой и на „тятя Венети”, както наричаше баба ми, и на баща ми, по-възрастен от него с 15 години, и на малко по-голямата от него Иванка Ботева. Баща ми го наричаше винаги с гальовното име, с което се е обръщал към него в дет-

171

ските му години — Илийчо. А той, и в Търново, и в София е винаги с всичките заедно или при всеки един от тях и в беди, и в радости. Още като ученик Илия Янулов пише писмата на баба ми до Иванка, по-късно с Иванка участвува в кръжоци, сбирки в Търново, присъствува на сватбата й, изживява голямата мъка, когато тя се разделя с живота, следи за издаването на Ботевите съчинения (1907) и пише „Биографически чертици” за Иванка към това издание.

Неизменен приятел на близките ми, той имаше същото отношение и към мене и на него дължа голяма част от спомените за тях, които ми е разказвал приживе и които, написани, притежавам и сега. Към него всичките ми близки са се отнасяли с искрена обич, с която и аз се прекланям пред светлата му памет.
 

Както сам беше дисциплиниран във всичко в живота си, в работата си, в съзнанието и мислите си, в действията си, такъв беше баща ми и в отношението си към другите. В държането си към всички проявяваше такт и умение да зачита човешката личност, особено с ценните й качества и достойнства.

Не му бяха приятни ограничените хора и умове, ласкателите, подлизурките, парвенютата, самохвалковците, празнодумците. А ценеше онези, които носеха хубави добродетели и способности, които имаха стремеж да се усъвършенствуват, като ги насърчаваше да разчитат на себе си и упорито да постоянствуват в работата си, да не униват пред изпитания и препятствия. Същите внушения той отправяше и към мене.

Политическите нрави, партизанщината и демагогството са го отблъсквали винаги. Затова никога не е вземал участие в политически и обществени прояви от този род. Ако се е познавал с някои от по-демократичните общественици и политически дейци, те не са били измежду близките му приятели. Той предпочиташе демократизма на хора като Найчо Цанов и Тодор Влайков, отколкото на личности на власт. Не се е въздържал да осъжда нередности, при което и да било правителство и, както казахме вече, в младите си години е заплащал за това с местене от град на град.

Закърмен с идеалите на възрожденците и борците за

172

освобождение, той търсеше изворите на чист патриотизъм и не се поддаваше на шумни площадни манифестации на патриотарство. На тази основа беше поставено и членуването му в организация „Юнак”, в ръководството на която беше до войните. Но когато тя беше използувана за политически цели и попълзновения на някои управляващи кръгове, той се оттегли от нея.

Към началствуващите лица във ведомството, в което работеше, или другаде, се отнасяше почтително, като зачиташе принципите за обществено полезното служене. Но когато се сблъскваше с некадърни или самовластни началници, а и когато смяташе, че е прав, той не се прегъваше пред началства и не отстъпваше в безкомпромисното си отношение към тях и към своеволията им.

Човек на реда, силно го отблъскваше и дразнеше бюрокрацията, чиновническата леност и ориенталска мудност. С тях той се е сблъсквал още когато се е учил в Русия и често си спомняше как някога е чакал заедно с други пътници цели часове, докато дбиде лицето, което се е занимавало с митническия преглед или с паспортите. Когато изгубилите търпение пътници запитвали по-дребните служащи кога ще дойдат началниците им, те най-често отговаряли „Они чай пьют”. Този израз „Они чай пьют” баща ми често повтаряше с лека усмивка, когато се сблъскваше с подобни порядки в наши учреждения. Той влезе в домашната ни реч и като кажеше „Они чай пьют”, всеки разбираше за какво става дума. И други подобни изрази на руски или на български бяха пуснати в обращение, когато трябваше да се изтъкне някой обществен недъг или лични прояви на някого. А той обичаше хумора, но не хапливия и язвителния, а тънката духовитост, която не наранява и която вярно характеризира хора и нрави.

Ценеше и уважаваше човека не по чина и по общественото му положение, а по умението и честността му. И най-високо поставяше оня, който с труд си изкарваше прехраната. Един ден у нас беше дошъл майстор-трънча-нин да поправя покрива на къщата ни. Двамата с баща ми бяха седнали в двора, пиеха кафе и уговоряха какви материали ще трябват за ремонта. Приближих се при тях, казах сухо „добър ден” и запитах нещо баща си. Той ми отвърна, че ще говорим после и припряно ми рече да ги оставя, че си имат работа. Разбрах, че се разсърди

173

за нещо. После „ядох мъмренето”, че когато съм отишла при тях, е трябвало най-напред да поздравя бай Цвятко, като се ръкувам с него, да го попитам как са децата му и да не прекъсвам разговора им с моите дребни въпроси, които съм могла да запазя и за по-после, когато баща ми щял да се освободи. Урокът беше двоен: да се отдава уважение на всекиго, макар той да не е „господин”, а само „бай” и когато възрастните разговарят, да не се вмесвам в разговора им и да не ги безпокоя. Такива уроци често получавах.

Защо баща ми рядко се е отпускал да предава спомени, за които неведнъж и не от едно място са го търсили? Той не обичаше да пише и не е писал по никакъв повод. Въздържаше се да говори за Ботев, за майка си и за сестра си. Мислел е като майка си и като Иванка Ботева, че не трябва да се нарушава обаянието от поета-революционер с често изкориствани и самоволно тълкувани сведения от различни лица, много от които са търсели и гонели сензационни новини. Като имаме пред вид някои публикации след смъртта му за разговори с него приживе, които е недопустимо да е дал и които е трябвало да се сверят поне с печатани вече съобщения, можем да си обясним защо се е въздържал да се поддава на подобни изкушения и да разказва на всекиго онова, което съкровено е пазел в паметта и сърцето си. А и, както казах, той никога не е искал да се изтъква с нищо чрез името на Ботев и близките му.

Как е преценявал различните „твърдения” за Ботев и какво е било отношението му към всичко, което се е писало за него (освен достоверните факти), ни подсказва казаното в разговор, който приживе е водил с посетил го журналист. Като изтъкнал, че около Ботев и замислите му са натрупани много фантазии, басни и неверни сведения, някои дори и у Захари Стоянов, той добавил: „Само тия, които са живели непосредствено с него, могат да дадат истинска картина на живота му”. [135]

Самият той с впечатлителността на единадесетте си години е отнесъл много наблюдения, които по-късно в
 

135. П. Лунгов. Синът на Венета говори, Дъга, бр. 111, 2 декември 1935, с. 4 и При сина на Венета, Хр. Ботйов, С., 2 юни, 1938, с. 6.

174

зрялата си възраст е могъл да анализира и да проникне в смисъла на постъпките и саможертвата на Ботев, който сам е имал ясно съзнание за подвига си, с нищо не помрачен и у баща ми, както и в съзнанията на поколенията до днес.
 

В домашната среда времето на младото семейство, а и до края на съвместния живот на родителите ми не протича сиво. Делничните грижи не налагат отпечатъка на дотегливо ежедневие, непознато на заетите е работата си и с интелектуалните си интереси Димитър и Мария Рашеви. Наистина, учителската професия ограничава до голяма степен, особено за интензивен светски живот, но те не са го водили и когато са били поотделно, отдадени преди всичко на духовното си изграждане. И двамата не познаваха думата „скука”, нито отегчението от начина на живот. За тях и работата не беше еднообразие, а творчество; те никога не напомняха оня тип ограничени учители-педанти, с особен печат върху цялата им личност, на които, знае се, как гледаха и учениците им, и всички, които ги познаваха.

Времето на родителите ми беше разпределено разумно и протичаше ритмично; те не го пилееха по празни и уморяващи удоволствия или излишно суетене по различни места. Имаха свой кръг познати, хора, с които си допадаха и се разбираха. Доколкото тогавашна София е предлагала развлечения, те са си подбирали онези, които са им били приятни: понякога вечеря в ресторант „Славянска беседа”, посещения на вечеринки в салона на „Славянска беседа”, ходене на гости у познати и приятели и посрещане на гости у нас, присъствие на някои тържества, за които са били поканвани. Не са пропускали никое от хубавите представления в театъра и операта. И след смъртта на майка ми баща ми ме водеше (понякога като вземахме и приятелката ми Дуня) да гледаме всяка нова пиеса или опера, влечението към които у него не отстъпваше на любовта му към книгите.

В къщи винаги цареше ред и чистота. Всеки имаше свой кът, свое място за работа, за почивка. Бюрото на баща ми беше поддържано винаги чисто и подредено. На една страна бяха подредени книги и помагала, които четеше или с които си служеше в работата, на другата —

175

тетрадките, които поправяше, всяка вещ на мястото си, никакво безредие или разхвърляност. Когато работеше, съсредоточен, не обичаше да има никой около него, да му шуми или приказва.

Същия ред имаше и в гардероба му, да не говоря за това как и майка ми поддържаше своя. Ако за нея би могла да се допусне все пак малка суетност, у баща ми тя липсваше, ио този изискан във всичко човек не се изоставяше, беше винаги чист, добре облечен и никога не изменяше на здравните си навици, придобити от детските години. А беше колкото грижовен съпруг и баща, толкова и добър домакин. Сам той допринасяше, особено след смъртта на майка ми, да не се нарушава нищо в домакинството, както за снабдяването му, така и за поддържане на доория ред в него. В това отношение те много добре се разбираха с баба ми, която виждаше, че той с нейната похватност умее, когато е необходимо, да направи обедите и вечерите приятни, да събере и задоволи всички във всекидневния домашен бит.

Понякога, оживени и двамата от спомени за Букурещ, като разменяха с майка си по няколко думи на румънски, тя ще го остави да я отмени в голямото й умение да приготвя мамалига по румънски. И той ще ни „извърти” такава мамалига, която, не ще съмнение, биваше много вкусна и намираше одобрението и на майка му.

А и никога не стоеше без работа. Преподаваше и частни уроци, за каквито постоянно и много бе търсен като рядък специалист. Освен училищните му задължения, бяха му възлагани служебно и други — участие в комисии по изработване на програми, по учебни методи и учебници (но сам никога не е участвувал като автор или съавтор на учебници), неизменно участие при провеждане на държавни изпити на учители по френски език, като министерски пратеник на зрелостни изпити, обикновено в чуждите училища и най-често в Пловдивския френски колеж, и др. Награждаван е няколко пъти с различни ордени.

След смъртта на леля ми Иванка, той и майка ми заедно с Клинчаров и д-р Ст. Христов работят усилено, за да се довърши започнатата от нея с толкова ревност работа по издаването на Ботевите съчинения. Излизането им бе за тях и едно мооално удовлетворение пред паметта за скъпата им Иванка.

176

В 1908 г., когато бях на 5 години, баща ми и майка ми предприеха пътуване по ония места, които не бяха виждали отдавна. Поводът беше да преминат летен оп-реснителен курс по френски език в Женева. Каква радост и за мене, че и аз ще бъда с тях! Не искаха да ме оставят сама, знаеха, че ще бъдат по-спокойни за мене, когато съм с тях, и че това пътуване ще ми достави голямо удоволствие и ще ми даде възможност да видя места и неща, с които тепърва щях да се запозная чрез книгите.

Пътуването не беше така бързо, както днес, но поне за мене беше .извънредно приятно — нови места, нови хора, чужда реч, ред забележителности, всичко спираше вниманието ми, пълнеше очите ми, раздвижваше детската ми душа. Спряхме да разгледаме приказната Венеция, която и те посещаваха за пръв път, а оттам се отправихме за Париж.

Във френската столица останахме няколко дни. Трябваше да се потърси, както бе замислено от София, помощта на добри лекари, за да бъде ликвидирано изтощителното стомашно заболяване у майка ми. За щастие, всичко мина благополучно и тя още там намери облекчение. Из града ни водеше баща ми, който го беше посещавал още като студент в Белгия. Той ни развеждаше и показваше най-забележителното, което може да се види за няколко дни и от което у мене по-късно останаха само бледи спомени.

В Женева вече майка ми имаше предимство във водачеството; сега тя трябваше да ни запознава подробно с всичко, което привлича хора от цял свят в швейцарския град. Когато родителите ми бяха на занятия в курса по френски език, мене ме поверяваха на бона-швейцарка, която не само ме разхождаше на различни места, но ми беше и учителка по френски език. Някои от първите изрази, които научих от нея, са останали и до днес в паметта ми.

Това пътуване и полезно прекарано време в Женева освежи родителите ми; те бяха много доволни, а аз още повече.
 

Баща ми обичаше много природата. По онова време той не правеше екскурзии с раница на гръб, както днес правят туристи на различна възраст, а и при други улес-

177

нения и удобства, които намират в планинските хижи и станции. Но да прекарва ваканциите и почивните дни сред природата за него беше най-голямо наслаждение. Той беше истински поклонник на Рила, на нейните красоти. Почти всяко лято преди войните семейството ни летуваше в Чамкория (Боровец). Тогава нямаше още хотели като днешните, големи вили и много други удобства, но непокътнатата и чиста природа предлагаше цялата си хубост и свежест на ония, които я посещаваха.

Още в началото на лятната ваканция у нас започваха приготовленията за летуването. Трябваше всичко да се носи от София. Още от вечерта в една волска кола се натоварваха пружини, дюшеци, юргани, одеяла, маси, столове, съдове и всичко, което беше необходимо за престой от два и повече месеца в лоното на Рила. На другата сутрин в ранни зори ние тръгвахме с файтон, с който се пътуваше дотам бавно, но и приятно. Настанявахме се в някоя от къщичките, които Самоковската община даваше под наем, и в която обикновено се прибирахме само за почивка и спане или при лошо време. А през цялото време правехме по-кратки или по-дълги разходки из околностите, където обядвахе и цял ден събирахме слънце, въздух и здраве. За учителите и умствените работници няма по-добра почивка от тази в планината.

Ще опиша приятното прекарване през едно лято заедно със семейството на бащиния ми колега Христо Буров, също учител във II мъжка гимназия. Той преподаваше руски език, жена му беше рускиня и нямаха деца. Поканили бяха да им гостува и сестрата на жена му Хохрехова от Казан заедно с момченцето си Льоличка. Същото лято в Чамкория беше и Михаил Арнаудов, тогава доцент в университета, и един чужденец Кличиян, не помня от каква народност, който бе живял дълго време в България и знаеше добре български език. Обичаше всичко българско и баща ми го беше поканил да се наслади на рилските красоти.

През цялото време се говореше на руски, в който само чужденецът се запъваше, защото не го знаеше добре. При първото впечатление, когато пристигнахме на „Песъко?”, Хохрехова шеговито подметна на баща ми: „Това ли е прехвалената ви Чамкория?” Но когато започнаха излетите, тя не можеше да намери думи, за да изрази възхищението си. Още от сутринта храната и одеялата

178

се натоварваха на магаре и цялата компания тръгваше, обикновено край реката към Царска Бистрица и Соколец. На добре избрано място компанията се разполагаше, мъжете стькваха и наклаждаха голям огън, натопяваха дините в реката. С „менюто” се заемаше баща ми. Той беше признат за специалист по приготвяне и печене на шиш кебап.

Трябва ли да се казва с каква охота всички се нахвърляха на топлия вкусен кебап и колко похвали се сипеха към майстора, който го беше приготвил! Целият ден преминаваше при хубаво настроение. Една снимка от онова време и сега напомня за тези приятни дни сред рилската природа. Радостни бяхме и ние, децата. По-малкият от мене Льоличка ме учеше на руски думи и изрази, а аз него — на български. Беряхме цветя, които той поднасяше на майка ми, а аз на неговата майка. „Чичо Мишо”, както тогава наричахме бъдещия академик Михаил Арнаудов, ни разказваше увлекателно приказки, разбира се, най-много за мечки (нали сме в Рила), и когато се върнахме в София, ми подари кукла-мече, макар че вече бях доста голяма за кукли.

Особено доволна оставаше от тези разходки Хохрехова. Тя беше много красива и нежна жена, загубила наскоро мъжа си и още не изличила съвсем скръбта от лицето си, но, оградена с вниманието на всички, постепенно влезе в тона на компанията. Тя не можеше да скрие очарованието си от рилската прелест, от задушевността в компанията и навярно един от най-хубавите спомени, които е отнесла от България, са за дните, прекарани в Чамкория.

Нейното гостуване с детето й събуди и спомените на баща ми за руската земя, на която са преминали най-хубавите му младежки години. При настроение той ни е говорил за онова време и преди всичко, че там е работил много над себе си, че е събрал богати знания. Вечер след такива разходки из Рила той се впускаше да ни разказва най-много за Одеса, от която и при други случаи е изказвал възхищението си.

Когато през юли 1971 година бях поканена да посетя Задунаевка и след радушния прием, който се оказа на мене и на 15-годишния ми внук, посетихме и Одеса, разбрах възторга иа баща ми. Красивият черноморски град е имало с какво да спечели сърцето на младия Димитър

179

Рашев, поклонник на хубавото в живота и още по-голям — на природните красоти.

Незабравими бяха тия летувания и за родителите ми, и за мене, а баща ми се чувствуваше от тях истински възроден.
 

Името на баба Иванка, майката на Ботев, често се споменаваше, но рядко съм я виждала. Най-силно се е запечатало в паметта ми едно посещение при нея, когато съм била 6—7-годишна. В разговор с приятелката ми Дуня инж. Вълкова, неотдавна си припомнихме оня ден, когато заедно с майка ми отидохме да видим тази героична майка, надживяла всичките си деца, освен генерал Кирил Ботев, при когото живееше на ул. Шипка № 23.

Когато позвънихме, отвори ни една жена, която ни поведе към горния етаж, където бе настанена баба Иванка. Намерихме я на легло — бяхме вече слушали, че е болна, — облечена в бяла камизола с шевици по края. Лицето й, доста побледняло, издаваше благост, блага беше и усмивката й, с която ни посрещна, видимо зарадвана, че ни вижда. Целунахме й ръка, първо майка ми, след това ние, децата. Тя ни поласка с няколко думи, след което майка ми седна до леглото й, а нас изпратиха долу в градината да си поиграем. А там имаше на какво да се любуваме — цветя, редки и красиви, каквито не можеше да се видят във всяка градина, в големи качета имаше и портокалови дръвчета с нависнали по тях плодове, които ни изкушаваха съблазнително, но се бояхме да ги докоснем. Най-после се престрашихме, откъснахме един портокал, но той се оказа кух и ние побързахме да го скрием в храстите, за да заличим следите от „престъплението” си.

След като двете жени си бяха поприказвали доста дълго време, бяхме повикани да се сбогуваме с баба Иванка. Целунахме й ръка, тя ни погали, сърдечно се раздели с майка ми и на тръгване не забрави да я покани: „Марийке, че пак ела!”

Когато слизахме по стълбите надолу, посрещна ни Кирил Ботев и на крак разговаряха малко с майка ми. А ние с приятелката ми разглеждахме през полуотворената врата красиво мобилираната стая, от която бе излязъл братът на Ботев, като вниманието ни бе привлече-

180

но най-много от двете кръстосани саби на едната стена. Детските ни въображения бързо заработиха и когато излязохме, заприказвахме на мама за градината и за това, което сме видели в стаята, и най-много за сабите. Майка ми мълчеше през цялото време и изглеждаше натъжена.

Когато се върнахме в къщи, на въпросите на баща ми дали съм била послушна, дали съм целунала ръка на баба Иванка, тя ме накара да му разкажа колко е добра тази мъдра и много изстрадала майка, колко се е зарадвала, като ни е видяла и колко сърдечно ни е посрещнала и изпратила.

Не мина много време и научихме тъжната вест за смъртта й, от която баща ми и майка ми силно се развълнуваха и разтъжиха.
 

Войните нарушиха не само спокойствието, но и начина на живот и на ония, които не бяха на фронта. И работата в училище беше затруднена, и неприятностите — увеличени. От учителите се изискваше много повече да се грижат за децата, чиито бащи бяха на фронта, което задължение баща ми бе поставил над всяко друго. Еднакво загрижен за тях и от събитията, които се развиваха по фронтовете и в политическия живот, той живееше с тревогите на времето.

По това време баща ми има интересни срещи с бъдещия реформатор на Турция. Не знам кой го беше запознал с Мустафа Кемал, тогава турски военен аташе в София. И той на няколко пъти гостува на баща ми, защото в лицето му бе намерил събеседник, с когото можеше да поговори по различни въпроси, в които блесваше общата му култура. После баща ми споделяше пред майка ми впечатленията си от него, от голямата му начетеност, на която се възхищаваше.

Литературата е била любима тема на Мустафа Кемал; той изказвал предпочитанията си към едни или други френски писатели или класици от други литератури, на първо място от Байрон в английската. Тогава разпалено откривал възможностите за преобразования в Турция на султаните и пашите, за смели реформи. Несъмнено той, като прави сравнение с другите страни, негодува срещу закостенели традиции и предразсъдъци в своята

181

страна. Още тогава се замисля върху положението на жената под фередже и мечтае как един ден и турските жени ще трябва да получат равноправие. Когато веднъж присъствувах на техен разговор, Мустафа Кемал заговори на баща ми: „Още от малки девойките трябва да растат открито и свободно” и деликатно подметна: „като бу гюзел къс” (като това хубаво момиче), и усмихнат ме потупа по бузата. Не ставаше после нужда баща ми надълго да обяснява какво са говорили и да тълкува комплимента на бъдещия президент към дъщеря му. Разбираше се ясно и болката, и надеждата на утрешния реформатор.

На неговите планове за реформи баща ми обикновено му е отговарял, че за да се направи каквото и да било преустройство у един народ, той трябва да получи широко образование. Като говореше за негови мечти, той го намираше за много разпален, дори фантаст.

А след войните в малката ни къща в двора наемател ни беше Невзат бей, служещ в турската легация, женен за българка и говорещ, макар и не много добре, български. Той често идваше при нас на кафе и разговор с баща ми, който му предаваше с подробности разговорите си с Мустафа Кемал и изразяваше възхищението си от някогашния военен аташе.

А когато в 1923 г. Мустафа Кемал стана президент на турската република и още в първите години след това започна да прави смели реформи в целокупния живот на народа си, баща ми го адмирираше и с нескрита радост следеше делата му, като виждаше, че мечтите му стават действителност.
 

Беше се развихрила Първата световна война. В тези тревожни за човечеството и за родината ни години и дни малкото ни семейство се увеличи — на 2 февруари 1915 г. се роди брат ми Георги. Но още в първите дни след раждането му майка ми се почувствува зле и след по-малко от три седмици, на 21 февруари 1915 г., почина от родилна треска.

Нов тежък удар се стовари върху къщата ни, най-тежък за баща ми, който за втори път, след като загуби скъпата си сестра Иванка, сега се разделяше с любима та си жена. С какво внимание и грижи се отнасяше той

182

към нея, когато тя често боледуваше, като не оставяше други да го заместват и сам бдеше за лекуването й, за облекчаване на положението й. Каква взаимна обич и сърдечни отношения на един към друг са ги свързвали през време на тринайсетгодишния им съпружески живот! И сега всичко рухваше. Този волев мъж, който бе познал много изпитания, беше жестоко ударен, поразен в надеждата си да види как крепне семейството му, да му се радва.

Скръбта отново надвисна над дома ни. От Севлиево за погребението на майка ми дойде вуйчо ми, който доведе баба ми Елена, а от Търново — баба Венета. Едната майка на глас оплакваше дъщеря си, другата, като изменяше на сдържаността си оплакваше и своята мъка, а и двете гласно изливаха скръбта си за нас — осиротелите. Баща ми трябваше да надделява личната си болка, да ги утешава, да ги възпира, за да не се увеличава мъчителното състояние, обзело всички ни.
 

От този ден насетне не само материалната издръжка, но и цялата грижа за семейството легна върху плещите на баща ми. Наистина, баба Венета дойде при нас (баба ми по майка бе много стара и не можеше да ни помогне, а и трудно пътуваше), взета бе и жена за отглеждане на бебето, но баща ми трябваше да се справя с всичко, за да не липсва нищо на никого. Той изцяло посвети времето, извън работата си, на нас. Нито една вечер не закъсняваше за вечеря, никога не отсъствуваше от къщи. Ако се наложеше да отиде някъде или на театър, водеше и мене.

Животът изискваше своето и нарушеният ритъм със смъртта на майка ми трябваше бързо да се възстанови. Баща ми пак ще ни събере на обяд и на вечеря, ще насипе на всекиго ядене, накрая и на себе си, ще ни прикани с пожелание за добър апетит, ще следи кой има нужда от нещо допълнително, след обяда ще изпие чашка кафе с майка си и жената, която гледа детето, ще прави всичко възможно никой да не се почувствува недоволен или пренебрегнат. Неделен ден с него отивахме в Своге, разполагахме се край Искъра, той приготвяше обяд — неговото любимо печено на шиш, след което сам си сваряваше кафе. Разхождахме се и до късно през деня прекарвахме на открито, защото цяла неделя него и мене

183

ни очакваха класните стаи. Едно лято ходихме и в Чам кория, канихме и баба ми Венета да дойде с нас, но тя предпочете да си отиде в Търново. Понеже нямаше свободна стая в летовището, бяхме принудени да спим в Самоков, а сутрин и вечер отивахме дотам и се връщахме с файтон. Нямаше вече предишните компании, но трябваше да си починем, да съберем сили, да се подготвим за зимата. А ние с брат ми, придружаван от жената, която го гледаше, ходехме заедно или поотделно и в Севлиево, в семейството на вуйчо ми.

И в къщи, и при тия разходи, вече гимназиална ученичка, можех да разговарям повече с баща си, да вниквам в промените, които ставаха у него. Колкото и да умееше да прикрива интимните си мисли и да не заразява другите с недобро настроение, долавяше се, че все по-често го спохожда дълго таена и вече засилена мъка. Бяха минали много години от смъртта на сестра му, но той не беше я забравил. Възлагал е на нея много, защото най-добре е знаел способностите й, смятал е, че тя ще продължи делото на бащи си с обществено полезна и книжовна дейност и ще се представи като достойна негова наследница.

Когато едно лято прекарвахме на почивка в Батулия с колегата му Христо Атанасов, в момент на откровение го чух да му говори: „Никога не мога да се помиря, като си помисля за тяхната смърт (на леля ми и майка ми), да отидат в земята толкова знания, тъй богата култура, от която има най-голяма нужда народът ни”. Бунтуваше се душевно за ранната им смърт и ми се струваше, че вече животът не го радваше, че се чувствуваше нещастен. Мисля, че дори и ние, децата му, не изместихме от сърцето му обичта към жена му и сестра му, не утешихме скръбта му.

И той огради с още по-голямо внимание майка си. Вече много пъти подчертах, че рядко се среща такава покорност и уважение, с каквито той се отнасяше към нея. Не мога да забравя следния случай. През една великденска ваканция бяхме при нея в Търново. В единия от магазините, които тя отдаваше под наем, имаше часовникар. Баба ми купи от него и ми подари малък ръчен часовник от седеф със златна обшивка. Към края на обяда, малко преди да отпътуваме (баба ми остана в Търново), още ненарадвала се на новия часовник, аз го

184

погледнах и подсказах, че е време да тръгваме за гарата. Баща ми нищо не каза пред майка си, но когато излязохме, строго започна да ми се кара и да се гневи, че с този жест като че ли съм показала отегчение и съм обидила баба си. Той винаги е бил снисходителен към малките ми провинения, но този път не укроти раздразнението се и дълго ми се сърди.

Още един пример за голямата му синовна привързаност към майка си. Беше през време на Владайското войнишко въстание през есента на 1918 г. Цяла София беше в тревога. Тогава баба ми беше при нас. Може би уплашена от събитията или поради предчувствие за своя край, тя започна да настоява да си върви. Домъчняло й, казваше, за Търново, искала да отиде на гроба на Иванка, за да го прегледа и подреди. Баща ми се опита да я  разубеди, като изтъкваше колко трудно, рискувано и опасно е да се пътува по влаковете тъкмо в това време. Но нищо не можеше да промени решението й. Жената с детето беше изпратена в Севлиево, затова той повика при мене да стои и спи приятелката ми Дуня и замина с майка си за Търново, след като бе взел открит лист за пътуването. Така завърши последното пребиваване на баба в София.

Много по-късно неведнъж говореше, че е останал не издължен към майка си, която с толкова жертви го е издържала в Белгия, и че най-радостният й ден бил този, в който се завърнал при нея със завършено висше образование и с докторат.

В тези години смъртта не пощади и други мои близки: в 1919 г. почина баба Венета, преди и след нея — от семейството на майка ми, стари и млади. Младостта бързо заличава раните, но не и спомените, особено за най-скъпи близки. Те не се забравят, дълго време парят, остават завинаги.
 

През 1930 г. в един студен януарски следобед, когато бяхме се събрали около печката и спокойно разговаряхме, на външната врата се позвъни. Станах да отворя. Пред вратата стояха двама мъже, поздравиха, единият само с кимване на глава, а другият, като изрече едно “добър ден”, попита за баща ми. Казах, че е у дома и ги поканих да влязат. Баща ми ги прие в стаята за гости, в

185

която останаха тримата. Трябваше да се приготви кафе, да почерпим гостите. Но до кафе не се стигна. Не бяха минали и няколко минути и дочух от стаята, гдето бяха гостите, гласа на баща си, раздразнен, гневен. И гостите бързо-бързо си отидоха. Изумлението ми беше голямо, когато той влезе сърдит и неузнаваемо раздразнен.

„Гостите” му дошли с определена цел. Опитвали се да го склонят да продаде семейната реликва — прощалното писмо на Ботев, писано на парахода „Радецки” до Венета — този скъп за нас документ, който тя преди смъртта си е завещала да се предаде на българския народ и който бяха пазили като светиня повече от половин век. С гняв баща ми отказал голямата сума, предложена му от чужденеца (единият от тях бил чужденец, не си спомням точно от каква народност). Безкрайно беше възмущението му от нашия сънародник, който водеше колекционера на ценности и върху него се бе излял гневът му, като не се сдържа да му изсипе и една цветиста ругатня на руски. За паница леща той бил готов да продаде честта и достойнството на българина.

„Вие не сте богат народ, защо отказвате?” — така казал чужденецът, като оглеждал скромната обстановка.

Дни наред баща ми не можеше да се успокои, като помислеше, че някой си бе се осмелил да прекрачи прага му с такива светотатствени намерения. Но от този ден и той трябваше да помисли, че е време да се раздели с този скъп семеен спомен и да го предаде там, където ще бъде запазен за българския народ.

Ставало е много пъти въпрос защо баща ми задържа писмото у себе си и не го предава на обществено място. А той грижливо го пазеше, добре заключено, и бдеше да не се случи нещо с него. Не толкова от обществени среди, колкото от най-близките му приятели често му е загатвано, че трябва да стори това. Най-много настояваше проф. Янулов, който по-късно сам ми е разказвал, а пише и в спомените си колко пъти е увещавал баща ми за това. Но, както и той е доловил, баща ми, покрай друго, се е въздържал да го предаде по-рано и поради опасение да не попадне в нечии ръце, където не е желателно. Но когато годините му натежават, той отстъпва.

От втората половина на 1930 г. аз вече не живеех у дома и по-рядко се виждах с него. Затова повече подробности научих по-късно от проф. Янулов. Уговорено би-

186

ло предаването да стане по възможно по-тържествен начин (както винаги в такива случаи, проф. Янулов се показал особено ентусиазиран). Възнамерявали, когато писмото трябвало да се пренесе от дома ни до Народната библиотека, за която било предназначено кортеж от младежи с цветя и пеейки Ботеви песни да придружава баща ми с ценния документ. Той се съгласил на тази тържественост, защото искал да бъде гарантирано запазването му. Но това не станало, въпреки намерението им.

Избрана била дата — деня, в който е написано в 1876 г., и на 30 май 1933 г. (17 май ст. ст.) то било предадено в библиотеката.

Вестниците от това време ни осведомяват за “подобаващата тържественост”, с която Д. Рашев връчил писмото:

„Оригиналното писмо е поставено в хубава кафява рамка заедно с портретите на Хр. Ботев, майка му, жена му, дъщеря му Иванка и Димитър — синът на Венета.

На тържеството в Народната библиотека присъствуваха министърът на просветата г-н Бояджиев, директорът на библиотеката г. Йорданов, проф. Янулов, който е много спомогнал за предаването на библиотеката на скъпоценното писмо, и проф. Арнаудов.

При предаването на писмото министър Бояджиев произнесе реч. Изказаха благодарност към дарителя г-н д-р Дим. Рашев — син на Ботевата жена Венета — г. Йорданов, г. проф. Янулов и г. проф. Арнаудов. Накрай г. Дим. Рашев разказа мили спомени за Ботевото семейство. Д-р Дим. Рашев предава писмото на Народната библиотека безвъзмездно.” [136]

Така тази най-скъпа национална реликва бе запазена завинаги за българския народ.

От 15 септември 1933 г. д-р Димитър Рашев се прощава с учителствуването. Цели 42 години той е раздавал просвета — време, през което малцина биха могли да издържат, особено в учителската професия. Може да си представим каква издръжливост е проявил баща ми да
 

136. В. Мир, XXXIX, бр. 9863, 30 май, 1933 г., с. 2.

187

продължава нервната и напрегната училищна работа до 68-годишната си възраст. Поради неговите високи качества на учител и педагог, никога не му е било напомняно, че трябва да спазва законния срок за пенсиониране. А и сам той не можеше да си представи друг начин на живот, вън от училището. За него то беше самия му живот. С каква мъка се разделя учител като него със своята II мъжка гимназия, на която 30 години е бил основен и опорен стълб!

Но в последните години той все повече и повече западаше. Налегнаха го неизбежни болести и на възрастта, и на професията. Засили се захарната болест, от която и преди страдаше, но не й обръщаше много внимание. Но когато заболя и гръдно, а и атеросклерозата не го отбягна, той се убеди, макар и с болка, че трябва да напусне класните стаи. Никой, а и той самият, не е предполагал, че много наскоро ще дойде и краят му, защото въпреки болестите, бе запазил паметта си и бодростта си. Силата на духа се бореше със страданията на тялото.

След дълго боледуване, на 27 ноември 1935 г. в 8 ч. сутринта той почина в дома си. Аз не можах да бъда при баща си в последните часове от живота му и да присъствувам на погребението му, а не можа да го изпрати и синът му, който тогава беше в чужбина. Недалеч от бащиния ми дом, в клиника един ден преди смъртта му се бе родила дъщеря ми. Братовчед ми М. Въгленов, тогава студент, имаше незавидната мисия да бяга непрекъснато ту на едното, ту на другото място и заедно със съпруга ми и лекаря да търсят начин как да бъда подготвена за страшната вест, че вече няма да видя баща си.

От близките си научих и за погребението му на 28 ноември. На опелото в църквата Св. Седмочисленици присъствували, освен представители на Министерството на просветата, учители и ученици от II мъжка гимназия, негови колеги, приятели и почитатели. В произнесените речи, особено в речта на негов някогашен ученик и после колега, са били изтъкнати делото и заслугите на баща ми за родната просвета, а и паметта за Ботев и семейството му. Траурната процесия е преминала край II мъжка гимназия, където учениците, наредени в шпалир, отдали последна почит на учителя. Във вестниците се съобщава за смъртта на „последния от семейството на Христо Ботев” и за погребението му.

188

Така тихо и скромно завърши живота си неуморният труженик в полето на просветата, който, заедно с майка си, беше пряк свидетел на кипящата Ботева дейност, увенчана с подвига му, извел го до безсмъртието.

*  *  *

Пламенното писмо на Ботев от 17 май 1876 г., писано на парахода „Радецки”, което е изповед за безпределната му обич към отечеството, беше и заветно обръщение към семейството му. То още по-тясно събра и сплоти в общ дух майката, приела го като израз на силна обич, и децата, също като нея осенени от духа и примера му, да го подемат като дълг и да го изпълнят с достойнство. До последния си час майката се бе отказала от личен живот заради децата си, а те се отплатиха на нея и на паметта на Ботев с ревностен труд, за да се изградят духовно и да бъдат полезни на народа си.

[Previous] [Next]
[Back to Index]