Б. Първо българско царство.
   I. Основаване и закрепа на българската придунавска държава
 

1. Исперих, основател на придунавска България
 

След смъртта на хан Кубрат в 642 г. [1] и последвалото наскоро (в нач. на 643 г.) разпадане на държавата му на отделните й съставни български племена-орди, начело на всяко от които застанали неговите синове, третият по възраст син Исперих (още Есперих, Испор, Аспар-хрук, ) [2] под натиска на хазарското нашествие, както видяхме, напуснал приазовското си оте-
 

1. [Смъртта на хан Кубрат е някъде между 641 и 650 г. , а не точно в 642 г. , както я изчислява В. Златарски въз основа на Именника (вж. А. Бурмов, Въпроси из историта на прабългарите, стр. 34). По същия начин и останалите изчисления за хронологията на владетелите от рода Дуло, направени въз основа на Именника, не са съвсем точни и се нуждаят от корекции.]

2. От приведените тук имена ние предпочетохме формата на домашния паметник Исперих (от което вероятно е Испор), защото несъмнено тъй се изговаряло от старите българи. Що се отнася до гръцката форма , то тя очевидно е произлязла отъ арменската Аспар-хрук, навярно осмислена по арменски, но все още си остава необяснена (опит за обяснение направи Маркварт. Die altbulg. Ausdrcke, S. 7, Am. 6). Обаче тая очевидна зависимост на гръцката форма от арменската ни навежда на предположение дали общият извор на Теофан и Никифор не е бил от арменски произход.

177

чество вероятно към средата на VII в. и с падналата му се орда уногундури потеглил на запад с цел, от една страна, да избегне игото на новите завоеватели, които заплашвали народа му, а, от друга — да търси земя за по-селение. Според Арменската география Исперих побягнал от Хипийската планина, която на друго място в същата география е наречена Българска планина [3], дето вероятно ще трябва да търсим и местоживелището на Испериховата орда до заминаването й на запад.

Под Хипийска планина () по-рано се разбирала планинската верига, която образува вододела между Черно море и Каспийско и се простира от най-високия връх на Кавказ, Елбрус, между реките Кума и Кубан към север. [4] Напоследък обаче Кислинг даде ново определение. Той посочи, че макар на Птолемеевата карта  и да са означени паралелно на р. Волга и се почват там, дето тая река се най-вече доближава до р. Танаис (Дон), и след това се чупи към Каспийско море, [5] следователно в такъв случай тая планина напълно би съвпадала с днеш. бърдо Ергени, което се простира от чупката на Волга при гр. Сарепт на юг близо до Източни Манич, все пак местностите и племената, които се отбелязват у старите писатели около тая планина, показват, че Хипийската планина е съставяла част от Кавказ, именно най-високата и най-широката му част, от Елбрус до Казбек, дето Кераунските планини (Дагестан) се скопчват, и между Ставрополската равнина и дълбокото поле при г. Фазис (близу до сег. Поти), дето се излива p. Хипос (), сег. геогр. Ченискали (C'chenisqali), т. е. Конска река, името на която очевидно се намира в известна връзка със самата планина [6]. Макварт напълно усвоява определението на
 

3. Вж. по-долу, стр. 180.

4. Karl Mller, Ptolemaios, p. 913.

5. Вж. А. Е. Nordenskild, Facsimile-Atlas, tab. I и XVII.

6. Вж. подробно Kiessling у Pauly-Wissowa, ibid., s. v. Hippika, VIII², p. 1715—1716.

178

Кислинг, като посочи на областта при изворите на реките Терек, Чегем и Баксан. [7] Без да отричаме точността на Кислинговото определение, което се подтвърждава още и с това, че тъкмо в споменатата част на Средни Кавказ се намирали местоживелищата на Испериховата орда — уногундур-българ, [8] ние все пак мислим, че когато арменският географ е определял местоживелището на Исперих, той едва ли се е ръководил според имената на кавказките народи; несъмнено той е имал пред вид по-скоро очертанието на Птолемей, от когото той се е главно ползувал. [9] Затова под Хипийска планина той ще да е разбирал, ако не тъкмо означената част на Средни Кавказ, то поне южната част на бърдото Ергени, именно там, дето тя се скопчва с предгорията на Средни Кавказ. Както и да било, но безспорно се установява, че Исперих и ордата му са заемали територия отвъд Азовско море и при това една от най-източните области на Кубратовата държава, което не само напълно се съгласява с известията на византийските хронисти, но и обяснява защо именно Исперих пръв е бил принуден да напусне отечеството си.

Пътят, по който е вървял Исперих на запад от Хипийската планина, трудно е да се посочи по липса на данни. И двамата наши хронисти, Теофан и Никифор, които се явяват също еднички извори за историята на Исперих, говорят, че той е преминал Днепър и Днестър и се спуснал към Дунав; за Дон нищо не споменават. Тая непълнота в известието може двояко да се обяснява: или защото Днепър е споменат като западен краен предел на Кубратовата България, с преминаването на който Исперих е излязъл и напуснал държавата, или защото той съвсем не е минавал р. Дон, а се е прехвърлил по Азовско море или през Керченския проток и Крим е достигнал до Днепър. Оттука през Долни Днестър се спу-
 

7. Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, S. 26.

8. Вж. по-горе, стр. 136—137.

9. Патканов, пак там, стр. 23. — Вж. по-долу, стр. 182.

179

снал към Дунав или, по-право, към устието на Дунав, в днешна Южна Бесарабия. Как е било извършено това движение, така също е неизвестно; ако се съди по споменатото вече писмо на хазарския хаган Йосиф, който пише, че когато българите „напуснали земята си и побягнали, хазарите ги преследвали, докато ги отблъснали към река Дуна (Дунав)”, ние би трябвало да мислим, че движението е било бързо и непрекъснато; но това едва ли е възможно особено при такова масово движение или изселване. Очевидно Исперих се е движел бавно, като е отстъпвал заедно с разширението на хазарските завоевания или според това както си е пробивал път по чужди територии. Съмнително се явява и това обстоятелство, че хазарите преследвали българите чак до Дунав, защото техните владения, дори в периода на най-голямата хазарска мощ, не са достигали никога до тая река. Твърде е възможно, че Исперих се е задържал доста дълго време в Южна Бесарабия, дето той ще да е закрепил властта си, защото, както ще видим по-долу, той е могъл да мине Дунав не по-рано от началото на 660-те години. [10]

И тъй като преминал реките Днепър и Днестър, според нашите автори Исперих достигнал Дунав, дето се поселил в една местност, която се наричала Огъл () [11]. Но де се намирал тоя  и какво трябва да разбираме под тая дума?

Под влиянието на четенето  (Onclos) Шафарик, като взима във внимание думите на Никифор „наричано на техния език” и като счита, че Онклос според Теофан бил река, дава следното описание: „Онклос или Онглос е собствено старославянският  (ag’l), полск. , лат.
 

10. Вж. по-долу, стр. 194.

11. Ние приемаме тоя напис според приетия от издателя на двамата наши автори, Carl de Boor, който въпреки написите  или , които се срещат в повечето преписи на Теофан (вж. по-горе, стр. 146), предпочел написа у Никифор  за по-верен, па и в превода на Анастасий Библиотекар в повечето места се пише Hoglon, a само на едно място стои Onglon. — Theophanes, ibid, II., р. 226₁₃, ₂₃ и ₂₉.

180

angulus, рус. „угол”, т. е. част от земя, която се намира между Прут, Дунав и Понт и се наричала по-сетне Буджак, т. е. ъгъл, кът.” [12] Поради големия авторитет на Шафарик това определение било прието по-сетне от всички историци, които го приравниха с днешна Бесарабия [13]. Обаче в сегашно време, след като се установи четенето , тая дума не може вече да се приравни на старобългарската , а оттука и самото определение и сравнение с татар. Буджак и днеш. Бесарабия стават неприемливи.

И наистина от самия текст на нашите автори вече се види, че  е бил местност, тъй като Исперих го „завзима”, следователно той не може да бъде река. Освен това според Никифор Исперих се поселил около Дунав, а Теофан определя по-точно де именно: между Дунав и и по-северните му реки. [14] Тук под  надали ще трябва да разбираме някои от северните притоци на Дунав; очевидно е, че тук се разбират устията на Дунав, именно северните, като се смята най-южното за самия Дунав. Че така трябва да разбираме тия думи, се види от по-нататъшното описание на мястото. То било защитено и непроходимо от всички страни, а именно: „отпред според Теофан то било блатисто, а от другите страни заобиколено с реките”, а според Никифор „отпред то е защитено с недостъпна местност и е при това бла-
 

12. Вж. Славянские древности, перев. О. Бодянского, т. II, кн. 1, стр. 263, бележка. — [За значението на думата „онглос” вж. Ив. Дуйчев, Славяни и първобългари, ИИБИ, I—II (1951), стр. 205—206. — В. Тъпкова-Заимова, Първоначалното българско селище и въпросът за аулите, ИИБИ, VI (1956), стр. 445, сл.]

13. Ср. А. Гильфердинг, История сербов и болгар, Собр. соч. , т. I, стр. 24. — К. Иречек, История болгар, Одес. изд., стр. 153. — М. Соколов, каз. съч., стр. 76.

14. Theophanes, ibid.,р. 357₂₃—358_1–2:

— Nicephorus, ibid., p. 34_7–10:

181

тисто, отзад пък укрепено като със стени от непроходими стръмнини” [15].

За да можем колко-годе да си представим описаната тук местност, ние ще трябва да обясним какво значат термините „отпред” и „отзад”. Тук на помощ ще ни дойде пак Арменската география, дето четем следното:

„В Тракия има две планини и реки, от които едната — Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място.” [16]

Тоя остров, на който в старина е живял цял народ бастарни или певкини, бил добре познат на класическите географи, които различно ни го описват. Според тях той представял остроъгълен триъгълник [17], бреговете му били
 

15. Theophanes, ibid., р. 358_2–4:

— Nicephorus, ibid., p. 34_7–10:

16. Патканов, пак там, стр. 26. — Marquart, Die alttrk. Inschr., S. 88 — 89. — Die altbulg. Ausdrcke, S. 16. — За разлика в преводите на двамата ориенталисти вж. по-горе, стр. 160, бел. 27.

17. Eratosthenes у схолиаста на Аполоний Родоски:

— Аnonymi (arriani, ut fertur) Periplus Ponti Euxini:

C. Mlleri, Geographi Graeci minores, vol. I, p. 419—420).

182

стръмни и пресечени [18], бил най-прочут [19], най-голям [20] и най-южен от островите в делтата на Дунав [21]. По-късно през времето на народните движения и дори в VI в. както названието, така и определението му останали същите [22];
 

18. Arriani, Anabasis, 1, 2, 2:

19. Pomp. Mela, lib. II, cap. 7: sex sunt (insulae) inter Istri ostia: ex his Peuce notissima et maxima.

20. Strabo, lib. VII, 3, 15:

21. Ptolemaeus, III, 10, 2:

— Plinius, IV, 79: primum ostium Peuces. Mox ipsa Peuce insula in qua proximus alveus appellatus (името пропуснато) XIX m. p. magna palude sorbetur. — Dionysii Periegeti, Orbis descriptio, ver. 299—301:

Към горните стихове:
1. Коментаторът на Дионисий Евстатий пише:

2.  дава:

3. В схолиите пък се чете:

(C. Mller, GGM, vol. II, p. 119, 268, 413 et 443).

22. Ammiani Marcellinus, XXII, 8 : Peuce prominet insula, quam circumcolunt Trogoditae et Peucini minoresque aliae gentes . . . Amnis vero Danubius . . . septem ostiis per hoc Scythicum latus erumpit in mare. Quorum primum est Peuce insula supra dicta, ut interpretata sunt vocabula graeco sermone, secundum Naracustoma etc. — Jordanes, Getica, XVI, 91: Peucinos ab insula Peucinos, quae in ostia Danubii Ponto mergentia est.

183

и ако арменският географ говори само за остров Пюки или Певки, без да споменува за другите или да даде подробно описание за положението му, това се обяснява с туй, че той се ползувал от географията на Птолемей [23], в която се споменува само за тоя остров при същото преброение на шестте ръкава, а оттука ясно става, че арменският географ, като е определил мястото на Испериховото поселение и е посочвал остров Пюки или Певки, имал е несъмнено пред вид определението на Птолемей. И наистина по-рано, като се ръководеха по Птолемеевата география, търсеха острова в днешната делта на Дунав, именно Св. Георгиевския остров, между Сулинското и Георгиевското устие; сега обаче се оказва, че данните на Птолемей са сбъркани: той смесил най-южното устие, наричано в старо време Свещено (), с днешното Георгиевско, когато в същност най-южното Свещено устие е било друго, което днес не съществува, но следите от него са твърде ясни. То е почвало малко по’ на запад от днешния гр. Исакча (Noviodunum), взимало е посока на югоизток и се вливало в лиманите Головица и Змейка между езерата Синьо и Разим, а протокът Портица е неговото устие. [24] О-в Певки
 

23. Патканов, пак там. стр. 23.

24. Подробно е разгледан и доказан тоя въпрос у Ф. Браун, Гото-славянские отношения, I, стр. 182—193. — Напоследък К. Шкорпил, описвайки географското положение на Северна Добруджа, изказа мнение, че през вододелния „гребен, успореден на най-долното течение на р. Дунав, от Гарванския нос (Буджако), в завоя на Дунава до с. Дунавец не е възможно да е минавало едно от дунавските гърла (Певки), на изток от гр. Исакча в югоизточна посока към езерото Головица и Змейка” (вж. Сборник „Добруджа.” София, 1918, стр. 195). Поради това Шкорпил предполага, че „Певки трябва да бъде полуостров в североизточната част на Добруджа, сегашният Бейски Буджак. Тоя полуостров е умиван от северната страна с р. Дунав, от източната страна е обиколен с дунавското блато, наречено остров Дренов, а от юг с езерото Разим, Бабадажкото езеро и Каталойското поле, заедно с р. Телица” (пак, там стр. 226). При това Шкорпил се позива на посочените ио-горе от нас стари автори и намира, че горното определение на Певки напълно отговаря на техните данни, защото полуостровът е

184

следователно е обемал крайния североизточен кът на днешна Добруджа, именно Бабадагската издигната област. [25]

Щом се установява сега де се е намирал о-в Певки то не е мъчно вече да посочим как трябва да разбираме термините „отпред и отзад” в описанието на Теофан и Никифор, именно те са употребени според движението на Исперих. [26] Тогава блатистата местност „отпред” ще бъдат лиманите Головица и Змейка, а също около езерата Синьо и Разим, а изразът „от другите страни оградено с реки” според Теофан означава другите ръкави на Дунавската делта; най-сетне в израза на Никифор „отзад пък укрепено като
 

хълмист, има триъгълен вид с основата си към изток и с върха си на Дунава към гр. Исакча и по големината си отговаря почти напълно на остров Родос (125 римски мили = 184 км)” (пак там, стр. 225—226). Обаче Шкорпил изпуснал из пред вид най-същественото в описанието на старите автори: те всички едногласно говорят, че Певки бил остров и че той се намирал между устията на Дунав. В това отношение най-категоричен се явява Страбон, който според III. „пише, че до устието на Дунав се намира най-големият остров Pevce, на който живеят бастарни, които наричат пеуцини” (пак там, стр. 225), а между това ето какво четем у Страбон: „в устията [на Дунав] се намира голям остров Певки . . . Има и други острови, много по-малки, един по-горе от него, а други — при морето. И понататък: Певки е остров, който се заобикаля от устията на Истър” (Дунав) (вж. по-горе, стр. 182, бел. 20). Същото говорят и другите стари автори. Ние мислим, че в случая важното се заключава не в това, дали Певки е бил остров или полуостров, а в това, че той напълно отговаря на мястото, дето се е поселил Исперих, именно в най-северната част на Добруджа при устията на Дунав.

25. Брун, Черноморье, I, стр. 50.

26. Че тъкмо по посоката на Испериховото движение трябва да се разбират термините „отпред” и „отзад”, най-ясно се види от по-нататъшния разказ на Теофан (ibid., p. 359_8–12):

He подлежи на никакво съмнение, че тук под  трябва да се разбира „западна” и „северна” посока, а под  — „източна” и „южна”, т. е. тъкмо по движението на Исперих от север към юг, а не обратно, както се опита да покаже Шкорпил (Сб. Добруджа, стр. 228—229). По тоя въпрос подробно вж. Притурка № 3.

185

със стени от непроходими стръмнини” виждаме Исакчанските и Тулчанските издигнатини, които наистина се спущат стръмно към Дунав. И тъй според определението и на нашите автори излиза, че Исперих се е поселил тъкмо на стария о-в Певки, който днес вече не съществува. Че тук трябва да търсим поселилия се с племето или ордата си Исперих, още по-ясно се види от описанието похода на Константин Погонат. Войската, която императорът повел на кораби против българите, излязла на материка при Огъл и Дунав, а корабите пристанали при близкия морски бряг, [27] следователно византийската войска се срещнала с българите при устието на Дунав, дето тъкмо се намирал, както видяхме, завзетият от тях Огъл. След това българите се затворили в някакво си укрепление, което несъмнено така също се намира близо до морето и при това в тоя същия Огъл, защото те оттам могли да наблюдават за всичко, каквото се вършило в лагера на ромеите; а пък присъствието на блатата, които собствено пречили на ро-мейската войска да влезе в бой с българите и да нападне тяхното укрепление, [28] така също посочва, че действието е ставало при устието, в делтата на Дунав.

Като установихме по тоя начин де се поселил Исперих, няма съмнение, че и въпросния Огъл ще трябва да търсим тъкмо на о-в Певки. Но какво означава името Огъл: дали то е име на местопоселението, т. е. на острова, или под него трябва да разбираме друго нещо? От текста на нашите автори, както видяхме, излиза, че Огъл се наричало мястото, което е завзел Исперих с ордата си. Обаче от по-нататъшното изложение може да се разбере съвсем друго. И Теофан, и Никифор ни разказват, че българите, като видели голямата, излязла на брега византийска войска, не се решили да влязат в бой с нея, а „избя-
 

27. Theophanes, ibid., 358_18–20:

28. За тия действия вж. по-долу, стр. 196—197.

186

гали в своето укрепление” [29]; Теофан при това към думата  — „укрепление”, прибавя  — „гореказаното”, а пък той за никакво друго укрепление и изобщо за някакъв друг пункт по-рано не говори освен Огъл, следователно с това име се е наричало не мястото на поселението, а самото укрепление. Няма съмнение, че в това укрепление не трябва да видим някой стратегичен пункт, специално укрепен за отбрана против неприятеля, защото самото появяване на византийската войска е било за българите неочаквано, па и едва ли в онова време те са употребявали като нашите съвременни укрепления. Очевидно тук под „укрепление” се разбира самият стан, лагер на Испериховата орда, който е бил заобиколен с широк и висок окоп, каквито са били аварските „хрингове” в маджарските полета и какъвто го намираме днес при с. Абоба, насипан няколко години по-сетне от същите тия българи. [30] Поради тоя окоп и българският лагер е могъл да се покаже на византийците като укрепление. Че Огълът и укреплението, а оттука и лагерът на българите е едно и също нещо, ни показва и самото значение на думата огъл. Никифор, както видяхме, казва, че българите на своя език наричали така мястото, дето се поселили, следователно тая дума е хуно-българска и несъмнено ще трябва да я сближим с думата от турско-кавказко наречие  или  — агъл, което означава „двор”, „плет”, оградено място” [31] и което в гръцката си транскрипция се обърнало в  — огъл.
 

29. Theophanes, ibid., р. 358_20–23:

— Nicephorus, ibid., p. 35_1–4:

30. Иречек, Княжество България, II, стр. 872, бел. 42. — От същия, Историjа Срба, I, стр. 81.

31. Вж. Л. Будагов, Сравнительный словарь турецко-татарских наречий, Петроград, 1869, s. v.

187

Тогава де именно на острова се е намирал тоя агъл — това укрепено или, по-право, окопано място? По-рано К. Шкорпил въз основа на изследванията на румънския археолог Точилеско [32] посочи на „голямото землено укрепление близо до гр. Исакча, което обгражда (във вид на кръг) голямо пространство около селото Николицел”, и „в северната част на окопа според Точилеско имало крепост”. [33] Въз основа на нашето определение значението на  и на тия данни ние дойдохме преди няколко години до несъмненото заключение, че тука имаме тъкмо агъла — стана, лагера на Испериховата орда, защото Николицелският окоп се е намирал тъкмо в северозападната част на стария о-в Певки и на юг от днеш. гр. Исакча. [34] Новите недавнашни непосредствени изучвания на Николицелския лагер от К. Шкорпил не само потвърдиха горния наш извод, като поставиха вън от всяко съмнение хуно-българския произход на тоя лагер, [35] но и дадоха точна представа за неговата форма и верни данни за неговия пространствен обсег. Оказва се, че целият лагер е обграден с външен окоп във форма на отъпен триъгълник, чиято основа е обърната към югоизток и отъпеният връх към северозапад, а страничните му стени са обърнати към североизток (Исакчанското поле) и към югозапад (долината на р. Таица). Цялото оградено с окопа пространство на лагера възлиза на 48,3 кв. км. В това пространство се различава и друг тъй наречен вътрешен лагер, който се състои от три окопни укрепления, съединени помежду си с окопи, с изключение на северозападната страна, дето се намира друго отделно малко укрепление.
 

32. Gr. Tocilesco, Fouilles et recherches archologiques en Roumaine, Bucarest, 1900. Карта La Dacie romaine към стр. 118.

33. Вж. Абоба-Плиска в ИРАИК, т. Х (1905), стр. 517—518 и 558—559, също албом, таб. CXIII, 6.

34. Вж. Годишник на Софийския университет, Х—XI (1913/14— 1914/15), I, Историко-филологически факултет, София, 1915, стр. 99.

35. Сп. Добруджа, стр. 227—234.

188

Пространството на тоя лагер достига до 0,875 кв. км. [36] При такова едно ограничено местопоселение на Испериховата орда не е трудно да се убедим, че тя с била сравнително малобройна. Разбира се, всяко опитване да се определи количеството на семействата поне приблизително, па дори и на мъжкото население, способно да носи оръжие, било би невъзможно, па и излишно. Но като имаме пред вид изобщо числеността на по-раншните български орди (например за три такива орди се смятали 10 хиляди души), [37] то не можем да не признаем, че на тоя о-в Певки в посоченото окопано място не са могли да се поселят стотини хиляди души, а само десетки, и то не твърде високи; няма съмнение, че една част от ордата ще де е останала в Бесарабия.

И тъй от гореизложеното явно става, че в разказа на нашите автори Теофан и Никифор за движението на Исперих и ордата му от приазовското им отечество към устието на Дунав се открива една голяма блезна: те не дават никакви сведения за пребъдването на Исперих в Южна Бесарабия, а след преминаването му през Днепър и Днестър право говорят за поселението му в днешна Северна Добруджа. А между това вече установяването времето за разпръсването на Кубратовите синове — най-късно в края на 40-те години на VII в. — налага да се признае, че Исперих, преди да се прехвърли на мястото на стария о-в Певки, ще да е останал известно време на север от устието на Дунав. Наред с хронологията това се потвърждава и от археологически паметници. Съществуващият и днес тъй наречен Южнобесарабски пограничен окоп, който почва от р. Прут при с. Вордулуй-Исак, върви в източна посока и свършва при ез. Кундук и чийто строеж явно издава неговия хуно-български произход, [38]
 

36. Подробно описание вж. пак там, стр. 202—216.

37. Вж. по-горе, стр. 126.

38. Абоба-Плиска, пак там, стр. 524. — Ср. Tocilesco, Карта, La Dacie roumaine, ibid., към стр. 118.

189

ще трябва очевидно да се отнесе към дадената епоха, защото, както ще видим по-нататък, той е оставал като граница на Испериховата държава и след това. Тоя окоп несъмнено трябва да се постави във връзка с Галашкия окоп, който почва от левия бряг на р. Серет, 12,5 км от устието й близо до с. Старо Сърбещи, и във вид на дъга от 27 км, изпъкнала към северозапад, достига до северния край на ез. Братеш при с. Тулучещи и е така също от хуно-български произход. [39] Ако изказаното напоследък мнение, че пространството, затворено между тоя окоп (от северозапад) и реките Серет (от юг), Дунав (от югоизток) и Прут с ез. Братеш (от изток), е представяло също такъв хуно-български укрепен лагер, какъвто е бил и Николицелският, също с вътрешен лагер-укрепление на мястото на днеш. Галац, се докаже при по-подробното му изучаване, то ще трябва да се приеме, че тук ще да се е поселил Исперих, след като преминал реките Днепър и Днестър. [40] Самото прокарване и насипване на тия окопи вече показва, че Исперих е проживял тук едно продължително време и че ще да е предполагал да остане на това място може би завинаги.

В новото си местоживелище обаче Исперих, както изглежда, не ще да е постигнал главната си цел. Вече изтъкнатото от нашите автори обстоятелство, че когато той е заемал о-в Певки, е търсил безопасно и недостъпно място за поселение, издава,че неговото разположение между долните течения на реките Серет, Дунав и Прут не му е осигурявало търсената от него пълна безопасност както откъм хазарите, от които той бягал, тъй и откъм аварите, чиято мощ все още се е чувствувала в областта на Средни и северно от Долни Дунав и с които е предстояло на бъл-
 

39. Абоба-Плиска, пак там, стр. 558 и бел. 1.

40. Сб. Добруджа, стр. 223—224, 227—234. — [От текста на Теофан и Никифор ясно се вижда, че прабългарите се били заселили на север от Дунава и първото им трайно преминаване отсам реката е станало след побeдатa в 680 г.)

190

гарите и техния вожд тепърва да се борят. Освен това запирането и укрепяването на Исперих за известно време в Южна Бесарабия не може да се счита като нещо случайно: при по-раншните приятелски и съюзни отношения между Приазовска България и Византия то е могло да стане само със знанието и съгласието на византийското правителство, което очевидно е искало да използува Исперих и неговата орда като стража на североизточната граница на империята. За някаква враждебност от страна на Исперих спрямо Византия не може и дума да става, защото, ако българското движение към устието на Дунав е имало враждебен и завоевателен характер или пък е било с цел за грабеж, каквато имали по-раншните хуно-кутригурски нахлувания, то надали би се ограничило със запирането и закрепата си на кръстопътя на варварските движения: то несъмнено би продължило и по-нататък на юг от Дунав, на полуострова, особено като се вземе пред вид, че тъкмо в това време североизточните покрайнини на полуострова били оставени без всяка защита.

По тоя начин, чувствувайки се, от една страна, недостатъчно гарантиран с безопасност в новото си местоживелище, а, от друга — слаб поради малобройността на ордата си, за да може, след като промени отношенията си спрямо империята на враждебни, да си задава някои обширни завоевателни планове, Исперих се видял принуден да търси нова земя за поселение и при това такава, която би могла да го обезпечи от всяка външна опасност и да му запази неговата вътрешна самостойност, но която сам да завоюва и да удържи той не бил в състояние. Затова той отново обърнал погледите си към Византия, която го е привличала не толкова със своите богатства, колкото със своята организация и с оная безопасност, която тя гарантирала на своите народи и каквато Исперих сега търсил. Немалка роля е играл в тоя стремеж на Исперих към Византия и респектът пред византийския император, който ще да се е породил у него още през вре-

191

мето на приятелските отношения на баща му с Ираклий, когато Кубрат се е ползувал от дружбата и благодеянията на тоя император. В силата тъкмо на отдавна съществувалите между Византия и неговото племе още от времето на Юстиниан I приятелски и съюзни отношения, засилени особено при баща му, Исперих сега се обърнал към император Констанс II да иска земя за поселение на византийска територия на съюзнически начала, с което било свързано и признанието от страна на българите и техния вожд върховната власт на византийския император.

Обръщането на Исперих ще да е било посрещнато на драго сърце в Цариград поради своята навременност: това е било време, когато навсякъде на Балканския полуостров се бяха вече настанили славяните, които безнаказано и свободно кръстосвали по целия полуостров и плячкосвали богатите центрове, без да признават властта на византийския император. Предприетият от Констанс II в 658 г. поход против „Славиния”, т. е. западно от Струма, наистина се свършил с усмирението на една част от македонските славяни и с откарването на немалък брой от тях в плен, [41] обаче тоя пръв опит за покорението им под император-
 

41. Theophanes, ibid., р. 347 под 6149 и 6150 г. от С. М. — Станоевич, пак там, II, стр. 41 и 215, като се позива на Б. А. Панченко, Памятник Славян в Вифинии VII века, в ИРАИК, т. VIII (1902), стр. 25—27, дето авторът доказва, че моливдовулът (печатът) на витинските славяни се отнася към 650 г., и като свързва преселението на тия славяни непременно с похода на Констанс II в „Славиния”, отнася и самия поход към 649 г. При това Станоевич посочва още и на това, че годината 6149 у Теофан била уж изчислена с 5500 от С. М. Обаче нито текстът на Теофан позволява да се предполага, че Констанс II след въпросния поход е изселвал славяни в М. Азия, защото тоя писател не пропуща да отбележи подобни преселения, ако е имало такива, нито пък се среща у него някоя дата, която да с изведена с 5500, защото, както е известно, годините у Теофан са изчислени по александрийската ера с 5492. Грешката се заключава в това, че у Теофан датите за един период от царуванията на Ираклий и Констанс II не са изчислени според индиктионите и се различават с една година по-малко. Затова и всички основани на тия произволни предположения изводи на

192

ската власт не можал да съкруши славянската сила на полуострова. [42] Освен това обширните планове на тоя император както да запре бързите успехи на арабите, които особено силно застрашавали в Сирия и Африка, тъй и да осъществи своя политически блян — възстановяването на византийската императорска власт в Италия — му налагали да се погрижи да обезпечи империята с безопасност от север на Балканския полуостров. В обръщането на българите и техния вожд, тия отколешни верни съюзници на Византия, да им се отстъпи място за поселение на византийска територия енергичният Констанс II виждал възможност сега да използува тая готова войска, с помощта на която той е предполагал да прекъсне притока на варварите откъм североизток и изобщо да защити тая покрайнина на империята, та да може да обърне всичкото си внимание към другите й по-опасни врагове.

Че такова е било намерението на византийския император, когато той се съгласявал да приеме Исперих под свое върховенство, показва и самото място, определено за негово поселение на византийска територия — мястото на стария о-в Певки, защото оттука българите са могли най-добре да защищават оня същия пункт на Дунав, който е представял най-удобно място за лесно преминаване на тая естествена преграда — при днеш. Галац — още от най-старо време. Тук ще да е минал Дунав Александър Велики в похода си против гетите, [43] през тук са
 

Станоевич, какво между тия предполагани от него преселенци-славяни имало и такива, които са принадлежали на сръбското племе и с които се свързва епископската резиденция Гордосервон, а оттука се заключава, че „това е най-стар спомен за сърбите на Балканския полуостров в съвременните извори”, са и ще си останат само прибързани хипотези, които не се обосновават на доказани факти и нямат никаква историческа стойност, тъй както и твърдението на Станоевич, че „Панченко мисли, че сагудатите са принадлежали на сръбското племе”, защото нищо подобно не намираме у последния.

42. Вж. по-горе, стр. 51—52.

43. Вж. J. Kaerst, Geschichte des Hellenismus, Berlin, 1917, I Teil, S. 321—322.

193

минавали отпосле римски войски във войните против даките и разни народи през времето на варварските нахлувания на полуострова, като бастарни, готи, хуни и др., и през тук са вървели всички нападения на хуно-кутригурските орди и особено през голямото нашествие на хан Заверган в 558 г., когато той прехвърлил своята пехота и конница по замръзналия Дунав, [44] през тук най-сетне е преминал несъмнено и сам Исперих със своята орда. [45] Затова тоя пункт всякога е бивал най-грижливо отбранявай: тук в римско време била издигната силна крепост Диногеция, известна по-сетне под името Турис, която Юстиниан I предлагал на славяните-анти да я завземат и заселят, като им обещавал да им дава голяма парична сума с условие, щото те, като сключат съюз с империята, за в бъдеще постоянно да пречат на хуно-кутригурите, щом тия поискат да опустошават ромейските владения. [46] Същата цел е гонил в даденото време и Констанс II: определяйки стария о-в Певки за място на Испериховото поселение като място най-близко до означения пункт на Дунав, той имал несъмнено пред вид тъкмо неговата стратегическа важност и затова възложил на българите задължението да го пазят и защищават от нови варварски нахлувания на полуострова.

Всичките тия съображения ни довеждат до заключение, че преминаването на Дунав от Исперих и неговата орда е станало мирно и при това със съгласието на византийското правителство, което е и определило място за поселение на стария о-в Певки. Що се отнася до времето, когато е станало това събитие, то не може точно
 

44. Вж. по-горе, стр. 105.

45. През тук по-сетне в 895 г. нахлули и маджарите в Източна България, вж. В. Н. Златарски, Известията за българите в хрониката на Симеон Логотет, София, 1908, стр. 109. — В ново време тоя пункт на Дунав е служил за същата цел, особено през руско-турските войни. Вж. Абоба-Плиска, пак там, стр. 517. — Сб. „Добруджа”, стр. 228.

46. Вж. по-горе, стр. 98.

194

да се определи засега. Обаче като имаме пред вид, че Констанс II ще да се е нуждаел най-вече от българската помощ тъкмо в момента, когато той, след като сключил мир с арабите в 659 г., почнал да се приготвя за големия си поход в Италия, ние приемаме, че настаняването на Исперих със своите българи в днешна Северна Добруджа е могло да стане не по-рано от 60-те години на VII в., във всеки случай преди 668 г. — преди смъртта на Констанс II. [47]

Обаче развитието на събитията не донесло очакваните в Цариград резултати от поселението на българите при устието на Дунав. На първо време Исперих повидимому пазил строго задълженията си спрямо империята, поне докато е бил жив Констанс II. Но в същото време почналата се в 662 г. безуспешна война в Италия против беневентските херцози, която извикала скоро Констанс в Сиракуза, това, от една страна, а, от друга — избухналата отново в 665 г война с арабите, така също несполучлива както в Африка, тьй и в Мала Азия, [48] съвсем отвличали вниманието на императора от северните граници на империята. Това давало пълна свобода и възможност на Исперих здраво да се закрепи в своего ново местоживелище с изграждането на Николицелския укрепен лагер. Обаче след убийството на Констанс в Сиракуза в 668 г. Исперих не останал спокоен. Още от първите години в царуването на Константин IV Погонат (668—685) империята преживяла един от най-критичните моменти на съществуването си. Най-първо новият император трябвало да осигури престола за себе си от появилия се в Сици-
 

47. Че поселението на Исперих и ордата му на византийска територия в днешна Северна Добруджа е станало мирно, със съгласие на византийското правителство, се потвърждава донейде и от известията на Genesios, ed. Bon., p. 85, и в хрониката на Михаил Сирийски, изд. на J.—В. Chabot, Paris, 1904, p. 363—364. Подробно са разгледани тия известия от нас в ст. „Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите” в ИБИД, София, кн. VI (1915), стр. 44—47.

48. Г. Ф. Герцберг, История Византии, Москва, 1896, стр. 49. — J. B. Bury, History of the Later Roman Empire, vol. II (1889), p. 300—302.

195

лия узурпатор, а от 669 г. да поведе отчаяна борба против силно застрашаващите араби, когато и самият Цариград се намирал в опасност: арабите съставили план да нападнат византийската столица от суша и море и да я превземат. В такова обсадно положение те държали Цариград до 677 г., когато най-сетни били принудени да снемат обсадата. [49]

Ползувайки се от това критическо положение на империята, Исперих прекрачил стария о-в Певки и почнал да разширява областта си в Добруджа. Той достигнал до най-тясното място между Дунав и Черно море (между Черна вода и Кюстенджа). Това се доказва с един от съществуващите в това място и днес окопи, именно южния, чийто трап се намира откъм юг и постройката на който ще трябва да отнесем към това време, както ясно свидетелствува съобщението от апокрифното видение на пророк Исай, че „И с п о р ь  ц а р ь...  с ь з д а  и  в е л и к ъ  п р  з и д ь  о т ь  Д о у n а в а  д о  м о р е” [50]. С издигането на тоя окоп Исперих право показал, че оградената с окоп територия между Дунав и морето е считал за своя собствена земя и в същото време, че той се отказвал да признава властта на византийския император.

Всичките тия действия на българите и техния вожд, разбира се, не останали неизвестни в Цариград. Обаче император Константин IV Погонат не е бил в състояние да предприеме нищо против тях, докато Цариград се застрашавал от обсадата на арабите. Щом последните се оттеглили в 677 г. от столицата, първата му работа била да се освободи откъм новия си съсед. „Когато император Константин, разказват нашите автори, се научил, че неочаквано някакво си мръсно и нечисто племе се разположило на лагер отвъд Дунав в огъл [Ник.: около Истър]
 

49. Герцберг, пак там, стр. 50—52. — Bury, пак там, стр. 310—314.

50. Споменик Сърб. Ак., III (1890), стр. 191. — С. Jireek, Das christliche Element in der topographischen Nomenclatur der Balkanlnder, Wien, 1897, S. 87. — Абоба-Плиска, пак там, стр. 518—519 и 566.

196

и нападало и ограбвало близките до Дунава земи, т. е. владяната от тях [българите] страна, а тогава владяна от християните, силно се обезпокоил и заповядал на всички теми [провинциални войски] да преминат в Тракия [от Мала Азия]. Като стъкмил сухопътна и морска войска, той потеглил против тях с намерение да ги изгони с война [у Ник.: тръгнал против тоя народ, за да се защити].” Императорът поискал да нападне българите в самия център на безбойно завладяната земя и затова той насочил своя маршрут право против огъла — техния укрепен лагер на о-в Певки, недалеч от който той извадил сухопътната си войска, а корабите пристанали на близкия морски бряг. [51]

Обаче походът, предприет от Константин Погонат с горната цел, донесъл съвсем противоположни сетнини. Неудобствата и недостъпността на местността, в която трябвало византийската войска да действува против българите — в блатата на о-в Певки, — правили войната трудна и бавна, а пък скрилите се в укрепения лагер българи не давали възможност да се предприемат никакви решителни мерки от страна на императора и държали византийците в напрегнато състояние, което ги силно изтощавало. Но не стигало и това. „Тъй като императорът страдал от подагра и бил принуден да се върне в Месемврия, за да прави бани, заедно с пет бързи кораба и със своята свита, той оставил стратезите и войската, ка-
 

51. Theophanes, ibid., р. 358_11–20 — Nicephorus, ibid., p. 34_20–23 — 35₁. — Според К. Шкорпил византийската флота е могла да спре в едно от следните пристанища, близки до Николицелския лагер: 1) при стария град Истрос в ез. Мало море (Кючук Дениз, Синьо езеро) през гърлата Голямо и Малко до с. Карахарман; 2) при голямата крепост на нос Долошман на изток от с. Журиловка, до широкия проток между ез. Головица и Разим през протока Портица, и 3) при крепостта Енисала (Ескикале), дето пристанището се намирало или на о-в Градище при западния брег на ез. Разим, или в Бабадашкото езеро (Сб. Добруджа, стр. 229). Най-подходно в случая пристанище е било според нас последното като най-близко до Николицелския лагер, откъдето българите са могли да преследват византийската войска към корабите.

197

то им заповядал да се оттеглят и да принудят българите да излязат от укреплението и да отворят бой срещу тях: ако би те да излязат; ако ли пък не излязат, да заседнат срещу тях и да ги причакат от укреплението [у Ник.: да пазят добре укреплението и да направят всичко за защита от тоя народ].”

Със заминаването на императора пръснал се слух, че той бяга, и това било достатъчно да накара войниците да се обърнат и те на бяг при всичките инструкции на императора, като оставили неприятеля, без да могат да му причинят някоя вреда. Ободрени от тая случайност, българите не се забавили да се възползуват от това бягство: те се впуснали веднага да преследват бягащите безредно войници към корабите и сполучили да им нанесат големи загуби. [52] С това се и свършил целият поход на Константин Погонат — поход, който имал твърде важни сетнини за българите.

Тая безбойна победа сега насърчила българите и отворила път на Исперих във владенията на императора. И Теофан, и Никифор ни разказват, че наскоро след това Исперих заедно с ордата си преминал окопа и достигнал до областта на гр. Варна, дето и решил да се посели, защото тук „те намерили място, находящо се в пълна безопасност, [понеже то било оградено] отзад с река Дунав, а отпред и от страните с клисури и Понтийско море” [53]. Обаче надали може да се допусне, че движението
 

52. Theophanes, ibid., р. 358_20–30—359_1–7. — Nicephorus, ibid., p. 35_1–15.

53. Theophanes, ibid., p. 359_7–12:

— Nicephorus, ibid., p. 35_15–19:

198

на Исперих навътре на полуострова е вървяло тъй бързо, както ни го представят нашите автори. Наистина българите по пътя си през Добруджа, както се види, не срещнали повече никакъв отпор от страна на византийците, което се обяснява с това, че в даденото време в тая покрайнина, която все още е влизала в състава на империята, фактически византийската власт била твърде слаба, ако не и съвсем унищожена; защото страната на север от Източна Стара планина била вече завзета от славяни, които, макар и да живеели на византийска територия, все още сами не са се смятали като поданици на ромейския император, който тепърва би трябвало да ги покори под властта си. Оттука ясно става, че ако Исперих би се решил да продължава навлизането си навътре в страната, трябвало би да си пробива път през завзетите от славяните земи, с други думи, сега му предстояла борба вече не с византийци, а със славяни. Но ние имаме доста основание да мислим, че при по-нататъшното движение на Исперих работата не дошла до въоръжено сблъскване между българи и славяни. Това най-ясно се доказва от отношенията, в които застанали българите спрямо славяните при основаването на държавата.

И двамата наши автори ни разказват, че българите, след като се настанили в страната между Дунав, Стара планина и Черно море, почнали да господствуват над заварените тук славянски племена, от които едно — северите — те преселили от предната Верегавска клисура на изток, за да защищават близките до ромеите места, а останалите седем на юг и запад, за да бранят близките към аварите страни. При това Теофан изрично забелязва, че те били , т. е. „под договор” [54]. В какво се
 

54. Theophanes, ibid., p. 359_12–17:

— Nicephorus, ibid., p.

199

състоял тоя договор? От думите на Теофан се види, че българите са изместили само северите, които те поселили на изток, т. е. към източните старопланински проходи Лопушненския и Гулишкия, а сами завзели тяхното място, т. е. устието на Верегавския, днеш. Чалъкавакския или Ришския проход, като взели върху си отбраната му. Другите пък седем рода () или племена славянски [55] се поселили на югозапад, за да защищават страната от аварите. Вече това разпределение защитата на завзетата от двата народа територия ни показва, че между българи и славяни е бил сключен някакъв договор за взаимна защита от съседите, и няма съмнение, че при сключването на тоя договор са били уговорени известни права както за едните, така и за другите, но какви именно, засега
 

35_19–22:

— Anastasius bibliothecarius, ibid., II, p. 227_15–19: ... praesertim cum dominarentur et adiacentium Sclavinorum generationibus, quae dicebantur septem, Severes quidem locaverunt ab anteriore clusura Veregaborum ad partes Orientales, in locis autem, quae sunt ad meridiem et occidentem usque ad Avariam, residuas septem genarationes,  q u a e  s u b  p a c i o  e r a n t.

[И до ден днешен горният израз е обект на най-различни тълкувания и основа за големи спорове: едни автори виждат в него данъчни задължения на славяните към прабългарите, други — съюзни отношения между прабългари и славяни. Напоследък се появиха още две мнения: съюзът бил между самите славянски племена (вж. А. Бурмов, Към въпроса за отношенията между славяни и прабългари през VII—IX в., ИПр, Х, 1, 1954, стр. 70—78) и че прабългарите били федерати, т. е. подчинени на Византия (вж. М. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на основаването на българската държава, ИИБИ, VI, 1956, стр. 453—468).]

55. [Все още не е решен и въпросът за броя на славянските племена в Мизия. Според Ив. Дуйчев северите били отделно племе от останалите седем (Iv. Dujev, Protobulgares et Slaves, Annales de l'Institut Kondakov, X, 1938, pp. 146—147), според М. Войнов северите били едно от седемте племена (М. Войнов, пос. статия, стр. 453 сл.), а Г. Цанкова говори за две племена — севери и „седем рода” (Г. Цанкова-Петкова, Бележки към началния период на историята на българската държави, ИИБИ, V, 1954, стр. 325—328).]

200

остават за нас неизвестни. Във всеки случай надали ще трябва да се съмняваме, че отношенията, в които се поставили двата народа, не са били отношения на победители към победени; напротив, като имаме пред вид централното положение, което сега завзели българите между славянските племена, а също и първенствуващата роля, която първите играли в по-нататъшните събития, пада се да признаем, че славяните са влезли с българите в отношения федеративни, съюзни, първоначалната цел на които била да запазят независимостта си, и може да се предполага, че във вътрешната си уредба и двата народа оставали отначало съвършено самостойни и са живели отделно един от други. Че в такива отношения се поставили двата тия етнически елемента първоначално, се види още и от това, че дълго след официалното признание на новооснованата държава византийските писатели строго различавали в нея българи и славяни, а в първите съвместни походи срещу Византия славяните се представят в еднакви с българите отношения спрямо българския хан или княз. Така Тервел, отивайки на помощ на Юстиниан II Ринотмет, потеглил с целия подвластен нему народ, българи и славяни. [56] Освен това, ако да бяха славяните покорени, поробени и да не бяха си запазили вътрешното самостойно положение, те не биха могли така лесно да се отцепват от българите, както направили при покачването на Телец; дори и в тая същата епоха, в средата на VIII в., те се явяват повечето като съюзници, отколкото като един покорен народ. Така когато Телец почнал война в 763 г. с византийския император, той излязъл против него в съюз със славяните. [57]
 

56. Theophanes, ibid., р. 374_6–7:

57. Theophanes, ibid., p. 433_1–3:

— Nicephorus, ibid., p. 69_14–15:

201

Още по-ясен ще ни стане тоя извод, ако разгледаме условията, в които се намирали в даденото време двата народа на Балканския полуостров. Самото положение на новопридошлите българи изисквало, щото те да влязат в съюзни отношения спрямо завареното тук славянско население. Ние видяхме, че войната с Константин IV Погонат се свършила, без да се определят политическите отношения между него и Исперих; напротив, те останали враждебни, тъй като императорът не можал да достигне целта си, от една страна, а от друга, самото нахлуване и настаняване на българите в пределите на империята още повече усилвали тая враждебност. Исперих, като чувствувал своята слабост поради малобройността на ордата си, разбирал твърде добре, че само ако успее да привлече славянското население на своя страна, той ще може да устои против византийското оръжие и да запази независимостта си; следователно за него било от първостепенна важност да има добри и мирни отношения със славяните, а не да ги въоръжава против себе си.

От друга пък страна, и славяните се намирали почти в същото положение. Ние видяхме, че славяните в Мизия, макар и да се бяха настанили на византийска територия и да считали завзетата от тях земя за своя, все още не бяха определили политическите си отношения към Цариград и, разбира се, не можели да очакват оттам нищо добро за себе си: рано или късно те щели да бъдат принудени да се покорят и да станат поданици на империята. Сега обаче, когато при тях се явявало едно варварско племе, враждебно настроено към Византия, те предпочели да признаят неговото първенство и да влязат в съюзни отношения с него, за да действуват наедно против общия враг. Освен това, като били разцепени на малки отделни племена и общини, без да могат да образуват една компактна сила, славяните надали биха устояли срещу добре организираната орда на Исперих, ако биха се обявили против нея, защото тя като по-голяма числено спроти

202

всяко племе отделно и при това стояща много по-високо в държавно и военно отношение, лесно би ги победила едно след друго и обърнала в покорен народ — едно положение, което те тъкмо се стремели да избягнат по отношение към Византия. Следователно и за славяните било много по-добре да влязат сега в приятелски и съюзни отношения с българите, та не само да се запазят от тях, но и да могат да разчитат на помощ в предстоящата им борба с Византия, още повече, че при такива отношения славяните запазвали своята вътрешна свобода и национална индивидуалност. За да влязат в такива отношения, е способствувало още и това обстоятелство, че българите не са били някой непознат за славяните народ: задържането на Исперих в Бесарабия несъмнено е въвело българите в контакт с дакийските славяни, с които те по-рано са се намирали вероятно в сношения за съвместна борба против аварите.

Затова славянските племена, които са вече населявали страната на север от Стара планина, не оказали никакъв отпор, когато Исперих заедно с ордата си нахлул тук, за да разшири владенията си. Дори нещо повече. Ние сме наклонни да вярваме, че самото движение на Исперих навътре в страната е станало със знанието на самите славяни и че са се водили преговори за поселението на българите между тях по-рано, когато те се бяха вече настанили в Добруджа. Въз основа на тия преговори е и възникнал според нас съюзният договор, сключен между двата народа за взаимна помощ и взаимно действие против Византия. Както и да било, но свободното навлизане и закрепяваме на Исперих и неговите българи в старата област Мизия не е представяло нещо подобно на хунското или аварското нашествие, а е станало по взаимно съглашение със завареното там славянско население, както ще ни покаже по-нататъшното развитие на политическите им и социални отношения.

Що се отнася до местността, дето се поселил Испе-

203

рих с ордата си, след като потеглил от устието на Дунав, то и двамата наши автори я определят между Варна и „прилежащата вътрешна земя”, понеже тая местност се намирала в пълна безопасност: българите видели, че тя била оградена „отзад с река Дунав, а отпред и от страните с клисури и Понтийско море”. От тия данни ясно се види, че Исперих от Добруджа потеглил право на юг, и то по ниските места близо до морето, и се запрял на север от Варна в Добричките полета, които не само по своята безопасност и ограденост от север с Дунав, от юг с предгорията на Източна Стара планина и от изток с Черно море, но и със своя степен характер и обширни пасища, подобни на ония в азовско-кубанското им отечество, са представяли за българите най-сгодно за поселение място. Посоката на Испериховото движение на юг по източната страна на Добруджа и поселението на ордата му близо към морския бряг се явяват твърде естествени пред вид на това, че след несполучливия поход на византийския император при устието на Дунав Исперих е могъл да очаква нови нападения от страна на византийците само откъм морето. Обаче по-сетне, когато сключил отбранителен съюз със съседните славяни и се определили отношенията му спрямо последните, той трябвало да вземе по-централно местоживелище между съюзните славяни и своите българи, та изместил, както видяхме, северите от устието на Чалъкавакския проход към източните Лопушенски и Гулишки, а сам със своите боили и други длъжностни лица и с постоянната охранителна дружина се разположил на Каспичанското издигнато плато, дето с основания от него около днешното с. Абоба „агъл” или стан, който заема едно пространство около 23,3 кв. км и е бил заобиколен с висок окоп, турил основата на бъдещата първа резиденция на българските ханове или князе, [58] която отпосле става известна под име Плиска.
 

58. Вж. Абоба-Плиска, пак там, стр. 30—61 — описание на землените укрепления във и около стана; стр. 82—152 — описание на разкопаните и неразкопаните негови части; ср. и стр. 660—663.

204

Като си осигурил отбранителния съюз с мизийските. славяни и се запознал с положението на работите в страната, Исперих твърде добре е разбирал, че за да се закрепи окончателно в новото си отечество, ще трябва да се определят веднъж завинаги отношенията му спрямо Византия, с други думи, той трябвало да накара византийския император да признае неговото поселение на Балканския полуостров и съюза му със славяните като факт свършен. С тая цел той почнал да напада, разбира се, с участието вече на съюзните нему славяни върху близките византийски области и крепости на юг от Стара планина и да откарва много пленници. Тия чести нападения, които се придружавали с разорения и опустошения, принудили най-сетне слабия Константин Погонат да сключи мир с българите в 679 г. под условие да им се плаща ежегоден данък. Тоя позорен мир, за който Теофан силно укорява Погонат, защото „чудно било за далечни и ближни да чуват, че тоя, който бе подчинил като поданици всички [народи] на изток и запад, на север и юг, бе победен от тоя мръсен и новоявил се народ” — тоя мир бил равносилен с официално признаване новата държава върху територията на империята. Затова и новооснованата българска държава била наречена от византийците  — България, по името на оня народ, който бе застанал начело в организацията на тоя отначало политически съюз, а сетне и политическа и национална единица на Балканския полуостров. [59]

И тъй основаването на българската държава ще трябва да отнесем към 679 г. от Хр., а понеже с това събитие се почвала историята на придунавските българи, то наскоро след това тая знаменита дата била взета от тях като основа за своя собствена ера и почнали след нея, т. е. от 680 слънчева или 701 лунна (700 л. г. — 679 с. г.), своето
 

59. [За образуването на българската държава вж. П. Хр. Петров, Към въпроса за образуването на първата българска държава, Славянска филология, V, София, 1963, стр. 89—112 и посочената там литература.]

205

летоброене, като запазили начина на по-старото си летоброене с 12-годишен цикъл и с лунни години. [60] В образуването на тая нова държава, както видяхме, взели еднакво деятелно участие и мизийските славяни, върху които собствено се опирала силата на организаторите-българи; следователно славянският елемент е бил също така главен фактор при основаването на държавата. Само по себе си се разбира, че и в по-нататъшното развитие на държавния живот тоя етнически дуализъм на основните елементи, които са имали еднакво важно значение при основаването на държавата, не би могъл да се задържи: единият елемент рано или късно би трябвало да отстъпи място на другия, а пък в силата на еднаквото им значение в държавата сблъскването им е било неизбежно, щом единият е поисквал да надделее над другия. Обаче на първо време, докато не били се още определили точно политическите и обществените отношения на тия два елемента и всичко вървяло в рамките на съюзния договор, не е могло да изникне никаква явна борба между тях, следователно за сливането им на първо още време не е могло да се мисли. Но тук се изпречили много други исторически събития, които издигнали славянския елемент, за да погълне и претопи в себе си българския.
 

Едновременно с движението на Исперих и неговата орда от североизток навътре на Балканския полуостров с цел да се закрепи и да основе държава във владенията на империята е вървяло друго едно подобно движение от северозапад на полуострова почти със същата цел, в което главна роля играл така също един българин със своята дружина. Ние тук разбираме българина Кубер, за когото вече по-горе споменахме, като го изтъкнахме за четвъртия син на Кубрат и който се бе поселил в Панония, като
 

60. Вж. по-подробно в Притурка № 1.

206

признал властта на аварския хан и станал негов васал. [61]

Кубер обаче не останал спокоен в новото си отечество. Наскоро след поселението му в Панония в аварската държава почнало едно силно брожение между потомците на многобройните ромейски граждани, откарани в разни времена в плен от аварите. Според разказа в Чудесата на св. Димитър Солунски тия пленници се смесили с българи, авари и други народности и тяхното поколение образувало „безброен и грамаден народ”, който чрез православната вяра и животворното кръщение възприел и пазил традициите и стремежите на своите родители, които разправяли постоянно за своето отечество и по тоя начин предавали и поддържали в новото поколение своето силно желание да се върнат в старото си отечество. [62]

В такова положение на работите се изминали 60 и повече години и възникнал нов народ, по-голямата част от който станала съвсем свободна поради отслабването на аварската власт и поради своята по-висока култура. Аварският хаган, считайки това население на държавата си като особен народ (), според обичая на неговия народ назначил му за княз () споменатия българин Кубер. Към началото на 670-те години брожението между ромейското население се особено усилило и последното почнало вече да крои планове за освобожде-
 

61. Вж. по-горе, стр. 168 и 174. — [Сега вече с установено, че в хронологията си за близо век и половина, обхващащи времето на образуването на българската държава, Теофан изостава с две години, следователно мирът е бил сключен през 681 г. За същото говорят и протоколите на църковния събор в Цариград, който заседавал по същото време (вж. Гръцки извори за българската история, т. III, стр. 169—170). Може да се счита за доказано, че войната с Византия била водена през 680 г., когато фактически била образувана и самата държава, а мирният договор бил сключен преди 16 септември 681 г. (вж. М. Войнов, пос. съч., стр. 468—476, където е дадена и най-новата литература).]

62. Tougard, ibid., § 110, p. 186—188.— Успенский, пак там, стр. 44. — Милев, пак там, стр. 563 и 577—578. — Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, стр. 23—24.

207

ние от варварската власт. Щом Кубер узнал от някои близки свои хора за това брожение и желание на населението да се върне в бащините градове, решил да го използува лично за себе си. Той вдигнал „цялото пленено ромейско население заедно с другоплеменници (), с покъщината им и оръжието” и въстанали против хагана, като се отцепили от него и скоро напуснали живелищата си в Панония. Когато хаганът узнал за това, пуснал се подире им да ги гони и като претърпял няколко поражения (в пет-шест сражения), бил принуден да се оттегли с войската си назад в държавата си. След като се освободил от хагана, Кубер с цялото население преминал Дунав, спуснал се на юг в пределите на Византийската империя и завзел Битолското поле, наричано тогава Керамисийско поле () [63], дето е вече живяло в това време славянското племе драгувити, без да срещне някой отпор от страна на Византия, което се обяснява с това, че тъкмо тогава арабите обсаждали столицата на империята.

След като се настанили тук, хората на Кубер, особено християните, почнали да настояват да бъдат пуснати, за да се разотидат по родните места: едни искали в Солун, други в Цариград, а трети по останалите тракийски градове. [64] Подобно едно искане, разбира се, не могло да се допадне на Кубер, защото в такъв случай той губил всяка почва под нозете си. Затова той се опитал да парализира това опасно за него движение, като наредил да
 

63. Tougard, ibid., § 111, p. 188. — Милев, пак там, стр. 563, 578—579. — Tomaschek, Zur Kunde, II (1887), S. 73, счита Прилепското поле за Керамисийско; същото поддържа и Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, ibid., S. 23—24. — За времето на движението, както и за местонахождението на Керамисийското поле вж. Милев, пак там, стр. 566—568 и 574—576, дето се разгледва подробно и мнението на Успенски по двата въпроса. — Ср. Йор. Иванов, който подробно разглежда същите въпроси в своята рецензия към споменатата ст. на Успенски, в ИБАД, т. 1 (1910), стр. 234—237.

64. Tougard, ibid., p. 188—190. — Милев, пак там, стр. 563.

208

се агитира между населението, щото никой от желаещите да се върнат в отечеството си да се не пуща, но сам Кубер да ги държи под властта си и да им стане княз и хаган (). “Защото забелязва агиографът, ако той би се опитал да излезе против оногова, комуто от бога се бе паднало да царува над нас, последният, след като би пленил и разпръснал целия му народ, би му отнел всяка власт.” [65] Затова Кубер намерил за добре да влезе непосредно в споразумение с императора, за която цел изпратил пратеници да преговарят на следните условия: да му се разрешело да остане на завзетата територия „заедно с населението, което се намирало с него, като искал да бъде заповядано на близките драгувитски племена да му доставят припаси в достатъчно количество” [66]. Условията на Кубер били приети, понеже цариградското правителство не е имало никаква възможност да води борба и не искало да въоръжава против себе си тоя неканен гост. Кубер останал с народа си на Керамисийското поле доста дълго време, защото новите поселенци получили името керамисийци, които се считали като отделно. [67]

По тоя начин ние виждаме, че едновременно на двете противоположни покрайнини на Балканския полуостров възникнали две малки варварски държавици, начело на които стояли представители на една и съща нация — българска, и чието образуване може би ще трябва да обясним само със затруднителното положение на империята в даденото време. Надали може да се предполага
 

65. Tougard, ibid., p. 190, § 112. — Милев, пак там, стр. 563—564 и 579.

66. Tougard, ibid., p. 190, § 112:

— Милев, пак там, стр. 579, предполага, че драговитите се задължавали и данък да дават, но текстът не допуща подобно предположение.

67. Tougard, ibid., p. 192, § 114 и p. 202. §§ 120 и 121:  и . — Милев, пак там, стр. 579.

209

някоя връзка между двете варварски движения — Исперихово и Куберово — от двете противоположни страни на полуострова. Общо между тях е това, че те са искали да се възползуват от едни и същи обстоятелства за стремежите си, които в края на краищата се свеждали към една цел. Обаче условията и средствата, при които и с които са действували двамата главатари, са били съвсем различни; затова както резултатите от тяхната дейност, тъй и личната съдба на всекиго от тях са били също така различни, както ще видим по-нататък.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]