Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

Б. Първо българско царство.
   I. Основаване и закрепа на българската придунавска държава
 

2. Българските владетели от рода Дуло
 

Актът, който провъзгласи основаването на българската държава на Балканския полуостров, бил мирът, сключен в 679 г. между Исперих и Константин IV Погонат. По тоя мир, както видяхме, императорът се задължил да плаща ежегоден данък на българския хан и чрез това формално била отстъпена страната между Дунав и Стара планина, т. е. старите провинции Долна Мизия и Малка Скития. Но дали границите на новооснованата държава са съвпадали със старите граници на тия провинции, трудно е да се каже. Във всеки случай от данните, които намираме у Теофан и Никифор за разпредялата защитата на държавата, [1] и въз основа на резултатите от изучаването на старобългарските погранични окопи границите на новооскованото българско царство могат да се определят засега тъй:

На изток границата, като е почвала от устието на р. Днестър, [2] отивала е по-брега на Черно море до пред-
 

1. Вж. по-горе, стр. 198—203.

2. За това вж. по-долу, стр. 211.


210

горията на Стара планина, може би до устието на р. Камчия и близката Камчийска планина; влизали ли са тук още отначало приморските градове, като Кюстенджа, Балчик, Варна и други, не може да се установи, обаче към средата на втората половина на VIII в. Варна е вече принадлежал на българите. [3]

На юг границата е почвала от Черно море и отивала по Стара планина, по линията на балканските окопи Котленски, Арабаконашки и други [4] и достигала до р. Искър при изхода на Искърското дефиле, като всички северни, а на места и южни устия на балканските проходи се намирали в ръцете на българите.

На запад границата първоначално е вървяла по р. Искър до устието на р. Панега, оттам по бърдото Дреновица до с. Габаре, после по Островския окоп [5] достигала до Дунав, дето е имало на върха Алибаш землено укрепление [6]; но по-сетне, когато Исперих според свидетелството на Арменската география отблъснал аварите на запад, границата от изхода на Искърския пролом минавала по Врачанската планина на север към р. Огоста, по тая река до с. Хайредин, отдето тя съвпадала със съществуващия днес стар окоп, който отива право на север до самия Дунав западно от с. Козлодуй при върха Килер баир. [7]

Що се отнася до северната граница, то тя остава за времето на Исперих мъчно определима; но все пак някои
 

3. Вж. по-долу, стр. 294.

4. Абоба-Плиска, стр. 533—538.

5. Пак там, стр. 528.

6. Пак там, стр. 566.

7. Вж. В. Н. Златарски, Българските князе от рода Дуло, ПСп, кн. LXIII (1903), стр. 574. — Абоба-Плиска, стр. 531—532. — К. Шкорпил свързва това разширение на българската граница с разширението на южнобългарската граница (пак там, стр. 567), което според нас не съвсем е съвместимо, защото тая последната в обсега, в който я представя г. Шкорпил, се отнася към IX в. (814—815 г.), т. е. тогава, когато посочената тук западна граница е била изместена още по на запад. За това вж. по-долу.


211

археологически паметници ни дават възможност да направим известни съображения. Така едва ли може да има съмнение, че старият окоп, известен под името „Новакова бразда”, който почва близо при с. Хиново (южно от Турну Северин), минава през цяло Влашко и свършва на Дунав няколко километра южно от Браила, принадлежи на българите, които са ограждали границите си с окопи, и очевидно той трябва да се смята за такъв, който е отделял в дадената епоха аварските владения от българските [8]; в такъв случай българската граница тук ще
 

8. Тоя окоп е подробно описан от С. Schuchhardt, Wlle und Chausseen im sdlichen und stlichen Dacien, в Archol.-epigrph. Mittheil., IX (1885), S. 208—216. — Cp. Абоба-Плиска, стр. 525. Тук обаче е показано, че трапът на окопа се намира на юг, а насипът му — на север, когато според описанието на Schuchhardt те са разположени обратно, т. е. трапът на север, а насипът на юг. Само на две места — при с. Липия и при Суцещи — съвършено отделни се забелязва трапът на юг, а насипът — на север, но и то така, че в първото място е трудно да се определи, защото насипът е разхвърлен, а на второто повидимому насипът отпосле е бил прехвърлен на север (пак там, стр. 214 — 215). — В разсъжденията си за времето, когато е бил построен тоя окоп, Schuchhardt, като дохожда до заключение, че това съоръжение не може да бъде нито дакийско, нито римско, приписва го на готите към 376 г. Той се позива на едно място у Amm. Marcellinus (XXXI, 3, 7), дето се казва, че при първия натиск на хуните Атанарих вестготски търсил убежище в стръмните планини и „поради неочакваността на това събитие, а също и от страх пред бъдещето почнал да издига високи стени от бреговете на Гераза (Серет, а според други Прут) до Дунав близо до областта на тайфалите: той мислил, че след като бързо и грижливо издигне това прикритие, напълно ще си осигури безопасност и спокойствие”; а местоживелищата на тайфалите Schuchhardt въз основа на друго място у същия автор (XVII, 13, 19) намира нейде в днешни Банат (пак там, стр. 322—224). Обаче против това мнение на Schuchhardt могат да се направят следните възражения: 1. Тайфалите, готско племе, не са живели изключително в Банат; те са заемали по-голямата част на Влашката равнина (Zeuss, Die Deutschen usw., стр. 434. — Mllenhoff, Deutsche Altertumskunde, Berlin (1906), III, S. 91), тъй че ако предполаганите Атанарихови стени са достигали само до земите на тайфалите, те не ще са отивали до Турну Северин. 2. Атанарих избягал п стръмните планини вероятно на Молдова, както и


212

да е отивала по тоя окоп. Обаче при Исперих тя едва ли ще е вървяла по цялото протежение на окопа : първо време тя ще да е почвала от напречния (в посока от север към юг) окоп при р. Олта, който очевидно е продължение на южнодунавския — Островския окоп, и е сключвал първоначалната западна граница [9]; оттука тя вероятно се е местила на запад паралелно с разширението на границата по двата брега на Дунав. Ако тия наши съображения са приемливи, тогава северната граница бихме определили
 

сам Schuchhardt това признава, следователно, ако той е искал да прегради пътя на хуните с почнатите от него стени, то посоката на последните би трябвало да бъде от север къмъ юг, когато нашият окоп има посока от изток към запад. 3. Атанарих почнал да строи стени, а тук имаме землен окоп; и ако тия стени бяха заемали цялата дължина на тоя окоп — 600 км, то за постройката им би потрябвало много и при това спокойни години, а пък според Ам. Марцелин самите обстоятелства налагали тяхното бързо издигане, па и вестготите живели във Влашко в най-бурни и неспокойни години, и то за късо време, тъй като в 376 г. те били принудени да преминат на юг от Дунав. 4. Най-важното в нашия окоп е това, че той има своя трап на север, а насипа — на юг, а това показва, че окопът е бил построен от народ, който е владеел на юг от него, и е бил предназначен за защита от неприятел, който е живеел на север от същия. Всички тия възражения ни довеждат до убеждение, че централният Влашки окоп не може да се отдаде на вестготите, нито пък постройката му да се отнесе към 376 г. Очевидно окопът е бил построен от народ, който е владял земите на юг от окопа едно продължително време, и при това след завършването на народните движения по Долни Дунав, а това ще да е била според нас епохата на българското закрепване по Долни Дунав, когато българите малко по малко отблъснали аварите на запад и на север и взели надмощие над постепенно разпадащата се някога си силна аварска държава. Че постройката на големия Влашки окоп принадлежи на българите, се доказва освен с положението на неговия трап и насип още и с това, че българите са насипвали подобни окопи и по другите си граници там, дето е нямало естествени граници или пък границата е трябвало да излезе от естествената посока. С построяването на тоя окоп те са имали за цел по-точно да определят границата си във Влашката равнина и грижливо да я защищават от своите някогашни владетели и неприятели — аварите.
 

9. Абоба-Плиска, стр. 525.


213

така: от устието на р. Жиул, която е служила като продължение на западната граница във връзка с Оряховския окоп, към север до Влашкия централен окоп, по тоя последния тя е достигала до Дунав южно от Браила, вървяла по Дунав, после по Серет до Галашкия окоп, който отива от брега на Серет (близо до с. Сърбещи, 12 км от устието на Серет нагоре) до северния край на ез. Братеш (близо до с. Тулуцещи, 15 км северно от Галац) [10] към р. Прут до с. Вордулуй-Исак; оттам по Южнобесарабския окоп, който върви в посока към изток и свършва при ез. Кундук. [11] Дали тая граница е продължавала в същата посока на изток и североизток паралелно с морския бряг и през Днестър към р. Буг и по-нататък до хазарската граница, или пък, след като е достигнала до Днестър, спущала се е по тая река надолу към Черно море, това засега не може да се установи. Също така остава неизвестно кога и как са били присъединени отвъддунавските български владения; едно, което може да се каже с известна положителност, е това, че разширението на българската граница в тая посока е вървяло паралелно с постепенното падане на аварската мощ.
 

10. Schuchhardt, пак там, стр. 216—217. — Абоба-Плиска, стр 524—525.

11. Schuchhardt, пак там, стр. 218—219. — Абоба-Плиска, стр. 524. — Двата последни окопа — Галашкият и Южнобесарабският — имат своя трап, както и Влашкият централен, от северна страна, а насипа — от южна, а това ни подсеща да търсим известна връзка между трите окопа. Наистина, докато в устата на местното население, както и в румънските хроники се прокарва връзка между трите тия окопа, Schuchhardt намира това за съмнително, защото Галашкият окоп носи съвсем друга конструкция (стр. 217). Обаче връзката им се доказва вече с това, че те са построени от един и същ народ — българите, а разликата в конструкцията, ако такава истина има, се обяснява с това, че Галашкият и големият Влашки окоп са правени в разни времена. Трябва тук да се изтъкне и това, че Галашкият и Южнобесарабският окоп по своя строеж са подобни на Абобския (вж. Абоба-Плиска, стр. 524. — Сб. Добруджа, стр. 226 и сл.), а това още веднъж доказва техния български произход.


214

Както и да било, но в тия приблизително граници почнала историята на българската държава на Балканския полуостров.

След като сключил мир с Константин IV Погонат, Исперих повидимому се задоволил от условията на тоя мир и не тревожил Византия до смъртта на тоя император (686). Мирни отношения с новата му съседка нему са били потребни, за да уреди вътрешните си работи, а главно да усили новооснованата държава, като привлече и други мизийски и дакийски славяни към току-що основания политически съюз за по-успешна борба с аварите, които Исперих все повече отблъсвал на запад. [12] Между това в западните области на полуострова се развивали събития, които не по-малко са обръщали вниманието на българския хан. Ние тук имаме пред вид онова рискувано предприятие, на което се бе решил пак българинът Кубер.

Откак се настанил със своя народ на Керамисийското поле със съгласието на централната византийска власт, Кубер не можал задълго да удържи във властта си ромеите-преселници. Може би под влиянието на византийската политика, която е искала да се избави от тоя опасен варварин, движението на ромейското население с цел да се върне то в родните си места отново почнало и мнозина ромеи заедно с жените и децата си се преселили или, по-добре, избягали от главатаря си в близкия Солун, отдето местните власти се погрижили веднага да ги изпратят на кораби в Цариград. [13] Понеже Кубер не се чувствувал в състояние със сила да възпре това опасно за него бягство, той решил по друг начин да постигне
 

12. Към това време ще трябва вероятно да отнесем разширението на западната граница към Берковската планина и оттам тя е повъртала на север към р. Цибрица при днешното с. Дългоделци, отдето е съвпадала със съществуващия и днес стар окоп, който върви на север към Дунав и свършва при г. Лом (вж. В. Н. Златарски, Българските князе, пак там, стр. 474—475. — Абоба-Плиска, стр. 532—533 и 569).

13. Tougard, ibid., р. 190, § 112. — Милев, Кубрат и Кубер, пак там, стр. 580—581.


215

своите властолюбиви замисли. На съвета със своите близки и предани нему лица било взето следното решение: един от воеводите му, който се отличавал и бил хитър във всичко, па и знаел ромейския, славянския и българския език, и, просто казано, вещ във всичко и пълен с всяка демонска хитрост, да въстане уж и, както другите, да отиде в Солун, да стане служител на благоверния цар, да въведе в града много народ, който да споделял също неговите страшни замисли, и по тоя начин да превземе Солун чрез междуособна война. След превземането на града Кубер трябвало да се настани в него заедно със своята покъщнина и с останалите воеводи; после, като се закрепи, да нападне околните славянски племена и да ги покори, да воюва [против] островите и Азия и дори против оня, който държеше царската власт. [14] След като било взето това решение и било подкрепено с клетва от съзаклятниците, възложено било на едного от тях на име Мавър, по произход според агиографа също българин, да извърши първата част на горния план.

Наскоро след това Мавър побягнал в Солун и първата му работа била да разположи към себе си солунските официални власти, което той сполучил да достигне с разни ласкателства и лъжливи клетви, като ги убедил да изпратят на императора за него най-добри и надеждни отзиви. Тогава императорът, доверявайки напълно на властите, изпратил им писмена заповед, а в знак на почест — консулска мантия за самия Мавър и едно знаме в подарък, като заповядал, всички керамисийци, побягнали от Кубер, да бъдат поставени под властта на Мавър. Тая царска заповед била обявена публично и внесена в регистрите. От тоя момент всички хора, които са прибягвали в града, предавани били на тоя същия Мавър, който сега им станал воевода. Но за да закрепи още повече положението си в Солун, Мавър си послужил и с други сред-
 

14. Tougard, ibid., p. 190 и 192, § 113. — Милев, пак там, стр. 579—580.


216

ства: понеже виждал, че някои ромеи, които са го добре познавали и са знаели неговия жесток характер и предишните му работи, са могли тайно да издадат страшния му план, той, щом откривал такива чрез своите съмишленици, веднага ги обезглавял, а жените и децата им продавал, както и дето искал. [15] Тия действия вдъхнали такъв ужас между християните-бежанци, че никой дори и власт имащите не се осмелявали да разкрият примките, които се готвели против града, защото сам Мавър назначавал за стотници, петдесетници и десетници хора, които са били посветени в неговите вероломни планове; и тия негови въоръжени хора навсякъде, дето се явявали по-смели граждани, бодърствували денем и нощем, получавайки своето съдържание от обществената хазна. Планът и решението били такива: през нощта срещу Великден на великата събота, когато градът заедно с всички други ще празнува радостно спасителното възкресение Христово, той трябвало да почне заедно със своите изпитани хора междуособна война и да произведе пожар в някои по-важни квартали, та през това време да стане господар на града. [16]

Докато по тоя начин Мавър тайно работел в Солун императорът, без да е подозирал според чудесата нещо от това, което се е замисляло с измяна против града, но в същност трябва да се предполага, че до него са дошли оплаквания от солунските граждани против самоуправата и терора на Мавър, заповядал на адмирал Сисиний, който се намирал с ескадрата си в едно от гръцките пристанища, да замине незабавно за Солун. Назначението на Сисиний било да влезе в града с целия си екипаж, да следи за действията на Мавър, но в същото време и да осигури Солун с безопасност в случай на някое нападение от-
 

15. Tougard, ibid., p. 192 и 194, § 114. — Милев, пак там, стр. 580-581.

16. Tougard, ibid., р, 194, § 115. — Милев, пак там, стр. 582.


217

към Кубер, който не изплъзвал от вниманието на византийското правителство. [17]

Сисиний, след едно кратко бавене на о-в Скиатия, [18] очаквайки попътен вятър, и по чудесното настояване и съдействие на св. Димитър, който според чудесата и тук се явява спасител на Солун, пристигнал навременно и неочаквано в солунското пристанище на страстната неделя в сряда, [19] т. е. два дена преди уреченото време за катастрофата. Това обстоятелство съвсем разстроило плановете на Мавър и неговите съмишленици и „драмата на междуособната война”, както се изразява агиографът, била отстранена заблаговременно, защото сам Мавър бил обхванат от страх и отчаяние, придружен от една много силна треска, която го турила в легло. Сисиний, за да има винаги в ръце варварина и до го не изпуща, често спохождал болния и го успокоявал с думи и клетви, докато Мавър се привдигнал. „Тогава той му предписал заедно със своите хора, всички дошли от Кубер, а също и с войската му от корабите да направят един окоп вън от града, на западната страна, та ония керамисийци, които имали намерение да бягат откъм славяните, да могат без страх и без пречки да се присъединяват; и така те престояли много дни.” [20] Тая нова, предприета от Сисиний предпазителна мярка — основаването на един военен лагер отвъд града — е имала за цел очевидно да не даде възможност на Куберовите хора — керамисийците, които са дохождали от земите на славяните, дето се беше закрепил Кубер, да се събират в самия Солун, а са ги спирали в тоя лагер, отдето по-сетне на Сисиниевата ескадра и на
 

17. Tougard, ibid., p. 194 и 196, § 116. — Милев, пак там, стр. 582.

18., стар. , сег. Скиато, остров на Егейско море, северно от Евбея (Негропонт) и недалеч от югоизточния бряг на Тесалия, с град от същото име.

19. Tougard, ibid., p. 196, 198 и 200. — За участието на св. Димитър в навременното и неочаквано появяване на Сисиний в Солун вж. Притурка № 4.

20. Tougard, ibid., § 120, p. 202.


218

транспортни кораби заедно със самия Мавър били изпратени в Цариград. [21] Но в случая за нас е важно това обстоятелство, че македонските славяни се явяват също като фактори в делото на Кубер и Мавър, а оттука ясно става, че между Кубер с неговите хора и славяните, вероятно с най-голямото и силно племе — драговити, а може би и с други славянски племена около Солун, е последвало известно сближение, което се явявало наложително за Кубер, особено след като ромейското население почнало да напуща своя доскорошен воевода — едно сближение на чисто политическа почва за постигане крайната цел на Кубер: след усвоението на Солун да основе независима държава в земите на македонските славяни. [22]

Ето какво е ставало в славянска Македония в момент, когато е възниквала държава на Балканския полуостров. Докато на престола седял слабият Константин IV Пого-
 

21. Tougard, ibid., § 121, p. 202. — За по-нататъшната съдба на Мавър агиографът ни разказва, че императорът го приел заедно с бежанците му и дори го назначил за управител нейде в Тракия. Обаче безпокойният дух на Мавър и тук не останал мирен: Мавър и там замислил нова измяна, която обаче трябвало да се обруши върху главата му, защото самият му син го издал, като в същото време разкрил и страшните планове, които Кубер и Мавър бяха скроили по-рано против Солун. Когато всичко това проверено се оказало истина, „защото Кубер, спазвайки това, което било уговорено между тях, не турил ръка нито върху някого от хората на Мавър, нито върху имотите му, а нещо повече — оказал към жените му същите почести, каквито те са имали по-рано, дори и по-големи: според думите на агиографа императорът, който всякога делата на империята е възлагал на бога, който му е дарувал властта, и сега, предоставяйки нему същия тогоз и Мавър, не го предал на смърт, но след като го лишил от почестите, той го държал затворен в едно предместие с надеждни хора и му отнел властта и войската, която той имал”. — Ср. Милев, пак там, стр. 585.

22. Ср. Милев, пак там, стр. 594, който е на мнение, че самото проникване на българския елемент в една област, населена със славяни, е факт неоспорим и не без важност за етнографията на Македония. — [Напоследък В. Бешевлиев, Надписите около Мадарския конник, сб. Мадарски конник, София, 1956, стр. 61, сл. се опита да докаже връзката на Куберовите българи с тези от Добруджа.]


219

нат, от Цариград не се предприемали никакви сериозни мерки за окончателно парализиране делото на Кубер и Мавър. Обаче с възцаряването на неговия син и наследник, буйния и самонадеян Юстиниан II Ринотмет (686-695), работите взели съвсем друг обрат. Новият император веднага схванал доколко действията и стремежите на Кубер и Мавър са били също така опасни и дори много по-опасни от това, което Исперих бе извършил в придунавската покрайнина, защото, ако тия двама българи биха успели да осъществят своя план в Македония, то западните византийски владения щяха да бъдат съвсем откъснати от империята и властта на Византия по Адриатика щеше да бъде унищожена. Затова след първите предпазни мерки, които сполучили, както видяхме, своевременно да предотваратят солунската катастрофа, императорът съсредоточил всичкото си внимание тъкмо в тая посока с цел да възстанови силата на своя авторитет.

И наистина още на втората година (687) от царуването си Юстиниан II нарушил утвърдения с българите мир, като разбъркал установените от баща му отношения, и почнал да се готви за война с намерение „да заплени българите и славяните” [23], а в следната 688 г. той потеглил в поход „против Славиния и България”. Движението било насочено през тракийските области на запад към Солун. Най-първо императорът сполучил да отблъсне излезлите насреща му в това време българи, а като достигнал до Солун, той изловил отчасти с война, отчасти доброволно предало му се голямо множество от македонските славяни, прехвърлил ги през Абидос в Мала Азия и ги настанил в областта Опсикион. На връщане обаче от тоя поход, причакан от българите в някаква си планинска теснина, с големи загуби в хора и с много ранени едвам сам
 

23. Theophanes, ibid., p. 364,5–9:


220

можал да се изплъзне от тях. [24] Така ни разказва Теофан за тоя поход на Юстиниан II. Патриарх Никифор пък, след като изтъква, че императорът нарушил настаналия с българите мир, което разбираме в смисъл, че Юстиниан II се отказал да потвърди сключения от баща му позорен мир, не споменава нищо за каквито и да било сблъсквания на императора с българите изобщо, а само отбелязва, че походът бил насочен право против славяните в Македония. [25] Имаме обаче още едно известие за тоя поход на Юстиниан II — онова на Константин Багренородни, което гласи, че някакви си „скити, след като Юстиниан Ринотмет ги поселил в планините по Струма и отвъд клисурите, се пръснали вместо македонците в нея” (Стримонската тема). [26]

Тая тъкмо разлика в известията на двамата съвременници за едно и също събитие, от една страна, а, от друга — това, че у Константин Багренородни под „скити” не могат да се разбират македонските славяни, защото последните той нарича с тяхното име и ги рязко отличава от другите народи, а пък не може да се допусне, че Испериховите българи в даденото време са достигнали
 

24. Ibidem, p. 364,11–18:

25. Nicephorus, ibid., p. 36,16–22:

26. Constan. Porphyrog. Die tematibus, ed. Bon., p. 50,11–15:


221

вече тъй надалеч на югозапад, и, от трета — обстоятелството, че действията са ставали недалеч от Солун и че славяните около тоя град са най-много пострадали — всичко това ни дава достатъчно основание да твърдим, че тук под Теофановите „българи”, известието за които Теофан очевидно е заимствувал от извор, неизвестен на Никифор, и под Константиновите „скити” трябва да разбираме тъкмо македонските българи на Кубер, [27] които са действували, както видяхме, наедно с македонските славяни при първия отпор против Юстиниан II и затова еднакво са пострадали с тях: те били отблъснати към планините на р. Струма, а като сетнина от това ще да е било унищожението на керамисийската държавица. Каква е била съдбата на Кубертовите българи, след като те нанесли жестокото поражение на Юстиниан II в планинските проходи: дали те са останали в новите си местоживелища, или са преминали на север и се присъединили към своите съплеменници в току-що основаната българска държава между Дунав и Стара планина, ние не знаем; също така остава неизвестно дали след това е бил потвърден и възобновен от императора мирът с Исперих. Изобщо трябва да се забележи, че след изложените събития византийските хронисти нищо не съобщават за българите до 704 г., когато Юстиниан II, след като бил свален от престола в 695 г., отново се опитал да си върне бащиния престол с помощта на българите. Това обаче се отнася вече към времето на Испериховия приемник.
 

27. Като доказателство на направената тук идентификация ще посочим и на името Невул ( (Н) и  (Т), което е носил назначеният от Юстиниан II началник на отборния 30-хиляден отред, образуван от преселените в М. Азия славяни (вж. за това по-долу). Това име не ще да е славянско; то по-скоро напомня българското име Исвул ( и ) на надписите от IX в. (вж. В. Н. Златарски, Известията за българите в хрониката на Симеон Метафраст и Логотет, СбНУК, кн. XXIV (1908), стр. 48—52. — Също и по-долу, Притурка № 16). Патриарх Никифор произвежда тогова Невул  — “от по-благородните”, т. е. от ония, които са имали власт и политическо значение.


222

Според хронологическите данни на Именника Исперих е управлявал 60 лунни години и 8 месеца, от които 38 лунни години, т. е. от 643 до 679 г. от Хр., е бил вожд и господар на своята орда преди основаването на държавата, а 22 лунни години и 8 месеца — българо-славянски господар, следователно той е умрял през 9-ия месец на 23-та лунна година от българската ера, или през декември 701 г. от Хр., или управлявал е като родоначалник на династията Дуло в Придунавска България от 679 — 701 г. [28] И Именникът, и византийските хронисти ни свидетелствуват, че приемникът на Исперих бил Тервел (, Terbelis) (701—718), [29] който произлизал също от стария български царски род Дуло, следователно той е наследил престола по право. Управлението на Тервел има твърде голямо значение в историята на българската държава, защото при него млада България спечели едно доста високо положение спрямо ромейската империя благодарение на събитията, които в това време се разигравали във Византия.

Още щом се покачил на престола Юстиниан II при всичките си лични дарби показал се като самостоен, но в същото време надменен, разточителен и жесток тиранин. След сполучливия си поход против македонските славяни и преселването на голямо множество от тях в Мала Азия той почнал война с арабите, като мислел да употреби тия славяни като действуваща войска. Затова той съставил от тия последните един „отборен” отред от 30 хиляди души, за началник на който назначил някого си Невул. Юстиниан се срещнал в 693 г. с арабите при киликийския Севастопол, дето отначало имал успех; но когато арабският воевода сполучил да подкупи за един колчан, напълнен с пари, и с много други обещания началника на славяните и около
 

28. За тия хронологичсски данни вж. Притурка № 1.

29. Среща се още във форма , Terbellis, Therbellis, арм. Trvel. Етимологията на това име Томашек обяснява с вул. якут. tir-bil = Sttze= „подпора”, „опора”. Вж. Pauly-Wissova, s. v. Bulgaroi.


223

20 хиляди души от тях заедно с Невул преминали на арабска страна, императорът бил разбит и изгубил Южна Армения, която останала на границата между арабските и ромейските владения. Славянските бежанци били прекарани от арабите на о-в Кипър, а техните съплеменници, които останали на ромейска служба, заедно със семействата на изменниците станали жертва на отмъщението на разгневения Юстиниан, който заповядал всичките да избият и телата им да хвърлят в морето при нос Левката в Ни-комидийския залив. [30]

Военните несполуки и това кръвопролитие, после разточителната страст на императора към постройки, най-сетне оскърблението на религиозните чувства на народа с разрушението на църквата Св. Панагия — всичко това породило малко по малко в Цариград силен ропот, който се обърнал в 695 г. в открита революция, начело на която застанал пълководец Леонтий. Народната тълпа със страшна жестокост избила всички любимци и чиновници на императора; детронираният Юстиниан бил пощаден от Леонтий, който след него взел властта в ръцете си и бил провъзгласен за император. Юстиниан спасил живота си с бягство в гр. Херсон, след като бил обезносен, за което
 

30. Theophanes, ibid., p. 365—366. — Nicephorus, ibid., p. 36—37.— Cp. В. Н. Златарски, Известията за българите, пак там, стр. 18—19. Пред вид на това, че у Никифор не се споменава за тая жестока разправа на Юстиниан II с въпросните славяни, Б. А. Панченко, Памятник славян, пак там, стр. 33, се отнася скептически към известието на Теофан, защото „оно не отвечает направлению политики Юстиниана в отношении к славянам и другим варварским народностям”. Той посочва на това, че в борбата с противниците си вътре в империята Юстиниан се облягал и след това на български и славянски елементи, като си позива на Никифор (ibid., p. 471–5), какво Юстиниан в 711 г. „повикал на помощ българския княз Тервел, който се явил с 3000 българи и славяни”. Обаче Никифор не споменява за никакви славяни. (За това вж. по-долу, стр. 237.) Поради това ние не споделяме скептицизма на Панченко, особено като имаме пред вид буйния и непостоянен характер на Юстиниан, който бил способен да изпада от една крайност в друга.


224

и получил прозвище Ринотмет, т. е. с отрязан нос. [31]

Но и Леонтий не се удържал дълго време на престола. Възобновените несполучливи войни с арабите, които отнели от ромеите и разрушили Картаген, един от най-важните търговски центрове на Византия, ужасът, който причинявали на населението страшните морски пирати, били достатъчни причини за смъкването на Леонтий. Разбитите в Африка войски, за да избягнат гнева на народа, като представяли за причина на несполуките и загубите мнимата измяна на военачалника си и немарливостта на императора, на връщане издигнали знаме за въстание на о-в Крит. Военачалникът бил убит и на негово място поставен бил някой си Апсимар, началник на войските в Югозападна Мала Азия, който бил провъзгласен в 698 г. за император под името Тиверий III (698—705). Той влязъл тържествено в Цариград. Леонтий бил свален и обезносен, изпратен бил на заточение в един далматински манастир. Новият император бил по-щастлив от предшественика си. Той управлявал не само с предпазливост, но и действувал със сила и щастие против арабите в Азия. Тиверий в скоро време успял да възстанови славата на ромейското оръжие и да отблъсне арабите навътре в страната зад Ефрат. [32] Обаче и него постигнало зло — нова династическа революция.

Коварният Юстиниан, който никога не губил надежда да си върне бащиния престол, след свалянето на Леонтий избягал в Херсон при хазарския хаган и чрез брака си с Теодора, сестра на хагана, намерил прибежище във Фанагория, дето и останал, докле византийците не заподозрели намеренията му. Тогава той тайно избягал из Фанагория със своите приближени и след дълга борба с морските бури достигнал до устието на Дунав. Оттук той изпратил едного от своите съмишленици, някого си Стефан, при българския хан Тервел да го моли за съдействие, за
 

31. Theophanes, ibid., p. 368—369. — Nicephorus, ibid., p. 37—39.

32. Theophanes, ibid., 370—371. — Nicephorus, ibid., p. 39—40.


225

да завладее бащиния си престол, като обещавал да му даде големи подаръци и дъщеря си за жена. Тервел приел пратеника и се съгласил на предложението му. След това той с голяма чест приел и самия Юстиниан и му обещал „във всичко да му се покорява и съдействува”. Това било в края на 704 г., а в следната вече 705 г. Тервел наистина с всичката си армия от българи и славяни се явил с Юстиниан неочаквано под Цариград, като се разположил на лагер от Харсийските врата до Влахерните. [33] Тук те престояли три дни и водели преговори с гражданите, но в отговор получавали само псувни и нито дума за споразумение. През нощта на четвъртия ден Юстиниан с помощта на няколко привърженици на старата императорска Ираклиева династия проникнал в столицата без отпор, произвел страшно смущение и кръвопролитие и завладял града, като се разположил за късо време във Влахернския дворец. [34]

Така Юстиниан II си върнал императорския престол. Тервел заедно със своите българи и славяни, както се види, не е взимал активно участие във въдворението на Юстиниан на византийския престол, а е стоял на лагер отвън стените на столицата като резерва, т. е. той би взел участие в действието срещу Цариград в случай на нужда, което ще да е било вероятно едно от техните условия. Такова пасивно положение е заемал Тервел до есента 705 г., защото според Теофан неговото заминаване изпод Цариград се отнася към началото на 706 септемврийска година, т. е. след като Юстиниан II унищожил всичките си политически врагове и се почувствувал заякчен на престола.
 

33. Theophanes, ibid., p. 37417–18 (cp. ibid., p. 419,11, 502,25) врата и манастир Харсийски, според едни днеш. Одрински врата (Mordtman, Esquisse topographique de Constantinople, Lille, 1892, стр. 16), а според други — Егри-капу (Дестунис, Ласкин. вж. ИРАИК, II (1897), хроника, стр. 29).

34. Theophanes, ibid., p. 372—374. — Nicephorus, ibid., p. 40217—4210. — Ср. В. Н. Златарски, Извесния за българите, стр. 19—20.


226

Своята благодарност за помощта, оказана нему от българския хан, Юстиниан изразил при заминаването на Тервел за България по следния начин: „Когато Тервел, разказва Никифор, трябвало вече да замине с войските си за България, Юстиниан дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел царска хламида и го провъзгласил за кесар. След това той заповядал да издигнат две едно до друго възвишения, на които възседавали двамата господари, а войската () била длъжна по заповед на императора да им се покланя. Най-сетне като поднесъл на Тервел безбройни богати дарове, Юстиниан го изпратил с мир в земята му.” [35] Надали ще трябва да се съмняваме, че във всички тия цариградски тържества, които са станали в чест на българския хан, трябва да видим не само една благодарност на Юстиниан към Тервел, но и изпълнение условията на договора между двамата владетели. Ние видяхме, че когато Юстиниан се обърнал към Тервел да иска помощ, той му обещал големи и богати дарове и изявил готовност дори да му даде дъщеря си за жена. Обаче пълната готовност на Тервел „да се покорява и съдействува във всичко” (), после голямата чест и добрия прием, който Тервел оказал на Юстиниан, най-сетне всенародното българо-славянско движение, от една страна, а, от друга — цариградските тържества от 705 г. — всичко това ни дава достатъчно основание да предполагаме, че не са били само гореприведените условия в договора между Юстиниан и Тервел; по всичко се види, че тук е имало и други условия, за които както Теофан, тъй и Никифор премълчават, но за които говорят самите събития в Цариград и отношенията на Юстиниан към Тервел в дадения момент. И наистина как трябва да си обясним това намятаме на царска хламида върху плещите на Тервел и неговото провъзгласяване за кесар? Няма съмнение, че първият акт е бил признак на втория, обаче за какъв кесар е бил провъзгласен Тервел?
 

35. Theophanes, ibid., p. 374—3753Nicephorus, ibid., p. 4220–25.


227

Във византийската чиновническа йерархия титлата кесар () е носило лицето, на което принадлежало първо място след императора, поне преди Х в., и блясъкът на царското достойнство се е отражавал върху него в добитите от него външни предимства. Обикновено титлата „кесар” е носил наследникът на престола било по право на наследство, било по осиновение. Всеки император бил длъжен да си назначи такъв наследник още приживе и да го сдобие с кесарско достойнство. Нареден бил и особен обред при провъзгласяването за кесар; четели се молитви и се извършвали действия, под които трябва да се разбира, че са се връчвали и външните атрибути, съединени с кесарското достойнство; така например наследникът се коронясвал с особен накит за глава, подобен на венец, и др. Но с достойнството „кесар” без осиновение не се свързвали никакви права върху престола. Достойнството кесар в такъв случай е била висша почетна титла, която се давала на брата на императора, а ако последният нямал брат, то на някого от следните близки царски роднини. Освен това с кесарското достойнство се съединявала още и представа за командата на войската; кесарите обикновено са бивали и главнокомандуващи над армията. Обаче кесарят, който е отражавал в себе си императорската слава, не е притежавал прерогативите на върховната власт, както например да прави производство, да назначава на длъжност и т. н. [36]

Ето собствено каква представа се е свързала с понятието за кесарското достойнство във Византия. Може ли сега да се приложи то в същия смисъл и към провъзгласяването на Тервел за кесар? За каквото и да било осиновянане и наследство от страна на Юстиниан в полза на Тервел не може и дума да става, следователно в кесар-
 

36. Вж. Н. Скабаланович, Византийское государство и церковь в XI веке, Петроград, 1884, стр. 149 и сл. — Ch. Diehl, Etudes byzantines, Paris, 1905, p. 279. — С. Новаковић, Византийски чинови и титуле y српским зсмльама XI—XV века, „Глас” СКАк., LXXVIII, други разред, 47 (1908), стр. 225—226, 246 и сл.


228

ството на Тервел ние трябва да видим само втория случай, т. е. само една почетна титла. Обаче и тук не по-малко странно ни се показва и това, че тая титла се давала само на царски роднини. Наистина в условията на договора се отбелязва, какво Юстиниан бил готов да даде дъщеря си на Тервел за жена, но, както се види, тоя брак не ще да се е състоял, защото нито един от византийските хронисти не споменава повече за него. [37] По тоя начин кесарското достойнство не е могло да се приложи към Тервел по право; остава само да се мисли, че то му е било дадено от Юстиниан само като награда, като почетна титла. Но и тая постъпка на Юстиниан се явява не по-малко странна и необяснима, защото византийската традиция не знае да са се награждавали варварски господари с кесарска титла дори в такива случаи, когато империята се е намирала в крайна опасност; обикновено императорът, когато е искал да изкаже своето особено разположение към някой варварски господар или да го привлече към себе си, ограничавал се е с титлата „патриций”. В кесарството следователно на Тервел ние ще трябва да търсим друго обяснение, което несъмнено е свързано с условията на договора.

Когато Юстиниан II искал помощ, Тервел, по всичко се види, между другите условия му е предложил да признае като император царското достойнство на българския хан, в случай че той успее с помощта на българите да си възвърне престола. Юстиниан не само приел това условие, но го и изпълнил. Само при такова обяснение могат да ни станат понятни оная „покорност” и „готовност” на Тервел, с които той се бе заел да помага на византийския ексимператор, оная голяма чест, оказана от него на Юстиниан, и онова всенародно движение на българския хан към Цариград. Дори в самите действия на Юстиниан
 

37. Впрочем един арменски историк ни представя Тервел като тъст на Юстиниан II и като васал на хазарския хаган. Вж. J. Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, S. 7, Amm. 7.


229

ясно проглежда това признание: той намята на Тервел царска хламида — мантия, и го удостоява с кесарство, което е свързано, както видяхме, с царски произход или поне с царска фамилия. Разбира се, Юстиниан е избрал тъкмо тая титла, едно, като най-висша и свързана с царското достойнство и, друго, за да запази престижа на императорската власт пред варварите, като турял Тервел на една степен по-долу от себе си. Но не е само това. За да даде на това признание, на тая санкция по-голяма сила и официално значение, той устройва публично тържество и тук въздава на българския господар царски почести: той заповядва да издигнат два трона, в единия от които той седял като византийски василевс, а в другия — Тервел като български кесар или цар в това време, когато сановниците и войската им се покланяли и виждали или поне длъжни били да видят в българския владетел същото царско достойнство и слава, както и в самия император. Най-сетне, че това официално представяне на български господар имало такъв характер, ни показва и мястото, дето е то ставало. Лексикографът Свида ни е запазил едно известие, въз основа на което трябва да се мисли, че това тържество е станало в самия Цариград. Като разказва под думата  какво се е намирало в това помещение, Свида между другото отбелязва: , т. е. „тук Тервел говори към народа”, от което, няма съмнение, ще трябва да разбираме неговото тържествено представяне на народа в Цариград при Юстиниан II.  според определението на Лабарт е била южната или царската камара в хрисотриклина — зала, дето императорът е произвеждал повишението на чиновниците. [38] С други думи, в една от най-важните зали на цариградския дворец са били и издигнати двата трона, а не в лагера на българите, както би могло да се мисли според съобщението на Никифор.
 

38. Вж. Д. Беляев, Петроград, 1891, кн. I, стр. 29.


230

При това тържество вероятно са били поднесени многобройни и многоценни дарове на Тервел, обещани от Юстиниан още при сключването на договора. Те ще да са влизали в числото на ония богатства на тоя български господар, за които ни говори същият Свида и които ни го представят като български Крез. Ето какво ни предава Свида: „При Юстиниан Ринотмет особено разбогатя Тервел, началникът () на българите, а именно: той турял възнак [т. е. на изпъкналата страна] щита си, който носел на война, и камшика си, който той употребявал през време на езда, и трупал пари, докато единият и другият се покривали; а пък като забивал копието си в земята, на височината и до края натрупвал много копринени дрехи; също, като напълвал сандъчета със злато и сребро, раздавал на войниците си с дясната ръка злата а с лявата — сребро.” [39] Разбира се, това богатство не може да се счита, че се е образувало само от даровете на Юстиниан; то се е събирало от време, но то ни дава възможност да предполагаме, че повечето от подаръците на Юстиниан се състояли в копринени дрехи, към които българите са особено ламтели, и от известно количество злато и сребро. Освен това в тия дарове ние ще трябва да видим и оня данък, който се бе задължил още Константин IV Погонат да плаща на българите, и залога за сключения при цариградските тържества мир между България и Византия, защото Свида ни представи както Константин Погонат, така и Юстиниан Ринотмет като данници на българския хан. [40]
 

39. Suidas, Lexicon (edit Bernhardy), s. v.

40. Suidas, ibid.:

Тук под Константин, който е


231

Най-сетне въз основа на същия договор на Тервел била направена и териториална отстъпка. Симеон Метафраст и Логотет ни право отбелязват, че Юстиниан II след второто завладяване на престола освен многото подаръци предал на Тервел и цяла ромейска област, която в негово време се наричала  З а г о р и я, [41] т. е. страната между Източна Стара планина и пограничния окоп — еркесия, и между гр. Сливен и Месемврия. [42] Това е било първото разширение границите на българската държава в Тракия, които по-точно ще определим по-долу.

Както и да било, но Юстиниан II изпълнил точно условията на договора и своите задължения спрямо българския хан, нещо, което на пръв поглед би ни се показало
 

означен като син на Ираклий, ще трябва несъмнено да смятаме Конст. Погонат, който е бил внук на Ираклий, а не Констанс II.

41. Според разпространената редакция от хрониката на Георги Амартол ed. Muralti, p. 622:

В старобългарския превод това известие гласи:

(Симеона Метафраста и Логотета списанiе мipa от бытiя, изд. В. И. Срезневского, Петроград, 1905, стр. 74). Първата половина на това известие е заимствувано от Теофан, а втората — за териториалната отстъпка — се среща само у Симеон Логотет: нея не намираме нито у Теофан, нито у патр. Никифор, който ни дава, както видяхме, най-подробни сведения за отплатата на Юстиниан към Тервел в 705 г., а пък Георги Амартол (кратка редакция) не споменава никак за това събитие изобщо (вж. edit. С. de Boor, II, p. 732), следователно С. Логотет е заимствувал това известие отъ друг извор, който засега остава неизвестен, но в достоверността му едва ли е възможно да се съмняваме; от Логотет то е преминало в хрониката на Скилица Кедрин (вж. Cedrenus, ed. Boon., I, p. 780).

42. Ср. С. Jerecek, Archol. Fragmente aus Bulgarien, Archol.-epigraph. Mittheil., X (1886), S. 157—158, 166—167. — От същия, Княжество България, II, стр. 750. — W. Tomaschek, Zur Kunde der Hmus-Halbinsel, II (Idrs), Wien, 1887, S. 24. — В. Н. Златарски, Известията за българите, стр. 65—70, дето е подробно разгледан въпросът за местонахождението на областта Загория или Загора — име славянско.


232

странно, като знаем неговия вероломен характер и непостоянство. Обаче тая негова постъпка се обяснява от самото му положение. Юстиниан току-що бе си възвърнал престола, следователно не е могъл да се чувствува още твърдо закрепен в Цариград; освен това поради кървавата разправа със своите политически противници той е имал в столицата много лични врагове, които едва ли биха пропуснали случая да си отмъстят още на първо време, и ако да бе той отказал на Тервел да изпълни договора и обещанията си, те биха намерили добър помощник в тоя същия български хан, който го въдвори отново на византийския престол. Па и сам Тервел, ползувайки се от това неустойчиво още положение на Юстиниан, надали би се замислил в случай на отказ да удари с многобройната си войска върху Цариград и да се възнагради с грабеж. Всичките тия обстоятелства не са могли да се изплъзнат от вниманието на Юстиниан и тъкмо незакрепеното му положение го е принуждавало да бъде точен в изпълнението на задълженията си спрямо българите, още повече, че той е могъл да разчита на българска помощ и за по-нататък, както се е случило няколко години след това.

Тъй или инак, но Тервел се върнал в България в в 705 г. напълно удовлетворен и с постигната цел. Признаването на неговото царско достойнство чрез сдобиване с титлата „кесар” му давало много предимства. Макар според византийските понятия кесарят да се намирал в известно подчинение спрямо императора, обаче сега тоя същият император го признал равен на себе си, ако не по величие и власт, то по блясъка на царското достойнство. Тервел тъкмо към това се и стремил, защото то му отваряло път към разширяване и усилване на държавата. От официалните надписи на гръцки език, дошли до нас от езическо време, ние узнаваме, че българският господар се наричал , т. е. „велики хан” [43], с каквато титла
 

43. Среща се още във форма  и един път , вж. В. Н. Златарски, Два известни български надписа от IX век, СбНУК, кн. XV (1898), стр. 133 —136, 139—Ш. — Абоба-Плиска, стр. 190 — 193. — I. Marquart, Die alttr. Inschriften, S. 40, Ammerk. 1.


233

у турско-татарските народи се е съединявала най-високата и при това неограничена владетелска власт и чрез това се напълно приравнявал с византийския . Ho и при все това тая власт според тогавашните понятия би трябвало да се санкционира от Византия, от божествения , едничкия представител на властта, която иде от бога. За Тервел била потребна тъкмо тая санкция, за да се смята като законен и независим владетел в бившите предели и върху територията на империята, та да може да опонира на ромейския император.

Няма съмнение, че когато Тервел предлагал на Юстиниан условието за признаването царското му достойнство, той искал да се противопостави на ромейския ; пред славянското население на полуострова с всичките права и прерогативи и дори с външния блясък и богатство. А веднъж застанал в такива отношения спрямо императора, той ще се е надявал, че ще може по-лесно да привлече към държавата си ония славяни, които или още не били признали властта на императора, или пък били вече й се подчинили, но се теготили под нея. Затова, ние мислим, Тервел се и домогвал до това признание. Както и да са тълкували византийците кесарското достойнство, но в очите и понятията на българския господар и на българите то се е равнявало на ромейския , а Тервел искал тъкмо да се представи като равен на последния пред славяните, които предпочитали неговата власт пред императорската, още повече, че при него те били не като покорен народ, а като съюзници на държавата му. По тоя начин Тервел се явява създател на оная идея, която се формулира от Крум, прокара от Борис и се осъществи от Симеон. Той повидимому пръв съзнал необходимостта и важността да съедини балканските славяни под хегемонията на българския господар. Разбира се, това, което е съзнал и създал Тервел, е било само семето: трябвало


234

да се изминат много години, докато тая идея се развие и се усвои от двата съставни и основни етнически елемента в държавата, за да може да се реализира. Закъсняването се обяснява с това, че близките приемници на Тервел не само не й дали по-нататъшен вървеж, но не са били и в състояние да я разберат, защото попречили, както ще видим по-нататък, настаналите наскоро след смъртта на Тервел вътрешни размирици.

В политиката на Тервел не може да не съзираме и друга, вътрешна страна, не по-малко важна за живота на новооснованата българска държава. Цариградските тържества, както видяхме, въвели за пръв път българите в сферата на византийската политика: оттогава България станала важен фактор в събитията на Балканския полуостров и главно за Византия — фактор, който немалко изменил условията на държавния и политически живот на последната. Но в същото време българският господар и българите за пръв път се запознали с вътрешния живот на Византия и на византийския император и това запознаване станало в момента, когато империята преживявала най-размирен и най-неустойчив режим, когато слабостта й била явна за всекиго. Тия обстоятелства, от една страна, и, от друга, богатствата и великолепието на източната столица, които са бивали винаги най-силна примамка за варварите и техните господари, не могли да не омаломощят българите, които разбрали какво те сега стават за своята съседка, и да не вселят в техния господар идеята, че един ден всичко това може да принадлежи нему и че той един ден може да седне на мястото на тогова същия, който го сега провъзгласявал за кесар. Това е било възможно още повече за Тервел, защото ние видяхме вече от какви стремежи и мисли се е въодушевявал той, когато е влизал в съюз с Юстиниан Ринотмет. Тервел е заминал от Цариград, както казахме, напълно удовлетворен, като начертал в душата си бъдещия план на българския господар в неговата политика


235

спрямо Византия — план, който действително стана заветна мечта на всички господари от първото царство и по-сетне се пренесе и във второто и за осъществяването на който се изхабили жизнените сили на българския народ през епохата на средните векове.

Ние не знаем дали Юстиниан II при цариградските тържества си е давал отчет за действията си спрямо българския господар. Няма съмнение, че в тоя момент, както и преди него, цялото му същество било обхванато с една мисъл — да си възвърне бащиния престол и да се закрепи на него, и малко се е замислял върху средствата, към които той е прибягвал, за да осъществи тая си мисъл. Това се ясно види от туй, че той обикаля околовръст бреговете на Черно море, за да търси помощ да си върне наследственото право. Обаче след като се почувствувал отново закрепен на византийския престол и се опомнил от заслепението си, той повидимому разбрал всичката си грешка, макар че било късно. Поради това не се изминали и две години, откак бе изпратил новопрогласения си кесар и бе сключил траен мир, и той се видял принуден да скъса приятелските отношения и да наруши мира с Тервел.

В 708 г. Юстиниан потеглил в поход с флота към Анхиал, дето и направил десант, като разположил войската си на близкото равнище. Българите не се решили да излязат против византийците, а твърдо заседнали в планината и като причакали удобно време, когато ромейската конница безгрижно се пръснала по страната да събира фураж, нападнали неочаквано върху тях, убили голямо множество и взели много пленници и голяма плячка. Юстиниан едвам успял да се скрие в крепостта с остатъците от войската си, дето затворен прекарал три дена. Най-сетне, когато видял упорството на българите, той сам пръв прерязал жилите на коня си и заповядал и на другите същото да направят. След това, като пребил оръжието си в крепостната стена, през нощта на четвъртия ден в


236

тъмнината се покачил тайно на корабите и позорно се върнал в столицата. [44] Дали след тоя несполучлив поход е имало някакви сношения между Юстиниан и Тервел, нямаме никакви известия: обаче самото пребиване на оръжието в стената на Анхиалската крепост от Юстиниан, в което ще трябва да видим знак, че последният се отказвал занапред да бъде враг на Тервел, както и отсъствието на известия за каквито и да било военни действия през следните години от Юстиниановото царуване ни карат да мислим, че мирните отношения между България и Византия след анхиалското поражение на византийците били възобновени, защото подир три години, при второто сваляне на Юстиниан от престола в 711 г., Тервел отново изстъпва като негов помощник и съюзник.

Когато след херсонската революция, начело на която застанал военачалникът Филипик Вардан, хазарският хаган се отказал да даде помощ на зетя си Юстиниан, последният „помолил Тервел, княза на българите, да му помогне. Тервел му изпратил около три хиляди души, [45] които той приел, и с тях преминал в [Мала Азия] и заповядал заедно с войската от областта Опсикион да се настанят при полите на планина Даматрис” [във Витиния]. Сам наедно с архонтите си и другата част от войската потеглил по понтийските области до приморското село Гингилис [близо до Синоп], дето той се научил за станалото в Херсон. В туй обаче време Вардан тръгнал за Цариград и като взел със себе си флотата на Юстиниан, която му се предала без отпор, влязъл в столицата, дето бил провъз-
 

44. Theophanes, ibid., р. 37613–29. — Nicephorus, ibid., p. 439–13.

45. Б. А. Панченко, Памятник славян, пак там, стр. 33, представя, че Тервел се явил с 3000 души българи и славяни, когато у Никифор не става дума за славяни, а Теофан изобщо не споменява нищо за тая помощ на българския хан. Никифор само отбелязва, че ; очевидно Панченко предполага присъствието на славяни в тия 3 хиляди души по аналогия със състава на войската, с която Тервел помогнал на Юстиниан П в 705 г да завземе отново византийския престол (вж. по-горе стр. 224—227).


237

гласен за император в 711 г. След това Филипик изпратил войска против Юстиниан, който, като се научил, че Филипик потеглил за Цариград, вече бил се върнал при оставената при Даматрис войска. Пълководецът, някой си Илия, като обещал с клетва, че ще отпусне небутнати както ромеите, които държали страната на Юстиниан, тъй и българите, хванал последния, отрязал му главата и я изпратил на Филипик в Цариград. [46]

Тоя разказ ясно показва, че в последните години на Юстиниановото царуване е съществувал мир между България и Византия, иначе трудно ще си обясним готовността на Тервел да помогне и тоя път на Юстиниан. Обаче помощта му се оказала не само без резултат, но и самата българска войска се намирала в опасност. Ние не знаем дали пълководец Илия е сдържал обещанието си да позволи на българите без пречки да се върнат в земята си; но доколкото може да се съди по събитията от следната 712 г., отношенията между България и Византия се изменили във враждебен дух. И Никифор, и Теофан ни съобщават, че през тая година българите нахълтали в Тракия и през Филея [47] неочаквано достигнали чак до Босфора, дето произвели страшно клане над мирното местно население, като пленили много народ и награбили голяма плячка. След това българите, понеже не срещнали никакъв отпор, настъпили към самата столица и достигнали до Златните врата. Оттука те се върнали назад, като ограбили много местности в Тракия. [48] Тая демонстрация от страна на българите, която се представя от хронистите безпричинна, ни кара да предполагаме, че новият император се отказал да
 

46. Nicephorus, ibid., p. 471–22.

47. според Пейтингеровата карта Philias (Peutingeriana tabula itineraria, Vindobonae, 1888, Segmentum VII) била третата станция по крайбрежния черноморски път Byzantium — Tomis. Kiepert, Formae orbis antiqui, tabula XVII Illyricum et Thracia, я поставя при северния ъгъл на ез. Деркос.

48. Theophanes, ibid., p. 38212–28. — Nicephorus, ibid., p. 4815–24, 497–9.


238

поднови и утвърди предишния мир с Тервел, защото и в следната 713 г. българите все още продължавали опустошенията си в Тракия и може би българските нападения не биха се прекратили и по-нататък, ако да не бе станала нова промяна на византийския престол в същата година.

Несъстоятелността на Филипик да противодействува на българите и успехите на арабите в Източна Мала Азия, от една страна, а, от друга — подновяването на монотелитските разпри, които дошли дотам, че императорът се опитал на един събор в Цариград през 712 г. да даде на тая ерес господствуващо значение, най-сетне разпуснатият и развратен живот на императора — всичко това пред извикало нова революция в Цариград. На 3 юни 713 г. Филипик бил позорно свален и ослепен, а на негово място сенатът със съгласието на народа провъзгласил за император първия министър Артемий, който бил наречен с името Анастасий II (712—715). При всичкото си желание да извлече империята от анормалното й положение и тоя император не можал дълго време да се удържи на престола. През времето на един поход против арабите във Финикия войската се възбунтувала против назначения от императора пълководец, когото войниците не рачили и убили на о-в Родос, а след това потеглила към Цариград, за да повдигне въстание против самия император. По пътя в гр. Адрамит (в Мала Азия) войниците провъзгласили за император любимия от местното население финансов чиновник Теодосий, който насила бил принуден да вземе върху си тая роля. Цариград бил блокиран шест месеца от бунтовниците и най-сетне след окончателното поражение на Анастасий II при Никея, бил превзет. Анастасий се отрекъл от престола в началото на март 715 г. и бил изпратен на заточение в един манастир при Солун, а съперникът му взел властта в ръцете си под името Теодосий III.

Какви са били отношенията между България и Византия през царуванията на Анастасий II и Теодосий III, нашите хронисти не ни отбелязват нищо. Обаче от една


239

случайна бележка на Теофан под 6305 ( = 813) г. научаваме, че и през периода от 713 до 716 г. Тервел се постарал да определи отношенията си спрямо Византия. Тук ние имаме пред вид искането на Крум в 813 г. да се възобнови мирният договор, който „бил сключен при Теодосий Адрамитец и патриарх Герман с Кормесий, в онова време господар на България” [49]. За да се определи към кое време се отнася тоя договор, ще трябва по-напред да се отстрани анахронизмът, какво българският хан Кормесий или според Именника Кормисош бил съвременник на император Теодосий III (715—716) и на патриарх Герман (11 август 715—18 януари 730); а пък ние имаме доста основание да твърдим, че Кормисош не е бил съвременник на Теодосий III и на патриарх Герман, защото той е седял на българския престол от 739—756 г. [50] — дата, която вече можем да считаме окончателно установена. Няма съмнение, че при определението времето на тоя договор ние ще трябва да се ръководим по личностите от византийската история, защото византийският хронист е могъл да има по-точни сведения за техните действия, отколкото за чуждите. Поради това, понеже споменаваният от Теофан договор е бил сключен при император Теодосий III, то него ще трябва да отнесем непременно към времето на Тервел (701—718), който е бил съвременник на Теодосий III, и при това към 716 г., защото тоя последният е царувал само през тая пълна година. [51]
 

49. Theophanes, ibid., 49718–20:

50. Вж. по-долу, стр. 258 и сл. и Притурка № 1.

51. Ср. J. В. Bury, The later Roman Empire, v. II, стр. 470, бележка. — Произхода на тоя анахронизъм ние обясняваме двояко: или че хронистът не е бил добре запознат с реда на българските господари, което често се среща у византийските хронисти, или пък при покачването на Кормисош, който през първите години на управлението (доколкото може да се съди по твърде оскъдните известия за неговата дейност) се е намирал в приятелски отношения спрямо императора, дого-


240

Съдържанието на тоя договор е следното:

„Той [договорът] определял границите от Милеони в Тракия, дрехи и червени кожи [мешини] на стойност до 30 литри злато [у Анастасия библиотекаря: quinquaginta — 50] и освен това да се повръщат от двете страни взаимно бежанците, ако те се окажат, че са злоумишлявали против властите; а търговците и в двете страни да представят стоките си с пломби и печати и тия, които нямат пломби, да се отнемат и внасят в държавните сметки.” [52]
Така ни предава Теофан съдържанието на тоя договор, който е за нас от първостепенна важност, едно, защото той е едничък от многобройните договори между България и Византия, запазен с точно определение условията, и, друго, защото ни дава добър материал за тогавашното положение на работите и отношенията на българите към Византия. Поради това ние ще разгледаме тук всяка точка отделно.

И тъй по тоя договор се определяло:

1. Границата между България и Византия да почва от Милеони в Тракия. Какво се крие под името , от текста не може да се установи; но очевидно това е географско име. Според определението на Иречек, който сближава това название с по-късното  или , която се намирала на границата между България и Византия в XIV в.,  трябва да търсим в една от днешните групи на Голямо- и Малкоманастирските върхове в северните предгория на Сакар планина северно от Каваклий. [53] На най-високия връх
 

ворът от 716 г. е бил възобновен и отново потвърден както от Лъв III Исавър, тъй и от Константин Копроним (вж. по-долу, стр. 246).

52. Theophanes. ibid., I, p. 49720–26:

Cp. ibid., II, p. 33515–21. — Вж. не съвсем точния превод у Ф. Ив. Успенски, Абоба-Плиска, пак там, 218—219.

53. Const. Jereek, Beitrge zur antiken Geographic und Epigraphik von Bulgarien und Rumelien в Monatsberichte dir K. Akademie zu


241

от Голямоманастирската група (590 м), наречен „Калебаир”, се намират развалини от крепост, каквито е имало обикновено по границите на империята. [54] И тъй според нашия договор един от пунктовете и при това най-важният в стратегическо отношение по границата между България и Византия при Тервел били Голямоманастирските върхове.

Обаче как е вървяла изобщо границата? Няма съмнение, че отговор на тоя въпрос ние трябва да търсим в пограничния окоп, известен в средните векове под името  (големия окоп) или  (голямата ограда), а днес наричан еркесия, който почва от лагуните до Мандернското езеро при с. Якезлий, северно от развалините на стария град Девелт (Deultus, ), в северозападна посока към с. Джумалий и между селата Арпач и Башалий променя посоката си на югозападна между двата Бакаджика, южно от с. Мансарлий, и пресича р. Тунджа северно от с. Пандъклий, отдето в същата посока се спуща към ъгъла, образуван от Марица и
 

Berlin, 1881, S. 434 и сл. — Също в ПСп, II (1882), стр. 52. — Archeol.-epigraph. Mitth. X, S. 142. — Княжество България, II, стр. 685 и сл., 701 — 2. — Напоследък К. Шкорпил (Абоба-Плиска, пак там, стр. 564 — 565) направи предположение, че  е тъждествена с Бакаджишките върхове, именно с югоизточната група, тъй наречения Войнишки Бакаджик при с. Войник (Ямболско), с височина 487 м. „Тия върхове, пише той, могли са да служат като естествена граница между България и Византия до постройката на еркесията.” Впрочем това същото може да се каже и за Манастирските върхове; но ние мислим, че в случая е взето във внимание главно стратегичното значение на Милеона върху Голямоманастирския връх (590 м) като крепост, която непосредствено е отбраняла стария път между Адрианополис и Диамполис (Одрин и Ямбол) по десния бряг на р. Тунджа (вж. Абоба-Плиска, пак там, стр. 540), по който българите обикновено са правили нахлуванията си в Тракия. Поради това си важно положение Милеона е послужила за определяне границата, разбира се, в посока от север към юг. Войнишкият Бакаджик, в който ние намираме друга съвременна крепост Маркели, се е издигнал по-късно и е имал друго стратегично значение, както ще покажем по-долу.

54. Бр. Шкорпил, Паметници из Българско. Тракия. София, 1888, стр. 66.


242

притока й Сазладере към с. Мусачево, като пресича р. Чобан Азмак при с. Акбунар, минава между селата развалини Микени и Балъбунар и северно от с. Каяджик върви паралелно с десния бряг на р. Азмак; целият окоп съдържа според описанието на К. Шкорпил 131 км дължина. [55]

След доказателствата на Иречек [56] и поясненията на братя Шкорпил [57] засега никой не се съмнява в българския произход на тоя окоп и в това, че той е служил като граница между България и Византия, обаче колкото се отнася до времето, когато е бил построен тоя окоп, мненията се различават. Иречек го отнася към IX в., „когато според него българските владения за пръв път са се разпространили в Тракия” [58]; същото мнение поддържа напоследък и Бйори. [59] Обаче това мнение остава неприемливо, както това показахме на друго място. [60] Шкорпил пък, като се позовава на гореприведената бележка на Теофан, мисли, че постройката на окопа се отнася към времето на Кормисош. [61] Но след поправката на споменатия анахронизъм ние ще трябва да отнесем постройката на окопа към времето на Тервел, комуто и принадлежи разширението границите на българската държава в Тракия, както това се доказва: 1) от самия договор с Теодосий III и 2) от известието на Симеон Логотет за отстъпването на Тервел от Юстиниан II областта „Загория”, която се намирала между Източна Стара планина и нашия окоп. И тъй
 

55. Вж. Абоба-Плиска, пак там, стр. 538—543.

56. Особено вж. Княжество България, т. II, стр. 684—686.

57. В. и К. Шкорпил, Някои бележки върху археологич. и историч. изследвания в Тракия. Пловдив, 1885, стр. 9—11, 90.

58. Вж. Княжество България, II, стр. 687.

59. Вж. The Bulgarian Treaty of A. D. 814 and the Great Fence of Thrace в The English Historical Review., April, 1910, стр. 283.

60. В. Н. Златарски, Сюлейманкьойският надпис, в ИБАД, II, (1912/13), стр. 166—170.

61. Няколко бележки и пр., стр. 90. — Абоба-Плиска, пак там, стр. 568.


243

ако границата между България и империята при Тервел е съвпадала с линията на окопа еркесия, то няма съмнение, че и постройката на последния ще трябва да се отнесе към времето на тоя български господар или към началото на VIII в. [62]

2. Втората точка на договора гласи, че византийците се задължавали да дават дрехи и червени кожи за стойност около 30 литри злато. При всичко че Теофан не отбелязва кога са били дадени тия дрехи и кожи, т. е. при сключването ли на договора, или пък се давали всяка година, все пак няма съмнение, че в тях трябва да видим ежегодния данък, който бил установен в 679 г. още при Константин IV Погонат и признат от Юстиниан II Ринотмет и за който, както видяхме, и Свида споменава. [63]

3. Третата точка на договора, както се види, скрепявала някакво си споразумение между Тервел и Теодосий III — взаимно да си предават емигранти от едната и другата страна, ако би те да се окажат зломишленици против властите, т. е. против съществуващия държавен режим. Това условие е твърде важно, тъй като с него се определя още по-добре и по-ясно онова високо положение, което в даденото време е заемал българският господар на Балканския полуостров. Няма съмнение, че това условие е било поставено от византийския император, защото то е имало значение в дадения момент само за него. Когато Теодосий III е турял такова условие, той е имал пред вид предните недавни събития, в които българският господар игра такава видна и решаваща роля във възстановяването на Юстиниан II на престола. В същото положение, в каквото се намирал Юстиниан II в 704 г., сега се намирали двамата ексимператори, които, ако и да били доста наказани и отстранени от столицата, все пак
 

62. Че постройката на окопа еркесия не може по никой начин да се отнесе към времето на Кормисош, вж. нашата статия „Сюлейманкьойскиит надпис”, пак там, стр. 170—172.

63. Вж. по-горе, стр. 230.


244

Теодосий III не е могъл да се не бои от тях, тъй като те по примера на Юстиниан II винаги ще бъдат в състояние с помощта на тоя същия български хан да си върнат престола при благоприятен момент. Тая тъкмо възможност Теодосий III е искал, както се види, да парализира, както и влиянието на българския господар върху делата на империята, което тоя бе придобил при Юстиниан II, и да отклони всяка опасност от страна на българите. Дали Тервел е признавал несгодата от това условие за себе си, ние не знаем; но ако той го е приел, ние ще трябва да го обясним с това, че в неговите очи то се е изкупувало с предните две условия, които не само му обезпечавали ежегодния данък, но и окончателно закрепявали властта му на юг от Стара планина.

4. Четвъртата точка на договора гласи: Търговците и в двете страни да представят своите стоки с пломби и печати, а от ония, които нямат печати [на стоките], да се отнемат последните и. да се внасят в държавните сметки”, т. е. да се конфискуват в полза на държавната хазна. [64] Съществуването на тая статия в
 

64. Тая точка в ръкописите на Теофан не е запазена изцяло; затворените в [] думи не се срещат в гръцкия текст, а са попълнени от текста на Анастасиевия превод, дето се чете : negotiantes vero in utraque regione per praecepta et signacula commendari: si qui vero sine signaculo inventi fuissent, diriperentur quae haberent, et inferrentur publicis rationibus” (ibid., 33519–21). — Ф. Ив. Успенски (Абоба-Плиска, стр. 219) дава следния превод на тая точка: „Торговые люди с той и другой стороны должны быт снабжаемы грамотами и печатями, у неимеющих же отнимается товар и передается в казну”, като при това обяснява, че тук ставало дума „о допущений торговых людей из одной страны в другую под непременным условием представления грамот с печатями”. Ние пък мислим, че тук се говори не толкова за търговците, колкото за техните стоки, защото в израза  или si qui vero sine  s i g n a c u l o  inventi fuissent думата  — signaculo, която Успенски произволно изпуща в превода си, се ясно изтъква като нещо важно, необходимо на търговеца не грамотата му (както в случая Успенски разбира ), а печатът (в тесен смисъл), който е носила очевидно неговата стока, затова и в края на статията нито не се споменава


245

договора показва вече, че търговските отношения между България и Византия в дадената епоха не са били още добре установени. Надали може да се мисли, че България при Тервел е представяла такъв търговски център, както в Х в., когато през нея са се прекарвали всички сурови стоки от запад и север за Византия, [65] но все пак търговски сношения между двете съседни държави несъмнено са съществували още от началото на VIII в. след съюза и договора на Тервел с Юстиниан II от 705 г., когато българите за пръв път се запознали с Цариград и с артикулите на неговото пазарище. Оттогава още са почнали вероятно да се явяват български търговци в източната столица и са обменявали своите сурови произведения с разни византийски индустриални предмети. Поради това и настоящата статия несъмнено е била поставена от страна на византийското правителство, което сега е искало, от една страна, да си осигури нови доходи за сметка на българския внос, а, от друга — при съществуването на разни монополи и други търговски даждия в империята да пред-
 

нито за търговците, нито за грамотите им, а само за стоките им. При такова разбиране смисъла на тая точка от договора ние превеждаме израза  „с [чрез] пломби и печати”. Sophocles в своя речник различава , което той превежда seal “печат” и го приравнява на , като при това привежда за пример тъкмо даденото място у Теофан, от  = sigillum „imperial edict”, „грамота”, както напр. у Constan. Porphyrog. De adm. imp., p. 219,22. Съвместното употребление на тия две синонимни думи в дадения случай може да се обясни само с това, че първата  означава предмета, върху който се налага  = „печатът” в тесен смисъл на думата, т. е. тя означава пломбата, а понеже тая пломба с нанесените на нея от двете страни печати съставя непременна и най-важна част във всяка царска грамота, то и тя е получила и преносно значение — „грамота” еднакво и в двете форми  и , както това най-добре се вижда в грамотите на Василий II Българоубиец, дадени на Охридския архиепископ в 1020 г. (Вж. N. Gelzer, Ungerdruckte und wenig bekannte Bistmerverzeichnisse der orientalischen Kirche в Byzant. Zeitschrift, II (1893).

65. В. Златарски, Известия за българите, пак там, стр. 102—103.


246

отврати всички злоупотреби при износа откъм своите търговци. [66] Макар тая статия и да ограждала изключително интересите на Византия, обаче тя е имала немалко значение и за България: с налагането съществуващите в империята търговски даждия върху българските стоки българските търговци са придобивали законно право за собствено тържище в Цариград и гарантирана безопасност; освен това с урегулирането търговските си отношения спрямо българските търговци Византия ео ipso е признавала самостойността на България като напълно независима държава, което тя сега потвърдявала с официален акт.

И тъй в тоя договор на първите две статии, които са били поставени от българския господар и са ограждали интересите само на българите, византийското правителство е противопоставило последните две, от които главно е искал да се възползува император Теодосий III. Обаче той не можал да постигне целта си: още в следната 717 г. него го постигнала участта на предшественика му, и то оттам, отдето най-малко е могъл да очаква. Тоя път бунтът избухнал в Мала Азия начело с един от висшите офицери на ромейската армия, който надминавал съвременниците си с военните си дарби, енергичен характер и ясно разбиране нуждите на времето и империята. Това е бил Лъв III (717—741), наречен Исавър по отечеството на родителите му, които се били преселили в Тракийска Месемврия, след като Исаврия преминала в арабски ръце при Юстиниан II. [67] Той се издигнал особено при Анастасий II в борбата против арабите, но задържан от войната с последните, не бил в състояние да помогне на своя благодетел против Теодосий III. Обаче критичното положение
 

66. А. Бер, История всемирной торговли, Москва, 1876, ч. I, стр. 145.

67. Обаче прозвището Исавър се оказва погрешно, защото Лъв III по произход бил сириец, както напоследък това показа К. Schenk, Kaiser Leons III Walten im Innern, в Byzant.. Zeitsch., V (1896),. S. 296-299. Ние запазваме старото прозвище.


247

на империята и пълното съзнание за силата и призванието да спаси и управлява държавата внушили му мисълта да въстане против императора. След като избавил гр. Аморея от арабите, Лъв III бил провъзгласен за император от жителите на тоя град и от войската си през пролетта на 717 г. Като успял по дипломатичен начин да възстанови тишина в Мала Азия, той потеглил за Цариград. Лъв III разбил сина на противника си и завоювал Никомидия, а след това принудил Теодосий да се откаже от престола и заедно със сина си да се оттегли в Ефес като монах. По тоя начин на 25 март 717 г. Лъв завзел ромейския престол и почнал нова династия във Византия под името Исаврийска.

През време на тия междуособици във Византия ние нийде не срещаме известия за някакви действия на българите. Тервел, както се види, останал верен на договора от 716 г., който е бил вероятно възобновен от Лъв III, защото още през първата година от царуването на последния ние виждаме българите да действуват като съюзници на византийците. Когато арабите в 717 г. нападнали и обсадили Цариград от суша и море, но не могли да имат успех поради тежката зима и разните болести, които се били появили в арабския лагер на европейска страна, тъкмо в това време, разказва Теофан, и „българският народ повдигнал война срещу тях [арабите] и, както казват знаещите, изтребили до 22 хиляди души араби” [68]. Това участие на българите във войната с арабите, разбира се, изтича от съображението, че не е било в техен интерес да допускат арабите да се закрепят на Балканския полуостров, защото би се изменило и тяхното положение. Но, от друга пък страна, не подлежи на никакво съмнение и това, че българският хан тук е действувал в силата на съществуващия договор. Тъй или инак, но че договорът от 716 г. е бил признат и потвърден и от Лъв Исавър,
 

68. Theophanes, ibid., p. 39728–30.


248

показва и друго едно събитие, в което на българския господар се представяло да разиграе същата роля, както и при Юстиниан II, обаче българите побързали да останат верни на договора.

Докато Артемий, сваленият император Анастасий II се намирал в солунския манастир на заточение, в него се явила мисъл да произведе нова революция, за да си върне престола. След отстъпването на арабите от Цариград той съобщил за това си намерение на Никита Ксилинит и другите си приятели и съмишленици в столицата, за да иска тяхната помощ и съвети, след като се сдобил предварително с поддръжката на солунци начело със солунския архиепископ. Ксилинит вероятно му е обещал съдействие както от своя страна, тъй и от страна на другите му приятели и го съветвал, че желанието си той би могъл да достигне с помощта на българите. Тая мисъл, както се види, допаднала на Артемий и той побързал да я реализира, като се възползувал от услугите на едного от своите приятели, патриция Сисиний Рендакий, който тъкмо в това време се намирал в България. Целта на това идване на Сисиний тук според Никифор била да получи обещаната от Тервел помощ срещу арабите, следователно сношенията на Артемий с българския хан са почнали още през 717 г., когато българите, както видяхме, са действували против арабите, но са таили всичко, докато опасността откъм последните минала. Сисиний наистина сполучил да изпълни поръчката на Артемий — да въоръжи българите срещу Лъв III. Тервел обещал войска, а според Теофан и 30 кантара злато. Какви са били условията, на които той се съгласил да даде съдействие на Артемий, а пък такива несъмнено е имало, както и в договора с Юстиниан II в 704 г., за нас остават неизвестни, защото работата не дошла до изпълнението на тия условия.

От това, което ни съобщават Теофан и Никифор, може само да се констатира, че наистина Тервел изпратил на Артемий и Сисиний известно количество военна помощ,


249

когато Артемий бил вече обявил бунта и заедно с българите, като потеглил към Цариград, достигнал до Ираклея на Мраморно море. При това Никифор ни съобщава едно твърде любопитно известие: българите водели със себе си от Солун и лодки, които те наричали , т. е. еднодръвки. Както е известно, на такива лодки-еднодръвки са плавали по морето македонските славяни, особено ринхините, които неведнъж са вземали участие в походите на аварите срещу Цариград и са произвеждали своите грабежи през VII в., [69] така че в присъствието на тия лодки-еднодръвки ще трябва да видим участието на македонските славяни, с които Артемий ще да е влязъл в споразумение още докато се е намирал в Солун. [70] Обаче планът на въстаналия ексимператор и на неговите съмишленици не можал да бъде осъществен: по-нататък от Ираклея те не могли да отидат.

Известн по-рано, Лъв Исавър успял да предотврати заговора и докато Артемий бил на път към столицата, той арестувал всичките му съмишленици в Цариград, в това число и Никита Ксилинит. По-влиятелните от тях заплатили с главите си, а другите изпратил на заточение, като конфискувал имотите им. Но тук той оставил виновника на бунта в пълно презрение и почнал преговори само с българите. Никифор ни съобщава, че Лъв III писал до
 

69. Ср. Чудесата на св. Димитър Солунски. Вж. A. Tougard, ibid, стр. 118 и сл.

70. Дали споменаваният в тая история патриций Сисиний Рендакий е едно и също лице с адмирал Сисиний, който избави Солун от катастрофата, замислена от българина Кубер и другаря му Мавър (вж. по-горе стр. 211—219), не може да се установи по липса на данни; обаче подобна идентификация според нас е твърде допустима, едно, защото двете събития се отделят едно от друго с 30 години и, друго, защото изпращането на патриция Сисиний в България с политическа мисия посочва до известна степен, че той от по-рано е бил запознат с българите през времето на своята дейност в Солун; ако това е приемливо, то ще трябва да приемем, че същият Сисиний е бил посредник между Артемий и славяните, живеещи около Солун, с който той е бил добре познат пак през същото време.


250

българите, като им посочвал на това, че по-добре ще бъде за тях да спазват мира и му предадат враговете. В отговор на това предупреждение българите почнали да се оправдават и извиняват и да обещават, че ще пазят условията ни мира. За подкрепа на тоя отговор те изпратили на императора свързани Артемий и солунския архиепископ, а на Сисиний отрязали главата, която така също изпратили в столицата. След това българите се върнали в земята си (края на 718 или нач. 719). Сега вече на Лъв III не било мъчно да се разправи с противниците си, които се намирали в ръцете му. [71]

Цялата тая история по делото на изгонения император е твърде характерна за политическите отношения на Тервел спрямо Лъв Исавър. Тук изстъпва отличителната черта на неговата политика, която той прилагал през цялото си управление спрямо Византия — да експлоатира събитията в своя полза. Увлечен от сполуката си в реставрацията на Юстиниан Ринотмет, без да е бил добре запознат с характера на енергичния Исавър, Тервел предполагал, че ще успее и той път да качва и сваля визан-
 

71. Theophanes, ibid., p. 40019–29. — Nicephorus, ibid., p. 55—56. — В изложението и подробностите на това събитие разказите на Теофан и патр. Никифор се значително различават. Така Теофан ни изтъква като главно действуващо лице на цялото дело Никита Ксилинит, когато Никифор като такова ни рисува Сисиний Рендакий, който собствено е действувал за повдигането на българите; после мисълта да се обърне за съдействие към българския хан принадлежала според Никифор на самия Артемий, когато Теофан приписва инициативата на Н. Ксилинит. По всичко се види, че Теофан не е имал достатъчно сведения по това събитие и се ограничил само със своя оригинал: главно той е пропуснал съществената част — завръзката на сношенията с българския господар, като говори само за наказанията на съучастниците в бунта с цел, за да представи по-релефно жестокостта на императора-иконоборец. Напротив, Никифор, ако и да се въодушевявал от същата тенденция, имал е несъмнено по-подробни сведения за тоя бунт и затова много по-обстойно и по-пълно ни представя ролята на българите в делото на Артемий. Поради това в основата на нашето изложение ние взехме разказа на патр. Никифор.


251

тийски императори, като изпуснал из пред вид, че не такива са били в дадения момент обстоятелствата, както при Юстиниан II. Неговата неискреност изстъпала още в началото на бунта: от една страна, той изпраща помощ на Лъв Исавър против арабите, а, от друга — той влиза в съюз с неговите политически врагове, при всичко че е бил свързан с мирен договор. Разбира се, ние не можем да го обвиняваме в коварство, защото и неговите съседи — византийците, са практикували подобна коварна политика спрямо българите, както ще видим по-нататък, следователно за тогавашната дипломация това е било нещо обикновено. Затова все пак ние виждаме в Тервел един виден за времето си държавен мъж и господар, макар неговото решение да се намеси в делата на империята и да се явява по-скоро авантюристична постъпка, отколкото добре обмислена дипломатическа крачка. Че той не е бил уверен в сполуката си, показва това обстоятелство, дето той не е взел просбата на Артемий така близко до сърцето си, а е искал, както се види, да се намеси дотолкова, щото в случай на благоприятен за бунтовника изход да може да предяви нови свои искания.

Но тоя път Тервел не сполучил, без обаче да претърпи някои неприятности или лишения. Разбира се, работата би могла да свърши не особено приятно за българите при други условия, отколкото при ония, в каквито се намирал Лъв Исавър в дадения момент. Ако последният се ограничил само с едно предупреждение към българите — да пазят мира и да му предадат враговете, това се обяснява с туй, че Лъв III в това време все още не се считал доста закрепнал на престола и затова искал да се освободи по-напред от всякакъв съперник, от една страна, а, от друга — той не бил свършил с арабите, които все още заплашвали империята с нови походи, следователно безсмислено би било за него да нарушава мира с българите. Само при такива обяснения ще ни стане ясно защо Лъв III е оставил тъй без-


252

наказана коварната постъпка на Тервел спрямо него. Той повидомому се задоволил само с онова унижение на българите, дето те били принудени да се оправдават и да искат извинение пред него, а главно, че те обещали да пазят занапред мирните отношения.

И тъй мирният договор от 716 г., който бе сключил Теодосий III с българите, за да се закрепи на престола, бил упражнен само от Лъв Исавър. Той разбирал твърде добре изгодите от тоя договор и не само се възползувал от него, но залягал да го продължи и занапред, за да бъде обезпечен откъм северните си съседи, защото той се заловил не само да избави Византия окончателно от по-опасните й врагове — арабите, но още да реформира и обнови самата империя. И тъкмо поради тая държавна политика, както ще видим по-нататък, Лъв III поддържал през цялото си царуване мирните отношения с българите.

Дотука ние разгледахме, тъй да се каже, външната страна от царуването на хан Тервел, т. е. неговите политически отношения, и то главно спрямо Византия. Няма съмнение, че и неговата вътрешна дейност не отстъпвала на външната по обширност и разнообразие. Но за съжаление твърде малко ние знаем за нея, макар и да се явяват много въпроси, на които ще се опитаме тук да отговорим доколкото позволяват данните за външната дейност на Тервел.

На първо място стоят въпросите: какви са били при него отношенията между славяни и българи? Не са ли оказали влияние външните му успехи за по-близка връзка на тия два етнически елемента в държавата ? Ние видяхме по-горе, че когато Тервел всенародно излязъл в 705 г. да помага на Юстиниан II, в неговата войска се строго различавали славяни и българи. Теофан пише, че той „потеглил с целия нему подвластен народ — българи и славяни”, в които несъмнено трябва да видим славяните, които са влизали в състава на държавата, следователно те са оставали на същите съюзни условия, както и при


253

Исперих, и са образували във вътрешната си уредба нещо отделно, отделен фактор, който тъй или инак е влияел върху развитието на държавния живот. Разбира се, трудно е да се каже в какво се изразявало това влияние, но надали можем да се съмняваме, че политическите успехи на Тервел в отношенията му към Византия, неговото кесарство и официалното признание на царското му достойнство от императора, залягането му за уредбата на държавата — всичко това е издигало личността на българския господар в очите на славяните и те са могли сега да го противопоставят на византийския император като равен, което очевидно ги е още по-тясно привързвало към хана и ги е туряло в известна подчиненост.

Обаче надали може още да се допуща, че славяните при Тервел вече са придобили известно непосредствено участие в управлението на държавата пред вид на обособеността на българския хан и на българите, които всякак се стараели да запазят в ръцете си заедно с първенството в политически съюз и властта. Сам Тервел гледал на своите съюзни славяни като на необходим за силата на държавата елемент и се стараел да го уголеми. Вече териториалното разширение на юг от Стара планина усилило славянския елемент в държавата с населението на областта Загория. Но няма съмнение, че това разширение е вървяло и в друга посока. Наистина ние не знаем какви са били в това време отношенията към другите мизийски и дакийски славяни, които все още не били влезли в съюза на българите; но като имаме пред вид, от една страна, политическото издигане на младата държава и усилването авторитета на българския господар, от друга — обстоятелствата: 1) че борбата с аварите все още продължавала и 2) че българите се домогвали да завземат всички проходи по Стара планина, ние дохождаме до заключение, че при Тервел западната граница на царството се разширила на запад, като е обхванала земите на славянското племе тимочани по Средни и Долни Тимок. При тия съображе-


254

ния границата тук ние приблизително бихме определили така: от Берковската планина тя е вървяла по Чипровската, Св. Никола, Голяма глава, пресичала Тимок северно от Зайчар и в посока на северозапад отивала по Църна гора, Гарван планина право към Дунав, после по него на изток и при големия завой на Дунав, южно от Турну Северин, тя е преминавала по централния Влашки окоп, който сега е бил продължен от р. Жиул до с. Хиново и по тоя начин по цялото си протежение съставял сега северната граница на държавата, тъй че българите ставали в непосредствено съседство с аварите и по Дунав.

Тервел очевидно е пазил още условията на съюзния договор, сключен от предшественика му със славянските племена, което собствено най-вече способствувало за мирното им присъединение към държавата. Но, от друга пък страна, с уголемяването количеството на славянския елемент усилвало се и съзнанието на славянското население в своето значение като главен фактор за силата и трайността на самата държава. Развитието на такова съзнание, разбира се, е влякло подире си желание у славянското население да вземе и то участие в управление на държавата, да се приравни в правата със своите обединители — българи. И ако проявяването на подобно желание не се забелязва при Тервел, то това се обяснява, от една страна, с туй, че Тервел пазил точно първоначалните договорни права на славяните, а, от друга — с туй, че силната ръка и умната политика на тоя български господар не им давали възможност да предявяват и те своите притязания като важен съставен елемент на държавата. Обаче след смъртта на Тервел, а още повече след прекъсването на Испериховия род славянското население не се забавило да изтъкне правата и значението си и да вземе живо участие в ония вътрешни междуособици, които обемат почти двете средни четвърти на VIII в., в оная жестока династическа борба, която била не толкова борба на партии в България, колкото борба между двата съставни елемента за етническо надмощие.


255

Последната година, в която византийските хронисти споменават за Тервел, беше, както видяхме, 717/718, която ще трябва да приемем и като последна година от царуването на тоя български хан. Това се потвърждава и от данните на Именника. Според последния покачването на Тервеловия приемник или смъртта на Тервел се отнася към цикловата година дванш шехтем, т. е. към 8-ия месец на 40 лунна година от българската ера, която отговаря на май 718 г. от Хр. [72] От тая дата в течение на цели 36 години се прекратяват у византийските писатели известията за българите. Тоя период е най-тъмният и най-неизвестният в старата българска история. За него липсват каквито и да било исторически данни както за вътрешните работи, тъй и за външните отношения на българите. Едничкият извор е Именикът, но и той не дава много. След Тервел тоя паметник отбелязва двама още князе: единият, чието име остава неизвестно, [73] управлявал 5 лун-
 

72. Вж. Притурка № 1. — Че смъртта на Тервел се отнася към 718 г., а не към 719, се доказва и от това, че Никифор и Теофан, когато говорят за събитията от края на 718 и нач. на 719 г., вече не споменяват името на Тервел, а си служат с общото име българи.

73. Впрочем Marquart, който по-рано (вж. Die alttrkische Inschriften, S. 74) искаше да види във Вихтун името на Тервеловия приемник, като смяташе израза  за маргиална глоса, вмъкната не на място в текста; напоследък обаче той (Die altbulg. Ausdrcke, пак там, стр. 6, табл. пун. 7—8), като се базира на цикловата година на Тервел  (Погод. р. , която разлага на  (или ) опита се да нарече тоя княз Текуч. 1. Микола отначало прие това разделение на българския израз, като  счете за собствено име на следващия хан, a ет (ит)-ем обясни с турското „ит” „эт” = куче, или 11 година в българския 12-годишен цикъл (вж. „Тюрско-болгарское летосчисление” в Известия отдел. рус. яз. и словесн. Имп. Академии Наук в Петроград, т. XVIII (1913), кн. 1, стр. 244/5). Но по-сетне той предложи друго разчленение на гореприведения български израз, а именно,  като при това Тектем (Tktmi ? или подобно, народ, старотур. Ist-ami) или още Токтом (Toctomy ? Toktamy ?) счита за име на неизвестния княз, а , което той произвежда от 


256

ни години и 10 месеца, или от 8-ия месец на 40 лунна година до 6-ия месец на 46 година от Б. Е., или от май 718 г. до януари 724 г. от Хр., а другият — Севар, чиято циклова година на покачването му е тох алтом, т. е. през 6-ия месец на 46 лунна година от Б. Е., управлявал 16 лунни години и 3 месеца, или от 6-ия месец на 46 лунна година до 9-ия месец на 62 лунна година от Б. Е., или от януари 724 до октомври 739 г. от Хр. [74] За тия двама български господари не знаем нищо повече, освен че с
 

или  означава ,овен” или „овца”, т. е. 8-та година в българския 12-годишен цикъл (вж. Die Chronologie der trkischen Donaubulgaren в Journal de la Socit Finno-Ougrienne, XXX (1914), S.-Ab. p. 13—14). Може би подобно разместване на сричките в думата , както и обяснението й и да са твърде остроумни, но те ни се показват много пресилени и изтегнати, а освен това едва ли е допустимо да е ставало такова разместване на сричките както в гръцката, тъй и в българската транскрипция. Затова ние мислим, че първото разчленение на тая дума е несъмнено вярно и правилно, защото то ни дава съвсем подходни цифри при изчислението цикловата година на Тервеловото покачване; но, от друга страна, ние по никой начин не можем да приемем предположението, че първата част на израза  или комбинацията  са нещо друго освен името на неизвестния княз, вече поради това, че самият текст на Именника, както и значението на българските изрази не позволяват никакви премествания от едно място на друго (вж. Към въпроса и пр., стр. 4—11). Ние вече имахме случай да се изкажем (пак там, стр. 11, забел.), че думата  се намира във връзка с българското летоброение и е поставена пред първата циклова година, изчислена по новото летоброение, с цел да се изтъкне тая връзка или пък да се посочи на промяната в летоброението. Ние сме убедени, че ако ориенталистнте погледнат на тая дума в тоя тъкмо смисъл, те ще ни изведат скоро и нейното значение. Що се отнася до името на Тервеловия приемник, то ще да е било пропуснато още при превода на старобългарски, защото, като се вземе пред вид каква е била съдбата на тоя каменен сгълб, на който е бил изрязан хронологичният списък на първите български господари (вж. В. Н. Златарски, Имали ли са българите свое летоброение? СпБАН, кн. I, 1, стр. 35—37), то е било или нечетливо, или съвсем повредено и заличено на камъка (пак там, стр. 41, и Притурка № 1).

74. За тия хронологически данни вж. Притурка № 1.


257

тях се прекъснала династията на Исперих, именно неговият род Дуло, и изстъпва на българския престол друг род, нова династия, както ще видим в следната глава.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]