V. Сближение с Византия. Падане на България
 

1.  Мирният договор с Византия в 927 г. и сетнините от него
 

След смъртта си цар Симеон оставил четирима синове, от които най-големият Михаил бил от първия му брак, а другите трима: Петър, Иван и Вениамин, който носел още народното име Боян [1], били от втория му брак със сестрата на болярина Георги Сурсувул; освен синове той имал и дъщери, едната от които патриарх Николай Мистик предлагал на Симеон в 921 г. да ожени за сина на Роман Лакапин. [2] Неизвестно по какви причини Симеон не бил разположен към най-стария си син Михаил и още приживе го постригал за монах и го изпратил в манастир, а за наследник на престола определил втория си син Петър. [3] Въпреки това, че Петър бил
 

1. [По-подробно за синовете на цар Симеон вж. Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, СбБАН, XLI, 1949, стр. 8—11.]

2. Вж. по-горе, стр. 405.

3. Theoph. Contin, ibid., p. 412_2–8, който между другото съобщава, че  т. е. че “Иван и Вениамин, Петровите братя, се кичели още с българско облекло”. Тук изразът  очевидно се противопоставя на  — на ромейско облекло, което е било въведено в българския двор от Симеон вероятно след прогласяването му за цар, откогато той във всичко почнал да подражава на ромейския император. Защо византийският летописец намерил за нужно да изтъкне тоя факт, мъчно е да се установи; може би с това той е искал да посочи на опозиционното настроение на Петровите братя към антинационалната политика на новия цар и поради това те продължавали все още да носят българско облекло. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 308_9–13. Освен

496

вече пълнолетен, [4] Симеон намерил за необходимо да назначи шуря си Георги Сурсувул за настойник на децата си, а главно за съуправител на младия цар. Причината за тая Симеонова разпоредба трябва да се търси както в младостта и неопитността на цар Петър, тъй и в неговите лични качества и недостатъци.

По характер и темперамент Петър съвсем не приличал на баща си. Според едно близко по време известие той не се показал наследник както на Симеоновата слава и естество, тъй и на неговата жестокост и мизантропия; той бил съвсем чужд на тях и нямал нищо общо с баща си по кръв и по сродство; той не обичал кръвопролитието и мразел войните. [5] При това мекосърдечие, кротост и невойнственост на Петър, към които ще трябва да прибавим и неговото строго религиозно възпитание, което развило в него голяма набожност и интерес повече към религиозни въпроси, отколкото към държавните работи, Симеон предвиждал, че неговият наследник, в когото религиозното чувство надделявало над държавническия усет, не ще бъде в състояние да продължи неговата както вътрешна строго монархическа, тъй и външна решителна политика, особено при усложнението на политическите отношения на България със съседите през последните години на царуването му, а още повече при явно изказваните недоволства в самата държава. В своя верен, способен и енергичен болярин Георги Сурсувул Симеон виждал тъкмо лицето, което бил могло да по-
 

това от Лиудпранд, кремонския епископ, научаваме, че Вениамин, или Боян се занимавал с магия и “дотолкова я изучил, че от човек веднага ставал вълк и какъвто щеш звяр” (Antapodosis, lib. III, cap. 29).

4. М. Дринов, каз. съч., стр, 61—62, бел. 2, Съч., I, стр. 431, бел. 2, приема, че при покачването си на престола Петър бил минал 20 години, защото преди 15 години (или по-право 14) той заедно с брат си Михаил присъствувал на приема във Влахернския дворец в 913 г. Ако се предположи, че тогава е бил най-много на 10 години, то в 927 г. той ще да е бил на около 24 години.

5. Вж. Vita S. Lucae Iunioris, Migne, Patrol. gr., t. CXI, col. 453:

497

веде държавните работи в същия дух и темп като него, и затова той го поставил начело в управлението като настойник на децата си, респективно като съуправител на младия цар. Обаче не се изминали три месеца от Симеоновата смърт и правителството на Петър начело с Георги Сурсувул вече отстъпило от непримиримата политика на цар Симеон спрямо Византия и в края на септември или в началото на октомври 927 г. сключило мир с последната.

Като причина за тая бърза и крута промяна във външната политика на България византийският летописец изтъква това, че българите се побояли да не би околните народи — хървати, маджари и други, които, щом узнали за смъртта на Симеон, възнамерявали да тръгнат на война против тях, а най-вече да не би и ромеите да ги нападнат, тъй като твърде голям глад със скакалци измъчвал силно българския народ. “Затова, като се посъветвали, те [българите] потеглят против ромеите и нападат Македония [т. е. Македонската тема] с цел да внушат, както обикновено, страх на ромеите. Но после, когато узнали, че и император Роман има намерение да тръгне в поход против тях, Петър и Георги тайно изпратили някакъв монах на име Калокир, родом армениакец, да отнесе писмо () [в Цариград]. В това писмо се казвало, че те приятелски посрещат мира с ромеите и са готови не само да го сключат, но ако биха пожелали [в Цариград], и брачен договор да свържат.” [6]

Без да отричаме възможния факт, че в България през 927 г. е имало глад със скакалци, който впрочем едва ли е могъл тъй силно да повлияе върху външната политика на цар Петър, ние не можем да приемем посочените обстоятелства за истински причини, които са предизвикали предложението за мир от българска страна. Вече самата форма на изразите, какво околните народи, както и ромеите възнамерявали да почнат война против българите, ясно показва, че това са само лични съображения на летописеца, защото последният е знаел, както видяхме, за несполучливия поход на Симеон против хърватите,
 

6. Sym. Logoth., ibid., p. 830₁₇— 831₁₀ = Theoph. Contin., ibid., p. 412_9–22 = Leo Gram., ibid., p. 315₂₁—316₁₀. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 308₁₈— 309₉. Zonaras, ibid., IV, p. 61_8–12.

498

но като не му са били известни настаналите мирни отношения между България и Хърватско, той предположил, че след смъртта на Симеон околните народи ще почнат настъпателна война против българите [7]; това предположение за него било необходимо, за да обясни доста наивно причините, задето българите продължили войната на първо време след смъртта на Симеон и наскоро подир това решили да сключат мир. [8] От тия обяснения може да се направи само едно заключение, че като се вземат под внимание събитията преди смъртта на Симеон и условията на мира, сключен след нея, истинските причини за промяната на българската политика по отношение на Византия при новия цар трябва да търсим не толкова във външните отношения, колкото във вътрешното положение на България.

Симеон оставил на сина си в наследство обширно царство, границите на което се простирали от Карпатите до стара Елада и от Черно море до Адриатическо. Обаче това царство не се намирало вече в онова цветущо и бляскаво положение, до което то бе достигнало през първите години на Х в. Увлечен от мисълта за абсолютното самодържавие във византийска форма и още повече от идеята да седне на престола на източните императори, Симеон отклони България от естественото й и нормално социално-икономическо развитие и хвърли българския народ в 14-годишни тежки и безполезни войни, които изтощиха духовните му и материални сили и чиито лоши сет-
 

7. Тук ще трябва да изтъкнем интересна особеност в посочените цитати на византийските хронисти в предната бележка. Говорейки за околните народи, Симеон Логотет назовава само хърватите: , както и в Старобългарския превод: ; Теофановият продължител прави една прибавка: ; Скилица—Кедрин, който се е ползувал за тая епоха от Теофановия продължител, вече изброява: ; напротив, Лъв Граматик и Зонара не дават никакви имена на тия народи, защото те са съкратили своите извори: първият — Симеон Логотет, а вторият — Скилица. Както и да било, но тук имаме едно наслоение от имена, които очевидно не се намирали в първоначалния извор.

8. За да докаже, че известията на летописците не са верни, М. Дринов, каз. съч., стр. 63—64, Съч., т. I, стр. 432—433, освен това посочи още, че в даденото време изброените народи не са могли да внушават каквото и да било опасение, важно за българите.

499

нини почнали да се чувствуват и да се проявяват, както видяхме, още докато Симеон бил жив, в масови движения. След като взел управлението в ръцете си, Георги Сурсувул твърде добре схващал, че с изчезването на авторитета и силната ръка на Симеон при съществуващите явни недоволства в широките маси, па може би и във висшите съсловия, наред с физическото бедствие, което постигнало България — глада, той не би могъл да запази реда и спокойствието в държавата; поради това, за да предотврати всички вътрешни сътресения, от една страна, и, от друга, за да закрепи новото правителство и да го направи популярно в народа, за него се явявало необходимо, дори му се налагало да извади страната от тежкото и съсипателно военно положение и да въдвори нормалния живот в държавата, а това той би могъл да постигне само ако побърза да сключи мир с Византия. Освен това благоприятните резултати от сношенията с Рим — съгласието на папа Иван Х да признае царското достойнство на българския цар и автокефалността на българската църква — давали възможност на Георги Сурсувул да сключи най-сгоден за България мир, като при това използува и миролюбивото настроение и широките предложения на Роман Лакапин, изказани с такава готовност в последното му писмо до Симеон, за възстановяване на мирните отношения между двете съседни държави. За да маскира своите намерения пред императора или, както се изразява летописецът, “за да внуши по обикновение страх на ромеите”, Георги Сурсувул наскоро след Симеоновата смърт, може би през лятото на 927 г., възобновил военните действия в окупираната част на Тракия, с което искал да покаже, че и новият цар ще продължава войнствената политика на баща си. В какво се заключавали тия военни действия, се види от следните думи на съставителя на житието на св. Мария Нова: “Когато казаният Симеон изпуснал душа, Петър, неговият син, наследил властта; той, използувайки още по-жестоко обстоятелствата, срива до основи завзетите от баща му тракийски градове, като извиква при себе си намиращите се в тях българи; между другите така постъпил и с Виза.” [9]
 

9., пак там, р. 300, col. 1. Г. Баласчев, пак там, стр. 197:

500

Обаче новото българско правителство, като показвало с възобновата на военните действия, че то е в състояние така също да продължава войнствената политика на Симеон, в същото време, изхождайки от последните усилени настоявания на Роман Лакапин за възстановяването на мирните отношения, се обърнало с приятелско писмо до императора, в което то изказвало готовност не само да сключи мир, но дори да свърже брачен договор като сигурно доказателство за истинското си миролюбие; при това летописецът прибавя, че Петър и Георги тайно изпратили това писмо в Цариград. Тайната на тия сношения с Цариград може да се обясни двояко: или Сурсувул, представяйки своята постъпка като тайна, е искал да покаже пред императора, че това дело е негово и на новия цар, когато в държавата всички искат продължение на войната, и по тоя начин да го принуди да бъде по-отстъпчив в преговорите, или пък наистина към това време в България се били вече ясно очертали две диаметрално противоположни партии в болярството и духовенството: партия опозиционна — на Симеоновите боляри, враждебно настроени против фактическия управител на държавата, които се домогвали чрез продължение на войната да го компрометират и заедно с част от духовенството настоявали за сближение с Рим, като са посочвали вероятно на стесненото в дадения момент положение на Византия, и партия на мира — правителствена, състояща от Сурсувуловите привърженици и оная част от духовенството, които искали бързото сключване на мир, за да предотвратят и попречат на преминаването на България в църковно отношение под властта на римския папа. Цар Петър и Георги Сурсувул, които поддържали последната партия и очевидно се намирали под нейно влияние, за да изпреварят всяко вътрешно вълнение, решили тайно от противниците си да влязат в сно-
 

Това известие право опровергава твърдението на византийските летописци, какво българите , защото тук се ясно говори за възобновата или продължението на военните действия веднага след смъртта на Симеон, а не за някакъв специално предприет от българите поход.

501

шение с Цариград, опирайки се очевидно на общото желание да се прекрати войната. Както и да било, но несъмнено е това, че инициативата за мирни преговори е излязла от Преслав, както това се доказва от следните думи в словото “На мир с българите”: “Но на неговия [Симеоновия] син се позволява да свърши това дело [сключването на мира], може би защото той е непричастен в кървите. Така, струва ми се, и оня [Симеон], който от младини бе навикнал на такива [кърви], не бе допуснат до такова свещено дело; поради това се благоволи повече към неговия син, за да извърши желаното. И той дойде доброволно, защото отгоре иде подбудата.” [10]

Това неочаквано предложение с радост било посрещнато в Цариград, защото то сега давало възможност на византийското правителство да отвлече вниманието на ромеите от неуспехите в борбата с източните и западните араби, а главно от катастрофално завършената експедиция в Египет в края на 926 г. [11] Роман Лакапин приел на драго сърце монаха Калокир и веднага изпратил на кораб монаха Теодосий Авука [12] и Василий Родоски [13] в Месемврия, за да преговарят предварително по условията на мира. Когато пристигнали и уредили всички въпроси, те си заминали обратно по сухо за Цариград заедно с българина Стефан, най-близката до българския цар личност. Наскоро след тях пристигнал там и Георги Сурсувул заедно с други високопоставени и знатни лица, [14] които сключили мира
 

10. Ф. Ив. Успенский, каз. съч., пак там, стр. 83:

11. Вж. А. А. Васильев, Византия и арабы, II, пак там, стр. 225—228.

12. У Leo Gram., ibid., p. 316₁₂: , очевидно грешка.

13. Във Ватиканския кодекс на Георги Амартол (ed. Muralti, p. 831, sub lin.) и Theoph. Contin., p. 413_1–2 (= Skyl.—Cedr., II, p. 309_5–6) се чете: , а у Leo Gram., ibid., p. 316_12–13,  изпуснато. — Тук очевидно са смесени двама родосци: 1) Константин, който бил съвременник на Лъв Магистър Хиросфакт и действувал в началото на Х век, и 2) Василий, който по-сетне в 953 г. също така изпълнявал политическа мисия при арабите. Вж. А. А. Васильев, пак там, стр. 164 и 291—292.

14. Тия лица според Ватиканския кодекс на Георги Амартол (ibid.), и Theoph. cont., ibid., р. 413_8–12, били следните: 

502

и поискали да свържат и брачен договор с императора съгласно с по-раншните преговори за женитбата на младия български цар с една от византийските княгини — с Мария, дъщерята на третия император, Романовия син Христофор. Когато българските пратеници видели царската невеста, те били пленени от нейната хубост и веднага след като установили най-напред съглашенията относно мира, написали на Петър в Преслав да дойде по-скоро. Тогава от Цариград бил изпратен мигистър Никита, родственик на император Роман, да посрещне и придружи Петър до столицата. Когато цар Петър пристигнал, Роман Лакапин се качил на триера и дошъл във Влахер-
 

И тъй първият от придружаващите Георги Сурсувул бил Симеон, калутеркан и усампсис; поспедните две имена очевидно са нищо друго освен известните от други паметници титли: калутаркан, подобно на олгутархан, боритаркан (вж. СбНУК, кн. XV, отд. книжка, стр. 30—33) и сампсис ( вм. ; за тая титла виж тук, Притурка № 2); вторият носил също име Симеон и се определя като брат на българския господар по жена, т. е. той бил женен за сестрата на цар Петър; обаче ако това име Симеон, което до известна степен се явява несъвместимо с първото, се отнесе към , т. е. в него ще видим името на цар Симеон, то в такъв случай и целият израз, , ще трябва да се приеме като още едно определение към калутаркан Симеон и да се тълкува, че последният бил брат на цар Симеон по жена, т. е. че той бил женен за сестрата на цар Симеон Ана (вж. по-горе, стр. 280, бел. 1); третата личност Стефан, който бил , т. е. негов (на българския господар) най-близък родственик с право дори на наследство, бил вероятно същият Стефан българин, който пръв заминал за Цариград с византийските пратеници и когото Скилица—Кедрин (ibid., II, р. 309_8–9) нарича , твърде именит, известен в България. Що се отнася до другите имена , то те едва ли могат да се вземат за собствени имена, защото третото име , както видяхме вж. стр. 409, бел. 17 и стр. 458, бел. 2), било име на титла, която е носел “първият от конярите” на българския господар; ако се съди по съединителната частица  = “а също и”, то и в другите две имена  (cp. ) и  ще трябва да видим български имена на длъжности и да приемем, че тук са дадени титлите вместо собствените имена на ония лица, които са съставяли свитата на Георги Сурсувул, калутаркан и сампсис Симеон и Стефан българина, главните представители на българския цар по сключването на мира. Какво значение имат тия две имена, остава засега неизвестно, защото, доколкото ни е известно, ориенталистите досега не са спрели вниманието си върху тях.

503

ните, където той се срещнал с Петър и го целунал. [15] След като поговорили един с друг, според обичая те подписали мирния договор и брачния съюз, при което ръководител и посредник между българи и ромеи бил от византийска страна протовестиарий Теофан. [16]

Така описват византийските хронисти това толкова важно за българо-византийските отношения събитие в самото начало на цар Петровото царуване. Обаче, докато те излагат с най-големи подробности външната страна на събитието, нищо не споменават за самата негова същина, за условията на сключения и подписан във Влахернския дворец мир; но и при все това самите факти, последвали след тоя мир, ни дават възможност те да се установят.

1. Както обикновено става при сключването на мирни договори, на първо място бил поставен въпросът за установяване границите между двете държави. Ако се съди по списъка на епископиите в българската църква при цар Петър, [17] може с положителност да се твърди, че при сключването на мира в началото на октомври 927 г. с Византия българите се отказали от завзетите при цар Симеон византийски земи и българо-византийските граници били признати в същия обсег, както по договорите от 896 и 904 г. при император Лъв VI [18]; като нова отстъпка може да се приеме, че ромеите по тоя договор
 

15. Тая среща се описва в словото “На мир с българите” така:

т. е. “и вие, след като разрушихте с ръце бащината ограда, прилепихте уста към уста и се взехте ръка за ръка, убедихте се, уверихте се и преговорите се схождат и се запечатва прекрасно договорът. Такива са вчера и днес нашите работи”. Ф. Ив. Успенский, пак там, стр. 83, § 17, превежда свободно изречението:  = “и начавшиеся переговоры запечатлены прекрасным договором”.

16. Sym. Logoth., ibid., p. 831₃— 832₁₃ = Theoph. Contin., ibid., p. 412₁₆— 414₁ = Leo Gram., ibid., p. 316₄—317₁. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 308₂₂— 309₂₁. Zonaras, ibid., IV, p. 61_11–18.

17. Тоя списък се определя по грамотите на Василий II; подробно вж. Е. Голубинский, Краткий очерк, стр. 47— 48. Cp. М. Дринов, каз. съч., стр. 79—81, Съч., т. I, стр. 440—441.

18. Вж. тук по-горе, стр. 319—321; 335.

504

са се отказали от приморските градове Девелт, Созопол и Агатопол.

2. Заставайки обаче върху почвата на старите договори, византийците признали и задълженията си по договора от 896 г. да плащат на българския цар ежегоден данък. Че Византия и при цар Петър е плащала данък, се доказва от факта, че той още в 966 г. изпращал пратеници да искат от тогавашния император Никифор Фока установения (собств. обичайния) данък. [19]

3. Уговорено било също така да стане обмяна на пленниците от двете страни, която е последвала наскоро след сключването на мира. [20]

4. Но наред с тия условия византийците по силата на обстоятелствата се съгласили да признаят царското достойнство на българския господар с титлата — цар. [21] След като Симеон се провъзгласил за цар в 918 г., византийците отказвали да признаят тая му титла, защото той я свързвал с домогванията да се покачи на византийския престол, както това сам той доказвал с непрекъснатите си войни за завоеванието на Цариград. По-сетне обаче Симеон, след като се убедил, че не може да постигне крайната си цел, се задоволил с това само, че си присвоил самоволно титлата “цар и
 

19. Leo Diakonos, ed. Bon., lib. IV, cap. 5, p. 61_12–15:

Cp. тук по-долу, стр. 545.

20. Sym. Logoth., ibid., p. 837₂₄— 838₁ = Theoph. Contin, ibid., p. 419_15–16 = Leo Gram., ibid., p. 320_15–17. Const. Porphyr., De admin, imp., p. 88_12–14. Вж. и тук по-долу, стр. 510.

21. Че тъкмо при сключването на договора в 927 г., а не след 945 г., т. е. след смъртта на Роман Лакапин, както мисли A. Rambaud (каз. съч., стр. 342—343), била призната царската титла на Петър, най-ясно се доказва от думите на Симеон Логотет (ibid., p. 833₂₄— 834₁ = Theoph. Contin., ibid., p. 415_7–8), който, описвайки душевното състояние на Мария, когато след венчавката й с Петър заминавала за България, казвала, че тя между другото се радвала, , т. е. , задето тя била омъжена за мъж-цар и прогласена за българска господарка”. Колкото летописецът и да избягвал да преброи условията на мира, тук той е проговорил незабелязано за себе си и нарекъл Петър с новата му титла. Ср. тук по-долу, стр. 512.

505

на ромеите” с намерение вероятно да принуди Византия да признае изобщо царското му достойнство. Роман Лакапин от своя страна, като предполагал, че тая акция била предизвикана от стесненото положение на българския цар поради византийско-хърватския съюз, отказал му решително, като мислел чрез това да го принуди да бъде по-отстъпчив в исканията си и дори да възстанови българско-византийските отношения още от времето на Лъв VI. Но тоя отказ накарал Симеон да обърне погледите си към римския папа, който му обещал, както видяхме, да изпълни исканията му. В Цариград добре разбирали каква опасност ще донесе за империята и църквата това сближение на българския цар с Рим и се опитали да го отклонят от новата насока на политиката му, след като Роман Лакапин отново се обърнал в 926 или в началото на 927 г. с молба за мир, предлагайки на Симеон дори сам да определи условията. Обаче било вече късно; дори и смъртта на Симеон не била в сила да отстрани постигнатите вече споразумения с Рим. По тоя начин под натиска на самите обстоятелства на византийското правителство се налагало да удовлетвори горното условие, с приемането на което то се надявало да осуети всяко възможно сближение на българите с Рим, да отклони закрепата на властта и влиянието на римския папа в България и да нарече българския цар с титла, с която византийците не удостоявали дори западния император, а го наричали с латинското име  — rex, крал.

В какви отношения ставал сега българският цар спрямо ромейския император, се види от формулата, с която се надписвали писмата на последния до първия. Докато българският господар, носел титлата княз, писало се: “Во име отца и сина и св. духа, единния и едничкия бог наш, Константин и Роман, верни в същия бог царе ромейски, до възлюбеното и духовно наше чедо и от бога княз на най-християнския народ български”; а след признанието на царската титла се пишело: “Константин и Роман, в Христа бога благочестиви самодържци, царе ромейски, до възлюбеното и духовно наше чедо господин еди-кой-си цар на България.” [22] Разликата в тия две фор-
 

22. Const. Porphyr., De ceremoniis, ed. Bon., 1, p. 690_6–16:

506

мули се заключава в това, че докато в първата българският господар се нарича “от бога княз на най-християнския български народ,” т. е. че той бил поставен от бога, защото българският народ бил най-християнски, т. е. че той бил и благочестив, и правоверен, и горещ почитател на бога, във втората пък формула той се нарича просто  на България, т. е. че той е поставен не от бога цар, а по волята на императорите ромейски, които са пред него “в Христа бога благочестиви самодържавни” — качества, каквито българският цар не може да притежава и поради това той не е равен на ромейския император нито по власт, нито по значение, макар и да носи еднаква с тях титла ; едничкото предимство, което във втората формула се дава и се признава за българския господар, се състои в това, че той се титлува още  — “господин”, “господар”, т. е. на него са гледали като на “властител”, “владетел” на отделна самостойна държава. Това неравенство още по-ясно е изразено в това, че българският цар си остава в същото духовно синовство спрямо ромейския василевс, както и българският княз, т. е. че помежду си те се намирали в отношения на баща към син и както синът стои по-долу от баща си и трябва да бъде послушен и дори подчинен на него, тъй и българският цар стои по-долу и дори е подчинен на ромейския император и поради това той не е равен на последния нито по власт, нито по значение.

Така византийците, отстъпвайки от едно от главните свои правила и признавайки царското достойнство и титла на българския господар, сполучили да изтъкнат във всичко тенденцията за неговото неравенство още при сключването на договора в една или друга форма. Може би във връзка именно с тая тенденция ще трябва да се постави онова “писмено съглашение, което било потвърдено с клетва” от византийска страна, когато българският цар Петър се оженил за дъщерята на
 

507

император Христофор и с което византийците се задължили “да предпочитат, чествуват и уважават българските пратеници пред пратениците на всички други народи”. [23]

5. С признанието на царското достойнство на българския цар византийците се съгласили да признаят и автокефалността на българската църква начело с патриарх, защото според тогавашните понятия там, дето имало цар, трябвало да има и патриарх. [24] Българската патриаршия била учредена, както видяхме, в 918 г. от цар Симеон заедно с приемането на царската титла; но и тя не се признавала от Византия, както не се признавало и царското му достойнство. Обаче признавайки в даденото време българския свещеноначалник за патриарх, византийците и тук не пропуснали да направят някои ограничения при определянето отношенията на българския патриарх към цариградския. На друго място ние изведохме, че при признаването автокефалността на българската църква патриархът бил Димитрий, след него според българският Синодик последвали още двама — Сергии и Григорий, а последен през първото царство български патриарх бил не преславският епископ, а дръстърският митрополит Дамиан. [25] Тоя установен факт ни дава достатъчно основание да приемем, че когато в 927 г. византийският император и цариградският патриарх се
 

23. Liudprandi, Legatio, cap. 19: Cum Christofori filiam Petrus, Bulgarorum vasileus, coniugem duceret, symphona, id est consonantia scripta, iuramento firmata sunt, ut omnium gentium apostolis, id est nuntiis, penes nos [Romanes] Bulgarorum apostoli preponantur, honorentur, diligantur. По какъв случай са били казани тия думи, вж. по-долу.

24. Че българската патриаршия била призната от Роман Лакапин, и то при сключването на договора в 927 г., освен посочената непосредна и тясна връзка на царство с патриаршия имаме и право известие. В Дюканжовия списък на българските архиепископи на пето място се чете

Н. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, Leipzig, 1902, S. 6. Cp. Е. Голубинский, каз. съч., стр. 38—39.

25. Че Дамиан Дръстърски не е могъл да бъде първият признат от Византия патриарх, а последният в 972 г. вж. В. Н. Златарски, Български архиепископи-патриарси през първото царство (до падането на източното царство), ИБИД, кн. VI, стр. 14—22.

508

съгласявали да дадат на българския свещеноначалник (който дотогава за тях бил все още архиепископ) патриаршеска титла и ео ipso да признаят българската църква за автокефална, тогава било поставено от тяхна страна като непременно условие, че епископът на престолния град не може да бъде и патриарх, а за такъв трябва да се избира измежду другите епархиални епископи или митрополити, като са го мотивирали вероятно с това, че български патриарх може да бъде епископът или митрополитът само на такъв град или епископия, която води началото си още, ако не от апостолите, то поне от първите времена на християнството на Балканския полуостров, а не епископът на такъв град, който никога не е бил център на епископия, какъвто е бил тогава българският престолен град Преслав. В същност обаче византийците не са искали, щото български патриарх да бъде епископът на политическия център на държавата, за да покажат чрез това, че българският патриарх не е равен нито по достойнство, нито по власт на цариградския, защото Преслав не може да се сравни с Новия Рим, чийто първосвещеник наистина получил “първенство по чест” () поради външната държавна важност на мястото, което той заемал съгласно с решението на Втория вселенски събор (прав. 3), обаче по-сетне той получил и “първенство по власт” () чрез императорско законодателство, което било утвърдено на Четвъртия вселенски събор (прав. 28). [26] Чрез това византийците са искали: 1) да изтъкнат, че българският свещеноначалник се издигал в степен патриарх, не по важността на мястото — столицата, въз основа на което и българите несъмнено са искали да имат патриарх, и не по решението на някой вселенски събор, а по волята и доброто съгласие на ромейския император и на цариградския патриарх; 2) да му напомнят, че той, каквато титла и да носи, все пак си остава само прост епископ на една обикновена епархия, и оттука 3) да покажат, че поради това той никога не само не може да се изравни с вселенския цариградски патриарх, който е неделим от божествения и са-
 

26. Вж. Правилата на св. православна църква, т. I, 1912, стр. 386—391 и 633—671. Ср. също и А. С. Павлов, Курс церковного права, Троицко-Сергиевская Лавра, 1902, стр. 255—256.

509

модържавен василевс на ромейската империя, но се намира в известно подчинение. По тоя начин, изпълнявайки желанието на българите да имат самостойна църква начело с патриарх, византийците прокарвали същата тенденция, както и при признаването царското достойнство и титла на българския господар.

В какво се състояла външната форма на самото признание: издадена ли е била по тоя случай специална грамота от цариградския патриарх със съгласието и одобрението на другите източни патриарси, както това станало по-късно при признаването на търновския патриарх в 1235 г. при цар Иван Асен II, остава засега неизвестно. Наистина приведеното по-горе известие от Дюканжовия списък [27] гласи, че българският архиепископ “бил прогласен за патриарх от императорския синклит по заповед на император Роман Лакапин”, обаче тия думи по-скоро говорят за политическата страна на самия акт, т. е. че провъзгласяването станало със съгласието на византийското правителство начело с императора; но, от друга пък страна, макар че Роман Лакапин не всякога е зачитал правата на църквата, все пак в дадения случай не е възможно да се допусне, че тоя акт е станал без участието на църквата в лицето на цариградския патриарх, който като на заинтересувано в случая лице трябвало да определи чрез някой писмен документ в какви отношения сега ставал новопрогласеният български патриарх спрямо другите вселенски патриарси и в частност спрямо цариградския и изобщо да покаже в една или друга форма онова неравноправие на първия с вторите, което византийците искали, както видяхме, да изтъкнат при сключването на мира.

6. Най-сетне византийският император се съгласил да даде за жена на българския цар една от византийските княгини — Мария, дъщерята на третия тогавашен император Христофор и внучка на Роман Лакапин. При какви уговорки е било прието това условие, засега остава неизвестно; едно само може с положителност да се каже, че и с него за пръв път византийската политика отстъпила от своето коренно и вековно правило, установено още от Константин
 

27. Вж. тук, стр. 507, бел. 24.

510

Велики. Според това правило “на ромейските императори не се позволявало да се сродяват с народ, чиито нрави не се схож-дат и са чужди на ромейската държава, особено пък с иноверни и некръстени, с изключение само на франките поради старата знатност и благородство на техния произход; с никой друг народ те не могат това да правят, ако пък някой се осмели това да стори, нека се счита за чужд на християнското общество и се предава на анатема, като нарушител на отеческите постановления и на царските закони”. [28]

Като преподава това правило на сина си, Константин Багренородни пише: “Как могат да се допускат бракове на християни с неверни, когато това запрещава законът, а църквата цяла счита това за непозволено и стоящо вън от християнския обичай? Ако пък някой ще възрази, че господин император Роман се сроди с българите и собствената си внучка даде на господин Петър Български, то трябва да се отговори, че господин император Роман беше узурпатор () и безграмотен човек, който не знаеше гореспоменатите царски постановления, нито почитаните от старо време ромейски обичаи и не ги следваше, а също не беше от царски или благороден род и затова правеше много работи дръзко и самоволно, без да слуша нито църковните запрети, нито обявленията и постановленията на Константин Велики; но това той се осмели да направи поради дръзко и незнаещо добро самомнение, защото не желаеше да следва приличното и доброто и да спазва отеческите предания. Той можеше да изтъкне само оправданието, че чрез това дело се върнаха такова множество пленени християни и че българите са нам едноверни християни, а също и това, че оженената е дъщеря не на самодържеца и законния император, а на третия и последния и още подчинен [император]; който с нищо не се бъркаше в държавните работи; но нямаше значение нито това, в далечно ли, или близко роднинство с царския род се намираше тя, нито [това, че като повод към това послужила обществената] полза, нито пък това, че тя беше дъщеря на последния и почти безвластен [император]: понеже казаният господин Роман извърши това вън от канона, от църковното предание и от наредбата и заповедта на импе-
 

28. Const. Porphyr., De admin, imp., ibid., cap. 13, p. 86_10–13, _18—23.

511

ратора св. Константин Велики, то той приживе [още] беше много укоряван, оклеветяван и мразен от сенатското събрание и от целия народ, и от самата църква, тъй че омразата най-сетне се прояви и след смъртта си той по същия начин се укорява, порицава и осъжда, задето бе предприел едно дело, недостойно и неприлично за благородната ромейска държава.” [29]

Колкото силно и дори безпощадно Константин Багренородни и да укорява своя тъст, задето последният престъпил така безогледно вековното традиционно правило на византийската държавна политика; колкото и да рисува със сгъстени бои общото незадоволство в Цариград от брака на цар Петър с Мария Лакапина — все пак едва ли може да се твърди, че Роман се решил да направи тая жертва без съгласието и поддръжката на сената и че в случая той се ръководел от мисълта не само да спаси империята от опасния й съсед, но и да я обезпечи от всяка опасност за в бъдеще откъм българите.

Това били главните условия на мирния договор, който бил подписан от цар Петър и император Роман Лакапин във Влахернския дворец в началото на октомври 927 г. [30] Наскоро след това бил извършен и венчалният обред вън от Цариград и при това в отсъствието, както изглежда, на императорите. На 8 октомври патриарх Стефан II (925—928) заедно с протовестиария Теофан и Мария и целия сенат отишъл в църквата “Св. Богородица” при Живописния извор (Балъклъ); тук той благословил Петър и Мария и възложил на главите им брачните венци, при което деверствували Теофан и Георги Сурсувул. По тоя случай била сложена богата и разкошна трапеза: и когато всичко по сватбените обичаи било бляскаво свършено, протовестиарий Теофан заедно с Мария се върнали в столицата. На третия ден след венчавката сам Роман дал великолепна гощавка на пристанището “Извори”, [31] което било
 

29. Const. Porphyr., De admin, imp., cap. 13, p. 87₁₇—89₈; руския превод на Г. Ласкин, стр. 31—32.

30. Понеже в словото “На мир с българите” нийде не се споменава за венчалния обред, може да се предполага, че то е било произнесено веднага след подписването на мирния договор, което ще да е станало при известна тържественост.

31. На брега на Мраморно море близо до Златните врата; останки от него се намират при дн. Тамискелеси при Едикуле. Г. Ласкин, Древности Константинополя, стр. 106.

512

разкошно украсено със сирийски килими, а пък в самото пристанище стоял привързан императорският дромон (яхта); там обядвали императорът, цар Петър, Константин Багренородни и Христофор заедно със своите свити. На тая гощавка според думите на летописеца българите силно настоявали, щото третият император Христофор да бъде прогласен за втори, което император Роман възприел и по тоя начин тъстът на българския цар станал на мястото на законния император Константин Багренородни, който сега бил оставен на трети план. Това била втора крачка на Роман с цел да осигури престола за своя род.

След като се свършили всички сватбени тържества и Мария трябвало да отпътува заедно със съпруга си за България, в деня на заминаването родителите й я придружили до предградието Евдом. Там при раздялата си с любимото си чедо, както е обичая, те пролели изобилни сълзи и като прегърнали зетя си и му предали дъщеря си, върнали се в столицата. “Мария, отбелязва летописецът, предадена в български ръце, заминала за България с радост и тъга: тя тъгувала, защото се разделяла със своите горещо любими родители, с царските живелища и с обществото на роднините си, а се радвала, защото тя се омъжила за мъж-цар и била провъзгласена за българска владетелка.” Летописецът прибавя още, че тя занесла със себе си разни богатства и безбройна покъщина. [32] Понеже брачният съюз на българския цар с византийската княгиня бил нареден, за да се укрепи по-здраво сключеният мирен договор, то Мария била преименувана на Ирина, което значи мир. [33]

Така завършил тоя политически акт, който по своето важно значение представлява решителна криза в дългогодишните неприязнени отношения между България и Византия. Ма-
 

32. Sym. Logoth., ibid., p. 832₁₄—834₄ = Theoph. contin., ibid., p. 414₁—415₉. Leo Gram., ibid., p. 317_1–21. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 309₂₁—310₁₆. Zonaras, ibid., IV, p. 61_14–26.

33. Liudprandi Antapodosis, cap. 38: Quem [Simeonem] Romanos fili sui Christophori filia filio illius [Simeonis] Petro, qui nunc superest, uxore data, ab incepto furore conpescuit, sibique foedere placito sociavit. Unde et puella mutato nomine est Irini, id est pax, vocata eo, quod per eam inter Bulgaros et Grecos pax sit firmissima constituta.

513

кар Георги Сурсувул и да сключил мирния договор и брачния съюз, както видяхме, повечето по лични разчети, обаче трябва да се признае, че той, принуден да измени политиката на цар Симеон, съумял да използува момента и на пръв поглед не пожертвувал с нищо, което би могло да унизи спечеленото високо външнополитическо положение на България; но от друга пък страна, същият тоя акт имал съдбоносни за България сетнини: той бил залогът за византийското господство в нея. С въвеждането на царицата гъркиня в двореца на българските царе императорът прониквал в сърцето на България: той прокарвал широк път за своето влияние както във външната, така и във вътрешната политика на българите — влияние, колкото полезно за империята, толкова и вредно, дори гибелно за България, и чрез това не само избавял империята от многогодишния й непримирим враг, но и турял началото за падането на българската мощ. Откакто бил сключен мирът и настанали роднински връзки, между Преслав и Цариград се завързали чести и приятелски и дори интимни отношения. “Неведнъж, казва летописецът, внучката на император Роман, Мария, жената на Петър Български, дохождала от България в столицата, за да нагледа баща си и дядо си. За последен път тя дохождала с трите си деца вече след смъртта на баща си Христофор [931]. Тя получила големи подаръци от дядо си и се върнала, осипана с много почести.” [34] Няма съмнение, че в тия чести посещения на Цариград от българската царица се е донасяло за всичко, каквото се замисляло и вършело в България и при връщането й се давали нови инструкции, които осигурявали интересите на империята. От какъв характер били тия интереси, показват събитията, които се развивали в България веднага след сключването на мира.

Още в следната 928 г. в България около столицата се приготвяло голямо въстание. Няколко “Симеонови велможи” съставили съзаклятие с цел да свалят Петър от престола и да турят на негово място по-малкия му брат Иван. Съзаклятието обаче било овреме открито: Иван бил подложен на телесни наказания и затворен в тъмницата, където бил подстриган за монах, а другите съзаклетници били предадени на немалки
 

34. Sym. Logoth.. ibid., p. 840_9–14 = Theoph. Contin., ibid., p. 422_10–15.

514

мъчения. Когато Петър по настояването вероятно на царицата известил на Роман за станалото съзаклятие, императорът веднага изпратил един свой предан човек, монаха Иван, в България под предлог за обмяна на пленниците съгласно с условията на мира, а в същност да хване Петровия брат Иван и да го отведе със себе си в столицата. Пратеникът сполучливо извършил мисията си: той заминал скришно заедно с Иван за Месемврия и оттам на кораб пристигнали двамата в Цариград. Немного след това, когато Иван снел от себе си монашеското облекло и поискал да се ожени, императорът му дал помещение и много пари и го оженил за една знатна арменка най-тържествено в къщата на кесаря, при което деверствували сам император Христофор и монах Иван, който за услугата бил възведен в чин ректор. [35]

Няма никакво съмнение, че това съзаклятие против цар Петър е било дело на болярите от опозиционната партия и не по-малко е било насочено и против фактическия управител — Сурсувул; обаче самият израз, че това са били “Симеонови велможи” (), т. е. лица, издигнати при Симеон, и са били дълбоко проникнати с политическите възгледи на покойния цар, ясно говори, че тук е действувало и незадоволство от политиката на новото правителство. Но в случая важна се явява постъпката на Роман Лакапин: той с измама докарва в Цариград царския брат — лице, което играло главна роля в съзаклятието, очевидно под предлог, че искал да избави Петър от тая опасна за нега личностни да направи невъзможно повторението на съзаклятието; но в същото време той облагодетелствува брата на българския цар и го задържа при себе си, а това разкрива затаената му цел именно да има винаги под ръка един претендент на българския престол и при случай да го изтъква като страшилище за българите и по тоя на шн да държи в ръцете си както българския цар, тъй и неговото правителство.

Но ако Петър и Георги Сурсувул сполучили своевременно да разкрият съзаклятието в 928 г. и строго да накажат съучастниците в него, те не могли да предотвратят друго едно
 

35. Sym. Logoth., ibid., p. 837₁₈—838₁₀ = Theoph. Cont., ibid., p. 419_10–24. Leo Gram., ibid., p. 320₉—321₂. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 312_8–19.

515

политическо движение, което носело много по-сериозен характер. Най-големият Симеонов син, Михаил, който също така се стремял да заграби върховната власт, напуснал манастира и като съблякъл монашеското расо, завзел една силна крепост п Струмската област, където той намерил опора у поселените шце в края на VII век македонски прабългари от дружината на воеводата Кубер. Тия българи, след като отказали да признаяат властта на цар Петър, се присъединили към Михаил, който подир това вдигнал въстание в 930 г. Каква е била целта на Михаил и неговите привърженици, когато се решавали на това предприятие, остава неизвестно; несъмнено е обаче това, че въстанието приемало опасни за Петър и неговото правителство размери, защото тук въставали вече не отделни недоволни личности, а цяла една област, която би могла да увлече подире си и други съседни ней области; и ако въстанието не могло да се разшири, то това се дължало на едно неочаквано обстоятелство, което овреме избавило България от сериозни вътрешни размирици: още в началото на въстанието Михаил се поминал. Привържениците му боляри, както и българското население, като се бояли да ги не постигне участта на по-раншните съзаклятници, решили да напуснат масово Струмската област; те навлезли във византийска територия и като преминали р. Струма, насочили пътя си към Елада; обаче още в Тесалия вероятно изменили насоката и потеглили в Южен Епир към стария град Никопол, близо до днешния град Превеза на Артския залив, дето се настанили, грабейки тамошните места; по-сетне със силата на оръжието те били принудени да признаят властта на ромейския император. [36] Избирайки за център на въстанието пограничната Струмска област, Михаил се е ръководел не само от мисълта, че там той ще намери поддръжка в местното прабългарско население, между което агитацията против цар Петьр и правителството му могла да намери по-добра почва, но и че оттам по-лесно ще осигури своята безопасност в случай на несполука; а пък обстоятелството, че бунтовниците получили свободен проход през византийска територия ни дава достатъчно основание да предполагаме, че за това движение са зна-
 

36. За известията, както и за мястото, характера и времето на това въстание подробно вж. тук в края, Притурка № 10.

516

ели в Цариград и че ръководителите му от по-рано са влезли в споразумение с византийските власти, които винаги се стараели да поддържат размирици в България. Но най-ясно изпъква враждебната политика на Византия в даденото време спрямо българите във въстанието на сърбите.

Какво е било положението в Сърбия след покорението й в 924 г., засега остава неизвестно. Наистина Константин Багренородни, както видяхме, казва, че тогава “българите изловили цялото население от малко до голямо и го откарали в България; някои пък избягали в Хърватско и страната останала пуста” [37]. Обаче това свидетелство според справедливата бележка на М. Дринов не трябва да се разбира в буквален смисъл, защото то не се оправдава от по-сетнешните събития; несъмнено си остава само това, че много видни и влиятелни сърби са били откарани в България, а други са избягали в Хърватско. [38] При такова положение на работите и докато е бил жив страшният за сърбите Симеон, за каквото и да било политическо движение там не е могло и дума да става, още повече, че от предишния владетелски род на княз Властимир след смъртта на княз Захари, която последвала, както се приема, наскоро след бягството му в Хърватско, [39] останал само едничък представител Чеслав Клонимирович; но и той бил чужд на сърбите, защото бил роден в България и от майка българка, останала вдовица още от 897 г., и бил възпитан при двора на цар Симеон в духа и интересите на българската политика. Обаче сам Симеон го издигнал като претендент на сръбския престол, когато той бил доведен в 924 г. в Сърбия под предлог, че ще бъде поставен за сръбски княз. Чеслав не е могъл да забрави оная глупава и смешна роля, която той трябвало да играе при разгрома на Сърбия. Чувството на излъгана надежда и желанието за отмъщение го овладели и той само чакал удобен момент, за да се яви възстановител на сръбското княжество.

Такъв момент му се представил, когато след смъртта на Симеон в България почнали вътрешни размирици. “Подир седем
 

37. Const. Porphyr., De admin, imp., p. 158_13–16. — Вж. по-горе, стр. 459.

38. М. С. Дринов, каз. съч., стр. 136, Съч., т. I, стр. 505.

39. F.ii, пак там, стр. 130. Вж. по-горе, стр. 458, бел. 2.

517

години след покоряването на Сърбия [т. е. в 931 г.], пише Константин Багренородни, Чеслав, бягайки от българите, заедно с други четирима от Преслав, дошъл в Сърбия, но не намерил в страната никого освен петдесет (!) мъже без жени и деца, които отивали на лов и се прехранвали. Заедно с тях той завладял страната и съобщил [за това] на ромейския император, като го молел за съдействие и поддръжка и обещавал да служи и се покорява на заповедта му, както и князете преди него.” [40] Обаче да се реши на такова смело предприятие, в подготвянето на което несъмнено са взели участие и четиримата му другари — сръбски жупани, които се намирали така също и Преслав под надзор [41], Чеслав едва ли е могъл да разчита на своите сили, ако Сърбия се е намирала в такова разнебитено положение, в каквото я представя Константин Багренородни. Вече самите думи на Константин Багренородни, че щом Чеслав повдигнал въстанието, веднага съобщил за това на ромейския император, като искал от него съдействие и поддръжка, говорят в полза на предположението, че ако това движение не е изцяло дело на византийската политика, то поне Чеслав е влязъл в отношение с Цариград още докато се е намирал в Преслав, и само след като получил обещание за подкрепа от страна на Византия, той е могъл да разчита на успех в предприятието си. [42] С това може да се обясни, от една страна, пълната готовност на Чеслав да бъде послушен и покорен на императора, а, от друга, и онова бързо съдействие, с което Роман Лакапин се заловил за възстановяването на сръбското княжество.

Откак била провъзгласена сръбската независимост, “ромейският император, пише Константин Багренородни, не преставал да бъде щедър с благодеяния към него [Чеслав], поради което сърбите, които живеели в Хърватско и България и в други страни и били пръснати от Симеон, като се научили за
 

40. Const. Porphyr., ibid., p. 158₁₉—159₃. [Вж. Г. Острогорски, Порфирогенетова хроника српских владара и њени хронолошки подаци, Историски часопис, ч. I, књ. 1—2, Београд, 1949, стр. 24—29, където бягството на Чеслав и вдигането на въстанието в Сърбия е отнесено към 927/8 г.]

41. К. Грот, каз. съч., стр. 196—197.

42. М. Дринов, пак там, стр. 138—139, Съч., т. I, стр. 506—507. К. Грот, пак там, стр. 197.

518

това, почнали да се събират около него [Чеслав]. Много бежанци от България се събрали и в столицата, и ромейският император, като ги снабдил с дрехи и обсипал с милости, изпратил ги при Чеслав. Подкрепен с богати подаръци от ромейския император и като заселил страната, както по-рано, той [Чеслав] станал послушен слуга на ромейския император, след като с негова помощ и с многото му благодеяния осигурил за себе си оная земя и бил утвърден в нея за княз.” [43] Така най-сетне Роман Лакапин сполучил да възкреси предишния облагодетелствуван от него съюзник на Византия в тила на българите и отново да закрепи влиянието си в Сърбия.
 

43. Const. Porphyr., ibid., p. 159_3–14.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]