Вълчедръм – докосване до миналото
Й. Перчинков
 

5. Славяни
 

Към средата на V век Прибрежна Дакия била често нападана откъм север от славянските племена. Отначало те минавали на малки групи или единични семейства, Освен грабежите, те имали по-голяма цел - да намерят подходящи за заселване места в Римо-византийската империя. Веднъж заселили се, те ставали мирни поданици и се отдавали на труд. Това преселване продължило цели два века, докато при императорите Тиберий (576 - 582 г.) и Константин Погонат (666 - 685 г.) вече успели да осеят страната с гъсти славянски селища (според византийския писател Йоан Ефески - 584 г,).

Славяните създали васални на императора княжества, наречени “жупи”. Тези варварски племена стремително се насочвали към Солун и Константинопол, които се спасили от нашествията им благодарение на здравите си крепостни стени.

Първите славянски селища в района на Вълчедръм са създадени в началото на VІ век в местността „Ралчин дол”. Едно такова селище се намирало между дола, големия извор, реката и Дългата могила на втората тераса от реката. При направеното сондажно проучване на тази местност е открита една землянка, дълбока осемдесет сантиметра, и в нея огнище с иззидана печка от камък и едно гърне, изработено от непречистена глина. Печката бе разрушена, а гърнето - начупено на парчета от притискащата ги пръст. Парчетата от счупеното гърне са предени на проф. Атанас Милчев за проучване. Сравнено по направа, форма и състав с намереното гърне в с. Попина, Силистренско, то е напълно еднакво. На Дългата могила също бе направено сондажно проучване от група студенти на проф. Милчев, при което е открит славянски некропол от VI век. В него бяха намерени стъклени маниста, намазани с паста в син цвят. Обеците са от мед и сребро, а пръстените са само от мед. Намерената в тази местност материална култура ни дава основание да твърдим, че тук е било едно от първите славянски селища

Второто славянско селище е това при „Печина могила”. Селището е било заселено на втората тераса от реката, на север от „Печина могила”, „Поптрифунов дол”, „Рибагина могила, до реката. Било е добре защитено от всички страни, както с естествени прегради – баира и реката, така и с окоп, който при обработка на почвата е заличен, но на някои места все още личи.

През 1961-1962 год. това селище бе проучено от студентска бригада, ръководена от проф. Атанас Милчев (тогава още доцент).

В него бяха разкрити две славянски землянки, две почти цели гърнета, много парчета керамика и някои накити. И това селище е заселено по същото време, както селището в “Ралчин дол”.

Направеното проучване доказа, че тези селища са били твърде малки, а раннославянската култура - слабо развита. Римската власт държала в покорство новите обитателите на земите си, като веднага разпространявала сред тях римско-елинската култура.

В това отношение те не срещали никаква съпротива, тъй като славяните нямали своя писменост. Едновременно с това римската църква започва покръстването на славяните. Много славянски първенци и вождове стават бележити пълководци в римската армия, чиновници, дори патриарси. Император Юстиниян Велики (537 - 565 г.) започнал да строи нови и да укрепва старите крепости. Възстановяват се някои разрушени крепости като: Циброс, Алмус, Рациария, Бонония, Монтанензиум. От втората четвърт на VI век големи групи славяни отново започнали да се заселват във Византия. Безбройните им орди минавали край укрепленията и се заселвали навътре в страната. Император Юстиниян решава да спре славянския поток и възлага това на своя пълководец Велизар. Хитрият пълководец разпространява мълвата, че славянските земи на север били нападнати от други племена. Славяните се оттеглили и по границите настъпил мир, който не траял дълго. Прибрежна Дакия била застрашена от нападенията на аварите.

Към края на царуването на император Юстиниян в Дакия и Панония се заселват аварите. Те покоряват заселените там българи и славяни. Аварската държава начело с хан Боян заема мястото на хунската. Императорът успява с богати дарове да спре аварското нашествие. След неговата смърт аварите започват да нахлуват отново във Византия почти от всички страни. Император Мавриций (610 - 641 г.) наново успява да спре нашествениците с цената на големи подаръци, пари и задължението да им плаща ежегодно данъци. В 626 год. при император Ираклий (610-640 г) те предприемат ново голямо нападение, в което славяните минават на тяхна страна. Аварската държава достига на юг до Дунава. Прибрежна Дакия от устието на р. Искър до Искърското дефиле преминава под аварска власт, с което се слага край на романо-византийското господство в нашия край.

За времето на аварската епоха в нашия край няма никакви сведения. Знае се само, че селищата били разорени и изгорени, населението в голямата си част било избито, а останалото - откарано в робство. Страната запустяла, само подивели псета и диви зверове скитали наоколо. До днес в района ни не са открити никакви следи от материалната култура на аварите.

След 626 год. големи групи славяни започват да се заселват в обезлюдените места. Новите си селища славяните ограждали с дълбоки ровове, част от които са запазени до днес в района на Вълчедръм.

В 642 год. в стара Велика България станали важни събития. Починал хан Кубрат и петимата му сина си поделили държавата. Четирима от тях, притиснати от хазарите, напуснали пределите на родината си. Третият по възраст Исперих (Аспарух), след дълго странстване край Черно море и устието на Дунава, в местността „Онгьла" в 679 год. завоювал Малка Скития (Добруджа) и Долна Мизия и със съгласието на тамошните славянски племена образувал Българската държава. В 681 год. император Константин IV Погонат признал независимостта на новата държава - България.

Прибрежна Дакия влязла в границите на новата Българска държава около двадесет - тридесет години по-късно, при царуването на хан Тервел. Така нашият край бил освободен от аварска власт и включен завинаги в границите на Българската държава.

Славяните, които се заселили на юг от Дунава през първата половина на VIІ век, принадлежали към две големи групи славянски племена: славини, които живеели между Карпатите и р. Дунав и анти - между реките Донец и Днестър. Тези племена били сродни помежду си по език, начин на живот, обичаи, нрави.

В Северозападна България се заселили славините, които образували селища и по течението на р. Цибрица. От направените досега проучвания и намерената материална култура може с положителност да се твърди, че в района на Вълчедръм е имало заселени едновременно две славянски селища - в „Ралчин дол” и „Печина могила” и второто - в „Армалуй”, „Немелия” и „Кюнина чука”. Всички славянски селища от заселването им до края на XVII век са били по десния бряг на реката. На левия бряг се намирали само грънчарски работилници. Това се дължи на факта, че от лявата страна на реката не е имало нито един извор, а водата е на дълбочина от 3 до 15 метра, докато десният бряг е осеян с многобройни извори.

Левият бряг е равен - няма никакво прикритие и защита, докато десният е защитен с един вълнообразен баир, долове, гори и самата река. Всичко това представлявало едно отлично укрепление за онова време. Самите селища били разположени непосредствено до някои по-големи извори. Славяните създавали своите селища на мястото на разрушените. Например селището в „Ралчин дол”, разрушено след многото нападения на аварите, през VII век отново било населено от славяни. Наред с тракийската и римската керамика тук е открита и славянска. По-старата е изработена от непречистена глина, размесена с дребни камъчета, а по-късната е украсена с прави и вълнообразни шарки. Селището било оградено с окоп, от който сега личи само малка част.

Правено е сондажно проучване на това селище. По-голямо проучване е направено при прокопаването на канал през това място. Намерени са много предмети - най-вече керамика. На същото място е открита чешма, от която някогашните жители са черпели вода, но собствениците на имота са я разрушили заради камъните, от които била изградена. На източния край на селището на първата голяма височина, южно от дола е издигнат оброчен камък. От почти изтрития надпис се разбира, че е издигнат в чест на св. Илия през 7103 год. (1595). Името на селището е известно като Вълчедръм. То получило това име поради това,че било обградено с нискостебленни храсти (дръмка), в които се въдели вълци. Особено през зимата, когато Дунава замръзвал, вълците преминавали по леда, за да търсят храна. Вълчедръм е просъществувал на това си място до края на XVII век.

Второто славянско селище, при „Печина могила”, е създадено също през VІІ век. И в него е намерена ранна и по-късна керамика, подобна на тази в селището при „Ралчин дол”. Намирало се на втората тераса източно от реката. И то било оградено с ров, който още личи на някои места. В него проф. Милчев със студентите си е направил по-пълно проучване. Материалната култура е прибрана от Софийския университет. Селището било разположено северно от „Печина могила” до „Фъртунковата воденица”.

На десния бряг на реката, срещу двора на Лазар Янкулов, при правене на тухли и разкопки са открити пещи, в които са изпичани някога керамични съдове. Около тях са намерени парчета от керамични съдове с прави и вълнообразни линии. Две почти цели гърнета се пазят в музейната сбирка на Вълчедръм. Южно от „Печина могила” е открит славянски некропол от VІІ – VІІІ век. Погребенията в него са извършвани чрез трупополагане. От западната страна на могилата е имало оброчен камък с надпис: „Изволением отца и поспешением сина и совершением светаго духа - лето 1682". Този оброчен камък вече не е на мястото си.

За това селище няма запазено никакво име от тракийско и римско време. По-късно двете селища се разрастват и се съединяват в едно под името Вълчедръм. Вълчедръм е славянското звучене на старото тракийско название “Даулодина”, което означавало „вълча гора”.

Трето славянско селище се намирало в местността „Армалуй”. То заемало мястото южно от „Витанов дол” до „Ередански дол”. Заселено е било на втората тераса Югоизточно от реката. Било защитено доста добре от заобикалящия баир, реката и доловете. Не личи никъде да е ограждано с окоп. Тук има няколко големи извора: „Кюнеца”, „Кьосина чешма”, „Дзуката” и др. От намерената материална култура е установено, че това селище е било заселено по-късно от Вълчедръм, някъде през VIII век. Наименованието си получило от римското селище Армалуй. Това име то запазва до преселването си на левия бряг на реката.

Южно от Армалуй през XII век бил изграден манастир - северно от „Хасановата могила”, на първата тераса източно от реката. До неотдавна на мястото си бе запазен престолът от черквата, който по направа наподобява този в Боянската черква. Сега на това място има оброчен камък, издигнат през 1670 г., на който се чете надпис: „Оброк св. Арахангел. Да се знае къде е бил женският монастир”.

Източно от селото, на могилата южно от „Панкина могила”, се намирали гробищата на Армалуй. Допреди около тридесет години там е имало запазен голям оброчен камък с надпис, но после бил използван за други цели и надписът не е разчетен. По тия места е намерен и друг камък с изписано на него името Боян и годината 1439, но и той е изчезнал.

В един летопис на Йосиф Медаров от с. Якимово е отбелязано, че в 1500 год. с. Армалуй наброявало 65 къщи, което говори, че за времето си то е било голямо селище. Преди години овчари открили останки от чешма, от която черпели вода армалуйци. Водата за чешмата идвала от извора „Кюнеца”. И сега тя тече от тръбите, поставени още в римско време.

Проучвания от специалисти не са извършвани в това селище. Ние съдим за неговото минало от намерената на повърхността материална култура, изровена при дълбока обработка на почвата.

Четвъртото селище е било северно от „Витанов дол” до „Кюнина чука”. В района му се намират четири извора за вода: „Стърчойло”, „Тричковец”, „Цънцарушка” и „Руменча”. От намерената в селището при сондажни проучвания материална култура се установява, че като славянско то е заселено на мястото на описаното вече тракийско селище. Заселено е било в ІХ век върху първата и втората тераса от реката. Намерената тук керамика е с прави и вълнообразни шарки, намерени са и съдове само с прави шарки и без шарки. Намерена е и оцветена с глеч трапезна керамика. Това селище е познато с името Голопул (Голо поле). В южната му част – тази, която се намира в местността “Немолия”, имало махала до Голопул, наречена “Синогред”. Южната му част била оградена с окоп, заличен в по-ново време при заравняването на Втори стопански двор. Доскоро са личали изкопите на землянките. Селището е просъществувало до XVIII век, когато се преселило на левия бряг на реката и се присъединило към Вълчедръм. Североизточно от селището на малка височина има изправен оброчен камък без надпис. По-нагоре от този оброчен камък, на височината южно от „Кюнина чука”, е изправен друг оброчен камък, един от най-старите в района. Този камък е основно проучен от проф. Тодор Герасимов - Археологически музей - гр. София. За него проф. Герасимов пише:”На десния бряг на р. Цибрица при с. Вълчедръм, бивша Ломска околия, се издига над околната равнина - възвишение, познато на населението под името „Кюнина чука”.

Върху това високо място е бил поставен оброчен паметник. Надписът върху него е от XVI век. Големият оброчен кръст сега се намира в музейната сбирка на Вълчедръм. Върху него е означена годината 1582. Представлява интерес както палеографията на буквите, така и текстът в езиково отношение, тъй като съдържа белези, характерни за западнобългарския говор. Най-после тоя паметник с релефната си украса представлява рядък образец на българското народно изкуство от XVI век. Оброкът е издялан от един цял блок пясъчник. Дълъг е 3,20 м и е с дебелина 0,25 м. Отвесното му рамо е широко 0,32 м. Горният край на паметника завършва с една овална плочка с три правоъгълни издатъка, украсени с по един релефен кръст. Върху овално разширение е издялано в плосък релеф изображение на разпятие Христово и по един кръст от двете му страни. Цялата композиция е оградена с рамка от лъчи. Под разпятието е издялан друг кръст, вписан в колело с лъчи. Повърхността на отвесното рамо е запълнена с надпис, разположен е единадесет реда. Върху лявата страна на рамото на кръста е изчукано продължение на надписа и датата. Целият надпис гласи така: „Този кръст направи Радослав да помага на божия раб Стоян и на Момена и на Йоца, и на Стамен. Този кръст е поставен на св. Кирик и Юлита в лето 7190 (1582 година). Буквите на надписа са вдлъбнати. Само четири букви - НИКА над раменете на Христа, и Х при десния му крак са релефни. Буквите имат характерното за епохата начертание. Така в буквата В върхът на двете полу - дъгички от дясната и половина не се допират до отвесната черта. Също така и в буквата К дясната половина е отдалечена от отвесното рамо. Буква Т е начертана с три еднакво дълги рамена и наподобява ГП. Буквата М е с наклонени навътре ляво и дясно рамо. По-особено е начертанието на буква Н. Тя напомня разчекнато И, при което напречното рамо е в хоризонтално положение. Същата форма има буквата Ч в ктиторския стенописен надпис в църквата на Курилския манастир „Св. Иван Рилски”. Буквата У представлява съчетание от О и У, представени като триъгълничета с две стърчащи на върха чертички. Буквата Х е начертана като Х, набучена на едно отвесно рамо. Буква И е начертана като буква Я, Буква О е съставена от две полу - дъгички, съединени в долните им краища с рамената на едно Л. Навсякъде в надписа е употребен редовно „малък ер”. Правят впечатление неправилно употребените падежни форми. Докато думата „Раб” е поставена в дателен падеж - „рабу”, то свързаните с нея думи са с различни падежни окончания. Така определението „божи” вместо в дателен падеж стои във винителен. Личното име пък е в именителен падеж. Женското име Момена, което също би трябвало да е в дателен падеж, окончава на „у”. Посочените примери показват, че по това време - XVI век, усетът за падежни форми в народния говор е загубен. Думата „кръст” в надписа е написана два пъти различно, веднъж тя завършва на „тъ”, а втория път е дадена без тия букви – “кръс”. Втората форма е характерен пример за изчезване на съгласната „Т” в края на думата в народния говор. Думата „помочъ” показва, че каменоделецът или този, който е направил надписа, е говорел на „Ч” - диалект, характерен за западно българските говори. Доказателство за това е употребата на глаголната форма „удела”. При Вълчедръм е намерен и друг оброчен камък - кръст от 1691 година с надпис, в който също има белези на „Ч” - говор. Посочените езикови особености показват, че жителите на Вълчедръм са говорели през XVI и XVII век този западно - български диалект. Интересно е да отбележим, че нашият надпис започва с увод, в който каменоделецът говори в трето лице. Съобщава, че е изработил тоя кръст за някой си Стоян, за да измоли за него и членовете на семейството му помощ свише. Изглежда, че дарителят (ктиторът) на този оброк е бил със значително имуществено и обществено положение в селото, за да поръча този скъпо струващ на времето си оброк. В другите оброчни кръстове ктиторът е наречен “кир” - название, давано по онова време на лица с важно обществено и имуществено положение. Както видяхме по-горе, надписът съдържа няколко лични имена: Радослав, Стоян, Момена, Йоца и Стамен. Те представляват интерес за българската антропонимия от XVI век.

Мъжките и женските имена имат чисто народен характер. От тези имена по-рядко срещани са Момена и Йоца. В споменатите вече няколко оброчни камъка около днешното селище Вълчедръм, които датират от XVII век (1632,1682,1684,1691), намираме покрай народните имена и такива, заети от църковния календар.

Влиянието на църквата по това време виждаме и в редовното изписване на споменатия по-горе израз: „Изволением отца и поспешением сина...”, който намираме в споменатия паметник, предшестващ ги с цяло столетие. Освен този надпис, други писмени сведения от XVI в за населението на Вълчедръм няма. В едно проучване върху историческото развитие на населението между Тимок, Искър и Стара планина, Цветан Тодоров изказва предположението, че жителите на някогашната махала Армалуй са потомци на преселниците, дошли от Влашко след сключването на Белградския мир в 1739 г. Тези преселници според него пък са били преки потомци на избягалите след потушаването на Чипровското въстание от 1688 год. жители на Чипровци и околните му села, които в езиково отношение принадлежали към „Ч, И” - говор. Ние видяхме горе, че надписът върху оброка от „Кюнина чука” съдържа особености на „Ч, И” - говор, т.е  на говора на горната махала Голопул, разположена на височината отвъд р. Цибрица. Този оброк е принадлежал именно на това селище. Ето защо ако жителите на въпросната махала бяха се преселили отсам река Цибрица в махалата Вълчедръм, би трябвало в нея да се чува ,,'Ч, И” - говор, а не както пише авторът, че обитателите на Армалуй говорели „ШТ-ЖД” – диалект. Още по-малко е приемливо твърдението му за населението на Вълчедръм. Тук ние намерихме родов оброк, за който проф. Тодор Герасимов твърди, че е от 1691 г. Той е пазен ревностно от последните издънки на рода в прадядовия си двор. Надписът му също има белези на „Ч, И” говор. Този паметник доказва, че жителите на тази махала не са се преселвали след 1739 год. от Влашко. Двата паметника - единият от 1582 год., другият от 1691 год., които маркират един период от сто години, свидетелстват че населението и в трите отделни селища - Вълчедръм, Голопул и Армалуй, през XVI и XVII век си е служило с един западно - български диалект. За наименованието на Армалуй, за което авторът твърди, че е влашко, ние пояснихме вече откъде произлиза, а за това, че жителите на това селище са имали „ШТ – ЖД” - говор, ще трябва да се търси друго обяснение.

Накрая трябва да кажем в няколко думи за фигуралната украса на нашия паметник. Споменахме, че овалното разширение на кръста в горната му част е запълнено със сцената „Разпятие Христово”, оградена от лъчи. В тая сцена намираме някои черти, които са чужди на установената още по-рано в източнохристиянското изкуство иконография на този евангелски сюжет. На първо място се хвърля в очи отсъствието на традиционния нимб около главата на Христос. Вместо него каменоделецът е поставил една тривърха корона с пет отвесни жлеба. Подобен мотив в тоя сюжет засега не ни е известен от други паметници. Идеята да се постави царска корона на главата на разпънатия Христос каменоделецът ще да е заел от някоя теоложка версия на псалма, в които Христос се изтъква като цар-победител, триумфира над смъртта, победил я чрез кръстната си смърт. Тази идея е онагледена в стенописни и иконописни паметници чрез надписа „ЦРЪСЛАВЪ” върху напречната дъска над разпнатия Христос.

Същият смисъл на символ на слава има и лъчистото сияние около разпятието, което също е необичайно и чуждо на традиционната иконография на Христа на кръста. Друга особеност представлява лицето Христово. В старанието да се придаде отпечатък на смъртта, върху лицето силно са подчертани орбиталните и назалните кости (вижда се носната кухина). По този начин лицето наподобява мъртвешки череп. Под устата, която е представена като дебела черта, се виждат няколко успоредни резки, с които може би е загатната брадата.

Както се вижда, фигурата на Христос е третирана много сухо и схематично. Няма никаква съразмерност между отделните части на тялото. Ръцете са представени много дълги, а торсът – много къс и широк. Няма преход между кръста и бедрата. Главата е обърната насреща. Ушите наподобяват халки, долепени до дебелия контур, очертаващ кръглата глава, която е без шия. Ребрата са означени посредством няколко наклонени жлеба. Под тях има четири отвесни вдлъбнатини. С тях каменоделецът е предал гънките на плътта около ребрата на разпънатия. Краката са извити много неестествено встрани. Те са представени еднакво широки от бедрата до стъпалата. Фигурата, както и другата украса на паметника, е третирана в плосък релеф, който каменоделецът е постигнал, като е отнемал с длетото от предварително изравнената повърхност на камъка около очертаната фигура. Няма никакъв опит да се моделира тялото и затова изображението има напълно линеарен характер. Изтъкнатите технически и стилови особености на украсата на паметника показват, че това е един образец на народното изкуство от XVI век Необходимо е да се спрем и върху още два елемента от украсата на оброка. Единият от тях е релефният образ на голямо колело с лъчи, в средата на което е вписан кръст. Същият образ е издялан и върху гърба на кръста. Явява се въпросът дали колелото с лъчи, което е несъмнено символ на слънцето, стои във връзка със сцената на разпятието, в която винаги над рамената на кръста се изобразяват слънцето и луната. Големият размер на този символ, мястото, където е поставен, както и отсъствието на луната в композицията, показват, че той не стои в пряка връзка с иконографията на Разпятието Христово. По-скоро тоя символичен образ трябва да бъде свързан със споменатите в надписа св. Кирик и Юлита, на които е поставен тоя оброчен знак. Както е известно, народната метеорология свързва двамата с най-горещия ден на годината (15 юли стар стил). Тоя ден е първият от трите „горещници” и се тачел особено много от земеделските стопани.

Същото значение на символ на слънчевата светлина и топлина има и изображението върху гърба на нашия паметник. Колелото с лъчи и вписан в него кръст е един много древен символ на слънцето. Колелото с пет спици и затъпени зъбци под надписа също така се отнася до св. Кирик и Юлита. Тоя вид колело със или без зъбци е било един от инструментите за мъчения на привържениците на християнската вяра през римската епоха. Намираме го в множество житейски сцени, датиращи от късното средновековие. С прибавянето на този образ каменоделецът е пожелал да изтъкне и мъченическия ореол на двамата светци, споменати в надписа.

Както виждаме, в този паметник са съединени езически елементи (слънчевият символ) с образи от християнската религия - Разпятието и двата кръста. Доколкото ни е известно, подобни символи върху паметници от този род са познати по нашите земи.

Наименованието на селото Голопул (Голо поле) идва също от далечното минало, което ще рече: намира се близо или на хълм, възвишение, рид или могила. И действително това селище се намира на една гола височина, която описахме по-напред.

В местността „Греда” (западно от горния край на Вълчедръм), край тухларницата, при копаене на земя за тухли бе открит славянски некропол от ІХ-Х век. Погребенията са извършвани чрез трупополагане. Голяма част от некропола е унищожена при правенето на тухли, но от събрани от очевидци на разкриването му сведения може да се смята, че в него е имало над 400 погребения.

Намерена бе керамика с вълнообразни шарки, а в гробовете бяха открити маниста, обеци, пръстени и ножчета. Мънистата са направени от синя, черна, жълта и бяла стъклена паста. Намерен е един гердан, чиито мъниста са направени от кости и след това боядисани с паста със сиво-син лъскав цвят, и друг много интересен женски гердан, изработен от черни маниста. Освен черните, на гердана има и пет бели маниста със закрепени на тях висулки. Върху плоската висулка е изобразено слънце от едната й страна, а от другата - кръст, направен от точки. Това ще рече, че тоя накит е изработен скоро след покръстването, когато едва е била приета християнската вяра и хората все още са живеели и с езическите си обичаи.

Скелетите на умрелите са ориентирани на изток, поставени в хоризонтално положение, с ръце, скръстени на корема. Те се откриват на дълбочина 1,20 -1,40 м. от повърхността. Гробовете бяха разположени в редици с разстояние помежду им от 0,6 до 3 м. Всички погребвани са били полагани направо в гробната яма с правоъгълна форма. Скелетите са на мъже, жени и малки деца. Не при всички скелети е намерен гробен инвентар. При някои личи окисление на черепите с форма на триъгълник, вероятно от накит от вида на задушниците.

Освен посочените накити бе намерена и верижка от бронз с висящо топче по средата й, желязно ножче, пръстени и копчета. Обеците са представени от два вида. Едните са от проста отворена халка и халка пирамидална или гроздовидна висулка, която е прикачена по средата на халката. Другият вид са от халка с прикрепени висулки, така че отвътре има още един чифт прикачени конуси, които се съединяват в широката си част, или пък по средата на самата халка са разположени един срещу друг чифт пресечени конуси. Този тип обеци е разпространен най-много в Чехия, Словакия, бившия СССР, Югославия и Полша. Досега у нас са намерени в некрополите при с. Букьовци (община Мизия), с. Галиче, с. Якимово, гр. Вълчедръм (в местността „Ралчин дол”) и др. Те носят дати от VIII и Х век. Мънистата, открити в некрополите, са главно от стъкловидна маса, стъкло и кост. Преобладаващи форми са цилиндричната, конусовидната, крушообразната, пръчици - тръбички, които са прищипнати няколко пъти и овалната форма. Най-често са боядисани в жълто, синьо и зелено. Други са позлатени или посребрени. Пръстените от некропола са бронзови с плочки (щит), с украса и без украса, а халките им са затворени. На едно пръстенче украсата е птиче, някои са със звездички и пр. Намерени са и няколко копчета, които са кухи, с конусообразна форма, някои са позлатени. Керамичните късове, които са открити в гробовете, са части от гърнета, правени на усъвършенстваното грънчарско колело. Те са украсени с врязани вълнообразни хоризонтално разположени линии. По цвят са тъмно керемиденочервени. Този тип гърнета ни е добре познат от посочените досега средновековни селища в района на днешния Вълчедръм. Те се отнасят към VІІІ - ІХ век.

Наблизо до некропола вероятно има селище, което не бе открито въпреки усилията ни. Не е възможно жителите на Армалуй да са се погребвали в този некропол, тъй като той отстои на два километра оттатък реката. Неоткритото селище е в близост до некропола от северната му страна, където са намерени дребни фрагменти от керамика като тази от некропола. Засега не можем да посочим къде точно се намира това ранно славянско селище с такъв голям некропол. Некрополът е проучен от д.и.н. Живка Въжарова.

Второто славянско селище се намира в местността „Гръстелниците” („Садовете”), по южната и западната страна на малката височина, заобикаляща „Гръстелниците”. Намерена е много керамика с вълнообразни и прави линии от VІІІ-Х век.
 

Как са живеели славяните,в какво са вярвали, какво минало са имали?

Славяните вярвали в много божества, духове и митически същества (самодиви, таласъми, веди, вещици). Главният бог, на когото се кланяли и принасяли жертва, бил бог Перун.

Други богове са:

Дажбог - бог на плодородието; Волос - покровител на добитъка и др. Култът към мъртвите бил силно развит. В гроба на умрелите те поставяли оръжие, храна и др., понеже вярвали, че всичко, което му е било нужно на тоя свят, ще му бъде нужно и на „оня свят”.

Славяните живеели в многочислени семейства. Към семейството на един баща се числели синовете, заедно с жените и децата си.

По-късно семейството било наречено „задруга”. Няколко задруги образували община, а няколко общини съставяли племето.

Начело на всяко племе стоял племенен вожд, който разполагал с военна дружина. По време на война той имал пълни права над племето, а в мирно време властта му била ограничена от съвета на родовите старейшини.

Поминъкът на славяните било скотовъдството и земеделието.

Позната им била обработката на металите, глинените съдове и други занятия. Занимавали се и с пчеларство. Близо до славянските селища се намирали пчелините, оградени с окопи. Някои местности и днес са познати под името „Пчелина”.

Образуваните тук славянски селища били силно развити през време на Първата българска държава. Това се потвърждава от намерената материална култура: съдове, накити, оръдия на труда, оръжия. Писмени сведения за живота в тези селища няма, за това съдим единствено по намерените предмети. Този възход спира след завладяването ни от Византия. Видинска област, в която влизали селищата по нашите земи, пада под византийско робство по-рано, в 1002 год., при император Василий II, известен като Българоубиеца. В политическо, военно и административно отношение Видинска област била подчинена направо на императора, а духовно – на Константинополския патриарх.

След смъртта на Василий II в 1025 год. се заредили редица дворцови преврати. Византия отслабнала. Това положение използват печенегите - дивашки орди, които се появяват в крайдунавските области и в продължение на десет години три пъти минават Дунава и безмилостно плячкосват и убиват. След тях се появяват още по-свирепи и диви племена - узи и кумани.

В едно писмо на Видинския митрополит до Охридския архиепископ се говори, че в епархията му положението било: “Отвън - сражения, отвътре – ужаси, и отникъде помощ…” По - нататък той продължава: „Куманите преминават Дунава, грабят и убиват населението, оставят убитите за храна на пернатите и дивите зверове, понеже нямало кой да ги погребе…”. Военните преселници безчинствали и откарвали населението в робство, а бирниците ограбвали останалото оголяло население.

Така нашият край остава под византийско робство цели 200 години, като се освобождава 16 години по-късно, отколкото останалите български земи. Освободеният Видински край се включва в живота на Втората българска държава. Византийското робство не е оказало никакво влияние върху говора на населението от нашия край.

И днес се намират монети от Василий II, Лъв, Константин и Елена, Мануил Комнин.

Намерени са също така и фрагменти от глинени съдове, изработени в Гърция.

Животът на селищата Вълчедръм, Голопул и Армалуй продължава и през Втората българска държава. През това време е създаден женският манастир южно от „Ередански дол”, който е единствен в района. От направеното сондажно проучване на мястото на оградата на манастира са открити парчета камъни и варови стружки от разрушените основи. Сградата му се е намирала на десния бряг на реката, на първата тераса. Престолът на манастирската черква, за който бе упоменато и по-рано, сега е зарит в един трап на около десетина метра северозападно от побития там оброчен камък, който датира от 1670 година. От надписа се вижда, че е поставен в чест на Св. Архангел Гавраил. След изваждането на част от надгробен камък, под него е намерена огърлица с християнски изображения. Проучване на гроба не е направено. Наоколо са намерени фрагменти от керамични съдове, оцветени с глеч.

Споменатият по-горе манастир е бил разрушен по време на турското робство, когато земята била дадена на турски спахия.

Черква по онова време е имало в бившето лозище на Синеморците в местността „Близнашки връвища”, западно от могилата. И сега на повърхността излизат камъни от основите. На изток от черквицата, на самата могила, се намира гробище, което е разрушено при подравняване на могилата. На това място не е правено никакво проучване. От намерените керамични фрагменти се установява, че на същото място е имало селище през Втората българска държава. В близост до черквицата при риголване лозето на Никит Кривошийски в една землянка, в глинен съд са намерени медни и сребърни монети от времето на полския крал Сигизмунд. Монетите се намират в музейната сбирка.

В 1241 год. умира българският цар Иван Асен. След неговата смърт в Търново се заредили кървави дворцови разпри за престола. Първи от това се възползвали маджарите, които подновили нападенията си над Северозападна България. Тези нападения били прекратени едва към 1255 год., когато българският цар Михаил Асен се оженил за дъщерята на Ростислав Михайлович, унгарски васален княз. През 1257 год. бил убит Михаил Асен, маджарите нападнали България и завзели няколко области, включително и Видинска. По-нататък те продължили похода си към Търново. За цар бил избран боляринът Константин Тих. Маджарите се върнали обратно в земите си в 1260 год., като задържали за себе си цялата Видинска област. В 1261 год. те били въвлечени във война с Чехия. Константин Тих се възползвал от създалото се положение и си възвърнал отнетите му земи. Освобождението не било задълго. На следващата година маджарите сключили мир с чехите и отново заграбили същите области. Помощ им оказал българският княз Яков Светослав, по произход руски княз, доведен в България от Асен II. За заслуга на Яков Светослав било дадено едно малко имение в Тетевенския балкан, което граничело с Видинска област. Видинска област била отделена от Браничевска като отделно деспотство, начело на което застанал Яков Светослав. Новото деспотство напълно съвпадало с границите на Прибрежна Дакия. На негова територия се намирал и гр. Тетевен. По време на това деспотство нашият край преживял редица неблагоприятни събития, които се отразили извънредно зле върху развитието му, а населението обедняло до крайност.

Към 1277 година Яков Светослав поукрепил деспотството си и станал претендент за търновския престол. По това време Константин Тих заболял тежко и управлението на страната преминало в ръцете на царица Мария. За да запази престола за малолетния си син Михаил, царицата-майка решила да премахне по някакъв начин опасността от видинския деспот. Тя му предложила да го осинови и да го направи съуправител на държавата. Яков Светослав отива в Търново и след тържествата по осиновяването му, на другата нощ бил убит. Царицата не успяла да завладее деспотството на убития, тъй като то веднага било завзето от княз Шишман, който бил от кумански произход. Така се сложило началото на една нова династия. За да изрази своята независимост от Търново. Иван Шишман си присвоил титлите „крал” и „цар”. Така Видинското деспотство продължило своето съществуване.

Търновските боляри, възмутени от коварното убийство на Яков Светослав, били постигнати от същата участ по заповед на царица Мария.

За закрепване на Видинското деспотство спомогнали и дворцовите преврати в Търново, където за престола се борели трима претенденти: Ивайло, Иван Асен III и Георги Тертер.

Феодалният гнет над народа станал причина за избухване на въстание начело с Ивайло. След потушаването на въстанието Видинска област останала отново под управлението на болярина Шишман. В страната отново се заредили чести смени на царе, водела се война с татарите, с Византия и със Сърбия.

В 1331 год. за цар бил избран Иван Александър. По време на неговото царуване положението в държавата било лошо. От нея се откъснали много области, които преминали в ръцете на отделни феодали. Царят разделил държавата на две части: Търновско и Видинско царство. Видинското било дадено на Иван Срацимир, а Търновското - на Иван Шишман. Поемайки управлението на своите царства, братята преустановили всякакви връзки помежду си.

В резултат на войните и тежкия живот на народа през 1357 год. в страната се развилняла смъртоносната болест чума. Не останало незасегнато и Видинското царство. Тежко пострадали в нашия край - Вьлчедръм, Голопул и Армалуй. Голяма част от населението било покосено от чумата. Останали живи само ония, които се пръснали заедно с добитъка си из обширното землище. Труповете на умрелите не можели да бъдат погребани, затова останалите живи срутвали къщите си върху телата, или ги запалвали да изгорят заедно с тях. Най-много пострадало с. Голопул. Малкото останали живи се заселили отново в махалите Голопул - южно от „Кюнина чука” на първата тераса, а махалата Даали се образувала наново около извора „Цънцарушка” (Втори стопански двор).

Селото Армалуй се заселило около извора „Кюнеца” в днешната местност „Селището” на първата тераса на десния бряг на реката и от изток - „Панкина могила”. Село Вълчедръм останало в три махали. Едната - при „Ралчин дол”, другата - северно от „Азаджийски дол” и третата - северно от „Печина могила”. По тези места се намират много фрагменти от керамични съдове, хромели, монети от български царе и др. Близо до „Печина могила” имало поставен камък, в който се казва, че в 1357 год. селото е било много пострадало от чумата. Този камък е бил на мястото си докъм 1932 год. и оттогава нищо не се знае за него.

Големината на отделните селища и махали не може да се установи, с изключение на Армалуй, който през 1500 год. наброявал 65 домакинства.

Образуването на новите селища след чумната епидемия съвпада по време с царуването на Иван Срацимир. Народът живеел трудно.

Особено тежко било положението на селяните. Държавата отслабнала както икономически, така и военно. Задавала се нова опасност - на Балканския полуостров започнали да нахлуват османските турци.

Както за деспотството, така и за Видинското царство от 1365 г. до нас са достигнали много малко сведения. Градът бил ограден с яки крепостни стени. Като столица започнал да се издига в битово и културно отношение. Построени били дворци за царя и болярите му, църкви и манастири, пристанище и монетарница. Интересни са монетите на Иван Срацимир - сребърни и медни. На сребърните монети има надпис: „Иван Срацимир благороден цар български”. На тях царят е представен седнал на престола, на главата с малка шапка без бисерни нанизи, в ръката си държи скиптър. Тези монети са подобни на венецианските, без да имат нищо общо с византийските и търновските монети. Сребро и мед за тях са добивани в рудниците на Чипровци, при извора на Куса река и с. Дълги дел, по течението на р. Бързия и други места.

Иван Срацимир покровителствал търговията с други държави, като на някои търговци издавал грамоти, че могат свободно да търгуват из държавата му. Българите търгували с Влахия, Молдава и Дубровнишката република. Преди години от Вълчедръм били закупени за Ломския музей сребърни монети с надпис и изображение на крепостта на гр. Дубровник, наречен по онова време Цивирагус. В град Бдин (Видин) кипял богат стопански и културен живот. Съществувал стремеж той да се издигне на нивото на Търново. Цар Иван Срацимир не бил високо образован. Този факт е установен от намерената грамота, издадена от царя на дубровнишки търговец. Това лесно може да се обясни с големите превратности, с които е изпъстрено съществуването на това царство. Но други исторически паметници убедително говорят, че Иван Срацимир е подобрявал образователното дело, като се стремял да създаде библиотека в царския двор, подобна на бащината му в Търново. И до днес са запазени някои книги от библиотеката му.

От времето на Втората българска държава във Вълчедръм било запазено едно ръкописно евангелие, за което ще говорим по-късно в главата „Религия и просвета”.

Литературното дело, както в Търновското царство, така и във Видинското, се ръководело от църквата. Манастирите са били средища за създаване на българската книжнина. В нашия район, както посочихме по-рано, имало женски манастир. За съжаление той престанал да съществува след падането ни под турска власт. Не разполагаме с никакви сведения каква дейност е развивал той в литературно отношение и дали въобще е имало такава.

Съществува предание, че във Вълчедръм имало написана на пергамент книга, в която се описвал животът в селището преди и след падането под турско робство. Пазела се у фамилията на някой от свещениците, но никой от потомците на нито един вълчедръмски свещеник не знае за такава книга. Търсили са я и сътрудници на БАН. Близките на попските фамилии от XVIII век също не знаели с точност каква е съдбата на въпросната книга.

Поп Божин Главшин, роден в началото на XVIII век, както и неговият син Кирил и внукът му Лазар - също свещеници и техни близки след години си спомнят, че в семейството имало книги, написани на пергамент, който след време били унищожени. Написаните преди и след падането под турско робство книги не могли да бъдат опазени във влажните землянки, където хората понякога живеели заедно с добитъка.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]