6. Под турско робство
 

През 1389 г. при боя на Косово поле пада убит турският султан Мурад. На престола се възкачил синът му Баязид, който си поставил за цел да превземе Търновската държава. След продължителна обсада на Търново, градът бил превзет на 17 май 1393 г. Патриарх Евтимий, моралната подкрепа на търновчани, бил откаран на заточение, а Иван Шишман и синът му Александър били заловени в Никопол и убити по заповед на Баязид.

Останало само, Видинското царство, в което имало малък турски гарнизон, тъй като Иван Срацимир още в 1388 г. приел да стане васал на турците. Той очаквал удобен момент, за да се освободи от турската зависимост. И такъв му се отдал. В 1394 г. папа Бонифаций IV предложил да се организира кръстоносен поход срещу турците за спасяване на християнската вяра. Унгарският крал Сигизмунд и влашкият Мирчо I в 1396 г. с 60 000 души тръгнали на поход срещу турците. Войската достигнала до Видин. Жителите му отворили градските врати и градът бил превзет, като турският гарнизон бил унищожен. Походът продължил до гр. Никопол, където Баязид ги пресрещнал и разбил. Войските му се отправили към Видин, обсадили го и го превзели. Иван Срацимир бил заловен и откаран в плен в         Мала Азия. С това се сложил край на Видинското царство и целият наш край паднал под турска власт.

В околностите на Вълчедръм се намират извънредно много монети поединично и в по-големи количества. Всички монети с образа на Сигизмунд са от мед или сребро,

След падането ни под турско робство българският народ бил подложен на жесток гнет и безмилостна експлоатация. Турското владичество задържало развитието на производствените сили, прекъснало връзките на народа ни с другите народи и нанесло удар върху развитието на културата. Въпреки нечуваните насилия българите се запазват като народ и водят многовековна борба за своето освобождение.

В тъмната епоха на робството манастирите играели важна роля за опазване буден националният дух. Турците разбирали тяхното голямо значение, често ги нападали, ограбвали или напълно унищожавали. Унищожавали всичко онова, което е българско, което напомняло на народа за героичното му минало. Разрушен бил и манастирът в района на Вълчедръм. По-късно (около XVI век) неговите земи били дадени на турски спахия, който образувал чифлик. Известни са имената на някои от собствениците на чифлика: Асан, Вейзир, Бекир. На тях са наречени „Асанова могила”, „Вейзирова могила” и „Бекировата воденица”. Камъните от манастирската ограда са били употребени за направа на „Авчоберската воденица” в чифлика. Че камъните са от манастира, личало от хубавата им обработка.

Поругаването на българските светини не сломило народния дух. Хората често се събирали пред развалините и дълго се молели.

От поколение на поколение се предавали необикновени случки и легенди. На мястото на манастира в 1670 г. бил поставен оброчен камък с надпис: „Оброк Св. Арахангел. Да се знае къде е бил женския манастир”.

От 1396 г. до 1889 г. историческите паметници за селището ни са оскъдни.

След превземането на Видинското царство султан Баязид го обявява за санджак, в който поставил силен еничарски гарнизон под ръководството на аги (кетходаси). За комендант и управител на града и целия санджак бил назначен Мютесалим. Той бил подчинен на румелийския белербей със седалище гр. София. Административното деление на покореното царство било запазено, като старите околии били наречени „каази”. За управител в тях бил назначен мюдюрин или каймакамин.

Нашето селище влизало в границите на Видинския санджак. Вълчедръм, разположено на махали, както посочихме по – напред, било седалище на турска административна единица. Тук имало няколко турски заптиета, начело на които стоял субаша. Те били под ръководството на ломския каймакамин. В една кондика на Първан Симеонов от 1856 г. се сочи името на субашата Ибраим чауш.

Югоизточно от днешната сграда на гимназията имало една двуетажна сграда, наречена „кулата”. В нея се помещавал турският конак. Тази сграда след Освобождението била веднага разрушена, за да не напомня за робството. Кога и от кого е строена „кулата”, е неизвестно. Очевидци, които я помнели, разказват, че е била двуетажна четириъгълна кула, изградена от камъни и печени тухли. Пред нея имало кладенец, наречен „Турския геран”, който просъществувал до 1947 г.

Голяма част от българското население в „каазата” било избито или преселено, по-късно тук били заселени турци от Мала Азия.

Дворците на Иван Срацимир били сринати, а градът от Бдин бил преименуван на Видин. Султан Баязид иззел земята и я направил държавна, а коренното население обявил за „рая" (роби).

Тежко било положението на българските селяни след отнемането на земите им. Валиите и пашите ги раздавали на заслужили офицери и чиновници. Цели села заедно с имотите им били давани на спахии, паши и бейове като подарък. Селищата Вълчедръм, Армалуй и Голопул останали мирийски (държавни) селища, докато съседните им селища Черни връх, Карабаджак (Игнатово), Хасан ага (Калугер махала), Хезар-град (Разград), Дервиш махала (Крумово), Омер махала (Ботево) и др. са били дадени на турски първенци. Някои от тези селища са наречени с имената на турците, които ги владеели.

В административно отношение селата се управлявали от кнез. Той бил избиран из средата на българските първенци. От най-старите сведения, с които разполагаме, се установява, че през 1777 г. кнезове на Вълчедръм са били кнез Джурджо и кнез Рачо. Същите заедно с поп Младен Главшин са участвали в заседанията на вилаетския съвет във Видин. Открили са и първото училище във Вълчедръм през 1780 г.

Около 1830 г. кнез бил Лило Перчинков, за който се е запомнило, че ходел с пъстри дрехи с разноцветна украса, а на калпака - с нашити златни украшения. При едно отиване в Златията придружаващите го убили зайци и решили да ги изпекат. Имало вятър, запаленият огън бързо се разпространил по сухата трева, събраното сено в местността Влашко селище и Манавски гред. За случая хората съчинили песен: „Леле, кнез Лило, леле, печен заяк.”

След кнез Лило кнез става Пачо Кривошийски, който се отличава с участието си в борбите за освобождение от турско робство.

През 1848 или 1849 г. кнез Пачо заедно с чорбаджи Симеон Ангелов са участвали в събранието в Раковишкия манастир във връзка с организиране на въстанието в този край, което се вдига в Поломието през 1850 г. След масовото въстание на селяните от нахия Поломие против турското подтисничество кнезовската институция била премахната, след което начело на управлението застанали старейшините.

Прекупвачите на данъците и субашите тръгнали по селата да отмъщават на населението за оскърбеното си честолюбие. Това влошило още повече положението на хората.

В книгата си „Ломският край през Възраждането” Симеон Дамянов пише: „Село Вълчедръм, 260 къщи. Тук се изясни, че реченото село е било мирийско и че в 1200 (1784) г. се е състояло от около 500 къщи рая, но по време на станалата през 1220 (1804) г. война, поради окупирането на тези места от руските войски, то се разпръснало и някои селяни избягали към Влашко, а други в околните села. Бившият видински муфафъз Негово превъзходителство блаженият Иззет Мехмед паша дал тапия на гореспоменатото село на ковчежника Абдурахман ага.” От написаното съдим, че дадената тапия е селото да остане мирийско, т.е. държавно.

Първият вълчедръмски старейшина, избран след 1850 г., бил Боно Начин, който преди това бил учител. След Боно Начин за старейшина е избран Иван Цветков, взел участие при строежа на черквата.

През 1856 г. старейшина става Цено Рачков. От 1866 до 1874 г. старейшина е Иван Симеонов, за когото са запазени хубави спомени. През 1874 г. за старейшина е избран Саво Велков Анджийски със старейшински съвет, в който влизали: Буно Лашков, Дамян Белия и Младен Янчин. За старейшината Саво Велков също са останали добри спомени. Това е последният старейшина от турско време. Саво Велков с хитрост изгонил ордата на юсбашията Абедин, която тръгнала да избива българското население преди да дойдат освободителите. Неговият внук Илия Велков със съпругата си Гена подариха на музейната сбирка един тефтер, в който са отбелязани събираните данъци през турско време, също и печатите на Вълчедръмската община от това време, написани с арабски букви.

Освен посочените кнезове и старейшини е имало и други, чиито имена не се знаят, тъй като няма запазени книжа.

Както посочихме по-рано, в административно отношение селото било управлявано от старейшински съвет начело със старейшина. Той бил избиран из средата на българското население и представлявал селската управа. Турците го наричали „мухтар”.

Право на избирателен глас имал всеки мъж, навършил 18 години и плащал годишен данък поне 50 гроша. Кандидат за старейшина могъл да стане мъж, навършил 30 години и плащал данък най-малко 100 гроша. Изборът ставал на някоя поляна. През лятото поляната била разделяна с черти, а през зимата - със слама. Мъжете-избиратели се събирали, кандидат-старейшините заставали всеки в своята част и избирателите отивали при кандидата, който предпочитали. И така, който събере най-много избиратели, той ставал старейшина. Изборът не бил задължителен за всички мъже. Участвали онези, които желаели. Изборът на новия старейшина се утвърждавал от каймакамина на каазата.

Старейшината като властник се отличавал от останалите хора по това, че носел връхната си дреха наметната и ходел с тояга в ръка. Когато събирал данъци, носел под мишница тефтер, а в пояса си - дивид. Тоягата на старейшината била украсена и се предавала от старейшина на старейшина. Старейшините са вършили поначало своята работа в църковната килия. От 1845 г. те се настанили в старото вълчедръмско училище, което се намирало в двора на сегашната гимназия. От 1865 г. старейшинският съвет имал вече собствена стая в сградата на Моно Първанов. Този съвет подпомагал старейшината при събиране на данъците, извършване на съдебни дела и др. От една протоколна книга от 1879 г. са запазени 80 оригинални протоколи от съдебни дела на последния старейшински съвет със старейшина Пело Панов Язаджийски - Келешов, секретар Вачо Кирков и членове: Иван Манчин, Първан Тодоров и Лазар Панов. Протоколите са запазени от внуците на старейшината - Алекси и Горан Пелови. От тях се вижда, че съветът е разглеждал въпроси като: спорове за вещи и пари; делба на движими и недвижими имоти; спорове при унищожаване на земеделски култури и др.

Ето един от тия протоколи:

Протокол № 105

Заседание на старейския съвет окръжие Ломско село Вълчедрама 1879 година, септември 1 ден Събота.

Заседающися от председателя Пело Панов и членове Първан Тодоров, Лазар Панов, Иван Манчин и Вачо Кирков.

Симеона Пачова Игнатова съпруга втора и Ивана и Горана дъщери Симеонини тъжиха се против Пачо Игнатов за дела си от Първан Пуьов що останало имущество какво беше при Пачо Игнатов докарала жена му Симеона от първия си стопанин Първан Пуьов покойник приведено на запис имуществото им е стояло при Пачо Игнатов дванадесет години пазил и като потражили Ивана и Горана бащина покъщина и майчина.

Ивана Първанова дъщеря приех: един котел бял, едно котле бело малко, един тиган, една верига, един сърп, един круг, едно сито, една риза, един ожег, една врата, един шиник, един косер.

Горана Първанова приех дела си: един котел черен, една тепсия, една лопата железна, едно корито, една бъклица, една риза, един шиш за месо, шест мартака, едни врати собни, един шиник, един сърп, едно ножле и една бургия.

Симеона майка им приех дел: един котел бел, една дреха с ръкави, един чифт калцуни...

Вълчедръм в турски документи

През време на турското робство във Вълчедръм не е имало масово заселване на турско население, така както това е ставало в Лом, Долни Цибър и другаде. Турците вероятно са избягвали да се заселват в нашите три села Вълчедръм, Голопул и Армалуй, защото те били заобиколени с гъсти гори, което криело опасности за тях, освен това били откъснати от пътища и съобщения. Втората причина била, че селата били мирийски (държавни).

Помни се, че тук са живели само няколко турски семейства, които освен тук, са имали домове в Лом и в Долни Цибър. Едно от тези семейства е на Али бег, което притежавало около 2000 декара земя и една караджейка (воденица). По-късно тези турски имоти ги взема фамилията на Стаменовци и Яко Иванов си направил чифлик на мястото на турския.

Друго турско семейство, живяло тук, е Махмудовото. Неговият дом се намирал на мястото, дето е домът на Георги Рангелов Попов. То притежавало караджейка и имот около нея. Впоследствие имота и караджейката са купени от Фъртунковци.

Третото семейство е Бекировото. То притежавало огромен чифлик с над 5000 декара земя и една караджейка. Бекирови живеели и във Видин, а по-късно се изселват, като продават имота си на евреина Какуш и на фамилията Семьоновци. След няколко години евреинът продава земята си на Богдан Савов, бащата на Токьо Богданов. От един документ, който се намира в музейната сбирка, се вижда, че дъщерята на Бекир е имала съвместни имоти със Семьоновци. Този чифлик се намирал между Вълчедръм и Черни връх. Създаден е още когато са подарявали земя на спахиите за заслугите им към турската власт. Затова, че са им подарявани земи, спахиите били длъжни при повикване да се явят въоръжени в армията. Когато спахията не изпълни задължението си, тамарът му се отнемал и давал другиму. Така например Мустафа, син на Балабан, не се явил в похода срещу Влашко-Молдовското княжество през 1474 г. и тамарът му бил даден на Диване Къраджа. В него влизали селата: Петковча (изчезнало), Ефляковча (Влашка махала) и Черни връх. От тук научаваме, че още от падането ни под турско с. Черни връх е било спахийско.

Не се помни тук да са живели други турски семейства освен заптиетата в турската кула. От стари кондики научаваме имената на някои от субашите като: Айвез, Ибраим, Абдула, Махмуд и последния преди Освобождението - Латиф.
 

Земята в империята била разделена на три категории:

1. Земи - десятъчни „ераз-и-ашерие" се давали на турските завоеватели. Те плащали една десета част от производството на държавата, а останалото прибирали за себе си.

2. Земи под харач „ераз-и-хараджие”, които до завладяването им принадлежали на стопани-християни, а след това останали у тях като рая на османската държава. Данъкът се изплащал в пари или десятък, който достигал до половината от получената продукция. Тези земи могли да бъдат предавани по наследство, да се завещават и др. Ако стопанинът приеме мохамеданска вяра, той преминава в категория „Ашер” и заплаща само една десета от получената продукция.

3. Земи, притежавани (ераз-и-мемлекет), т.е. държавни земи.

Непосредствено след завладяването ни от турците тези земи са считани за притежание на старите им стопани, които могли да ги продават, залагат и дават под наем. От тези земи раздавали на султанските завоеватели - спахиите и заиметите. Те били облагани с десятък, за което се наричали „ераз-и-ашерие”. Останалите не раздадени земи от средата на XVI век според фетфите на шейх – юл - исляма Ебу Соют ефенди, станали държавно владение и стопаните им се лишавали от старите си права над тях. Държавата ги раздавала под наем на бившите им стопани, но затова те изплащали на държавното съкровище точно определен данък, наречен „харач-мувазие”. Стопаните на тези земи запазвали и част от старите си права. Могли да извършват покупко-продажба само с разрешение на спахиите.

4. Султански земи - на самия султан или на неговите бивши султанки. Селяните-рая били длъжни да обработват тия земи, към които били прикрепени селата им, като плащали една трета от доходите, а две трети задържали за себе си.

Изобщо всички земи на християните в османската държава, следователно и във Видинския санджак, от средата на XVI век по отношение на бейтул-малът (фиска на държавата) се считали за земи, дадени под наем, които подлежат на данък „харач” и други данъци, установени от законите.

Населението във Видинския санджак не се ползвало с еднакви права. То било разделено на проста, обикновена рая и привилегировани. Простата рая са били работната селска маса, обработваща земите на спахиите, чифлиците на еничарите, земите на турските сановници и др. Спахиите и другите властници са разполагали с тях както намерели за добре, както с труда, така и с живота им. От простата рая не се вземали войници, нямали право да се обличат в цветни дрехи и да носят украшения. Селският кнез, определен от спахиите, контролирал раята, събирал от нея многобройните данъци. Привилегировани селяни-рая били живеещите до балканските клисури, край важни пътища - артерии, мостове и граници. Те притежавали своя земя, наречена „бащиния", за която не плащали нищо. Били освободени и от работа за спахиите. Те не можели да напускат селата си и да отидат да живеят на друго място. В мирно време те пазели проходите, границите, мостовете, опитомявали соколи за султанския двор, разкривали златни и сребърни мини.

В един протокол на Върховния съдебен съвет в Цариград от 1 .V.1862 г. е казано, че в нахиите Ломска, Белоградчишка, Видинска и Кулска, където по-рано раята обработвала земите на агите под наем, след революционните събития трябвало да се отнемат владетелските права върху земите от агите и да се прехвърлят към държавата. Срещу това на агите били раздадени облигации, чиято лихва - над четири хиляди гроша, се събирала от раята в споменатите нахии като наем за земята заедно с данъците. Още тогава било прието, че раята не може да предявява претенции за право на владение върху тези земи, обаче селяните си присвоили земите, които им били под ръка и ги стопанисвали като придобити с тапии. Те ги считали за свои, завещавали ги, прехвърляли ги като своя собственост. Постепенно започнали да се снабдяват с тапии за обработваните от тях земи.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]