ЧАСТ ΙII
ПРОСОПОГРАФСКИ КАТАЛОГ
. . .
№ 3. АЛЦЕКО (ALZECO, ALCIOCUS)
Личността на този първобългарски вожд дълго време бе обект на спорове. Но вече би могло да се каже, че историческата критика, след като прецени внимателно противоречивите извори, достигна до един задоволителен, общоприемлив резултат. А той е: анонимният син на кан Кубрат (споменат бегло от Теофан и патриарх Никифор), Алциок (Фредегар) и Алцеко (Павел Дякон) са едно лице [1]. Какво може да се каже за него? Според византийските автори Алцеко е петият (най-малкият?) син на първостроителя на стара Велика България. След смъртта на кан Кубрат (между 663 и 668 г.) той заедно с четвъртия син (Кубер?) потеглил на запад. Но за разлика от брат си, който се настанил в Панония, Алцеко достигнал до Италия и намерил убежище в Пентаполис в Равенския екзархат [2]. По всяка вероятност той е останал във византийските владения твърде малко време, защото към 663-664 г. заедно с цялата си войска отишъл при краля на лонгобардите Гримоалд и поискал позволение да се засели в страната му. Лонгобардският владетел го изпратил при сина си Ромоалд в Беневент с нареждане да му отдели земя за заселване. Така Алцеко и придружаващите го българи се настанили, този път трайно, в областта Кампобасо - Сепинум, Бовианум, Исерния. Той се отказал от титлата дукс (получена вероятно от византийците по време на пребиваването си в Пентапол) и в замяна получил лонгобардското достойнство гастолдиус [3]. За съдбата на Алцеко и на останалите българи знаем само това, с което Павел Дякон завършва разказа си:
„Те живеят и до днес [края на VIII в.] по тези места и никак не са забравили собствения си език, макар и да говорят на латински.“ [4]
1. Последно изложение на въпроса у Бешевлиев. Първобългари, 46-47. Против отъждествяването на Алциок (Фредегар) и Алцеко (Павел Дякон): Мутафчиев. История. T. 1, c. 118; Петров, П. Образуване на българската държава. С., 1981, с. 137.
2. Thеοphanеs, р. 357; Nicеphorus, р. 34.
3. Paulus Diaconus. Historia Langobardorum. - MGH SS. Ed. Waitz, p. 154. За „гастолдиус": Бешевлиев. Първобългари, c. 176, бел. 6.
195
4. Paulus Diaconus. Op. cit., p. 154.
Извори:
Theophanes, p. 357; Nicephorus, p. 34; Gesta Dagoberti I regis Francorum. Ed. Br. Krusch. - MGH. Scriptores rerum Merovingicorum. II, p. 411; Paulus Diaconus. Historia Langobardorum, p. 154; Antonius de Bonfinis. Rerum ungaricarum Decades. Ed. I. Fogd, B. Ivany et L. Juhasz. T. I. Lipsiae, 1936, p. 172.
Литература:
· Златарски. История. T. I, Ч. 1, 118-121;
· Мутафчиев. История. T. 1, 117-118 (Мутафчиев, П. История на българския народ 681-1323. С., 1986, с. 103);
· Kоs, Μ. О bolgarskem knezu Alcioku in slovenskem knezu Valuku. - In: Šišičev zbornik. Zagreb, 1929, 251-256;
· Guillou, A. Régionalisme et indépendance dans l’empire byzantin au VIIe siècle. L’exemple de l’Exarchat et de la Pentapol d’Italie. Roma, 1969 (Instituto storico italiano per il Medio Evo. Studi storici fasc. 75-76), 100-102;
· Guillou, A. Migration et présence slaves en Italie du VIe au XIe siècle. - ЗРВИ, 14-15, 1973, 13-14;
· Gjuzеlev, V. The Protobulgarians. - In: Gjuzеlev, V. Medieval Bulgaria. Byzantine Empire. Black Sea - Venise - Genova. Villach, 1988, 26-27;
· История. T. 2, c. 68;
· Петров, П. Цит. съч., с. 111, 117, бел. 95, 136-137, 191;
· Бешевлиев. Първобългари, 46-47.