 |
Записъ отъ Охридский патриархъ Прохоръ
Маринъ Дриновъ
Изъ „Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество", Срѣдецъ, кн. III (1882), стр. 132—141. (Преиздадени в: Съчинения на М. С. Дринова. Томъ II. София, 1911, стр. 235-241)
Сканове в .pdf формат (2.7 Мб) |
Отдѣлъ I.
Трудове по Българска църковна история.
Част 5. Дребни статии и бѣлѣжки 233—256
1. Записъ отъ Охридский патриархъ Прохоръ
(132) До прѣди десетина годинъ отъ дѣятелностьта на патриарха Прохора се знаѣхѫ токо двѣ нѣща: 1. че по негова заповѣдь въ 1542 год. е написанъ единъ словѣнски рѫкописъ, въ който се съдържаватъ съчиненията на Дионисия Ареопагита, Иоанна Дамаскина и пр. [1] и 2. че той около 1536 год. несполучливо се е давосвалъ прѣдъ Турското правителство съ Вселенский патриархъ Иеремия I, който неправедно държалъ подъ своя власть една отъ Охридскитѣ епархии, именно Веррийската. [2] Въ послѣдне врѣме, обаче, нашата църковна история се обогати съ нѣколко нови открития, които хвъргатъ голѣма свѣтлина на врѣмето, въ което е светителствовалъ Прохоръ и отъ които се види, че той е единъ отъ най-личнитѣ Охридски светителье.
На 1869 год., съ помощьта на профессора Макушева, ние сполучихме да добиемъ изъ Италианскитѣ архиви нѣколко документа, които показватъ, че въ врѣмето на Прохора, и благодарение на неговитѣ старания, православнитѣ жителье въ южна, срѣдна и сѣверна Италия, както и въ Далматинскитѣ Венециански владѣния сѫ се подчинили на Охридската патриаршия. [3] Въ 1876 год. профессорътъ на каноническото право въ Московский университетъ, А. С. Павловъ, откри (133) въ Московский публиченъ музей грамота, дадена въ 1531 год. патриарху Прохору отъ Вселенскій патриархъ Иеремия, грамота, въ която се говори, че въ врѣмето на Прохора сърбската (Печската) патриаришя не била сѫществувала и че нейнитѣ епархии били присъединени, или пó-право да кажемъ, били повърнѫти на Охридската патриаршия,
1. Григоровичъ: „Очеркъ путешествія по Европейской Турціи“ (2-ро издание), Москва, 1877 г., стр. 156. — „Casopis Českeho musea“ 1847, стр. 514, 515.
2. Глед. въ наший „Исторически прѣгледъ на Бълг. църква“ стр. 133, 134.
3. Съ съдържанието на тие документи ние мислимъ въ скоро врѣме да запознаемъ читательетѣ на „Периодическо Списание.“
236
на която принадлежѣхѫ прѣди основанието на сърбското патриаршество. [4] Въ тая грамота, между друго, се говори:
„Така наречената Печска архиепископия испърво е била подчинена на (Прохоровата) църква, сир. на Охридската, послѣ чрѣзъ нѣкакво-си насилие е била грабнѫта отъ неѭ (ἡρπάγη μὲν ἀπ᾿ αυτής) и поставена въ автономно състоянιе, въ което обаче не е останѫла и до сега (οὐ μὴν δὲ καὶ ἕως τοῦ παρόντος οὕτω διέμεινεν), но изново е присъединена къмъ църквата (на Прохора) и пакъ станѫла зависима отъ неѭ . . . Наше смирение (ἡ μετριότης ἡμῶν) чрѣзъ соборно рѣшение опрѣдѣлява и постановлява, щото Печъ и всичката сърбска область да бѫдѫтъ подъ рѫката на светѣйшата архиепископия Охридска, както сѫ били отъ начало и до сега“ (καὶ ἕως τοῦ νῦν).
Тия свидѣтелства на новонайдената гърцка грамота, колкото сѫ чудни по важностьта си, толко щѣхѫ да бѫдѫтъ и невѣроятни, ако да не се подтвърждавахѫ съ записа, който обнародваме по-долу и който такожде се относи къмъ новонайденитѣ паметници за патриарха Прохора. [5] Той е написанъ на края на едно голѣмо (in folio) рѫкописно евангелие, което сега се намѣрва въ библиотеката на познатий по своето книголюбие (134) Московски гражданинъ А. И. Хлудовъ. [6] Подъ записа, който патриархъ Прохоръ е писалъ, види се, съ своя рѫка, зеленѣе се и патриаршеский подписъ, писанъ съ зелено мастило и съ увързано писмо, както изобщо сѫ се подписвали Охридскитѣ патриарси. [7] Напечатваньето на подписа, отъ който ние сме си извадили вѣрна копия, оставяме за другъ пѫть, когато мислимъ да напечатаме още нѣколко патриаршески подписи. Тукъ обнародваме токо записътъ. [8]
4. Г-нъ Павловъ е обнародваль тая грамота въ „Чтенія въ Императорскомъ Обществѣ Исторіи и Древностей при Московскомъ Университетѣ.“ Москва, 1876, книжка 4.
5. До колкото знаемъ, на него до сега не е обръщалъ внимание никой отъ ученитѣ, които сѫ се занимавали съ църковната ни история, не е знаялъ за него и г-нъ Павловъ.
6. Това евангелие, което състои отъ 359 листье, заедно съ нѣколко други южнославянски рѫкописи г-нъ Хлудовъ е купилъ отъ покойний Гилфердингъ.
7. Глед. „Историческй прѣгледъ на Българската църква,“ стр. 125 (белѣжката), и „Периодическо Списание на Бълг. Книж. Дружество“ I [Браила 1870], 40.
8. Копията, по която печатаме, ние своерѫчно сме си прѣписали отъ оригинала още въ 1871 г. и мислимъ да сме ѭ прѣписали вѣрно. Нà-скоро слѣдъ, това Прохоровий записъ бѫде напечатанъ отъ А. Попова въ „Описаніе рукописей и каталогъ книгъ церковной печати библютеки А. И. Хлудова.“ Москва 1872, стр. 20, 21. Но ако сѫдимъ по нашата копия, Поповъ при напечатваньето на тоя паметникъ е направилъ нѣколко погрѣшки, на които ние ще покажемъ въ белѣжкитѣ си подъ текста.
237
Въ сѫщото евангелие, на първото му листо се намѣрва другъ единъ записъ, който е писанъ въ 1749 год. Привождаме и него.
Отъ тоя записъ се види, че книгата, която споредъ распорежданьето на патриарха Прохора трѣбваше да си има неотемлемо Яневската църква, слѣдъ двѣстѣ годинъ не е вече принадлежала на тая църква и е била прѣнесена въ друга църква, именно въ църквата св. Никола, която се е намирала, види се, въ Тетово. Обръщаме внимание на тоя фактъ, защото, както ще видимъ пό-долу, той тука има значение.
9. ä - є = пръвъѥ.
10. Думата понеже е пропуснѫта въ изданието на Попова. Намъ се чини, че тая дума тука има значеннето на частичката за въ съюза за да.
11. Думитѣ, които сѫ писани съ титли и съкращения ние изобщо печатаме развързани. Съкращенията оставяме само въ оние думи, за които не знаемъ навѣрно какъ трѣбва да се развържатъ. На примѣръ за скратено написаната дума кр̈ ние не знаемъ на вѣрно, какъ би ѭ написалъ Патриархъ Прохоръ : кıръ ли, или киръ, или пакъ кѵръ.
12. Първата буква на тая дума е написана така, дѣто може да се чете и като т, и като г. Ако да не бѣше тукъ крайното к (подъ титлата), ние бихме рекли, че тая дума е: терзій. Въ изданието на Попова е напечатано: герзіи.
13. Въ изданието на Попова въ тая дума е напечатано и намѣсто ѥ. Сѫщата погрѣшка се повтаря и въ думата: съхранѥніе.
238
Янево, което се намира близу до Прищина, къмъ юго-истокъ отъ неѭ, сега е малка паланчица или село съ 192 кѫщи, [14] отъ които 42 сѫ мусулмански (албански и цигански), (136) а 150 християнски. Християнското население състои отъ 1720 души, които сѫ всé католици и говорятъ сърбски. Има тамъ сега токо една католическа църква, която не е яко стара, — правена е около 1858 год. Православна църква нѣма, както нѣма и православни жителье. Но това на сегашно врѣме малко и бѣдно село въ срѣднитѣ вѣкове е било доста голѣмъ и богатъ градецъ, прочутъ по своитѣ сребърни рудници. Единъ католически свещенникъ, Стефанъ Гаспари, който въ 1671 год. е обихождалъ бившата Скопийска, сега Призрѣнска, католическа епархия, та е дохаждалъ и въ Янево, казва, че още и на онова врѣме Янево е било едно отъ нáй-главнитѣ мѣста (luoghi principali) на тая епархия и че тамъ и тогава още сѫ работили много сребърни рудници, половината отъ прихода на които е вземалъ Султанътъ (abonda delle miniere d’argento, il gran Turco la metà). Сѫщий Стефанъ Гаспари казва, че когато той е дохаждалъ въ Янево, въ 1671 год., тамъ се е намирала столицата на Скопский католический архиепископъ. Имало е тогава въ Янево католическа църква, св. Никола, която била и катедралната църква на архиепископа. [15] Отъ тия извѣстия на Стефана Гаспари се види, че още и въ XVII вѣкъ Янево е било и доста богатъ, и доста населенъ градецъ.
Католическа община въ Янево е сѫществувала отдавна; тя се споменува още въ 1328 година. [16] Нѣма съмнѣние, че тамъ отдавна е имало и православна община, но за неѭ въ познатитѣ исторически паметници, токо речи, нищо не се споменуваше. Сега отъ записа на патриарха Прохора ние се научаваме, (137) че православната община въ Янево е сѫществувала още и въ XVI вѣкъ и е била, види се, доста многобройна. Въ патриаршеский записъ се споменува токо една православна църква, св. Архангели, въ Плаканичката махала.
14. Толкова поне сѫ били въ 1858 г., когато е пѫтуваль учений Австрийски консулъ Ханъ, отъ когото заемаме белѣжкитѣ си за сегашното състояние на Янево. Глед. I. G. von Hahn: „Reise von Belgrad nach Salonik.“ Wien 1868, 135—141.
15. Тия извѣстия ние вземаме изъ едно рѫкописно списание на Стефана Гаспари, отъ което одинъ прѣписъ се намира у насъ. Глед. „Период. Списание на Българското Книжовно Дружество“ I, [Браила 1870] стр. 54, 55.
16. Иречекъ: „Die Handelstrassen und Bergwerke von Serbien und Bosnien.“ Prag 1879, 57.
239
Но види се, че тая православна църква не е била едничка въ Янево, [17] — въ противенъ случай патриархъ Прохоръ нѣмаше да забѣлѣжва и махалата, въ която тя се е намирала. Това забѣлѣжванье ни дава да мислимъ, че въ другитѣ Яневски махали е имало още нѣколко православни църкви. Яневската църква св. Архангели, види се, е разсипана прѣди 1749 год. когато принадлежавшето неи прѣстолно евангелие се е намирало вече въ други църкви и въ другъ градъ (Тетово). Има причини да се мисли, че разсипваньето на тая църква е свързано съ изчезновението на православната община въ Янево, а това по всичка вѣроятность е станѫло прѣзъ Австрийско-Турската война въ 1683—1689. Въ врѣмето на тая война Австрийцитѣ прѣзъ Косово поле, дѣто се намѣрва Янево, достигахѫ чакъ до Скопие. Християнското население на тия мѣста не само ги посрѣщаше съчувственно, като избавителье, но и всякакъ поддържаше тѣхнитѣ военни дѣйствия противъ Турцитѣ. Особно много опълченци се придружихѫ тогава къмъ Австрийската войска изъ Призрѣнската и Прищинска области. [18]
Но прѣзъ есеньта на 1689 г., Турцитѣ, на които късметътъ пакъ бѣше захванѫлъ да работи, сполучихѫ да разбиятъ, на знаменитото Косово поле, Австрийската войска, и ѭ накарахѫ да се очисти отъ тия мѣста. Тамошното християнско население, (138) което бѣше се вече скомпрометировало толко явно, боещи се отъ турскитѣ неистовства, напуснѫ бащиното си огнище и се изсели пό-вечето въ Австрия заедно съ Печский патриархъ Арсений Черноевичъ. Ето кога и по какви причини, види се, е станѫло испадваньето на градеца Янево и изчезновението на православиата му община заедно съ православнитѣ ѝ храмове. Тогава, види се, е разсипана и католическата църква, която Стефанъ Гаспари е видвалъ въ Янево въ 1661 г. и отъ която сега нищо не е остало.
17. Покойний Гильфердингъ, който е минувалъ въ 1857 г. по край Янево, говори, че единъ свещенникъ отъ съсѣдното село Липлянъ му разказвалъ, „какъ католики въ 1856 год. заняли и перестроили тамъ (въ Янево) для себя большую, запустѣвшую православную церковь св. Николая, и уничтожили на стѣнахъ ея древнія иконы и старинную славянскую надписъ золотыми буквами.“ „Поѣздка по Герцеговинѣ, Босніи и Старо-Сербіи“ въ „Запискахъ Русскаго Географ. Общества“ XIII, 234, 235. Нѣма съмнѣние, че и тука е рѣчьта за новата католическа църква, за която говори и Ханъ, и, ако това прѣданне бѫде истинно, то съ него се подтвърждава прѣдположението ни.
18. Хаммера: „Geschichte des osmanischen Reiches" Pest 1830. VI, 540.
240
Недалече отъ Янево, около единъ или два часа, се намѣрва село Липлянъ. [19] Тукъ въ старо врѣме е билъ градъ Липенъ или Липлянъ (Ulpiana, Justiniana Secunda), сѣдалището на старобългарската Липенска епархия. [20] Градъ Липенъ, по свидѣтелството на Анна Комнина, въ ХII-й вѣкъ, когато България се намѣрваше подъ Византийска власть, е билъ пограниченъ градъ между Българската земя и Сърбската. Около 1320 год., Сърбский краль Милутинъ построи край Липлянъ познатнй Грачаницки мънастирь, дѣто около това врѣме е била прѣнесена столицата на Липлянский митрополнтъ, който оттогава е захванѫлъ да се нарича Грачаницкий. Нѣма никакво съмнѣние, че градецътъ Янево, който се е намиралъ до самата столица на Грачаницката епархия, е влазялъ въ състава на послѣднята. Па може да се мисли, че слѣдъ Турското завоевание, когато живѣяньето въ Грачаницкия мънастирь не е било яко безопасно, [21] грачаницкитѣ митрополити често сѫ дохождали да живѣѭтъ въ Янево. Ето защо намъ не се (139) видятъ чудни слѣдующитѣ думи въ Прохоровий записъ: прïидох въ . . . . I-анево при . . . . . митрополïте кр҃ Нïканоре. Тие думи може би да показватъ само, че въ 1548 год., когато Прохоръ е дохождалъ въ Янево, сѣдалището на Грачаницкий митрополитъ се е намѣрвало приврѣменно въ тоя градецъ. [22] Но насъ ни учудваше друго нѣщо въ записа на патриарха Прохора. Както вече споменѫхме пό-горѣ, Грачаницката (Липенската) епархия въ старо врѣме (въ 10, 11, 12 вѣкове) е зависѣла отъ Българското патриаршество (Прѣславско-Охридско). Но въ XIV вѣкъ, когато Стефанъ Душанъ основа Печската патриаршия, ние вече намираме тая епархия подвластна на новоучреденото сърбско патриаршество.
19. Гильфердингъ: „Поѣздка“ и пр. стр. 234. Иречекъ: „Die Handelstrassen,“ 68.
20. Глед. въ „Периодическо Списание на Българ. Книжовно Дружество,“ кн. 7—8 [Браила 1873] (грамотитѣ отъ Имиератора Василия II) стр. 19, 20. Тамъ, въ белѣжка 12-та, ние по погрѣшка сме казали, че градътъ Липенъ (Липляна) „се е намиралъ на мѣстото на сегашна Митровица.“
21. По едно врѣме Грачаницкий мънастирь и съвсѣмъ е запустявалъ. Глед. Гильфердинга; „Поѣздка" и пр., стр. 235.
22. Види се, че Грачаницкитѣ митрополити слѣдъ Турското завоевание нѣколко пѫти сѫ прѣнасяли сѣдалището си отъ мѣсто на мѣсто. По едно врѣме въ ХVI-й вѣкъ тѣ сѫ се наричали Новобърдски (Голубинскій: „Краткій очеркъ Православныхъ церквей Болгарской, Сербской и Румынской“ Москва 1871, стр. 492.) Отъ това може да се мисли, че по онова врѣме сѣдалището имъ се е намирало въ Новобърдо, което било единъ отъ най-главнитѣ градове на Грачаницката епархия.
241
Изобщо се мислѣше, че тя оттогава и до самото ѝ уничтожение [23] неотемлемо е принадлежала на Печската патриаршия, за която такожде никой не се съмнѣваше, че е сѫществувала постоянно, непреривно, отъ самото ѝ основание, въ 1346 год., и до уничтожението ѝ въ 1766 год. Поради това ние се въздивихме, когато прочетохме първъ пѫть, въ 1871 год., Прохоровий записъ, въ който така ясно се говори, че Охридский патриархъ дохождалъ въ 1548 г. въ Янево, сирѣчь въ Грачаницката епархия и се распореждалъ тамъ, като въ своя область. За такъво удивление сега не оставя вече мѣсто обнародваната отъ профессора Павлова гърцка грамота, въ която се казва, че по врѣмето на патриарха Прохора Печската патриаршия била уничтожена (приврѣменно) и присъединена (140) къмъ Охридската. Свидѣтелствата на тая новонайдена грамота, като ни развѣщаватъ реченното недоумѣние, въ сѫщото врѣме и сами намѣрватъ фактическо подтвърждение въ Прохоровий записъ, който отъ къмъ тая си страна може да се сматря, като единъ доста важенъ исторически документъ.
Харковъ, Юлий 1882.
23. Кога и какъ е станѫло уничтожението на несѫществующата сега Грачаницка (Липлянска) епархия, това не се знае. Знае се само, че въ 1766, когато се уничтожи Печското патриаршество, тя не е вече сѫществувала и че пό-главнитѣ ѝ градове (Прищина и Новобърдо) сѫ се намирали тогава въ границитѣ на Печската епархия. Глед. издадената въ 1869 г. въ Цариградъ книжка: „Тá κατὰ τὰς ἀρχιεπισκοπὰς Ἀχριδῶν καὶ Πεκίου“, 64.
