 |
Спомень за В. В. Макушева и за неговитѣ трудове по българската история
Маринъ Дриновъ
Изъ „Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество", Срѣдецъ, кн. VI (1883), стр. 45—60 (Преиздадени в: Съчинения на М. С. Дринова. Томъ III. София, 1915, стр. 463—476)
Сканове в .pdf формат (8.4 Мб) |
Прѣзъ послѣднитѣ шесть-седемь годинъ се прѣселихѫ единъ слѣдъ други въ вѣчноста нáй-старитѣ русски слависти О. М. Бодянски, В. И. Григоровичъ, И. И. Срезневски, които не малко нѣщо сѫ направили за привдиганьето на словѣнската наука, на която они бѣхѫ и първитѣ учителье въ русскитѣ университети: Бодянски въ Московский, Григоровичъ въ Казанский и Одесский, Срезневски въ Харковский и Петербургский. Чрѣзъ своитѣ многобройни учени трудове и пѫтувания по словѣнскитѣ земли, както и чрѣзъ дълготрайната си профессорска и общественна дѣятелность, они не малко сѫ спомогнѫли и за развиваньето на словѣнската мисъль, на словѣнското съзнание между словѣнский свѣтъ изобщо, та и между Българетѣ. Заслугитѣ си прѣдъ словѣнството, они уголѣмихѫ и чрѣзъ това, дѣто могохѫ да си приготвятъ доста много сътрудници и продължители на своето дѣло. За жалость на нѣкои отъ тѣхнитѣ нáй-ревностни и достойни ученици не би речено да продължаватъ за дълго врѣме своята плодотворна дѣятелность, която биде пресѣчена отъ прѣждеврѣменна смърть. Така прѣждеврѣменно починѫхѫ А. Ф. Гилфердингъ и А. А. Котляревски, така прѣждеврѣменно починѫ тая година на 2 марта и В. В. Макушевъ, когото ние особно има защо да поменемъ съ благодарна дума.
Викентий Васильевичъ Макушевъ, който се е родилъ 1837 въ Брестъ-Литовскъ, се е въспиталъ въ
46
Петербургский университетъ, — той е ученикъ на Срезневскагго. Още додѣ се е училъ въ университета, онъ подъ рѫководството на свойтъ учитель се е опитвалъ да допълни знаменитий Шафариковъ трудъ за словѣнскитѣ старини (Slovanské starožitnosti) съ едно съчинение за внѫтрѣшний животъ на старитѣ Словѣне. Тоя първъ ученъ трудъ на Макушева е обнародванъ съ иждивението на Петербургский университетъ въ 1861 г. подъ заглавие: „Сказанія иностранцевъ о быгѣ и нравахъ Славянъ“. стр. 178. Макаръ че тая книжка е студенчески трудъ и е написава още прѣди 25 годинъ, тя и до сега не е загубила цѣната си, и до сега остава полезна книжка за всѣкого, който би пожелалъ да се запознае съ първоначалната вѫтрѣшна история на словѣнскитѣ плѣмена, съ нихнитѣ народни вѣрования, нрави и обичаи, съ нихний домашенъ и общественъ животъ, съ нихното народно управление и пр. и пр. Слѣдъ свършваньето на университетский си курсъ, Макушевъ е взелъ служба по министерството на външнитѣ дѣла и, по свое желание, скоро е билъ назначенъ за секретарь при генералното консулство въ Дубровникъ, дѣто е и оставалъ отъ 1862 и до 1866 г. Прѣзъ тия четири години въ свободното си отъ служебни работи врѣме, младий секретарь е прѣтръсялъ Дубровницкитѣ библиотеки и архиви до колко на онова врѣме тѣ бѣхѫ достѫпни, и тамо е могълъ да събере доста много новъ материалъ за историята на Дубровницката pecпyблика, именно за нейнитѣ дипломатически сношения съ Русия, за нейнитѣ исторически паметници и битописатели. Върхъ основата на тоя материалъ Макушевъ е написалъ и обнародвалъ тогава още двѣ доста голѣми книги. [1] Въ Дубровникъ той е ималъ пригода да се опознае добрѣ съ положението на Хърватетѣ,
1. Тие книги иматъ слѣднитѣ заглавия: а) „Матеріалы для исторіи дипломатическихъ сношеній Россіи съ Рагузскою республикою съ Петра Великаго“. Москва 1865. б) „Изслѣдованія объ историческихъ памятникахъ и бытописателяхъ Дубровника“. С.-Петербургъ 1867 г.
47
на Черна-гора, Херцеговина и другитѣ сърбски веми; тамо е захванѫлъ да изучва и съврѣменното полужение на Словинцитѣ, па, до колкото му е било възможно, и на Българетѣ. По врѣмето на словѣнский сборъ (словянский съѣздъ) въ Москва, прѣзъ 1867 г., покойний обнародва въ русскитѣ газети и журнали доста много статии за всичкото южно Словѣнство. Нѣкои отъ тия статии се появихѫ тогава и въ особна книжка подъ заглавие: „Задунайскіе и Адріатическіе Славяне“. Спб. 1867.
На 1868 г. В. В. Макушевъ, като бѣше вече оставилъ службата си по министерството на външнитѣ дѣла, биде изпратенъ отъ русското правителство да пѫтува въ западна Европа съ научна цѣль. Първий плодъ отъ това негово пѫтуванье бѣше запознаваньето учений свѣтъ съ нѣколко малко извѣстни, но твърдѣ важни паметници за историята на южнитѣ Словѣне. Между тие паметници има два, особно важни за българската история, именно: Хрониката на французский рицарь Робертъ де Клари (La prise de Constantinople) и мемуаритѣ (запискитѣ) на Албанеца Иванъ Музаки. За мемуаритѣ на Ивана Музаки ние сме вече говорили още въ първата (Браилска) книжка на „Периодическото Списание“ (стр. 59, 60). Тука ще кажемъ нѣколко думи токо за хрониката на Роберта де Клари. Робертъ де Клари е участвовалъ въ завоеванието на Константинополь отъ Латинцитѣ въ 1202—1204 г., участволъ е и въ войнитѣ и битвитѣ, които първитѣ латински императори Балдуинъ и Хенрихъ сѫ имали съ Българетѣ. За тия войни онъ доста подробно говори въ хрониката си, въ която срѣщаме и други още любопитни за насъ извѣстия. Тука, на примѣръ, подробно се описва срѣщата и разговорътъ, които ималъ съ Българский царъ Иоаннъ I нáй-храбрий отъ Французскитѣ голѣмци Pierre de Bracheuil, достта подробно се излагатъ причинитѣ, които сѫ подбудили вторий латински императоръ Хенрихъ да се ожени въ 1213 г. за дъщерята (или, както казватъ, други писателье, плѣменницата)
48
на царя Борила (Burus), описвать се и скѫпоцѣннитѣ прѣмѣни и дарове, които тая българска хубавица докарала съ себе си въ Константинополь и които възлизали на 60 товара. Хрониката на Роберта де Клари хвърга доста голѣма свѣтлина на оная важна рола, която Българетѣ играѣхѫ въ историята на Европа, когато бѣхѫ „нáй-силний и нáй-опасний за латинската империя народъ“ (le plus fort gent et le plus doutée de l’empire ne de le tere. Clary § 116). Отъ тая важна хроника се е запазилъ токо единъ старъ рѫкописъ (отъ 14-й вѣкъ), който се намира въ кралската библиотека въ Копенхагенъ (Дания). Познатий нѣмски историкъ и профессоръ на кенигсбергский университетъ Карлъ Хопфъ (сега вече покойникъ) бѣше взелъ отъ тоя рѫкописъ още въ 1855 г. една копия за да ѭ обнародва, но по различни причини това обнародванье се забави. Въ 1868 г. Макушевъ нарочно отиде въ Кенигсбергъ при Карла Хопфа и измоли отъ него позволение да се запознае по неговий прѣписъ съ хрониката на Роберта де Клари и да извлече изъ неѭ пó-любопитнитѣ за българската история свидѣтелства. Тия извлечения бидохѫ и обнародвани незабавно въ журнала на южно-словѣнската академия. [1]
Слѣдъ едно кратко пѫтуванье по Германия и по словѣнскитѣ земи въ Австрия, Макушевъ отиде въ Италия, дѣто прѣкара около три години, отъ 1868 до 1871 год. Прѣзъ това врѣме онъ прѣтърси архивитѣ въ Венеция, Флоренция, Неаполь, Палермо, Анкона, Болоня, Пиза, Мантуа, Миланъ, Туринъ, Генуа, въ пó-вечето отъ които (архиви) не бѣше стѫпялъ до тогава ни единъ оть словѣнскитѣ учени мѫжье. Въ тие архиви онъ намѣри и прѣписа нѣколко хиляди нови паметници за историята на вситѣ словѣнски плѣмена и на нихнитѣ съсѣди.
1. Глед. „Nekoliko novih izvora za historiju južnih Slovena” въ Rad jugosl. akademije кн. V. 1868. Цѣлата хроника на Роберта де Клари биде обнародвана отъ Карла Хопфа токо въ 1873 г. въ неговий сборникъ : „Chroniques Greco-Romanes”. Berlin 1873.
49
За изровваньето на това богатство Макушевъ трѣбваше да прѣгледа и прѣчете въ горѣреченнитѣ архиви стотини хиляди стари документи, писани съ нáй-разнообразно и мѫчно за четенье писмо. Прѣзъ зимата на 1869 и 1870 г. менѣ се случи да видѫ съ очитѣ си, съ каква ревность и вѣщина, съ какво голѣмо постоянство онъ извършваше тоя си тежъкъ трудъ въ Неаполитанский архивъ. Него[во]то уморено отъ работа и всякога умислено лице се озаряваше отъ една извънредна радость, когато той сполучваше да изрови нѣкакъвъ любопитенъ за Българетѣ паметникъ. Такви паметници той всѣки пѫть драговолно ми прѣдаваше да ги четѫ и, ако пожелаѭ, да си ги прѣпишѫ. Съ нѣкои отъ тѣхъ азъ тогава още запознахъ читательетѣ на нашето Периодическо Списание“ (книѫ I, 1870 год. стр. 39, 40, ..8—45).
Слѣдъ завърщаньето си изъ Италия Макушевъ въ 1871 г. станѫ профессоръ на словѣнската филология въ Варшавский университетъ; въ тая дължностъ онъ останѫ до самата си смърть, около 12-тъ годинъ. Прѣзъ това врѣме той е обнародвалъ доста много трудове по историята и литературата на различнитѣ словѣнски плѣмена. Ние тука ще кажемъ по нѣколко думи токо за оние негови трудове, кото се касаѭтъ до Българетѣ. Тѣ сѫ:
I.
„Историческія разысканія о славянахъ въ Албаніи въ Средніе вѣка“ Варшава 1871 г. стр. 153 + VII. Срѣдневѣковната албанска история Макушевъ дѣли на четири периода: бьлгарски, анжуйски, сърбски и скандербеговски. Българский периодъ той захваща отъ 861 г., когато пó-голѣмата часть отъ Албанската земя е влѣзла въ състава на българската държава при Бориса Михаила. Отъ тогава българетѣ сѫ господарували тамъ чакъ до 1019 г. Прѣзъ това врѣме българский елементъ толко се е усилилъ въ средна и южна Албания, дѣто още около края на 11-й вѣкъ,
50
когато българското царство вече не сѫществуваше, нѣкои писателье (Малатерра) сѫ наричали тие страни български, а населението имъ — българско. Силното побългаряванье на Албания по онова врѣме се доказва и отъ това, дѣто изъ неѭ охотно сѫ се придружавали различни чети къмъ българскитѣ въстанници въ 11-й вѣкъ. Макушевъ е напълно увѣренъ, че и прѣзъ врѣмето на византийското господаруванье въ България (1019—1186) въ Албанската земя е прѣобладавалъ българский елементъ, поради това онъ и това врѣме отъ исторический животъ на Албанцитѣ причислява къмъ българский периодъ на Албанската история.
— Нáскоро слѣдъ възстановлението на българското (Търновско) царство ние пакъ намираме Албания („Деволская хора и земля арбанасская“) подъ власта на Българитѣ. По мнѣнието на Макушева, Българский периодъ въ Албанската история фактически се е свършилъ токо въ 1237, та се е продължавалъ, слѣдователно, около 400 годинъ. Прѣзъ толкова дълго врѣме българскитѣ нрави, обичае, българскитѣ общественни наредби сѫ могли съвсѣмъ да се укоренятъ между Албанцигѣ и да станѫтъ като национални чърти на нихний народенъ битъ. На 1272 год. Албания доброволно се е подчинила на Неаполитанский кряль Карлъ I Анжуйский, като е взела отъ него вѣра и клетва, че нѣма да и́ кѫтне народнитѣ обичае, наредби и правдини (bonus usus, consuetudines, privilegia concessa ab antiquis imperatoribus Romanie). Макушевъ увѣрявя, че подъ тия наредби и правдини трѣбва да се разумѣватъ наредбитѣ и правдинитѣ, които отъ Българетѣ сѫ били останѫли на Албанцитѣ и че, слѣдователно, Карлъ I „закрѣпилъ вліяніе славянской (болгарской) образованности въ Албаніи“ стр. 23.
— За анжуйский периодъ на Албанската история (1250—1350) Макушевъ е събралъ твърдѣ много и твърдѣ важни нови материали. Отъ тѣхъ за насъ особно любопитни сѫ нѣколко документи, отъ които се доказва, че Карлъ I Анжуйский е сключвалъ съѭзъ съ
51
Българетѣ противъ Византийский императоръ Михаилъ Палеологъ и че по тая работа сѫ ходили негови посланници въ Търново, а български въ Неаполъ. Не малко нови паметници Макушевъ привожда и тамъ, дѣто излага историята на сърбский периодъ (1350—1450 г.) и на скандербеговото врѣме. Скандербегъ е билъ родомъ Словѣнинъ: майка му Воисава и баща му Иванъ, синъ Браниловъ, сѫ били отъ чисто словѣнска рода. Въ Скандербеговата кѫща словѣнский езикъ е билъ познатъ тъй исто, както и албанский. Военний съѭзъ, който Скандербегъ състави противъ Турцитѣ, е състоялъ не само отъ албански, но и отъ словѣнски владѣтелье. Отъ тука се види, че Скандербегъ прннадлежи толкова и на словѣнската история, колкото и на албанската. Всичко това е доказалъ покойний нѣмски историкъ Карлъ Хопфъ. [1] Неговитѣ доказателства Макушевъ е подтвърдилъ съ нѣколко нови документи. Освѣнъ това, той е сполучилъ да намѣри и нѣколко такви паметници, които ни накарватъ да се съмнѣваме въ истинноста на оние романтически разскази, съ които нѣкои панегиристи сѫ украсили живота и дѣятелноста на Скандербега. Въ книгата си, за която ни е тука рѣчта, Макушевъ е помѣстилъ една особна глава „за устройството и управлението на албанскитѣ общини въ срѣднитѣ вѣкове“. Тая глава, която е изработена пó-вечето възъ основата на нови, архивни материали, има за насъ особенъ интересъ, защото, както рекохме пó-горѣ, въ албанский общественъ битъ е имало и доста много български чърти. Присѫтствието на такви чърти се доказва и отъ нѣколко словѣнски термини, които Макушевъ срѣщнѫлъ въ паметницитѣ на албанский общественъ животъ и на които той е обърнѫлъ особно внимание. Тие термини сѫ: povlie (повеля = грамота, указъ), boiari, buiári (боляре, бояре), voyvoda, voivoda (войвода),
1. Въ своята прѣкрасна книга „Geschichte Griechenlands im Mittelalter” Лайпцигъ 1868.
52
bastina (бащина), obrochum или l’obrocho (оброкъ), siocum, siocho (сокъ). [1]
II.
„Болгарія въ концѣ XII и въ первой половинѣ XIII в.“ Варшава 1872 год. Въ тоя си трудъ Макушевъ доста подробно е разгледалъ дѣятелноста на първитѣ Търновски царье, до колкото това му е било възможно на онова врѣме, когато още не бѣхѫ се появили книгитѣ на профессора Успенскаго, които изнесохѫ на видѣло съвсѣмъ нови и много любопитни паметници за тая важна епоха въ нашата история. [2] Макушевъ съ особно внимание тува е разгледалъ сношенията на царя Иоанна I съ Иннокентий III и отношенията му къмъ Латинската империя. При обработваньето на тия въпроси той се е въсползовалъ и отъ любопитнитѣ свидѣтелства на Реберта де Клари.
III.
„Болгарія подъ турецкимъ владычествомъ, преимущественно въ XV и XVI вѣкахъ“ (напечат. въ „Журналъ министерства народн. просвѣщенія“, 1872, часть CLXIII. Тука Макушевъ доказва, че турското завоевание било полезно за българский народъ, и ето по що. Въ 14-й вѣкъ, прѣди турското нашествие, българската земля политически е била распокѫсана на нѣколко малки части, които сѫ се управлявали отъ различни управителье, пó-вечето чужди отъ колкото свои. И еднитѣ и другитѣ отъ тѣхъ сѫ се грижили пó-вечето за своитѣ лични интереси, на които сѫ и приносили въ жертва доброденствието на своитѣ подданници.
1. Всяка селска кѫща е плащала по четири гроша оброкъ: l’obrocko, che é grossi quatro par casa. obrochum, quod est groesi quatuor prodomo. — По мнѣнието на Макушева сокъ се е наричалъ данокъть, който сѫ плащали бездомнитѣ мѫжье (стр. 127).
2. Ние тука подразумѣвахе слѣднитѣ книги на г-на Успенскаго: а) „Образованіе втораго болгарскаго царства“. Одесса 1879 г. б) „Византийскій писатель Никита Акоминатъ“ Петербургъ 1874.
53
Освѣнъ това, тие слаби правителье не сѫ могли да защищаватъ владѣнията си отъ вънкашни неприятелье, която постоянно ги сѫ нападали и разорявали. По онова врѣме, казва Макушевъ,
„самостоятельное существованіе Болгаріи было немыслимо. Если бы не завладѣли его Турки, то она досталась би Мадъярамъ. Вспомнимъ, что уже Емерихъ (1196—1204) помышлялъ о болгарскомъ вѣнцѣ; вспомнимъ, что папа Григорій IX увѣщевалъ Белу IV (1263 г.) предпринять крестовый походъ въ Болгарію, указывая, что Богъ избралъ его и возвеличилъ для распространенія католицизма; вспомнимъ, что Людевитъ великий отнялъ у Болгаръ Видинъ (1365 г.) и владѣлъ имъ четыре года, и что Иванъ Страшимиръ Видинскій, признавалъ себя венгерскимъ вассаломъ до 1397 г., когда онъ долженъ былъ подчиниться Баясету. . . . . . И нѣтъ сомнѣнія, что доставшись Мадъярамъ Болгарія окатоличилась бы и потеряла свою народность“ (стр. 288).
Турското завоевание не само е отклонило тая опасность, която е заплашвала цѣлата бѫднина на българский народъ, но още е и уздравило тая бѫднина чрѣзъ това, дѣто е съединило политически распокѫсаннитѣ български области подъ една власть. По мнѣнието на Макушева, турското завоевание на първо врѣме било полезно на българский народъ и чрѣзъ това, че му уздравило такъвъ материаленъ животъ, какъвто той нá да ли е видвалъ въ 14-й вѣкъ при христианскитѣ си управителье. Първитѣ турски султани, особно Мурадъ П, Мухамедъ II, Баязитъ II, Селимъ П, сѫ се отличавали съ вѣротърпимость, правдолюбие и съ други похвални нравственни качества. Турцитѣ прѣзъ това славно въ историята имъ врѣме сѫ се държали просто и човѣшки сѫ се обнасяли съ своитѣ подданници: не имъ вземали тежки данъци, сѫдили ги лесно и право, добрѣ ги бранили отъ вънкашни врагове и разорения. Прѣзь 15-й и 16-й вѣкове християнетѣ въ Турско се наслаждавали съ такво мѫдро и човѣшко управление, каквото рѣдко се е
54
срѣщяло на онова врѣме и въ нáй-образованнигѣ европейски държави. И Българетѣ тогава изобщо били доволни отъ положението си, живѣли доста свободно, били богати. Всичко това Макушевъ се старае да подтвърди съ различни свидѣтелства, които той издирилъ въ италианскитѣ архиви. Турското иго е взело да стая тежко и несносно за Българетѣ токо отъ края на 16-й вѣкъ, когато характерътъ и поведението на Турцитѣ захванѫли да се развалятъ. Тая Турска развала, по мнѣнието на Макушева, е произлѣзла нáй-много отъ сближаваньето на Турцитѣ съ западно - европейскитѣ държави, особно съ Венецианската республика.
„Безнравственная, своекористная и трусливая, но дальновидная республика св. Марка была, безъ сомнѣнія, первою и главнѣйшею виновницею нравственной порчи Турокъ. Откупаясь отъ войны щедрыми подарками султану, визирямъ и пашамъ, она развила въ Туркахъ продажность и роскошь — главные источники бѣдствій ихъ христианскихъ подданныхъ. Интриги ренегатовъ, фанаріотовъ и католическихъ миссіонеровъ подлили масло въ огонь“ (стр. 312).
Отъ края на 16-й в-ѣкъ старитѣ турски добродѣтели и похвалнитѣ страни на турското управление изчезватъ. Турцитѣ ставатъ бездѣятелни, лѣниви и се вдаватъ въ роскошь, салтанатъ. Тие пороци ги сѫ накарали да станѫтъ и страшно користолюбиви. Даждията сѫ се уголѣмили, рушветътъ станѫлъ всесиленъ въ управлението и въ сѫдилищата, имотътъ и животътъ на раята останѫли беззащитни пр. Отъ тогава, сирѣчь отъ края на 16-й вѣкъ, Българетѣ взели вече сериозно да мислятъ за освобождението си и да търсятъ за това вънкашна помощъ. Макушевъ привожда нѣколко твърдѣ любопитни свидѣтелства за сношеніята, които Българетѣ съ таква цѣль сѫ правили въ края на 16-й и въ началото на 17-й вѣкъ съ седмиградский князь Стефанъ Батори, съ Руситѣ, съ различни италиански владѣтелье и даже съ испанский краль. Такъво е вкратцѣ съдържание на Макушевата статия
55
за състоянието на Българетѣ подъ турското владичество. Изсказаннитѣ въ неѭ мисли заслужватъ сериозно внимание, макаръ че нѣкои отъ тѣхъ може и да не сѫ вѣрни. Особно важна е тая статия по това, че тя е прѣпълнена съ доста много нови извѣстия и свидѣтелства, които иматъ първостъпенно значение за историята на Турцитѣ и Българетѣ. Между друго тука е приведена токо речи цѣла записката на Дубровничанина Павла Джорджича за положението на Българетѣ, която (записка) е писана на 1595 г. и която Макушевъ е намѣрилъ въ Миланския архивъ. [1] Приведени сѫ и извлечения изъ нѣкои писма отъ охридский патриархъ Атанасий, който около 1615 год. дѣятелно е работилъ за разсипваньето на турското царство. За тая цѣль той приготовлявалъ възстание въ България и въ сѫщото врѣме подбуждалъ вицекральоветѣ неаполитански и сицилийски, та и самий испански краль, Филиппъ III, да захванѫтъ война съ Турцитѣ. Тие паметници за дѣятелноста на патриарха Атанасия Макушевъ е намѣрилъ въ палермитанский архивъ.
Членътъ, за който ни е тука рѣчта, се свършва съ слѣднитѣ думи:
„Болгаре не безропотно сносили тяжелое иго и жестоко мстили за насиліе физическое и нравственное: но они не могли облегчить своей несчастной судьбы, немилосердно преслѣдующей ихъ до нынѣ. На глазахъ отцовъ нашихъ совершилось освобожденіе Сербіи и Греціи, на нашихъ глазахъ объединились и устроились дунайскіе княжествя; а Болгарія продолжаетъ робствовать, и, Богъ знаетъ, скоро ли дождется своего освободителя. “
IV.
„Очеркъ исторіи и современнаго положенія задунайскихъ Славянъ: Болгаръ и Сербовъ“ напечат. въ Русскомъ вѣстникѣ 1876. Прѣзъ мѣсецъ мартъ на 1876 г., когато
1. За тая записка или рѣчь на Павла Джорджича глед. Период. списание на Б. Кн. Др. 1870 г. кн. I, стр. 43, 44.
56
юнашкото херцеговинско възстание бѣше покрѫтило русскитѣ сърдца съ особно горещо съчувствие къмъ сърбското плѣме, когато и русската публицистика, увлечена отъ това съчувствие, малко се занимаваше съ България, като не очакваше тамъ нѣкакви сериозни събития. Макушевъ е съставилъ горѣзабѣлѣженний „очеркъ“ (прѣгледъ) и го е обнародвалъ въ единъ отъ нáй-разспространеннитѣ руски журнали. Тука той е помѣстилъ вѣрни, свободни отъ всякакво пристрастие и увлечение бѣлѣжки за сърбското плѣме и за сърбскитѣ земли на балканскій полуостровъ, особно за сърбското княжество. Но при това е обърнѫлъ и особно внимание на Българетѣ, на които е посветилъ и пó-голѣмата часть отъ тоя си трудъ. Вкратцѣ, но ясно и майсторски тука е изложена историята на Българетѣ, положението имъ подъ турското иго и възражданьето имъ. Съчувственно е описанъ успѣхътъ, който Българетѣ сѫ направили въ своето развитие при толкова мѫчни обстоятелства и спънки отъ всяка страна. Особно съчувственно е описано напрѣдваньето на българската книжнина, за която Макушевъ съ нѣкаква си гордость забѣлѣжва:
„болгарская литература въ послѣднее десятилѣтіе сдѣлала большіе успѣхи: болгарскія книги считаются не десятками, а сотнями, и въ числѣ ихъ есть добросовѣстные труды историческіе, этнографическіе и лингвистическіе. . . . . . Можно надѣяться, что болгарская литература быстро разовьется и займетъ принадлежащее ей мѣсто въ ряду славянскихъ литературъ.“
Тука сѫ помѣстени и доста вѣрни географически, этнографически и статистически бѣлѣжки за наший народъ. Не е нужно да се запираме на подбужданията, които съ накарали Макушева да обнародва такъвъ единъ „очеркъ“, проникнѫтъ съ горещо съчувствие къмъ наший народъ. Неможемъ да не изповѣдаме обаче, че съ тоя си „очеркъ“, който е написанъ нѣколко недѣли прѣди българското възстание, Макушевъ направи не малка услуга на нашето народно дѣло.
57
V.
„Разборъ книги К. Иречека: Dějiny národa bulharského“ напечат. въ „Журналъ министерства народнаго просвѣщенія“. 1878, апрѣль и май. Това е много подробна критика, — тя заема около седемь печатни листье (коли) и до нѣйдѣ е прѣдизвикана отъ моето кратко писмо за българската история на г-на Иречека, което (писмо) обнародвахъ прѣзъ 1876 г., чтомъ излѣзе на свѣтъ тая важна книга. [1] Азъ желаѣхъ часъ пó-скоро да запознаѭ читательетѣ на нашето „Периодическо списание“ съ почтенната книга на г-на Иречека и съ нейното значение, поради това въ реченното мое писмо се и говори пó-вечето за нейнитѣ хубави страни, каквито тя има твърдѣ много. За нѣкои отъ недостатъцитѣ ѝ които нá-бързѣ могохъ да забѣлѣжѫ, азъ такожде споменѫхъ въ писмото си, но за тѣхъ споменѫхъ само вкратцѣ. Макушевъ останѫлъ твърдѣ незадоволенъ отъ това мое писмо, съгледалъ въ него „слишкомъ пристрастный отзывъ“, за който и твърдѣ остро ме укорява въ критиката си. Тука той е обърнѫлъ пó-вечето вниманіе на слабитѣ мѣста въ историята на г-на Иречека, именно на нѣкои дребни погрѣшки и пропущания, каквито има и всякога ще има въ една книга, която обнема цѣлата исторія на единъ малко изученъ народъ, и каквито се срѣщатъ и въ Макушевитѣ исторически трудове. За такви недостатъци Макушевъ твърдѣ строго осажда г-на Иречека, комуто особно не прощава това, дѣто не се въсползувалъ отъ вситѣ русски трудове и издирвания по българската история. Но който знае, колко мѫчно се получаватъ такви русски книги въ Прага, дѣто г-нъ Иречекъ е писалъ българската си история, той, вѣрвамъ, ще намѣри (ба)я осѫждания и укорявания не до тамъ справедливи.
1. Това писмо е напечатано въ „Периодическото списание на Българското книжовно дружество“ Браила, 1876, кн. XI—XII, 215—227. Съ нѣкои измѣнения то биде отпечатано и въ журнала (Časopis) на чешкий музей, сѫщо и въ Archiw für Slawische Philologie.
58
Трѣбва да кажѫ още, че г-нъ Иречекъ во второто (Одесско) издание на своята история, което излѣзе на свѣтъ тако речи въ едно врѣме съ Макушевата критика, бѣше вече оправилъ пó-вечето отъ недостатъцитѣ, за които го толко укорява тая строга критика. Като оставимъ обаче на страна твърдѣ строгий и острий тонъ въ критический Макушевъ трудъ, за който ни е тука рѣчта, ние трѣбва да признаемъ, че тоя трудъ, надъ който покойний му авторъ много и дълго врѣме се е трудилъ, е направилъ не малка услуга на нашата историография. Съ таква цѣль Макушевъ е и написалъ своята критика, както и самъ изповѣда въ едно приятелско до мене писмо, изъ което си дозволявамъ да приведѫ слѣднитѣ думи: „Ради пользы науки я счелъ долгомъ своимъ отнестись строго и къ книгѣ Иречека и къ вашей рецензіи.“
VI.
Прѣзъ врѣмето на профессорската си дѣятелность въ Варшавский университетъ, Макушевъ е намиралъ свободни часове за да приготовлява своитѣ архивни материали за обнародванье. Той може и да обнародва една часгь отъ тѣхъ въ два голѣми томове подъ заглавие: Monumenta historica slavorum meridionalium vicinorumque popularum. Първий отъ тие томове е напечатанъ въ Варшава на 1874 г., а вторий — въ Бѣлградъ на 1881 г. Въ тѣхъ сѫ вмѣстени и нѣколко особно любопитни за насъ паметници, за които ние ще поговоримъ пó-подробно другъ пѫть. Тука само що забѣлѣжимъ, че освѣнъ обнародванний въ горѣзабѣлѣженнитѣ два тома материалъ, у Макушева имаше още много такъвъ архивенъ материалъ, съ който бихѫ могли да се напълнятъ още петь шесть голѣми томове и който покойбий такожде желаеше да обнародва постепенно. Трѣбва да се надаме, че университетскитѣ Макушеви другаре и неговитѣ ученици нѣма да оставятъ тоя драгоцѣненъ исторически материалъ да се разпелѣе и изгуби, а ще се
59
погрижатъ и за пó-скорото му обнародванье. Ние особно трѣбва да желаемъ това, защото между необнародваннитѣ Макушеви паметници има и доста много такви, които се касаѭтъ до нашата история. За нѣкои отъ тѣхъ покойний съ обичната си любезность писменно ми е съобщавалъ нѣкога кратки, а нѣкоги и подробни извѣстия. Такви негови писма, които сѫ любопитни и отъ други нѣкои страни, азъ съмъ учувалъ, защото ми се чини, че тѣ заслужватъ да бѫдѫтъ обнародвани нѣкога.
* * *
Освѣнъ горѣизброеннитѣ трудове, покойний българолюбецъ е обнародвалъ въ различни русски журнали и газети и нѣколко пó-малки статии, които много или малко се касаѭтъ до нашата история и литература, или пакъ до нашето народно дѣло. Азъ тука ще споменѫ токо една отъ тѣхъ, съ която Макушевъ е поздравилъ новата дѣятелность на нашето Книжовно дружество въ Срѣдецъ и първитѣ двѣ книжки отъ въскреснѫлото ни Периодическо Списание. Тая статия, която се появи прѣзъ послѣднята зима въ „Русскій Филологическйі Вѣстникъ“, свидѣтелствова, че покойний и́ авторъ до самий край на живота си не е прѣставалъ да се интересува съ нашитѣ работи и съ жива радость е посрѣщалъ всяко добро българско начинание. Тука, като дойде рѣчь до нашето Книжовно Дружество, почитамъ за своя дължность да кажѫ още, че Макушевъ още отъ самото основание на това Дружество (въ Браила) постоянно се отнасяше къмъ него съ горещо съчувствие, което не единъ пѫть е и изказвалъ въ своитѣ ученолитературни трудове. Не могѫ такожде да не споменѫ съ благодарность и за нравственната поддърѫка, която покойний всякога даваше на първитѣ работници въ Дружеството, като ги насърдчаваше да не падатъ духомъ отъ различни спънки и прѣчки, но да продължаватъ дѣлото си съ надѣжда за пó-добри дни и врѣмена.
60
Въ своитѣ университетски лекции Макушевъ е издѣлалъ особно много мѣсто за нашата история, литература. а такожде и за наший езикъ, който познаваше добрѣ. Той всякога се е старалъ да възбужда особенъ интересъ къмъ нашето плѣме въ своитѣ ученици, единъ отъ които е и В. В. Качановски. Вѣрвамъ, че нещѫ сгрѣшѫ, ако кажѫ, че Макушевъ е вдѫхнѫлъ г-ну Качановскому оная любовь и ревность, съ които той сега издирва и изважда на свѣть паметницитѣ на нашата писменность и народна словесность.
Съ ученитѣ си трудове, особно съ откритията си въ италианскитѣ архиви, Макушевъ е направилъ истински, дълготрайни услуги на нашата история. Не сѫ малки и услугитѣ му на нашето народно дѣло, което онъ съ своето авторитетно слово горещо е поддържалъ и въ сериозната русска публицистика, и на университетската си катедра, и въ крѫга на своитѣ учени приятелье и отбрани познайници. Просвѣтенитѣ и родолюбиви Българе особно високо оцѣняватъ такви благородни услуги, та смѣемъ да се надаме, че името на Викентия Васильевича Макушева по насъ за всѣкога ще се споменува съ благодарность. Вѣчна му паметь!
Харьковъ, 1883. Юний.
