Спомени. Дописки, писма
Васил Манчев
 

СПОМЕНИ

5. В Цариград
 

Ще се поспра малко да разкажа нещо за Цариград.

Щом наближихме Босфора, аз бях обаян от хубостта на положението. Поставено е параходите да карат полека, за да не би да се сблъскат и се случи някое нещастие или. потопят някоя лодка. Не само аз, но и много други пътешественици са били възхитени и трогнати от прелестното положение на Босфора. Щом влезнахме от Фанараки, устието на Босфора откъм Черно море, от лявата страна се пада азиатският бряг, а от дясната — европейският. Твърде нагъсто в долищата са разположени великолепни села, които имат по няколко хиляди къщи. На европейския бряг почиват Ени махле, Буюк дере, а от азиатска страна са Чубукли, Хюнгар скелеси. Все на същия ред е Канлъджи, великолепно по положението си село. По-нататък, на европейския бряг иде Таратая, Румели Хисар, Бебек [60], Арнауткьой, Ортакьой, Куручешме [61], Долма бахче [62], гдето са султанските сараи, които са на мястото на предишния Чараган. Току до тях Бешик таш, Каба таш, Топхането и мостът Каракьой. В азиатската страна след Канлъджи иде Анадол Хисар, Белербей, Коскунджук, Скутари (Искюдар), срещу Сарай Бурну — двореца на Константин Велики [63]. Между Сарай Бурну и Къскуле всред морето на един остров се намира Леандровата кула. Според преданието един цар затворил дъщеря си, понеже му било предсказано, че тя ще умре от ухапване на змия. Веднъж по гроздобер баща й изпратил една кошница с грозде. Когато тя взела една чепка и почнала да яде, една малка ехидна, която била в чепката, я ухапала за устната и тя умряла в ръцете на любовника си Леандро. Той идел вечерно време плавейком при нея. С това мохамеданите искат да кажат, че никой не може да избегне това, което съдбата му е предписала. Срещу Сарай Бурну, току до Скутари, е Кадъкьой и Фенер бахче По-нататък в Никомидийския залив е Никея [64], прочут град по Никейския вселенски събор. След моста на Каракьой иде Пера или Бейолу. Отсреща е Зандан капусу. Наклеветен, че е искал да зземе престола, тук е бил затворен Велизарий [65], прочутият пълководец на Юстиниян Велики, който покори вандалите и разби арабите. Към запад от брега на Зандан капусу се отива къде Фенер [66], гдето е сега и българската черква „Св. Стефан” [67]. Оттам се продължава по Златния рог до Айвансаръ, отгдето цар Симеон е обсаждал Цариград. На дъното на Златния рог е Кеатханата [68]. Срещу

40

българската черква се пада Терсахането (адмиралтейството) и по-нататък — Хаскьой, населен повечето с евреи. Там е и Гюлхането — царски палат, гдето султан Абдул Меджид е подписал Хатишерифа. Оттам захваща Мраморно море. По европейския бряг се намира Кункапу и Сан Стефано, села, от които второто е забележително с руско-турския мир. На юг, по сухо, до брега се пада Балъклий, гдето съществува в земята един извор на дълбочина до 8 м. От камъните извира жива вода и има риби, от една страна сребробели, а от другата — червени. Тук идват да празнуват Възкресение при животворящий извор. На 200 крачки от Балъклий са гробищата и болницата на Цариградската патриаршия. Там наблизо са заровени Димитър и Константин Миладинови.

Щом пристигнахме в Цариград и поехме кантората, която се намираше в стария Шекерджи хан, близо до Ениджамия и Балкапан хан [69]. Ние поехме работата и си изпълнявахме точно длъжността. Щом се залових на работа, понеже бях натоварен да ходя из града, купих си една новоизлязла книга „Описание на Цариград” от Скарлата Византиос [70], заедно с картата му. Тая книга ми помогна много, за да се запозная с всички кътове на Цариград. Аз си наех квартира във Фенер и се запознах с първите български търговци в Балкапан хан, като братя Христо и Никола Тъпчилещови [71], Димитър Добрович [72] и много други. Къде есента на същата година беше дошъл Павел Грамадов (Кьорчоолу) [73], когото бях видял в Свищов и Букурещ преди 1—2 години. Той ме отведе един ден да се запозная със С. Раковски, който беше затворен тогава в Голямото заптие [74]. Обаждаше ми по пътя Кьорчоолу, че Раковски стои там затворен по интригите на Салчо чорбаджи [75] от Пловдив. Той го препоръчал на правителството като умишлен бунтовник. Целта му била друга. Искал да го компрометира, да остане едничък наемател на беглика (берия на овне, кози и др.), защото дотогава е бил в съдружие с Раковски. Пашата повярвал, защото Раковски е имал събрани момчета българи на служба по беглика, и го арестувал. Не след много отидохме и го видяхме. Той се зарадва много, като ме видя, и от първо запознавание ние станахме добри приятели. Аз после ходех често, когато имах време, да приказваме по цели часове по народните работи. В това също време бях купил и корана, преведен на френски от Казимирски, и му го занесох. Зарадва се много и ме помоли, ако имам приятели в Търново, да пиша да разпитват има ли в джамията Каябаш в Търново по рамазана да се чете още една българска ръкопис, която

41

разправя за паданието на българското царство и за сражението и битките, които са имали турците с българите. Писах на хаджи Димитра х. Ничев, но отговор не получих. После се запознах с Даскалова, шурята на Ради Маждраков. Той беше редактор на Александра Екзарха [76] и редактуваше „Цариградски вестник” [77]. После Александър Екзарх повика Анастас Гранитски.

С Гранитски бяхме много добри приятели. В това време беше пристигнал в Цариград един от първите учени руси — генерал Волков. Ходехме често при него с Гранитски. Той желаеше много да влиза в сношение с български младежи. Генерал Волков ми подари една руска книга под заглавие „Преселение фракийских славян за Дунай” от Черткова [78]. Твърде интересна книга. Аз се похвалих на Цанкова за тази интересна книга и той ми я поиска да я прочете, но не ми я вече повърна.

Помежду другите работи, когато имах време, аз взимах уроци по френски и италиански от учителя Домингов, италианец, и всякога, когато имах свободно време, ходех на книжарницата на Христопуло в Пера. Там прегледах книги твърде интересни на френски, италиански и руски и си набавях тия, които ми допадаха. С Драган Цанков като съотечественици от един град бяхме неразделни приятели. Всеки път ходехме наедно на разходка. Той беше наел квартира зад руската поща над Пера. Събирахме се интелигентни младежи българи, като Славчев, секретарят на Тъпчилещов, Костаки Маринов от Русчук и много още други.

През 1853 г. се случих в Цариград, когато дойде княз Менчиков [79]. Ходихме на Топхането с още много българя. Чакахме, докато слезе от парахода „Гръмоносец”. Свитата му беше повече в другия параход „Бесарабия”. Аз сполучих чрез препоръката на генерал Волкова да.се запозная с много чиновници от руското посолство. Тогава бяха посланици Озеров и Тнтов. Аз имах случай да се научавам за течението на княз Менчиковата мисия. Съвременно, като си гледах работата, четях европейски вестници на френски, италиански и гръцки и се интересувах твърде отблизо за мисията на генерал Менчикова. Господарят ми хаджи Тончо Христов пишеше, че ако би да се прекъснат сношенията между Русия и Турция и ако Русия обяви война, то незабавно да отида във Фиюме, в Далмация и оттам да влезем в сношение с Цариград и Ливорно, гдето има ще свой човек. Щом дебаркират, стоките да ги изпращам през Далмация и Унгария за Букурещ, ако се отвори войната. Не-

42

забавно писах на господаря си, понеже работите ще дойдат до война, да купя дървено масло, което ще се търси, ако се затворят Карантините. С втора поща ми позволи и накупихме до 130 хиляди оки масло — 3 качества. Като получих отговора, писах и в Айвани и ми натовариха 3 кораба. Съвременно писах и в Букурещ, че предавам сметката на кантората, архивата и кореспонденцията на Мавро Замфири, близък негов приятел. Щом минаха корабите и прекъснаха сношенията, аз стъпих на австрийския параход и тръгнах за Браила. Преди обаче да тръгна, господарят ми хаджи Тончо беше писал на другия ми другар Атанас Данкоолу да се върне в Букурещ, тъй щото и двамата пристигнахме. В Браила почакахме трите кораба с дървено масло. След това войната се почна и Карантината се закри.

На тръгванието си от Цариград аз си взех сбогом и от съотечественика си Драган Цанков, и от Раковски. Цанков във време на войната се върна в Свищов. Там е живял през зимата на 1853 г. При него е имал и един другар маджарин, на име Шафран [80], който е бил учител по музика. Раковски после сполучи да излезе от затвора и да се настани като торжуманин на Исмаил паша, видински военен комендант. Там е работил като чиновник на турското правителство, но от друга страна е имал тайни сношения с някои руски военни лица. В разстояние на две години, докато е траяла Кримската война, той е съобщавал на русите за войските, които са били във Видин, Калафат [81] и с. Четате. Известил е на руския генерал Павлова за намерението си да заблуди един полк турска войска, тъй че русите да го заобикалят и вземат в плен, но не сполучил. А Панков в Свищов е успял да се назначи чиновник, по пашапортите. Уверяваха ме, че през време на войната той станал причината да се изпрати учител Тодор Хрулев [82] на заточение в Диарбекир. Обвинен бил, че има сношение с русите, защото, като му конфискували книгите, намерили писма — кореспонденция с Калиенджиева [83], който тогава бил в Бесарабия. Когато запитах Д. Цанкова за Хрулевата работа, той ми каза, че не е виновен, а самият Хрулев си е виновен, защото не знаел как да се разправи.

След Кримската война Цанков се върна в Цариград, гдето сполучил да се назначи като учител във френското католическо училище в Бабек. Там е бил настойник на българските момчета. Живял е в училището и е предавал български. Както казах и преди, той е бил в Русия, в одеския Ришельовски лицей и е престоял година или година и половина. После се е

43

върнал в Романия и се условил в Галац за учител в българското училище. Там е живял и отец Максим, игумен на Лесновския манастир. Той беше напуснал манастира и беше дошъл в Свищов в 1848 година, понеже не можел да търпи гръцкия владика Неофит. По-после, като узна, че Неофит, търновският митрополит, се е стараел да му направи зло, забегнал в Галац и там е изпълнявал длъжността на български свещеник. Заедно с отец Максим тогава бил и Цанков като учител и оттам е отишъл в Цариград.

Раковски останал в Романия в мошията на д-р Петър Берон [84], негов съотечественик, котлянец. Не можал дълго време да стои в Романия на Бероновата мошия. Скарва се веднага с околийския началник на онази околия, напуснал мошията и забегнал през Галац за Атина. Там като стоял няколко дни, Раковски се прехвърлил в Черна гора при княз Данаила и отпосле дохожда в Нови Сад, гдето почна да издава вестник „Българска дневница” [85] в 1857 г. Австрийското правителство по настояване на Високата порта било принудено да го екстернира и той волю-неволю отиде в Одеса.

След сбогуването ми с Др. Цанков и Раковски се отправих за Романия. Няколко дни преседях в Браила и тръгнах за Букурещ. Явих се пред господаря си хаджи Тончо, но нямах намерение да остана търговец, защото гледах, че се отваря ноза ера за България. Там се запознах с доктор Атанасович [86] и доктор Протич [87]. Имах случай да се запозная и с много българи, които тогава по причина на руската окупация в Романия бяха се окопитили и съзнали, че са българи. Такива бяха Георги х. Ангелов, Параскева Карабиберов, Ангел х. Пантелеев, Прокопи Баланов, русчуклия, Михаил Кифалов, Димитър Минков, Мано Иванов, Стефан поп Теодосиев, братя Георгица и Димитър х. Солакови, свищовци, Петър и Тодор Икономови, свищовци, Константин поп Теодосиев, Кирияк поп Ангелов, свищовец, Васил Василиев, свищовец, Никола Мустаков, Георги Баларов, Иван х. Бакалов, Костаки Нанкович и други много още българи, които боравеха открито като българи. Сношение с руските генерали водеха деятелно доктор Атанасович и Чокан.

От 1848 г. до 1854 г. по причина на първата и втората окупация в Романия на руските войски и с помощта на одеските българи Василий Априлов и Николай Христофорович Палаузов, габровци, мнозина се разбудиха и почнаха да мислят за възраждането на България. Но щом после работите се обърнаха против руската окупация, русите бяха принудени да се оттег-

44

лят от Романия, а с тях и много българи, които се бяха записали доброволци (волентари). Аз тогава не взех участие, защото не виждах нищо положително. Щом като стана примирието и Русия склони да изпрати пълномощник в Париж, гдето се отвори Парижката конференция и в 1856 година, 30 март, се сключи мирът, реших заедно със сестра си да се върна в България — в Свищов.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


60. Б е б е к — квартал на Цариград; в периода, за който пише В. Манчев, тук се намира френското католическо училище на лазаристите. В колежа на Бебек се учат български младежи не само от Цариград, но и от страната. Чрез това училище католическата пропаганда се стреми да засили влиянието си. Оттук се разпространяват пропагандни материали в полза на унията.

61. К у р у ч е ш м е — квартал в Цариград, забележителен с това, че в миналото Патриаршията е имала училище за светско образование. Тук се учат много българи, между които Г. С. Раковски, Г. Кръстевич, А. Гранитски, Ил. Макариополски, Ив. Богоров, С. Доброплодни и др.

62. Д о л м а б а х ч е — султански дворец в Цариград на самия бряг на Босфора, построен през 1853 г. за султан Абдул Меджид; дворецът е в тежък ренесансов стил.

63. К о н с т а н т и н  I  В е л и к и (Кай Флавий Аврелий) — римски император. Премества столицата на империята от езическия Рим във Визанса, който в негова чест се нарекъл Константинопол. От стария град са оцелели останки от Големия дворец. В. Манчев вероятно има предвид тях.

64. Н и к е я — древен град в Мала Азия, разположен на Никомидийския залив. Забележителен е с двата вселенски събора — първият е свикан от Константин Велики (325) във връзка с арианската ерес, а вторият — по искането на императрица Ирина (787) за осъждане на иконоборството и възстановяване на иконопочитанието.

65. В е л и з а р и й — велик пълководец на Източната римска империи, по народност славянин. Роден около 490 г. в с. Герман, близо до Охрид. Бива наклеветен в съзаклятничество против Юстиниан, и императорът, убедил се в неговата невинност, му възвръща званието и почестите.

66. Ф е н е р — гръцки квартал в Цариград, където се намира гръцката патриаршия. Жителите му — фанариотн, са заемали високи постове в Османската империя и са съдействували за погърчването на българите.

67. Ц ъ р к в а т а  „С в.  С т е ф а н” — изграждането й е свързано с борбата за църковна независимост. Под натиска на българската общественост начело с Неофит Бозвели през 1874 г. е издаден ферман за построяването на първата българска православна църква в Цариград. В началото е направена временна дървена църквица с метох на място, подарено от Ст. Богориди на Златния рог. Решението на църковното настоятелство от 1859 г. за нейното цялостно преустройство се осъществява едва през 1898 г. Желязната конструкция става причина тя да бъде наричана Желязната църква „Св. Стефан”.

68. К е а т х а н а — библиотеката в Цариград.

69. Б а л к а п а н х а н — хан в Цариград, където е била съсредоточена българската емиграция. През 1847 г. тук е образувана българската църковна община, която става център и организатор на националната църковна борба.

70. С к а р л а т о с,  В и з а н т и о с (1794—1878) — учител-лексикограф. Книгата му „Описание на Цариград” е издадена през 1852 г.

71. Б р а т я  Т ъ п ч и л е щ о в и, Христо (1812—1878) и Никола (1817—1893) — търговци в Цариград и влиятелни дейци в националната църковна борба. След Кримската война (1856 г.) заедно с И. Д. Гешоолу, Г. Золотович, Ал. Екзарх, Г. Моравенов и др. се борят за създаване на независима българска църква. През 1870 г. Хр. Тъпчилещов става член на временния съвет за управлението на екзарахийските работи.

72. Д и м и т ъ р  Д о б р о в и ч — търговец, родом от Сливен, един от участниците в националната църковна борба в Цариград.

73. П а в е л  П е т р о в  Г р а м а д о в (Кьорчоолу) (1813—1877) — роден в Арбанаси, Великотърновско; сподвижник на Г. С. Раковски; командир на българска доброволческа дружина през Кримската война.

74. Г о л я м о т о  з а п т и е — централен затвор.

75. С а л ч о  Иванов  Ч о м а к о в — крупен пловдивски търговец, роден в Копривщица, брат на д-р Стоян Чомаков.

76. А л е к с а н д ъ р  Стоилов  Е к з а р х (1812—1891) — български публицист, роден в Ст. Загора, учи в Букурещ, Будапеща и Париж. Заедно с Ив. Богоров основава „Цариградски вестник” (1848). След Освобождението е член ча административното съдилище в Пловдив.

77. „Ц а р и г р а д с к и  в е с т н и к” — излиза в Цариград от 1848 г. до 1862 г. Първите годишнини имат информационен характер, а след това и общообразователен. По-известни сътрудници са Б. Петков, Т. Хрулев, П. Р. Славейков, Д. Чинтулов, Н. Геров, Й. Груев, Н. Палаузов, Е. Васкидович, Н. Катранов, С. Филаретов и др. Вестникът води остра полемика с в. „България” и с някои гръцки вестници по въпросите на униятството и църковната борба.

78. А л е к с а н д ъ р  Дмитриев  Ч е р т к о в (1789—1858) — руски историк, нумизмат и археолог, участник в Отечествената война от 1812 г. Редица негови трудове са посветени на древната руска история и на древните народи на Южна Европа (тракийци, пеласги).

79. А л е к с а н д ъ р  Сергеевич  М е н ш и к о в (1787—1869) — руски княз, адмирал и държавник. При конфликта с Високата порта за Светите места (1853) Меншиков е изпратен за посланик в Цариград. При избухване на Кримската война е назначен за губернатор в Крим, но войската му претърпява поражение при Алма и Акерман и той се отказва от военната кариера.

80. Ш а ф р а н — унгарски емигрант, известен учител по музика в Шумен и Пловдив. Мемоарите на В. Манчев допълват сведенията за него, като се съобщава за връзките му с Др. Цанков и пребиваването му в Свищов.

81. К а л а ф а т — град в Румъния, на р. Дунав, срещу Видин. Край този град стават сражения между руси и турци през 1828, 1853 и 1877 г.

82. Т о д о р  Х р у л е в (Хрулювский) (ок. 1821—1865) — роден в Лясковец, учи в Пловдив и Свищов, учителствува в Свищов. Преследван заради прогресивните си убеждения, през 1864 г. е арестуван за разпространяване на противодържавна литература и осъден на заточение в Диарбекир, където умира. В спомените на В. Манчев погрешно е отбелязано времето на Хрулевото заточение.

83. П а в е л  К а л и е н д ж и е в (Калянджи) (1838—1890) — роден в Лясковец, учи в Свищов. През Кримската война е доброволец в руската армия. След това учи в Ришельовския лицей в Одеса. Учителствува в Лясковец (1859), Галач (!860) и на други места в Бесарабия. След Освобождението става търговец във Варна. В. Манчев говори за брошури, които П. Калиенджиев през Хрулев изпраща на брат си С. Калиенджиев.

84. Според Г. Боршуков Г. С. Раковски се установява в мушията на братовчед си Н. Балкански в с. Станое. Там дочаква края на войната и Парижкия мирен договор (1856). След това се отправя за Нови Сад. (вж. Г. Боршуков. За отечеството — с оръжията на публицистиката. — Г. Раковски. Българийо, майко мила. С., 1967, с. XIII.).

85. Точното заглавие на изданието е „Б ъ л г а р с к а  д н е в н и ц а”. Ред. Г. С. Раковски. Нови Сад. 1857, излазяща всяка неделя. Издава, урежда и отговаря Дан. Медакович. Книгопечатна на Др. Дан. Медакович у Нови Сад”. Изданието е спряно от австрийското правителство при отпечатването на бр. 19.

86. Д - р  Г е о р г и  А т а н а с о в и ч (1821—1892) — роден в Свищов, учи в училището на Ем. Васкидович, по-късно продължава образованието си в Атина. Следва медицина в Букурещ и Париж. Участвува в настоя телството на Добродетелна дружина. Професор е в Медицинския факултет в Букурещ. Развива богата обществена дейност. Полага грижи за училищното и читалищното дело в родния си град. След Освобождението е министър на просветата. Умира в Свищов.

87. Д - р  П е т ъ р  Д.  П р о т и ч (1822—1881) — роден в Търново, лекар и професор в медицинското училище в Букурещ.