Обилен и впечатляваше песенният фолклор, в който са отразени моменти от
живота и положението на българите по време на турското робство. Това
личи от съдържанието на голям брой песни с различна тематична
насоченост - юнашки, исторически, хайдушки, семейно-битови. Част от
това песенно творчество, разкриващо страни от нерадостната
действителност, при която е живял българският народ в продължение на
столетия, е била създадена и разпространявана по всички краища на
българската етноезикова и етнокултурна територия - в Добруджа, в Мизия,
в Тракия, в Софийската област, в Западните покрайнини, в Македония.
Това е, така да се каже,
общобългарско
духовно състояние, в което дял
се пада и на Македония като неделима съставка от българските земи. Това
е една внушителна група от песни, познати и изпълнявани по градове и
села в различни краища на България, като при това една и съща песен е
била възпроизвеждана нерядко в няколко варианта с повече или по-малко
изменено съдържание (съкратено или допълнено), но все пак запазваща
съответната си сюжетна канава.
Същевременно наред с този
общобългарски по териториалното си покритие и по тематиката си песенен
фолклор, създаден по време на турското иго и оставил трайни следи и до
наши дни, има и песни, които са специфични само за определени области.
Специално за Македония това са главно песни от т. нар. революционен
цикъл, възникнал и добил широка популярност сред тамошното население
след Руско-турската война. Т. е. през периода, когато Македония за
разлика от Северна България и част от Тракия - влезли вече в границите
на една свободна държава, оставала все още подвластна на турския султан
и продължавала да се бори срещу поробителите. Това е вече един, както
ще се види, специфичен регионален фактор в една
българска покрайнина,
където все още продължава да тегне чуждото господство.
Безспорни са заслугите за
издирване, записване и обнародване на песни от Македония в сборника на
братя Миладинови, както и в събрания фолклорен материал на обредни
песни из политическия живот в многотомния труд на Кузман Шапкарев. За
популяризирането на песните от „революционния цикъл" несъмнен е
приносът на Коста Църнушанов в издадената ст него книга „Български
народни песни от Македония". Голям брой песни, слушани и записвани в
села и градове в Македония, са намерили място в сбирката на Ст.
Веркович „Песни на македонските българи". Песни от Македония е
обнародвал и Панчо Михайлов. Много песни от тази българска покрайнина
са влезли в многотомното издание „Българско народно творчество", както
и в редица сборници за народни умотворения, наука и книжнина. Намерил е
място песенен фолклор от Македония и в двата обемисти труда „Български
народни балади", т. I и II, и във фундаменталното издание „Български
юнашки епос". Налице е изобщо значителна изворова база, даваща
възможност за анализ и изводи.
Народната песен - освен
източник за поставената на разглеждане тема - има, както се знае, свои
специфики, заслужаващи отбелязване. Това не са сухи документи, описващи
някакъв факт, а емоционално обагрени творби с подчертано литературно
звучене. Творби, в които се разкрива не само действително случилото се,
но и отношението на народния певец към това, което описва. С други думи
в песента е съчетано наистина станалото и отношението на народния певец
към това, което разказва и описва, т. е. съчетание на обективното със
субективното.
Трябва да се
има предвид и това, че в някои песни и по-специално в песни с юнашка
тематика, които са един от източниците за времето на турското иго,
наред с достоверното виждаме и измислени подробности, някои от тях
направо легендарно-фантастични, плод на въображението на народния
певец - нещо напълно обяснимо, тъй като народната песен е вид
литературно творчество с присъщите на този жанр белези и то при една
конкретна историческа обстановка, създаваща благоприятна атмосфера за
явления от подобен род.
Важно е да се отбележи като
особеност на народните песни и това, че наред с тези, които са
възникнали като отражение на конкретен случай, свързан с живота и
положението на българите в условията на турското иго, има и такива,
които са израз на обобщено виждане на повтарящи се сродни явления,
характерни за разглеждания период (отвличания в робство, убийства,
потурчвания, съпротива срещу потисниците). Или казано другояче - песни,
основа и повод за които не е
единичното
и епизодичното, а повтарящото
се и типичното, доловено и възпроизведено в съответна творба.
Много драматизъм и вълнуващи
детайли се съдържат в песенния фолклор, разкриващ нерадостната
действителност, сред която са живели българите в продължение на
столетия. Особено впечатлява злощастната съдба на българската жена -
един от честите образи, привлякъл вниманието на народния певец, на
майките, загубили свои мъжки рожби, изтръгнати от родния дом, за да ги
превърнат във фанатизирани еничари, забравили род и семейство; на
младите девойки, „милите бугарски моми", както ги възпява една песен от
Охрид
(1), ставали нерядко прицел на натиск да „се
откажат" от вярата си и
да се потурчат. Трагедията на българката - оскърбявана и страдаща - е
изобщо един от честите мотиви в песенното творчество от времето
натурското робство. Мотив, характерен за песенния фолклор от цялата
българска земя и силно застъпен и в песни, познати и разпространявани и
в Македония.
Разнообразни са епизодите, в
които на преден план е жената, живееща в трудна, безпокойна, опасна
обстановка на насилие и безчувствие. Най-страшното, което неведнъж я е
спохождало, е да бъде грабната и отвлечена далеч в чужда земя.
Насилникът -това е турчинът в лицето на паши и бейове, на бюлюкбашии и
на сеймени, на низами и на еничари. Похитители могат да бъдат, както
личи от някои песни, и татари, чиито опустошения и грабежи в
българските земи са особено чести през XVIII и първата половина на XIX
в. Български девойки са отвличани и от „църни арапи" - образ, който
символизира изобщо мъчителя и насилника по време на турското робство.
Като похитители на жени се споменават и арнаути, живеещи в съседство с
населението в Македония. Грабежи на жени се приписват и на цигани.
Ето няколко песни с подобно съдържание в
сборниците на братя Миладинови, на Кузман Шапкарев, на Стефан Веркович,
на Коста Църнушанов. Горчиво оплаква пред майка си своята злощастна
съдба „Мита - пленена", паднала в турски ръце и завършила със
самоубийство.
(2) Посяга на живота си с „йостро ножче"
и отвлечената по
време на сън далеч от родния си дом „хубава Неда".
(3)
Във вариант на
същата песен името на девойката е Гюргя, която се пробожда с „ружко
ножче", изричайки към похитителя последните си думи: „Ти да знаеш, млад
войвода, как се Гюргя от сон краде".
(4) За разлика от
тези трагични с
финала си песни благополучен, звучащ в комично-чудновата светлина е
завършекът на песента за „Мария плената", отвлечена от „турчина, турци,
катюм егюпци" - название, подсказващо, че похитителите са били
цигани. След три години плен в чужда земя Мария била превърната
според собствените й думи в „катюм егюпка", но попаднала случайно в
родното си село и там майка й едва я познала. Последвала любопитна
очистителна процедура с огън и вода, след което почернялата Мария
станала отново „бела бугарка".
(5) С добър край
завършва и песента за
„Мара граовка и малко татарче". Отвлечена в татарски плен, въпреки
голямото желание на татарина да притежава „убава бугарка", тя успяла да
избяга с помощта на двамата си братя и да се върне в родния си дом.
(6)
Интересна е песента за Маруша, задигната по време на хоро и отведена от
арапи в „харапска земъйа" (записана в село Метох, Сярско).
(7)
Пак за мома
с име Маруша се говори в песен от сбирката на Ст. Веркович. Отведена в
„арнауцка земя" (т. е. Албания) и омъженатам и обляна в сълзи, тя,
както гласи песента, се изповядва пред свекърва си, че не й харесва
„вашинското рухо".
(8) Грабната от арнаути пак в една
песен от сбирката на
Ст. Веркович е мома Петра, която рони сълзи по време на хорото и
заявява, че вече не знае „от коя земя сам, от кой вилает сам".
(9)
Един от често слушаните сюжети в
народното песенно творчество е тягостната картина за върволица от роби
- „три синджира", карани за продан към определените за това пазари в
Османската империя и най-вече в Истанбул. Единият синджир е млади
момчета (вариант - юнаци, ергени), вторият - млади девойки, третият -
млади невести (вариант - заедно с децата си). Тъжна е картината,
отбелязвана от не един и двама чужденци, преминавали през поробената ни
родина. Картина, намерила отзвук в песенното творчество от различни
краища на българската земя в това число и от Македония.
Един пример се намира в сборника
на Ст. Веркович. Ето началото на песента: „Недо, бела Недо, Недо
дойранчанке, ти чула ли си, Недо, цар ке да помине през Демир капия. Та
караше, Недо, три синджира роби. Един синджир, Недо, се млади юнаци, се
с тенките пушки, втори синджир, Недо, се с млади невести, се с малки
деца. Трети синджир, Недо, се млади девойки, се со тенки дари".
(10) „Гора
жали три синджира роби", „турци пленили три синджира роби", „Дунав
влачи три синджира роби", „хайдутин освобождава три синджира роби".
Това са най-често срещаните сюжети в песенния фолклор с такава
тематика. Нееднократно се споменава и за намесата на Крали Марко,
чудноватия прилепски юнак, който избива „турците" или „арапите" и
избавя пленените и оковани във вериги младежи и девойки.
(11)
Наред с песните за „три синджира роби",
немалко примери се съдържат в песенното творчество от българските земи
включително и от Македония за жени-робини. Така в една песен в сбирката
на Ст. Веркович се разказва за „Елена робиня", която избягала от
„бегови конаци"
(12). Това е епизод, сроден с песента
за Шейна робиня,
сестра на Крали Марко, която избягала от Цариград
(13).
Пак в сбирката на
Ст. Веркович е записана и една песен за „триста девойки и триста
невести", пленени от „църни манафи" и откарани с три гемии в „Църно
море"
(14) - масово поробване, което нерядко
сполетявало българите. В
песен, публикувана от К. Шапкарев, се говори за „арапе, татаре и
Ангелина и Магдалина поробени".
(15) Похитителите са
назовани там с
двойното название „църни арапи, голи татари". Пак в сборника на К.
Шапкарев е песента за „Ерина робиня - скоро робена, още непотурчена",
която се моли на брат си Никола да я откупи от „турски ръце".
(16) Пак там
е епизодът за „девойка, завързана и карана от татарче, църно арапче".
(17)
Интересна е песента за Неда „кметско чедо", която видяла „трима турци,
море арнаути" да водят със себе си три грабнати девойки.
(18)
Една от вълнуващите сцени, намерили
място в голям брой народни песни, е „карана от турци поробена майка с
дете на ръка" - песен, разпространявана из цялата българска земя. За
илюстрация два примера: единият, записан в Якоруда, другият - в Прилеп,
почти еднакви по съдържание: "Турчин низ гора вървеше, джанъм, клети
робини караше. Тодорка назад остана с мъжко дете на ръка". Това е
началото на песента в запис от Якоруда. Принудена от суровата повеля на
похитителя „фърли си малкото дете най-напред да ми отиваш", тя го
закача на люлка „на дърво високо", като припява с отчаяние и надежда:
„Нани, нани, мъжко детенце, кога кошута помине, кошута да те напои,
кога ветеро подухне, ветеро да те залюля, кога росица зароси, росица да
те изкъпе. Расни ми, синко, порасни, майка от робство изпитай, от
робство да ме отървеш".
(19) Във втората, не по-малко
тъжно звучаща песен
робинята е наречена пак Тодорка, а изоставеното от нея мъжко дете -
Дамянчо. Очакваната майка, която ще го кърми, е „еленка", а пожеланието
на робинята е пак в същия дух: „Расти ми, сине Дамянче, расти ми юнак
да станеш, майка от робство да спасиш".
(20)
Значително по-кратък вариант
намираме в сборника на братя Миладинови. Името на поробената майка там
е Гинка и под ударите на камшика тя е принудена да разпаше копринения
си пояс, да направи люлка на две малки дръвчета и да остави там скъпата
си рожба с тъжния припев: „Нани ми, маминко дете! Дъжд ще завали, окъпи
ще те, дои ще кошута, надои ще те".
(21)
Тревожни нотки звучат в песенния
фолклор от заплахата българска девойка чрез брак с турчин да стане
ханъма и да промени името и вярата си. В дух на предупреждение са
песните, издаващи загрижеността на родители да не би дъщеря им да стане
прицел на домогвания от страна на нежелания друговерец. Ето няколко
примера за песни с такъв сюжет от Македония: „Да не оди Гана низ турска
махала" (запис от село Баница, Леринско), „Не оди, Райне, рано на вода"
(запис от Прилеп), „Не шетай се, Достано, горе-долу" (запис от село
Койнаре, Прилепско).
(22) Това са песни, в които
прозира силно изявяващата
се в условията на турското робство тенденция към
ендогамия, т. е.
усилия да се опази верската и етническата идентичност на българската
народност чрез ограничаване на браковете с иноверци - тенденция напълно
разбираема в конкретната историческа обстановка.
В духа на такова виждане е било, както
личи от примери в песенния фолклор, поведението на самите девойки. Ето
няколко песни от Македония, в които прозира възхищение от смелостта и
находчивостта на българката да отклонява предложения за брак с турчин.
В първата от тях под наслов „Дона и билюкбаши" (запис в Кукуш)
подканваната да се омъжи за турския големец мома го отпраща с
категоричния отказ: „Яс сум мома християнка, ес си вера не придувам".
(23)
Хитро се отървава от заобиколилите и готови да я насилят да се потурчи
сердари Димана, като ги предупреждава, че са дошли в „месту хайдушку" и
трябва да си вървят по пътя, че иначе „глъвите къ ви изрежът (запис в
село Метох, Сярско).
(24) Ловко се избавя от
ухажванията на „едно турче",
което настоява да я вземе за жена, Белилина девойка. „Варай, турчин,
друга вера, варай турчин", увещава го тя да я пусне под предлог, че ще
иде при майка си, за да подготви зестра за сватбата. И тактиката излиза
сполучлива. „Излажа се това турче, та си пустна Белилина, да си земе
тенка прикя".
(25) Дръзко отхвърля Фросина поканите на
изпратените от Алил
паша хора да стане съпруга на пашата с думите: „Гавази, а бе, гавази,
здраво, живо на Алил паша, яс вечера не му готвам, постельа не
постельвам, яс пашата не го чакам, оту сум мома ристиянка, вера на
турчин не давам"
(26) (песен в запис от Охрид).
Категоричен е отказът на
Ленка да измени на вярата си и да се потурчи. „Глава си давам, море
турчине, верата си не разменувам, млада ханъма не станувам, църно
фередже не носум"
(27) (песен в запис от Кукуш).
Решителност и ирония
звучат в песента „Излегла е Яна на поле" (записана в Прилеп). На
дошлото да я иска „турче-тетофче" следва резкият отказ: „Истай се
(махни се - б. а.) турче-тетофче, яс не си земам туркинче, яс ке си
земам каурче (християнин - б. а.), каурче, младо чобанче. На овчар душа
мириса како на ранен босилек. На турче душа мириса како на куче
пцойсано" (умряло - б. а.).(28)
Българката е готова да лежи
в тъмница, но да запази вярата си. Много и в различни варианти са
песните с такъв сюжет, разпространявани по българските земи.
(29) Това са
песни, съставяни по определена схема, но несъмнено в основата й лежат
конкретни случаи, впечатлили народния певец. Това личи и от
разнообразието на имена на затворените в тъмница девойки - Мария,
Стана, Добра, Кана, Янка, Донка, Рада. Една песен (в запис от Якоруда)
е под наслов „Радка в зандани", поместена в сборника на К. Църнушанов.
Лежала в затвора девет години, Радка отказва упорито въпреки увещанията
на майка си да предаде вярата си и така да бъде пусната на свобода.
„Майко ле, мила майчице, девет години как лежа и още девет кье лежа, но
си верата не давам".
(30)
Възхищението от отстояването на
бащината вяра, дори и да останат в тъмница още много години, намира
израз в легендарно звучащия финал на някои от тези песни, които
разказват, че смелите девойки придобиват ореол на светици и се възнасят
до небето.
(31) Финал в духа на наложилата се през
епохата на турското
робство представа, че християнската вяра е едно от най-ценните
нравствени предимства на българина пред турския насилник и че Бог
възнаграждава тези, които я бранят докрай.
Наред с песни, в които
религиозно-поетическата фантазия обвива с ореола на светици българките,
отстояващи своята вяра, намерили са отзвук в песенния фолклор и случки
за девойки, решили все пак да приемат исляма и да се омъжат за
друговереца-турчин. Решение, взето обикновено с надежда, че така ще си
осигурят по-лек живот, ще се избавят от заобикалящи ги трудности. Такъв
мотив има например в песента за мома Велика, поместена в сбирката на
Ст. Веркович, която заявява на брат си, че предпочита да си вземе за
съпруг турчин.
(32) Обичайна примамка са обещанията,
че ако стане
„кадъна", ще седи на висок чердак, ще преде коприна, ще ниже жълти
алтъни - традиционна предлагана „триада" от предимства.
(33)
Прави
впечатление обаче, че ако се съди от доста народни песни с такъв сюжет,
още през първите дни след брака, придружен със съответната церемония на
„потурчване", българката започва горчиво да съжалява за своята
постъпка. Трудно поносим за нея се оказва контрастът на доскорошния й
живот на девойка, излязла на полето със своите другарки, седнала на
почивка под дебела сянка, освежаваща се с хладна вода, вкусваща сочни
плодове, и на турска ханъма, забулена във фередже и затворена в дома на
своя съпруг с едничкото занимание да преде коприна и да ниже алтъни
- контраст, под чието въздействие се поражда безутешна тъга.
(34)
Съжалението, че се е отказала от
вярата си и е станала турска кадъна, е един от честите мотиви,
разпространени в песни из цялата езикова и етнокултурна територия на
българската народност. Песни с такъв сюжет имаме и от Македония. Един
пример е песента за Януда (позната в два варианта в сбирката на Ст.
Веркович). Приела исляма навръх Великден, Януда не скрива недоволството
си, че „мало и голямо, старо и младо" отива на църква, за да почете
Христос, а тя трябва да си седи в къщи. С ядни думи и проклятия се
обръща тя към заобиколилите я жени-мюсюлманки: „Натема ви, пусте буле,
че ме мене излажахте, от вера ме одверихте, та ме мене потурчате. Я
глейте, глейте, кадуни, ка отиват на църквата мало и големо, старо и
младо, що немате ден Великден и немате ден Гюрговден. Бре блазега тая
вера, що си има Великден, ден Гюрговденя вие лю един пущен байрам и
негу гу не знаете, кой ден ви е! На вишен господ гледате, сос куршум го
поминувате." На опитите на кадъните да я убедят, че и те си имат църква
- джамия, следва язвителната бележка на Януда: „Варай, варай, пусте
буле, вие с турци не се бъркате, вие с християни не се бъркате, дома
седиш, кукувици".
(35)
Намерили са отражение в песенния
фолклор и особено потресаващи случки - българка да стане жертва на
разгневени турци. За това се разказва в песента „Бела Румена убита от
турче-полянче" (запис от Прилеп).
(36) Убита по жесток
начин е Яна поради
отказа си да каже на турците къде се е скрил търсеният от тях неин
брат.
(37) Загива от турски куршум и мома Митра (песен
в запис от
Якоруда).
(38)
Не остава обаче длъжна на
насилията и българката. И ако в повечето случаи народната песен я
представя като страдаща, беззащитна и оскърбявана жена, споменават се в
песенното творчество и епизоди, в които тя се проявява като неустрашима
боркиня. С такъв сюжет е песента за хубавата и гиздава Тодора,
поместена в сбирката на Ст. Веркович. Виждаме я да влиза със
самочувствие в двубой с Рахман билюкбаши и да го пронизва със сабята си
с възгласа: „Варай, варай, билюкбаши, ти си турчин, друга вяра."
(39) Това
е образ на жена потенциална хайдутка, готова да тръгне с дружина из
гори и планини и да мъсти на поробителите. Жена от типа на Сирма
войвода, възпявана в македонския песенен фолклор. За илюстрация - в
една песен от сборника на братя Миладинови се разказва, че Сирма при
състезание за точна стрелба с пушка надвива всички и е била избрана
единодушно за войвода на събралата се чета.
(40) За
жени войводки -
Гроздана, Богдана, Драгана, Еленка, Бояна, Ирина, има песни от различни
краища на България.
Оръжие за българката са не
само сабя и пушка, но и присмехът, с който се брани от обиди и
подмамващи обещания. Епизод от подобен род е поместената в сбирката на
Ст. Веркович песен за Ружа. В отговор на подигравките на един турчин,
че не й подхожда да седи на висок чердак и да преде коприна, а мястото
й е да държи сърп в ръце, следва бързата и остра реакция на засегнатата
девойка. „А бре турчино, турчин гидио! Що ти е тебе, тебе за мене? Не
ти пърлега, турчино гидио, не ти пърлега на дървен да седиш, надървен
да седиш, с пушка на рамо, лю ти пърлега, турчин гидио, свине да пасеш,
штапо на ръки".
(41) Грубоват хумор звучи в песента за
Калина, отказала
дръзко на предложението на турския субаша да се омъжи за него с
традиционното обещание, че вместо да сади тютюн, ще седи на висок
чердак и ще нижи жълти алтъни. На самия субаша, присмива се тя, не
подхожда да седи на висок чердак, а по му приляга да развежда мечка по
селата и така да изкарва прехраната си. „Не ти прилега, субашо, висок
чердак да седиш, най ти прилега, субашо, мечка стръвнечка да одиш, село
на село да одиш.с тамбора брашно да сбираш."
(42)
Както се вижда, това са
два любопитни епизода за находчивостта на българката, съумяла с
присмехулни думи да отбие оскърбленията и подмамващите обещания на
изпълнените със самоувереност турци - нещо, което силно впечатлило
народния певец, за да се запечата в съответната творба.
Ако за българската жена - за
нейните теглила и оскърбления, се отделя много място в песенния
фолклор, не по-малко релефно е отразен в народните песни образът на
българина, както личи от многобройни, предадени чрез слово и звук
епизоди. И българинът е отвличан, измъчван, убиван в условията на
робската действителност. Невръстни деца се отнемат от дом и семейство,
за да ги правят еничари, млади момци са оковавани като роби наред с
девойки и невести.
(43) Брутална е разправата с всеки,
който дръзне да се
противопостави на вършения произвол. Потресаващ пример, отразен в
песен, разпространена сред македонските българи, е жестокото
осакатяване на Никола поради отказа му да даде сестра си „хубава Яна на
турска вяра".
(44) Песен под чието въздействие, както
се знае, е
създадената от Пенчо Славейков вълнуваща творба за
„Балканджи Йово".
Чест сюжет, срещащ се в народните
песни, е да се разказва за нападения на въоръжени турци над мирни
българи - жетвари и овчари, да се отвличат в робство, да се грабят
стадата им. За илюстрация могат да бъдат посочени три песни с такова
съдържание, познати в Македония: „Челник Пейо отвлечен оттурци"
(45)
(запис от Прилеп). „Челник Пейо вързан от турци"
(46)
(слушана в село
Мраморец, Охридско), „Димо чобанин вързан оттурци"
(47)
(записана в
Кавадарци). С благополучен завършек - гибел за нападателите - е песента
„Кучета спасяват овчар и стадо от турци", позната във варианти от
цялата страна, сред тях и варианти от Битолско, Леринско, Разложко.
(48)
Споменът за насилието не е напуснал дори и отдавна легналия в гроба.
Под знака на такава представа е песента „Вдовица на гроба на мъжа си",
която чува гласа на покойния си съпруг - „турски ме куршум прониза".
(49)
Тръпне пред заплахата да бъде убит и отвлеченият от турци българин не
само наяве, но и в сънищата си и това личи от немалък брой песни за
злокобни съновидения, разпространявани из цялата страна.
Но ако насилията и произволите са
едната страна в живота на българина под турско иго, не по-малко
значима, оставила дълбок отзвук в песенния фолклор е неговата
съпротива, решителността му да се опълчи с оръжие в ръка срещу
потисниците. Това е трайна тематика в юнашките, хайдушките и
революционните песни, които съставляват внушителен дял от българския
фолклор.
Най-ранна хронологично погледнато
е групата, спадаща към т. нар. „юнашки епос". Това са песни, някои от
които се отнасят до събития от Второто българско царство (XIII-XIV в.),
но повечето са от първите векове на турското иго.Сред тях се откроява
добре познатият цикъл, в който централна фигура е Крали Марко,
прилепският владетел от втората половина на XIV в., представен през
погледа на народния певец като неустрашим борец срещу турците и
закрилник на измъчвани и поробени негови сънародници. В този цикъл са
намерили място и образите на други юнаци - родопския войвода Момчил,
Дойчин юнак, Лютица войвода, Груица войвода, Боне Кулевич. Врагът -
поразяван от ръката на юнака, е представен често под наименованието
„чер арапин" (в песните на западнобългарски диалекти - църн арапин).
Това е, както се спомена, характерен за народното творчество обобщен
образ на насилника и завоевателя. Наред с действително станалото и
исторически достоверното в немалко песни с юнашка тематика са вмъкнати
фантастично-легендарни елементи, плод на въображението на народния
певец, на желанието му да представи в най-ярка светлина народния герой.
Любимо изразно средство е хиперболата, която преобладава в почти всеки
епизод, описващ подвизите на „юнака", разгромил сам стотици и хиляди
врагове. В песни с такова съдържание е отразена изобщо съкровената вяра
на българина в условията на постигналата го тежка участ, че все пак има
кой да го брани и да наказва потисниците. В такъв дух е юнашкият епос и
сред останалите, намиращи се под турско, иго балкански народи - сърби,
гърци, албанци.
Много са песните, възпяващи
подвизите на „юнаци", но в рамките на статията могат да бъдат посочени
само някои, които са записани в Македония. Сред тях е споменатата вече
песен за Крали Марко, който освобождава „три синджира роби".
(50)
Интересна е и песента „Крали Марко унищожава сватбарския данък",
позната в няколко варианта, един от тях от село Тресанче, Дебърско.
(51)
Широко разпространена е била и песента „Марко спасява българка робиня"
(с варианти от много селища, един от тях запис от село Дяково,
Дупнишко).
(52) Твърде любопитна по съдържание е
песента за цар Солиман,
за Крали Марко и Бане Кулевиче с варианта си от село Дунье, Мориовско.
В нея се разказва как след редица перипетии, в които са съчетани
няколко епизода, Крали Марко и Бане Кулевиче побеждават в един
изненадващо звучащ финал: разгневени от това, че цар Солиман (турският
султан - б. а.) „турчи моми и невести и си турчи и млади момчета",
съюзените вече Бане Кулевиче и Крали Марко залавят двама главни паши и
ги „побугарчват" - желан завършек във въображението на народния певец.
Ето заключителния пасаж, където Бане Кулевиче съобщава на майка си
какво ще сторят заедно с Крали Марко: „Гледай, мале, ка се разговорих с
цара Солимана, защо турчи моми и невести и си турчи и млади момчета, те
му карам по две главни паши и че па них да ги побугарчим. И Марко си по
двама закара, закара ги у Прилепа градо и он там че ги побугарчи." И
казаното се осъществява: „Двама паши дете (Кулевече Бане - б. а.)
побугарчи и па Марко у Прилепа града и он тамо двама побугарчи."
(53)
Като продължение и
доразвитие на юнашкия епос и с още по-широка амплитуда от
хронологическа гледна точка, а до известна степен и по териториалния си
обхват са песните с хайдушка тематика. Както се знае, хайдутите са се
появили и действали в българските земи още през първите години след
падането на България под турска власт, като особено силно се разгръща
тяхната съпротива в югозападните и северозападните български краища
през XVI-XVIII в. Централна фигура е хайдутинът - опитен и неустрашим
ръководител на дружина, тръгнала да раздава възмездие за сторени злини
и да закриля поробените българи. Естествено любимо местонахождение на
хайдутите са планините, а през зимата се завръщат в родните си домове,
за да се съберат отново напролет под разветите знамена.
Трайно са се запечатали в
песенния фолклор имена на десетки и стотици войводи - Страхил, Дончо,
Лозан, Ангел, Индже, Чавдар, Велко, Стоян, Татунчо, Трифон, Добре,
Ненчо, Радул, Мануш и много други
(54), за да
останат и през вековете в
паметта на народа. Броят на хайдушките дружини, първоначално
сравнително ограничен, е ставал все по-голям. За хайдути се говори чак
до Освобождението на България, а известия за тях освен в народните
песни се съдържат в османотурски документи и в описания на преминали
през българските земи чужденци.
(55)
При положение че хайдутството е
било разпространено по цялата българска земя и че творци и изпълнители
на песни с хайдушка тематика са се движели от място на място, обяснимо
е защо една и съща песен е могла да намери разпространение в различни
области в Добруджа, в Тракия, в Македония. За пример може да бъде
посочена песента „Заплакала е гората заради Индже войвода".
(56)
Тя е
възникнала вероятно в Югоизточна България, където се е родил и
подвизавал Индже войвода и където е намерил смъртта си, но е била
позната и в Македония. Вариант, сочещ по езика си западнобългарски
произход, е обнародван в сборника на братя Миладинови, друг - на
диалект от Костурско - в сбирката на К. Църнушанов. Има и други примери
за песни с хайдушка тематика, чиито варианти се срещат в различни
области, спадащи към българската етнокултурна територия. В такъв смисъл
е трудно, а понякога дори невъзможно да се определи по-точно делът на
македонския песенен фолклор в това общо за българския народ поетическо
и духовно достояние.
Има, разбира се, и песни,
за които може да се предположи със сигурност, че в първоначалния си вид
са възникнали в Македония. Така е с песните за Чавдар войвода, за
когото се знае, че е родом от с. Лъкавица, Щипско, и е действал с
дружина от триста души през втората половина на XVII в. в Кожух
планина.
(57) Несъмнено спомени за неговите подвизи са
се запазили
най-вече в този край и оттам водят началото си разказващите за неговите
дела песни. На македонска земя са били създадени вероятно песните за
Ильо войвода, роден в село Борово и водил дружина от около двеста души.
За него пише Панайот Хитов в спомените си „Моите пътувания".
(58) В песни,
възникнали в Македония, е била славена и споменатата Сирма войвода.
(59)
Интересна, намерила място в
сбирката на Ст. Веркович, е песен с изразената в нея своего рода
екологична тревога на планина, посещавана непрестанно от хайдушки
дружини от различни краища на Македония. Ето целия любопитно звучащ
текст: „Заплакала Стара планина, дочула Пирин планина, отговорила Пирин
планина: Защо ми плачеш, Стара планина? Как да не плачем, как да не
жалем: сека година булюк айдуци, тая година девет булюци. Згазиха ми
ситната трева, разматиха студната вода, изпотрошиха зелена гора,
укървавиа белите камени. Еден ми е булюк меленичане, втори булюк
петричане, третио булюк струмничане, четвърти булюк тиквешчане, пети
булюк прилепчане, шести булюк куланчане, седми булюк джумалиджане,
осми булюк проложчане, девети булюк арнауте."
(60)
С популярност като отзвук
вероятно от конкретен епизод е песента „Хайдушка глава".
Разпространявана из различни краища, тя е позната и във варианти от
Македония - Дебър, Велес, Битоля, Куманово. Вариант в запис от село
Метох, Сярско, е намерил място в сборника на К. Църнушанов под наслов
„Сеймени носят юнашка глава". Показателното, направило впечатление на
народния певец, е това, че дори турците, разнасящи забодената на кол
глава на убития войвода, не скриват възхищението си от упоритата
съпротива на загиналия българин. И те се опитват да утешат разплаканата
майка, зърнала и познала главата на своето чедо: „Я мълчи, бабо мъри,
не плачи. Аферим, бабо мъри, машалъ на тоя, бабо мъри, Стоенчу. Девет
планини, бабо, минахме, девет синджира скинахме, и триста души паднахъ,
дурдето Стоян фатиме, главътъ да му удрежиме."
(61)
Ако се направи съпоставка между
двата цикъла - юнашки и хайдушки, - се вижда, че песните с хайдушка
тематика се отличават с по-голяма реалистичност и придържане към
действително станали събития с герой предводителят на хайдушка дружина
(Чавдар, Мануш, Индже и т. н.). Но и тук често си казва думата
поетическата фантазия, приписва се намеса на одухотворената природа -
планини, гори, които разговарят, тъгуват, радват се. Любим мотив е да
се говори за птици - орли, соколи - които се грижат за ранения юнак.
Изобщо хайдушките песни носят обичайни белези на народното песенно
творчество - вълнуващо, емоционално обагрено, отразяващо настроения,
възторзи, тъги, радости. И все пак и с тези свои особености като цяло
то е ценен източник, даващ обилна информация за борбата на много
българи срещу турския поробител в продължение на столетия.
А сега да преминем към трета
група песни, обнародвани в книгата на К. Църнушанов в дял, означен с
определението революционни. Става дума за внушителен брой песни
(над сто), като почти всички се отнасят хронологически за времето след
Руско-турската война от 1877-1878 г. и в които е намерила отражение
борбата на македонските българи в обстановката на все още запазващото
се там с пълна сила турско робство. Те са възникнали изобщо при една
коренно изменила се политическа ситуация, когато голяма част от
България е вече освободена от турска власт, но македонските земи са
останали под османско господство по силата на несправедливия Берлински
договор - нова ситуация, даваща съответно отражение в песенния фолклор
и по съдържание, и по форма.
За разлика от юнашкия и хайдушкия
цикъл, възникнал и разпространяван в течение на столетия по цялата
българска земя, песните с тази тематика са свързани пряко и само с
Македония и в тях е отразена
незавидната участ на тази покрайнина,
останала извън пределите на освободеното отечество. Това са песни,
възникнали като отглас от борбата, подета срещу турския господар в
градове и села, във всички краища на Македония (Охридско, Костурско,
Прилепско, Леринско, Тетовско, Велешко, Тиквешко, Кичевско, Крушевско,
Скопско). Там са били създавани, слушани и разпространявани те, както
личи от направените към всяка една от тях бележки от К. Църнушанов. За
свързаността им с Македония говорят не само съдържанието, но и
характерните за тази покрайнина западнобългарски диалекти (велешки,
костурски, тиквешки и др.). Разнообразни и вълнуващи са епизодите, в
които главна фигура е местен войвода, събрал дружина за борба срещу
поробителите. Освен думата „войвода" в честа употреба влиза по това
време и названието „комита" (кумита). Наред с най-изтъкнати, станали
почти легендарни в съзнанието на поколенията предводители на четнически
дружини като Гоце Делчев, Яне Сандански, Тодор Александров, възпети са
и редица други имена - Спиро, Църне, Диме и Илия Чакревци, Миле
Попйорданов, Гавазов, Чемков, Стоян Лазов, Петър Михов, Михо войвода,
Георги Лазот, Методий Патчев, капитан Давидов, Парашкев Цветков, Йордан
Пиперката, Иванчо Карасулията, Иван Бадев, Лазар Поптрайков, Митре
Влаха, Димитър Дечев, Никола Караджулов, Стефан Димитров, Георги
Сугарев, Петър Юруков, Апостол Петков, Христоман Кочев и др.
(62) Изобщо
една дълга поредица от дейци, грабнали оръжието, готови да дадат живота
си за своя народ. Не е останала извън погледа на народния певец и
българката - готова винаги да подпомага войводите, да бъде съпричастна
с тяхното дело.(63)
Общо взето песните, спадащи към
този цикъл, са в духа на хайдушкия епос с приповдигнат стил, с
емоционалната си раздвиженост, с нескритата симпатия към комитите.
Подчертаван момент е геройската смърт на войводата - трагичен и величав
край на един отдаден за народа живот. В това отношение има сходство в
начина, по който се възпяват подвизите и смъртта на юнаци и хайдути,
налице е обаче и видима разлика. В този последен цикъл, отразяващ
борбата срещу турците, липсва легендарно-фантастичният елемент, няма ги
или почти съвсем рядко се срещат поетически волности за одухотворена
природа, за участие на зверове и птици, за намеса на свръхестествени
сили. Отразени са изобщо по-точно и реалистично действително станали
събития. Още по-съществена, хвърляща се на очи е отликата от гледна
точка на идейната идентичност. За разлика от песните с хайдушка и
юнашка тематика, където водещ мотив е ролята на „героя" като закрилник
на населението и отмъстител за произвола и насилията (избавя роби,
убива „църни арапи"), в песните с революционна тематика той е борец за
осъществяване не на едно
епизодично
по същината си дело (на закрила или
отмъщение), а на далеч
по-широка и
всеобемна идея - да бъдат прогонени
турците и да се постигне политическа независимост. Идея, която
надхвърля изживяваната вече фаза на хайдутството и е в съзвучие с общия
националноосвободителен подем, разгърнал се сред българския народ през
Възраждането и намерил ярки представители в лицето на Георги Раковски,
на Любен Каравелов, Васил Левски, Георги Бенковски, Христо Ботев,
Стефан Стамболов. Под знака на тази идея, останала неосъществена в
Македония след разпокъсването на Санстефанска България, действат
македонските комити като продължители на делото на Левски, на
Бенковски, на Ботев. Това не са вече просто закрилници на населението
от произволи и насилия, а борци за
освобождаване
на родната земя, т. е.
за това, което са постигнали вече българите в Северна България и в част
от Тракия.
Показателна за тази
ясно изразена и подчертана освободителна идея в песенния фолклор от
Македония, възникнал и разпространяван след Руско-турската война и
гибелния за съдбата натамошното население Берлински договор са изрази
и призиви от рода на „за слобода на робската земя" (в песента „Жалба"
за загиналото либе като комита)
(64), „Па тръгнете,
братя, измежду народа,
посеете семе, семе за свобода"
(65)
(песен-посвещение за Апостол войвода),
„За нашта, лудо абре, слубодъ" (песен за Ангелина, посрещнала комити от
Пирин
(66)), „Ура, напред, напред, по-скоро ще
изгрей свободата" (песен за
геройската смърт на Иван Бадев)
(67). „И ще докажа на
клети турци, че ще
освободим нашите братя" (песен за Гавазов, Чемков, Стоян Лазов)
(68), „Той
в Могила падна за нашта слобода, той не я дочека, славната слобода"
(песен за Парашкев Цветков и неговите другари, загинали в село
Могила)
(69), „Да обходим села и планини, да научим
народ да се вдигне на
юнашка борба за свобода" (песента „Край Вардара")
(70).
Въплътена е идеята
за „свободата" в калпаците и знамената на комитите: „На капче пише, ах,
мила мамо, смърт или свобода" (в „Оздола иде Велешката чета")
(71),
„Четата им беше, аго, со цървено знаме. На знамето пише, аго, „Смърт
или свобода" (песен за Тодор Александров)
(72). Така
под знака на тази
идея - политическо освобождение, в чието име са тръгнали срещу турците
десетки и стотици чети, се стига до логичния, върхов момент -
Илинденско-Преображенското въстание, започнало с голям ентусиазъм, но
завършило с трагичен край, без да доведе до осъществяване на лелеяната
години наред мечта.
Накрая една бележка от
терминологично естество във връзка с названията България и Македония,
българи и македонци. Както се вижда от направения езиков разбор в
групата от песни, отразяващи борбата на българите от Македония след
1878 г., се срещат изрази и определения като България (по-често в
добилата сред населението от тази покрайнина форма бугари), български
(бугарски), „я сум бугарин", „бугарски войвода ке бидем", „бугарски
комита", „Де се е чуло и видяло български войвода турчин да стане"
(73).
Изрази и определения, естествени и разбираеми, като се знае, че
Македония е част от българската земя и че името българи е отдавна и
твърдо установен там етноним, употребяван неизменно от местното
население в продължение на столетия като езиков показател за
народностната му принадлежност.
Същевременно в тази група песни навлиза в
употреба и названието Македония, твърде рядко срещано дотогава. Това е
нещо съвсем обяснимо, като се има предвид, че става дума за песни,
отразяващи борбата за политическа независимост на населението в тази
покрайнина, останала подвластна на турците за разлика от останалите
български земи - Добруджа, Мизия, почти цяла Тракия. А наред с
названието
Македония срещаме и съответни производни: македонски комити, момци
македонци, черна земя македонска,
(74) царот
македонски. Влиза изобщо в
употреба терминология с регионално звучене така, както би се говорило
примерно за Тракия и тракийци, за Добруджа и добруджанци, за Мизия и
мизийци. Налице е една интересна двойна и успоредна терминология - от
една страна, определенията България и българи, в които се влага
етнически смисъл, от друга - Македония и македонци - названия, сочещи
определена географска област. Това, което заслужава особено да се
подчертае, е употребата на тези две названия в една и съща песен и в
думите на едно и също лице. Така е в песента „Иванчо Карасулията",
прочут македонски войвода, който се зове българин и същевременно
заявява, че се бори за свободата на Македония. Влязъл с дружината си в
люта битка с многобройна турска потеря и подканвай, както се твърди в
песента, от самия турски султан да сложи оръжие и да се предаде с
обещанието, че ще го направи „бимбаши" и дори „везир", Карасулията
отговаря с категоричен и дързък отказ: „Абре, султан Амид, ти кьораво
куче, де се е чуло, чуло и видяло български войвода турчин да стане?" И
боят продължава. А на направеното предложение от Гого Киров, помощник
на войводата, да се възползва от това, че предводителят на турската
войска вдига бяло знаме и е склонен да им даде път да се оттеглят към
България, Карасулията възразява с думите: „Абре, Гого Киров, помощник
войвода, нека разбере цялата Европа, мръсната Англия и долна Франция,
дека тука се бие Ванчовата чета за освобождение на Македония."
(75)
Със съзнанието, че е
българин, който се сражава за Македония, е песента за Апостол войвода,
наричан още Ениджевардарското слънце. За него, както гласи краят на
песента, България е „нашата мила майка" и той съобщава, че отива там,
за да събере „пушки, патрони, бумби, динамит, зада накажум турци и
гърци за свободата на Македония"
(76). Като
българин, отдал целия си живот
и загинал за Македония, се изявява Гоце Делчев - герой, превърнал се в
символ за борбата на македонските българи, достоен продължител на
идеите и делото на Васил Левски. С българско чувство и самосъзнание са
встъпвали в бой с вековния угнетител десетки и стотици войводи на
четническите дружини, бродили из македонските планини.
От всичко казано дотук, с което не се
изчерпва, разбира се, обилният фактически материал, може да се направи,
мисля, изводът, че разгледаните примери от песенния фолклор са правдиво
и впечатляващо огледало за живота и положението на българите под турско
иго. И по-специално - за българите в Македония, предмет на статията.
Огледало, в което ни се разкрива обективната картина на тежка,
продължаваща векове действителност, сред която е бил принуден да живее
нашият народ. Виждаме през погледа на народния певец онова, което е
изпитвал българинът през тези години, ставаме свидетели на насилия,
произволи, унижения, резултат от наложеното чуждо владичество. В
особено ярка светлина се рисуват теглилата на българската жена.
Същевременно намерила е отражение в народните песни непоколебимата воля
на българина да не скланя глава, да отстоява народностната си
самобитност, да брани вярата си, да се съпротивлява срещу потисника.
Борба и съпротива, разгърнали се в няколко последователни етапа,
отразени в цикли от песни с юнашка, хайдушка и революционна тематика.
Този трети етап, в който главна фигура е „комитата", се отнася до
борбата на македонските българи, чиято цел е да се постигне политическа
независимост на тази изстрадала българска покрайнина, останала
подвластна натурците и след Руско-турската война. Наред с обективната
действителност - на насилия, страдания, съпротива, - която ни се
разкрива в песни, разпространявани при това обикновено в по няколко
варианта с повече или по-малко променено съдържание, песенното
творчество от времето на турското робство е огледало и за вътрешния мир
на българина. За възгледи, настроения, тъга, радост, възхвала на
доброто, порицание на злото. Проличава на места и чувство за хумор -
отдушник в тягостната атмосфера. С една дума - гама от мисли и емоции,
разкриващи черти от народопсихологията на българина в конкретната
историческа обстановка. Съчетано с песенния фолклор е изобщо
обективното - това, което е
ставало - със
субективното, т.
е. с
отношение към станалото и ставащото, дало основа и повод за възникване
на съответната творба - възникнала било като отражение на конкретен
епизод, било на обобщаваща под формата на песен илюстрация за
често
случващи се, повтарящи се сродни явления в условията на робската
действителност. И именно в това съчетание на обективно със субективно -
трайно и неразкъсваемо - е голямата стойност на песенния фолклор като
източник, осветляващ многостранно моменти от живота, мислите и
чувствата на българския народ през този продължителен, нерадостен
период от историческото му битие.
Не можем да не
отдадем в този ход на наблюдения дължимото към творците на народни
песни за силната струя на родолюбив, звучаща в творбите им. Струя на
родолюбив, която блика от песните с юнашка, историческа, хайдушка и
революционна тематика и разкрива дълбока привързаност на българина към
отечеството, към родния дом, към бащината вяра. Струя на родолюбив,
която би могла да ни послужи за добър пример, особено в наши дни на
понижено национално самочувствие и национален нихилизъм, затьмняващ
светли страници от родната ни история. Преценено под този ъгъл,
песенното творчество, разкриващо моменти от живота на българите под
турско иго, може и трябва да бъде използвано не само като извор с
познавателна стойност, но и като свеж и неизчерпаем източник с ярко
патриотично звучене.