ОСВЕЩАВАНЕ, ЖИВОТ И РАЗРУШАВАНЕ НА СОЛУНСКАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА "СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ"

Другаде съобщих, че солунските българи, чувствувайки своята вседушевна привързаност към народната ни св. православна църква, дълго преди Възраждането да добие през новите времена своя безпрепятствен път в града на св. равноапостоли Кирила и Методия, са имали ред духовни центрове, в които са слушали словото божие на старобългарски език. Към петдесетте и към шестдесетте години на миналия век, малко преди настаняването ми в града и през мое време, от седемдесетте години насетне, ние, солунските българи, се църкувахме редовно в старите църкви "Св. Богородица" и "Св. Мина", последната от които се намираше в търговския квартал край морето (Фрако махала). Но аз знаех от престарелите по онова време мои лични приятели и чести мои посетители в Солун, игумените на светогорската българска обител Зограф Христодул (родом от Охрид) и Калистрат (родом от Струга), че метосите на Зограф и на Хилендар в нашия град (на площада "Ясиол" – Хиподрома) са имали параклиси още към края иа ХVIII и в началото на миналия ХIХ в., църковните служби на които всеки неделен и празничен ден са били посещавани от солунските българи, най-вече дебрани, живущи в един от съседните хвартали – Св. Георги.

С установяването на Солунската българска църковно-училищна община, призната от турската власт към седемдесетте години на миналия век, редица български граждани замислихме за редовен български параклис, какъвто наистина бе установен към 1874 година, на мястото на който десетина години по-късно, точно на 3 април 1885 година, биде издигнат скромният, но посещаван от стотици и хиляди българи-богомолци (през време на службата съседните улици почерняваха от народ!) български храм "Св. св. Кирил и Методий".

Душата, умът и сърцето на солунските българи, бих казал на всички българи, гдето и да се намират те, след тая дата на освещение (3 април 1885 година), неразривно бидоха свързани с божия храм, посветен на паметта на всебългарските просветители и апостоли Кирила и Методия.

След войната от 1913 година този храм на бога, съзидан преди всичко в сърцата на българския народ, сетне в сърцата на всички славянски народи, биде из основи разрушен. От него не биде оставен камък върху камък. Същото стана с останалите български храмове в града.

Сега, на мои престари години, щастлив случай ми дава възможност да видя копие от основния камък – с надпис посвешение на св. солунски братя Кирила и Методия – който през казаната 1885 година, при разширяването на параклиса в храм и при построяването основите на църквата, биде най-тържествено, в памят на хилядогодишнината от смъртта на Методия, зазидан в каменната стена откъм страната на олтара. Това направи старият свещеник отец Иван [1] от с. Висока, Солунско, в съслужение с други свещеници. Отец Иван тогава бе на около осемдесет години и живя и се радва на българския напредък още дълги години. До края на живота си той бе почитан като патриарх на свещеничеството поради благочестието си и поради безкористието си – не само от нас, българите, но и от всички добри християни в града.

Самата зазидана белокаменна плоча бе в размери на около петдесет на четиридесет сантиметра, дебелина – не по-малко от седем-осем сантиметра. Каменният надпис, от който по едно щастливо съвпадение можахме да се сдобием с настоящата снимка, направена от самия оригинал и на самото място, бе най-грижливо издълбан от по-стария от известните солунски майстори архитекти, дебраните братя Митровски. Те, в по-късни години, построиха всички други български църкви в града ("Св. Димитрий", "Св. Георги" и "Св. Павел"). Построиха освен това и най-монументалните каменни и мраморни сгради в Солун "Ноньо", фабриките "Алатини", палатата "Англетер" и други.

Ние трябва да сме особено благодарни на тези, които в най-ново време, след разрушаването на храма през войните, са имали добрата воля да запазят този скъп за българския народ каменен надпис.

Паметниците на църковната и духовна култура на един народ правят чест не само на тоя народ, но на всички просветени народи.

Този запазен каменен надпис показва колко е велика привързаността на българина към неговата народна църква, колко е велика обичта му към делото на създателите на българската писменост и на българската култура – св. св. Кирила и Методия.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Става дума за отец Иван, който през 1868 г. превежда от гръцки език на български с гръцко писмо сборник от църковни проповеди.