I. Спомените
3. Любен Крапчев:

Роден на 24.ІІ.1904 г. в гр. Битоля. Баща му е родом от Прилеп, от стар български род. Пристига в София след І св. война. Завършва гимназия в София /1924 г./ и юридическия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” /1924-1928/. Сътрудничи в спортния отдел на в. “Знаме”, орган на Демократич. партия на Ал. Малинов, също и във вестниците “Промяна “и “Ново слово” на д-р Шумналиев. По-късно става ред. на македонското младежко издание – сп. “Родина”. От 1930 г. ВМК на македонската емиграция го изпраща в Женева като пом. редактор на седмичника “Ла Македониан” с гл. ред. Симеон Ефтимов. По това време става кореспондент на в. “Зора”. От 1929 до 1944 г. работи във вътрешнополитическия отдел на вестника. След присъединяването на Вардарска Македония през 1941 г. посещава многократно родния край на своите родители и публикува много статии и репортажи за положението там. След преврата на 9. ІХ. 1944 г. е арестуван и изпартен в Софийския центр. затвор. През пролетта на 1945 г. е въдворен в концлагерите в Свети Врач и Дупница, заедно с други сътрудници на “Зора”. между които и Димитър Талев. След освобождаването му работи като дърводелец. До края на живота си пише статии и пиеси за македонски книжовници и дейци. Умира на 12. Х. 1992 г.

“Й. Йовков и Данаил бяха големите мълчаливци”

София, 9 февруари 1972 г.

“Срещата ни се сътоя у дома му на ул. “Райко Жинзифов” в присъствието на жена му. Поисках да ми разкаже каквото знае за чичо си Данаил Крапчев, за работата в редакцията, отделни случки.” /Ст. Аршинков/

--------------------------------------------------------------------------------------------
 

Спомням си един разговор на Крапчев с Христо Огнянов [1], кореспондент на вестника в Берлин по време на войната и преди избухването й. Беше предложено от германците те да поемат телефонните разговори на вестника с Берлин. Крапчев обаче решително се противопостави:

- Не, аз не приемам! – възрази нервно. - Не! Ние печелим. Имаме пари. Вестникът има възможност да си плаща разговорите. Има възможност и хонорари да плаща на своите кореспонденти, където и да се намират те. По никакъв начин!

Отказа решително и вестникът редовно си плащаше разговорите в телефонната станция. И аз когато търсех от Женева, винаги търсех за сметка на редакцията.

- Обикновено аз Ви търсех, понеже предварително се уговаряхме за времето на разговора.
- Слушай - обръща се събеседникът ми към жена си и сочи към мен - за негова чест, когато на телефона чуех от чужбина или пък от вътрешността на страната, когато бях в Женева или в Румъния, където бяхме с К. Купенков и Христо Бръзицов [2] беше с нас, като чуех гласа на Стоян Аршинков или ако ми кажеха, че го няма, че е зает на другия телефон, ще чакам по две три минути на телефона да се яви Стоян Аршинков. Защото знаех, че приема ли той, работата ще се даде хубаво, защото той ще ме коригира, ако има фактически грешки- ще ги премахне, стилово ще оправи кореспонденцията ми и ще излезе нещо свесно. Такова голямо доверие имах у него. Знаех, че труда ми няма да отиде напразно и че няма да има неприятности. Защото вестникарите много се ядосват, когато видят на другия ден, че работат е зле схваната, зле приета, зле предадена.

- Имахме и такива случаи, когато Кулишев се обадеше от Женева, ако аз не съм на телефона, затваряше слушалката.
- Ето, това е също една характеристика на нашите колеги. Ние имахме отношение помежду си, знаехме кой какво може. Ти беше обигран вестникар, професионалист. Данаил Крапчев много те ценеше. И когато се обадеше кореспондент, особено от чужбина, викаше: Аршинков, Аршинков ще дойде, той е за тая работа. Уважаваше те. Данаил много обичаше добрите работници. Добре ги възнаграждаваше. Беше и материално внимателен към тях. Следеше материалното им положение, интересуваше се за състоянието им, за семейното им положение. Той правеше това и защото много милееше за вестника - милееше за вестника повече, отколкото за себе си, за живота си, за семейството си. Той просто беше се самоотрекъл от всичко друго. Нямаше личен живот. Чист беше и в интимния си семеен живот като кристал. Беше голям патриот, кристален патриот, голям родолюбец. Вестник “Зора” с участниците в него, с персонала си – технически и редакционен – като че ли персонифицираше обединението на българския народ. В него работеха хора от Добруджа, от Балкана – тебе имам предвид, от Западните покрайнини - Крум Пасков, от Видраре, Тетевенско имахме четири души. Даже пропорционално Македония като че ли беше по-слабо застъпена.

- Да си спомняш по интересни срещи, в които Крапчев да е изразявал свое становище по важни въпроси?
- В Народното събрание имаше една среща да речем с Филов по еврейския въпрос. Говорехме в един от кулоарите и се канехме да тръгнем към редакцията. В този момент от залата излиза министър-председателят Богдан Филов – появява се изпод кадифената завеса на изхода от залата, който е срещу неговия кабинет. Вижда пред себе си Крапчев и го поздравява. Но вместо отговор на поздрава, Крапчев почервенява някакси, както когато се гневеше и му каза:

- Всичко Мара втасала, само не се вчесала, господин министър-председателю!

Филов спря, стъписа се, погледна го, учуди му се :

- Какво искате да кажете? – повиши тона и той.

- Това исках да кажа, което Ви казах, госдподин министър- председателю – за гласувания закон срещу евреите. Това ли само оставаше - всичко друго е в ред…

- Е, господин Крапчев, - отвръща Филов – Вие забравяте с кого говорите… аз съм все пак министър-председател на България, другояче може да го кажете…

- Ами казвам Ви го тъкмо на Вас, защото сте министър-председател - натъртя последните две думи Крапчев.

И така свърши разговора. Филов продължи и се прибра в кабинета си. На тая сценка бях очевидец. Ако те интересува…

- Разбира се, това повече го характеририза и дава представа за неговото отношение по известни въпроси, отколкото ако напишеш цяла страница свои приказки. Затова държа повече на епизоди, на срещи на разговори, отколкото на общи приказки. Затова ако знаеш други епизоди, които са ти направили силно впечатление и си ги запомнил, разкажи ги.
- Бил съм свидетел, когато се разпределяха печалбите от вестника. Пита ме: “Какво ще струва клишетата на вестника да се подредят, да има ред и всякога да намерим клишето, което ни е необходимо? “Говорих с уредничката на Народната библиотека и му съобщих. Даде ми правото и свободата да направя всичко, което е необходимо. И накрая заключи:

- Не искам печалби: тринадесета, четиринадесета заплата ще дадете, разхвърлете я, вестникът да не показва печалба.

- Други епизоди, свои разговори, случаи, да ти е давал нареждания в Народното събрание – неща които го характерирзат като човек, като журналист, като личност?
- За поета Никола Йонков Вапцаров, синът на Йонко Вапцаров. Веднъж той ме срещна, беше въздържан, мълчалив, скъп на приказките си, затворен в себе си, като поет. Загатнах след това на Данаил, че Вапцаров е без работа, че много ми е станало жал. “Ами – каза ми той – нека напише нещо,да даде нещо, нека се завърти около редакцията, нека идва. “Това нещо аз го казах на Вапцаров при едно излизане от кафене “Цар Освободител” на ул. Раковски”: Виж какво Вапцаров, виждам, че си без работа, всеки може да изпадне, тежко е ,братче. Знаеш Данаил колко държи на връзките си с баща ти, познава и тебе, ако мож дай нещо, идвай в редакцията, с готовност ще го приемем…” [3]

- Той какво ти отговори?
- Нищо. Изслуша ме и нищо не каза.

- При разглеждане на делото на Вапцаров, говорил ли си с Крапчев?
- Казах му веднъж: “Абе, Йонко Вапцаров толкова е близък с цар Борис, излиза от задния вход, когато дойде в София, когато царят ходи в Банско, отива при него. Най-после син му е, той е поет, писател, млад човек, българската литература ще загуби, ще бъде тежко засегнато и семейството му…” Нищо не каза. Не беше ли в течение, не знаеше ли, че такава опасност го грози. Или защото военните бяха неумолими, а с тях нямаше контакт. Но той много зле посрещна присъдата, много зле.

- Защо и комунистите го бутнаха там - намеси се жената на Любен - за да го загубят ли? Трябваше и те да го пазят! Те знаеха, че военните закони са много строги…

Въпреки това – продължи Любен Крапчев- съдът можеше да намери един модус, както беше за народния художник Стоян Сотиров [4], който беше председател на Съюза. Как се застъпиха наши хора? Като Пано Попандов, като Кирил Минджов- каква смела защита поеха пред съда. В македонското младежко движение Стоян Сотиров като художник и особено като студент в списание “Родина” беше ми дясната ръка, цялото списание, дори заглавието му беше илюстровано от Стоян Сотиров и то безвъзмездно.

- Да ми кажеш нещо за отношението на Крапчев към Йордан Йовков, към Чудомир?
- С Йордан Йовков бяха много близки. Единствен виновник, за да излезе в Зора романът му “Чифликът край границата” е Данаил Крапчев. Йовков даже се противопостави - присъствах на разговора им.: - “Ще ми подбиеш книгата, Данаиле.” – Няма да я подбие, то ще е реклама за книгата ти, защото това е вестник, еднодневка, кой ще пази подлистниците!” Съгласи се и получи много богат хонорар, мисля, че над петдесет хиляди лева. Крапчев ценеше Йовков извънредно много като писател. Йовков и Данаил бяха много задружни. Те бяха големите мълчаливци. Спомням си един конкурс между двамата, когато Йовков идваше в редакцията да коригира романа си на шпалти. Стоеше на една маса между Данаил и Бадев. Бадев, който обичаше тия работи, държеше контакт с нас, обичаше шегите, идваше и ни питаше какво ново има “зад кулисите”, идва и ни казва:

- Да ви съобщя сега за един конкурс - кой ще го спечели не знам – между Йордан Йовков и Данаил Крапчев: кой ще наруши мълчанието. Минаха пет минути. Бадев идва и казва: Още няма резултат. Беше в нашата стая, която се намираше малко по високо от стаята на Данаил и Бадев – там беше ти, там идваше и Сеизов, там бяха Дякович, Д. Григориев, П. Николчев. Идва Бадев след нови пет минути - пак няма резултат. Най-после идва след доста време и порвъзгласи: “Спечели конкурса Йордан Йовков - наруши мълчанието Данаил Крапчев!” Обаче при каква обстановка и кой бе виновният. На уличицата срещу редакцията, имаше един кафеджия, костурчанин, бай Пешо, който беше легнал почти изцяло на нашия гръб. Трифонов му даваше всяка седмица по някоя сума: дал кафета, дал локум, дал бяло сладко, което едвам се виждаше от замърсените чаши дали е бяло или не, минаваше покрай нас и питаше кой ще пие кафе, кой иска локум или сладко. Дошъл в това време бай Пешо пред бай Данаил, който се обърнал към Йовков и го запитал: “Йордане какво искаш - кафе, локум или бяло сладко?” И това е било причината да наруши мълчанието си Крапчев. Иначе докога е щял да продължи тоя “конкурс” и кой щеше да го наруши с разговор, никой не знаеше. Такива велики мълчаливци бяха и Йордан Йовков, и Данаил Крапчев.

- Чорбаджийски [5] идваше ли в редакцията?
- От Георги Боршуков [6] знам, че “Чудото” е импулсиран и може би създаден като фейлетонист от “Зора” и то лично от Данаил Крапчев, който предварително му даваше по шест, по десет хиляди лева при идването. Аз лично съм го слушал в администрацията като казваше: “Чакай бе, Данаиле, какво е това - аз нищо не съм дал!”- “Ще дадеш бе, ще дадеш… когато дадеш. Все ще изпаднеш в настроение… когато напишеш.” И Чудомир беше някак си задължен и като се върнеше в Казанлък, хайде из казънлъшките села, затваряше се в къщи и гледаше да се издължи.Така се раждаха неговите прекрасни фейлетони и неговите оригинални скици, които впоследствие, заедно с други, бяха издадени в отделни книги. И Георги Боршуков ми казваше:” Да, един от виновниците за това е “Зора” и то лично Данаил Крапчев, който умееше да подтиква и да кара “Чудото” да седне на за.…. и да пише, защото той не вярваше в силите си и беше малко така….”

- Какво би ми казал сега за себе си и за твоята журналистическа работа във вестника?
- Своето вестникарство аз започнах още като гимназист. В последния клас, от април до докември 1924 г. работих като редовен платен сътрудник в спортния отдел на в. “Знаме”, орган на демократическата партия. Демократите начело с Малинов бяха се вече отделили от Демократическия сговор. Главен редактор на “Знаме” беше Димитър Христодоров. Работил съм като ученик и във в. “Промяна”, на д-р Шумналиев,започнал да излиза след деветоюнския преврат. Започна тогава да излиза и в. “Свободно слово” също под редакцията на Шумналиев и жена му, собственици на печатница “Балкан” на бул. “Дондуков”, обаче от тях не получих и стотинка. В “Зора “постъпих след като завърших университета. Работих пет-шест месеца като стажант адвокат при Петър Ачков, но не устоях на задълженията си, влязох във връзка с чичо ми Данаил и той с готовност ме прие в 1929 г. в “Зора” като редовен млад сътрудник, репортер. От 1926 г. обаче бях главен редактор на списание “Родина”, орган на Македонския младежки съюз. Там бях и редактор, и коректор ,и всичко. Най-много настояваше да поема това редакторство нашият добър колега Кръстьо Веляьнов, известен на времето публицист, редактор на в. “Устрем”- аз и там сътрудничех и оттам ме познаваше. Спряха обаче всички органи на македонското освободително движение, за да се даде възможност да излиза в. “Македония “като ежедневник. Остана само “Родина” като месечно издание, за да поддържа връзка с македонската младеж. Тогава, въпреки моето възражение, по настояване на Кр. Велянов, бях назначен на 22 годишна възраст за редактор на списанието, което продължи излизането си до 1930 г. Тогава се освободих от ангажимента си към списанието и се отдадох само на работата в “Зора”.

- Кажи ми сега нещо по-съществено за отношението на Крапчев към македонския въпрос, какви връзки е имал с неговите ръководители, какво е било отношението му във връзка с македонските убийства, имал ли е някои срещи с първениците и въздействал ли е в една или друга посока, бил ли е отявлен привърженик на михайловистите?
- Направо конкретно. Аз имам непосредствени впечатления не, ами наблюдения и възприети от слуха ми негови декларации. Както си беше той рязък, лапидарен, кратък в стила си, както казва съдения от нар. съд проф. Арнаудов …. “той беше създател на сгъстения, лапидарен стил у нас, на най-кратките къси статии” – това е впечатлението на проф. Арнаудов, пък и на нас, всички колеги казваха: “Ако искаш нещо да научиш, в малко думи много нещо казано, прочети уводната статия на Данаил Крапчев”, мисля, че и ти си свидетел, който дълги години води най-неприятната рубрика…

- Аз имам впечатление, но от тебе искам да чуя.
- Аз си спомням много често, когато чуеше от тебе да се обаждаш за убийство по македенските улици, той грабваше каскета и бастуна си, тръскаше вратата и казваше: ” Мен ме няма в редакцията, не ме търсете, не ме интересува какво ще пишете…Аман от тия убийства! Това са луди или полулуди хора!” Такава беше остра, енергична реакцията на Данаил Крапчев. Отрицателна. Обаче се чувстваше безпомощен. Негодуванието му беше много силно. Убийствата му създаваха лошо настроение, което траеше с дни. Разбира се, Крапчев познаваше, беше във връзка, в течение, връстници и близки му бяха мнозина от ръководителите на двата лагера. Йордан Бадев, който беше наш литературен редактор, редактор по културните въпроси, или както се изразяваше Крапчев, че той води “парфюма “на редакцията, беше от водачите на протогеровистите; по-късно се забрави Протогеров, продължиха личните му връзки с Георги Кулишев. Той имаше извънредно големи, близки приятелски връзки и с Баждаров [7], и с Кирил Пърличев [8], и с Георги Томалевски [9], с когото го свързаваха даже и роднински връзки. За съжаление мнозина от тах станаха жертва на тези убийства. А бяха големи хора, интелигентни и културни като Баждаров, Кирил Пърличев, Наум Томалевски [10]. А и в другия лагер Крапчев имаше много близки хора, какъвто беше например Константин Станишев, брат на жена му, председател на Македонския национален комитет, който със своето влияние, с целия си авторитет оказа подкрепа на другата страна с намерение този, който е по-силен да овладее положението, та да се избегнат убийствата, да се даде възможност на тия, които имат и слата и най-многото последователи сподвижници, след овладяване на самата организация да продължат борбата в Македония, за да може другият, по-слабият, да спре, да отстъпи. Това бяха съображенията, други съображения нямаше. И действително, Константин Станишев и цялото ръководство на младежкото македонско движение бяха възприели тая линия, за да се тури край на убийствата, които не се харесваха и не се одобряваха от цялата македонска организация в Америка. Аз, като редактор на “Родина”, знаех разбиранията му, знаех и разбиранията на Кръстьо Велянов който напусна редакцията на в. “Македония” и Кулишев, който също напусна в. “Македония”. Но останаха всуе тези желания и тези протести, и тези възмущения на Данаил Крапчев. Ти сам знаеш – с Йордан Бадев вървеше под ръка – непрекъснато съвети, беше във връзка с Георги Кулишев- непрекъснато съвети; колкото можеше поддържаше пряка или непряка връзка и с Баждаров- съветваше: “Престанете, отстъпете засега, вие сте били довчерашни другари, не посягайте един на друг, затворете спусъка на револверите, на оръжието, защото във всеки случай страда само Македония и македонското освободително дело, за което толкова жертви са се дали и което такава славна история има!”

Крапчев прие Йордан Бадев в редакцията само ,за да го спаси. И това бе едно от главните му съображения. И трябва да ти кажа, че Крапчев е имал възможност да предаде – не знам лично или чрез хора- на Иван Михайлов предупреждението: “Ако засегнете Йордан Бадев, ако нещо стане с него, ако стреляте срещу него, знайте, че стреляте срещу мен и срещу “Зора”. Това са думи, които съм чул лично от Крапчев- като предупреждение в случай, че виси някаква опасност над Бадев. Както знаеш, Георги Кулишев [11] ме замести като кореспондент на вестника в Женева. Най-важната роля, за да отиде Кулишев в Женева, игра Данаил Крапчев. Разбира се, последната дума за това имаше Никола Мушанов като министър-председател и министър на външните работи.Крапчев на няколко пъти искаше от мен:” Любене, не забравяй тази вечер, като видиш Мушанов…- той ни приемаше всяка вечер като свършеше работата си, даже в 11-12 часа, дори до 1 часа след полунощ, той не можеше да свърши своя работен ден, без да се срещне с вестникарите- и винаги аз му напомнях: Крапчев иска да знае какво става с Кулишев? Той отговаряше: “Знам, разбирам, схващам грижата на Данаил. И аз споделям неговото разбиране, макар че нямаме нужда от такъв специален кореспондент на БТА в Женева. Има агенции. Но се касае да спасим човека от пукотевицата.”

- Как гледаше на тия междуособици тогавашният министър-председател?
- Той беше тревожен и озадачен, но като че ли чувстваше известно безсилие. Винаги, когато ни приемаше, той най-напред питаше:

- Какво ново има? Кажете Вие, пък после ще говоря аз.

И когато го информирахме – пак македонско убийство, какво смятате да правите?

- Какво можем да правим - вдигаше ръце той – луди хора! Кажете вие как да се справим с луди хора - и добавяше: - Разбира се, това няма да го пишете.

Разбира се, и между нас, вестникарите, имаше тогава известна дисциплина, вестникарска, професионална дисциплина: да се пише това, да не се пише онова. Наистина, между нас и читателите нямаше никаква преграда, никой не ни ограничаваше в нищо. Но ние знаехме, че каквото напишем вечерта, на другия ден го знаят стотици хиляди граждани, че ние държим в ръцете си едно страхотно оръжие. И въпреки това се съобразявахме с такива предупреждения- да не се пише това или онова, за да не излагаме държавни интереси, да не накърняваме национални интереси.

- Кулишев беше изпратен Женева?
- Той отиде като кореспондент. На българската телеграфна агенция. Тогава той идваше при мен в Женева да ме пита за някои връзки, за някои места като източници на информация. Защото българските въпроси там се губеха.

- Колко време седя като кореспондент?
- В Женева аз бях сътрудник на в. “Ла Македоан”, който се издаваше предимно за чужденците, за политическите държавници в Женева. Редактор и директор на вестника беше Симеон Евтимов, [12] извънредно даровит и способен мъж, който също стана жертва на македонските междуособици - падна убит в София на ул. Александър І”, срещу Военното министерство, тогава там имаше трамвайна спирка.

- Като кореспондент в Женева през коя година беше?
- 1930 година, с прекъсване стоях около година и половина. Трябва да кажа, че ние в “Зора” създадохме за първи път в историята на българския печат редовното предаване на новини от чужбина. Може би преди нас е имало инцидентни предавания, но редовно, систематично предаване от редовни, щатни кореспонденти в повечето европейски столици и на Балканите, създаде в. “Зора”. А особено Женева тогава за нас представляваше важен политически център. В Обществото на народите се поставяха важни политически и наши стопански въпроси. Тук идваха постоянно наши делегации. Имаше случаи, когато в Женева пребиваваха по трима-четирима наши министри. Тогава постоянен представител на българскато правителство пред Обществото на народите беше Димитър Николов, който за известно време бе и наш кореспондент. Даже веднъж бяха се събрали Александър Малинов [13], Никола Мушанов, Андрей Ляпчев, Стефан Стефанов. Като журналист тогава бях доста облагодетелстван, защото можех да разполагам с интересни и важни новини, коити интересуваха българската общественост.Знаеш, че вестникарите не обичат да бездействат и да стоят без работа, те се чувстват като риба във вода, само когато могат да се радват на обилие от новини. Тогава се разглеждаше и македонската петиция до Обществото на народите. Тая петиция, изхождаща от населението на Македония и подадена от двама известни общественици в Македония, единият Шалдев, адвокат в Скопие, а другият от Кавадарци, настояваше за освобождаването и обособяването на Македония като самостоятелна, отделна автономна единица. Тая петиция подигна доста голям шум и се коментираше от всички телеграфни агенции и вестници, в продължение на месеци поддържахме интереса към нея и в нашия печат. Но разбира се, великите сили, противоречивите интереси и пр., наложиха тя да мине в архивата. А беше един крупен факт, един високо повдигнат глас от Македония за защита правата на българите в нея, които се бореха за своето освобождение, против кралските режими, против диктатурата и насилието, на които тогава беше подложено македонското население.

- Да минем към други някои епизоди, на които си бил свидетел, например в Народното събрание?
- Да, Данаил Крапчев имаше връзки като вестникар с представителите на всички партийни течения.

- Имаше много близки връзки с демократите. Какви връзки е поддържал с другите партии?
- Добре. Ти беше засегнал неговото отношение към македонския въпрос. Ами то датира много отдавна. В 1903 г. той беше четник заедно с Йонко Вапцаров, бащата на поета Вапцаров.

- Яворов в същата чета ли е бил?
- Да. Обаче като минава границата оттатък Рила - Банско тогава е било в Турско - понеже е бил слаб, физически, несгодите на четничеството, войводата и другарите му видяли, че той ще бъде в тежест, може и излишна жертва да стане, а те го ценеха, защото го знаеха като журналист, редактор на нелегалния в. “Дело”, който издавали двамата с Яворов, върнали го, придружен от четник, по каналите обратно в България. Но неговото силно желание било да се бори с пушка в ръка за свободата на македонските българи.

- С Яворов [14] са били много близки, нали?
- Да, той писа няколко пъти и в “Зора” спомени, откровения [15]. Беше се разнежил нещо. Когато излезе една от неговите работи за Яворов, намерих го на масата му в редакцията много уморен. Сложих ръката си през рамото му и го погалих по косите. А когато беше преуморен, той поглеждаше с една особена благост в очите, беше много кротък и смирен, отговаряше с благ тон. Неговата работа беше много нервна и много редки бяха такива моменти на благост, кротост, смирение. Когато го погалих по косата, той запита:

- Какво бе, внучко? Какво има?

- Абе, хубава ти беше работата за Яворов. Чудесен беше, но …редко ги пишеш. А толкова неща знаеш сигурно!..

- И ти си прав!…Трябва някой път… и това ще трябва да стане.

- Яворов е това !… А сте имали толкова близки, приятелски връзки с него!…

- Има време… Какво, смяташ да ме умориш ли?

- Не бе, ама никой не знае съдбата си, не знае богинята на съдбата Атропос кога ще резне нишката…

- И ти си прав, трябва някой път…И това ще стане…

Внукът на Яворов, д-р Найден Найденов, народен представител, син на неговата сестра, ми показваше навремето писма на Крапчев до Яворов, на Яворов до Тодор Александров, на Тодор Александров до Крапчев. От тях се виждаше, че след смъртта на Даме Груев и преди това на Гоце Делчев, негласни ръководители на македонската организация са били тримата : Тодор Александров начело, Яворов и Данаил Крапчев. И затова в тоя наш разговор с моя чичо, аз продължих:

- Според д-р Найденов, вие тримата сте били фактическите ръководители на движението продължително време, някакси негласни представители на освободителното революционно движение в Македония. Виждал съм и псевдонимите, с които сте си служили…
За съжаление д-р Найденов почина рано, заболя от рак в кръвта. Той беше подготвил своя книга, голям том за Яворов, в който засягаше тия въпроси. Не беше се съгласил с някои условия на издателствата за съкращения.

- Книгата не излезе?
- Не излезе, защото не се съглраси с исканите съкращения. В тази книга Найденов очертавал ролята на Яворов в македонското движение още от самото начало.

- Да-а, далечни стари корени на участието и на Крапчев в македонското революционно движение…
- Още повече, разбира се, за това влияеше и тоя факт – че той е роден в Прилеп. Аз си спомням сега чудесните думи на главния редактор на вестника Матей Бончев – Бръшлян [16] пред народния съд. Когато го запитали, беше ли Данаил Крапчев за оста Рим - Берлин – Токио, той отговорил твърдо:

- Данаил Крапчев държеше само на една ос - оста София-Прилеп!

- И това е абсолютно вярно. Той не знаеше бъкел немски. Следвал беше в Женева, но завърши Софийския университет по специалност история. И беше добър историк, обичан и уважаван.

- Спомням си как понякога говореше за нашите исторически реки, които се вливат в топлото Средиземно море, за римските пътища през Балканите…
- За Виа Игнация - този стар път на римляните през Албания-София – за Цариград, по който са минавали легионите на Рим, когато са воювали.

- Знаеш ли нещо за лични срещи на Крапчев с Иван Михайлов, за упражняване влияние върху него за спиране на македонските убийства?
- На мен не ми е загатвал, пазил се е. Аз лично като вестникар съм имал лични срещи с Иван Михайлов. Но Крапчев не ми е загатвал за нещо конкретно, специално.

- Някои говорят, че е имал лична среща с Иван Михайлов, но той му казал: “Влияй на Бадев, на вашите влияй!”
- Може, предполагам. Имам основание да предполагам, че той не се е боял, нито е скривал възмущението си и сигуно е давал съвети чрез д-р К. Станишев, даже чрез проф. Ал.Станишев, който имаше пряка, непосредствена връзка с Иван Михайлов, когато е идвал в София.Защото и К. Станишев, и изобщо нямаше човек, който да одобрява македонските убийства, като изключим някои съвършено крайни, фанатизирани елементи.Но в тоя ред на мисли мога да ти кажа. Видях един ден чичо Данаил да излиза от кафенето на Югрев [17] …

- “България”?
- Не, където ходиха Никола Вапцаров, Людмил Стоянов …

- “Цар Освободител”?
- “Цар Освободител”. Оттам излиза и продължава към редакцията. Беше възбуден. Каза ми:

- Преди малко ме повика старият – така той назоваваше цар Борис – и влязох от задния вход /входът в двореца откъм ул. Московска”/. Знай го това. За Дамян Велчев искаше съвет. Искаше моето мнение по-скоро, дали да потвърди присъдата или не. Аз съм решително против политическите убийства, не съм за смъртното наказание. Казах му “Ваша воля, Вие ще прецените, Вие решавате. Но аз съм против.”Знай го това, Любене. Макар че ми е идеен противник, макар че съм против звенарите, против превратите, против техните дела, против насилията, те посегнаха и на Търновската конституция…”

- Който е запознат с неговия “Изминат път”, ще намери там шедьоври против политическите убийства, прекрасни статии. И наистина, на мен ми стана драго. Не знам откъде идва и това мое отношение против политическите убийства, но аз свалям шапка на борците за идеи, решително съм против насилията, каквито и да са те, срещу борците за идеи и идеали. Тогава разбрах, че Данаил Крапчев е дал на царя да му се наложи каквото и да е друго наказание, но не и смъртна присъда. Не си спомням дали се издаде смъртна присъда, но той е дал съвет за смекчаване на наказанието. Това е, което знам непосредствено от него.

- Понеже започнахме въпросът за звенарите, знаеш ли нещо за намерението на звенарите след 19 май 1934 год. да откупят вестник “Зора” или постъпки от тяхна страна за спирането му?
- Знам, че Крапчев беше интерниран от звенарите в Карлово. Аз не можах да ида там да го видя, но Иван Трифонов и други ходиха и държаха връзка с него. Пък и той се обаждаше по телефона, подържаше контакт с редакцията.Знаеш колко болезнено беще привързан към “Зора” – непрестанно се интересуваше как вървят нещата. Но нямам сведение за намерението им да го спрат…

- Значи друго нещо съществено във връзка със звенарите не можеш да кажеш?
- Звенарите и мен заплашваха с интерниране. Вътрешен министър беше Рашко Атанасов. Бяхме при частния му секретар. Дойде министър Рашко Атанасов и обръщайки се към мене троснато каза /бях писал нещо във вестника/ :

- Крапчев, как смееш да пишеш…? Знаеш ли че за тая работа може да те интернирам?

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Христо Огнянов - роден в с. Тресонче, Македония. Завършва стоп. науки в СУ “Св. Кл. Охридски”. От 1937 г. започва работа във в. Зора”, сътредничи на сп. Златорог, “ Бълг. мисъл, “Вестник на жената”, “Лит. час” и др. Кореспондент на в. “Зора” в Берлин по време на ІІ световна война. Има докторат по право в у-тета в Инсбрук. Следва славистика в Мюнхен и Сиракюз, щата Ню ЙОрк. Лектор по бълг. език в същия у-тет. Емигрант, поет, публицист,мемоарист. От 1962 г. работи в радио “Свободна Европа” в Мюнхен. В Папския източен институт В Рим изследва бълг. история, език и литература. Починал 1997 г. в Залцбург, Австрия. Вж. Георги М. Григоров. Един живот за България.

2. Христо Бръзицов - /1901-1980/ г. род. в Цариград. През 1921 г. постъпва като репортер във в. “Зора”. От 1932 г.до 1942 е редактор на в. “Мир”, от 1942-1944 – на официоза в. “Днес”, за което е осъден от нар. съд на 8 години затвор. Умира в 1980 г. в София.

3. Във в. “Зора”, 10 юли, 1935 г. за пръв и последен път е публикувана импресията “Мирът на Щъркелов” от Никола Вапцаров. Никога след това и до днес това заглавие не е включвано в многобройните издания на Вапцаровите съчинения.

4. Стоян Сотиров /1903-1984/, род. с. Градево, Блгр. – художник, член на Д-вото на новите художници.

5. Димитър Чорбаджийски- Чудомир - /1890-1967/, род. в с. Енина, Казанлъшко. Специализира рисуване в Париж. Художник и фейлетонист. Сътрудничи в. “Червен смях”, “Барабан”, “Слово”, “Зора”. Член на Върховния читалищен съюз, директор на историко-етнографски музей в Казънлък и предс. на читалище “ Искра” в същия град. Автор на поредица от разкази и фейлетони, събрани н книгите” Не съм от тях “ / 1935-38/ и “ Нашенци”/ 1939/.

6. Георги Боршуков /1903-1975/, род. в Казанлък. Журналист, публицист, историк. Завършва право в СУ. /1947/. Гл. ред. на в. “Дъга” на в. “Отеч. фронт”. Преподавател по журналистика в СУ. Автор на стати, студии и книги върху историята на бълг. журналистика. Професор. Най-важният му труд е “История на българската журналистика” 1844-1878 ; т. ІІ 1878-1885.

7. Георги Баждаров - /1881-1929/. Деец на МВРО. Участник в Илинденското въстание. Учител по историа в Солунската българска гимназия. Гл. редактор на в. “Македония”. Задграничен представител на ВМРО. един от основателитге на Македонския научен институт. Жертва на македонските междуособици като протогеровист.

8. Кирил Пърличев - /1875 – 1944/. Роден в Охрид, с ин на Григор Пърличев. Деец на Македонското освободително движение Участник в Илинденското въстание в четата на Хр. Чернопеев. Учител в Солунската гимназия и в София. През 1941-1944 г. е директор на историческия музей в родния Охрид. Автор на книгите “Сръбският режим и революционната борба в Македония” /1917/ и “36 години ВМРО”/1999/. През 1944 г. арестуван от комунистите и предаден на сръбските власти. Умира в югославския затвор при неясни обстоятелства.

9. Георги Томалевски - /1897-1988/. Род. в гр. Крушово, Битолско. Завършва физика в СУ “Св. Кл. Охридски”. Член на младежката олганизация на ВМРО от 1923 г. Сътрудник на сп. “Родина” орган на ММС. Писател и есеист. Основател на Есеистичното общество в България. По известни негови съчинения са есето “Душата на Македония” /1927/, повестта “Крушовската република” /1954/, “Мраморната чешма” /1976/ и мн. др. Член на Бялото братство на учителя Дънов.

10. Наум Томалевски - род в Крушово, Битолско. В бащината му къща е обявено Илинденското въстание, в което той самият взема дейно участие. Завършва социални науки в Женева и Фрибург. Бил е кмет на Крушово. Виден деец на македонското освободително движение. Убит на 2. ХІІ. 1930 г. от Владо Черноземски, марсилският атентатор, по заповед на ВМРО /Ив. Михайлов/ Вж. в “Зора”, бр. 3427, 4. ХІІ. 1930., статия на Д. Крапчев “Фатални удари” “И Наум Томалевски убит…”

11. Георги Кулишев - /1885-1974/, род. в Дойран, Македония. Учи в Солунската гимназия. Завършва право в СУ “св. Кл. Охридски”. Сътрудничи във в. “Българин”, “Македония”, “Вардар”, сп. “Родина”. Политик и журналист, близък до полит. кръг “Звено”.След 9. ІХ. 1944 г. минава на комунистически позиции. Министър на външ. работи в правит. на Кимон Георгиев /1946/, нар. представител в нар. събрания от 1945 до 1974 г. Дистанцира се от Данаил Крапчев и отказва да говори за него.

12. Симеон Евтимов - /1897-1932/. Виден деец на македонското нац. освободително дело, сподвижник на Иван Михайлов. Седем години издава в Женева в-к “La Macedoine” на френски език, за да популяризира идеите на ВМРО сред европейската общественост. Гл. Редактор на в. “Македония”. Убит от идейните противници на михайловизма на 31.ХІІ. 1932 г.

13. Александър Малинов - /1867-1951/, виден политически и държавен деец. Един от лидерите на Демократическата партия. Многократно е народен представител, председател на НС /1931-34/, министър-председател на България /1908-1911, 1918, 1931 г./. Убит в затвора през 1951 г.

14. Вж. кореспонденцията между Яворов и Крапчев, публикувана тук за пръв път.

15. Статии и спомени за П. Яворов от Д. Крапчев в сборника “ Изминат път”, 1936 г., т. І, с. 325; т. ІІІ, с. 618, с. 629.

16. Матей Бончев – Бръшлян - /1881-1956/, род. в Котел. Журналист, гл. редактор на в. “Зора”. Съден от нар. съд след преврата на 9. ІХ. 1944 и лежи в затвора.

17. Югрев е собственик на известното писателско кафене “Цар Освободител” на бул. “Руски” в столицата до руската църква. Съборено през 70-те год.