I. Спомените
4. Христо Д. Бръзицов

Роден 1901 г. в Цариград. През 1921 г. постъпва като репортер във в. “Зора”. От 1932 до 1942 г. е редактор на опозиционния в. “Мир”. От 1942 до 1944 работи в официоза на правителството в. “Днес”, за което след 9. ІХ. 1944 е осъден от народния съд на 8 години затвор.

“Беше почтен човек. Неподкупен, неподкупен!”

-----------------------------------------------------------------------------------------------
 

С Христо Д. Бръзицов сме стари колеги и другари. Той работеше в редакцията на в. “Мир” [1], аз. “Търговско промишлен глас”, по това време ежедневник, орган на Българския търговски съюз. Печатниците на двата вестника бяха съседни една на друга. По-рано “Търговско- промишлен глас “се печаташе в печатница “Право” / сега печатница на БЗНС/ на Тодор Плочев, която също се намираше срещу печатницата на в. Мир и в която като фактор рабетеше бащата на другарката Бързицова, з. а. Катя Спиридонова [2]. Имахме навика след приключване на работата често пъти да се отбиваме с другарките си в някой от аперативите на ул. “Леге”, след което си отивахме за обед. Затова когато го посетих у дома му на 3 февруари 1972 година, той и другарката му ме приеха, както се казва, с открито сърце. Изминал беше близо половин век от нашето познанство и приятелство. Разговорът течеше непринудано и сърдечно. Без заобикалки, непритворно и искрено, Бързицов отговаряше на въпросите ми, свързани с неговата журналистическа дейност в миналото и преди всичко с хората от в. “Зора”, в който той е направил първите си крачки като професионален журналист.

Първият ми въпрос – дали би могъл да ми даде характеристика на някои от по-видните представители на печата в миналото, с които е имал по-близки отношения в началната си журналистическа дейност, Бръзицов посрещна малко скептично.

- Не знам дали, дали ако някой предаде някоя личност от онова време в по-благоприятна светлина, дали това ще бъде хубаво и дали ще се рентира?

- Смятам, че това е история и че ние сме длъжни да я предадем обективно такава, каквато е била. Другото нека оставим на бъдещия историк, който ще се рови в нашите спомени и който ще търси истината, за да даде правдива картина на нашето време.

Моят отговор като че ли разпръсна съмненията на събеседника ми и той, унесен в дебрите на близкото и далечното минало, започна разказа си.

- Аз бях индивидуалист. Не влизах в никаква политическа партия. Единствено признавах Дружеството на столичните журналисти. Преценявах хората не по това, кой в коя партия влиза, а самият той колко струва. Затова, че Данаил Крапчев например, бил демократ, аз не можех да го презирам и да кажа:” е, станал партизанин…” Нито пък можех да го уважавам за това, че е директор- “ей, голяма клечка, дайте сега да му паднем на колене…” Преценявах хората съвсем свободно. И дори някой да ме удареше, ако аз го уважавах, пак не му се сърдех. Предпочитах това, отколкото някой, когото презирам, да ме погали…

Особено след девети септември мнозина искаха да узнаят вземал ли е Крапчев подкуп от някоя държава. Тогава аз самият си задавах въпроса : Защо ще са му били на Крапчев чужди пари, когато и българските, които получаваше чрез вестника, и те са му били излишни.Данаил Крапчев аз съм го виждал в първите години след основаването на вестник “Зора” да вечеря с една или да кажем с две ябълки. Жена му беше много скромна, не се увличаше от модата, за да харчи много пари. Според мен, подкупи вземат хората, които живеят да речем, както живееше Стефан Танев…

- Или Георги Вълков [3].

- … хора, които играеха на карти, които пиеха много, които гонеха жени и на които дори и подкупите не им помагаха, защото им бяха нужни много-много пари. Но Крапчев можеше да живее днес с пет лева, дето се вика - защо ще му са чужди пари? Та в такъв смисъл аз мога да дам една преценка. Аз мога да призная негови полтически грехове, но като морална личност аз не мога да отрека Данаил Крапчев. Морален човек беше той. Никога не би взел подкуп. Никога. Виж, един Атанас Дамянов [4] е друго нещо. Ние сме съвременници и ги знаем тези работи.

Ще ти разкажа един случай с Иван Пеев Плачков [5] - дългогодишен мастит редактор на в. “Мир”, макар че не се отнася пряко до нашия разговор. Бившият италиански пълномощен министър в София Пиачентини беше поискал да прокара във в. “Мир” две статии за Италия като фашистка държава - истински фашистка, не както сега така нашироко употребяваме този термин. Статиите донесе известният тогава в нашите среди Жорж Нурижан, който от дълги години живееше в София, беше на работа в италианската легация и говореше много добре български език. След като излезе от стаята на Пеев – плачковм, разбарах, че му предложил една добра сума, не мога да си спомя колко, за да напечати в “Мир” тези две статии. Знам обаче отговора на самия Пеев. Той му казал:” Аз тези статии ще ги обнародвам без никакви пари, ако намеря, че са хубави, полезни ,свестни, нали разбираш, ако влизат в работа. Но ако намеря че не струват, че не трябва да ги пусна, и милион да ми давате, пак няма да ги публикувам!” Неподкупен човек! Докато обратно, както имаме някои сведения, Атанас Дамянов е получавал редовно от някои легации пари да печати каквото му дадат, без да се интересува дали е умно, дали е много полезно за България. Бог да го прости, ще кажем, но такава е истината.

Но понеже ме питаш за “Зора”, нека не се отвличам. Сега за Крапчев. Нека да не лицемерим. Аз бях много огорчен от Крапчев, ако трябва да кажа истината. Когато се ожених, вместо да ми каже: “Ха, честито, Христо!”, да ме подпомогне, както по-късно го правил с други, и помощи е отпускал, и подаръци е правил- взе, че ме уволни. Това разбира се е работа, която не влиза в историята на журналистиката, но казвам ти го, за да видиш какъв е бил характерът му…аз работех в “Зора” и по едно време ме привлече Пеев-Плачков във в. “Мир”, което според мен не пречеше на роботата ми в “Зора”, защото вестниците излаза в различно време: единият излиза сутрин, другият – следобед. Това не хареса на Крапчев- един вид като че ли изневерявам с това, че отидох и в друга редакция. А пък аз отидох в “Мир”, защото си удвоявах заплатата, получавах повече пари. И той взе да ме гледа накриво. Усетих също, че Николчев почна да прави шушу-мушу. Един ден поисках отпуск, за да ида с младата си булка във Варна. Добре, ама в “Мир” така се бяха сложили нещата, че първата седмица, след като получих отпуска, трябваше да остана на работа, докато се уреди въпросът с моя заместник ли, какво беше точно не си спомням. Крапчев научава, че след като съм взел отпуск, не съм заминал, а в “Мир” съм продължил да работя. Пък и Николчев не пропуснал интригата:” Виждате ли, оттук взе отпуск, а в “Мир” повече заляга за народняците!..” Лично Крапчев нема куража да подпише писмото за уволнението ми, подписал го беше администраторът на вестника Александър Георгиев. Все пак направих сватбения си воаяж огорчен, с огорчението, че губех материално, но губех и морално, защото бях обикнал вестника и мъчно се разделих с него. Ние сме честни хора: където работехме, все гледахме да бъдем полезни. Не както забелязвам сега, пък и в миналото – някой работи някъде, а пък псува… та какво исках да кажа?

- Може би при женитбата ти не е постъпил така, както по-късно го е правил, защото вестникът още не беше стъпил на краката си. Доколкото си спомням, към 1923 г. вестникът имаше едва към 14000 броя тираж.
- Да, да … имам и други преживелици с този човек. Че Крапчев не е бил подкупен човек, не е бил! Но в първите години у него се забелязваше една друга черта- беше голям скъперник. а скъперниците могат ли да се подкупят? Както поменах, той можеше да се задоволи само с една ябълка. Може би има и скъперници, които могат да бъдат подкупни, ако боледуват от страста да трупат все по-голямо състояние. А у него, когато вестникът се замогна и печелеше много, се наблюдаваше тъкмо противоположа черта – просто пилееше пари и се стремеше да задоволи колкото може повече сътрудниците си. За неговата пестеливост, за да не употребя пак думата скъперничество, ще приведа друг пример. В първите години след като Хитлер завзе властта, преди преврата на 19 май, група журналисти бяхме поканени на посещение в Германия. Имаше представители на двете “Независимост-и”, на двата “Демократически сговор-а”, Хадживасилев от “Знаме”, представител на “Пряпорец”- тогава имаше много партии, затова и групата ни беше голяма. Настанени бяхме в хотел “Адлон”, аз на четвъртия етаж, Крапчев на първия. И всяка сутрин рано Крапчев идваше да ме събуди, за да му дам самобръсначката, за да се обръснел.

- Аб-б-бе, за-за-бравих я в София!- заекваше той- знае се ,че имаше тоя недостатък в говора си.

- Абе, аланколу, като си забравил самобръсначката си, като вървим из улиците на Берлин виждаш, че магазините са пълни със самобръсначки, влез и си купи една. На сегашни пари струваха не повече от един лев. Не е нужно всяка сутрин да се качваш на четвъртия етаж, да ме будиш рано, за да вземеш самобръсначката ми! Това според мен говори за скъперничество. Всеки друг би си купил самобръсначка. Още един характерен пример. Матей Бончев – Бръшлян, главен редактор на вестника, дали от пушене или някакъв неизлекуван бронхит, имаше един лош физиолегичен навик – много храчеше. И все късаше от приготвените за писане шпалти вестникарска хартия, изплюе се и хвърли късчето в кошчето за отпадъци. Какво да прави човекът, не можем да го упрекнем! Но една вечер Крапчев, който работеше на съседната маса, му вика:

- А бе, Матей, има толкова излишни хартии, непотребни стари вестници, те са за тая цел… Защо използваш чистите шпалти?..

А използваното късче от чистите шпалти не можеше да се измери дори и със стотна от стотинката! Тази забележка на Крапчев ми направи много силно впечатление. Спомням си също по повод на някаква годишнина на вестника, с часове обмисляли с администратора Ал. Георгиев как по-скромно да се направи една проектирана вечеря с персонала на вестника.

Виж - казал му той със заекване – в в някакво по-малко заведенийце да стане … пък няма да преяждаме и препиваме…

Георгиев го издаде по-късно. Ей такъв си беше Крапчев в първите години на вестника.

- По-късно той се оправи, нямаше вече нищо общо с този Крапчев, когото ти описваш. Може би тогава е искал да заздрави вестника, да го изправи на крака. Защото тогава вестникът не е печелил, а при това е трябвало да се бори с един утвърден и опасен конкурент, какъвто е бил в. “Утро”. Но по-късно, когато вестникът започна да печели…

- Искам да попълня картината с още един случай. Дошъл бе на посещение в България един турски депутат. Понеже съм знаял турски, джиросаха ми го да поразведа, да полафувам с него, да му разкажа някои хубави работи за нашата си България. За жалост, не обичах този, високопарния турски език. За разлика от нас гърци и турци имат два различни начина на говор - народен и аристократически. Ако да речем има пожар, интелигентът казва: “Перустя, перустя!” докато народът казва: “Фотя, фотя!” - съвсем друга дума употребява. И у турците е така. Разбира се, с турския депутат аз трябваше да говоря на един по-приповдигнат език, а аз си говоря обикновен турски, истамбулски език. Както и да е, в общи черти се разбрахме. Депутатът поиска да го запозная с Крапчев. Поръчах такси и го заведох в редакцията на “11 август”. Както знаеш, качихме се по тези малки и неугледни стълбички и се намерихме в “кабинета” на Крапчев, който представляваше малка стаичка като кутийка. Аз поведох разговора, пък и Крапчев знаеше по някоя турска дума – знаеш какво се говори в такива случаи: за приятелство между двата съседни народа, за добросъседски отношения, приказки, които открай време са омръзнали. Понякога са искрени, но по някой път не са. Чаках с нетърпение да приключи разговора, да го отведа в хотела и да се отърва. Чувствах, че не са за мене такива работи. Но когато си тръгнахме, депутатът мина напред, Крапчев ме дръпна ръката и ми вика:

- От Дружеството на журналистите да купите пет килограма ориз и да му дадете… Да си носи армаган. Ама да не забравиш!…

- Няма, няма да забравя - успокоих го аз. Ами какво си мисли той! На един турски депутат и журналист за какво са му пет килограма ориз! В Турция по улиците не можеш да минеш от ориз. По-скоро той да беше му подарил, да кажеше: “Е, вижте в България какъв пазарджишки ориз се ражда!” Аз даже и не предадох заръката на Крапчев на нашите колеги. В такъв случай се дава някой скъп подарък, някой пръстен или нещо друго…

За политика аз с Крапчев не съм говорил. Изобщо в редакцията не говорехме за политика. И все пак той ми е казвал по нещо. Например за сърбите той говореше така: “Сърбите, Христо, са държавнотворен елемент. Не ги обичам, но в това отношение трябва да им свалим шапка. Умеят да създават държава!” И което е вярно. Досега поне беше така. Те успяха да асимилират македонците. Ако не беше новата вълна на социализма, на комунизма и пр., досега македонците нямаше да говорат нито на македонски, нито на български. Но и сега те, сърбите, командват все пак в Югославия, въпреки че хървати –мървати се опитват да се надигат. Какво ми казваше Крапчев за македонските междуособици, за убийствата, които се вършеха от едната и от другата страна? ” Аз- доверяваше ми се – много съм говорил на Иван Михайлов против тия работи. Но той ми възразяваше: “Вместо да говориш на мен, кажи го на твоите бадевци, на твоите пундевци, изобщо на твоите литератори. Те, литераторите, ще унищожат Македония… Мен- добавил Иван Михайлов – не ме страх от револверджиите, от комитите – литераторите са най-опасните, те вършат предателство спрямо Македония.И нека не ти е чудно, че ги тепаме, и ще ги тепаме…” Но Крапчев казваше: “Кръв ми капе от сърцето от тия работи…Тия убийства всъщност не убиват отделни личности - те убиват Македония! Не, Крапчев беше голям патриот! Как сега мога да кажа, че е бил предател? Е, вестникът се беше увлякъл. В това няма какво да се лъжем. Предаваше новините в полза на Германия с ентусиазъм, нали?

- Доколкото аз знам, това го вършеше пак Николчев.
- Фатален човек беше той.

- Фатален беше не само във вътрешните отношения между хората от вестника, фатален беше изобщо за повединието на вестника по международните събития. Вечерно време той оставаше последен, до приключването на вестника, последните новини обикновено идваха късно и той ги предаваше, както намери за добре. Знам, че Крапчев му е правил често забележки за това.
- Поставяше бомбастични заглавия като: “Край на Съветския съюз”…а няма какво да се лъжем. Както целият български народ и ние, журналистите, посрещнахме Хитлеровото нападение срещу Съветския съюз като попарени. В момента, когато се пръсна новината за това нападение, аз бях тръгнал за Витоша: подкосиха се краката ми, нямах сили повече да вървя. Рекох си :” Край, край на Германия, а това значи и на нашите въжделения!” Защото право или криво, бяхме се свързали с Германия и аз поне, в това виждах осъществяване на нашите национални въжделения. Не само със своите маймунски мустаци, но изобщо Хитлер беше неприятна фигура. Както и Мусолини. Затова в тоя момент си казах: “Край, край на всичко!” Опитах се да се измъкна от в. “Мир”, където бях подчинен на тази политика на правителството. Но по едно време ми казаха:” Добре, но ние не можем да Ви оставиме, ще Ви мобилизираме граждански и ще Ви пратим в Белград във в. “Устрем”, там да редактирате вестника.” Аз пък вече бях научил, че “Устрем” се ръководи от германците. Значи – от трън, та на глог”, та даже по-лошо: тук поне български пари ядем, а там … германски. И по едно време, рекох си “Пък като капитан на кораб, последен ще се давя…” Нямаше накъде да се върви – ни насам, ни натам. Но това вече няма нищо общо със “Зора”, ами с мен лично. Но Крапчев си остана жертва на тоя свой патриотизъм или национализъм да го кажем, както щеш. Да си види свободен родния град. А то – това е България всъщност. Какво ще се убеждаваме! Срамота е да говорим. Но хванахме се на хорото и … направихме си сметката без кръчмаря. Хитлер се оказа един неномрмален човек. Крапчев ми казваше и друго: “Ние трябва да бъдем много доволни, че цар Борис не направи глупостта да се опъне на Хитлер - нали знаеш, той написа статията “Защо вие не ги спряхте?”, а искате ние да ги спрем. Защото – казваше - тук знаеш какво щеше да бъде? Каквито са брутални германците, нямаше да останат нито комунистите, нито евреите… “Което всъщност беше верно. Ако бяха влезли брутално, във всеки град щяха да намерят хора и щяха да съставят списъци за всеки град на комунистите и евреите: в Ямбол - 200, в еди кой си град – 100 и т. н. Можехме ли да се хванем на тая опасна игра да спираме германците? Не ги спряха във Франция, не ги спряха в Чехия… И сега, когато някои казват: “Защо тогава не проявихте тоя героизъм?” – отговарям: “Не говорете така, защото не е справедливо такъв упрек да се отправя.”

….А пък Крапчев по едно време беше вдигнал ръце да се предва: разбра, че е окончателно загубен и си махна името от вестника - вместо “директор Д. Крапчев” остана “админситративен директор: Ив. Трифонов”. Беше в последните три-четири месеци.

- Не беше ли след като бе нападнат на “Стара планина и “11 август”?
- Точно не мога да си спомня, но името на Крапчев отпадна от вестника. Тъкмо в това време срещнах Йордан Бадев и Александър Дякович при Военното министерство. И коменттирахме тоя случай с Крапчев. Бадев казваше така: “Тежко му и горко на Данаил, ако мисли, че с това заличаване на името си е застрахован срещу бъдещи неприятности. Ако дойдат на власт комунистите, както се е задало вече – то вече се е задало - няма да му простят затова, че в последните месеци той се е оттеглил от вестника.” – “Ами - казвам аз - или го е направил затуй, или за да спаси вестника; ако се почне утре чистка, вие, които го наследявате, да кажете: “Ние с Крапчев нямаме нищо общо, ние вече сме го зарязали – ето вече махнахме го… един вид да минете за чисти, за девствени…” Бадев се смее: “Кой не ни знае, че и ние сме същото тесто…Крапчев и да си махне името от вестника, и в дън земя да влезне, - ще плаща…Пък и аз, и всички вие, които сме били на тия позиции за обединение…” – Та - възразявам му аз – комунистите да не са против България?” - Не – отговаря той – но те са на други позиции, за друга система. Те не могат да приемат, че германците са били прави.” Изобщо Йордан Бадев разсъждаваше разумно. Той беше умен човек. Само преди пет- шест месеци Георги Караславов ми казваше:” Ех, Бръзицов, аз навремето се опитах да го скрия и да го спася, но не можах да го открия. Някъде изчезна, потъна като че ли вдън земя. Не че го обичах – аз не го обичах и ние, комунистите, не можехме да го обичаме. Той много ни хапеше.” [6] – “Вярно е, хаплив беше – съгласих се аз. – “Но нямаше да позволим това… Както много хора, които не обичахме, оставихме ги да поживеят и после се оказаха полезни. Той щеше да бъде полезен и днес, както един Владимир Василев. И той не беше добре гледан, но отпосле свърши много работа…” – “Пък и моя случай може да прибавим до известна степен. Мен ме оставиха- после и аз свърших някои полезни работи. Ами проф. Михаил Арнаудов [7]! Ако беше отишъл под ножа! а виж какво прави и сега проф. Михаил Арнаудов - в отделите “нови книги” на вестниците колко често се появява неговото име!”

Бадев изглежда е разчитал на Георги Кулишев. И аз отидох при Кулишев след девети септември, в началото на октомври. Той обаче ме посъветва: “Или - казва – да се криеш като дявол, или да се предаваш…” Е, къде да се криеш- “възразих му аз. Обади се тогава на Лев Главинчев [8].”

- Да, тогава той беше поддиректор на милицията…
- Аз само като чух името му - спомних си един случай с него и Симеон Груев в Пловдив. Ние с него не се гледахме накриво, но той не можеше да търпи Симеон Груев.

… В Пловдив беше евакуиран нашият вестник. Седяхме един предиобед със Симeон Груев или както го наричахме всички Груйчо, пред тогавашния хотел “Молле” и се чудехме какво да правим. извахаме само едно малко вестниче, на една осминка от страницата. Бяхме разпуснали персонала. Идваха по за два три дена и Стойне Кръстев, и Милко Григоров, аз стоя два-три дена. И не бягахме. По цяла нощ в Пловдив разбиваха тепетата, за да правят скривалища. А това представляваше страшен морален тормоз през цялата нощ. Току заспиш: - “Ба-а-а-ан”. Се едно, че извършваха бомбардировка. Та като стоехме на тротоара, чудехме се какво да правим, да бягаме ли… По едно време застана пред нас човек на тротоара. Гледам – Лев Главинчев. Поздрави и подаде ръка. Аз поех ръката му. Пита: “какво правиш?” Отговарям му обичайното: “Добре съм”. Подаде след това ръка на Груйчо. А той провлечено така казва: “На предатели ръка не давам!”Не че ме хвана страх – по онова време Главинчев бе обикновен гражданин като нас. Но ми стана неудобно - как може да кажеш в очите на човека така! Ти си подай ръката, пък мисли за него каквото щеш. Лев Главинчев пожълтя от яд. “Хайде - намесих се тутакси – не така…остаряхме вече пък правим детински шеги!” Лев Главинчев отново ми подаде ръка и само каза : Хайде, довиждане!… Пък доще време пак да се видим!” Но някак си натърти думите “пак ще се видим” и си продължи. Веднага смъмрих Груйчо: “Абе, ти защо постъпи така?” – “Аз иначе не мога. Един човек като го презирам, не мога да правя компромиси.”- Но това не е компромис, а е въпрос на възпитание. След девети септември и Груйчо попада в милицията… Какво представляваше например Каран Алтимиров! Озлобил беше цялата колегия…

От щаба на партизаните мен ме отведоха в Дирекцията на милицията. Качих се по един малки, тесни стълбички и спряхме пред килията, за да предам, какнвото имам: колан, връзки на обувките, пари. По едно време гледам – идва край мен едно познато лице – беше разсилен във в. “Днес”. Ходеше до Министерството на външните работи и носеше бюлетините на телеграфната агенция. Като го видях, помолих го за малко да почака, извадих молив и малка хартийка- кой знае откъде я намерих в джоба си – и написах: “Лев Главинчев, аз съм тук.” Това момче като ме видя, стана му неприятно, че съм изпаднал така и понеже аз се държах добре с него, приятно му беше, че ще може да ми услужи. И той веднага отишъл при Лев Главинчев. Смятам, че тази бележка изигра голяма роля за положението ми в Дирекцията на милицията… Сигурно беше казал: “Я, сега този човек да се държи малко по-меко!” Но фирмата ми беше голяма: директор на правителствен вестник. Един даже ми каза: “Абе, ние не ви съдим като Христо Бръзицов, ние ви съдим като директор на вестник. “

Аз не бях писал нищо по еврейския въпрос, защото не бях за тоя закон. Но все пак в тоя вестник, на който аз бях директор, се пускаха материали и не мога да кажа, че това не ме засягаше. Но аз лично не написах и един ред. Е, направил бях някои възражения. Един бивш земеделец например, Деню Костов, ми беше донесъл една статия по повод евреите да се прибират в 9 часа вечерта: “Вместо - пишеше – да ходят късно вечер по улиците в тая влага, да се прибират при своите булки и да играят с тях табла..” На подигравка го избиваше. И понеже му отказах да я пусна във вестника, той поискал да прави във Народното събрание питане, защо директорът на ветника не искал да печати такива материали след като вече има закон, та да вземат да ни уволнят. Във вестник “Мир” бях неотговорен, но не винаги се подчинявах на цензурата. През 1943 г., в деня на освобождението на България, написах малка статия, че въпреки това, че нашия народ и нашата държава се намират в неблагоприятно отношение, нашият народ не може да забрави делото на руския народ, който ни освободи от турско робство. Правех си сметка, че трябва да се каже това нещо, неизависимо от всичко. Държавите са си държави, войните са си войни – народите остават вечни. Ние сме братски народи и сме освободени от руския народ. Цендозорът Данчев взе, че махна тази статия. Може би от негово гледище беше правилно. Обаче аз я пуснах във вестника. Той вдигна след това една патърдия пред Далкалъчев [9], как мога аз да не се покорявам на директивите, какъв съм аз и пр.. На Далкълъчев обясних, че смятам, че така е по-полезно, по-хубаво е и за България. Казвам му :” Нека да видят в Москва, че нашият народ не е против Русия. Може да има хора против комунизма, може да има, но може и да няма – но против руския народ ние не сме.” Имах за това доста неприятности и с чорбаджиите. А пък този Данчев до такава степен беше заслепен германофил, че когато германците съобщаваха в своите комюникета че правят “гъвкаво отстъпление”, “стратегическо отстъпление”, той вземаше, че зачеркваше някои от тези работи в германските телеграми. Аз му възразявах :” Ама това е съобщение на германската телеграфна агенция!”, а той отговаряше :” Някой път и те се увличат в своите съобщения.” – “Увличат – неувличат – сопвах му се аз – може ли да коригираме ние официални съобщения, колкото и да са неприятни за нас?” – “Остави, остави – настояваше той – както съм го направил, така ще бъде. “– “Няма така да бъде ! - отвръщах му накрая и пусках съобщението, както е дадено от германската телеграфна агенция.

Сега да се върнем пак на “Зора”. Когато постъпих в “Зора” заварих като коректор Димитър Подвързачов [10] – “Хамлет принц Датски”. Омарчевски [11], тогавашният министър на просветата в кабинета на Ал. Стамболийски, беше въвел нов правопис без Е двойно. И тогава той каза:” Хайде да направим един брой, всичко така да го наредим някакси, че да не се покорим на заповедта…” – “Е как?” – “Ще напишем например – албанският крал влезе в джамлията салон, вместо в стъкления салон. “Така цял един брой на “Зора” излезе в такъв вид. Тогава се печаташе в придворната печатница на ул. “Московска”, срещу двореца.

- И вестник “Трибуна” беше там.
- Да, и “Трибуна “беше там. После редакцията се премести на пл. “Славейков”, където се печаташе “Пряпорец”. Ще ти разакажа и друга една весела история. Когато оранжевогвардейците взеха да нападат София и беше опожарена редакцията на в. “Пряпорец”, беше заплашена и редакцията на “Зора”. И двете редакции се намираха в малки приземни магазинчета, където сега се намира сладкарницата до кино “Славейков”. Там вечерно време коригираше вестника Позвързачов на една маса, която цялата се люлееше, беше много нестабилна. Отидох му една вечер на гости, по какъв случай не знам, нали работех в “Зора”. “Какво правиш бай Димитре?” – питам го аз. Той вдигна глава, поздрави ме и отново се наведе над коректурата. По едно време чувам, вътре в масата му нещо шуми. “Абе, какво е това, бай Димитре?”- “Как какво?.. Револверът си играе…” - “Как револвер, какъв револвер?” – “Ами нали знеш, неспокойни времена… Та Крапчев ми даде един револвер, ако нещо ме нападнат дружбашите, да се браня. И аз го вземах. Ако влязат и аз веднага грабвам револвера.” – Ама ти не си за такава работа, бай Димитре…”

И той отваря чекмеджето, дърпа нещо увито във вестник и вързано с канап. “Е, къде е револверът? - очудвам се аз. – “Къде е, вътре във вестника е …Увил съм го във вестник и го вързах с канап, за да не изпадне… После ще го нося в къщи.” – Е, тогава как ще си послужиш с него ако нещо стане? Ти докато отвържеш канапа…” – “И да го вържа, и да не го вържа - смее се добродушно – все едно… Ами да не пада и да не трака като се клатушка масата: във вестник като е, не трака…”

По едно време бяхме принудени да бягаме в печатницата на широките социалисти - беше на ул. “Ломска”, доколкото си спомням. Тя пък беше една печатница – малка, смачкана! Там излизаше вестника като че ли на готварска книга, толкова мъничък беше! С една малка статийка, както ги пишеше Крапчев. Така че аз помня няколко жилища на “Зора”: в придворната печатница, на “Славейков”, в печатницата на “Пряпорец” и на “Ломска”. Аз започнах на “Славейков”, в печатницата на “11 август” не съм работил.

Друго за себе си за “Зора” какво да ти кажа? Отначало правех обикновен репортаж. Преди да постъпя в “Зора” работех в “Общински вестник” като коректор, участвах в експедицията му като лепех адресите на абонатите. Чета по едно време в “Заря” – търсят коректор. Там беше известният по това време Иван Икономов.

- През коя година беше то?
- През 1917 година. Трябваше обаче да напусна общината. Пак по това време прочетох обявление в “Пряпорец”, че и там търсят коректор. Отидох право при Крапчев. Тогава той беше сам редактор. – “Е, как си – пита ме той – разбираш ли ги тия работи?”- “Ами разбирам ги.” Вече имах понятие от коригиране и пр. – “Как се казваш?” – “Христо Бръзицов” – На кой бе, на Димитър ли си син?- “На Димитър Бръзицов.” – “Щом си син на Димитър Бръзицов – може.” Баща ми беше македонски деятел и Крапчев добре го знаеше. Сметна ме едва ли не за свой човек. Отидох в стаята на коректора / в същата, в която две години по-късно работеше Подвързачов/. Тогава коректор беше Димитър Христодоров. Изписваше едни букви като зрънце, като мъниста. Седнах на масата и започнах да коригирам. Така започна кариерата ми на журналист.

Данаил Крапчев аз не можех да го почувствам като приятел. Винаги се държеше на разстояние. А понеже говореше малко запънато, не можеше и да се отпуска. Добре се държа към мене човека, не мога да се оплача. Заплатите бяха скромни. По едно време Коста Купенков ме намира в клуба на журналистите- намираше се срещу тогавашния ІV полицейски участък, на който едва ли не пожизнен началник беше Митович, на ул. “Гурко”. по-рано в същото помещеине се намираше в. “Камбана”. Намира ме Коста Купенков. Пита ме :” Какво правиш?” – “Е, какво правя - пия!” – “Искаш ли да дойдеи при мене в “Зора”?. Той беше шеф на репортажа в “Зора”.- “Па искам, защо да не искам?”

- В коя година беше това?
- Да кажем кръгло – в 1920 г. Отивам във в. “Зора” Дадоха ми репортаж. Коректорството си в “Пряпорец” обаче продължавах. По едно време напуснах и “Пряпорец”.

- Защо го напусна?
- Знаеш ли защо? Димитър Христодоров доведе жена си за коректор и станахме трима. Натежа на бюджета и естествено, аз трябваше да напусна. Тъй или иначе започнах репортаж в “Зора” и се проявих много добре.

- Какъв репортаж?
- Какъв ли не! Оттук-оттам, Министерство на вътрешните работи, Народното събрание. Скоро след постъпването ми Хенри Левинсон [12] беше откраднал от Народното събрание нещо важно, пък аз го пипнах и му го отнех, набих го даже и му го взех. Беше някакъв по-хубав материал, окръгно ли, законопрект ли. На Крапчев му хареса това, че аз съм готов даже да се бия, за да взема новини за вестника. Той много си обичаше вестника и беше готов на всички жертви в името на вестника. Навикнах аз на тая работа.

Един ден като си седях в Градската градина, гаргите отгоре почнаха да пускат мръсотии. И аз взех, че написах една бележка “На безобидни теми” като рубрика, за гаргите нещо като фейлетонче - малко подигравка, малко политика: че не само гаргите цапат,… но и хората. Тъй или иначе Крапчев го хареса и пусна на втора страница на горната колона. Каза ми: “И пиши повечко такива материали, пак така из живота…” Почнах да пиша такива “бележки на деня” всеки ден, всеки ден. По едно време почнах полемика с вестник “Свободна реч”, вторият орган на Демекратически сговор. Пишех главно против Цанков и неговото деветоюнско правителство. “Зора” беше против Цанков и с Ляпчев. Даже в едно фейлетонче писах: “По-добре щеше да бъде ако “Свободна реч” се наричаше “Свободна сеч”. Обвинявах един вид Цанков, че сече. Александър Божинов пък работеше в “Свободна реч” – правеше карикатури и малко хумор. Той пък писа: “Зора” иска свое правителство. Крапчев – министър-председател, Хр. Д. БР. - министър на просветата и културата.” Аз пишех много против Цанков в тия “бележки”.Изобщо може да се каже, че “Зора” има големи заслуги за свалянето на Цанков от власт. Считаха го някои за фашист, според сегашните понятия, а той тогава си беше, как да кажа, краен националист. Така или иначе, тръгнах аз с тая колонка : всеки ден, всеки ден пиша с инициалите Хр. Д. Бр., Хр. Д. Бр.

Георги Белчев работеше по това време като синекурна личност на една маса: прегледа някой ръкопис, па го остави и си отиде. Иначе всичката работа тежеше на Матей Бончев-Бръшлян-  целият материал минаваше през ръцете му: преглежда, поправя… храчи и хвърля храчката, загърната с парче от приготвените за писане шпалти, в кошчето. На мен Бръшлян взе да ми позавижда, понеже и той имаше претенцията, че има добро перо, и той е пописвал по-рано “Бележки” – беше му като че ли малко неприятно, че печеля почва. Пък той нещо попийваше повече, особено след приключване на работата. И дали пиенето му беше попречило, дали възрастта, но някак си тежко и бавно пишеше. Та не ме обичаше много Бръшлян, изглежда, че и той беше попаднал под влиянието на Николечев и ми турнаха динена кора…

Какво да ти разкажа за Бръшлян? Аз държа много на почтеността. Може самият аз да не съм толкова почтен, може да имам някои грехове, но в това отношение уважавам много Бръшлян.

Обичам почтените хора. Крапчев също беше много почтен човек: неподкупен, неподкупен. Нямаше дето се казва земна сила, която да го накара да прокара някакъв материал. Почтен българин беше и Бръшлян. Той имаше произхода си от Котел, от някаква възрожденска фамилия. Обаче какво да кажа, темпераментът му беше такъв, беше педант, държеше на точицата, на запетаята. Работлив човек беше - последен излизаше от редакцията. И на него Николчев му правеше номера. Злият гений беше тоя Николчев на това хубаво предприятие, на тоя хубав колектив, в който хората общо взето се уважаваха. Не съм имал с Бръшлян някакви неприятности, но чувствах, че някак ми позавиждаше. Особено когато давах своите бележки на деня – аз пък винаги ги давах на Крапчев. Бях по назначение репортер на вестника, но репортажа малко го поизоставих на заден план, защото чувствах, че някакси се издължавам на вестника - всеки ден давах по една “бележка на деня”. Като се ожених жена ми взе, че изряза всичко и го подреди в обширна документация. Имам ги и сега. Право да ти кажа, не ми се услаждаше репортажа. И него бях обърнал на шега.

По едно време намерих Александър Оббов [13] в басейна на софийската минерална баня. “А, бе и тука ли – казва – ме намери? Ей, това вестникарите сте опасна напаст.” - “Е, щом са толкова опасни и са ви неприятни, да приключим по-скоро срещата. Моля да ми отговорите на следния въпрос”. Имаше тогава някакво голямо събитие, голяма новина, някакъв законопрект ли, не си спомням точно. И пордължих: “кажете ми го и ще Ви предоставя на теляка.” А Марко Турлаков го намерих във Варна на плажа, на пясъка. Нямаше бански костюм, а беше по долни гащи до над колената. Посрещна ме с въпроса: “Е, какво и тука ли?” – “Защо не - засмях се аз ,– В България толкова неща се градят на пясък, та нищо чудно, че и едно интервю ще направя на пясъка…” Искам да кажа - и репортажа си бях обърнал на фейлетон.

Друг интересен случай с Данаил Крапчев. Когато научи, че Йосиф Хербст [14] е изчезнал, каза ми с мъка: “Ех, Бръзицов, това не бих искал да става.” А точно по това време или малко преди неговото изчезване двамата с Хербст водеха полемика. Йосиф Хербст пишеше: “Дан-дан Крапче” на подигравка де, а пък той му отвръщаше “Хер пес”. Днес трябва да признаем, че в нашия печат такива неща не се правят. Както трабва да се признае, че коректурата днес прави чест на нашия печат, печатат без грешки или много рядко ще се допусне някаква грешка. Докато в миналото се правеха грешки, че след това – поправки, че опровержения. както и да е – сега да говорим за онова време. Много му беше мъчно на Крапчев. И тогава добави:” Не трябваше това да става. А на мен ми е още по-мъчно, защото с него бяхме на различни позции, водехме полемика, може някой да каже: “Е, сега Крапчев като че ли е доволен…” Не съм доволен. Този начин на разрешение – да убиваш противника – не е разрешение. Той щеше да си пише “Дан-дан Крапче”, аз щях да пиша “Хер пес”, доде един ден може би щяхме да се разберем.”

- Помниш ли тогава, че имаше търпимост между вестникарите? През деня спорят, карат се във вестниците, а вечерта се събират в клуба на журналистите, често пъти заедно гуляят и приятелски разговарят.
- Ето, аз пишех в “Зора” против “Свободна реч”, но това не ни пречеше вечерно време в клуба на журналистите заедно да се съберем с Гришата /Димитър Григориев/, с Иванчо Бояджиев, да си пием виното заедно, без да говорим за политика, за вестници. Изобщо не се гледахме като противници. Може би някои правеха грешки, други повече се напиваха. Но може би единствен, който отбягваше нашата среда и никога не идваше в клуба на журналистите, или както тогава го наричахме Дома на печата, пак ще кажа Бог да го прости, беше Петър Николчев. Този човек, който се домогваше до положението да води хората, да командва техните съдбини, изпадна в ужасно грозно положение пред очите на хората от “Зора” и на цялата колегия- задигна от бюрото на администратора Александър Георгиев 30000 лв, за което навремето бе осъден от военния съд, тъй като кражбата бе извършена при обявено военно положение след атентата в катедралата “Св. Неделя”. Знаеш го много добре тоя случай .

- Много добре, присъствал съм даже при разглеждането на делото от военния съд.
- Аз може да съм пийнал с няои момчета, да сме се събирали на ха-ха, хи-ху, но кражби, подкупи, такова нещо не можех направи. А той го правеше, той беше готов и подкуп за вземе… аз смятам, че затова толкова много се сгъваше пред Крапчев, за да се реабилитира и да заздрави своето положение в редакцията. Само Дякович малко се доближавяше като интригант до Николчев.

- Да ми кажеш впечатленията си от Йордан Бадев?
- За Бадев Йордан Мечкаров [15] казваше: “Страх ме е от тоя човек..” Защото той заемаше първенствующо място и от своята страница, каквото кажеше, четяха го хиляди и хиляди хора. а по онова време вестник “Зора” беше стигнал значителен тираж. “Бадев – продължаваше Й. Мечкаров – каквото напише за книга, за представление, за актьор , за режисьор, приема се като меродавно. Опасен стана тоя човек за нашата култура...” Разбира се, като го казваше това, Мечкаров не влагаше лична тревога, защото той никога нямаше да пострада от Бадев. Но вярно е, че понякога Бадев имаше един предизвикателен стил. Хапеше много. Когото хвали – хвали го, ама когото ухапе - тежко му и горко. По едно време между Бадев и Стефан Танев в колоните на “Зора” и “Утро” се поведе една отвратителна полемика, в която се стигна до лични нападки, намесваха и семействата си, дето се вика. Вярно е, че Бадев се пазеше малко, докато Танев беше по-остър. Знаеш го кой беше Танев. Един експлозивен човек, често пияничък. Още не изтрезнял и сяда да пише. Но и Бадев беше груб и хаплив. В ръцете на такива хора перото е опасно нещо. Никога един спокоен човек не може да си позволи такива неща, каквито пишеше Бадев. Той писа против Смирненски например несправедливо. Не че сега Смирненски стана много голямо име и ще го плакнем. Но Смирненски винаги е бил една значителна личност. Не беше прав Бадев да застава против него, даже да го отрича. Но той го отричаше повече не като поет, колкото като човек на идеи, които не се харесваха на Бадев- той беше против комунизма. В театъра, както знаем, Йордан Бадев беше страшилище. Това са ми казвали много познати и близки. Влезел ли в театъра, артистите казвали:  “Ей, тази вечер Бадев е тук!” Захапеше ли някого, така ще го захапе, че ще му посинее месото, че пет години не може да се оправи.Краен беше и във хвалбите си. Като хванеше някого да хвали, издигаше го над всичките, та каквото ще да стане. Беше човек на крайностите и в хвлабите, и в хапенето, и в отрицанието. Разбира се, както казва Георги Караславов, не би трябвало такава участ да го постигне. Можеше и той, като всички други, да премине така малко по –леко, можеше и той да си помисли върху своите грехове и грешки. Но в оная бъркотия, казва Караславов, не можехме да го спасим.

- Все пак някои от съвременните литературоведи признават, че още нямаме критик като Бадев.
- Така е, като културен човек стоеше на голяма висота, обаче като отрицател на комунистите беше много краен. Чел съм някои неща и критики – колкото и да бяха хапливи, личеше от тях, че е човек с ерудиция. Беше способен човек. В македонското движение на времето също беше личност. И пак добре се отърва. Един Борю Зевзека [16] например, защо трябваше да си отиде? И все пак Бадев се спаси в македонските междуособици благодарение на Крапчев. Чудни времена, големи времена!

- С Коце Каменов [17] какво стана?
- Коце Каменов мина през затвора. Осъден беше на пет или седем години, но лежа само две години.

- Ти на колко беше осъден?
- На осем години.

- Там с някои от нашите колеги видяхте ли се ?
- Бяха ни разпръснали по килиите. Но след време както аз, така и други участвахме в работни групи из града - копаехме, разкопавахме, в Подуене копаехме основи за постройка на някакво здание. Водач ни беше Кольо Спространов. Той беше голям хитрец - иде при директора и издейства образуването на работна група и след това вика мен, вика Борис Димитров, вика Борис Коцев…

- С Борис Димитров какво стана?
- Ето какво стана с Борис Димитров. Излизахме ние ту на Овча купел, ту в друг един квартал, копаехме, разкопавахме… използваха нашия труд. И ние бяхме щастливи, че вършим тая мръсна работа, но затуй пък веднага съобщим по телефона, дойдат жените донесат по нещо, похапнем, попийнем. Както и да е. С Борис Димитров излизахме към гробището да копаем и разкопаваме едно място, да го оправяме от американските бомбардировки, да зариваме дупките, изровени от падналите бомби. Закривахме ги, за да направим градина за затвора. По едно време дойде един надзирател и го взема. Минаха около 15 дни - няма го. Един ден пристига. Бяхме изкарани от затвора в един свинарник. Нищо не говореше, а и ние си знаехме, че не е за питане. После той ли, някой друг ли го каза. Бил повикан от някакви важни хора. Имаше срещу него съмнение, че работил като агент в някакво чуждо разузнаване против Съветския съюз. Имаше такова обвинение. Не знам дали си го чул. И навярно затуй го бяха повикали. Докато един ден дадоха намаление на присъдите: който е до пет години - вънка, който е … и т. н. Мисля, че той беше осъден на седем години, но беше лежал доста време. Излезе той от затвора. Всички се зарадвахме и му пожелахме:” Хайде, на добър час!” Той също беше много радостен, обещаваше, че ще идва, че ще ни носи вино, цигари. Както и да е, излезе той на свобода. Тръгнал след туй да търси работа. Отишъл в Комитета за изкуство и култура. Дали му нещо да прави, да човърка. Видял се на свобода, тръгнал той от улица на улица, от кръчма на кръчма… ха-ха, хи-ху, вицове, майтапи, подигравки - нали го знаеш, езикът си не можеше да държи, не можеше да го командва. И казват, че на някаква изложба някакви чужденци, американци ли, англичани ли - разглеждали картините и се изказвали на английски за отделни картини. Той се намесил в разговора – тая картина така, оная картина – инак, пък покрай картините може би да е казал и някоя дума…Един ден, както вървял по тротоара, спряла до него една кола, отворила се вратата, излезли от нея двама, спярли го и му казали:” Дяволе, влизай!” Влязъл той в колата и от тоя момент вече го няма.

- По кое време е станало това?
- Трябва да е било 1946 или 1947 година… Вероятно се е установило, че наистина е бил на служба на англичаните или американците против Съветския съюз. А имаше у него едни пориви, малко мошенически. Дали пиянлъкът не беше го направил такъв!…

Но да се върнем пак на въпроса. Дори и в съда при разглеждане на делото се установи, че няма някакви сведения за Крапчев да е вземал от някъде чужди пари. В съда даже и майтап си правехме. Едно еврейче дойде и ми вика:” Такива като вас докараха катастрофата на България!.. Викам: “Защо? Каква катастрофа сме докарали?… Искате да кажете, че сме съдействали за смяната на режима? Та комунизма катастрофа ли е?”… Ама така, сериозно го казвам. Тогава той се сопна: “какво искате да кажете?” - “Искам да кажа, че такива като нас, дето работеха в оня режим, с нашата лоша, недържавническа политика, докарахме комунизма. Комунизмът катастрофа ли е? – отново повтарям аз. Всички се засмяха. “Затова – казва той – сега вие ще лежите в килията и ще размисляте…” – “Абе, отвръщам аз - отец Паисий лежа в килията за българската история, пък такива като мен ще лежим от български истории…”

По такъв начин малко създадох при гледането на делото една атмосфера не само за мен, но и за процеса, журналистическа, фейлетонна, да не е напрегната. И вярно, че минахме в процеса добре: нито една смъртна присъда нямаше… Не, чакай, задочно имаше смъртна присъда срещу Антони Николов, главен редактор на в. “Вечер”, но той беше избягъл, и срещу неговия помощник Никола Панчев, и него осъдиха на смърт, но и той вече беше изчезнал.

… Аз се предадох в щаба на партизаните, който тогава заемаше хотел “Славянска беседа”. Защото като прочетох закона за народния съд- че всеки, който е съдействал с перото си и т. н….. рекох си : няма какво повече да отегчавам близките си – отидох там и се предадох. Мислех си: те са идеалисти хора, пък каквото Бог даде. Оттам ме заведоха в Дирекцията на милицията на площад “Лъвов мост”. Една сутрин ме изведоха от ареста със шмайзер в гърба в една голяма стая, където всички пишеха показания.Преди да вляза в стаята, един се затича по коридора при мен и ме пита:

- Чакай бе, вие ли сте същият този, който също така с перото си пишеше, я ела тук…

- Не, аз бях, но сега не съм нищо…

- Вие сега със същото това перо, с което пишехте, ще напишете историяата на миналото: какво Хитлер е казал на Борис, какво Борис е отговорил на Мусолини…

- Е, – викам – много искате от мене…Но ми дойде наума една прилепска мисъл: направи се на будала, че можеш да го напишеш. Викам му: - Добре, ще напиша за всичко, за Борис…. само ми създайте условия. Сега ние сме 30 души в стая, лежим на кълка, не можем да се обърнем от джоба си носна кърпа да извадим…”

- Чувайте тогава, ще ви изпратим в дома на слепите.

Но като помисли малко добави:

- Там е още по-лошо… по-добре да ви изпратя в затвора, там ще напишете всичко подробно за бившето управление.. Разбира се, което има обществен интерес.

- Добре - съгласих се аз. Все пак имах една придобивка – че от сутрин до вечер стоях там, в големия салон: мрачен, мръсен, гладен, но все пак не бях в една стаичка с 30 души, да легнем така, на верев и да не можем да се обърнем. По едно време се оказа до мен Никола Шумелов и ми вика:

- Не пишете толкова много! Какъв смисъл има?

- Има смисъл – казвам му – това е моята “шехерезада”, пиша – пиша, докато ме изпратят в затвора, там ще имам по-добри условия – и не пиша нищо, с което да отегча нечия съдба.

- Е, така може …- съгласи се той. Макар, че и той писа много. Вчерта ме приберат горе в килията, легна като труп. Не ядях никак, почти гладен си лягах. А сутринта чакам с нетърпение да се отвори вратата на килията. Мисля си : дали пък няма да ме викат, да ме спрат да пиша. По едно време се явява милиционерът на вратата и вика: - “Христо Димитро-ов!” Веднага рипам, слизам по обичайния начин със шмайзера зад гърба, сядам на масичката и отново пиша, пиша. Надвечер като излизах, предавах написаното на Данон. Данон се казваше следователя. И той лежа след девети септември в затвора. Наново се обръщам към него с молба:

- Нали ми казахте, че ще ме пратите другаде…

- Абе, - укончливо отговаря той – проучвам... В Дома на слепите е много лошо. Освен да останете горе, на тавана някъде. Ама има казва, един Огнян…” Тоя Огнян преди това беше в Щаба на партизаните. По едно време в Дирекцията на милицията и той ме беше извикал в стаята си, опря шмайзера в главата ми и вика:” Има ли Бог, има ли Бог?” Точно в тоя момент влиза Данон и му казва:  “Тоя е мой човек…”

Искам да ти кажа, че това, което пишех беше наистина моята “шехерезада”, за да мога да се измъкна от Дирекцията на милицията и да ида в затвора. Смятах, че в затвора ще бъде вече по-добре. Както и стана. В затвора Данон ми каза как ми е спасил живота. Имаше в Дирекцията на милицията един следовател на име Пузеев. Той бил същият, който навремето в дирекцията на полицията е бил бит толкова жестоко, че неговата риза впоследствие Никола Петков бе показвал в Народното събрание [18]. Като влязъл в стаята на Пузеев, Данон видял на масата му един списък: еди кой си, още не знам еди кой си - вечерта да ги издат и вече да не ги връщат. В тоя списък съм бил и аз. Тогава Данон [19] изтичал при Димо Дичев [20] и му казал:

- Другарю Дичев, вие нали искахте този човек да го запазим? - Разбира се, за тайните, които той знае като журналист, ще ни трябва…- потвърдил му отново той. Тогава вече Данон ме изпраща в затвора. Какво значи случайност: когато ме откарваха в големия салон, дойде при мен и поиска да пиша; после - че видял тази бележка и се намесил чрез Димо Дичев… Собствено, когато Данон ме спря пред големия салон, каза ми: “Седнете и пишете така, че да не ви постигне съдбата на Крапчев, когото обесихме в Горна Джумая!”….. “когото обесихме” – така каза. Изпусна ли се, какво – не знам.

Останали бяха хората тогава с впечатлението, че като съм писал много, потопил съм много хора! Аз имах следната система: описвах пресконференциите. Как например през време на войната Никола Захариев казваше пред журналистите: “Ще видите, че скоро ще има скара!…” Това беше през 1944 г. И аз пиша в моите показания: “Разбира се, не само скара, но и фасул нямаше. И точно когато ни убеждаваше, че скоро ще има скара, влезе частният му секретар и му съобщи нещо. Никола Захариев се обърна към нас и каза: “Прощавайте, господа журналисти, вика ме обер групен фюрера… Бекерле.” Тогава един от нашите колеги каза:” Щом го вика Бекерле – скара няма да има!”

….Искам да кажа, че тия мемоари стоят, могат да се видят и да се проверят. Не съм писал за човек, чиято съдба може да утежня и да кажа нещо лошо. Например ако бях писал за Коцев, че той ни събираше и казваше: “Пишете против тия мръсни комунисти и пр., можеше да го натоваря. Обаче аз обратното – казвах, че беше много толерантен, че не си гледаше работата, въобще, че не ни е карал да пишем против комунистите, което всъщност беше истината. Писал съм против Цанков, бях строг към личности като Филов [21] и Божилов [22], чиято съдба нито можех да отегча, нито да облегча. Каквото и да напишех за тях, не можех да променя тяхната съдба. Писах за Филов, че той беше голям археолог,, но както беше тръгнал, щеше да превърне България в археологически разкопки. С това, което писах за Филов, аз не можех да го очерня повече, че да накарам да го убият, или пък ако бях казал, че Филов беше най-добрият човек на света, можех да го спася. Виж, за цар Борис, макар че никога не съм му бил приятел и не съм роялист, не писах – не писах, защото намирах, че ще бъде много гнусно сега да се докарвам: цар Борис тъй, цар Борис онъй. Напротив, някъде даже намекнах, че той със своето поведение към евреите е проявил една хуманност. За някои хора казах и някои благоприятни неща. За малък човек, скромен човек и една дума не съм написал. Защото за малкия човек всеки грам натежава. Добре, ама добри приятели се постараха да ме очернят - че съм бил злепоставил някого. Аз който през целия си живот съм правил интервюта - при тоя, при оня, при Страшимиров, Елин Пелин, все съм издигал хората, все съм ги качвал нависоко, сега ще взема аз да ги замазвам хората. Не е вярно, не е вярно.

- Имали ли сте случай да говорите с Крапчев за неговото отношение към Елин Пелин, към Чудомир, към Йордан Йовков, за тяхното отношение към “Зора”, чувствали ли са се те добре приети, добре платени?
- Ето какво ще ти кажа:” С Йовков не можеше да се говори - беше безкрайно затворен човек. Той като че ли се страхуваше, че ако говори може да си изприкаже мислите, които воже да напише. Беше скъперник на мислите си, скъпеше ги. Но с Чудомир съм приказвал. И той ми казваше така:” Ако има нещо, за което да благодяра на “Зора”, то е че ми плащат, без да ми искат материал. Не че няма да им бъде приятно, ако им дам материал- ще им бъде приятно, защото иначе нямаше да ме ангажират. Но не знам защо, нещо не ми се пише, не ме тегли. Крапчев, казва е най любезен от всички към мен. Всички там ме уважават и мен ми е даже малко съвестно. И се опитвам. Ето, опитах с два подлистника за Италия и спрях: отдолу пише следва, пък на другия ден нищо не последва. Видях, че не ми върви на пътеписи. ..

- Нещо да е поменал пред тебе за своите фейлетони? Много от разказите, събрани в излезлите наскоро два негови тома, са печатани в “Зора”. И ако не беше го притиснала с това, че му плаща редовна месечна заплата…
- И това нямаше да го напише. Мене, - казваше ми той - дай ми табла, но да седна пиша…. дотяга ми. По едно време бяха укорили “Зора”, че е провъзгласила Димо Сяров за “голям писател”…

- Той беше голям приятел на Крапчев и заклет експерт-счетоводител на д-во “Преса”.
- Трябва да е било затова. Защото правеше впечатление на писателите: през ден, през два - разказ от Димо Сяров! За още един ме попита?

- За Елин Пелин.
- Веднъж той ми каза: “Царят ме упреква, че не пиша по-често. Аз му казвам, че във вестниците не можеш да се разпуснеш много. Един разказ не винаги може да се приключи с един подлистник. Трябва да пишеш следва”, пък Крапчев не обичаше да “следват” разказите му. Ако е роман, може да продължи и една година. Но разказите според Крапчев, трябвало да свършват в един брой. Един път се излъга, та пусна мой разказ - хвана половин страница и след това ми се сърди. Като че ли аз насила съм го карал да го печата…Но това са евтини приказки- те не са много важни. Това било пречката, че се ограничавал.

- С Райко Алексиев бяхте добри приятели, но повече на служебни начала.

- За какво напусна той “Зора”? Имаше четири пъти в месеца хумористична страница и Крапчев му плащаше доста добър хонорар Имало ли е някакво неразбирателство между тях?

- На мен ми каза веднъж “Абе, най-напред материално аз сега съм по-добре. Колкото и Крапчев да беше щедър, публиката сега е по-щедра от него. После, не обичам чорбаджиии. Все някой път ще ми каже: туй не така, онуй – не така. Особено когато карикатуря политическа личност. Ако някой му е приятел – недей този закача, недей онзи закача, особено Ляпчето да не го закачам, не знам кого да не окарикатуря. Макар да казваше, че ми дава пълна свобода, под различни форми – с потупване по рамото, по гърба - караше ме да не закачам тоя или оня. Чувствах, че не съм свободен. В “Зора” например Кънчо ди Милано нямаше да мога да го бъзикам. Сега мога да си пиша каквото си искам. Господин Стефан мога да си го мяткам колкото си искам. Абе, по-свободен човек съм. Сам виждаш, теб спирам ли те …Верно е, че аз бях негов редовен сътрудник във всеких брой. Каквото исках можех да пиша. И понеже пишех много, подписвах се под едното Бурян, под другото Войдан, под третото Х. Б., под четвъртото примерно “Парашутист”, ако има някакво събитие с парашутисти, изобщо във връзка със събитията турях си разни имена и псевдоними. Не ме е ограничавал в нищо, не ми е казвал: не се закачай тук, не се закачай там. Само веднъж му стана неприятно, когато през войната Йордан Стубел [23], който кандидатстваше за директор на радиото ми каза: “Абе, как е възможно по радиото да свирят английски марш?” И аз между другото взех, че написах пет-шест реда в “Щурец”. А в радиото музикален редактор бил Й. Икономов. оказа се после, че тоя марш бил нещо ценно в класиката, което се боготвори от музикалната публика, не е някаква айдамашка работа. И някой писал писмо на Райко: “Не бива “Щурец”…. Тогава Райко писа: “Щурец” в собствения си капан” – извини се пред музикалната публика, че е сбъркал. Все едно сега да пишем нещо против Верди или против Бетовен. По тоя повод един единствен път Райко ми направи бележка. Иначе проявяваше пълна толерантност. И той си отиде на хакере…

- Беше ли запален германофил?
- Не, не. Беше запален българофил. много се радваше на това, че ще се разширим. Казваше ми : …Затова са тия три момчета/ за неговите малки тогава деца/ и четвърто, и пето ще направя. Голяма България ще иска много хора, ние ще трябва да имаме много деца. И ти, какво стоиш още!… “И когато ми се роди второто момче, изпрати ми хиляда лева в един плик извън хонорара. Така, като подарък. “Ние, казваше, трябва да създаваме поколение за голяма България. Несъмнено правил си е сметката и за “Щурец” – че ще се удвои тиражът му Та, радваше се не като германофил, а като българин… Аз например като се радвах, да не мислиш, че германците съм ги обичал? Общо взето тоя народ не ми е на сърцето.

- И което най-много изигра роля, то беше даването на Добруджа още преди войната.
- Именно. Аз съм казвал на Атанас Буров [24], когато ми се караше, че съм давал съобщения за германците и техните победи: “Ами – викам му – съобщават за победи, ще ги дам на първа страница. Ако англичаните направят нещо голямо - и него ще дам на първо място, на първа страница.

- “Не, не – продължаваше той – германците са наши врагове…”

- “Но англичаните да не са ни приятели? Ако англичаните направят нещо голямо…”

- “Не, не, остави тая работа. Германците са наши врагове.”

- “Но ако Англия победи, ние ще загубим и това, което имаме сега. А германците, криво или право, ни дадоха Добруджа, сигурно ще стигнем до положението да получим и Македония.”Аз бях един от тия българи, които смятаха, че германците, добри или лоши, способстват за осъществяване то на нашите вековни идеали. Ето на, от дума на дума, спомних си и това. Крапчев казваше така:” Христо, аз не съм съгласен със системата на Хитлер, на това еднопартийнон управление - само една партия да управлява Германия, терористична, диктаторска партия. Но нека свърши войната. Сега сме съюзници, не можем да си позволяваме луксове. Свърши ли войната и станем ли голяма държава, десет партии ще има в България. Както си е било. България ще бъде демокрация. “Това ми го е казвал. Той си беше убеден демократ. “България – казваше – ще бъде демокрация, но сега ще гледаме да минем моста.” Това ми го е казвал Крапчев, не мога да го скрия…Но отиде си така, защото такива бяха събитията- отидоха си и по-невинни, и по-виновни. Може би, ако не беше завършил така трагично, най-малкото щеше да откара една доживотна присъда.

- Сигурно не по-тежка от присъдата на Стефан Танев [25].
- Стефан Танев също беше осъден на доживотен затвор… Е, Стефан Танев не издържа в затвора, защото много ядеше. Нали беше глезльо, обявяваше се за болен, заявяваше, че трябва да има силна храна, да поддържа хормоните си и издействал беше чрез лекарка на затвора, докато на нас ни се пращаше храна един-два пъти в месеца, той понеже бил болен, жена му правила, струвала, продавала каквото има и му пращаше храна два пъти в седмицата. Цели кошници – пилета, не знам какво. Вярно е, че даваше и на тия около себе си, на някои блюдолизци, които го ласкаеха, но и той много ядеше – стана на 120 кила. Такъв човек не издържа.

В затвора аз имах ползата, че нямаше алкохол. Вънка така се бях малко опиянчил с тия компании - “ура “не знам за какво, България става велика, хайде още по едно кило, още по едно. А дето има вино, има и ядене. И ей така, малко се поотпуснах. А в затвора няма ядене, няма пиене. И сърцето се поуспокои, закалих се, понеже нямаше печки и отопление. Получи се една смешна работа – че в затвора се оправих. Уверявам те. После трябва да се признае, че в затвора нямаше тормоз, нямаше побоища над затворниците. Напротив, караха ни да работим по книговезници, по обущарни, излизахме навънка, копаехме. Добре, ама на слънце работиш! Виждаш ли – труд! Нямаш ли доживотна присъда, всеки ден ти се брои за ден и половина. Това стимулира. Плюс това – плащаха по нещо. В затвора имахме лавка. Там пристигаха и мандарини, и лимони. Не, трябва да се признае: имаше една хуманност. Не може да не се говорят тия работи - срамота и грехота е. Да. Но е затвор! На Златни пясъци или в Боровец да те затворят осем години, ще кажеш: Оставете ме с вашите планини и морета, я ме пуснете малко по улица “Пиротска”…

- Помена, че със Смирненски сте били добри приятели. Писал ли си нещо за това?
- Понаписах /става от стола и ми показва на стената една малка снимка, на която още като ученици са се фотографирали с група другари, между които и Смирненски/.

- Виждахте ли се в затвора с Димитър Павлов, бивш редактор на “Демократически сговор”?
- Да. Беше много нетактичен: често ми натякваше, че аз, редактор на в. “Днес” съм осъден на осем години, а той – надоживотен затвор. Както и Никола Шумелов, който беше председател на казионните профсъюзни организации. Среща ме в коридора на затвора и плаче:

- “Преди малко ни докараха. Аз имам условна присъда, има един час откакто ни върнаха и още не ме пускат…”

- Абе, викам му – в канцеларията сега поставят всичко в ред и може би след два, след тричаса или следобед ще те пуснат. Нямат право да те задържат.

- “Ами случайно ако ме задържат?”

- “Нали съдът те е оправдал, какво повече искаш? “

И какво всъщност стана: аз туберколозния, утешавам хремавия! Щял да стои в затвора още два часа! Какви нетактични хора! И Павлов: на мен ми се полагало да получа тежка присъда... Защо ще ми се полага? Цял живот аз пишех прогресивно, бях против чорбаджиите, против думбазите, против крадците, против безпорядките. Против Цанков съм писал, по-рано – срещу Стамболийски. Е, право или криво, не му харесвах тия пуканици по улиците! Както и да е, общо взето бях прогресивен. Не съм бил фашист. Радвах се, както поменах, на победите на германците, на увеличаването на българските земи, на приобщаването на всички българи. Признавам, и сега съм готов да вляза пак в затвора, ако мога да помогна с някакво писане. Но свършиха вече тия работи!.. Но защо Павлов ще ми казва, че било заслужено и мен да ме осъдят на доживотен датвор? Вярно е, че бях редактор на вестник. Какво да правя? Ами занаятът ми е такъв… Мен ми предлагаха, не помня кой министър беше, да ме направят директор на държавната печатница. Питаше ме колко вземам от “Мир”. Казах му – 3700 лв, после като станах главен редактор – 5000 лв месечно. Отпуснаха се чорбаджиите- пет хиляди лева на месец! И какво стана? При положението, че тогава получавах 3700 лв, те ми предложиха 8000 лв. Но аз не работех в “Мир” само за пари. На мен ми е сладък занаята, обичам си занаята. Значи аз бях във “Мир”, обаче заплатата не ми стигаше. Знаеш, че тогава заплатите бяха скромни. Три хиляди и седемстотин лева тогава не бяха много пари. И затова опитах с Крапчев да се повидим и да му кажа, че едноврменно ме канят във в. “Време” на Димитър Гичев и Вергил Димов [26] и във вестник “Изгрев” на Димо Казасов [27]. И това беше вярно. Казасов беше ми казал: “Я ела при мене, господин Бръзицов!” Исках да дам на Крапчев да разбере: ето от “Време” ме търсят, от “Изгрев” ме търсят, не ще ли е по-добре един вид ти да ме вземеш, да се върна пак при старата любов, при “Зора”. Обаче той, не знам защо, не пожела да ме вземе обратно. Какво ли си каза: тоя като е тръгнал по много редакции - не е вярна жена, не е вярна съпруга…Затова ми каза: “Ще приемеш, Бръзицов, да идеш, но недей във в. “Изгрев” – иди във “Време”.

- А защо предпочиташ да ида във “Време”, вместо в “Изгрев”? - запитах го аз.

- Защото “Време “е български вестник и българи го издават. И Гичев, и Вергил Димов, изобщо Земеделският съюз е български. А “Изгрев” [28] е един вестник на един кръг от хора, които един ден ще потопят България в реки от кръв!…”

Ей, големи думи! Това ти го казвам дословно така, както той ми го каза: “Недей - казва - ходи при тях. Те не са българи. Те са един кръжок, който един ден ще потопи България в реки от кръв!... “Ех, майка му стара!

И какво стана? Отидох във “Време”. От “Време” ми възложиха да водя парламентарния репортаж. Но не щш ли, като ме натисна след това Казасов, с когото сме пътували по Европа по разни екскурзии: “Ела казва при нас- Давайте ни такива художествени репортажи. Вие ги пишете добре…” И а з отидох там. И въведох в “Изгрев” “Репортаж с четка и палитра” – всеки ден на втора страница: посещение в циганската махала, посещение в халите, в зоологическата градина- все такива едни екстравагантни ги давах. Няколко часа в Борисовата градина, какво става, влюбени двойки, не знам какво си: имаше и критика, и поезия, и всичко, което може да се каже. И ги подписвах с пет точки. Не си слагах името. Което разбира се беше една глупост, но както и да е.

От в. “Изгрев” много мъчно си вземахме заплатите. И Спас Мулешков беше там. Беше някакакъв роднина. Даже накрая, като напуснах вестника, дадох оплакване, та чрез съда си получих няколко заплати. А от в. “Време” пък си получавах заплатите по нереден начин. Имаше един администратор Мицо Андонов. Чакахме го да се върне от мини Перник, които бяха в ръцете на Гичев като министър на търговията, да донесе оттам пари, та да ни изпалит заплатите. Как ставаше това, не ми е ясно. Към Перник ли бяхме…

- Сигурно от бюджета на мините…

- Хей, да му се не види! Какво падение беше на всеки случай. Оная демокрация не беше много редна, лъжедемокрация беше малко …

Та седим ние в кръчмата и чакаме до полунощ да се върне администратора Мицо Андонов [29]. Поръчаме си вино, мезета, седим, ядем и чакаме. По едно време Мицо Андонов пристига и възвестява радостно. “Нося!” .. Раздаде на всекиму заплатата и ние се разплатим в кръчмата на този, дето ни е дал яденето и пиенето.И така, събраха ми се три вестника. Най-куриозното беше, че и на “Време” правех парламентарния отчет. Седа аз в журналистическата ложа с две шпалти пред мен. На едната шпалта водя репортажа по “изгревски”: “… Часът е четири. Напарзно звънецът призовава народните представители. Техният брой е 250, обаче в момента се намират само 30 души. Къде са другите? Слизам в бюфета и ги намирам долу. После пак се качвам горе. По едно време виждам, министър Върбенов надникна, погледна, затвори вратата и не влезе. Не влезе, за да не отбележа, че за един месец е влязъл в Народното събрание само един път…” Значи, аз правех една рушителна критика, подигравах се с парламента: как някой викнал, как някой стенограф заспал, защото сметнал, че тия мисли не заслужават отбелязване. Ей такива майтапи си правех. Все таки казвах, ако някой закон мине или не мине, казвах го но все таки майтапчийски. На другата шпалта пък пишех: “Министърът на търговията Димитър Гичев каза: “Законопроектът трябва да се приеме, защото той …” - както се полага за едно правителствено изложение. Отида във “Време” на ул. “Бачо Киро” към 8-9 часа, оттам се вдигна, ида срещу общината във в. “Изгрев” – там имаше едно здание, на мястото на което сега се издига грамаден 20-етажен блок, там пък дам другия ръкопис. И след това се прибера у дома, капнал от умора. Сутрин от 8-8.30 до към 1-1.30 съм във в. “Мир”, връщам се обядвам, следобед – пак на работа. Три заплати! И пак нямахме пари. Ами какви заплати бяха те! едно, че бяха малки и второ – не се плащаха редовно. Само “Мир” плащаше честно. Стара фирма! Но “Изгрев” кога плати, кога не плати; ония от Перник, когато има кюмюр- плащат, когато няма кюмюр – не плащат.

Плюс това Д. Б. Митов [30] издаваше “Литературен глас”. Там пък давах по една среща с Антон Страшимиров, с Елин Пелин и пр. Цели страници! Пък това искаше време, а не знаех и стенография. Работех много, жестоко работех и чудех се как издържах. Сега ако човек работи толкова много – ще забогатее. Сега плащат добре. Добре хоноруват.

- Хоноруват материалите и заплатите си получават.
- И заплатите са добри, и хонорарите са добри. Какви бяха хонорарите навремето? Бяха скромни.

- Тези, които тогава бяхме щатни сътрудници, отделни хонорари за написаните материали не получавахме.
- Сега това не ми харесва: редактор на “Стършел” пише в “Добър вечер”, редакторът на “Добър вечер” – пише в “Стършел”. Е, не е правилно това. Всеки трябва да се старае да надделее, да бъде интересен. Сега редакторите си разменят като че ли … и жените. То е разбира се за хонорар. Всичко е за хонорар…

Та Крапчев смяташе, че звенарите са опасни. Прав ли, крив ли бе – това е въпрос на историята.

- Не ги обичаше, но не влияеше на хората да пишат така или инак за тях.
- В началото ме попита на какво отдавам това недобро разположение на Крапчев към мен, за да напусна вестника. Не вярвам то да се дължеше на женитбата ми. По-скоро сега ми дойде на ум, като казваш, че не обичал да се бърка в работата на хората си… Именно защото той не обичаше да се бърка в работата на хората, мен ме сметна за неудобен. Сега си спомням. Защото докато Цанков беше на власт, аз в тази рубрика, материалите от която пазя и мога да ти ги дам да ги видиш, всичко е тук - яда го, хапя го здравата. Но когато падна Цанков и дойде на власт Ляпчев, аз по инерция започнах да се подбъзиквам - прощавай за думата - и с Ляпчев. Той погледна един път, два пъти погледна – беше много верен на Демократическата партия и на Ляпчев като македонски българин и като негов съредкатор в “Пряпорец” и приятел. Може би беше прав, че Лляпчев по онова време беше по-поносим като го сравняваме с Цанков например. И какво стана? На 1 април или на 1 май тогава Ляпчев направи едно изявление, че ще уреди жилищния въпрос – беше нещо около определянето или нормирането на наемите, много вашен въпрос, който тормозеше гражданите – и той каза :” Тоя въпрос аз ще го уредя.” И аз написах една” бележка на безобидни теми” в “Зора”: “Всичко хубаво, само че това изявление министър-председателят го прави на 1 април, което го поставя под съмнение…” Тогава Крапчев ми каза: “Е-е, как допусна това нещо!” Виж, за Ляпчев не си прав – това не е Цанков…” И понеже и друг път си позволих пак за Ляпчев някаква шега, почувствах че му е криво, загдето аз нагазвам вече в една територия, според него забранена. А той какво ли си е помисли: “Това копеле - с извинение – аз не мога всеки ден да го контролирам.” Неудобно му е било на него, един чист демократ, за какъвто той се считаше, да прояви по отношение на мене известна автократичност като ми забранява да пиша това или онова. Станах може би и затова малко неудобен. Аз не бях вече само репортер – аз вече пишех, водех общественото мнение. Смятам, че това е било по-важната причина да се освободи от мен, защото съвпада с времето на уволнението ми. По това време то стана. Пък прибави се и случаят с в. “Мир” - че отидох и във “Мир”, пък и особено когато Николчев направи интригата, че ме видял в София, въпреки че съм взел отпуск от “Зора”. Събраха се оттук - оттам няколко работи. Но независимо от всичко и след това си останахме с Крапчев най-добри приятели, бяхме с него в най-добри отношения. Аз ходих един ден в квартирата му на ул. “Добри Войников”. Взех “Един час при Данаил Крапчев” - разговор и с него, както с Антон Страшимиров, с Елин Пелин, в който разисквахме каква е и каква трябва да бъде пресата /печата / у нас. На четири очи ми каза и някои неща по македонския въпрос : как много влияел да не стават убийствата, как някой му казал: “Радвай се, че и до теб не опрахме”. Ей такива интимни работи, които не можеха да се пишат. Но запазихме добри отношения, макар че това уволнение много ми тежеше. Аз не бях свикнал да ме уволняват. Отдръпвах се сам от някой вестник -–или защото не плащат, или защото намирах, че вестникът не чини. Както имаше по едно време един вестник “Ново време”. Такива едни малко объркани вестници. Попаднах там заради някои приятели, но гледам – работата не е сериозна. И сам се отдръпнах. Защото да те уволнят, особено от такъв вестник, не е приятно.

- … На всеки случай аз трябва да се поклоня пред гроба на Крапчев, защото ако ме беше задържал в “Зора” може би днес нямаше да бъда жив, тъй като “Зора” със своето поведение по време на войната стана много омразен, благодарение на такива като Николчев, които форсираха заглавията:” Пропадането на Съветския съюз”… Глупости! Така не се пише. “Зора” плати доста тежък данък. И аз може би щях да бъда в това число. Както и да е – това е съдба. Бог да го прости Крапчев и всички, които и оттук, и оттам паднаха все заради тая пуста България. Да не би нещо да мреме за Турция! Все за България мреме и страдаме. Дано отсега нататък да бъде само за добро! Няма по-големи миролюбци от нас, които платихме тоя жесток данък. И през войната бяхме зле, и след войната известно време. А сега, когато се пооправихме, дойде пък възрастта. Тя е непоправима и неизбежна. Но все пак ще ти кажа: не е справедливо да нападаме възрастта. Защото по-добре ли щеше да бъде, ако бяхме умрели на 30-40 години!

Така завърши нашият продължителен разговор. Предавам го точно, без прибавки или изменения, защото смятам, че така най-добре е обрисувана една картинка от нашето минало, което трябва да бъде показано на нашето поколение такова, каквото в действителност е видено и преживяно от един съвременик.
 

ІІ.
Как работеше Данаил Крапчев?
 

Данаил Крапчев се родил през 1880 г. в Прилеп. Поминал се през 1944 година на 64 годишна възраст. Син на прилепския гражданин Васил Крапчев, един от оглавяващите борбата срещу гръцката патриаршия и опитите на Белград да настани сърбизма в Македония.

Първоначалното си образование младежът завършил в Битоля и Солун, където Българската екзархия бе открила редовна гимназия с всички пособия и и с изряден учителски състав. Още като ученик в Солун младежът Данаил Крапчев си бил спечелил името на подстрекател срещу съществуващия султански режим. Той подклаждал борбата срещу турцизма като пише, говори и действа / доколкото са позволявали обстоятелствата/ срещу поробителите на Македония. Опитал се да образува кръжок, но скоро шпиони открили намеренията му и трябвало временно да свие знамето на борбата. Все пак могъл е да изяви волята си за борба, сътрудничейки през 1906 г. в “Македоно-одрински преглед” – трибуна на наболялите македоно-тракийски проблеми. За да добие всички данни, нужни за борбата, младият човек се записал в Софийския университет като студент по история и щял да си остане историк, а не да бъде журналист, ако през 1907 г. поетът Пейо Яворов и и Васил Пасков да не са го били привлекли като съредактор на вестник “Илинден”. Там вече журналистическият плам на младежа се развихрил и така била решена съдбата му.

Данаил Крапчев е следвал в Швейцария, където, четейки френския вестник “Л, Юманите”, харесал начина по който големият публицист Жан Жорес пише статиите си – кратки, лаконични … и въвел това писане в България. След обявения в Турция хуриет /младотурска революция/ през 1908 г. Данаилр Крапчев заработил в органа на българските конституционни клубове, установени в резултат на възстановената / преди това суспендирана от султан Хамид/ конституция. Вестникът се казвал “Отечество” и работел за въвеждане в Македония на човешки условия за живот. Младотурците обаче не падали по-долу от старотурците и спрели вестника. Крапчев преименувал вестника “Родина” и отново се появил на свят български вестник в Солун. Но и него спрели младотурците … Тогава младият журналист се прехвърлил в столицата на свободна Бълтария, откъдето е могъл безболезнено да развива своите идеи за изтръгване на Македония от робството. В София той почнал вестник “Вардар”, но не с предназначение за населението в свободната държава, а за да бъде пращан в Македония и Тракия. Отначало той успял, но младотурците бързо схванали предназначението и на този вестник и забранили влизането му в пределите на Османската империя. Тогава редакторът го преименувал на вестник “Места”, после на “Брегалница”, на “Струма “, на “Марица”…Повече не могло да се дейсдтва – явно младотурците, на които отначало населението в Македония се бе до известна степен доверило, се оказаха по-опасни за българското население със своята бдителност и относителна интелигентност /сравнявани с миналия режим/. Те дебнели всяка българска проява на “отваряне очите “на населението и бързо спирали вестници, затваряли кулбове, обезоръжавали, пращали чети под формата на неотговорни фактори. При това положение Данаил Крапчев предпочел да отиде в Македония и да опита там да организира борбата. За това до известна степен подбудител бил поетът Пейо К. Яворов. Заминали заедно с чета по посока на Сер. Почнала и Балканската война. Сега отново се налагало журналистът да се прояви и Данаил Крапчев почнал да издава вестник “Българин”. Скоро обаче в Солун, където бил печатан вестника, поради междусъюзнишката война влезли гръцки войски и излизането на в. “Българин” станало толкова трудно, колкото и в турско време… “Братята християни” не по-малко от турците са гонели и са пречели. Подир междусъюзнишката война, която изпепелила т. н. “български национални идеали” Данаил Крапчев се прибрал в София и тук влязъл в редакцията на вестник “Пряпорец”, орган на Демократическата партия, възглавявана от Александър Малинов. Сам Данаил Крапчев се присъединил към тази партия с това нейно хубаво име, без обаче името да я прави демократическа в днешното наше понятие за истинска народна демокрация. До известна степен тя е имала заслугата, че се е противопоставяла, поне на книга и на слово / а по малко на дело / на т. н. либерална, а по сетне национал-либерална партия или т. н. “народна партия” на консерваторите.

В “Пряпорец” Данаил Крапчев работеше рамо до рамо с Васил Пасков [31], с когото бяха редактирали наедно /и с Яворов/ вестник “Илинден”. Напълно солидарни и сработени в полето на македонския национализъм, тия двама редактори водеха чрез “Пряпорец” непрестанна деятелност за коригиране на положението в Македония, та било дори с война. Дали защото шефът на Демократическата партия Малинов се е опасявал, че партията му бива твърде много ангажирана в еднопосочна борба /а Малинов беше с по-широки амбиции/, Крапчев замисли и осъществи издаването на нов вестник, който да не ангажирва никоя партия. Така бе създаден вестник “Зора” след Първата световна война при всеобщата разруха, обзела победена България.

Отначало се възнамеряваше в “Зора” да участва и другият македонски деятел – Петко Пенчев /завършил кариерата си на политик като звенар и участник в преврата на 9. ІV. 1923 г., макар да бе член на ръководството на Малиновата Демократическа партия/… Крапчев обаче не можеше “да мели” с всекиго и скоро двамата уж единодейци се разделиха. Крапчев привлече от редакцията на в. “Дневник” кроткият, покоряващ се на шефство Матей Бончев., известен като публицист с псевдонима Бръшлян /да не се смесва с Цоню Бръшлянов/. Бръшлян щеше да бъде дясната ръка на Крапчева в грубата редакционна кухненска работа. Привлече и юриста Коста Купенков и себелюбеца Георги Белчев /изкарал златни дни като аташе в парижката легация/, и Наум Томалевски /приближен на Тодор Александров и през епохата на македонската “беса та беса” убит/. Художник на вестника бе Борис Зографов [32], пак от македонски произход/ това бе слабостта на Крапчев – да се обкръжава все с българи от Македония/. Така той назначи за репортер и племенника си Любен Крапчев, а по-късно и племенницата си … Крапчева за коректорка. Други по-малко важни фигури бяха репортерите: Венцислав Студенов и Никифор Богданов, после Александър Дякович и Петър Николчев [33].

Ако споменавам имената на хората, работили във в. “Зора”, не се отдалечаваме от темата “Как работеше Данаил Крапчев”, напротив, доближаваме се. Защото по избора на тия лица може да се съди за вкуса на главния редактор и за намеренията му. Той искаше да има около себе си безспорно добри работници, но още повече – покорни. а всички изброени се оказаха покорни, безпрекословни. При тия редове става трудно да говоря за собствената си личност като изключение, защото всъщност нямаше срещу какво да воювам: когато Коста Купенков ме покани да заработя в “Зора” като репортер, бях едва двайсетгодишен и не можех да говоря за твърди мои схващания и “концепции” – на мен най-много ми импонираше мирисът на печатарско мастило, който мирис познавах от петгодишна възраст, гостувайки на баща ми в редакцията му в Цариград, където българската екзархия издаваше вестник “Вести”. Този мирис ми остана най-любимият ми аромат през целия ми живот. При това Данаил Крапчев в началото ме прие като син на Македония ,благодарение на дейността на моя баща, българин от Дойран и на дядо ми, българин от Прилеп. Ще повторя като кажа – при моето кандидатстване в редакцията на “Пряпорец” за коректор през Първата световна война, около 1917-18 година, той щом чу името ми, веднага разпореди да бъда назначен, защото туй име било гаранция, че съм от “сой”. А нещата после се промениха, но то е далечна история, окол 1927 година, когато аз продължих атаката си срещу кое да е правителство – отначало замеделското, после Цанковисткото, а най-сетне правителството на Андрей Ляпчев…

- А, не …- каза ми твърдо Крапчев - Андрей Ляпчев е наш човек, демократ и е от Македония…

Настъпи момент, когато “паднах в очите”, както се казва, на моя шеф. И отсега нататък ме очакваха неблагоприятни дни. А иначе беше много търпим към мене. На един “илинденски ден”, когато в Княжево по традиция се устройваха празненства от страна на оцелелите и живеещи в София илинденци, аз се трогнах повече, отколкото се полага и влязох в редакцията с неравномерни стъпки. Седнах да пиша и опиша тържеството, но явно бе ,че съм се почерпил извън мяра Тогава Крапчев ми каза да си вървя и да си почина - друг щял да довърши моята работа. А на другите бил казал, както узнах на другия ден, че на Илинден всеки добър българин може да си позволи да залее с алкохол мъката си. Все в тоя македонски стил Крапчев бе приел, щях да пропусна, в редакцията и Методи Янчулев, твърде приближен на Организацията, а по едно време и частен секретар на министър-председателя Андрей Ляпчев.

Но на темата – “как работеше Данаил Крапчев?” До известна степен като султан, като Хамид… Отговорът звучи малко несериозно и все пак не е случаен, тъй като е свързан до известна степен и с моята съдба. Прочие, бидейки автократ, Данаил Крапчев имаше нужда от твърде верни хора, но не само за редакционна работа добри, а и като доносници, слуги…Такъв бе Петър Николчев…Той допринесе до известна степен, за да се струпа върху мен още повече незадоволството от Крапчева страна. Бях заработил едновременно и във в. “Мир”, защото едната заплата не стигаше, а аз току-що се бях оженил и беше естествено да потърся увеличаване на доходите си. Моята съпруга бе млада, начинаеща оперна актриса /Катя Спиридонова, “българската Аида”/ и именно като начинаеща получаваше твърде скромна заплата. Тогава хората на изкуството бяха истински пролетарци. Младоженец, поисках да отида с булката във Варна и получих отпуск от Крапчев. В същото време обаче работех и в “Мир”… Нека не звучи неясно - “Зора” излизаше сутрин, а “Мир” подир обед и ставаше възможно да се работи в два вестника. Идейно не се различаваха твърде, пък и аз във вестник “Мир” имах в първите години повече техническа дейност. Но на темата. Когато поисках от главния редактор на “Мир” Иван Пеев Плачков отпуск, за да отида във Варна, той ме склони да остана още няколко дена, докато се върне един репортер. Николчев ме видял на улицата и веднага докладвал на своя шеф, че аз, който съм напуснал “Зора”, за да отида в отпуск, в същото време съм верноподан на в. “Мир” и си гледам там работата…Данаил Крапчев, както вече ще да е станало ясно, беше болен на тема “Зора”. Той мереше добродетелите и отрицателните качества на сътрудниците си по отношението им към вестника. Помислил си /па комай и го казал/: “значи Бързицов пренебрегна “Зора”, а в същото време не се отдели от “Мир”… Той предпочита вестник “Мир”, не е верен на “Зора”, не може да се разчита на него всецяло. Не се е отдал от сърце и душа на мен… Виж, Николчев е друго нещо”…И един ден, след като Николчев ме подредил пред Крапчева, получих писмо, че съм уволнен от вестника… Писмото беше подписано от Александър Георгиев/ Сандо/, главен администратор на вестника/ сменен по-късно от Трифонов, роднина на Крапчев и естествено – македонски българин/ … Досрамяло го Крапчев сам да подпише писмото… А отде туй верподаничество на Петър Николчев към Крапчева? Случаят е твърде неприличен : този млад човек си позволил да бръкне в касата на администрацията, винаги пълна с пари- било от обявления, каквито в. “Зора” печаташе в изобилие, било с пари приготвени за заплати,за печатница, за хартия…Изобщо “реколтата “на Николчев бил добра. Но – не си спомням как била открита кражбата – Данаил Крапчев възложи на Коста Купенков и на мен да отидем при Николчева и го накараме да върне парите, ако иска лесно да се отърве… Аз не отидох – беше ме срам да гледам в очите тоя човек! Пък и жестоко ми се виждаше да се явявам като следовател, като обвинител…Както и да е, макар и да не бях отишъл /отиде само Купенков/, Николчев узнал, че и аз съм бил предназначен за делегат и сега ми отмъщаваше, клеветейки ме пред Крапчев.А всичко това Николчев вършеше, за да заличи пред шефа престъплението си … Страшно е, когато човек веднъж се залови с доносничество- няма откачване! Защото Николчеву не бе първица моя случай – той донасял на шефа всичко, което чувал да се говори за него, а знайно е, че и най-добрият шеф е прицел на клюки от страна на подчинените си и те си позволяват да казват по нещо, макар и безобидно.Ако Крапчев би простил на Петър Николчев грешката, да речем на младостта му и не го посочил на властите за наказание, би звучало по един начин. Но когато виждаме, че срещу прошката си той получавал дивиденти…почваме да гледаме на опрощението му с малко по-друг поглед! Цялата тази история би звучала като чужда, ако не показваше все пак как е работел Данаил Крапчев. Работел е, ползвайки се от “уши”, точно по султан Хамидовски. А соча именно това име, защото в писанията си срещу отоманското робство и султаните, той често е укорявал Хамида, че си служи с многобройни хафиета / шпиони/.

Обкръжен от верни хора, било защото са роднини, било защото са македонци, било от вродено качество за вярност към началството, било от подлеци като Николчев, Данаил Крапчев имаше време да надниква в цялата машинерия, в целия лабиринт на вестника. То й се бе отдал цял на “Зора”, излязла през 1919 год. и спряла през 1944 год. Цели 25 години, четвърт век, този човек не си е лягал рано и не си е доспивал, за да бди над своето дело, смятайки “Зора” за по-важно дело едва ли не …от самата България! И какъв юбилей гласеше! Макар да не работех вече в “Зора” не е чудно, че до ушите ми бе стигнало какво е гласял Крапчев послучай 25-годишнината на “Зора”, която трябваше да бъде отпразнувана през 1944 г. Специалният брой щял да излезе в 20 страници при същата цена като дар на читателя. Със статии от всички по-видни български общественици, писатели, с рисунки от художници, с какво ли не! Бил пазел някакви специални материали, като мемоари и разкрития около Ботева и Левски… и други такива или подобни личности митически, за да направи голяма сензация като свърже юбилея на “Зора” с тия именити българи…. Щял бил да даде тройни заплати на сътрудниците си… Чудеса!

В “Зора” по едно време бе открита хумористична страница, редактирана от Райко Алексиев. След като той си създаде голяма популярност и след като не успял да получи по-голямо възнаграждение за труда си, заблагонамерил да пусне свой хумористично сатиричен вестник “Щурец”. При това положение Крапчев покани за редактор на веселата страница Александър Божинов. Тия именно хумористи Крапчев щял “да впрегне” в специалния юбилеен брой да напишат, нарисуват, редактират две страници! До това време каквото бе пожелал Данаил Крапчев, все се бе сбъдвало - само този юбилей не се осъществи - настана Девети септември!

А мечта на Крапчев бе да се сднабди със свое здание - и се осъществи. Отначало “Зора” се печаташе и редактираше в Придворната печатница, току зад двореца, близо до ония стълбички, които днес съединяват площада на Партийния дом с булевард “Дондуков”. После “Зора” се премести в зданието на Демократическата партия /площад “Славейков”, където днес е кино “Славейков”/. Сетне за много късо време – в печатницата на в. “Народ”, орган на широките социалисти, на ул. “Ломска”. Това бе, когато привърженици на Земеделския съюз нападнаха печатницата на вестника на площад “Славейков”. И най-сетне “Зора” се намести в свое собствено здание на ул. “11 август”, зад бул. “Дондуков”. Зданието било построено специално за печатница и редакция, но самата му архитектура издава психиката на създателя си: “малко гърненце - сладко ядивце”…. Тази българска подумка, която издава характера на бедния през робството българин: да се радва на малкото, защото голямото е непостижимо… Редакцията на “Зора” представляваше малки стаички, тесни, неприветливи, да няма къде да се обърне човек. Както беднякът се задоволява от най-малкото, стига да е негово- тесни стаи, стълби, високи стъпала, беднота!

Иначе Крапчев беше добър търговец и знаеше кого да кани за сътрудник. Така например той плащал на Йордан Йовков богат хонорар, за да печати Йовков своите разкази в “Зора”.

Бе ангажирал също Чудомир със заплата, независимо от това дали Чудомир ще пише или не. Важното било: напише ли, хрумне ли му тема, изпълни ли я - на “Зора” е длъжен да я даде…. По тоя повод спомням си думите на Чудомир: “….Как да не се съгласиш на такива условия?… Аз общо взето не съм прекалено продуктивен. Пиша малко, по елин-пелиновски, ако мога да си позволя това сравнение… Малко пиша, рядко….Все настроение чакам, все време не ми остава. Защото се пилея по редица обществени работи в Казанлък - читалищни, ходатайства, какво ли не…Пък и таблата ми отнима много време, признавам си греха…Също и художеството, което комай предпочитам пред писането. Както и да е, за мене има сметка в договора ми със “Зора”, защото и да пиша, и да не пиша заплатата си тече… Така погледнато, аз съм най-добре платеният български писател.”

- Не ти ли тежи все пак такъв договор? Нямаш право да печатиш другаде, освен в “Зора”?

- Какво да ти кажа… В буржоазните вестници да печатам- няма да има отлика от сътрудничеството ми в “Зора”. Пък и кои са буржоазните вестници? Все партийни, злоезични, ангажирващи… “Зора” поне минава за информационен, търговски вестник, а не орган на партия. При това има много голям тираж, а аз обичам да пиша за голяма аудитория.

Покрай големите имена, с които Крапчев свързваше вестника си, той си позволяваше и компромиси именно в интереса на вестника. Така например редовно поместваше разкази от Димо Сяров, един писател, чието име днес изобщо не звучи. Макар и със значителна култура, Димо Сяров беше по-малко писател и повече търговец. Той бе много близък на тютюневия магнат Чапрашиков, който пък е ползвал Крапчева със заеми и други парични благоволения във времето, когато вестникът се бореше да заеме сигурно място и особено по време на строежа на собствено здание. Крапчев търсел благоволението на Димо Сяров при уреждане сделките си с Чапрашиков. Самият Димо Сяров, с когото се познавах така, както съм се познавал като журналист с хиляди други, веднъж ми каза:

- Аз не се чувствам писател… Веднъж се опитах на шега и дадох разказа си на Крапчев. Той го помести. Това ме окуражи и аз продължих да съчинителствам … Но право да си кажа, понякога ми се струва, че Крапчев прекалява с благоволението си към мен и ме е срам от читателите, дали няма да кажат: “Аман от тоя Димо Сяров! Та до него ли опря вестник “Зора”? Няма ли други писатели? “Във всеки случай не ще се откажа от доброто отношение на Крапчев, защото писателството ми се услади: аз имам пари, не работя за хонорари, но друго е да имаш не само пари, а и слава!

А аз си помислих: славата на близък до “Зора”, на силен, на опасен човек, който чрез влиянието на този вестник подрежда работите – и свойте, и на шефа си Чапрашиков…

Търговският дух у Крапчева изобщо бе силно избуял, все в името на обичта към “рожбата”, както наричаше той своя вестник. Много пари не са му и трябвали за личен живот и не за пари е гонел голям тираж, аза власт, за влияние, за сила и слава. Почувствал се бе Наполеон на пресата, на печата…И не е лъжа, че вестникът на Крапчев се четеше. Защото другият утринен вестник – “Утро” [34] не вдъхваше добри чувства сред интелигенцията. Докато “Зора” не беше поела погрешния си път през Втората световна война, тя минаваше все пак за демократичен, културен вестник и противовес на “Утро” с неговите сензации шантажи. И именно тук отново виждаме как работеше Крапчев. Готов бе и на компромиси в името на вестника си, за да го наложи и с популярност, и с тираж над “Утро”. Така той стигна дотам, че да обявява конкурс “Мис България”, какъвто бе обявил вестник “Утро”. Тогава за “мис България “бе избрана Станишева, негова роднина, избраница по македонска линия. И наистина, широките маси започнаха да търсят вестник “Зора” само заради образите на красавиците - ето една нова публика! Крапчев казваше открито, без свян: “И с дявола ортак ще стана, но ще стъпя на врата на Атанаса.” Атанас беше Дамянов, стопанинът на “Утро”, а по –сетне на “Заря”. Този човек бе пълна противоположност на Крапчев: по нрав гуляйджия, женкар и с нестабилен морал, що се отнася до подкупността.Трябваха му много пари за жените, които го обкръжаваха - предимно провинциални или оперетни артистки. Беше осиновил сина на репортера си Панайот Станчев, но синът не можа да стане истински журналист, а само по име, нали “баща му” беше директор на вестник! Стефчо Дамянов завърши кариерата си като носач на гръб вестниците на софийската гара за влака, който ще ги отнесе в провинцията…

В борбата си срещу Дамянова Крапчев беше неуморим и неумолим! Той воюваше и с двамата съдружници от весткоразпространителското дружество “Куриер”- Владо Митев и Нако Петров, които укоряваше, че били взимали страната на Дамянова. В това имаше нещо верно- най-напред тия тримата си приличаха като родни братя, особено Нако. С Крапчев нямаха нищо общо. И двамата бяха с по едно око, бивши вестникопродавци, но енергични момчета, които създадоха мрежата за разпространение на българския печат. Нако разпиляваше големите печалби по жени и кръчми /особено кабарета/, а Владо строше къща след къща. Крапчев отиваше при тия двамата в тяхното гнездо и още от вратата размахваше бастуна си: “Вие мене за идиот ли ме смятате? Не виждам ли, че изкуствено подържате тиража на Дамяновите вестници във вреда на “Зора”? Настоятелите ви искат примерно 500 екземпляра от “Зора”, но вие се преструвате на неграмотни и не задоволявате искането им, а в същото време пращате повече екземпляри от “Утро”!. Това ми се каза от самите ваши настоятели…” В обвинението на Крапчев е имало нещо твърде вероятно: защото Дамянов, бидейки сам той с лабилен морал, прилагал системата на подкупи и към двамата тия собственици на дружеството “Куриер”. Той ги бе просто направил акционери на неговото дружество, което издаваше вестниците му. Акционери, които естествено ще имат интерес да вървят техните вестници, а не “Зора”…

Аз имах познанство с тия двамата. Още като ученик издавах списанието “Родна лира” /1915/, а в края на 1916 г. подготвихме с Христо Измирлиев - Ведбал /по-сетне Христо Смирненски/ списанието “Смях и сълзи”. Поради това много често ходех при тях, за да измолвам аванс, с който да плащаме на печатари и продавачи на хартия. Не мога да се оплача – у тях имаше човечност, особено у Владо Митов, услужваха ми …И по-късно подържах връзка поради други списания и вестници, например второто издание на “Смях и сълзи” през 1925 год., когато след атентата в църквата “Св. Неделя” бе конфискувано. Тогава бях накарал карикатуриста да нарисува проф. Ал. Цанков с нож в ръка. По време на разговори с Митов и Петров те много се оплакваха от Крапчев. Казваха нещо такова : “Как може Крапчев да мисли, че ние изкуствено вдигаме тиража на “Утро”? Такива работи насила не стават. Чисто и просто народът предпочита по-простичкия вестник, с повече сензации, криминални истории… А “Зора” е за интелигенцията, която е по-малобройна…”Утро” развива криминалните истории като в романи, по цели страници, като например историята с Митко и Първолетка, които се бяха самоубили… Хората се бият да купуват вестника, а “Зора” съобщава това същото в десет реда. Какво сме виновни ние? Нека и “Зора” започне така и ще си вдигнат тиража! А Крапчев ни заплашва с бой… Само с един юмрук ще го свалим, толкова му е силата… Ама всъщност другаде му е силата и веднъж дори ни го каза: ”Арнаут башка да бол билир”. Което на турски значи, че арнаутинът и друг път знаел, а по смисъл това значи, че може и нож да играе… Но не ножът на Крапчев, който не може да го държи, а ножът на ВМРО, на организацията. И право да си кажем, страх ни хваща, защото нали виждаш тия хора избиват всеки ден по някого. Какво им струва и нас да утрепят?!”

Но Крапчев си гонеше тиража. Веднъж ми каза: “У нас се взима гонитбата на тираж на подбив- че се преследват материални интереси. А значението на тиража съвсем не е само гонитбата на пари. Големият тираж дава възможност на вестника да прокарва своите идеи, целещи доброто на страната или какъвто е случаят със “Зора” - поддържане будно съзнанието на народа по македонския въпрос. Занимаването на българския печат с македонския въпрос не почна с излизането на “Зора”, разбира се. Още когато заработих във вестник “Пряпорец”, Андрей Ляпчев, първият сътрудник на Александър Малинов, ми възложи да се занимая надълго и нашироко с една френска статия /мисля от в. “Матен”/, която разглеждаше турските реформи. Сложете ги в кавички…”

Друг път Крапчев ми каза: “Но колко е нерадостно да се констатира, че статии за македонски и други подобни общонародни, големи, съдбоносни въпроси не правят тираж, а конкурсът за “мис България”! Слава богу, че това не е така само у нас, а в цял свят. И най-сериозни вестници на запад си имат редовен кът за хумор, карикатури… Това е човекът – иска сензация, забава, отмора, а не проблеми!

Как работеше Данаил Крапчев? Вече видяхме, че е обичал да подбира добри работници, включително роднини и македонски българи като туй последното според него е гарантирало верността към вестника и идеите му. Така подбирайки добри, съвестни и способни работници, той още в началото бе взел за коректор известния преводач, езиковед, поет, хуморист и сатирик Димитър Подвързачов. Този човек се ползваше сред поетите със славата на “баща”. Нему са сваляли широкополите си шапки поети като Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев /самоубил се поради любовна трагедия/, дори опакият Кирил Христов, който не търпеше авторитети.

Доколко привързан е Данаил Крапчев към Андрей Ляпчева не личи само от реагирането му, когато написах шегата с Ляпчев, а личи и от реагирането му, когато Димитър Подвързачов също си беше позволил една закачка с Андрей Ляпчев. Влошените отношения между Крапчев и Подвързачов скоро станаха причина той да напусне вестника. Стана коректор в конкурентния сутринен вестник “Свободна реч”, когото аз назовавах в моите фейлетони “Свободна сеч” виждайки в тоя вестник орган на кървавия проф. Ал. Цанков.

Някои укоряваха Крапчева, че пише статии по четвърт колонка… Той отговаряше, че се научил на тая система от Жан Жорес, редовен сътрудник на “Л, Юманите”. Но шегаджиите или злоумишлениците подържаха ,че Крапчев бил пишел така икономично от цицилък, скъперничество… Бил болнав любител на парите… Той обаче по същото време, когато ходеха такива шеги, бе отхвърлил поканата на италианския пълномощен министър Пиачентини да плати за поместването в "“Зора"”на няколко статии в полза на режима на Мусолини.

Друг случай за безкористието на Крапчева е следният: Захарните фабрики “България” не зная по какви причини държеха много на добри отношения с печата. С какво можеше да им бъде полезен печатът, не ми е ясно. Може би просто "за всеки случай". Или както бе казал директоръът на белгийската компания за електрическото осветление на София Кастерманс” Един куч по-малко…”Захарните представители си имаха като посредник между тях и печата една личност – Панчо Дорев, бивш дипломат или нещо подобно, добре платен адвокат на фабриките. По негов почин от време на време в домовете на журналистите биваше пращана по една каса захар…, ей тъй, като подарък. Срещу фабриките за захар въобще не се бе подел никакъв вой… Данаил Крапчев обаче върнал касата веднъж, върнал я дваж, трети път … докато престанали да го даряват.

Парите Крапчев обичал във формата на … голям тираж, както вече казахме с риск да повторим и потретим: да има голям тираж, за да може да набива в съзнанието на големия брой читатели своите идеи на македонски българин, на буржоа, на роялист. Все в името на големия тираж, той бе склонен от време на време, както видяхме със случая “мис България”, и на компромиси. Такъв компромис той бе готов да направи и по повод едно мое решение да посетя Съветския съюз, нещо, което вече съм разказвал, но тук само маркирам с няколко думи, за да свържа мислите относно манталитета на Крапчев, що се отнася до тиража и пак до тиража, и все до тиража! Когато узна, че ще отида до Съветския съюз, той ме потърси /вече работех във в. “Мир”/ и ме покани да стана кореспондент и на в. “Зора”, в смисъл да дам и на неговия вестник кореспонденциите си от Съветския съюз. Отговорих му, че това няма да може да стане, защото "Зора" е на някакви свои позиции по отношение на болшевизма, а аз съм си дал честна дума пред съвестта - да разкажа нещата така, както съм ги видял, дори ако това не е приятно на нелюбещите Съветския съюз. Той ми възрази, че аз и като сътрудник на в. “Мир” не бих могъл да възхвалявам Съветския съюз… Но аз му поясних, че съм сключил с главния редактор на “Мир” Иван Пеев – Плачков спогодба да пиша за тая моя екскурзия в брошура, а не във вестник “Мир”. Възражението ми беше логично и би могло да се предполага, че би разколебало намеренията на Крапчев. Но - не би! Той ми каза, че е готов да печати дори благоприятни впечатления от моята екскурзия в средата на тоя “наш братски народ” като се акцентувало на освободителната роля на руския народ и прочее…Сиреч: щом като е за повдигане на тиража на “Зора”, Данаил Крапчев допущаше едно временно отклонение на своята линия спрямо Москва! /Този мой излет в Съветския съюз въобще не можа да се осъществи … главно по вина на Данаил Крапчев. Неговите хора раздрънкаха за моето намерение и за поканата на Крапчев към мен да пиша в “Зора” кореспонденции. И тогава съперникът на “Зора” – в. “Утро” и респективно главният редактор Стефан Танев се възползва от връзките си с министъра на вътрешните работи Александър Гиргинов [35] и се получи разпоредба на границата с Турция да не бъда допуснат до Цариград. А аз възнамерявах оттам да отида до Съветския съюз по море през Одеса. Направо от българските власти нямаше да мога да получа разрешение за посещаване на Съветския съюз, нито пък в София имаше съветско представителство, което да ми даде виза. Двамина адвокати на тогавашния бул. “Мария Луиза “, единият, мисля, Данаилов, представляваха съветския “Интурист” и ми обещаваха да получа виза от съветското консулство в Цариград. Прочее, Стефан Танев поиска да ми попречи, защото щях да се явя с кореспонденции от Съветския съюз именно в “Зора”, а не в “Утро”. Но и иначе нямаше да мога да осъществя излета си – съветска виза сто на сто нямаше да получа, щом съм работник в буржоазния вестник “Мир”, а тогава отношенията между Москва и западния свят бяха обтегнати. Приключвайки с тая история искам да подчертая за последен път колко е бил готов на жертви, дори и от идеологическо естество, Даниел Крапчев, все в името на тиража и тиража!

Упорито работеше Крапчев, но и който много работи, може понякога много и да сбърка. Така сбърка той като нае за водещ културния отдел на вестника Йордан Бадев - все по македонска линия. По-раншният литературен съветник на “Зора” Наум Томалевски бе убит при македонските междуособици. По едно време той бе редактор на неделното издание на Крапчев “Неделна зора”, издадено в отговор на Атанасдамяновото “Неделно утро”- пълни с илюстрации и всякакъв белетристичен и забавен материал. Но Наум Томалевски, макар и увлечен в борба, беше по-толерантен от Йордан Бадев - не бе си създал толкова противници. Бадев режеше жестоко всекиго, когото не харесваше и особено хората от левицата, прогресивните елементи в литературата и изкуството. Тук Данаил Крапчев беше сбъркал, защото докара по едно време работите дотам, че привържениците на комунистическата идея у нас да престанат да купуват вестник “Зора”. А това не беше малък удар като се има предвид големия брой на комунистите. Та кого не бе “ял” Йордан Бадев! Докато и тогава и днес името на Христо Смирненски внушава само удивление и преклонение, Бадев се бе нахвърлил върху Смирненски, подкрепян от своя съидейник Владимир Василев, редактор на злополучния “Златорог”. Изобщо “Зора” стана прицел на антипатии и от страна на прогресивни, и от страна на македонци, които бяха във война с Йорданбадевото крило.

Данаил Крапчев влизаше в редакцията пръв, още почти веднага след пладне, към два или три часа, било зима, било лято. Първата му дума не бе поздрав към главния администратор Александър Георгиев, инвалид от миналата война, а питане:

- Какъв е вчерашният тираж за София? Има ли промени в провинцията?

Ако администраторът кажеше, че тиражът е макар с една бройка по-голям от вчерашния, Крапчев засияваше. Чуеше ли, че е макар и с една бройка по-малък от вчерашния, зафъфлюваше и просто не можеше да си намери езика, за да говори…Комплекс ли се казва това състояние, не зная, но въпросът за тиража беше съдбоносен за тоя човек. А тиражът за ония времена не бе малък като се има пред вид, че хората не търсеха вестниците толкова, колкото днес. Крапчев се навеждаше над книжата на администратора и жадно се вглеждаше в тях. Сравняваше с тиражите от оня и по-оня ден.. Ровеше се за сведения от провинцията … След още разпит за хартия, мастила, предмети, свързани с редакцията, Крапчев влизаше в другата стая и веднага се залавяше за телефона. Редакцията по това време биваше още пуста - сутринен вестник не се редактира в два часа след обед… Той търсеше телефона на търговците на хартия и почваше:

- Нахмиас, искам да ми осигуриш хартия до края на годината… Не съм доволен от ритъма на снабдяването ти… “Зора” не може да рискува да остане без хартия или да си намали изкуствено тиража по липса на хартия! Ти знаеш, Нахмиас, че съм приятел на евреите и дръж сметка за това…

Какъвто беше малък и лек, Крапчев рипваше от стола си и тичаше пак при администратора:

- Ами не ми каза за обявленията. Какви бяха вчерашните постъпления? Днес има ли нови?

И си записваше в една тетрадка-дневник, навярно най-сърдечният му в живота дневник…Отново се връщаше в стаята и взимаше телефонната слушалка:

- Вангеле, ти ли си? – почваше той разговор с цинкографа Вангел, прочут с майсторството си, който заедно с брата си снябдяваше с клишета най-важните издателства в София. - Вангеле, правя ти бележка за вчерашното клише на министъра…, не беше ясно, не ми хареса…Залягай повече…ти знаеш, че думата ми пред финансовия министър е важна и мога да ти помогна с данъците…

Ето че отново скача от стола си и влиза в стаята на администрацията. Сандо Георгиев бе излязъл някъде, но на мястото му стоеше Крум Пасков, негов помощник. Крапчев се обръщаше към него:

- Круме, колко кила излязоха старите непродадени вестници, които си продал завчера? Колко ? И защо на такава цена? Добрини ли правиш на евреите от битпазар?

Всички тия разговори Крапчев не водеше така лесно, както са дадени в тези страници… Тези разговори му струваха усилие, той пелтечеше и затова е толкова по за удивление неговата воля или по-точно инат да говори, да говори, да говори – не толкова по-важни въпроси - но щом е до неговата “Зора” той и без език би говорил…Ей го изведнъж грабва смачканата си шапка и изхвърчава от редакцията. Ако го проследите, ще го видите как влиза във вестникоразпространителното дружество “Куриер” на ул. “Искър”, много близо до улицата на “Зора”. Там той отдаеч маха с бастун срещу съдружниците Нако и Владо и почва нападки за тяхното толериране на вестник “Утро” срещу интересите на “Зора”. Следват оправдания от Нако и Владо и нападки от Крапчев, докато погледне часовника си, затворен с капак и носен на хлътналото му шкембе, в жилетка, и като види че е време за работа в редакцията, амнистирва двамата съдружници и бяга към “Зора”. По пътя Крапчев среща вестникопродавче и го спира:

- Ти продаваш ли “Зора” бе момче? Продаваш значи… Ами колко харчиш от нея? Двайсет броя ли? А по-рано? Пет! Значи сега повече… Продавай, продавай… Влизай в кръчми, дюкяни, спри пред банята като излизат хората, навирай се навсякъде, па като ми кажеш някой ден, че си продал сто… ще ти дам нещичко!

Все в порядъка на темата как работеше Крапчев трябва да споменем и за случая “Спас Икономов”. След Първата световна война радиото беше още в пелените си и не можеше да се ползва нашироко. А Спас Икономов си бе създал връзка с Божурище, където негови приятили по чашка, Черганов и други, имаха радиовръзака и снабдяваха приятеля си с последните новини… “Бай Данаил”, както често се обръщаха към Крапчева, държеше тогава Спас само за тия радионовини, които вършеха голяма работа на вестника… Спас Икономов изчакваше пратеника от Божурище в една кръчма на ул. “Левски” до ъгъла на пл. “Славейков”, където единият подаваше радионовините, а другият – хонорар и бутилка вино…

Един хитроумен работник в “Зора” беше и Александър Дякович. Той, както се казва, бе “влязъл под кожата “на Крапчев и командваше във вестника. В замяна на своите услуги получаваше увеличения на заплатата и добавъчни възнаграждения. Бидейки фаворит на такъв голям човек като “бай Данаил”, Дякович си бе спечелил омразата на колегите и в редакцията на “Зора”, и в други редакции.. Но… така работеше Дананил Крапчев - като историк той трябва да си е правел сметката, че всички големи хора в историята са си имали, доносници, шпиони / хафиета по “хамидовски”. И най-интересното, че между двамата доносници – Николчев и Дякович- нямаше както се казва “духовен афинитет”, душевно сродство, каквото се полага между хора, изпълняващи една и съща задача. Напротив, те се мразеха и взаимно клеветяха! Но “султанът” не губеше от това и го толерираше, а може би и насърчаваше.

++++++

Данаил Крапчев пишеше статиите си бързо и стръвно, като че ли се бореше с писалището. Пръстите му едва държаха писалката, която се изпълзваше поради влажността им! Самият Крапчев – също тютюнясъл, пушеше цигара след цигара като ги палеше една след друга. Бе добил тютюнев цвят, лицето му – мумия. И кашляше, и храчеше – просто неприятен събеседник. Докато един ден, както пишеше, така и се смъкна от писалището. И телефони, помощи, лекари … докато го спасиха. Но от тоя ден той вече не слагаше цигара в устата си – бе получил тютюнево отравяне, никотиново. Напишеше ли статията /или по-точно статийката/ Данаил Крапчев отиваше до масата на Матей Бончев – Бръшлян в дъното на стаята и я оставяше на писалището. Не за да я чете Бръшлян и да си даде мнението, не. Такова нещо нямаше, а просто защото от масата отиваха към печатницата всички материали за отпечатване.

Аз давах матерала си на Крапчев /което се зловидеше на Бръшлян/, но Крапчев я го погледнеше, я не го погледнеше – имаше доверие в мене – и отиваше и го оставяше пак на писалището на Бръшлян. Този също не винаги се взираше в матерала ми и така, когато момчето от печатницата от време на време пристигаше за материал и моят отиваше в повечето случаи непрегледан. Пишех всеки ден “На безобидни теми” – най-разнообразни закачки във връзка с министерски изявления, с разни гафове в Народното събрание, против спекула, черна борса и пр., а по едно време дойде ред да пиша и за нещастния Христо Ясенов [36], а вестникът на общоделците “Народ” препечати писаното от мене, защото редакцията им нямаше кураж сама да заеме становище относно неговото изчезване.

Крапчев четеше на писалището си наши и чужди вестници, особено сръбските, но винаги следеше под око кой влиза и излиза от голямата редакционна стая /това бе на пл. “Славейков”, където, слаба Богу, стаите наистина бяха големи/. Той следеше кой пише, кой шушука, кой повече пуши, отколкото работа да върши…, но не правеше бележки, а само си взимаше бележка.Щях да пропусна да спомена и репортера Владимир Шопов, специалист по инфрации, девалвации и други такива …ации.Баща му беше в Дирекцията на Народната банка и младият човек разбираше от банковия език. Той обаче беше много муден, тежък и Крапчев с нетърпение очакваше да го види как си оставя най-сетне ръкописа на Бръшлян, за да се махне от редакционната стая - не обичаше темерути. Не може да се откаже ревността на Крапчев към точността на информацията. Когато някой репортер с възторг съобщаваше за свое откритие – някакъв нов закон, някакво събитие – Крапчев го караше да излезе, да отиде, да се разтъпчи здравата, за да се увери във верността на новината. Самият той, когато пишеше статията си, по едно време ще вземе телефона на проф. Йордан Иванов [37] или проф. Мутафчиев [38] /баща на съвременната писателка Вера Мутафчиева/ :

- Тук Крапчев… Моля ти се, Йордане, услужи ми с една справка… Кога точно била битката при…? Коя година цар Самуил…. и пр.

Постоянно проверяваше. И това изискваше от всички- непроверени новини не му трябвали. По-добре да изпусне една новина, отколкото да се орезили неговата любов - “Зора”.

Крапчев работеше на два фронта: в редактирането на “Зора” и в администрирането. Интересуваше го както доброто редактиране /“списване” – казваше той/ на вестника, така и доброто администриране и най-специално – поддържането на висок тираж и гоненето на още по-висок. Той обичаше добрите работници с писалки, но комай имаше по-голяма слабост към ония, които по всякакви други пътища допринасяха за успеха на вестника: с връзките си като хитреца Спас Икономов, с мюзервиджийството си като Петър Николчев, макар последният да бе образец на отрицателно поведение.

Имах случай да пътувам с Крапчев в Германия, когато ни поканиха немските журналисти по време на Хитлеровите непрестанни плебесцити за “да” или “не” … преди войната. Тогава отседнахме в хотел “Адлон” и макар да ме деляха три-четири етажа от Крапчевата стая, той ги изкатерваше, за да си служи с моя бръснач, защото бил забравил своя в София... а един бърснач в Берлин струваше не повече от един лев… Ще речете – скъперник. Да, очевидно. Обаче това показва, че не имал нужда от много пари ,, за да се вярва на обвинението, че бил получавал подкупи. .. Скъперникът няма нужда от много пари…. а ето и антитезата – скъперникът няма нужда от пари, но ги обича… Във всеки случай никой не присъства при даването и получаването на подкупи, за да може да бъде смятан за свидетел при обвинение за подкупничество.

Данаил Крапчев беше сприхав, холеричен тип. Тежко и горко, ако му се случиш при такова насторение – ще те уплаши с държанието си. Но му минаваше и като че ли съзнаваше прекалеността си. Но не прощаваше цял живот на всекиго, който се е провинил пред … “Зора”. Във вестник “Свободна реч” работеше като репортер един младеж – Левенсон [39], брат на другия Левенсон от Дирекцията на печата. Веднъж той опита да задигне един законопроект /в земеделско време/ само за своя вестник и аз се сборичках с него. Аз отдавна бях забравил това, а Крапчев не забравяше как Левинсон искал да ограби “Зора”… Днес Левинсон е професор.

Силен бе Крапчев и в обичта си, и в омразата си. Той така мразеше Стамболийски, че дори се съгласи на един компромис - за да бъде уязвен Стамболийски, да бъде чукнат цар Борис, когото Крапчев уважаваше…Случаят е такъв: написах фейлетон за една държава Улгаристан с един цар Орис, ксойто наказвал народа, защото този народ изгонил от престола баща му Ердинанд… Скроено с бели конци - та и децата от забавачката ще се сетят за кого и за какво става дума. /Аз обвинявах цар Борис, че наказва народа… без да съм прав, защото отсетне се установи, че когато цар Фердинанд искал да гостува в България като турист, Борис не дал съгласието си – страх го било от интригите на стария цар./ На Крапчев му бе неприятно, че съм засегнал Бориса, но получаваше компенсация, че съм “чукнал” Стамболийски.

Данаил Крапчев имаше всичката възможност да се разположи добре в така наречения Журналистически квартал, при чист възсух, тишина, уютност. Но все от любов към своята “Зора” взе, че се настани възможно най-близо до редакцията на ул. “11 август” – оттатък бул. “Дондуков “, на днешната улица “Янко Забунов”. Пазачът на редакцията сутрин още го нямало, когато Крапчев надниквал в печатницата, в редакцията… с бастуна си в ръка, сякаш готов да бие някой нарушител на порядъка в святото помещение на “Зора”.

Когато събтията назряха до степен да се вижда вече и от слепия, че войната е загубена за Германия, а това значеше и за онези българи, които подкрепяха нейната политика, Данаил Крапчев махна от подзаглавието на вестника своето име- за директор остана административния директор Иван Трифонов…

Бях в градчето Златица, когато за пръв път излезе вестник “Зора” без името на Крапчев. Такъв тъжен 25 годишен юбилей! Да ти бъде изхръвлено името от вестника, който си създал и обичаш едва ли не повече от родното си дете! В Златица беше и Георги Кулишев със семейството си – тогава софиянци се бяха разпръснали накъдето им очи видят – евакуирали се бяха, казано на тогавашен език. Като казах на Кулишев, че името на Крапчев вече не стои на вестника, той ме погледна изпитателно дали не се шегувам… Защото и той, както сега разсъждавам, е смятал за невероятна такава съдба на един създател, родител… И ми каза:

- Бедният Данаил! Ако мисли, че с това ще спаси “Зора”! И с него, и без него този вестник през войната доби лошо име и е нетърпим при онова, което неминуемо ще настъпи в най-скоро време.

В София срещнах Йордан Бадев. По същия повод той ми каза, че постъпката на “бай Данаил” е все едно криенето на щраусовата глава…Напразно Крапчев си правел илюзии, че като си махне името, бъдните управници на България- комунистите- ще търпят тоя вестник… По нататък се знае: Крапчев плати сам данъка на своите заблуждения.

В заключение: Данаил Крапчев стана жертва не на авантюри, нито на гешефтарски сделки, а на своя идеализъм и на беззаветната си обич към общата майка България. Дори да е грешал в търсенето и прилагането на методите, това не може да му се вмени в грях, защото не беше користно и злоумишлено. Понякога и най-добрите родители с някоя своя постъпка, от много обич към детето си, могат неволно да му напакостят. Крапчев съвсем не беше “немски агент”, както се приписва това прозвище на някои. Той само казваше, че немците ни помагат да се обединим и като така трябва и ние да им помагаме, колкото и каквото можем. Що се отнася до режима им – мисля, че повтарям- мине ли войната, обедини ли се българският народ, ние отново ще се върнем към нашата българска демокрация, а на немците ще оставим да си правят каквото щат, тяхна работа. И накрай: Данаил Крапчев остава едно име, с което българинът може да се гордее, независимо от печалната му съдба, а може би тъкмо поради нея…
 

Христо Бръзицов

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. В-к “Мир” /1894-1944/. Орган на Народната партия. Основател и пръв гл. ред. е Константин Стоилов. Редактори са били Мих. Маджаров, Ст. С. Бобчев, Т. Теодоров, Ив. Пеев Плачков. Консервативен вестник с англофилски и антихитлеристки дух. Оказва силно влияние върху общественото мнение и политическия живот в страната.

2. Катя Спиридонова /1902 -?/ – оперна певица, сопрано, вокална педагожка. Завършила е ДМА, специализира в Лайпциг. От 1925 до 1944 г. е солистка в Софийската опера. От 1948 г. преподава в ДМА.

3. Георги Вълков /1897-1942/, род. във В. Търново. Деец на БЗНС, журналист. Завършва инженерство в Чехия. Редактор на задграничното издание на в. “Земеделско знаме” /1923-28/; Създател и редактор на в. “Пладне” /1928-34/. Член на ПП на БЗНС /обед./; През 1936 г. посещава СССР, след което развива активна шпионска дейност против България. Осъден на смърт за държавна измяна и обесен през 1942 г. Синът му Виктор Вълков след 10. ХІ. 1989 г. бе издигнат от БСП за външен министър на България и за посланик в Турция.

4. Атанас Дамянов - /1871-1948/, род. в Сопот. Издател, журналист. Учи в търговска академия в Букурещ, следва право във Венеция и Париж. Завършва докторат в Швейцария. Създава първото вестникарско предприятие в Б-я, основател на в. “Утро” и в. “Заря”, също и на в. “Дневник”

5. Иван Пеев – Плачков - /1864-1942/ - филолог и публицист, редовен член на БАН, секретар на академията.

6. Георги Караславов заблуждава събеседника си. Той не се е опитвал да спасява никого от старите литературни дейци, тъкмо напротив - яростно ги напада в печата и дава показания против тях пред нар. съд. Вж. Трифонова, Ц. Писатели и досиета. В. Търново, 2004 г.

7. Михаил Арнаудов - /1878-1977/, род в Русе. Завършва славянска филология във Висшето у-ще в София. Специализира в Лайпцигски и Берлински университети, защитава докторат в Прага / 1905/. Виден бълг. учен, фолклорист, етнограф, филолог и литературовед. Редактор на сп. “Бълг. мисъл”. Председател на СБП / 1922-1932/. Директор на Народния театър. Ректор на Су “Св. Кл. Охридски”. академик. Става министър на просвещението в кабинета на К. Муравиев, за което е осъден от Народния съд и лежи в затвор до 1947 г. Освободен е по застъпничеството на съветския акад. Державин и български общественици.

8. Лев Главинчев – вж. Троански, Хр. Убийствено червено. С. 2004.

9. Климент Далкълъчев. Един от “голямата петорка” на водачите на движението “Ратници за напредък на българщината”. Директор на Дирекция на националната пропаганда, сътр. на в “Идеи и дела”, организатор на радио “Обединена България”; сътрудник на в. “Днес “и “Вечер”. Изчезнал безследно, т. е. убит след 9. ІХ. 1944 г., въпреки това е съден от нар. съд.

10. Димитър Подвързачов - /1891-1937/, род. в Ст. Загора. Поет, сатирик и фейлетонисти журналист. Сътрудничи във в.Зора, Епоха, Дем. сговор, Македония и др. Ред на сп. “Звено”, сп. “Отечество” и в. “Военни известия”. Работи в изд. “Ал. Паскалев”. Заедно с Д. Дебелянов е съст. на “Българска антология” /1910 г./.

11. Стоян Омарчевски - /1885-1941/. Политически деец на БЗНС от 1905 г. Завършва философия и право в СУ. Министър на просвещението в правит. на Ал. Стамболийски/ 1920 –23/.Член на ПП на БЗНС. В 1929 г. преминава към БЗНС “Врабча 1”. Гл. ред. на в. “Зем. знаме” /1927-1933/. Депутат – 1913-1923; 1927-1934; 1940-1941;

12. Хенри Левинсон - /1892-1963/, род. в Ню-Йорк. Завършва право в СУ. Работи в Мин. на въшните работи. Журналист и преводач. Печата във в. “Българан”; Превежда худож. литература и либрета на опери и оперети, както и мн. пиеси от рус., френ., нем., англ.

13. Александър Оббов - /1887-1975/ - деец на БЗНС, участвал в разцепването на съюза в полза на комунистите. Мин. в правителството на Ал. Стамболийски /1919-1923/ и в правителствата на Кимон Георгиев /1945-46 / и Георги Димитров /1946-47/ след деветосептемврийския преврат.

14. Йосиф Хербст - /1875-1925/. Род. в Одрин. Журналист и общественик. Директор на Агенцията по печата /1913-1918/. Убит през април 1925 г. след атентата в църквата “Св. Неделя”.

15. Йордан Мечкаров - /1891-1954/, род. в Кюстендил. Директор на Дирекция на националната пропаганда, пълномощен министър в Загреб; съден от нар. съд след 9. ІХ. 1944 г.

16. Борис Руменов – Зевзека. /1884-1944/, хуморист, редактор на сп. “Барабан”. Убит по грешка, вместо Елин Пелин на 9. ХІ. 1944 от Станислав Вихров, приближен на Тодор Павлов.

17. Константин Каменов - /1900-1953/, художник-карикатурист. Сътрудничи в хумористичи издания и във веселата страница на в. “Зора”. Съден от нар. съд.

18. Контаминирана история – Н. Петков показва в Нар. събрание ризата на журналиста – земеделец Петър Костов, арестуван и измъчван в ДС.

19. Шемтон Данон - следовател в Държавна сигурност, нар. обвинител на Х нар. съд за съдене на стопанските дейци и индустриалците, след това самият той осъден за злоупотреби. Един от вероятните убийци на Д. Крапчев в Горна Джумая.

20. Димо Дичев - / 1902- ?/ род. с. Обручище, Ст. загорско. Комунистически функционер от 1919 г. Член на ЦК на БКП / 1945/. През 1925 г. е осъден на смърт за подривна антидържавна дейност, но в 1927 г. е амнистиран. Интербригадист в Испания. След 9. ІХ. 1944 работи в отдел “Кадри” на ЦК на БКП; Председател на ЦК на СБПКФ. Носител на комунистически ордени и звания ,” герой на НРБ” и пр.

21. Богдан Филов - /1883-1945/ - международно известен бълг. учен, професор по археология. Член на БАН, на австрийския и германски археологичеси институти. Министър на народното просвещение и министър председател на Българпия от 1938 до 1942 г. Регент – 1943-44 г. осъден на смърт от І –ви народен съд, убит на 1. ІІ. 1945 г.

22. Добри Божилов - /1884-1945/. Известен финансист, управител на БНБ /1935-38/. Министър-председател /1943-44/. V Регент. осъден на смърт от народния съд и убит на 1.ІІ. 1945 г.

23. Йордан Стубел - /1897-1952/, род в София. Поет. Следва право в СУ. Специализира в Париж /1925-26/. Ред. на седмичния в-к “Съвременик” /1930/, уредник на лит.-худож. отдел на радио “София. Сътрудник на сп. “Златорог”, в. “Зора”, “Българан”, “Лит. глас”, на сп. “Везни”, “Листопад”, “Сила” и пр. Автор на голямо поетическо творчество за деца. През 1944 г. е арестуван и осъден от нар. съд на 1 г. затвор, след което заболява тежко.

24. Атанас Буров - /1875-1954/, род. Г. Оряховица. Доброволец в Балканската и в І св. война. Завършва право в Сорбоната, Париж, учи в Швейцария и англия. Предприемач, банкер, политик. Ръководител на Нар. портия и Демоккр. сговор. Нар. представител в 9 ОНС и в V ВНС. Мин. на търг. и промишлеността /1913/, / 1919-1920/, мин. на външн. работи в правит. на Ал. Малинов /1926-31/ и в злополучното правит. на К. Муравиев /1944/. След преврата на 9. ІХ. 1944 е съден от народния съд, интерниран в Дряново и в концлагера в с. Дулово. През 1950 г. е арестуван и хвърлен в Пазарджишкия затвор, където го убиват през 1954 г.

25. Стефан Танев - /1888-1952/. Журналист и публицист, гл. ред. на в. “Утро”. Съден от нар. съд, умрял в затвора 1952 г.

26. Вергил Димов - /1901-1979/. Политик, деец на БЗНС / Врабча 1/, нар. представител, министър на обществ. сгради и благоустройството в правит. на Н. Мушанов /1932-33 г./

27. Димо Казасов /1886-1980/, род. в Трявна. Завършил право в СУ. Деец на БРСДП, член на ЦК /1927-1934/. Журналист, ред на в. “Трибуна”, “Народ”, “Изгрев”, сп. “Звено”. Участник в три антиконституционни преврата – 1923, 1934, 1944 г. Пълномощен мин. в Белград /1934-1936/. Министър на пропагандата в правит. на ОФ /1944-1947/. Автор на мемоарни книги.

28. В. “Изгрев” – /1932-34 г. Утринен в-к, орган на военнополитически кръг “Звено”. Ред. Димо Казасов, по-късно Кимон Георгиев, Ив. Харизанов, П. Тодоров.

29. Мицо Андонов - /1901 - ?/, род. в Кукуш, Македония. Театрален критик. Завършва философия в СУ /1925/. През 30-те г. сътрудничи в левите издания – в.” Кормило”, “Лит. преглед”, “Щит”. Гл. ред на сп. “Начало” /1926-28 г./. След 9. ІХ. 44 работи в САБ.

30. Димитър Б. Митов - /1898-1962/, род. в Казанлък. Литературен историк, театрален критик. Завършва слав. филология в СУ. Библиотекар и преподавател във Френския институт в София. Редактор и сътрудник на в-ците “Развигор”/1927-28/ и “Лит. новини” /1927-29/. Създател и гл.ред. на в. “Литературен глас”. Член на БКП от 1944 г. Преподавател във ВИТИЗ. Автор на книги по литературна история и въхру театралното изкуство. Преводач.

31. Васил Пасков - /1872-1934/, род. в. Огняново, Блгр. Журналист, общественик, деец на македонското освоб. движение. Делегат на конгреса на Петрова нива.Член на Демократическата партия. Предс. на Дружеството на столичните журналисти. Гл. ред на в. “Пряпорец”, един от ред. на в. “Илинден” заедно с Крапчев и П. Яворов.

32. Борис Зографов - / 1891- ?/, род. в Битоля. Журналист, сътр. на в. “Зора”.

33. Петър Николчев и Александър Дякович са сред убитите без съд и присъда след 9. ІХ. 1944 г. и обявени за безследно изчезнали.

34. В-к “Утро” /1911-1944/ - информационен всекидневник. Основател Атанас Дамянов. Гл. ред Стефан Танев. Предназначен за най-масова читателска аудитория. Националистически, антикомунистически, антисъветски, заради което двамата са съдени от нар. съд след 9. ІХ. 1944 г.

35. Александър Гиргинов - /1879-1953/. Завършва право в Лайпциг. Адвокат и политик, член на Демократическата партия. Един от водачите на Демократическия сговор. Вътрешен министър /1931-34/, нар. предст. в десет ОНС. Участва в правит. на К. Муравиев /ІХ. 1944/, осъден от нар- съд на 1 г. затвор. Умира в концлагера в Белене 1953 г.

36. Христо Ясенов - /1889-1925/, род. в Етрополе. Следва в художеств. рисувално у-ще в София /1907-1919/. Поет и журналист. Участва в Балк. и в І св. война. През 1919 г. заедно със Хр. Смирненски и Кр. Кюлявков започва да издава сп. “Червен смях”. От 1923 г. е привлечен във военно-техн. комисия към ЦК на БКП. Интерниран е в Горна Джумая /1924 /, но след остър протест на група видни интелектуалци е освободен. След атентата в църквата “Св. Неделя” през 1925 г. е арестуван в Дирекция на полицията и убит. Най-ценната му стихосбирка е “Рицарски замък” /1921/.

37. Йордан Иванов - /1872-1947/. Род. в Кюстендил. Завършил славянска филология в СУ и специализирал в Лозана. Виден учен и проф. по бълг. и слав. литература.Литературен историк, фолклорист, археолог и историк. Член на БАН.

38. Петър Мутафчиев - /1883-1943/. Проф. по средновековна история, изследовател на Добруджа. Автор на историч. изседвания “История на бълг. народ” и “Книга за българите”, инкриминарани от комунистическата власт след 9. ІХ. 1944 г. Баща на писателката Вера Мутафчиева.

39. Хенри Левинсон - /1892-1963/, род. в Ню Йорк, САЩ. Журналист и преводач.