I. Подготовка, обявяване и ход на въстанието
1. Обстановката в югозападните български земи в навечерието на въстанието
Руско-турската война от 1877-1878 г. е преломен момент в политическото развитие на македонските българи, независимо че бойните действия на руската армия се ограничиха в определен дял на Югозападна България, а областта за разлика от другите български земи остана вън от завзетата територия.
Войната предизвика необикновен подем и непознато до този момент ио сила и размах националноосвободително движение. Това се изразява в участието на стотици емигранти-българи от Македония в Българското опълчение, в народните доброволчески чети, в разузнаването, администрацията и пр. Едновременно с това в самата Македония по време на войната освен стихийното селско движение, което обхвана големи райони, възникват и действуват дълбоко в тила на османските войски десетки чети. [1]
Всичко това не можеше да не даде отражение върху духа, настроенията и борбите на македонските българи в последвалия след войната период - от примирието до сключването на Санстефанския мирен договор и от този момент до Берлинския конгрес.
Как се развиха събитията в югозападните български земи и преди всичко в Македония след приключване на войната [2] и как се стигна до подготовката на организирано въстание?
Определената по примирието на 19-31 януари 1878 г. в Одрин демаркационна линия достигала на запад до Кюстендил и Горна Джумая, като оставяла до подписването на окончателния мирен договор цяла Македония под временната власт на Турция. [3]
Усилията на българското население на запад от демаркационната линия
сега се насочили при сключването на мирния договор и тези земи да влязат
в пределите на бъдещата независима българска държава. С тази задача
1. Xр. Христов. Освобождението на България и политиката. . ., с. 108-115; Аграрните отношения в Македония през XIX и началото на XX век. С., 1964 с. 102 и сл.; Д. Дойнов. Националнореволюционните борби. . ., с. 132-175; Ц. Генов. Руско-турската освободителна война. 1877-1878. С., 1977, с. 239-256; Ст. Дойнов. Българската общественост и Руско-турската война. 1877-1878. С., 1978, с. 99-134.
2. По-пълно изложение по този въпрос вж. у Д. Дойнов. Национално революционните борби. . ., с. 176-198. Тук поради взаимовръзката на събитията през този период с подготовката и избухването на Кресненско-Разложкото въстание публикуваме отново тази част, но със съкращения.
3. С. С. Татищев. Император Александър II, его жизнь и царствование. Т. 2. СПб, 1911, с. 439-440.
14
се наела преди всичко интелигенцията, които чрез изложения и лични срещи с представителите на руското командуване и дипломатическите чиновници се стремяла да покаже българския характер на Македония.
Още през януари-февруари българската интелигенция и духовенството, произхождащи от Македония, започнали да се безпокоят за съдбата на своите родни места. Причина за това били сведенията, проникнали в някои европейски вестници, че ще бъде създадено българско княжество само в земите на север от Балкана. [4] Тези опасения например са изразени в едно изложение на македонски българи, изпратено до граф Игнатиев още преди завършването на преговорите: “Ние вярваме, как Вие сте едничкия, който познавате отблизо, че от провинциите, които съставляват отечеството ни България, Македония била е секога най-много изложена на турските свирепства, че в нея българина никога не е бил сигурен нито на имота си, нито на живота си, на фамилната си чест. Сега обаче се пускат слухове, че Македония щяла да остане пак под турската власт. . .” Като познават дейността на граф Игнатиев, те го молят и се надяват, че той не ще допусне тази област да остане “вън от границите на България” [5]. Не само до граф Игнатиев, но и до други руски дейци били изпращани подобни изложения за включване на Македония в границите на бъдещата българска държава. Още от този начален момент в акцията се включват най-изтъкнати личности - представители от Македония , а движението придобива значителен размах.
Част от най-дейните български интелигенти и духовници се озовали в Одрин в близост до Главното командуване на победилата руска армия, за да могат да окажат въздействие на руските дипломати, да ги запознаят с действителното състояние на нещата в Македония и да предадат молбите и желанията на своите съграждани. Някои от тях носели документи, скрепени с подписи и печати, с които българските общини ги упълномощавали да действуват от името на цялото българско население.
Подобна молба била изпратена от Одрин на 6 февруари 1878 г., подписана
от 25 видни граждани на Скопие, Битоля, Охрид, Прилеп, Велес, Щип, Струмица,
Струга и Воден. В нея се казва: “Долуподписаните жители от Македония, които
на този час се намираме в тази страна, в слабост и недоумение да изразим
нашите чувства и сърдечни желания во отношението на нашета бъдеща съдбина,
която в днешното време се решава, за да се причислим и ний в числото на
нашите братя или не, опълномощаваме лица, които се радват на нашето доверие
и молим да се приеме тяхното представление като пълно изражение на непреходни
желания и прошения. . . да подействуват по възможността в заключението
на мирът да не остане вън от кругът страната, която е дала най-първите
и най-отлични люде на Всеславянския мир” [6]. Подобно
изложение било отправено и на 8 февруари от Пловдив, в което се настоявало
при подписването на мира да бъдат включени в границите на новата държава
Тракия и Македония, тъй като в противен случай славянският елемент бил
заплашен от домогванията на елинизма. [7]
4. Xр. Христов. Освобождението на България и политиката. . ., с. 127.
5. ЦГИА СССР, ф. 730, оп. 1, а. е. 73, л. 34-35.
15
Наред с изложенията [8] в Одрин била избрана депутация от българи от различни краища, включително и от Македония, която да представи лично пред висшите руски власти тежненията на българската нация. [9]
От своя страна македонските българи в Одрин упълномощили отделно Методи Кусев да представя техните интереси и да отстоява включването на Македония в рамките на българската държава пред опасността, че Македония поради външнополитически причини все пак може да остане под турска власт. Методи Кусев предложил на граф Игнатиев да се запазят поне две изисквания, които да залегнат в мирния договор: а) да не се подчинява българското население в Македония на Цариградската патриаршия; б) да не се допуска заселване на турски бегълци в неосвободените български земи. [10] Макар и компромисно, това искане целело поне отчасти да запази националните интереси на българите в Македония.
Наред с интервенцията пред руските власти движението за част по-скорошното освобождаване чрез навлизане на руските войски в Македония обхванало и широките народни маси. Пряка изява на това били усилията на българите от Рилско-Джумайския район, които улеснили и предизвикали навлизането на руските войски тук. [11]
Подобно било настроението и на жителите от Банско-Разложкия край. В едно изложение от 2 март 1878 г. личи, че десет селища от Разложко се обръщат към управителя на Софийската губерния с молба за изпращане на руски отряд. “Цяла България и Тракия видяха свободен живот, видяха лъскави дни. Като слушахме за това щастие на мизийските и тракийски наши братя, хлъцнахме от надежда и ожидание да видим и ний. . . часът на освобождението ни от агарянско тиранство”. Изложението завършва с горещата борба (молба) “. . . да съдействувате, щото да се изпратят няколко руски войници и в нашето място за наше освобождение и за наше съживление” [12]. Подписването на Санстефанския мирен договор на 19 февруари (3 март) 1878 г. разсеяло опасенията за разпокъсване на България. По силата на договора в границите на автономното трибутарно Княжество България се включили всички земи на юг от устието на Места и Струма и северно от Солун, а на занад - южно от Враня през Скопска черна гора, западно от Куманово н Тетово до планината Кораб, по р. Велещица до съединението й с р. Черни друм. След това границата завивала на юг по р. Дрин, западно от Охридската каза, западно от казите Корча и Старово, до планина Грамос, Костурското езеро, р. Мъгленица. [13] Вън от границата на Българското княжество по политически съображения по думите на граф Игнатиев останали някои местности в Южна Македония. [14] Огромната част от Македония, където населението преимуществено било славянско, останала в границите на Българското княжество.
Македонските българи посрещнали Санстефанския мирен договор с нескривана
радост. Той осигурявал за тях не само националното освобождение,
8. Една част от тези изложения са публикувани в Освобождение Болгарии. . . Т. 3, с. 501-517; вж. също Хр. Христов, Освобождението. . ., с. 127-128.
9. ЦГИА СССР, ф. 730, оп. 1, а. е. 73, л. 24.
11. Д. Дойнов. Националнореволюционните. . ., с. 172-175.
12. БИА - НБКМ, ф. 111, а. е. 219, л. 1.
13. Xр. Христов. Освобождението. . ., с. 154-155.
16
но създавал и реални предпоставки за премахване па феодалните остатъци и острите социални противоречия в Македония. Договорът отговарял на дотогавашните стремежи на македонските българи и на борбите, които те водели в единния фронт на българската национална революция.
Ето защо грамадното мнозинство от българското население в Македония начело с интелигенцията и широките народни маси - селяни и занаятчии - приели с възторг Санстефанския мирен договор. Представители на македонската емиграция, както и на обществеността от вътрешността въпреки опасностите, на които се подлагали, подписали благодарствени адреси и изложения до руските власти за великото им освободително дело. Много градове и селища от Македония тайно изпратили свои делегати, които да представят на руските власти благодарствени адреси. В Сан Стефано се озовали такива изтъкнати общественици и революционни дейци като Натанаил Охридски, Ильо Марков, Методи Кусев и др. [15]
Във вътрешността на Македония населението очаквало с нетърпение освободителните руски войски, а на много места се извършвали и тайни приготовления за тържественото им посрещане. Особено дейни в това отношение се показали охридчани. При известията за Санстефанския мир, както свидетелствува Кузман Шапкарев, “според който се освобождаваше цяла Македония с нашия град Охрид и пограничния град Струга. . ., радостта ни беше, разумява се, неограничена” [16]. Изтъкнатият поет, учител и общественик Григор Пърличев съчинява специално песен-ода, която се пеела от младежите и учениците. [17]
Нeтърпимото положение, всекидневните сблъсъци с турските мохаджири, с башибозушките и черкезките банди и др. предизвикали подаването на многобройни молби и изпращането на специални делегации до руското командуване за час по-скорошно заемане на Македония от руските войски. [18] Особено характерно в това отношение е прошението на българските църковно-училищни общини в Македония до А. М. Горчаков от 20 май (1 юни) 1878 г. “Всичкий българския народ се зарадва, като видя, че желанията му се изпълниха и нуждите му се удовлетвориха и ний сите българе в Македония със силата на Санстефанския договор чекахме с голямо нетърпение освобождението ни от беснеющото още над нас турско варварство.” [19]
Голяма дейност по предаването на изложения до руските войски разгръщат духовниците-българи от Македония, Натанаил Охридски, Методи Кусев и др.
Настойчивите искания за окупация на Македония от руските войски и освобождението
на тази област не били чужди на руските планове. Мнозина руски военни и
дипломати, преди всичко граф Игнатиев, много добре разбирали изключителното
значение от едно военно завземане на тези земи за позициите на Русия на
Балканите и за бъдещото развитие на българския еле-
15. Подписаните благодарствени адреси и изложения до руските власти са разгледани подробно от Xр. Христов. Освобождението. . ., с. 187-190. Част от изложенията и петициите на македонските българи са публикувани във: Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 42, 63, 94, с. 79-80; 114-120, 177-179.
16. НА БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1493, л. 657.
17. А. Кецкаров. Предтечи на организационна организация в Охридско. - Илюстрация - Илинден, 1936, д. № 1/71; Из спомените ми по революционното движение в Охридско. - Илюстрация - Илинден, год. 3, кн. 10/30.
18. Освобождение Болгарии. . . Т. 3, д. № 12, 13, 28, с. 33-34, 54.
19. Пак там, д. № 63, с. 114-117.
17
мент. [20] От тази гледна точка било решено да се изпрати войскова част и граждански комисар за македонските области, влизащи в състава на Българското княжество. На този пост бил назначен М. А. Хитрово. [21]
Приготовленията на руското командуване бързо станали известни на българското население в Македония и предизвикали неописуема радост, [22] голям подем и готовност за борба. Хитрово подчертавал, че победите на руската армия издигнали престижа на Русия на голяма висота. “Християните повсеместно почувствуваха себе си по-силни, мюсюлманите съвършено бяха паднали духом. . . Това беше този момент на нравствена победа, когато, както по време на Френско-пруската война, отделни улани превземаха градове.” [23]
Въпреки предварителните разпореждания и мерки и явното активизиране на българското население, в чието лице руските войски биха срещнали съюзник, руското командуване не пристъпило към окупация на Македония. Причината за това било влошеното външнополитическо положение на Русия и по-специално опасенията й от война с Англия и Австро-Унгария, както и настъпилите усложнения в Родопите. [24]
Въпреки настояванията на Н. П. Игнатиев и на други дипломатически и военни дейци командуването на руската действуваща армия и по-специално главнокомандуващият Н. Николаевич проявили колебание и не пристъпили към завземането на Македония, което могло да се извърши чрез подвижни кавалерийски отряди със сътрудничеството на местни въоръжени чети. [25] Това оказало неблагоприятно влияние върху започналата в хода на войната на-ционалноосвободителна борба в тази част на тогавашна Югозападна България. Не били изпълнени и решенията за създаване на българско опълчение - българска национална войска - съгласно приетия план. [26]
Разгръщането на българската национална революция в Македония, за която имало обективни условия в този момент, не могло да се осъществи. Ето защо революционното движение тук не прераснало в по-сериозна сила, която в съюз с руската армия да допринесе за националното освобождение.
Въпреки това, при новосъздадената обстановка в цяла Македония се разгоряло
движение за изпълнение на Санстефанския мирен договор, за запазване на
националното единство в рамките на единна България. Това движение се изразило
в активността на македонските българи - в емиграция и във вътрешността
- да заинтересуват Великите сили в справедливостта на техните искания -
отхвърлянето на турското господство като спирачка за
20. Сан Стефано. Записки графа Н.П. Игнатиева. - ИВ, 17 февр. 1916, с. 265; А. Н. Молчанов. Между миром и конгреесом. - Новое время. СПб., 1878, с. 180-181.
21. Xр. Христов. Освобождението. . ., с. 181; Д. Дойнов. Национално- революционните борби. . ., с. 179-181.
22. ИРЛЛ, ф. 325, оп. 1, л. 6, 7. “Вестта за скорошното мое пристигане - пише Хитрово - се разпространи в Македония и Албания с необикновена бързина. . . Санстефанският мирен договор и последвалата след това моя командировка в Македония подбудиха грамадна надежда в тамошното християнско население” (л. 9).
23. ИРЛЛ, ф. 325, оп. 1, № 205, л. 6.
24. Освобождение Болгарии. . . Т. 3, д. № 9, 26, с. 29-31, 50-54; Xр. Xристов. Освобождението..., с. 183-185.
25. Пак там; Г. Д. Тодоров. Временното руско управление. . ., с. 407-408; Хр. Христов. Освобождението. . ., с. 182-185.
26. ЦГВИА, ф. ВУА, ед. хр. 7430, л. 66-68.
18
икономическото развитие, обществения прогрес и нормалния живот на населението в Македония. По същество лозунгът за изпълнение на Санстефанския мирен договор означавал стремеж за ликвидиране на турския феодален гнет, за решаване на аграрния въпрос и националното освобождение. На първо време особено широк размах взела петиционната кампания - събиране на подписи, подаване на изложения и молби до представителите на руското правителство и западните държави. Най-многобройни били изложенията до руския император, до руски дипломатически и военни дейци, до отделни представители на руската общественост. [27]
Ръководител на кампанията за подаване на молби и изложения се явила част от българската буржоазия в Македония. Най-главна роля в това дело играели предимно висши духовници - македонски българи.
Излизането на подобни буржоазни среди начело на движението имало несъмнено и класови, и икономически корени. [28] Важно обстоятелство за това е и характерът на движението - предимно чрез легални форми, без риска на въоръжената революционна борба, за да се постигне освобождението. Голяма част от тези дейци, които стояли начело на движението, се намирали в окупираната от руската армия територия.
Участието на представители на буржоазията и духовенството от вътрешността на Македония в петиционната кампания обаче имало дълбок национален подтик. На основата на създаденото вече национално съзнание, на изгражданите до този момент представи за общобългарска общност, на увереността, че само в рамките на една единна свободна България ще бъдат премахнати ограниченията и подтисничеството и че ще се даде простор на развитието на българското население в Македония, мнозина от тези дейци рискували живота си, други - икономическото си състояние.
Най-добре личи националният характер на борбата от участието на българската интелигенция. В петиционната кампания участвуват най-изтъкнатите представители на формиралата се до този момент българска интелигенции. Те се изявяват и като най-ярки привърженици за запазване на националното единство и изпълнението на Санстефанския мирен договор. Характерно в това отношение е поведението на д-р К. Мишайков от Битоля. Той се застъпва за интересите на българското население и за присъединяване на Македония към Българското княжество, макар че като лекар имал добро икономическо и обществено положение в Битоля и знаел, че с това рискува своето по-нататъшно оставане в този град. [29]
В кампанията били увлечени и дребната, и средната градска буржоазия и селските маси, които поради своето положение били за пълно икономическо и политическо освобождение и за създаване на единна национална държава. [30]
Петиционната кампания се изразила най-ярко в периода на подготовката,
в хода на Берлинския конгрес и след него. През юни били събирани подписи
в градовете и селата на Македония, които били представени на представителите
на Великите сили от лице, което придружило Лапе, драгоманин
27. Xр. Христов. Освобождението . . ., с. 188-189.
28. В. И. Адо. Болгарский вопрос. . . - УЗКГУЛ, т. 115, 1965, № 10, с. 160; Н. Г. Левинтов. Берлинский договор. . . - УЗУГПИ, вып. V, 1953, с. 260-276.
29. ИРЛЛ, ф. 326, оп. 1, № 196.
30. К. Шапкарев. Материали за възраждане на българщината в Македония. - НА БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1493.
19
на консулството в Битоля. [31] Подобна молба изпратили и българите от Щип. [32] На Берлинския конгрес българският народ не бил допуснат и представен, макар че главните обсъждания да се свежда и до българския въпрос. [33] Българската емиграция от Македония подготвила специален адрес, който трябвало да бъде поднесен на конгреса от Методи Кусев и от още един делегат. Той обаче не бил приет от руските власти. [34] Въпреки това на Берлинския конгрес били представени няколко изложения на българи от Македония, с които се протестирало срещу ревизирането на Санстефанския договор. [35] Турските власти, гръцката и други националности се обърнали със свои искания до конгреса, които визирали пряко един или друг район на Македония.
След конгреса българската петиционна акция продължила в още по-големи мащаби. До различни инстанции и лица били подадени многобройни изложения, в които наред с поставените искания се рисувала тежката картина и сложното положение в Македония.
Още в началото на юли македонските българи изпратили нарочна депутация и до руския императорски комисар А. М. Дондуков-Корсаков. Депутацията се явила първо в Пловдив, а после в София пред комисаря и макар много сдържано, но обосновано му изложила отчаяното положение на македонските българи и молела за съвет и помощ. При съществуващата обстановка на княз Дондуков-Корсаков не оставало нищо друго освен да посъветва македонските българи [36] да се покорят на решенията на Берлинския договор и търпеливо да чакат подобрението на своята съдба, без да пристъпят към каквито и да е политически и въоръжени акции. [37]
Най-ярък израз на своите настроения българите в Македония дали в мемоара
до посланиците на Великите сили в Цариград от октомври 1878 г. В него изрично
се казва, че Берлинският договор подлагал страната “на един порядък, който
се осъществи след събитията в Батак, Перущица и др.” [38]
Към мемоара била приложена специална записка за стотиците убийства, насилия
и грабежи в Македония, извършени след приключването на войната. [39]
Още много подобни петиции и изложения били подадени до руското правителство
и представителите на руските окупационни власти, в които се изтъквало несносното
положение на македонските българи.
31. ИРЛЛ, ф. 325, оп. 1, № 194; “Днес дойде в град Сан Стефано г-н Лапе и ми съобщи, че дошло доверено лице на македонските българи, с когото са протестирали тукашните посолства срещу събираните от турците и гърците в Македония подписки, с които се обявяват против присъединяването на Македония към България.”
32. АВПР, гл. А. V. А2, д. 909, л. 140-141.
33. Н. Г. Левинтов. Берлински договор. . ., с. 257.
34. С. Радев. Строителите на съвременна България. Т. 1, с. 6-8; Й. Груев. Моите спомени. Пловдив, 1906, с. 64.
35. Хр. Христов. Освобождението..., с. 210; АВПР, Канцелария, 1878, д. № 96, л. 12-13-38. На Берлинския конгрес били направени три изложения, подписани от Диамандиев, Атанасов и Касъров. И в трите се искало присъединяването на Македония към България от името на много граждани от Македония. Фактически, ако се изключат турските искания - предимно на мюсюлмански първенци, на албанските бейове и националисти, на гръцките нотабили и сръбския архимандрит Сава, - това били единствените искания на обикновени граждани от Македония.
36. АВПР, Канцелария, 1878, д. № 31, т. 2, л. 18-19.
37. Муратов. Цит. съч., д. № 53, с. 280.
38. Марица, бр. 24, 17 окт. 1878.
39. Пак там. По-подробно за това вж. у К. Василев. Кресненско-Разложкото въстание и помощта на населението от освободените български територии; Кресненско-Разложкото въстание. 1878, с. 52.
20
Едновременно с това някои представители на емигрантите от Македония, намиращи се в Пловдив, се опитвали да заинтригуват Австро-Унгария. Те смятали, че Русия се намирала във външнополитическа изолация и поради това, ако Дунавската империя поеме защитата на македонските българи, ще се достигне до някакъв резултат. Този проект по руско внушение бил отхвърлен, но отделни адреси и молби били представени и на австроунгарското правителство. [40]
Въпреки противоруската и противобългарската позиция на консервативното английско правителство в предшествуващите събития, особено по време на Априлското въстание, отделни дейци и селища изпратили изложения и до английските консули и правителството. [41] Борбата на българското население в Македония за изпълнение на Санстефанския мирен договор и запазване на националното единство чрез петиции и изложения се основавала ни надеждите му, че европейските държави ще вземат пред вид етническите, историческите и националните основания и ще удовлетворят справедливите му искания. Макар че това движение се осъществявало чрез легални, мирни средства, по своята форма то било проява на националноосвободителните борби и стремежи.
Но през този период освен чрез петиции и изложения българското население от Македония се стремяло и по пътя на открита борба да се присъедини към освободена България. Най-дейни се оказали в това отношение онези райони, в които по време на революционната криза от 1875-1876 г. била извършена тайна подготовка и били вдигнати въстания. В това движение ръководна роля играели революционни дейци, преминали през огъня на борбата, бивши хайдути и войводи, а масово участие в него взели селските маси. Те именно били най-последователните борци за завършване на националното освобождение, за създаване на единна българска държава. Типичен пример за това движение бил Царевоселският район, включващ селища, обхванати от Разловското въстание през 1876 г.
Още след освобождението на Кюстендил на основата на създадените от преди революционни традиции и с помощта на четите на дядо Ильо Марков и Д. Попгеоргиев турската власт в целия район била ликвидирана и се установила българска власт. Почти цялото мюсюлманско население било разоръжено, а събраното оръжие било раздадено на местните селяни или изпратено на властите в Кюстендил. [42]
Националноосвободителните борби на населението в Царевоселско и Джумайско
за присъединяване към новоосвободена България били показателни за стремежите
и настроенията на българите в Македония въобще. Тук те се изразили по-ярко
не само поради благоприятните обстоятелства - близостта им до окупираните
от руските войски земи, но и поради по-здравите революционни традиции.
В това отношение показателен е апелът на джумайските жители до Великите
сили, в който те мотивират своето право на свободен живот и единство с
България и поради обстоятелството, че са взели уча-
40. Xр. Чочков. Кресненското въстание. . . По спомени на Пантелей Урумов. - МПр, VI, № 2, с. 87-88; Г. Д. Тодоров. Цит. съч., с. 422.
41. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 205, с. 325; Марица, Ср. 66, 16 март 1879; Turkey, № 45, 1878, p. 16; No 42, 1878, p. 73-74.
42. Подробности за това вж. у К. Попстоянов. Тридесет години назад. Исторически записки по първото македонско въстание. Кюстендил, 1903, с. 54-55.
21
стие в революционните борби от 1876-1878 г., че са дали жертва в лицето на такъв патриот като Д. Марков през въстанието от 1876 г. [43]
Но разрастването на националноосвободителното движение в Македония след края на Руско-турската война се дължало и на крайно влошеното социално-икономическо положение на населението, на издевателствата, насилията и разбойничеството, на порасналото национално съзнание и готовност на македонските българи да се борят за осъществяване на общонародното единство.
В бедственото икономическо и политическо положение, в което се намирали македонските българи, те посрещнали решението на Берлинския конгрес с истинска покруса. На делоБерлинският договор увековечавал робството и безправието. От всички страни се понесъл глас с болка и възмущение към “просветена Европа”, която пренебрегнала въжделенията и стремежите на основния етнически елемент в областта - българския - и го оставила на произвола на съдбата. [44] “Потресен съм от вчера насам - четем в дописка до в. “Марица” от 20 юни 1878 г. на един жител от гр. Велес, - откакто приехме поразителното за Македония известие, че тя остава под управлението на Турция. Не съм в таквоз умствено състояние, щото да ти описвам точно бледността на лицата ни, която биде нанесена от поразителния удар на горното известие. Смъртоносен биде ударът, мъртъв пот изби по челата на всички тукашни българи, а, разбира се, и на цяла Македония.” [45] От Охрид пристигнали дописки за голямото отчаяние и покъртителните плачове по повод разделянето на България. [46] “Берлинският договор направи да възпяваме по бреговете на Охридското езеро - пише А. Кецкаров - песента “Проклета и трижпроклета да бъдеш ти, Европо, блудницо вавилонска.” [47] За подобни настроения пишат и от Битоля, където “българинът поставя себе си на питание за живот и смърт” [48]. Особено тежко посрещнали тази вест българите от пограничните райони, които най-непосредствено чувствували предимството на свободния живот.
В писмо до Марин Дринов от 3 август 1878 г. Ст. Салганджиев разказва за мъката на българското население в Серски окръг от решенията на Берлинския конгрес. [49] “Огорчението и тъгата паднаха като мрачен облак върху обнадеждената рая” - свидетелствува за настроенията на населението на Якуруда и целия Разложки край Никифор п. Филипов. [50] “Разложкото население - допълва свещ. Ив. п. Панайотов Асянчин - почна да негодува и да проклина Берлинския договор. Оттук се породи разложкото въстание” [51].
При тежкото икономическо положение, при липсата на най-елементарни човешки
права и сигурност на живот и след като конгресът унищожил и последните
надежди за присъединяване към България, македонските българи достигнали
до единствения изход - борба за премахване на турското робство
43. Новое время, бр. 950, 20 окт./1 ноем. 1878.
44. БИА - НБКМ, II, В 189; Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 94, с. 177-179.
45. Марица, бр. 9, 25 авг. 1878.
46. България, бр. 97, 12 окт. 1878.
47. А. Кецкаров. Спомените ми от освободителното движение в Охридско. - Илюстрация - Илинден, 1930, № 10/30.
48. Марица, бр. 18, 26 септ. 1878.
49. БИА - НБКМ, ф. 111, а. е. 270, л. 5.
50. Н. поп Филипов. Якоруда. С., 1935, с. 68.
51. Ив. п. Панайотов Асянчин. Принос за изучаване на Разлога..., с. 63.
22
и за присъединяване към останалите освободени вече български земи. “Българинът в Македония трябва да се бори против безброй мъчнотии и винаги да бъде готов за смърт. Нищо няма, с което да му се оздрави имотът и животът.” “Все едно, казват някои, да се умре на бойното поле” и той е гласът на отчаянието, който кара цели чети измежду нашите сънародници да се нареждат по горите и долините за кървави дела. Нямат нищо завидно в настоящото си положение, не очакват за в бъдеще нищо по-добро, особено сега, когато се свестиха от решението на Берлинския конгрес, а някои да оценяват своята съдба по-долна и от съдбата на самите животни и затова искат да се бият” [52] - пишат в дописка във в. “Марица” българи от Македония.
Ето защо след решението на Берлинския конгрес националиоосвободителната борба на македонските българи взема нови, широки размери и обхваща дори най-отдалечените от границите с Българското княжество райони. Някои от четите, които бяха действували в хода на Освободителната Руско-турска война, продължили своята дейност, увеличили своя състав и активизирали действията си. Формирали се и нови чети. Всички те черпели морални сили и подкрепа от своите освободени братя оттатък демаркационната линия.
Не прекъснал своята четническа дейност и Ильо Марков, както и някои от войводите, които воювали под неговата команда по време на войната. [53] Обект на тяхната четническа дейност си останали районите на Малешевско, Паланечко, Радовишко. Част от четата на Д. Попгеоргиев се установила в Каршиака и предпазвала населението от нападения на мохаджири и башибозуци. [54] В този район действувала и малката чета на Стойо Торолинко. [55] Продължили дейността си и четите на Тодор Паласкаря, Стоян Карастоилов, Кочо Люлата, Стойко от Цапарево. Стояновата чета след разделянето си с тая на Паласкаря отново се увеличила и от тактически съображения сега били създадени две чети, като начело на новосъздадената застанал войводата Коста Кукето. [56] Стоян Карастоилов бродил из целия Неврокопски район, водил сражения, от които едно тежко при с. Долно Броди, а в края на август 1878 г. преминава в България. [57] През април около с. Падеж действувал с чета от около 30 души, съставена от българи от вътрешността на Македония, войводата Златко. [58]
Наред с тези чети създават се и нови, които преминават граничната линия
и водят бой с турски потери, нападат отделни турски първенци и пр. Инициатори
на много от тези чети - малобройни, неорганизирани и не всякога документирани
в историческите съчинения - стават бивши опълченци, родом от тези краища.
[59]
Такава малка чета от бивши опълченци в Разложко води Щерю Влаха. [60]
На отделни места селското население влизало
52. Марица, бр. 6, 15 авг. 1878.
53. Жизнеописание митрополита охридо-пловдивского Натанаила (автобиографични бележки), с. 74.
54. Xр. М. Киселички. Кратката свобода на Царевоселско и Горноджумайско. 1878 (лични спомени). В. Кюстендил, № 27-28, 1935.
55. НА БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 14-29, л. 157-158.
57. Евл. Бужашки. При изворите на народната съпротива. . ., С. 346.
58. БИА - НБКМ, ф. 111, а. е. 342, л. 1-4.
59. А. Н. Молчанов. Цит. съч., с. 459. “Работници от българското опълчение вече в резерв - пише той за настъпващото въстаническо движение в Македония - се отправят тук (Пловдив - б.м.) за оказване помощ на своите братя.”
60. Пътни бележки за шестдневното разложко царуване. . ., с. 26-27.
23
в открити схватки с турски бшпибозушки бандити войници, коию вършели насилия над мирното население. Такъв случай имало през май 1878 г. в Банското поле. [61]
Още през април-май във Велес се готвели за въоръжена борба. Депутация от града носела писмо до кюстендилския окръжен началник Н. Р. Овсянный, в което се казвало, че ако бъдещото развитие на събитията и по-специално ръководството па Временното руско управление от А. М. Дондуков-Корсаков не доведе до нищо утешително, те “искат сами да се вземат за оръжие” [62]. В окръга имало до 900 въоръжени българи, които чакали благоприятен момент, за да нападнат турците. [63] В руската Главна квартира през май имали сведения за поява на български чети в Южна Македония и за подготовка на въстание. Българите съобщавали, че имат средства, способен вожд и оръжие. [64]
Но по сила и размах въоръжената борба в Македония навлязла в нова фаза през юли 1878 г. От разкъсани отделни прояви и четнически действия сега тя взема по-масов характер. Тази борба се води както срещу турското иго, срещу беззаконията и издевателствата, така и за отхвърляне решенията на Берлинския конгрес. Опора и резерв в своята борба въстаниците виждали в лицето на освободеното Българско княжество. Видни общественици и ръководители на движението от Македония се позовавали на историческия опит от борбата за обединението на Италия, където въпреки противодействието на Великите сили италианските патриоти с борбата си довеждат до освобождението и националното обединение на страната. [65]
В районите около границата на княжеството - Джумайско, Разложко, Серско и Кривопаланско - се създава революционна обстановка още през лятото на 1878 г. В Мелнишко в края на май била изпратена башибозушка потеря, [66] а в края на юли и началото на август мелнишкият каймаканин под предлог че е избухнало въстание, нападнал 20 села в Кършиака, между които били и селата Кресна, Влахи и Ощава. В помощ на пострадалите българи се присъединяват четири чети - по дефилето откъм Кюстендил и с. Сенокос, Разложко. [67] На 10 август станало сражение между 80 души въстаници и 300 души башибозуци, в което паднали 18 въстаници и 40 турци. Уплашени от размаха на движението, турските власти изпращали постоянни подкрепления и започнали да раздават пушки на турското население. [68]
В Джумайско и около Кършиака се съсредоточили четите на Стоян Карастоилов,
Стойо Торолинко, Кочо Лютата и др. “Захванаха се приготовления подир Стояна,
колкото чети бяха излезли в Македония, всичките се притекоха покрай границата
в България и се реши под командата на Стояна да се тръгне и навлезе в турската
държава” [69]. Тук пристигат и чети от вътрешността
на страната. Една от тях, съставена от бивши опълченци, води известният
вой-
61. Пътни бележки за шестдневното разложко царуване. . ., с. 27.
62. Г. Д. Тодоров. Цит. съч., с. 409; Н. Левинтов. Кресненское востание. - ВИ, 1951, кн. 4, с. 75; А. Н. Молчанов. Цит. съч., с. 336.
65. Българин, бр. 105, 9 септ. 1879.
66. НА БАН, ф. 1, инв. № 1428, л. 660.
67. Марица, бр. 5, 11 авг. 1878.
68. Пак там, бр. 8, 22 авг. 1878.
69. Евл. Бужашки. При изворите. . ., с. 349.
24
вода и опълченец Георги Гаджала от Котел. През септември четата преминава границата и започва военни действия. [70] В същото време - през септември - в Серско се наблюдавало широко брожение, което застрашавало да прерасне във въстание. [71] В самия град Сер властите изгорили къщата на Ст. Салганджиев, която смятали, че е центърът на подготвителните работи за въстанието. [72]
Друг район, в който се съсредоточили отделни чети и доброволци, бил Кюстендил. Тук освен бившите четници на дядо Ильо Марков имало и голям брой преселници от Малешевско, Пиянечко и други места. Те поради положението, в което се намирали, представлявали потенциална въстаническа сила. [73] Четите носели сами пограничната стража от Джумая до Деве баир. [74] Техните действия се насочвали главно към Малешевско, Пиянечко и Криво-паланско. На 1 август, както узнаваме от един доклад на П. В. Алабин до княз Дондуков-Корсаков, групи, състоящи се от македонски и пиянечки бежанци, а също така и от отделни опълченци и четници, нападнали турците откъм Джумайски окръг. Редовната турска войска посрещнала българите в с. Истевник, на 2 часа разстояние от Царево село. Боят продължил цял ден. През нощта българите отстъпили, като загубили 20 души. [75]
В същото време се провела демонстрация откъм Кюстендилски окръг близо до Червената скала, но поради силните турски позиции въстаниците се ограничили само в престрелки, след което се оттеглили. [76]
Това сражение бързо станало известно в Княжеството, в Македония и чужбина. Според някои кореспонденти на чужди вестници лядо Ильо дори обсадил и Царево село. [77]
Революционното брожение обхванало и вътрешните области на Македония. В планината Бигла, между Битоля, Охрид и Преспа, действувала четата на Васил войвода от Ресен, която достигнала цифрата от 500 души четници. Други две чети действували около Велес - на Ильо войвода и на поп Костадин Буфски. Четите на Алекси Влаха, на Кутула от Кожане и на Костадина от Ничко Ливади през август се съединили и съставили обща чета от около 150 души, която действувала в Битолско. Тук действували и Цурко войвода и Димитър войвода. [78]
В Прилепско около Мориево се наблюдавали симптоми на широко въстаническо
движение. [79] В Охридско голяма част от младежите напуснали
града и се организирали в чета, начело на която според някои източници
стоял известният Стоян Везенков. Главните точки в действията на четата
били Палестрина и Петрина планини. Близките села били фактически свободни.
Башибо-
70. Евл. Бужашки. При изворите. . ., с. 351.
71. Марица, бр. 15, 15 септ. 1878.
72. БИА - НБКМ, ф. 111, а. е. 270, л. 5.
73. Пак там, а. е. 187, л. 3. В писмо до М. Дринов софийският владика Мелетий съобщава на 28 юли 1878 г.: “Кюстендил е пълен с бежанци. Отчаянието е неописуемо. Само едно благоразумие на високопоставени не ще ги задържа от востание в Македония.”
74. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 121, с. 212.
75. Пак там, д. № 121, с. 212.
76. Марица, бр. 13, 8 септ. 1878.
77. Новое время, бр. 984, 23 ноем. 1878 г.; Марица, бр. 7, 18 авг. 1878; бр, 13, 8 септ. 1878.
78. Марица, бр. 4, 8 авг. 1878.
79. Марица, бр. 13, 8 септ. 1878; бр. 18, 22 септ. 1878.
25
зуците не смеели да проникнат там и си отмъщавали на съседните села. [80] В различни райони действували четите на Наум Руков, Георги Аврамов, Димитър Илиев, Далип, Яначко Василев, Стефо Николов Скендер, Митре Войвода и др. [81]
На много места борбата започнала спонтанно, като реакция на башибозушките изстъпления. През септември един австрийски вестник съобщил, че арнаутски шайки искали откуп и момичета от 3 села - Глухово, Бразда и Мирковец. “Българите обаче не рачиха да изпълнят скотските им желания, взеха пушките си и отидоха в планината с жените и децата си” - пише дописникът. [82]
В края на август и началото на септември почти всички наблюдатели, вестниците в Княжеството и Източна Румелия и чуждестранната преса [83] давали обилни сведения за “българското въстание в Македония.” [84] Наред със социално-икономическите мотиви съвременниците навсякъде подчертавали политическата цел на борбата - отхвърлянето на решенията на Берлинския договор и присъединяване към Княжество България. Въстаниците воювали с ясно изразено национално българско съзнание. Бунтовниците в Битолско се наричали “подвижници на българската независимост в Македония” [85], в Кривопаланско издигнали знамена с лозунги за обединение и др.
Националноосвободителната борба в Македония през лятото на 1878 г.,
която взела широки форми, подсказвала, че назрява широко въоръжено въстание.
80. Марица, бр. 13, 8 септ. 1878; бр. 18, 22 септ. 1878. Дописки от месец септември също и във в. Българин.
81. Г. Д. Тодоров. Временното руско управление. . ., с. 414.
82. Марица, бр. 20, 3 окт. 1878.
83. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 181, с. 286-289. Австрийските и други чужди вестници преувеличавали целенасочено размерите на четническите действия в Македония, обвинявайки руските власти и славянските комитети в сътрудничество и в поддръжката им. Поради това някои от съобщенията и дописките в чуждата преса не могат да се вземат като напълно достоверни, особено по отношение на цифровите данни и размера на движението.
84. Марица, бр. 29, 17 окт. 1878.
85. Марица, бр. 18, 26 септ.
1878.
[Previous] [Next]
[Back to Index]