I. Подготовка, обявяване и ход на въстанието
2. Подготовка на въстанието
Недоволството, брожението и протестната акция на македонските българи, наченките на въоръжена борба и по-специално четническите действия по границата и във вътрешността на Македония през пролетта и лятото на 1878 г. се проявили като обществена основа и обективна предпоставка за въстанието през 1878-1879 г. Това чувствували и подчертавали и самите участници във въстанието.
В записките си Ив. Попгеоргиев свидетелствува: “Населението, което сигурно очакваше освобождението на целокупний българский народ заедно с Македония, като узна за положението си, че ще остане пак да робува под вековния си тиранин, захвана да се бунтува и да моли русите да не спират войната, а да следват, докато освободят всичките християни от несносния турски ярем. Много сълзи се проляха, но всичко напусто, защото Русия против волята й беше принудена от чифутето (има се предвид Дизраели - б. м.) да не мърда повече оттам, докато беше пристигнала, вследствие на
26
което военните действия бяха прекратени, а населението от ден на ден негодуваше против чифутите и захвана да обмислюва сериозно за повдигане едно въстание в Македония и като запали огъня, да принуди цивилизована уж Европа да се смили и да не разкъсва България на части.” [86] От своя страна същото допълват и други съвременници. [87]
Независимо че съществувало, движението на македонските българи през пролетта и лятото на 1878 г. в Джумайско, Кюстендилско и вътрешността на Македония носило до голяма степен спонтанен, стихиен и зародишен характер.
Ето защо още след появата и разрастването му отделни групи дейци - предимно духовни лица и интелигенти от Македония - се заели с неговото организационно устройство, укрепване и подпомагане. Главната цел се свеждала до събирането на отделните разпръснати сили на съпротивителното движение, за създаване на ръководен център, за съгласуване на действията с тези на източнорумелийските патриоти и пр. Не по-маловажна била и задачата за спечелване на руските власти за подпомагане на движението, за активизиране на официалната руска политика.
Първи опити в това отношение предприел изтъкнатият общественик и църковен деец Натанаил Охридски. В младежките си години той се увличал в революционна дейност - поддържал връзки с Г. С. Раковски и Васил Левски. От 1872 г. той е ръкоположен за Охридски владика, а от 1874 до 1877 г. престоява в епархията си. Тук той спечелва голям авторитет сред гражданството. През август 1877 г. наред с другите репресивни и предпазни мерки срещу руското политическо влияние и евентуално българско движение турската власт му нарежда да напусне Охрид, за да бъде пред очите й в Цариград.
След сключването на Берлинския договор той заедно с екзарх Йосиф и други духовни лица се озовава в Пловдив, а по-късно и в София, където се среща с много свои стари познати, мнозинството от които били емигранти от Македония. [88] Тук той е информиран подробно за състоянието по граничната линия и за положението във вътрешността на Македония. [89] По това време именно започнала и усилена организаторска дейност за организиране и вдигане на общо въстание срещу решенията на Берлинския конгрес.
В Пловдив и София в този период се групира голяма част от българската
интелигенция и по-видни емигранти от Македония. Между тях са Методи Кусев,
Васил Диамандиев, Д. П. Карамфилович, Димитър и Георги Грекови, К. Мишайков,
П. Шулев, Костадин Шапкаров, Стоян Костов Д. Д. Македонски [90]
и още много други. Емигрантите от Македония състав-
86. Евл. Бужашки. При изворите. . ., с. 349.
87. Ив. п. Панайотов Асянчин. Принос за изучаване. . ., с. 63.
88. Жизнеописание митрополита охридо-пловдивского. . ., с. 1-73; Пловдивски Кирил. Натанаил Митрополит охридски и пловдивски (1820-1906). С., 1952; Архив на Г. С. Раковски. Т. 4. С., 1964, с. 259-387; Д. Т. Страшимиров. В. Левски, живот, дело, извори. С., 1929, с. 3.
89. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., д. № 1, с. 117-119. Още през юни Натанаил разполагал с конкретни данни за турски насилия в Битолско и Прилепско и цитира писма, изпратени му от Охрид и Прилеп. Тази данни той предназначава за княз Дондуков (Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 94, с. 117-179). На 24 юли от Пловдив той изпраща писмо до И. С. Аксаков, в което допълва данните за бедственото положение в Македония и разкрива настроението на македонските българи.
90. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., с. 26-27; Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 100, с. 187, и др.
27
лявали компактни ядра и тревожно обсъждали бъдещата съдба на родните си места. Всички те, отделни групи и лица, още по време на Берлинския конгрес подготвяли и подавали петиции и молби до княз Дондуков-Корсаков, до руските и други чужди дипломатически мисии в Цариград, в които описвали бедственото положение на македонските българи. Същевременно те отправяли и горещи молби за заемането на Македония от руските войски и освобождението й от турско иго. [91]
В писмо до военния министър Д. Милютин от 24 юли 1878 г. Дондуков пише:
“Дошлите до мене депутации, адреси на духовенството и накрая представилите
ми се в София почетни лица от Македония описват в най-ярки краски положението
на българите, съставляващи болшинството от населението в този край. . .
На депутациите от Македония аз също така (както на източнорумелийските
- б. м.) внушавам постоянно, че те трябва да очакват с търпение решението
на конференцията и да не влошават своето положение с безрасъдни стремежи
към въстание или саморазправа.” [92] От тези думи се
вижда, че мисълта за общо въстание е зреела и сред емиграцията. От своя
страна Натанаил Охридски съобщава, че още с пристигането си в София бил
посетен от Д. Карамфилович и В. Диамандиев, които му споделили, че замислят
да съставят главен комитет “под предводителството на Софийския митрополит
Мелетий” за събиране на средства и организиране на едно въстание в пределите
на Македония, в Кюстендилски и Дупнишки окръг с цел да се протестира срещу
Берлинския договор. Натанаил одобрил тези планове и сам се заел с по-нататъшната
им реализация. [93] Той схващал обаче и необходимостта
от една по-широка външнополитическа подкрепа на подобна акция. Преди всичко
необходимо било да се ангажира Русия. За тази цел с писмо от 24 юли 1878
г. Натанаил се обърнал към И. С. Аксаков, в което, след като излага състоянието
в Македония, изтъквал тежките последствия за славянството от отделянето
й от България. Чрез това Натанаил търсел не само съдействието на славянофилските
кръгове, но чрез тях и на руското правителство за подкрепа тежненията на
македонските българи. В същото писмо той косвено обосновавал въоръжената
борба като предизвикана реакция за самозащита и историческа необходимост
на момента. “Какво да правят тези нещастници? Да прибегнат към отбрана
с оръжие в ръка, което те владеят по-добре от всеки друг българин, или
към храбростта, засвидетелствувана в сръбските дела (войната от 1876 г.
- б. м.) и при завземането и защитата на Шипка? Но ето ще стане това, което
се случи с подбалканските тракийски българи, и при това също без помощ
(македонските българи - б. м.) нищо не могат да направят. . . Спомни си,
о, Москва, о, свята Рус, състрадателка на угнетените и поробени свои братя,
спомни си Кирила и Методия, Климента и Наума, Горазда, Сава и Ангелария
и ни кажи, и ние ще се подчиним на твоя глас, ще послушаме твоето напътствие
на живот и на смърт, само да не загубим приснопаметното вековно название
Стара България. . .” В заключение Натанаил поставя въпроса: “Кажи ни, защото
ние чакаме в отчаяно недоумение и със сълзи твоя отговор.” [94]
91. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., с. 27; Освобождение Болгарии. Т. 3, д. № 94, с. 179.
92. Муратов. Цит. съч., д. № XXVIII, с. 204.
93. Жизнеописание. . ., с. 93.
94. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 94, с. 177-179.
28
Следователно още от средата на юли Натанаил прегръща идеята за организирано въстание в Македония и през следващото време продължава с енергия подетото дело.
През август от София Натанаил заминал за Кюстендил, за да се запознае със същестувуващото вече движение, да се срещне със старите войводи начело с дядо Ильо Марков, да види нуждите на въстаниците. [95]
Малко по-късно изниква и вторият център на борбата против решенията на Берлинския конгрес - на 29 август 1878 г. е организиран Търновският благотворителен комитет “Единство”. В Хаджинедялковата къща, в която по това време живее болният вече Любен Каравелов, се събрали бивши деятели от националнореволюционното движение - Ст. Стамболов, Г. Живков, Н. Живков, Хр. Иванов - Големия, Н. Кабакчиев, Д. П. Иванов, Христо Караминков и др.; някои духовници начело с архимандрит Стефан; неколцина по-заможни граждани. Целта на тази среща била да се разискват въпросите за начина, по който трябва да се подпомогне борбата на българите в Тракия и Македония за постигане на “единството на сичките българе и улучшението на тяхното днешно положение” [96]. Комитетът си поставял за задача да подпомага сънародниците си в двете области - Тракия и Македония, като едновремено с това се грижи за разпространение на идеята из цялото отечество, както и за съставянето на комитети във всички селища на Княжеството.
Съобразявайки се с международната обстановка, комитетът прикрива политическите си цели под формата на благотворителна организация. В същото време по този начин той можел да получи признанието на руските граждански власти.
Търновският комитет “Единство” възникнал в резултат на новосъздадената след решенията на Берлинския конгрес обстановка и вече след започналото в Източна Румелия и в Македония съпротивително движение. Ето защо неговата задача била да се съобразява с двете движения и да ги подпомага съобразно със своите възможности. За тази цел търновци се обърнали към по-видни граждани в градовете и селищата на Княжеството с апел да съставят комитети, да събират помощи и доброволци за подпомагане на започналото движение.
По такъв начин националноосвободителната борба на българското население от Тракия и Македония още от самото й начало след решенията на Берлинския конгрес била приета от българите в Княжество България като общобългарско движение. Тази борба отговаряла на националните интереси, на стремежите и въжделенията на целия български народ. Поради това тя е посрещната с голяма симпатия, с дълбок интерес и получила пълна подкрепа от цялото българско общество.
Още от самото си начало Търновският комитет “Единство” си поставил за
задача да изучи на място състоянието на въстаническото дело в Македодония
и да се свърже с неговите ръководители. С тази задача е натоварен М. Сарафов,
а по-късно като “пратеници до въстаниците” се изпращат Ст. Антонов, Г.
Живков и Джордже Момчев. [97]
95. Жизнеописание. .., с. 73; Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., с. 27.
96. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 114, с. 211.
97. Пак там. д. № 120, 133, с. 211, 234-235.
29
Това е първият официален контакт на Търновския комитет “Единство” с ръководителите на въстанието в София и със започналото вече въстаническо движение.
Какво е състоянието на въстаническото движение, на неговото ръководство и организация, което пратениците на Търновския комитет намират в София?
В доклад, протоколиран на заседанието на Търновския комитет от 1 октомври 1878 г., се казва: “В София имало вече един център от интелигентни българи, събрани от разни места. Тук вече имало благотворителен комитет, който е подготвил няколко въстаници под предводачеството на кап. Калмукова. Преди пристигането на пратениците Калмуков е искал да мине границата, но властта го била спряла и разпръснала хората. Наскоро обаче той бил освободен и ведно с комитета работил за организирането на въстанието. Главният деец на това предприятие бил охридският митрополит Натанаил, който отсъствувал него време по работите в Пловдив и не са можели пратениците да го видят. В София приели почти същия устав. Благотворителното дружество са преобърнало в комитет и си избирали настоятелство, на което председател бил митрополит Мелетий.” [98]
Делегатите на Търновския комитет, които се срещнали със софийските дейци, в мнозинството си емигранти от Македония, останали с дълбоко убеждение за оформеното ръководство и избистрените цели на движението. “Необходимо, за да се поддържа почнатото дело, е да се изпратят занапред оръжия и припаси. Самото население в Македония било според слуховете, които се раздавали, готово да поддържа и земе участие във въстанието и на много места е снабдено с оръжие. Ако прочее се изпратят по-скоро оръжие и влязат повече хора в Македония, въстанието ще земе по-голям размер, толкоз повече като и самото население ще участвува” [99].
Търновският комитет “Единство” на същото заседание напълно одобрил дейността на ръководителите на движението в София, Джумайско и Кюстендилско и се солидализирал с възприетата от тях организационна и тактическа линия. Ето защо единственото заключение на търновските дейци се свеждало до извода: час по-бързо събиране на оръжие и доброволци и отправянето им помощ на въстаниците. [100]
Следователно севернобългарските комитети “Единство” не изместили създадения вече ръководен център за въстаническото движение в Македония, нито пък утвърдените до този момент негови инициатори и ръководители. Те не прибавили и нищо ново в идейно-програмно отношение - за обсега, характера и целите на въстанието, - тъй като имало пълно единство и не възникнали никакви противоречия в становищата по тези въпроси.
Единствено Софийското благотворително дружество, в което участвували
всички дейци по подготовката на въстанието, претърпяло организационна промяна
- то било преименувано в Благотворителен комитет “Единство” и възприело
устава на Търновския комитет. От този момент следователно ръководството
на въстанието и формално, и фактически започнало да се осъществява от комитетите
“Единство”. Към тях вече спадал и Софийският комитет, и възникналите по-късно
подобни комитети в Горна Джумая, Кюстендил и др.
98. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 3, д. № 152, с. 248-249.
30
Дейността на търновци и останалите комитети в Северна България продължавала да бъде предимно помощна, а организационното и тактическото ръководство оставало в ръцете на Софийския комитет. Търновският и останалите комитети “Единство” в Северна България насочили усилията си главно към подпомагане на въстаническото движение в Македония, независимо че възникнал и въпросът за подпомагане съпротивата на тракийците. В заседание на 14 октомври Търновският комитет разисквал обстойно по този въпрос. На същото заседание присъствувал като представител на основаните вече в Тракия комитети “Единство” Нестор Марков. “Той - казва се в протокола на заседанието - представи на събранието състоянието на работите в Тракия, от които се видя, че и там работят за себе си. В заключение той помоли комитета да се притече на помощ на своите тракийски братя с хора и оръжие. Щом се почне работата по-сериозно, събранието обеща да съдействува и там, засега, обаче главната цел да е в Македония” [101]. Същото се заявява от търновци и в писмото до митрополит Панарет от 22 октомври 1878 г. “Първо дело на тия комитети (севернобългарските - б. м.) засега е въстанието в Македония, а по-после и в другите места, оставени вън от границите на свободна България.” [102]
Причината за насочване дейността на севернобългарските комитети главно към Македония не се обуславя само от голямото значение на тази област за бъдещото национално развитие. Тракия и другите области представлявали в това отношение не по-малък интерес. Това се наложило преди всичко от наличието вече на въстанически прояви и движение там. Следователно борбата на населението в Джумайско и Кюстендилско, слята с тази на хилядите емигранти от Македония през пролетта и лятото на 1878 г., е първостепенна причина за обединение на усилията на местните дейци, на Софийския комитет, на Натанаил Охридски и на групата около него с тези на севернобългарските комитети “Единство” за подготовка и организиране на Кресненско-Разложкото въстание.
В началото на септември, точно по времето, когато Търновският комитет “Единство” осъществява връзка с Натанаил Охридски, със Софийския комитет и с четническите ръководители в Кюстендилско и пр., е направен прелом и в непосредствената подготовка на въстанието.
През юли Натанаил посещава Кюстендил (при това без знанието на софийските дейци, които са му изложили своя план). Той се уверява в силата и желанието на местните дейци и войводи за продължаване на въстанието. “Отидох в Кюстендил - свидетелствува той - найдох Иля войвода и неговите четници, с четите си между които имаше и изпратените от мен из Цариград; събрах ги всичките в двора, при църквата св. Мина, държах им приличната за това нещо реч, със заключение, че аз се решавам да бъда с них, както и да им бъда предводител и управител, ако ме приемат. Всички они единодушно изявиха своето съгласие, скрепено с едногласното: Ура.” [103]
Той бил окуражен от тези резултати. По всяка вероятност ръководителите
на движението получили благословията и на представители навременното руско
управление в София като княз Дондуков-Корсаков, П. Алабин, на българина
101. Освобождение Болгарии. . . Т. 3, д. № 170, с. 272.
102. Пак там, д. № 177, с. 283.
103. Жизнеописание. . ., с. 73.
31
М. Дринов и др. Натаиаил сега се заел ревностно с организиране на въстанието. [104] Важна стъпка в това отношение било съвещанието на 8 септември 1878 г. в Рилския манастир, където присъствували Натанаил Охридски, Ильо Марков, Д. Попгеоргиев и окръжните управители на Кюстендил и Джумая - Овсянный и Шевченко.
Рилският манастир е избран неслучайно, тъй като той е не само географско съединително звено между двата окръга, [105] но и по това време е и сборен пункт на всички по-видни четоводци, опълченци и др., които се отправяли от Княжеството и Източна Румелия за въстаническия район. [106]
Съвещанието набелязва мерки за подготовката и правилната организация
на бъдещото въстание. Решенията му не са известни напълно, тъй като не
са били протоколирани, но е видно, че, на първо място, са взети мнението
и съгласието на двамата представители на руските власти за съдействие и
подкрепа.От спомените на Натанаил се знае, че по негово нареждане веднага
след съвещанието и повикването му в Пловдив от екзарх Йосиф той оставил
за свой “заместник Димитрия Беровец” (Попгеоргиев - б. м.), на когото поръчал
“да събира въстаници и да ги нарежда, както и да състави от селата погранична
стража по джумайската граница, под предлог за пазене границите от навлизание
турските разбойници и крадачи на селските християнски добитъци. За това
нещо му се даде писмо от Джумайския управител Шевченка” [107].
От това можем да съдим, че главните решения се свеждат до събиране на въстаници
и до тяхната правилна организация, като на този етап не се предвиждали
активни въстанически действия. На второ място, е решено да се създаде и
организира по джумайската граница погранична (местна) стража с официална
задача да охранява района от башибозушки нападения и в същност да бъде
един резерв, допълнителен контингент за бъдещото въстание. Още на това
съвещание Д. Попгеоргиев е натоварен като първи заместник и помощник на
Натанаила с ръководенето на делото в Джумайско. За Кюстендилско заместник
не е предвиден. Вероятно старият дядо
104. Д. Дойнов. Нови документи. . ., д. № 1, с. 101. Ценно указание в това отношение е писмото на Д. Попгеоргиев, писано в Джумая на 6 септември 1878 т. до войводите Коста, Георги и Георги Бабаджана, в което им съобщава: “Ние имахме честта да се срещнем с негово В. прев. софийския губернатор и за предприетото ни дело има разговор. . . Днес тръгваме за Рила.”
105. Француски документи за историjята на македонскиот народ. Сериjа VI, том I (1878-1879), Скопиjе, 1969, д. № 83, с. 143. Интересна характеристика за ролята на Рилския манастир по това време прави Н. де Ринг в доклад до министъра на външните работи на Франция В. Вадингтон от 17 септември 1879 г., в който се казва: “Големият принос, който е играл Рилският манастир в историята на българската нация, е добре познат. Вярвам, че тази роля все още не е завършена. . . Той е извънредно добре разположен, за да послужи като главен щаб на бегълците и агитаторите, които в удобен момент биха се упътили от България в Македония.”
106. В Кондиката на манастира са записани имена на войводи и доброволци, приходи от подаръци, парични помощи и пр. На 6 юни 1878 г. - 122 гроша от Тодора войвода и дружината му; на 23 юни - 137 гроша от Златко войвода и тримата му другари; на Успение Пр. Богородица - от Ильо войвода и дружината му 882 гроша; на Р. Пр. Богородица - пак от Ильо войвода и дружината му 205 гроша, от Димитър Греков - 40 гроша, от опълченци през X и XI месец и пр.
От своя страна манастирът е подпомагал парично 17 души опълченци през юни; на руснаци и 4 херцегованци, на още 10 души опълченци, на дядо Г. Гаджала, “с тримата му другари”; на двама опълченци от Охрид, на конната дружина на Н. Живков и др. (пак там, л. 173-177).
107. Жизнеописание. . ., с. 74.
32
Ильо Марков се е смятал по право за такъв, но не е бил вече пълноценен за подобна, изискваща непрекъснато напрежение и енергия дейност.
По време на съвещанието на 9 септември “от Търново пристигна Михаил Сарфов - пише Натанаил - и ми донесе писмо от Търновския комитет, в което ми се казваше, че този комитет във всичко ми съчувствува и ми обещава всякаква помощ за водене на въстанието” [108]. Безспорно това изиграло благотворна роля за по-нататъшната подготовка и ход на въстанието. Ръководителите почувствували осезателно, че зад тяхната инициатива и бъдещи акции стои обществеността в Княжеството, че поетото дело ще бъде общобългарско по своите усилия и съдържание.
Наред с това обаче нужно било да се потърси и съдействието на водачите на съществуващото вече съпротивително движение в Тракия срещу решенията на Берлинския конгрес. Инициативата поел сам Натанаил Охридски. На 10 септември той пристигнал в Самоков заедно с Ильо войвода и сина му Никола, където организирал “клон от комитета от няколко души учители и чиновници”. След това Натанаил заминал за Пловдив. На 25 септември той се обърнал с писмо до Петко войвода в Чепеларе, в което го приканва за общи и съгласувани действия на македонските и тракийските патриоти. “Понеже Вашето свиждане е много потребно с г-н Димитрия п. Георгий, който се намира в Дупнишчкътъ Джумая и е главатар на тамошните по границата народни стражари, за да ся разговорите за един много важен въпрос за в полза на всичките българи, които от Берлинский конгрес ся оставиха пак под турското тиранско управление. Затова щом приемните настоящето ми незабавно да се отправите за там.” [109] Натанаил настоявал, ако сам Петко войвода не може да замине, да изпрати свой представител. Той завършва писмото си със следния поздрав: “Като Ви поздравя от името на македонските българи, оставям все Ваш съдружник за освобождението на не усвободените българи в турско. Един народолюбив македончанин.” [110]
Тази среща не се състояла, тъй като Петко войвода по това време бил твърде много зает с организиране отбраната на родопското българско население от башибозушките шайки и “въстаниците” на Сенклер в Родопите. При това предложението на Натанаил идва, след като по настояване на чуждите дипломатически мисии и преди всичко на английския представител през септември Петко войвода бил временно задържан от руските власти, но след това на 19 с. м. е освободен с предписание “да се препрати под конвой зад чертите на нашите авантпостове със забрана да се явява и да има пребиваване в пределите на Румелия и България” [111].
Явно било, че при тези обстоятелства Петко войвода нямал възможност да изпълни молбата на Натанаил. Със задачата по съгласуване на двете движения - македонското и тракийското - по-късно се заели и осъществявали комитетите в Княжеството и Източна Румелия, както и отделни дейци на двете движения.
Веднага след завършване на Рилското съвещание Д. Попгеоргиев започнал
с голяма енергия подготовката на въстанието в Джумайския район. На 10 септември
той е упълномощен от най-изтъкнатите общественици на
108. Жизнеописание. . ., с. 74.
109. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., д. № 2, с. 119-120.
111. Освобождение Болгарии. . ., д. № 142, с. 237; Петко войвода (1844-1900). Сборник от статии, документи и материали. С., 1954, с. 71.
33
Горна Джумая, между които Михаил Марков, Ив. Стоименов, К. Георгиев, А. Г. Костенцов, Г. Димитров и др., да организира местни стражи с цел “да заварди както народните, тъй и частните интереси на окружието ни” [112]. Съгласно пълномощното той получавал големи права да убеждава с различни методи населението да се включи в организацията на стражите, а тези, които отказвали “с таковий имате право да постъпите както знаете, т. е. или сами да го принудите да изпълнява длъжностите си, или да го представите на полицията” [113]. В следващите дни последвало организирането на местните стражи в различните райони на окръжието - при с. Осеново, над Вардина скала, около Кресна и др. [114] Обикновено стражи се поставяли на важни стратегически места с оглед охраната на граничната линия, но същевременно местни стражи се формирали и във вътрешните селища на окръжието. Местното население се задължавало да снабдява стражите с храна. По такъв начин за кратко време се създава една организирана и дисциплинирана народна сила - своеобразно опълчение, което дава по-късно кадри и за въстаническата армия.
В дописка до в. “Марица”, като се описва положението в Джумайско, неизвестният автор заключава: “Говорят, че Джумайци и всичките околни села са организирали една страшна народна гвардия, добре въоръжена и на която целта е да брани страната от турски нападения.” [115]
През този период големи усилия се полагат и за приемане, въоръжаване, стъкмяване и отпращане на прииждащите от вътрешността на Македония, от Княжеството и Източна Румелия доброволци.
През подготвителния етап се чувствувало остра нужда от оръжие, поради което освен привеждането и поправянето на наличните пушки са изпращали транспорти и пратки, за да се въоръжат новоприиждащите доброволци и местни стражи. На 21 септември от Кресна Ильо Марков съобщил на Д. Попгеоргиев, че са пристигнали нови пушки. [116]
Едновременно с военнотехническата се извършва и организационна, и политическа подготовка. В Джумая и пограничните пунктове пристигали постоянно пратеници от селищата зад демаркационната линия, които търсели и молели за оръжие.
Важен момент в подготовката на въстанието в района е организирането на Джумайски благотворителен комитет “Единство”, който по-късно ще играе голяма роля в развитието на въстанието.
В учредителния протокол на комитета се казва: “Ние, долуподписаните,
се събрахме днес на 3 октомври 1878 г. и по примера на другите градове
в отечеството ни съставихме подобен благотворителен комитет в града ни
Джумая и избрахме по вишегласие за председател К П. Босилков, подпредседател
Г. Панов, касиер Сотир Стоименов, главен писар Ив. В. Козарев, помощник
на писаря Ив. Радев и за действителни членове Мане Марков и Георги Наков,
които и потвърждаваме” [117]. Протоколът е подписан
от такива изтъкнати просветни и обществени дейци по възраждането на българщината
в Македония и в Джумая като Арсений Г. Костенцев, Г. Н. Чолаков - бивш
участник в
112. Д. Дойнов. Нови документи. . ., д. № 2, с. 192.
115. Марица, бр. 25, 20 окт. 1878.
116. Д. Дойнов. Нови документи.,., д. № 4, с. 193.
117. Г. Кацаров и Ив. Кепов. Документи. . ., д. № 2, с. 186.
34
събранието на Оборище, Георгия Н. Мициев и др. Главният учител в града К. Босилков, избран за председател, поема една от най-тежките и отговорни длъжности в комитета. Отсега нататък до декември той денонощно координира дейността на комитетите с тази на въстаническото ръководство - препраща оръжие, доброволци, медикаменти, грижи се за ранените, болните, бежанците и пр. [118]
В началото на октомври около Кресненското дефиле се групират четите на старите и известни войводи: Стоян войвода от с. Страчища, Неврокопско, Тодор Паласкаря, Коста Кукето, Кочо Лютата, Стойо Торолинко, Стоико от Цапарево и др. Всички те, както и дошлите от Княжеството войводи, като дядо Георги Гаджала, на чети, съставени от бивши опълченци, доброволци и пр., били готови да преминат границата. Още в края на септември войводите са свикани на съвещание в Джумая заедно с бъдещите ръководители на въстанието. На това съвещание следвало да се реши началото и посоката на първия удар. В едно от писмата си Т. Страхинов пише, че на това съвещание Тодор Паласкаря бил определен да пази границата откъм Разлог, а Стоян Карастоилов - откъм Кресна. “Революционният комитет даде решение да се отвори востание против Турция и по този начин да се попречи на Берлинската конференция” - заключава Страхинов. [119]
Вторият основен въпрос, който се обсъжда на същото съвещание, е кой да бъде пунктът на първото въстаническо нападение. Голяма част от войводите и ръководителите предлагали най-напред да се нападнат турските войски при Царево село, Малешевско, като най-удобен за целта участък. Но Стоян войвода, на който всички отдавали първенство и го посочили за главен войвода, отказал поради това, че “там не познавал добре местата”. Решението било да се предостави изборът лично на него, където “той намери за най-добре и изгодно”, там да се подготви първият въстанически удар.
Стоян войвода след съвещанието събира всички налични чети в с. Сърбиново, на два часа от Кресна, където била и първата турска стража. От 1 до 4 октомври четите престояли в този район, като им се наредило да не се пропуска да премине никакъв човек от Княжеството “за турско” с цел “да не кажат за приготовленията” [120]. Тайната на нападението на кресненските ханове била запазена до последния момент.
Освен в Джумайско през септември и началото на октомври се извършила подготовка и в Сoфия, Дупница и Кюстендилско.
Търновските пълномощници сварили в София трескава подготовка за организиране и изпращане на чета в Македония под ръководството на Адам Калмиков. По техните изявления “около 100 души имало малко-много въстаници, повечето стари опълченци. . . Много други хора имало, които чакали средства и оръжия, за да се въоръжат и постоянно въстаници отвред се стичали”. “Освен това по пътя за Търново се срещали постоянно групи млади българи, които отивали за Македония.” [121]
Освен четата на Калмиков, в която влизали предимно бивши опълченци,
родом от Македония, и други доброволци, Софийският комитет организирал
и друга чета, начело на която застанал Л. Войткеевич, поляк, женен за бъл-
118. Г. Кацаров и Ив. Кепов. Документи. ., д. № 2, с. 3-6.
119. АБАН, инв. № 1428, с. 1380.
121. Освобождение Болгарии. . ., д. № 152, с. 248-249.
35
гарка от Македония - гр. Велес. [122] И двете чети били отправени към Кюстендил.
Калмиков още в началото на септември с чета от Видин и кюстендилски доброволци при опит да премине границата при Деве баир бил разбит, след което се върнал в София, за да събере нови попълнения, а оцелелите четници се навъртали около границата.
Ив. Капчев, охридчанин, застигнал Натанаил Охридски в Самоков да му съобщи тази вест, като го попитал как да постъпят. “В ответ им писах, на бърза ръка, че упълномощавам на мое място, до възвръщането им преосвещеного Кирилла Скопский и заповядах да не се съединяват кюстендилските доброволци с джумайските, но всякое отделение да пази поста си.” [123] Но нареждането на Натанаил не било изпълнено от Калмиков. В началото на октомври, в навечерието на въстанието, със сборната си чета той се озовал в Сърбиново при джумайските въстаници. [124] Четата на Л. Войткеевич от своя страна също се опитва на 1 срещу 2 октомври да премине границата откъм Кюстендил, но отново при Деве баир е отблъсната, за да се върне малко по-късно също в Джумайско.
По това време в Кюстендил се намирали много бежанци, предимно от Малешевско и от Пиянечко, участници в предишната революционна борба, които постоянно преминавали границата. Те водели сражения, имали връзки с българите от вътрешността на Македония. [125] По такъв начин Кюстендил станал второ въстаническо огнище с голямо значение за бъдещото въстание, но поради прибързаните действия на двамата четоводци Калмиков и Войткеевич не изиграл оная роля, която можел да има и която Натанаил му предопределял. Въпреки това обаче в цялата област от София до Кресна и Деве баир през септември и началото на октомври царяла истинска въстаническа обстановка, която по своята възбуденост и напрежение напомняла предвъстаническото “опиянение” от пролетта на 1876 г. в Средногорието. “Всеки напущаше работата си и вземаше пушката, за да изпълни дълга си. Пари взеха да се събират в големи количества от пожертвователите, съчувственици на делото; всичко вървеше като по мед и масло; оживлението радваше всекиго.” [126]
Едновременно с организационните усилия с подготовката на въстанието
около Рила и Пирин от вътрешността на Македония достигали сведения за дейността
на известни вече и новоизлезли чети, за готовността на българите, особено
на младежите, за борба. Всичко това давало основание на пресата - чуждата
и в новоосвободените две български области - да говори през август и началото
на септември за българско въстание в Македония, макар че в действителност
още не било избухнало. [127]
122. Г. Д. Тодоров. Временното руско. . ., с. 114.
123. Жизнеописание..., с. 74; Освобождение Болгарии... Т. 3, д. № 152, с. 248-249.
124. Пак там, с. 74; Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., с. 77-78, 84.
125. Д. Дойнов. Националнореволюционното движение..., с. 196; БИА - НБКМ, ф. 111, а. е. 187, л. 33.
126. Евл. Бужашки. При изворите. . ., с. 349.
127. Д. Дойнов. Националнореволюционните. . ., с. 196-198.
36
В такъв смисъл оценяват обстановката и чуждите консули в Солун, Битоля и Скопие.
В донесението си до френския министър на външните работи един от френските представители в доклад от Солун от 1 октомври 1878 г. подчертава, че в близко време се очаква въстание в областите между София, Дупнина, Велес, Струмица и Малеш. “Въоръжени чети от въстаници, както се изнася, организирани в пределите, окупирани от русите, ще се втурнат към вътрешността на Македония, придружени от четите, които, както се говори, отдавна се намират по северните поли на планините Малеш и Крупник. Още повече, сигурно е, че хиляди доброволци са дошли масово от нахиите на Велес, Щип и областта на Малеш и са се включили в руско-българската войска с цел да получат известно бойно майсторство и да се върнат в Македония, за да се борят заедно със своите братя по раса.” [128]
Тези и още ред други сведения от вътрешността на Македония показват
нарасналото революционно настроение, готовността на българите от вътрешността
на областта, особено на младежите, за борба. При такава обстановка в началото
на октомври в Кресненската клисура е даден първият сигнал на въстанието.
128. Француски документи. .
., д. № 15, с. 28-29.
[Previous] [Next]
[Back to Index]