Кресненско-Разложкото въстание, 1878-1879
Дойно Дойнов
 

III. Външнополитическата обстановка и въстанието

1. Политиката на великите сили и въстанието

[[ Ж. Франция, Германия и Италия ]]
 

*  *  *

Политиката на трите велики държави - Русия, Австро-Унгария и Англия - към борбата и съдбата на българите в Македония през 1878-1879 г., както и към източнорумелийската съпротива била най-активна и същевременно имала най-голяма роля и значение за развитието и стихването на въстанието. До голяма степен линията и общият дух на външната политика и на Франция, Германия и Италия влияели в тази насока, макар и не така непосредствено, а само в общото съотношение на силите, в двустранните и многостранните съглашения и договори, в комбинациите по други въпроси на общоевропейската и колониалната политика на силите и т. н.

Не без значение е и обстоятелството, че и тези Велики сили имали дипломатически представители в Османска Турция, консули и вицеконсули в Източна Румелия и Княжество България. В непосредствени връзки с ръководители на движението или с близки на тях лица, с обществеността и населението те упражнявали пряко влияние на техните цели, намерения и програми, и то в съответствие с възприетите външнополитически позиции на прави-

251

телствата им. Поради това, макар и съвсем бегло, ще разгледаме политическата линия на тези три държави, а отчасти - и дейността на техните дипломатически представители към Кресненско-Разложкото въстание.

Политиката на Франция на Балканите през 1878-1879 г. се обуславяла главно от нейните интереси в съотношението и равновесието на силите в Европа и, на второ място, от икономическите й интереси в Европейска Турция.

В периода от избухване на Източната криза до войната Франция се стремяла да въздействува за предотвратяване на военния конфликт на Балканите. Френските държавни ръководители се плашили, че това ще развърже ръцете на Бисмарк за нова агресия срещу слабата Трета френска република. Френските делегати, макар и колебливо, поддържали Русия на Цариградската конференция, а по време на войната френското правителство заявило, че ще пази пълен и строг неутралитет. [314]

Но след оставката на Деказ и след краткотрайното правителство на десните роялисти на власт идват умерените републиканци начело с Дюфор и с министъра на външните работи В. Вадингтон. Новото правителство поема друг външнополитически курс - проанглийска ориентация и опити за сближение с Германия. По същество френското правителство взема противоруски курс във връзка с балканските въпроси, обсъждани на Берлинския конгрес и след това от европейската дипломация.

Първата решителна проява на тази нова линия се манифестирала на Берлинския конгрес. Задачата на френската дипломация се е свеждала до ограничаване на “опасните за европейското равновесие” последствия от руско-турската война. [315]

Резултатите от решенията на конгреса и френската линия са отчетени в доклад на Вадингтон до Дюфор от 14 юли 1878 г. По-специално за българския въпрос Вадингтон пише: “Що се отнася до нас, ние признаваме, че беше уместно да се противопостави една бариера на нашествието на славяните към Средиземно море и Адриатика; все пак ние мислехме, че най-доброто би било да се потърси тази бариера сред самите населения, които естествено се намират в борба с тях в това съперничество с русите. Ние бяхме на мнение да се облагодетелствува особено нарастването на Кралство Гърция.” [316] Освен в защита на гръцките интереси френската политика се застъпила и за някои румънски искания. По всички други въпроси то застанало на позицията: да се ограничи руското влияние на Балканите, да се намали българската държава и въобще да се намалят придобивките за “славянската раса”, да се запазят по възможност освен гръцкото териториално разширение в Епир, Тесалия и евентуално в Македония целостта и ненакърнимостта на останалите части на Европейска Турция. [317] С това френската финансова бур-
 

314. С. Дамянов. Франция и българската национална революция. С., 1968, с. 127-151, 166-196; С. Дамянов. Франция и восточный кризис. 1875-1878. 100 godisnjize ustanka u Bosni i Herzegovini . . ., T. I, p. 313-325; A. З. Mанфред. Внешняя политика Франции. 1871 -1891. М., 1952; Очерки истории Франции. М., 1961; Ю. В. Борисов. Русско-французкие отношения после Франкфуртского мира (1871-1875). М., 1951; Ed. Drlauеt. La Question d’Orient depuis les origines jusqu’a nos jours. Paris, 1912, и др.

315. Пак там; История на дипломацията. Т. II, 1898, с. 139.

316. Documents diplomatiques francais (1871-1914). I serie (1870-1900). T. II (1875-1879). Paris, 1930. No. 377, p. 355-359.

317. Пак там, с. 356-357; Ал. Нарочницкий. Балканский кризис 1875-1878 г. и великие державы; 100 godisnice ustanka u Bosni i Herzegovini . . ., T. I, p. 47-48.

252

жоазия се стремяла да запази своите интереси в Близкия Изток и да не допусне там един нов съперник - Русия.

Тази линия на френското правителство по Източния въпрос продължила и през следващия период. В този дух били и указанията на френските държавници до своите дипломатически чиновници в Ориента, които следвало да осъществяват тази политика.

Типична в това отношение е една мисъл, която барон дьо Ринг изказва като синтез на цялата политическа стратегия на Франция на Изток: “Ако трябва да се направи равносметка на указанията, които имах чест да получавам от Вас, откакто се намирам в Ориента - пише той в доклад до В. Вадингтон от 29 ноември 1879 г., - това е презумпцията русите да не станат господари и владетели на брега на Егейско море. Това е червената нишка, която преминава през всички Ваши инструкции.” [318]

От всички тези основни положения произтичала и практическата дипломатическа дейност на френските дипломати на Изток.

Преди всичко Франция се противопоставила на руското влияние в Княжеството и най-вече в Източна Румелия. Според френските дипломати Източна Румелия следвало да бъде “контрафорст на руска България”, т. е. на Княжеството. [319] В този смисъл френската дипломация защищавала гръцките аспирации в тази област и се обявила към стриктното приложение на Берлинския договор. Оттук произтичало и негативното отношение на френските дипломати и правителството към източнорумелийската съпротива.

Що се отнася до Македония, френската политика защищавала гръцките етнически интереси, но не ги отъждествила с въпросите за териториални анексии и промени. Френското правителство се стремяло да се коригира само гръцко-турската граница, но не се ангажирало с прокламираните великоелински аспирации за цяла Македония. В момента във връзка със своите икономически интереси и заради равновесието в Европа френската дипломация не искала да се накърняват османските владения в тази част на Балканския полуостров.

Поради това френското правителство съдействувало със свои специалисти за повишаване отбранителната турска система на Проливите. [320] Френските представители получили указания от Париж да гласуват за турските интереси и права или пък за румъни и гърци, против славяните. [321]

Френският и английският посланик провеждали в много случаи единна линия срещу руската политика по отношение на Княжество България и Източна Румелия. [322] Те се обявили решително срещу съпротивата на източнорумелийци, а когато избухнало Кресненско-Разложкото въстание, реагирали още по-остро. Още на 22 октомври Фурние в телеграма донесъл в Париж, че зад българското движение в Македония Русия фактически криела намеренията си против австрийските стремежи към Солун. В следващите телеграми изтъквал още по-категорично, че въстанието е насърчавано и подпомагано от русите. [323]
 

318. Француски документи . . ., д. № 121, с. 198.

319. Пак там, д. № 53, с. 86-87.

320. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 199, с. 317-320.

321. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 528.

322. Пак там, с. 515.

323. Француски документи . . ., с. 31-32.

253

От това произтичало и явното безспокойство на френската дипломация при вестта за обявяването на Кресненско-Разложкото въстание и сравнително голямото внимание, което му отделили както френските представители в Ориента, така и френското външно министерство.

Най-оживена дейност в хода на въстанието проявили Д. Девлет, вицеконсул в София, пристигналият след това консул в София Ж. Шефер, вицеконсулът в Пловдив А. Боасе и, разбира се, посланикът на Франция в Цариград А.Фурние. В Солун се намирал вицеконсулът Мале, който непрекъснато наблюдавал и донасял за настроенията на българите в Македония, както и за разширяването на въстаническото движение във вътрешността на Македония. Свои наблюдения и оценки за въстанието от военностратегическа и тактическа гледна точка имал и френският военен аташе в Цариград - генерал-щабният капитан Де Торси. [324]

Отношението на френските дипломатически представители към въстаническото движение в Македония през 1878-1879 г. се свеждало до следните по-главни моменти:

Въстанието е предизвикано и насърчавано от русите. В този смисъл Фурние телеграфирал до Вадингтон още на 21 октомври 1878 г. и продължил с известни резерви да поддържа тази позиция. По-късно, като съобщавал за заетата официална линия на руското правителство, той изтъквал прикритата помощ и съдействието, което Дондуков-Корсаков и останалите руски военни и граждански власти оказвали на движението. [325] Същото поддържали Девлет и Боасе. [326] Но навсякъде френските представители подчертавали, че въстаническото движение е българско по своя характер и цели възстановяването на Санстефанска България. В доклад от 28 октомври Фурние пише, че целта е да се вдигне българското и гръцкото население на Източна Румелия, Тракия и Македония и да се присъединят трите въстанали области към Българското Княжество, за да се създаде най-после една голяма държава под защитата, патронажа или под властта на Русия. [327] В това отношение “Българското население, изглежда, че не схваща идеята на цяла Европа за умиротворяването. . .” [328] Според френския дипломат въстаническото движение цели да принуди Европа да измени клаузите на Берлинския договор за България. В един от докладите си, като съобщава, че “целият източен дял на Македония е поприще на чести борби и многобройни грабежи и пожари”, че много села са опожарени от българите или башибозуците, а между Кюстендил и Куманово близо до Велес, в Костур, Битоля, Прилеп и Неготино са се появили въстанически чети, Фурние заключава: “Следователно може да се каже, че анархията в Македония е пълна и, изглежда, че целта на водачите на движението е постигната: актовете на насилия и репресии достигнаха до такава степен на интензивност, че скоро на Европа ще й стане ясно, че мюсюлманската и християнската раса мъчно могат да живеят под една обща власт.” [329]

В докладите на френските дипломати се съдържат още ред други факти, които разкриват френската политика. Те следели с внимание и най-малките
 

324. Голяма част от техните доклади и наблюдения са публикувани във “Француски документи. . .”

325. Пак там, с. 42, 53, 54.

326. Пак там, с. 45, 31, 52, 75-76, 78 и др.

327. Пак там, с. 35.

328. Пак там, с. 79.

329. Пак там, с. 89-90.

254

факти на българо-гръцкото единство и общото участие на двете националности във въстанието. Това било опасно с оглед възприетата френска позиция и затова, след като получили точни сведения, че във въстанието и четите участвуват само отделни лица от гръцки произход, [330] настъпилоуспокоение; от голям интерес за френските дипломати били споровете и данните около етническата същност на Македония и пр. [331]

Наред с изразеното отношение към целите и евентуалните резултати на въстанието френските дипломатически представители не отминали въпроса за популярността на движението сред българите от Княжеството и Източна Румелия, за общността и единството им с македонските българи. В почти всички доклади се изтъквало за събирането на помощи, доброволци и оръжие из всички краища на страната. [332]

В докладите на френските дипломатически представители са намерили отражения и въпросите за началото и развоя на въстанието, за ръководството му, за степента на опустошенията и бедствията на бежанците. [333] Макар че самите те се оплаквали, че нямали възможност за намиране на информатори и наемане на специални агенти - нещо, което и английските, и австрийските представители правели, [334] тяхната постоянна информация и засегнатите в нея въпроси, както и въпросите, на които настойчиво искали отговор от Париж, показват, че въстанието е интересувало сериозно и френската дипломация.

Нужно е да се посочи, че част от тези френски дипломати независимо от линията на френското правителство, която те осъществявали по отношение на България и българския народ под влияние на местните условия и в контакт с народните маси, заставали в някои случаи на обективни, хуманни и справедливи позиции. В такива случаи те виждали фалша и безперспективността на официалната френска политика по отношение на българския народ и заставали срещу нея.

Типичен пример в това отношение е френският представител в Европейската комисия за Източна Румелия и нейният председател барон Н. дьо Ринг.

Първоначално той бил активен проводник на политиката на Великите сили за спиране съпротивата на българския народ срещу Берлинския договор, изказвал съмнение по националния български състав на Източна Румелия и Македония и т. н. Впоследствие обаче, след едно дълго пътуване през Тракия, Рила и Кюстендил, както и през цяла Македония, в неговите схващания настъпила голяма еволюция. Барон дьо Ринг се запознал с положението на македонските българи и получил от тях редица прошения, молби, влизал в непосредствени разговори с тях и пр. и въз основа на това си съставил свое собствено мнение.

Така още от момента на своето влизане в Македония, на 23 септември 1879 г., до пристигането си в Солун той получил петиции от жителите на Крива Паланка, Куманово, от Пианечкия и Малешевския край, Прилеп, Скопие, Велес, и пр. Макар и поставени в изключително тежко положение и
 

330. Француски документи. . ., с. 89.

331. Пак там, с. б. 7-9, 14, 19 и др.

332. Пак там, с. 80-81, 90-91.

333. Пак там, с. 78-79, 79-83, 94, 97, 98-100.

334. Пак там, с. 51, 109 и др.

255

с риск да си навлекат смъртната ненавист на османските държавни органи, на влиятелните бейове и на гръцките духовни власти, българите правили молби и изложения, събирали многобройни подписи и ги предавали на френския представител.

Още в Крива Паланка барон дьо Ринг констатира: “Християните живеят под един постоянен терор. Нито местният свещеник, за когото имахме едно писмо, нито някой друг виден гражданин се осмели да дойде да ме види. Но все пак те тайно ми доставяха петиция.” [335] В тази петиция се изтъквало, че българският език и националност се преследват от турците, а гръцките духовни власти, бейовете и агите се разполагали самоволно с имота и живота на населението. [336]

Типично в това отношение е описанието, което барон дьо Ринг прави за Куманово: Градът Куманово - пише той, се състои от около 2000 къщи, като във всякоя от тях живее по едно семейство. Българските семейства могат да се начислят на 1700, а мюсюлманските не надминават 300. Както и в Крива Паланка, гръцкият елемент е представен от едно единствено семейство . . . Казата обхваща 122 села, от които 27 са мюсюлмански (османлии и арнаути), 6 са заселени с българи-патриаршисти, а останалите са българи-схизматици. Каймакаминът, към когото се обърнах веднъж за статистически данни, ми каза, че гърците съставляват една трета от подчинените му християни. Това не беше единствената неточна информация, която ми даде този официален функционер. . .” [337] В Скопие френският представител констатирал същата етническа картина и макар че според него по физически и расови особености македонските българи имали известни отлики от дунавските, “това е от значение за етнографските науки и няма никакво значение в политически аспект. . . Македонските жители, говорещи български език, както и тия, които признават патриаршията, така и ония, които са патриаршисти, с право или не са уверени, че са българи, значи те са българи. . . Всички гръцки лукавства няма нищо да помогнат. . .” [338]

Всички тези данни и настроения били изложени в петиции. Във велешкото изложение например се казва: “Ваше превъзходителство! Нашата земя беше щастлива, когато по Санстефанския договор трябваше да се избави от дългия хомот на турците и да се обедини със свободна България. Междувременно след Санстефанския договор Европа, желаейки да покаже своите грижи за доброто на християните и в желанието си да се избягнат причините за нови вълнения, сключи един друг договор, наречен “Берлински договор”, който раздели Македония от свободна България и вместо автономията, която ни беше дадена със Санстефанския договор, ни бяха обещани реформи. . . Ето изминаха две години от подписването на Берлинския договор и от тогава нашето и без това критично положение става още по-лошо мимо грижата на цивилизована Европа.” [339] В заключение на петицията жителите на Велес се обръщат с молба към барон дьо Ринг да я поднесе “пред Вашето правителство и Вашата славна свободна държава, която всякога е показвала
 

335. Француски документи . . ., д. № 86, с. 149.

336. Пак там, д. № 87, с. 150.

337. Пак там, д. № 91, с. 153-154.

338. Пак там, д. № 93, с. 159-160.

339. Пак там, д. № 109, с. 173.

256

симпатия към българската националност, за да се дадат на македонските българи правата, предвидени по чл. 23 и 62 от Берлинския договор” [340].

Подобна е и молбата на прилепци. “Благодарение на Санстефанския договор ние бяхме освободени от хаоса на неправдите. Нашите сърца бяха препълнени с радост, но за нещастие тя бе краткотрайна. Берлинският конгрес повторно ни хвърли в кървавите ръце на нашите вековни тирани. . .” По-нататък в изложението се изтъкват злоупотребите на аги, бегове и поляци, на неправди и гонения, на насилствено помохамеданчване и т. н.

В резултат на обиколката си през почти цяла Македония барон дьо Ринг не само се запознава на място с положението, но и от многобройните срещи, петиции, изложения ревизира напълно своите схващания. Според него европейските държави са задължени пред населението на Македония, което чака изпълнението на чл. 23 на Берлинския договор, макар че това е минимум в сравнение с онова, което те са получили по Санстефанския договор. Обяснима е позицията на Австро-Унгария, която не е заинтересована от приложението на реформите, но лекомислено е поведението на Италия, а що се отнася до Франция, тя трябвало да съдействува за създаване на добри условия за живот на раята в Европейска Турция, докато се смята, че последната трябва да се съхрани за живот. Според консула следва да се развива административната уредба, да се поощрява местното население към известна самостоятелност в рамките на Османска Турция, а ако бъдещето покаже, че това е невъзможно, “да се подкрепи формирането на независими държави, които обезателно не биха гравитирали в орбитата на Русия. Чл. 23 е едно от средствата да се постигне тази цел.” [341]

*  *  *

Германия в хода на Източната криза и непосредствено след нея нямала все още преки политически интереси на Балканите. [342] Но нейната политика имала особено голяма роля и значение в общоевропейското съотношение на Великите сили и преди всичко в общата и балканската политика на Австро-Унгария и Русия, двете държави, които, както изтъкнахме, играели най-значителна роля в българския въпрос след приключване на Руско-турската войни от 1877-1878 г.

Ролята на германската политика и канцлера Бисмарк във взаимоотношението Русия - Австро-Унгария по балканските проблеми до Берлинския конгрес беше засегната в предишното изложение, но сравнително кратко с оглед на детайлната разработка, която има по този въпрос в чуждата и нашата историография. [343]

Същото може да се каже и за политиката на Германия спрямо Русия, Австро-Унгария и Англия в последвалия и интересуващ ни период - времето след Берлинския конгрес до 1881 г., т. е. когато избухва и протича Кресненско-Разложкото въстание.
 

340. Француски документи. . ., д. № 109, с. 174.

341. Пак там, д. № 121, с. 198.

342. К. Косев. Цит. съч., с. 49. Няколко години след Берлинския конгрес Бисмарк отново подчертава, че “за Германия няма абсолютно никакво значение, дали България ще е малка или голяма. Дори в границите си от Сан Стефано тя не би пред ставлявала някакво неудобство за нас” (пак там, с. 438).

343. Преглед на литературата по въпроса вж. у К. Косев. Цит. съч., с. 9-13. Изложение по същия въпрос вж. пак там и у В. Паскалева. Прусия - Германия и българският въпрос през третата четвърт на XIX в., Ист. пр., 1973, № 5, с. 34-61.

257

Преследвайки главните задачи на пруско-германските цели за обединяването на Германия след отстраняването на Австрия от съперничеството в немския свят, в конфликта с Франция Бисмарк се ориентира към съюз с Русия и Австро-Унгария. Този “Съюз на тримата императори” освен антиреволюционната си същност за Германия е осигурявал нейната защита от коалиции и е развързвал ръцете й в борбата на запад. Източният въпрос, в който Германия е поддържала единия или другия си съюзник, както е добре известно, е разглеждан от Бисмарк само като “компенсационен”. С оглед на всичко това генералната стратегия на Бисмарк в отношението към двете съюзни държави е била: Германия да има и да играе ролята на арбитър. Много ясно канцлерът излага концепцията си на 29 септември 1876 г., т. е пред развръзката на Източния въпрос, пред княз Хохенлое: “Ако се разрази конфликт между Русия и Англия, това на нас няма да нанесе никаква загуба. Англия и Русия не могат особено да си навредят една на друга и ние можем да останем спокойни зрители на борбата между тях. Много по-лошо би било, ако се сблъскат Австрия и Русия. Ако ние останем неутрални, потърпевшата страна никога няма да ни прости. Ако Австрия бъде унищожена окончателно, то ние няма да получим никакви изгоди от това; естествено ние ще можем да присъединим към себе си немците в империята, но не ще знаем какво да правим със славяните и унгарците. Общественото мнение в Германия не би ни позволило да излезем с Русия против Австрия. Гибелта на Австрия прави за нас опасна Русия. Ако Австрия съществува, ние ще можем да удържиме Русия от всякакво решително стремление.” [344] Оттук произтича и изводът: ако съхранението на Австрия е необходимо, то съюзът с нея става неизбежен. [345] При това от двете съюзни държави Австрия била по-слабата страна и следователно двустранният съюз с нея водил до нейното съществуване, а с това се запазвал и “Съюзът на тримата императори”, който бил лост в ръцете на Германия за регулиране на международните й взаимоотношения.

На основата на тези интереси на Германия Бисмарк поема курс на сближение с Австро-Унгария, курс, който започва след приключване на Руско-турската война и завършва със сключването на двустранния Австро-германски съюзен договор от 7 октомври 1879 г. [346] Това именно е времето, в което руско-германските отношения се влошават и на дневен ред излизат въпроси, като войната в пресата (“вестникарската война”), забраната на внос на руски добитък в Германия под предлог на “чума в Русия”, житните мита и т. н. [347] В поредицата на тези враждебни руско-германски отношения важно място заемат и балканските проблеми.

По същество Бисмарк подкрепя Австро-Унгария срещу Русия на Балканите, но в определени рамки, т. е. дотолкова, доколкото, като лавира между интересите на едната или другата страна, да докаже на всяка една от тях
 

344. С. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 37.

345. Пак там, с. 38; О. Бисмарк. Мысли и воспоминания. Т. II. М., 1940, с. 209-215.

346. История на дипломацията. Т. II, с. 145-152; С. С. Татищев. Цит. съч., с. 532-579; С. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 81 и сл.; О. Бисмарк. Цит. съч., с. 209-230; Русско-германские отношения. 1873-1914 г. Красный архив. Т. I. M., 1922; Die Grosse Politik. Bd. III, Nr. 440-513, p. 3-135.

347. История на дипломацията. Т. II, с. 145-149; С. С. Татищев. Цит. съч., с. 534-539; С. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 81-121.

258

необходимостта от съюза им с Германия. [348] И понеже това не е било трудно за Австро-Унгария, Бисмарк насочва главно усилията си да респектира руската дипломация и лично канцлера Горчаков по изключително болезнените за Русия балкански въпроси. [349]

През октомври 1878 г. Бисмарк нарежда на германските делегати в международните комисии за приложение на Берлинския договор да държат неблагоприятна за Русия линия на поведение. [350]

По този повод Горчаков писал на Убри, че германските делегати не излизат открито с враждебни на Русия инициативи, но предоставят това на австроунгарските и английските представители.

На дело това означавало, че германските делегати вземат враждебна на Русия позиция и подкрепят нейните противници по балканския и най-вече по българския въпрос. [351]

Особено ярко изпъква позицията на германските делегати в европейските комисии. Александър II в прословутото ек писмо, станало обект на толкова обсъждания, до император Вилхелм от 3/15 август 1879 г., като изтъква, че в името на дружбата между двете страни заслужава да се докосне до един “деликатен” момент, пише: “Става дума за поведението на различните германски дипломатически агенти в Турция, които вече от известно време насам за нещастие се проявяват враждебно на Русия. . . , където по думите на самия княз Бисмарк Германия няма интереси, които би следвало да пази, докато ние имаме, и то най-сериозни.” По-нататък Александър II продължава: “Остава само да се приведе в изпълнение това, което е било уговорено на Берлинския конгрес, но това следва да се извърши добросъвестно. Междувременно турците, поддържани от техните приятели англичани и австрийци, които вече са се утвърдили в две турски области, където те се втурнаха в мирно време, не престават да предизвикват затруднения в цодробностите, представляващи изключителна важност както за българите, така и за храбрите черногорци. Това правят и румъните по отношение на България. Европейските комисари са призвани да решат тези въпроси. Френските и италианските комисари почти във всички въпроси се присъединяват към нашите, [352] докато германските очевидно са получили нареждания във всичко да поддържат мнението на австрийските делегати, систематически враждебни за нас, и пои това за въпроси, никак неинтересуващи Германия, но много важни за нас.” [353]
 

348. О. Бисмарк. Цит. съч., с. 224-229. Бисмарк изрично пише: “Ние сме длъжни да не оставяме Австрия, но сме длъжни да не изпускаме пред вид възможността, че виенската политика доброволно или недоброволно ще ни остави” и затова “за нас е изгодно, че Австрия и Русия имат на Балканите противоположни интереси, докато между Русия и Прусия-Германия нямат такива големи противоречия, че подобни противоречия биха могли да дадат повод за разрив и война” (пак там, с. 228- 229). По-късно при сключване на австроунгарския съюз Бисмарк подчертава на Андраши, че той не ще позволи въпреки съюзния договор Австрия да въвлече Германия във война с Русия заради прекомерни, завоевателни намерения и стъпки на Австро-Унгария на Балканите (К. Кожухаров. Цит. съч., с. 271).

349. С. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 61-52.

350. История на дипломацията. Т. II, с. 146.

351. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 634-535.

352. Очевидно Александър II подсилва фактите. Френските делегати не са имали винаги такива благоприятни за русите позиции в европейските комисии. Очевидно с това подсилено твърдение се поставя на преден план мястото на Русия в германо-френските отношения, към което Германия е била особено ревнива.

353. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 540.

259

Поведението на германските дипломатически представители и делегати на Изток се почувствувало осезателно в тяхната ежедневна дейност още в началото на октомври 1878 г., т. е. точно в момента, когато избухнало Кресненско-Разложкото въстание.

Един от първите негативни актове на германските представители дошъл по повод молбата на българите от Джумайски окръг за присъединяване на окръга към Княжество България. Изложението било поднесено от Д. Греков и Григор Д. Начович до посланиците на Великите сили в Цариград. С изключение на италианския, който се изказал благосклонно за българските тежнения, всички други посланици или не ги приели, или пък били твърде неразположени към такива актове. “Що се отнася до германския посланик - пише Лобанов-Ростовски,- той приел делегатите само затова, за да им каже, че не може да приеме тяхната молба, не обсъждайки това с колегите си; освен това той ги посъветвал да я отправят направо в Берлин и делегатите, след като напуснали граф Хатцфелд, последвали съвета му.” [354]

Тази линия на германските дипломатически представители продължава и през следващия период - при обсъждането на Органическия устав за Източна Румелия и в международните комисии по разграничаване на българо-турските и българо-румънските граници, на Учредителното събрание в Търново и т. н. Без да влизаме в подробно изложение по тези въпроси, [355] нужно е да изтъкнем, че политиката на Германия в този момент е също така неблагоприятна за развитието на Кресненско-Разложкото въстание. На този етап с оглед интересите на Германия Бисмарк не само че не поощрявал руската политика за активни действия на Балканите, нещо, което наблюдаваме в предшествуващия период, но съобразно с избраната формула за арбитражната роля на Германия в Тройния съюз подкрепял Австро-Унгария.

При враждебната позиция на Англия и Австро-Унгария, към които гравитирала и Франция, и при явно усилващите се противоруски тенденции на германската политика Русия нямала вече и оная подкрепа, която чувствувала преди обявяването на Руско-турската война от 1877-1878 г., за да излезе открито и активно в защита на националноосвободителните и обединителни стремежи на българския народ.

По време на Берлинския конгрес, а също и в следващия период политиката на Италия нямала решаващо значение във възникналите противоречия между Великите сили на Балканите.

Италианската позиция на Берлинския конгрес се определяла не от аспирациите й към Балканите, такива все още не били формулирани, а от евентуалното уголемяване на съседна Австрия и от нарушаване на съществуващото равновесие между двете страни. На едно бурно заседание на правителството италианското отношение било формулирано така: Италия да не се противопоставя на австрийската окупация на Босна и Херцеговина, а да насочи усилията си към едно стесняване правата на Австрия и да настоява за поддържане на суверенитета на Портата. Но ако Австрия присъедини (анексира) двете области, италианските представители да сондират почвата за компенсация. [356]
 

354. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 169, с. 271-272.

355. За последвалите руско-германски преговори, по-специално тези на Сабуров с Бисмарк, срещата на двамата императори в Александровка и пр. вж. у С. С. Татищев. Цит. съч., с. 550-576, и С. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 123-152.

356. Д-р К. Кожухаров. Цит. съч., с. 251.

260

Компенсацията е могла да бъде за сметка на африканските владения на Портата или пък в Албания. Още през септември 1877 г. Бисмарк в среща с Криспи изтъкнал, че Италия може да бъде възмездие за сметки на руското и австроунгарското разширение на Балканите, също така за сметка на Османска Турция, с Албания. [357]

На конгреса обаче италианските представители търсели компенсации не за сметка на Турция, а на Австро-Унгария, и то в Средиземноморието. Поради това Италия е една от малкото Велики сили в Европа, която се връща от конгреса без никакви придобивки.

В следващия период на власт в Италия идва правителството на Кайроли. Неговата главна цел по отношение на териториалното разширение на Италия било присъединяването на Триест и Трентино, които все още били под властта на Австро-Унгария. Това изостряло итало-австроунгарските отношения и обективно правело Италия враг на австрийските аспирации на Балканите. [358]

Поради това италианските представители подкрепяли борбата на балканските народи и по-специално на българите срещу възможните австро-унгарски попълзновения на Балканите.

Още едно обстоятелство допринасяло за симпатиите на италианските дипломатически представители на Изток към националноосвободителните движения на балканските народи. Италия наскоро завършила обединителния си процес и сред италианските представители бил все още пресен споменът от борбите. Дори част от тези дипломати били бивши участници в националноосвободителното и обединително движение.

Ето защо италианските делегати почти единствени от представителите на Великите сили в европейските комисии показвали склонност да подкрепят руските предложения, а и негласно да съветват българите от Източна Румелия да се съпротивяват срещу възстановяване старите порядки на османско господство.

Така например италианският консул в Пловдив съветвал българите да се борят срещу връщането на турските гарнизони на Балкана “със законни и незаконни средства” и да поддържат чувството си за единство с братята си от Княжество България. В случая той им изтъквал и примера на Италия, която след дълги борби е успяла да се обедини и да създаде единна държави. [359]

Италианските представители почти единствени не възприели подозрителна и враждебна позиция спрямо българското въстаническо движение в Македония, [360] но те не били и в състояние да му окажат дипломатическа или пък каквато е да било друга помощ.
 

357. Д-р К. Кожухаров. Цит. съч., с. 284. Италианските домогвания към Албания имат по-стара история. През 1876 г. в Милано бил създаден Итало-албански комитет за освобождение на източните албанци (И. Г. Сенкевич. Албания в период Восточного кризиса. М., 1965, с. 75).

358. Макар че правителството на Кайроли заело лоялна позиция да не създава спънки на австроунгарската окупация на Босна и Херцеговина, отделни италиански дипломати по свои почини се стремели да създадат затруднения на Хабсбургите. Такъв бил например посланикът граф Торниели, който се опитвал да раздвижи ду ховете в Сърбия, за да затрудни окупацията на Босна; той обещавал помощта на Италия на албанците и ги подтиквал към бунтове. Целта му била да създаде Балканска лига за борба срещу австроунгарското проникване на Балканите. Разбира са, това били частни дела, необвързани с политиката на страната, и естествено те не довели до никакъв резултат (ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 5666).

359. Новое время, 31 окт./12 ноем. 1878, № 961.

360. Освобождение Болгарии ... Т. III, д. № 169; с. 271-272; д. № 273, с. 420- 430; д. № 300, с. 470-472 и др.

261

*  *  *

От изнесеното дотук се вижда, че Кресненско-Разложкото въстание избухва и се развива в изключително неблагоприятна външнополитическа обстановка. Дори Русия, една от Великите сили, в чийто интерес е обединението на българското население и създаването на единна, голяма България, поради неблагоприятната общоевропейска обстановка е принудена да не го подкрепи. Интересите на останалите Велики сили с изключение на Италия не съвпадали с обединителните стремежи на българите, тъй като водели и до увеличаване сферите на прякото руско влияние на Балканите. От друга страна, когато въстанието обективно създава възможност за австроунгарска окупация на Македония, целите на движението не само не съвпадат с австроунгарските аспирации, но и довеждат до отлив от въоръжената борба и до търсене на други пътища и средства за запазване на българската националност и подобрение на положението на подвластното на Портата население.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]