Йосиф-Юрай
Щросмайер
XIII
ЙОСИФ-ЮРАЙ ЩРОСМАЙЕР
Издаването на сборника „Български народни песни" винаги се свързва с името на хърватския епископ Йосиф-Юрай Щросмайер. И това е напълно справедливо. Защото моралната и материалната помощ на Щросмайер има решаващо значение за появата на сборника като книга. Заслугите на Щросмайер са неоспорими и те с пълно основание са предмет на подробни изследвания от страна на редица български и хърватски учени. [1]
Без да се спираме на подробностите, нека накратко напомним основните факти, свързани с подкрепата, която Щросмайер оказва на Константин Миладинов при подготовката и издаването на сборника „Български народни песни". Според сведенията, които хърватският духовник съобщава лично на Иван Шишманов (1898 г.), през първата половина на 1860 г. Константин Миладинов изпраща писмо на Щросмайер от Москва, като го моли да окаже съдействие за издаването на българските народни песни. След като получава положителния отговор на Щросмайер, Константин Миладинов незабавно тръгва от Москва за Виена. Първата им среща става във Виена по всяка вероятност през юни 1860 г. Втората половина на 1860 г. Константин Миладинов посвещава изцяло на подготовката на народните песни за издаване.
В началото на януари 1861 г. ръкописът е вече напълно готов. Към средата на месеца Константин Миладинов и Йосиф Щросмайер отиват от Дяково в Загреб и го предават в печатницата на Антун Якич. Работата в печатницата в основни линии протича нормално, въпреки че неизбежните трудности съпътствуват отпечатването на книгата. Константин се установява в Загреб. Той ежедневно следи и непосредствено подпомага цялостната подготовка на изданието. Освен съставителството той изцяло поема редактирането, а по-късно и прецизната работа с коректурите. Без да се прави механично сравнение със съвременните условия и изисквания, а само като се изхожда от обема и сложността на ръкописа, не е трудно да се разбере, че от средата на януари до края на май Константин Миладинов извършва огромна работа, за да може отпечатването на сборника „Български народни песни" да приключи през юни 1861 г. Фактически отпечатването на книгата се извършва за не повече от пет месеца.
Йосиф-Юрай Щросмайер преди всичко оказва неоценима морална подкрепа на Константин Ми-ладинсв, като се започне още с положителния отговор, който му изпраща писмено в Москва, и се стигне до последния ден, в който се завършва отпечатването на сборника. Освен това Щросмайер поема напълно всички материални разходи, свързани с подготовката и отпечатването на книгата. По време на престоя му в Дяково (втората половина на 1860 г.), тогава, когато Константин Миладинов прави последна редакция на ръкописа, Щросмайер го настанява да живее и да работи в стая на местната семинария. През тези месеци младият българин от Струга се храни на трапезата на гостоприемния хърватски духовник
Когато се проследява животът на Йосиф-Юрай Щросмайер, когато човек се вглежда в неговото отношение към българите въобще и особено когато се разсъждава върху грижите и вниманието, с които той обгражда Константин Миладинов, съвсем естествено изникват много въпроси. Не е нужно и няма да се спираме на всички. В нашия случай обаче изниква един основен въпрос — познава ли Щросмайер българите като народ? Познава ли той българската история и култура? Има ли ясното съзнание, че като оказва помощ на Константин Миладинов да бъде издаден сборникът „Български народни песни", подпомага най-непосредствено борбата на българите да бъдат признати като самостоятелен народ? И по-нататък — знае ли Щросмайер, че Константин Миладинов е роден в Македония? И ако знае, приема ли, че по онова време (1860 г., т. е. 10 години преди обявяването на българска църковна независимост и учредяването на Българска екзархия) в Македония живеят не въобще „македонски славяни", а че там живее българско население?
И така — кой е Йосиф-Юрай Щросмайер? Какво е неговото отношение към
българите? Тук не си поставяме задачата да правим обстойно изложение за
живота и делото на хърватския епископ. Ако се докосваме до някои подробности,
свързани с живота и дейността му, или до схващанията на Щросмайер по различни
въпроси от историята и културното наследство на южните славяни, на политиката
на великите сили на Балканите, или до отношенията между Източноправославната
и Римокатолическата църква — то това ще се ограничи само в рамките, определени
от нуждата да се даде верен отговор на поставения въпрос.
Йосиф-Юрай
Щросмайер
Хърватският духовник е един от най-високообразованите мъже на времето не само в пределите на Австрийската империя. Още през 1838 г. той е носител на титлата доктор на философията, а през 1842 г. защищава с пълно отличие докторат по богословие. Трудолюбивият и високоначетен духовник отрано привлича върху себе си вниманието на църковните и гражданските власти. През 1847 г. той е назначен за младши директор във висшия богословски институт Августинеум във Виена. През ноември 1849 година Щросмайер е назначен за епископ в Дяково. През следващата 1850 г. папа Пий IX утвърждава епископския му чин. В 1851 г. той е назначен и за белградско-смедеревски епископ, т. е. за епископ на католиците в Сърбия [3].
Йосиф-Юрай Щросмайер е известен и като изтъкнат хърватски политически и обществен деятел. Големи са заслугите му за развитието на образованието, културата и изкуството на хърватския и на другите южнославянски народи. През 1860 г. той е утвърден за член на Държавния съвет като един от тримата хърватски представители в тази висша държавна институция в Австрия [4].
На духовното поприще Щросмайер се отличава със самостоятелната си мисъл и със смелите си действия. В това отношение особено силно впечатление прави участието му в работата на ватиканския църковен събор, проведен през 1869—1870 г. Още в началото, при разглеждането на процедурните въпроси, Щросмайер оспорва правото на папата да утвърждава самолично правилника за вътрешния ред на събора. Той съставя специален меморандум до папата (подписан от още 25 германски и австро-унгарски епископи), в който се съдържа предложението — в назначената от папата комисия за изработване правилник за вътрешния ред на събора да бъдат включени и няколко членове, избрани от самия събор. Меморандумът остава без последствие, но той привлича вниманието на значителна част от участвуващите в събора духовници. По-нататък, Щросмайер последователно защищава становището си — решенията на събора да бъдат обнародвани не от името на папата, а от името на самия събор. При определяне (назначаването) на висшите църковни длъжности и по-специално при определяне състава на кардиналската колегия той настоява да бъдат застъпени представители на всички народности. И по други основни въпроси, разглеждани от събора, Щросмайер оспорва някои крайно реакционни схващания, защищавани от папа Пий IX и от най-близките му съмишленици. Особено силно впечатление прави несъгласието му да се приеме една догма за личната непогрешимост на папата. Като се позовава на св. Августин, той защищава становището, че носител на най-високия авторитет на Вселенската църква е не папата, а Вселенският събор [5].
Хърватският духовник е горещ привърженик на идеята за сближаване, а в перспектива и за обединението на католическата и православната църква. Той полага много усилия за запазването на славянските езици при богослужението в католическата църква. През 1859 г. в специален меморандум до папа Пий IX, той подробно обосновава нуждата във всички хърватски епархии богослужението да се извършва на славянски език, а в духовните семинарии в Далмация да се въведе изучаването на старославянски език. През 1881 г., след като папата провъзгласява славянските апостоли Кирил и Методий за светии на католическата църква, в римската базилика „Св. Климент" се отслужва тържествена литургия на славянски език. Тук Щросмайер се обръща с блестяща проповед към присъствуващите богомолци, между които са и представители на различни славянски народи.
В политическата и обществената си дейност Щросмайер неотстъпно и последователно защищава правата на хърватския народ, както и правата на другите народи, включени в състава на Австро-Унгарската империя. Той подкрепя идеята за държавно единство на империята, но при условие че се зачитат интересите на всички народи. „Аз почитам — подчертава той — маджарите като патриоти, но длъжен съм да констатирам, че в Унгария освен маджари има и словаци, и румъни, та и на тях трябва да се даде право и пълна равноправност... Както е признат принципът, че никой не смее да покътне личната свобода на някой гражданин и че държавата защищава тая свобода, така и всеки народ има право да иска свободата му да не се ограничава, а да се защищава и подпомага." [6]
По-нататък хърватският патриот се обявява против изграждането на силно централизирана държавна власт. Той ратува монархията да се развива като федерална държава, в която на дело да се признават интересите и правата на всички — големи и малки — народи. През ноември 1860 г. хърватската банска конференция изработва специален адрес с исканията на хърватските представители до централната власт в Австрия. Щросмайер участвува както в работата на банската конференция, така и в депутацията, която е натоварена да връчи на императора хърватския адрес. Ето какви са някои от исканията, включени в този адрес:
— да се въведе хърватският език във всички учреждения в Хърватско;
— да се назначи хърватски канцлер и да му се предпише да предложи за назначение лица за велики жупани (губернатори);
— Далмация, Кварнерските острови и част от Истрия да пратят свои народни представители в хърватския събор, т. е. да се съединят с Хърватско [7].
Йосиф-Юрай Щросмайер развива широка дейност за разцвета на образованието, културата и изкуствата в Хърватско. По негова инициатива през 1867 г. в Загреб е открита Югославянската академия на науките и изкуствата. През 1874 г., пак по негов почин, е открит Хърватският университет в Загреб. Големи са заслугите на Щросмайер за създаването и на картинната галерия в Хърватско (1884).
Йосиф-Юрай Щросмайер е изтъкнат привърженик на идеята за единството на славянските народи. Още като студент в Будапеща той се запознава непосредствено с идеите на известния словашки поет Ян Колар (1793—1852). Щросмайер възприема схващанията му за културното единство на южните славяни и през целия си живот се бори за осъществяването им. Олицетворение на южнославянската взаимност според него е и Югославянската академия на науките и изкуствата. Степан Юринич [8] разглежда и усилията на Щросмайер за обединение на православната и католическата църква все във връзка със стремежа му да се постигне единство на славянските народи [9].
Щросмайер подкрепя униатското движение сред една част от българското население през 60-те години на миналия век. При разглеждането на този въпрос не може да се игнорира положението му на католически епископ. В подкрепата, която Щросмайер оказва на униатското движение, не може да не се вижда в известна степен и сянката на австрийските опасения от засилване на руското влияние сред българското население. Но влиянието на подобни съображения не бива да се преувеличава. Още в началото на Руско-турската освободителна война известни среди на Запад и най-вече някои клерикални католически вестници изразяват тревогата си от действията на Русия. По този повод Щросмайер прави специално писмено изложение до папския държавен секретар. В това си изложение той порицава писаното в тези вестници против Русия и защищава българите, за чиято свобода Русия започва войната. Според него, ако на мястото на славянската рая са французи, немци или маджари, тези вестници няма да пишат така [10].
Що се отнася до отношението на Йосиф-Юрай Щросмайер към българите, към българското културно наследство и към делото на Братя Миладинови, то най-добре е да се обърнем непосредствено към собствените му мисли и разсъждения.
По повод основаването на Югославянската академия на науките и изкуствата Щросмайер подчертава: „В тоя (книжовен) кръг би могли да се присъединят и трудолюбивите българи. Те са многолюден народ, до 5 милиона жители, а освен това те заслужават всичкото ни внимание още и затуй, дето някога са били първи на книжовното поле и в това отношение са предвождали не само южните, но и северните славяни; в новото пък време тоя народ показва, че в него не е изгаснал духът на св. Кирил и Методий, на Климента, на Иван Екзарх и на Симеона Велики." [11]
Посвещението
към Щросмайер, поместено в загребското издание на сборника "Български народни
песни"
Като си спомня първата среща с Константин Миладинов във Виена, хърватският духовник пише: „Винаги съм аз обичал и почитал достойния, здравия по ум и сърце, и особито пък трудолюбивия, непорочен и честен български народ, и мога каза, че споменът за покойния Миладинов (Щросмайер има предвид Константин, б. м., Д. .Р.) всякога ми трогнува сърцето. Той ви бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайни родолюбец — същи и жив образ на достойния свой български народ... Когато блажений покойник първи път ми поднесе во Виена своите български народни песни, които са от също такава хомеровска стойност, както и нашите хърватски, те бяха написани с гръцко азбуке. Поради това аз му рекох: „Да ти кажа, Миладинов, ако мислиш да ти издам песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви..." Едвам можете да си помислите каква радост от тия ми думи сяйна из очите и цялото лице на благородния момък. „Блажени са устата, каза ми той, които ми изрекоха това желание, и никой не е по-готов от мене да го извърши." И наистина, он извърши това ... и сам Бог знае, дали не е спомогнало именно това обстоятелство, че той заедно с брата си падна в тъмницата Цариградска, защото гърците се гневеха много повече от самите турци на тия с букви словенски печатани песни." [12]
След арестуването на Константин от турските власти в Цариград Щросмайер поема непосредствено защитата му. При това от всички чужденци именно той, заедно с М. А. Хитрово и Чарлс Калверт, съзира най-вярно действителните причини, поради които Димитър и Константин Миладинови са подложени на жестоко преследване. В писмото си до австрийския министър на външните работи граф Рехберг Ратенльовен от 29. Х. 1861 г. той пише: „Преди няколко месеца един млад български писател на име Константин Миладинов (к. м., Д. Р.) отпечата в Загреб български народни песни, които той и неговият брат Димитър бяха събрали. Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот. Отпечатването е извършено в Загреб на мои разноски.
След отпечатването на тия песни гореспоменатият млад човек се завърна в родината си, за да предаде на сънародниците си плода на дългогодишното си неуморно приложение. Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега." [13]
Последното писмо, което Щросмайер отправя до австрийския министър на външните работи, е от 5 януари 1862 г. В него четем: „Живея с убеждението, че турската полиция в случая е позволила да бъде въведена в заблуждение от коварните интриги на фанариотите. .. Както е известно, сред българската нация съществува движение за връщане към католическата черква. Оная част от българската нация, която е привърженица на това движение, изхожда от убеждението, че българската нация би могла да бъде освободена от неестествения духовен гнет, който упражнява фанариотството, само чрез връщане към католическата черква, която най-сигурно ще обезпечи на българите техния славяно-ориенталски обред в литургията, техен национален клир начело с патриарха в йерархията. Оная партия между българите, която се представлява от фанариотизирани или елинизирани българи и желае да запази статуквото, е без всякакво значение и сигурно няма бъдеще. По-значителна е онази партия, която може при известни обстоятелства и да вземе бъдещето на българската нация в свои ръце, която се стреми да изгради една намираща се вън от католическата черква и стояща под закрилата на Русия българска национална патриаршия. Последната партия се намира, което е и естествено, под закрилата на Русия и на английската дипломация ... Миладинов без каквото и да било съмнение принадлежи към католическата партия. Аз познавам основно този човек и неговите стремления. Аз съм говорил твърде често и много обстойно с него по този въпрос. Народните песни на българите, отпечатани на мои разноски и посветени на мен, не могат да имат друга цел, освен високата задача да служат на католическата партия." [14] Липсват обаче други писмени свидетелства, които да потвърждават изказаното от Щросмайер мнение за подобно отношение на Константин Миладинов към католическата партия. Може да се предполага, че в стремежа си да внуши на австрийската дипломация да предприеме още по-енергични действия в защита на Константин Миладинов Щросмайер изказва горните категорични твърдения.
Йосиф-Юрай Щросмайер до края на живота си живо се интересува от съдбата на българския народ. И при всеки подходящ случай той проявява внимание и грижи към българите и към България.
По време на Сръбско-българската война (1885 г.) Щросмайер изпраща чрез Петко Каравелов, тогава министър-председател на младата ни държава, 200 флоринта на Българския червен кръст [15].
Загреб, 1862 г.
През април 1900 г. група ученици и преподаватели от кюстендилското педагогическо училище посещават Щросмайер в Дяково. По време на обеда гостите приветствуват своя домакин, вратата на чийто дом е прекрачвана от не един българин. Щросмайер отговаря с една вълнуваща реч, която звучи не само като собствена оценка на участието му в безсмъртното дело на Братя Миладинови. Тази реч звучи и като основна равносметка на многогодишните отношения и връзки на Щросмайер с българите и с България. „Вие споменахте — обръща се Щросмайер в отговора си към своите български гости — моята любов и моята привързаност към братския български народ и изтъкнахте как аз веднъж, когато вие още не сте сънували за свободата и спасението на своя народ, любезно и приязнено приех в къщата си славния ваш родолюбец Миладинов, когато той се връщаше от Русия за в отечеството си, и как аз не само одобрих, но и на свои собствени разноски издадох хубавия и славен негов труд: поезията на българския народ.
Аз направих това с такава готовност, с каквато издадох и днес още издавам делата, що изтичат от душата на моя собствен народ и събуждат и усилват неговата самосвест и чувството му за свобода и самостойност. Единият от Миладиновците беше при мен през някое време, а вторият се намирал в Стамбул ... И двамата бяха достойни и славни мъже. И двамата умряха в служене на своя народ. Чудно е, ала е така, че понякога най-благородните, най-възвишените и най-заслужилите мъже най-много страдат и умират за свободата и просветата на народа си ... Затова няма на тоя свят по-хубаво и по-дивно явление от онова, когато човек достоен страда за някоя свещена работа и най-после я закрепва със смъртта си. Затова паметта и славата на Братя Миладинови ще траят вечно у славянския, а специално у българския народ.
Аз съм любител, почитател и защитник на славянския народ и сега се радвам от всичкото си сърце на доброто състояние на братския български народ. Съвършено естествено е обаче, че аз винаги и всякога залагам да разпространя любов, мир и съгласие между славянските народи. .. Това би било от извънредна полза и за нас, и за целия свят." [16]
Това са някои от мислите на Йосиф-Юрай Щросмайер за българите и за делото на Димитър и Константин Миладипови. Мисли, пределно ясни, мисли, които не се нуждаят от коментар!
[Previous] [Next]
[Back to Index]
— Теодоров, А. Миладиновските песни и Щросмайер. Пр. Сп., 1985, кн. XVI, с. 82—97;
— Шишманов, Ив. Владика Щросмайер. Спомени от една лична среща. Българ. преглед, V, 1899, кн. 6, с. 77— 78;
— Юринич, С. Йосиф-Юрай Щросмайер, СбНУ, XXII-XXIII, 1906—1907, с. 1—71;
—- Арнаудов, М. Братя Миладинови. Живот и дейност. С., 1969, с. 211—229;
— Петров, П. Хр. Кореспонденция на българи с Щросмайер, Рачки и Шишич. — В: Изв. на Инст. за история. Т. 18, 1967, с. 247—288.
2. Вж.: Юринич, С. Йосиф-Юрай Щросмайер... с. 2.
8. Юринич, Степан (1855—1947). Български учен, обществен и културен деец, по произход хърватин. Действителен член на Българското книжовно дружество от 1900 г. Като учен зоолог работи върху проблеми на безгръбначни и гръбначни животни. Автор е на политически и исторически съчинения и статии. Превежда български художествени произведения на сърбо-хърватски език.
9. Юринич, С. Цит. съч., с. 3.
12. Хърватският текст е поместен към цитираното издание на Юринич, с. 66. Българският му превод вж. у Теодоров, А. Миладиновските песни и Щросмайер. П. Сп. 1885, кн. XVI, с. 82, 83.
13. Братя Миладинови. Преписка. Издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков. С., 1964, с. 241, 245.