ПЪРВА ЧАСТ
 

4. Коя, къде и колко е земята на Източна Тракия. Природни особености
 

В продължение на векове тази земя се е наричала Източна, а още и Одринска Тракия. Ние ще я наречем Източна Тракия. Тя се намира изцяло на територията на днешна Турция [*].

Пограничното село Капитан Андреево край Свиленград ( до 1934-та година Верантеке ) е най-западната точка на Източна Тракия. Оттук границата тръгва на североизток, достига до село Щит ( Юскюдер или Искидер ), след това продължава на изток до село Маточина ( Фикел ), откъдето свръща към Дервентските възвишения, сливащи се със северозападните части на Странджа планина до град Малко Търново. Два километра южно от града граница става течащата право на североизток река Резвая [**], която се влива в Черно море при граничното българско село Резово. Черно море мие североизточните и източни брегове на Източна Тракия, а на югоизток областта опира до Босфора. На юг и югозапад Източна Тракия граничи с Мраморно и Бяло море, както и с планините Курудаг ( най-висок връх 732 м ) и Текирдаг ( най-висок връх 925 м ). Западна граница на областта е река Марица, която е и граница между Турция и Гърция. Или накратко: Източна Тракия е земята, оградена от Черно, Бяло и Мраморно море, река Марица и северните склонове на Странджа планина. Площта на тази земя е 20 500 кв. км., а заедно с прилежащите Галиполски и Цариградски полуострови - 23 000 кв. км.

Българските географи разделят Източна Тракия на три зони: северна, средна и южна. Аз обаче, като имам пред вид историческата съдба на българите в областта, предлагам само две зони: северна и южна.

Северната зона е предимно планинска. Тя включва Странджа планина, нейните поли и прилежащите й равнинни полета. На север Странджа опира до сегашната ни граница с Турция, а на североизток постепенно се снишава до бреговете на Черно море. Южната част на планината е по-висока от северната. Тук, наредени един до друг, са най-високите й върхове - Голяма Махияда ( 1081 м ), Малка Махияда ( 960 м ) и Караманбаир ( 900 м ). Погледнати от юг, откъм полето, те са изключително красиви и внушителни, а местата, където южните склонове на Странджа се сливат с полето, приличат на високи залесени брегове. Други по-забележителни върхове в Странджа са Гьозтепе и Каратепе. На югоизток, планината достига чак до Босфора.

Високите части на Странджа планина са обрасли с дъб и бук, за които естествениците твърдят, че са особени видове. В по-ниските части се срещат дъб, габър, дрян, леска, липа и др. Горската растителност е почти изцяло широколистна. В района на град Бунархисар обаче има едно каменисто място, което местното население нарича Каялък ( Каменак ). То е с дължина петнадесет и ширина седем километра и е обрасло с иглолистно вечнозелено дърво, наречено от местното население хърдъч. Това са по-скоро храсти с височина два-три метра, чиито шипове ( плодници ) са твърди и бодливи и почти не могат да се докоснат с ръка. Иглолистните храсти хърдъч са необикновено хранителни. Местните хора твърдят, че млеконадоят на овце и кози, които се хранят с тях, се увеличава със 100%, а вълната и месото им - с 50%.

Странджанските дъбове са два вида: единият се казва "меше", а другият "цер". Те се различават по листата и жълъдите си. На мешето листата са големи и светли, а жълъдите са дребни; листата на странджанският дъб цер са по-тъмни, а жълъдите му са едри и тъмнозелени на цвят.

Най-голямата ценност на Странджа обаче е огромният, дълголетен дъб, който не може да се види никъде другаде на Балканския полуостров. Лесовъди са изчислили, че възрастта му в отделни случаи надминава хиляда години, височината му е от тридесет до четиридесет метра, а теглото с разклоненията достига до сто тона. Това дърво е запазено предимно на юг от вододелната линия на планината, в подножията на най-високите върхове. В Странджа почти няма голи места. Планината е изцяло залесена, горите са равномерни и като правило проходими. Вероятно тези особености са дали основание на Ботев да изрече безсмъртните думи: “На Странджа баир гората, на Ирин Пирин тревата...” Странджа е закрилница и може би най-хайдушката планина на Балканския полуостров.

Ето някои от по-големите и по-значими райони в северната зона: Одрински, Лозенградски, Малкотърновски, Василиковски, Мидиенски, Бунархисарски, Визенски, Сарайски, Люлебургаски, Чармелински, Деркос, Чаталджа [***]. През северната зона минава историческият древен път Цариград-Одрин, който е направил Източна Тракия тъй значима.

Южната зона е плодородно поле, което е заключено между Странджа планина ( на север и северозапад ), река Марица ( на запад ), Бяло море ( на юг ), Мраморно море и цариградските теснини ( на югоизток и изток ). То ражда в изобилие всички растителни култури, познати на нашия полуостров. Рядко се срещат и изродени растителни видове, които загатват за някогашната флора на тази земя.

Южната зона включва Бабаескийски, Узункюприйски, Ипсалски, Малгарски, Кешански, Родостенски, Силиврийски, Еноски и Галиполски район.
 

*. Виж приложената карта в края на книгата - бел. ред.

**. Граничната река сега се нарича Резовска – бел. ред.

***. Повечето от районите, които посочвам, съм обходил лично - бел. авт.
 
------------------------------------------------------------------------------------------

Странджа планина и източнотракийското поле се напояват добре от изобилни извори. През централната част на планината ( района на Малко Търново ) минава вододелната линия, която отправя част от водите в Черно море, а другата, по-голяма част - в южните морета. Реките на север от вододелното било се вливат в Черно море, като например река Велека, която се влива в морето край село Синеморец, южно от Ахтопол, и Резвая, по която минава границата между България и Турция.

Реките, които извират от стръмните южни склонове на планината, бързо протичат на юг и отлагат в полето свлечените от планината наноси. Източнотракийското поле е едно от най-плодородните на Балканския полуостров и вероятно поради това българите не са напуснали тази земя в продължение на дванадесет-тринадесет века. Сред по-известните реки, които протичат на юг от вододелното било са Текедере [*] и Буюкдере ( Голямата река ), която местните българи наричаха още Казабалийската река. На изток от Лозенград протичат реките Искюпдере ( по името на градчето Искюп, на гръцки Скопо ) и Манастирдере, която извира от връх Голяма Махияда.

Още по на изток от Лозенград протичат Яненската и Бунарската река, които водят началото си от карстовите извори, намиращи се в село Яна и град Бунархисар. Местното население наричаше карстовия извор в с. Яна Камара, а този в Бунархисар - Буюкбунар ( голям извор, кладенец ).

По-малките реки обикновено носят имената на селата, през които преминават, като например Капучдере, Казандере и др. Река Караачдере [**], която протича източно от Бунархисар, е известна от най-дълбока древност. Великолепният познавач на Източна Тракия Георги п.Аянов твърди, че Херодот я наричал Теарес. Реката започва от селските чешми на Рум беглий, Инджекьой и Авджикьой и преминава през селата Пурялий, Тузаклий, Караач, Тюркбей и град Люлебургас, като в съответните участъци се нарича Пурялийдере, Тузаклийдере, Караачдере и т. н.

Реките Балджикдере и Манукдере протичат съответно източно и западно от град Сарай. Според Лондонския мирен договор, с който завърши Балканската война, по Балджикдере трябваше да минава неосъществената граница между България и Турция, която влезе в историята под името Мидия-Енос.

След като се спуснат буйно от странджанските дебри, източнотракийските реки протичат на югозапад и навлизат в равното поле, където лениво влачат водите си до вливането им в пълноводната река Еркене, известна в Източна Тракия от дълбока древност. Тракийският историк Г. п.Аянов е събрал в книгата си “Странджа” [***] по-известните имена, които река Еркене е носила през вековете - Агрианес, Ригиния, Еркенус и др.

На много места източнотракийските реки се разливат от бреговете си и образуват непроходими тресавища, наречени от местното население азмаци.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

*. Според Санстефанския мирен договор, по нея е трябвало да минава границата между България и Турция – бел. авт.

**. Най-нова слава реката придоби през Балканската война. По нейните брегове се разви бележитата военна операция Бунархисар-Люлебургас. Някои военни кореспонденти нарекоха боевете “битката при Караачдере” – бел. авт.

***. “Странджа. Етнографски, географски и исторически проучвания” – бел. ред.