ВТОРА ЧАСТ

13. Кримската война ( 1853-56 г. )
 

Обявяването на Кримската война през 1853 година било крупното събитие, което разтърсило духовете и обнадеждило източнотракийските българи. Независимо от причините и целите на тая война, не само те, но вероятно и целият български народ помислил, че Русия ще се бие за тяхната свобода. Изминали били едва двадесет години, откакто десетки хиляди български семейства от източнотракийските земи са напуснали своята родина, преминали са река Дунав и са започнали своето разселване чак до вътрешните руски земи. Тлеещи били още спомените от раздялата между разселващите се към Русия и тези, които останали тук, в Родината. Наивният наш българин вярвал, че тая война се води за неговото освобождение, защото турците за първи път не потърсили войнишките услуги на българите от нашите войнигански села. По-късно мобилизирали от нашето село Рум беглий един ешелон от шестдесет коли и го отправили през Едрене ( Одрин ) за Филибе ( Пловдив ). Българите от ешелона, воден от моя дядо Войник, тръгнали с ентусиазъм и сигурни в руската победа. Те се надявали не само да посрещнат освободителите, но и своите роднини, които сега вероятно били в редовете на руската освободителна армия [*].

Скоростта на движение на ешелона била такава, че пропътували разстоянието от Лозенград до Пловдив за около два месеца. Когато пристигнали, зимата била вече настъпила. В Пловдив заварили много българи от Одринската област, както и от другата страна на Коджа балкан ( Стара планина ). Всички били радостни от предстоящите събития. Зимата прекарали в Пловдив, разквартирувани по околните села за изхранване и зимуване на добитъка. Дошли пролетта и лятото, а с тях неприятна вест: във войната се намесили като турски съюзници Франция и Англия и театърът на бойните действия се изместил. Така че войната нямало да бъде тук, по нашите земи, за нашето освобождение, както разправяше дядо, а далеч на север – в “Татар мемлекети” ( татарските земи, Крим ). И започнали да наричат войната “Крим мохаребе си” ( Кримска война ).

Разправяше ни още дядо Войник, че турският началник на ешелона почти не се занимавал с него, защото имал по-големи грижи. Помощните транспорти, като техният, не се контролирали и българите, които били от по близки места, се разотишли. Дядо Войник няколко пъти питал своя “команда башия” защо и докога ще стоят в Пловдив в бездействие, докато един ден началникът махнал с ръка, посочил му на североизток и казал: “Тръгвай и като стигнеш Заара ( Стара Загора ), ще ти кажат къде да вървиш по-нататък”. В Заара, обаче, положението било по-объркано от Пловдив. И дядо, без да пита никого, се отправил в югоизточна посока, към Одрин, и точно след едногодишно отсъствие се върнал в село. Неук беше дядо Войник, защото се беше родил през 1825 г., когато българите били неуки. Не познаваше летоброенето, но свързваше събитията с други, по известни, и можеше да определи с точност кога са се случили.

Прибрал се ешелонът в родното ми село Рум беглий, но тъкмо тук заварили войната. Цялата рая от околността била заставена да пренася огромно количество желязо от железодобивната мина край Малък Самоков до Топхането ( артилерийски арсенал ) в Цариград. Целият млекодобив на Източна Тракия се преработвал в по-трайни млечни продукти, които заедно с други храни и фуражи се транспортирали до черноморските пристанища Енияда, Мидия и Ахтопол. Станало ясно, че черноморското крайбрежие на Източна Тракия е военната база на англо-френските военни части, откъдето те се отправяли за Севастополския боен театър.

През 1923 г. учителствах в най-южното българско градче Ахтопол, където старите моряци гърци капитан Герасим и капитан Хилита ми разказаха, че помнят, когато през Кримската война в Ахтополското пристанище акостирали кораби, натоварени с болни френски войници. Настанявали ги в училищата и дори в частни къщи. Много от тях измрели и били погребани в Ахтопол. Разбрало се, че в Крим се е появила чума, холера или друга подобна епидемия. Болните войници товарели на кораби за Цариград, но турското правителство отказало да ги приеме и определило Ахтопол за изолационен пункт, където да преболедуват. По-късно, към 1895 г., пак дошли френски кораби. Моряците разкопали запазените гробове, някои останки вдигнали и отнесли със себе си, а други погребали отново в общ гроб-костница, която големият пожар в това градче през 1918 г. унищожил.
 

*. По време на Кримската война турците открито обвинявали, че всички изселили се българи в Русия масово постъпвали като доброволци в руската войска - бел. авт.

---------------------------------------------------------------------------------

Наближавал краят на епохата “руско-турски войни”. Политическите последици от един траен военен успех на Русия били непредвидими. Създаването на нова славянска държава на Балканите, със свои геополитически нужди, като например излаз на Средиземно море, пробождало в сърцето световната Отоманска империя и обърквало плановете на гръцкия панелинизъм. Затова и гърци, и турци се стремели да прогонят българите колкото се може по-далеч от бреговете на топлите южни морета. И нека признаем успеха им. Днес по бреговете на тия морета не само че няма българи, но няма и помен от тях.

Кримската война обаче завършва с неуспех за Русия. Мирният договор, сключен в Париж на 30 март 1856 г., постановявал запазване на целостта на Отоманската империя и отнемал правото на Русия да покровителства християнските народи в Турция. Източнотракийските българи приели договора, както целият български народ, с тази разлика, че техните редове доста оредели от масовата емиграция в заддунавските земи. Варварската гръцка асимилация също ги застрашавала, така че станало крайно наложително да се организират за национално самосъхранение.

--------------------------------------------------------------------------------------------

Във връзка с Кримската война искам да разкажа една история, която се случила в приморската част на Странджа планина. Разказаха ми я стари хора - Георги Костов и Константин Николов от село Вургари [*], край Василико, все хора сведущи.

Когато войната се пренася в Крим и военните действия на фронта стигат кулминационна точка, турците почуствали остра нужда от месна храна. Това било през зимата, когато странджанските овчари зимували, както всякога, по черноморското крайбрежие. За да се удовлетвори нуждата от месо за войската, по заповед на правителството или на някой от военачалниците, стадата се реквизирали по много бърз и дори брутален начин, който приличал на конфискация. Товарели животните на кораби - живи или клани на месо - и ги откарвали в Крим. Когато войната свършила, а може би и по-рано, собствениците поискали да им се плати. И им било платено, само че не с пари.

Горите на Странджа планина са мерийски - държавни, според турските шериатски закони. Тези гори, разпарцелирани на участъци, били предадени на собствениците на реквизираните стада вместо заплащане. Държавата платец била щедра и някои получили хиляди декари гори, с документи за собственост. Но голяма полза от това нямало, защото в средата на ХІХ век гората не струвала нищо. Българските овчари пасeли стадата си където си искат в държавните гори, секли дърва за огрев и строителни материали, горили дървени въглища, продавали ги и всичко това срещу минимални горски такси, а много често и без тях. Никой не зачитал частната собственост върху горските парцели, пък и новите собственици не били психологически подготвени да отстояват собствеността си, просто защото нямало пред кого.

По-късно обаче станало ясно, че горската собственост е записана в данъчните регистри на държавата и трябвало да се плащат данъци за нея. По тази причина мнозина от по-дребните собственици на гори ги разпродали на по-едрите горовладелци на нищожни цени. Така по черноморското крайбрежие на Странджа се появили собственици на десетки хиляди декари гори, предимно българи, като семействата Кубрилови и Кирякови, които до 9 септември 1944 г. безпрепятствено притежаваха едри горски владения. Но имало и гърци [**], и турци, особено в близост до Цариград.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

*. Днес село Българи - бел. ред.

**. През 1925 г., според българо-гръцката спогодба Моллов-Кафандарис, българската държава заплати на двама гърци - изселници от гр. Василико и с. Кости ( Данаил Данаилидис и Михал Дундас ) няколко десетки милиона лева – бел. авт.