14. Борба за българска църква и училище в моето родно село Рум беглий. Традиции и обществен живот
Възраждане за българите в Източна Тракия в истинския смисъл на тази дума не е имало, поради близостта до столицата на империята Цариград. “Уплашени са султани и везири, деспоти и патрики, че българите били близо до столнината им”. Дори когато по всички български земи се вихри целокупно Възраждане, в Източна Тракия то почти не се усеща, въпреки благоприятните условия.
През втората половина на ХІХ век от вътрешните български земи потегляли кервани, натоварени с произведенията на българското занаятчийство към големите източнотракийски пазари и панаири - Узунджово, Одрин, Родосто, по-нататък Цариград и далечните азиатски градове на империята. Стадата на българските джелепи се угоявали в тракийските полета и били откарвани за продажба на пазарите на големите консумативни центрове во главе с Цариград. В самия Цариград, в квартала Балкапан, имали кантори прочути български търговци, а терзиите ( хамбарджии [*] ) надхвърляли хиляда души и шиели облекло от български шаяк за войската.
Предприемчивите българи, които отивали в Цариград на ”гурбет”, нерядко се връщали по родните си места, особено в по-ново време, с пълни кемери със злато. Навсякъде по пътищата на Източна Тракия, в нейните градове и села, по ханища и кервансараи е звучала българска реч, свирили са гайда и кавал, играли са се тежки български хора. Ще спомена още и скромната българска интелигенция - духовна и светска, която тук, в центъра на империята, отбивала пристъпите на турската политическа и гръцката духовна власт. Всичко това не е могло да не възроди българската народност в Източна Тракия, но... Възраждането е било предотвратено. Зер Турцията знае как се държат в покорство подвластни заробени народи!
Българинът се чувствал относително сигурен, когато бил роб, почти забравен. Щом повдигнел очи да види живота и света, бил е клан, безчестен, асимилиран, прогонван от Родината си. Някога в Източна Тракия принудително довеждали рая от всички български краища да пасе стадата, да оре земята, да дълбае рудата от мините. Но сега, когато започнало възраждане на живота и духа, пътят на тежките кервани от волски и биволски коли, натоварени с имуществото на източнотракийски българи, бил открит единствено на север - към Влашко и Молдова и по-нататък към южните руски земи. Така се обезбългарили цветущи български градове като Чорлу, Виза, Сарай, Люлебургас и др. И турците, и гърците желаели това. Защото българите вече станали опасни.
*. Наричали ги хамбарджии, защото мястото, където работели, се казвало Хамбар – бел. ред.
--------------------------------------------------------------------------------------------
Източна Тракия винаги е била оспорвана като родина на българи, защото е смятана за хинтерланд и диоцез на два владетелски трона : султанският и патриаршеският. И двата чужди и враждебни.
Българите от ония наши земи, където нямало заселени гърци, не чувствали техния гнет така, както източнотракийските българи. В смесените села и градове гръцката църква и училище бавно, но сигурно унищожавали българското самосъзнание и национална идентичност. Освен това Цариградската патриаршия допълнително облагала с тежести българското население, независимо от турските държавни данъци. Например данъкът, който бил в полза на гръцкия митрополит на съответната епархия, се плащал от така нареченото “венчило”, т.е. когато двама души се оженят, те представляват едно “венчило” и трябва да започнат да плащат. Младото семейство може да образува с родителите си едно домакинство, но щом венчилата са две и данъците също са два. Този данък бил наречен от българите “владищина” и никак не бил лек - десет гроша на венчило или в натура два шиника жито или две оки вълна. Той бил задължителен и при нужда принудително се събирал от турската власт. Българите плащали и заплатите на гръцките учители в българските села. В гръцки ръце била и търговията, ревниво пазена с всички средства.
Патриаршията, Фенер и гърците никога не са се изправяли открито срещу нас, българите в Източна Тракия. Те винаги са се прикривали зад турците, които не винаги охотно, но са разчиствали пътя на панелинизма. Може да ви се стори неправдоподобно, но съюзът между гърци и турци обикновено се е понасял добре от последните. Защото българският възход е бил по-опасен за империята отколкото гръцкият панелинизъм.
Турци и гърци с общи усилия се стремели не само да попречат на Възраждането в Източна Тракия, но и да прогонят, та дори и да унищожат българщината в тая част на отечеството ни.
Задачата да разреши българския църковен въпрос получил един от най-големите руски дипломати и посланик в Цариград - граф Игнатиев. Първоначално той бил против самостоятелна българска църква. Но после, давайки си сметка, че тя, благодарение на усилията на д-р Стоян Чомаков – водач в църковната борба [*], може да се създаде и без негово участие, възприема поведение, което отговаря на политическата максима “Ако нещо трябва да стане, то по-добре е да стане с нас и чрез нас, отколкото без нас и против нас”. Граф Игнатиев почти наложил на турското правителство да издаде ферман за учредяване на Българска екзархия [**] ( 28.02.1870 г. ). Този бърз и смел начин на действие стреснал и гърци, и турци, не само защото се разрешавал българският църковен въпрос, но и поради бъдещата роля, която се отреждала на българите в живота на империята. Гърците и турците проумели, че възроденият българин не е и не може да бъде повече “рая покорна”. Станало ясно, че скритите жизнени сили на българската народност разцъфтяват и се превръщат в заплаха за империята.
Граф Игнатиев смятал в бъдещата си дипломатическа дейност да застави турците да признаят, че границите на българските църковни епархии са всъщност политическите граници на българщината. През 1874 г. той изрично отбелязал, че “с учредяването на Екзархията, създаването на една България е само въпрос на време и на благоприятни обстоятелства.” Подобно било заключението и на английския посланик в Цариград Х. Елиът: “Няма съмнение, че Българската екзархия тайно се разглежда като предварителна стъпка към българската автономия”. Само че турците проявили дипломатическа ловкост и във фермана, с който се учредявала Екзархията, границите на българските църковни епархии не били точно определени. Граф Игнатиев смятал за свой дипломатически неуспех допускането на тази турска хитрост.
В други части на българските земи е имало повече поводи за национална гордост, но за източнотракийския българин най-висшият акт на национално удовлетворение е учредяването на Българската екзархия и то, след като тя излиза от сферата на влияние на Руския синод [***] и Цариградската патриаршия. Много турски и гръцки начинания били спрени и забравени, но българите не се възползвали, поради неопитност.
*. Българите, които реално довели до успешното разрешаване на църковния въпрос, били – д-р Стоян Чомаков, по-късно един от първите политици в модерна България, Гаврил Кръстевич, забележителен юрист и богослов, Петко Славейков, блестящ журналист и общественик – бел. авт.
**. Граф Игнатиев, който поради голямото си влияние в Цариград получил прозвището “Москов-Султан”, получил одобрението на султан Абдул Азис за Екзархийския ферман. Освен това той оказал силен натиск върху великия везир и външен министър Али паша, който протакал обнародването на вече съгласувания документ – бел. авт.
***. През 1874 г., тоест четири години преди да бъде подписан Санстефанският договор, граф Игнатиев заявил:” С учредяването на Екзархията българското национално движение получи своя тласък и неговото по-нататъшно развитие не може да бъде спряно, но е необходимо то грижливо да се насочва в посока, която да не бъде противоположна на нашите интереси и на православието” – бел. авт.
--------------------------------------------------------------------------------------
Историкът Георги поп Аянов с възторг говореше за ненадминатия учител и училищен деятел Тодор Димитров Милков от село Черногорово, Хасковско. Милков завършил “филибейското” средоточно петокласно училище ( Пловдив ). Той дошъл учител в Лозенград през 1866 г. и за четири години - до 1870 г. - създал образцово класно училище [*] в тоя град. Милков сам обучавал сто и петдесет-двеста ученици по всички застъпени предмети, най-вече по български и турски език, които владеел до съвършенство. След 1870 година Тодор Милков се преместил в Малко Търново, като и тук организирал и основал училище с два класа [**]. Тъй като бил в чисто български град, той се амбицирал да го издигне до пето по важност българско училище след Пловдив, Стара Загора, Сливен и Ямбол. Тази му амбиция обаче останала неосъществена, поради намесата лично на Екзарх Антим Първи, който през 1872 година го превел за капукехая и съветник по просветните въпроси в Екзархията в Цариград.
Класните училища в Лозенград и Малко Търново създали просветени за времето си хора, които спасили българщината от унищожение, така желано от гърци и турци. След 1870 г. в Източна Тракия вече се чувствало тяхното открито сътрудничество срещу нас, българите. Новоучредената Българска екзархия сe стараела да информира за политическия курс на гърците, който бил насочен срещу Русия, славянството и българите и бил провеждан чрез основания от тях вестник “Фар дьо Босфор”, който излизал на френски език в Цариград.
Въпреки учредяването на Българска екзархия, начални български училища се открили само в по-големите села и то след упорита борба с гръцките владици и турската власт. Имало селища, които първоначално успели да извоюват българска църква и училище, но по-късно не могли да устоят на натиска на гръцката пропаганда, която се месела навсякъде и във всичко. Като пример ще посоча едно от най-големите, чисто български села - Пенека, Визенска околия, за което ще стане дума по-нататък. Имало и селища, които никога, през цялото си вековно съществуване, така и не получили българска църква и училище. Сред тях били двата известни града: Искюп, наричан от гърците и от нас Скопо [***], и Малък Самоков.
*. Пълен курс на обучение в класните училища в Лозенград и Бунархисар, където учих и аз, разрешиха малко преди Балканската война – бел. авт.
**. Третият клас на училището в Малко Търново се откри едва през 1906 г. – бел. авт.
***. Скопо беше старо, много старо селище, което многократно е било разрушавано и възстановявано. Гръцкото население постепенно беше асимилирало българското. Българите от Скопо, които турците изселиха през 1913 г. в България, по всичко приличаха на гърци, с изключение на завидното им българско съзнание – бел. авт.
---------------------------------------------------------------------------------------
Борбите за българска църква и училище в моето родно село Рум беглий започнали около 1865 г. Дотогава свещеник в Румбеглийската църква бил един “грък” от съседното градче Инджекьой. Семейството му живеело в града, а той идвал в селото, за да служи. Когато в 1870 г. турската власт разрешила да се служи на църковнославянски език, гърците реагирали остро, като започнали да заключват църквата. Тогава българското население демонстративно отказало да я посещава. Всички религиозни треби като венчавки, кръщавки, погребения българският свещеник извършвал по домовете. Това продължило известно време, докато гръцкият свещеник си спомнил, че дядо му бил българин, спрял да упорства, предал ключа и въпросът приключил.
Така църквата заживяла като българска, а новият свещеник започнал активна дейност на църковнославянски език. Той превел на говорим български някои молитви и текстове, които не се пеят, а се изговарят. Най-оригинални били църковните проповеди на разбираем български, “прошарени” с библейски и евангелски текстове, така че проповедта представлявала едно завършено цяло. Появило се и надгробното слово, както и други нововъведения, непознати дотогава на нашите българи. Всичко това било едно откровение за тях, защото разбрали, че и на български език могло “да се кажат божиите работи”. Църквата била препълнена с народ, който жадувал да чуе изискана българска реч. Тълпели се не само възрастните, но и децата, които все още посещавали гръцкото училище. Постепенно се появили и псалтовете ( хор ), които свещеникът много находчиво избирал измежду по-големите ученици. Те също започнали да четат и пеят текстовете и молитвите на български език.
Нашите хора назначили за епитроп-касиер на църквата един външен човек, който официално трябвало да се грижи за управлението на църковните работи. Това бил един панагюрец, който се занимавал с търговия по нашите места и бил завършил класно училище, вероятно в родния си или някой друг средногорски град. Всъщност, неофициално този панагюрец бил определен за бъдещ учител в селото. Училището все още било гръцко, въпреки войнишкото ( войниганско ) минало на Рум беглий и участието на населението в Кримската война. Уникално положение: българска църква и гръцко училище!
Българите в Рум беглий обаче търпеливо изчаквали църквата да се укрепи и утвърди като българско религиозно и културно средище. По-прозорливите мои съселяни схващали, че именно като средище на духа църквата не може да остане безразлична към националния въпрос. Да, в умовете на нашите деди отпреди един век вече блуждаели нови дръзки намерения, въпреки че турците били безпощадни, ако разберели, че една религиозна институция е прикритие за нещо друго. Въпреки това в църковните проповеди на говорим български език плахо се появил патриотизъм.
Същият този панагюрец, когото старите хора, негови съвременници, наричаха Клинка, заминал за Панагюрище, за да доведе семейството си. Бавил се дълго време, защото обиколил училищата на много села и градове, включително и “школото на Найден Граматик във Филибе” ( училището на Найден Геров в Пловдив ). Клинка донесъл интересна учебна програма, която нашенци разгледали, преценили и приели. Двамата със свещеника започнали да привличат ученици и възрастни в църковната килия и да ги учат да разбират словото божие на църковнославянски, а по-после и на говорим български език. Учителят Клинка тайно занимавал децата и с история. Учениците почти напуснали гръцкото училище и се прехвърлили в килията, а гърците донесли на хюкюмата ( държавно управление ), че българите открили българско училище без надлежното разрешение. Дошла анкета, чието становище нашите хора отхвърлили.
Учителят Клинка вече организирал и провеждал открито редовни учебни занимания с децата от училищна възраст и извънредни занимания с по-големите, защото всички искали да се научат “да пеят книга и да правят хесап”. Бедният наш език от онова време – “да пеят книга” значи да четат и пишат, а “хесап” значи смятане! Българското училище се помещавало в църковната килия, но в обучението можело да се застъпи всичко каквото се пожелае и което е възможно. И макар че все още не било признато формално от турската власт, никой вече не дръзвал да оспори правото му на съществуване.
Борбата по църковно-училищния въпрос в нашето село продължила до избирането на Антим Първи за първи български Екзарх. Гърците се съпротивлявали яростно, водела се жестока борба, в която жертва паднал моят прадядо Димитър Войника ( аз нося неговото име ). Той бил отровен, но турската власт, която подкрепяла гърците, не наказала убийците. Трагични събития се разиграли и в много други села и градове на Източна Тракия.
-----------------------------------------------------------------------------------
Най-после гърците разбрали, че по-нататъшната съпротива е безполезна и започнали отстъпление, защото за българско училище в Рум беглий вече имало обективни условия: българите се замогнали икономически, благодарение на производителността и трудолюбието си, а по-просветените от тях вече нямали нужда от гръцките търговци, тъй като сами намирали пазари за своите произведения. Димитър Арнаутина, за когото вече говорихме, и неговият син Георги ( Жорето ) разбогатели и обсебили голяма част от търговията на гърците. Те станали закупчици на десятъка, на беглика, джелепи на дребен рогат добитък и т.н. Арнаутина и неговият син по своя инициатива и със свои средства довели от Малко Търново най-образованите, най-популярните и най-авторитетните свещеници на служба в селото. Населението им плащало пълна издръжка - заплата на тях и семействата им, за да водят едно прилично съществуване, подобаващо на сана им. И това се правело за престиж пред турската власт и гърците и по-точно за борба срещу Патриаршията.
От 1870 г. докъм 1890 г., в селото ни са свещеничествали трима свещеници от Малко Търново. Аз зная имената им от разказите на стари хора, техни съвременници. Поп Петко, чийто син Иван, учител и талантлив църковен певец, създава по-късно в Малко Търново оригинална певческа школа. Свещеник Георги иконом ( Икономов ) - баща на популярния след 1890 г. български офицер капитан Стамат Икономов, който през Преображенското въстание пое командването на въстаническите чети. И поп Тома - също културен и начетен човек за своето време.
Фенерските драгомани в Цариград все още имали влияние пред турската държавност и активно донасяли за българските работи. Гърците обаче вече знаели, че зад Дунава има голяма българска емиграция, която е готова да освободи Отечеството си. Били дочули и за легиите на Раковски и за гениалния организатор на революционни комитети – Васил Левски, които далеч надминавали по замисъл, организация и сила техните някогашни хетерии.
---------------------------------------------------------------------------------------
Първият Български екзарх Антим Първи е родом от Лозенград и на младини Хилендарският манастир го изпратил с мисия в Одринската епархия. Будният младеж обикалял епархията, която обхващала Източна и Западна Тракия, разбрал и не забравил нуждите и тежненията на българите, които живеели там. Тридесет години по-късно, след като станал Български екзарх, изпратил в Източна Тракия подготвени учители, които превърнали килийните училища в нови, модерни и светски. Твърдеше се от стари хора, че тези учители били “горници”, т.е. дошли от далеч: Горна Тракия, Средногорието и т. н. Те били търсени от турската власт в техния “мемлекет” ( роден край ) и вместо да забягнат във Влашко отишли в Цариград, откъдето Екзархията ги изпратила учители на места, където не ги познавали.
Учителят, който дошъл в нашето село, се именувал Станко - човек не толкова млад, но не и стар. Станко носел със себе си специално обширно писмо от Екзархията. В него се описвала борбата срещу Патриаршията за българска църква и училище и се подканяло населението, като се обедини, разумно да решава всички български работи.
Учителят Станко бил учен, умен, знаел много добре турски език и вземал активно участие в селските работи. Често говорел за църковно-училищните борби и възторжено описвал църковния бунт на Великден 1860 г. в Цариград, когато по средата на църковната служба, извършвана от Иларион Макариополский, се чули предупредителни гласове, да не се споменава името на патриарха. Най-внушителни били гласовете на колонията македонски българи, които викали “некеме го патрикот”. Станко говорел и за българските работи във вътрешните български земи и отвъд Дунава, в Румъния. Добър психолог, той разбирал неприятното впечатление, което оставало в душите на хората от отделни несполуки на чета или бунтовник. Например не говорел пред всекиго за гибелта на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и края на тяхната чета на връх Бузлуджа. Това правел пред малко по отбрани, верни хора, които разбирали, че и без загуби не може. Много тежко понесъл обесването на Левски. Скърбели всички, но Станко скърбял най-много. И тогава, при най-строга тайна, той открил пред тесен кръг доверени хора кой е Левски, неговата идеология, революционна тактика, комитетите и т. н.
От момента, в който църквата в нашето село Рум беглий станала българска, нашите хора престанали да плащат “владищината”, а когато българските деца напуснали гръцкото училище, престанали да се плащат и заплатите на гръцките учители. Взело се решение тези средства да отиват за издръжка ( заплата ) на българските учители и за дарения ( ниви, ливади, добитък и др. ), които се правели при някои тържествени или скръбни случаи. Тази благотворителна дейност се извършвала чрез църквата, защото тя е била “юридическото лице”, чието съществуване единствено позволявала турската теократична власт [*]. Всяко начинание: училищно, народозащитно, икономическо и пр. ставало чрез нея. Гърците реагирали остро на тези смели действия, но нашите свели въпроса до неговата правна същност: църквата е българска, независима и не дължи нищо, защото няма никакви отношения с Патриаршията. Така били прекъснати и последните връзки с елинизма. От тук нататък, двата народа поне формално били равноправни, макар и в жестока борба помежду си.
Ще опиша някои благородни и народополезни начинания, за които си спомням.
Патронният празник на църквата в Рум беглий и манастира “Свети Константин и Елена” се празнуваше през месец май. Идваха много гости от близки и по-далечни села и градове. В тия тридневни празнества се изяждаха не по-малко от хиляда и петстотин агнета, които не бяха търговска стока, а заклани “курбан”. Всяко домакинство участваше според възможностите си с едно, две и повече агнета за посрещане на гостите и раздаване на бедните. Месото се изяждаше, но кожите се подаряваха на манастира и заедно с дискоса, събран при богослужението, се получаваше значителна сума, която отиваше за народополезни цели.
Къпането в реката на Йордановден много напомняше търговско-тръжна система. Един селянин казваше на друг, че дава на църквата примерно една златна лира, ако се хвърли в студената вода. Ако другият откажеше, трябваше да даде по-висока цена, за да се хвърли първият. Това наддаване продължаваше, докато единият от тях се съгласяваше да скочи във водата.
Чрез църковната каса, приходите от коледарски, сватбарски и други обичаи трябваше да осигурят средства за националното българско укрепване, но носеха белега на случайността. Затова в най-ново време се реши да се осигури постоянен доход за селото. Хората се събраха и без да се похарчи и един грош, построиха воденица. И досега си спомням с какъв ентусиазъм излизаше на работа цялото село, включително и ние, децата от първо и второ отделение, които събирахме камъчета за запълване на празнините в преградната стена. Воденицата беше примитивна, защото работеше с камъни, но имаше капацитет да смила храните и фуражите на цялото село. Тя даваше приходи, които бяха достатъчни, за да се издържат училището и учителите и да се финансират всички случайни и постоянни начинания, за които трябваха пари. Тия средства бяха публичните финанси, които спасиха селото като българско. Приходните средства се вливаха в църковната каса, но самата църква нямаше нужда от пари, тъй като жените я снабдяваха обилно от домакинствата и домашните пчелници с масло за кандилата и восък за свещите.
Така течеше живота в нашето село до прогонването ни от Родината през 1913 г. Високия си дух и българско народностно съзнание ние манифестирахме чрез родния си език, църква и училище. Никой нямаше дързостта и смелостта да ни оспори тези права, които ние завоювахме и смятахме, че са основни за нашата принадлежност към българската нация.
*. Според османската традиция духовните учреждения имали и важни светски пълномощия – съдебни, административни, финансови и най-вече в културно-образователната област – бел. авт.
-------------------------------------------------------------------------------------------
С пълното прилагане на султанския ферман, с който се учредила Българската екзархия, от снагата на българите в Източна Тракия отпаднал духовния гнет на гръцката патриархо-фенерска върхушка. Българите най-сетне имали право да откриват свои църкви и училища. Това било постигнато с борба, която нямала типично религиозен характер [*]. Екзархията също не била институт на религията в тесния смисъл на думата, а българско управленческо учреждение с наченки за автономно политическо управление. Според член 5 от фермана, Българският екзарх имал право да представлява своето паство пред местните и централните нива на държавната власт. Фактически той представлявал българите и пред посланиците на Великите сили в Цариград.
На Патриаршията останало само правото на “схизма” [**], т.е. да обяви българите за “схизматици” - отцепници от християнството. Българите не само не се стреснали, но не си дали и труд да проумеят заплахата, която патриархът от своя амвон им отреждал. За тях били важни придобитите права и пречупването веднъж завинаги на дългата ръка на подлия и коварен Фенер.
В началото на ХІХ век две трети от населението на град Бунархисар е било българско, а една трета - гърци и турци. Християнското население на града ( българи и гърци ) решило да построи голяма и хубава белокаменна църква. Българите извадили камъните от кариерата, превозили ги с колите си, а “далечни българи” от Македония ( дебърски майстори ) издигнали църквата с камбанария висока петдесет метра. Патриаршията в Цариград се задоволила да изпрати едно “ефенди”, което високомерно надзиравало работата. Когато обаче църквата била готова, патриаршеският пратеник не допуснал богослужението да се извършва на друг език, освен гръцки.
Минали години. През 1870 г. била учредена Българската екзархия и българите предявили своите вече законни претенции, но... гърците отново не допуснали в Бунархисарската църква да се служи на български език. Спорило се, отнесли въпроса към вилаетските власти, но и те го решили в полза на гърците. Тогава Жорето Арнаутина – търговец, бегликчия и джелепин от нашето село Рум беглий, отива в Цариград и отнася този бунархисарски спор до знанието на Екзархията. Оказало се, че такива спорове имало и на други места по българските земи. Обмислили и решили, че този голям въпрос за църкви и училища следва да се реши по принцип. За тая цел обаче следвало да се събере една внушителна българска делегация, която да предяви искането си пред правителството. Такава делегация от всички български земи: Мизия, Тракия и Македония била невъзможна, но от Източна Тракия - да. Решили делегацията, в която влизали предимно граждани на Бунархисар и селяни от околните села, да влезе в Цариград на коне. Така една внушителна конна кавалкада ( не било лесно в ония времена българин на кон да премине през турско село ) пристигнала в Цариград. Тук, подсилена с хора от българската колония ( по предложение на Екзархията ), се явила пред съответните турски правителствени места и въпросът се решил така: в смесените села и градове, където живеят българи и гърци, църквата се предава на ония, които имат болшинство. Ако това е спорно, произвежда се плебисцит за установяване на болшинството. С това решение правителството вменило на органите си да решават възникналите спорни въпроси, където стане нужда. А такива спорни въпроси се явявали навсякъде в Тракия и Македония.
При тържествени случаи престарелият свещеник Димитър Вълчев от Бунархисар, в чието семейство живеех като ученик в класното училище, с нескривана гордост разказваше, как той, като млад български първенец, заедно с екзархийските “държави” ( сановници ) бил приет от везира, който, след като решил въпроса, лицемерно казал: “Каквото иска миллетът ( народът ), това ще стане”.
Делегацията си заминала, а екзарх Антим Първи задържал в Цариград Димитър Вълчев, ръкоположил го и понеже знаел само гръцко четмо и писмо, предоставил го на български учители, които за един месец го ограмотили, научили го да пее църковните псалми на български и го върнали в Бунархисар. Не след дълго го назначили архиерейски наместник, която длъжност изпълняваше до 1913 г., докато бяхме в Тракия. Народът наричаше Димитър Вълчев първосвещеник, доближавайки го до библейски свещенослужител.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
*. Водачите в борбата за учредяване на Българска екзархия: д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич и Петко Славейков били миряни – бел. авт.