Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
16. Протести срещу решенията на Берлинския конгрес в Лозенградския санджак. Мухаджирският [*] въпрос
 

По сведения на стари хора - моите деди и главно свещеник Димитър Вълчев - руските войски останали дълго време в Бунархисар и околността, очаквайки може би ратификацията на Санстефанския договор или нещо друго. През това време руските власти нито веднъж не подканили местните българи да се подготвят да поемат управлението след тяхното оттегляне. Какви са били тия власти - военни или граждански, старите хора не можеха да кажат. Всички били в униформа, имало и военни с високи чинове, дори “височества”, които се съвещавали по цели нощи. Русите или са знаели за предстоящия Берлински конгрес и неговите вероятни последици, или са имали нещо друго пред вид, което не било ясно.

 Руското управление обаче дало нареждане за събиране на първия набор на новата българска войска. Тогава моя дядо Войник събрал доброволците от нашето и някои други съседни български села, като Серген и Курудере, и ги отвел в Бунархисар пред руския военен щаб. Повечето от доброволците отдавна били минали призивната възраст за новобранци. Това направило впечатление на руските генерали и те отбелязали: “Между новобранците има такива, които отдавна са минали надлежната възраст. Те не могат да бъдат млади войници”. Дядо очаквал този въпрос и имал готов отговор: “Да, този първи български набор ще бъде от по-възрастни новобранци. Вие ще ги въоръжите, обучите и ще ги върнете тук, на границата. Ние познаваме турците, а и те не скриват, че няма да се помирят с една българо-турска граница толкова близо до столицата им Цариград. Нашето село е само на три километра от границата. Една храбра и бдителна българска гранична стража ще пази спокойствието и живота ни. Когато орачът отиде на нивата си да оре, пушката му трябва да бъде окачена на крушата...”. Тогава един от руските генерали казал: “Едно българско казачество тук, на тая точка на границата, ще бъде не само целесъобразно, но и абсолютно необходимо”.

Междувременно в Одрин, по време на руската окупация, се случило следното: наближавал байрамът, но тъй като турската религиозна общност се била разтурила, нямало никакви обществени средства, с които да посрещнат празника. Турците се обърнали с молба към руското командване да им отпусне малка помощ, нищожна сума, за да закупят някои неща за религиозната служба. Командващият поставил резолюция: “Да се отпуснат безвъзмездно от държавното ковчежничество петстотин златни лири...”. А петстотин лири за ония времена, при оная стойност на златото, били баснословно голяма сума. Одринското ислямско население обърнало дните на байрама в денонощен пир и пак останали значителни средства, с които главният мюфтия, след заминаването на русите, си купил и обзавел хубав чифлик.
 

*. За преселниците турци от България – бел. авт.

-------------------------------------------------------------------------------------

Западните Велики сили, особено Британската и Хабсбургската империя, се обявили категорично против решенията от прелиминарния договор, сключен в Сан Стефано между Русия и Турция. В създаването на голямо и силно славянско княжество на Балканите те съзрели заплаха за собствените им позиции и планове.

На 13 юни 1878 г. ( нов стил ) се открил Берлинският конгрес, който разпокъсал Санстефанска България. Когато станало известно, че Лозенградският санджак се връща на Турция, русите тайно посъветвали българите от Бунархисар и околностите да протестират писмено или да изпратят протестни делегации. Когато обаче нашите хора от Рум беглий наистина изпратили свои представители в Бунархисар, русите отказали да ги приемат, като обяснили, че най-близкият град, където делегацията може да протестира, е Сливен. Доброволците, които дядо Войник събрал, били разпуснати. Тези, които имали семейства, се завърнали по селата си, а мнозина от най-младите заминали за България и пожелали да постъпят в младата българска войска, но и това им било отказано.

По време на руската окупация за главен управител на Лозенград бил назначен много популярният учител Тодор Милков, който привлякъл в управлението свои ученици, завършили класното училище в града. Когато станали известни решенията на Берлинския конгрес, тази скромна интелигенция веднага организирала протести, писмени молби и делегации, а Тодор Милков и Н. Беловеждов направо призовали за въоръжена съпротива.

Най накрая българите от Бунархисарска и Малкотърновска кааза на Лозенградския санджак изпратили една внушителна делегация при руския губернатор в Сливен. Делегацията носела “прошение протест”, подписано и подпечатано с печатите на осемдесет български села. В него българите излагали жизненоважни за тях въпроси и настоявали руският губернатор да ги препрати до ония места и лица, които можели да ги решат. Губернаторът неизвестно защо дал уверение, че за Източна Тракия остава в сила Санстефанският договор, т.е., че Бунархисарска и Малкотърновска кааза остават български...

... В края на лятото, руските войски бавно, много бавно напуснали Източна Тракия и тя отново била заета от турците до границата с административно автономната област Източна Румелия, определена от Берлинския конгрес.

----------------------------------------------------------------------------------------

При настъплението на руските войски към Цариград по време на Освободителната война, турското население на Източна Тракия, с изключение на град Одрин и няколко села от неговата околност, побягнало към Анадола. Зимата на 1877-78 г. била незапомнено студена. Много хора и добитък измрели.

Руските войски били пред Цариград, сключен бил най-популярният, но и най-краткотраен за българите мирен договор - Санстефанският. След неговото подписване, българите от Визенска, Чорленска и Мидиенска кааза на Лозенградския санджак, които оставали извън границите на България, започнали да се преселват в изоставени от турските бежанци села, за които се знаело, че ще бъдат на територията на новообразуваната държава. На 13 юни 1878 г. обаче се събира Берлинският конгрес, който връща т.нар. Долна Тракия ( Източна и Западна Тракия, разделени от река Марица ) на Турция. Тогава за новопреселилите се българи не оставало нищо друго, освен да последват оттеглящите се руски войски към границата с Източна Румелия. Отново заскърцали тежките бежански кервани на изселниците, потресени от безсърдечието на европейските държави.

Така относителното затишие - между 1830 г. ( Одринският мир ) и 1878 г. ( Берлинският конгрес ) - било нарушено от това унищожително обезбългаряване [*], както го наричаха нашите стари хора. Турското управление поощрявало този процес. Границата с Източна Румелия почти не била охранявана, а редовното преминаване през граничните пунктове с паспорти и гранични билети било съвсем опростено. Цели села от Източна Тракия се изселвали в новоосвободена България. Градовете Чорлу, Люлебургас, Сарай и техните околности, както и Бунархисарска, Визенска и Мидиенска кааза били почти напълно обезбългарени. Дори на места се стигнало до обезлюдяване, защото селата на изселилите се българи останали за известно време празни, пустеещи.

Тогава турското правителство решило не само да запълни тези села, но и да ги направи “истински” турски. Това, което не било възможно в границите на империята, поради разноплеменната етнография, можело да се осъществи в някоя от близките провинции около столицата. Такава била Източна Тракия. И започнали с нея. За ръководните кръгове в империята този въпрос не бил само народностен, но и политико-стратегически.

Досега Турция заселвала в Източна Тракия основно прогонени от Русия татари и черкези, но след Освобождението на България оттам започнали масово да идват истински турци. Тракийският книжовник Димитър Попниколов [**] дава сведения за заселването им в Лозенградския санджак:

1. Бунархисарска кааза - 1550 преселнически къщи;
 2. Бабаескийска кааза - 2098;
 3. Визенска кааза [***] - 3183;
 4. Люлебургаска кааза - 1360;
 5. Василиковска кааза - 205;

 Всичко: 8396 преселнически къщи.

Тъй като Димитър Попниколов е посочил къщи, можем да предположим, че във всяка къща е живяло поне по едно семейство, което средно ( за онова време ) е било петчленно. Тогава излиза, че само в Лозенградския санджак са се преселили около четиридесет и две хиляди турци от България.

Отначало турските преселници ( мухаджири ) отказвали на поканата на турското правителство да се заселят в Източна Тракия или се съгласявали неохотно, защото не били сигурни, че тая земя ще остане турска. Но когато турската държава взела твърд курс по въпроса, тази реакция стихнала. Турските преселници се настанявали в напуснати или полунапуснати от българите села, на вакъфски ( за благотворителни цели ) земи, както и в турски села. По мое време почти във всяко село имаше отделен квартал, наречен маджур махлеси ( преселнически квартал, махала ).

В близост до моето родно село Рум беглий, по бреговете на река Караачдере, се появили две нови турски села - Пурялий и Тузаклий, заселени от българи мохамедани ( помаци ), дошли от Тетевенския балкан. Река Караачдере, подхранвана от “кайнаци” ( карстови извори ), протичаше през пасищата на богатия скотовъден център Бунархисар, където са пасли огромните стада на големите български овчарски фамилии Калудкехайовци, Велкокехайовци, Стоянкехайовци. В стопанските карти на града, които се издаваха от чужденци, пък и от наши българи след Освобождението, освен илюстрации за различни производства, задължително се показваше и овнешка глава с красиви вити рога. След заселването на двете мухаджирски села Пурялий и Тузаклий, обаче, скотовъдството в Бунархисар западнало. Мухаджирският въпрос открил и глад за земя.

Около 1890 г. българомохамедани, преселници от България, заселили наблизо до нас и село Куралии. Тези хора живели под българска власт десет-дванадесет години и видели планомерното и разумно опазване и използване на горите. Те се погрижили за малкия участък закелевяла и почти унищожена гора, която получили от нашата мера: почистили я, подредили я и наредили строга охрана на пашата на добитък през първите години. Бях свидетел как за десет-петнадесет години тая гора подрасна така, че народът казваше “подраснала като босилек в градина”. Не след дълго този пример се поде от всички околни села, от турци, гърци и особено от българите, с патриотизъм и възторг, тъй като примерът беше донесен именно от България.
 

*. Сравнително незасегнати останали градчетата в югозападната част на Източна Тракия, близо до река Марица и нейните южни притоци - Енос, Малгара, Кешан и по на север Узункюпрю. Компактни български маси останали в Странджа планина, както и в големите градове, като Малко Търново, Лозенград, Свиленград и Одрин –бел. авт.

**. Димитър Попниколов. “Одринска Тракия”, 1919 г. – бел. авт.

***. Според автора на този труд, във Визенска кааза не е имало толкова много турски преселници – бел. ред.

------------------------------------------------------------------------------------------

Историческите обстоятелства пряко влияели върху процеса на обезбългаряване на Източна Тракия. По време на Кримската война, например, обезбългаряването намаляло и почти спряло, защото турците се стъписали пред неизвестностите на войната и присъствието на англо-френските съюзни войски.

След Берлинския конгрес, обаче, Източна Тракия била напусната и обезбългарена с около петдесет хиляди души. Изселването е ставало по всички познати пътища между р. Марица и Черно море. Първите изселници навлезли в новообразуваната автономна област, наречена Източна Румелия, като се заселили в днешните Сливенски, Ямболски и Бургаски окръг [*]. Следващите преселнически вълни продължили на североизток, преминали Балкана и се разселили в автономното княжество България, на изток от град Шумен, отчасти в днешния Шуменски и целия Варненски окръг. И накрая, по-плътни маси източнотракийски емигранти се заселили в южната част на Добруджа, а по-разредени - в северната.

След Преображенското въстание от 1903 г. и след окончателното ни изгонване от Турция през 1913 г., източнотракийските преселници са минавали по същите пътища и са се заселвали в същите земи. Така че днес потомците на източнотракийските българи живеят най-масово във Варненска област, по-малко в Бургаска и в Добруджа [**]. Около 1900 г. град Варна и най-близките села около нея - Тополите, Игнатиево, Аксаково, Въглен, Владиславово, Белослав, Константиново, Звездица, Галата, Преселци, Горен и Долен Близнак - придобили тракийски колорит. Младите тракийски емигранти, заселени и скитащи, се събирали, веселили се и тъгували за своята родна Тракия. Те пътували между България и Турция и разказвали как се живее тук, в България, и как в Родината им.
 

*. Дребни търговци и занаятчии от Малко Търново и отчасти от Лозенград, заедно с котленски балканджии, са първите, които побългарили град Бургас – бел. авт.

**. В най-нови времена, по време на т.нар. добруджански събори надпявания, в българския печат често се появяваха съобщения, че подавляющата част от това, което се е свирило и пяло в Добруджа, някога се е свирило и пяло в Тракия, т.е., че тракийската народна песен е пренесена в Добруджа – бел авт.

--------------------------------------------------------------------------------------
 

Отоманската империя преживява целия ХІХ век, благодарение на интересите на европейските държави, които се погрижили за нейната цялост. След Кримската война от 1854-56 г. чуждият капитал бил здраво стъпил в Турция и вече не се задоволявал с привилегиите, които давали старите капитулационни договори. Настъпила ерата на концесиите [*]. За тях обаче били необходими средства, поради което Турция сключва през 1854 г. първия си държавен заем от Англия, втори такъв от Франция, докато към 1875 г. турският държавен дълг достигнал пет милиарда и половина франка. Турция не можела да издължи тези пари и през 1879 г. бил обявен формален банкрут. През 1881 г., със султански декрет, по искане на кредиторите се създал институт “За управление на отоманския държавен дълг”, с което Турция била поставена под пълен финансов контрол. Най-големите постъпления от държавните приходи, като митата, различните монополи - на солта, на спирта и пр. отивали в полза на този институт за погасяване на турския държавен дълг. В Управлението на отоманския държавен дълг работели над пет хиляди души, които били привилeгировани и респектирали с особената власт, с която били облечени.

Край моето родно село Рум беглий минаваше пътят, който свързваше град Мидия на Черно море, през река Марица със Западна Тракия. По този път се движеха кервани от камили, които пренасяха сол от Индия за Западна Тракия. И досега си спомням големия камилски керван на дядо Станил от българското западнотракийско село Калайджидере. На всяка камила бяха натоварени по два чувала сол от по петдесет стари оки единия или сто оки на камила.

Хора от Управлението на отоманския държавен дълг често се появяваха в Рум беглий, за да контролират превоза на монополната сол. На керванския път край селото имахме хан, който приличаше на малък “керван сарай” със специален висок сводест вход, през който влизаха камилите с високо стърчащите над тях товари. Там нощуваха, почиваха и пак продължаваха пътя си със своя равномерен ход.
 

*. По разкази на Георги Арнаутина-Жорето, баща ми Георги Войников и трудът на Върбан Ангелов “Турция”, издаден в София през 1954 г. – бел. авт.

---------------------------------------------------------------------------------------

Ще разкажа една история, която обяснява защо тютюнопроизводството така и не се развило в Източна Тракия, за разлика от Западна, въпреки че двете области имат приблизително еднакви климатични условия и състав на почвата.

Известно е, че Турция е била най-големият производител на ориенталски тютюни. По бреговете на Егейско, Мраморно и азиатския бряг на Черно море се произвеждали най-доброкачествени тютюни. Тютюни се отглеждали и в Западна Тракия, по поречието на река Марица и особено в т.нар. Ксантийска тютюнева област. Френската тютюнева режия, както хората в Източна Тракия наричали тютюневата концесия, търсела начини да разшири производството си в областта. По тази причина тя се опитвала да привлече на своя страна някои български първенци от Бунархисарска и Визенска околия, където винаги е живеело компактно българско население. Така френската режия ангажирала за своите цели моя стар вуйчо ( брат на баба ми ) Георги Арнаутина-Жорето ( 1830-1916 г. ). Той бил виден, образован българин ( учил в Цариградски училища ), търговец джелепин, закупчик на десятъка и собственик на хана край нашето село, където често му гостували хората от тютюневата режия, от Управлението на отоманския дълг и ред други агенти на различни чужди фирми и предприятия, които имали инвестиран капитал за експлоатация на различни производства в Турция. Освен френската тютюнева режия, към моя вуйчо Жорето се ориентирала и една италианска фирма с голямо влияние и финансови възможности. Тя закупувала копринени пашкули от Одринското тържище, които изнасяла за Милано. Дейността на италианците била съсредоточена основно в района на Одрин и околностите му и в Свиленград. Французите и италианците били твърди монополисти и отдавна шетали из обширната Отоманска империя, за да разширяват своите производства. Отначало Жорето се поддал на агитацията и дори засадил част от обширните си земи с черничеви дръвчета с оглед на бъдещото бубохранене. За това той имал една много основателна причина.

Читателят навярно ще си спомни, че през Освободителната война, когато руските войски не били още пристигнали по нашите места, турско-черкезки отряд навързал седемдесет и пет души селяни от Рум беглий, между двадесет и четиридесет годишна възраст и ги съсякъл. С обществените средства, които описах на друго място, се оказала първа помощ на близките и роднините на загиналите. Това са деца на братя, сестри, роднини, най-после - съселяни и българи. Те трябвало да се нахранят и отгледат. На тези злощастни вдовици и сираци помагали всички в селото, кой с каквото може и кой както може. Първо се засявали нивите на сираците и се обезпечавало зимовище за стадата им. Братските съчуствия и солидарност помогнали на сираците и вдовиците да преглътнат горчивите сълзи. Съставил се селски съвет, воглаве с познатия ни вече Жорето, който “законодателствал” със своя престиж. Съветът взел решение да приеме настойчивите предложения на френската режия и италианската копринарска фирма за отглеждане на тютюн и бубохранене. Съображенията били, че манипулациите при тютюневото отглеждане, като бране, низане, елпезиране, както и манипулациите при бубохраненето били по-леки и възможни за женски и детски труд. Но преди да обявят съгласието си, Жорето предложил и съветът приел да не се бърза, а да се направят по-големи проучвания и още по-точни пресмятания. Решено било още Жорето да посети през съответните сезони големите производителни центрове за тютюн и пашкули в Западна Тракия, южните Родопи, Ксантийската тютюнева област и Одрин. Жорето извършил пътешествието и бил крайно неприятно изненадан: тютюневата концесия упражнявала пълен произвол върху производителите и докато гърците тютюнопроизводители били все пак защитавани от своите консули, за българите и дума не можело да става за каквато и да е защита. Органите на режията абсолютно безконтролно определяли изкупните цени и обявявали за негодни каквито си искали количества тютюн. Процедурата била следната: натоварвали на кола целия произведен тютюн на даден селянин и без да му обясняват и дори без да измерят количеството, му давали някаква нищожна сума, а нещастникът ронел сълзи и мълчал. Изкупуването на пашкулите ставало по подобен начин, защото италианската фирма била също монополист.

Върнал се Жорето, събрал цялото село и разказал това, което видял. Взело се решение никакви тютюни, никакво бубохранене, а само сеене на житни култури и отглеждане на добитък за собствени нужди и малък излишък за продан на непроизводителното планинско население. Този отказ на нашето село се разнесъл и по другите български села, както и сред бедното гръцко население. Плановете на монополистите да разширят производствата си били осуетени. Разбира се, борбата продължила още дълго време. Особено настойчива била тютюневата режия, която оценявала, от една страна, великолепната земя за тютюнопроизводство, а от друга - качествата на простичкото, но трудолюбиво българско население. Хората от режията използвали всички средства - позовавали се на традиционните си привилегии, например на капитулационния договор между Франция и Отоманската империя, сключен през ХV век от френския крал Франсоа Първи и турския султан Сюлейман Първи, обещавали и подкупвали българските първенци и пр. В края на краищата, обаче, Източна Тракия така и не се превърнала в тютюнево или копринено поле.

Някои обществени среди в Турция смятали, че нахлуването на европейски капитали застрашава съществуването на империята. Може би затова действията на моите съселяни предизвиквали скрито съчуствие и симпатия сред турското общество. В крайна сметка тези обществени настроения възпрели турската власт да се намеси активно и принудително да застави българите да приемат условията на монополистите.


[Previous] [Next]
[Back to Index]