17. Първо празнуване на Деня на славянските просветители св. св. Кирил и Методий и първият български оратор в Източна Тракия ( 11 май 1878 г. )
На два километра източно от град Бунархисар се намира ислямското свято място, наречено от турците Теке. Вече имах повод да кажа, че там е гробницата на известния потурнак Гаази Михал, а още на три километра, отново в източна посока, минавала границата между новосъздадената държава България и Турция ( според Санстефанския мирен договор ).
Пукнала пролетта на 1878 г. и руските войници започнали да складират в местността Теке строителни материали и да строят леки летни постройки - аналои, естради, игрища, трибуни и др. На 1 май от град Бунархисар към Люлебургаска и отчасти Визенска и Лозeнградска кааза излетели конни отделения от офицери и войници и обходили почти всички български села. Те отправили покани от името на... и на...
Простичките и наивни наши деди, които за пръв път чували названията на непознати чинове и титли, не можеха да кажат от кого била поканата: от “големци”, “най-големи” генерали, а някои даже споменаваха и руския цар. Важното обаче било, че поканата се отнасяла до всички българи, но само българи, които на 11 май, Денят на славянските просветители Кирил и Методий, да заповядат на гости... при Текето. Да не правят никакви приготовления за идването си. Всичко било готово за тяхното посрещане - ядене, пиене... "да бъдат готови само за веселие. Земеделците и овчарите да си подготвят така работите, че тия три-четири дни да бъдат свободни".
На 10 май през деня, от всички села и градове пристигнали с коли, на коне и пеш мъже, жени... и всички били радушно посрещнати и настанени в обширния лагер около Текето. Всичко ставало по “нашенски”, разправяха очевидците. Комендантската част, разпоредителка на празненството, се постарала и проучила местните български нрави и обичаи и се ръководела от тях. Пристигнали и войските от различните квартирни пунктове и заели местата си в лагера. Между населението и войската се създала непринуденост и близост, но в същото време имало дисциплина и безупречен ред.
Сутринта на 11 май тържествено забили специално инсталирани камбани, засвирила музика, чули се оръдейни гърмежи и малко след изгрева на слънцето около аналоя и трибуната се появили военни в блестящи униформи, потънали в злато. Пристигнал и владиката със свещениците. По предварителен план около трибуната и аналоя били поканени по няколко души по-първи, по-интелигентни българи от всеки град и село, след които следвали народът и войската. Започнал молебенът. Той не траял много и на трибуната се качил руски военен, обърнал се и поздравил народа с добре дошъл, благодарил му, че е зачел и е дошъл на гости на руската войска, на която вече предстояло да се завърне в родината си. На вас оставяме, казал той, новата българска държава, да я уреждате, управлявате и пазите.
На свой ред на трибуната застанал гражданин на средна възраст и заговорил на български език. Той казал много нещо и всички го разбрали. Словото му продължило два часа, слънцето се издигнало високо, припичало силно, но никой не мръднал от мястото си, кой както застанал, така и останал. Имало пастири и овчари, с аби и дебели дрянови криваци на рамо, които дошли направо от кошарите и планинските пасища. Те така съсредоточено и внимателно слушали, че не мръдвали да отпъдят мухите дори.
Никой от старите хора, присъствали на празненството, не можеше да каже как последователно е протекла речта на тоя пръв за тях български оратор, но объркано помнеха всичко, каквото е казал: кои са и откъде са дошли българите, къде и как са основали първата българска държава, примера със снопа пръчки в ръцете на техния главатар Кубрат, чийто син Аспарух бил първият български цар ( така го нарекъл той ). Набезите на юг, основаването на столиците, войните и победите, покръстването от идолопоклонци ( езичници ) на християни ( обяснил какво щяло да стане с българите, ако не приемели християнството ). Падането на Първото българско царство, робството и освобождението, Второто българско царство и неговото падане под турците. Преминал към Възраждането, революционното движение, споменал Баташкото клане и много имена на загинали - Ботев, Левски, Каблешков, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и т.н. И най-после стигнал до войната, която току-що завършила. При споменаването на войната хвърлил поглед и махнал с ръка към полето, където били строени войските. Войниците и офицерите се изпънали и застанали мирно, а ораторът се обърнал и се поздравил със стоящите най-близо до него. След това той отново се върнал към цар Борис, който покръстил българите и как именно станало това... Тук нашите старци доста измъчваха мозъците си, но не намираха подходящи думи, за да изяснят този въпрос. Ставало дума, че новопокръстените българи имали остра нужда от четмо и писмо, защото за държавни и други нужди те си служели с гръцко писмо. Поради това солунските братя Кирил и Методий създали българската азбука. И разказал кои били те, какви били, по какви пътища минали и къде ходили в своите мисии на просветители, как другите славянски народи възприели същата азбука за свои нужди и поради това се сближили с нашия народ.
Едно само не харесали нашите старци, а дядо Янаки Чолоолу от нашето село негодуваше и наричаше оратора “фармасонин” ( франкмасон ). Той бил казал, че светиите не били създадени от господа, а от хората. Щом някой обикновен човек имал заслуги към своя народ или към всички хора на света, хората го “сватосвали” ( канонизирали ) и го провъзгласявали за светия на вечни времена. Така, според ораторът, братята Кирил и Методий създали азбуката и спасили народа ни от загиване, т.е. погърчване, и той в знак на признателност ги провъзгласил за светии, като ги нарекъл свети свети Кирил и Методий. А днешният ден ( 11май ), допълнил ораторът, е техният празник, който за нас, българите, е по-голям и от Великден. И затова от тук нататък тоя ден всяка година и на вечни времена ще го празнуваме дори по-тържествено и свято от Великден. И така станало. За източнотракийските българи от годината 1878-ма нататък 11 май станал най-големият празник.
Речта завършила към “прогима” ( 10 часа преди пладне ), след което генералите възседнали конете и галопирайки в една красива кавалкада поздравили строените войски. Когато военачалниците се върнали на трибуната, войските се престроили и започнал церемониалният марш, който нашите очевидци никога не забравиха. С това официалната част на парада завършила и започнала втората, неофициалната, която била не по-малко интересна и полезна.
Обедът за официалните лица, генералите и българските първенци, започнал в определен час. Били уредени кухни, които готвели по всяко време на денонощието. Изклали се и се изяли цели стада агнета и чарда говеда ( ялови крави ). Всеки можел да отиде и да получи храна каквато поиска и колкото поиска. Русите веднага забелязали скромността и стеснителността на българите и почнали да командват: “ну давай... туркоплатещи!”, а след това започнали да раздават по руски, без мярка, както казваха нашите хора.
Водили се много разговори, като от руска страна се разбрало, че все пак има нещо недовършено. Не било всичко наред, особено в покрайнините на новата държава. Каквото и да станело обаче, миналото нямало да се върне и затова русите препоръчали: “сговорчивост, народна просвета, трудолюбие и бдителност, особено в пограничните области”. И действително, само един месец след празненството, на 13 юни 1878 г. се свикал Берлинският конгрес, който разпокъсал Санстефанска България и за източнотракийците останала само измамната надежда за реформи, постановени в член 23 от Берлинския договор.
Веселието продължило цял ден, цяла нощ и на следващия ден - имало конна езда ( индивидуална и ескадронна ), играли се български хора и руски казачок и т.н. Разказите за речта на българския оратор съм слушал от очевидци, присъствали там. Всичко това те разказваха по различни поводи и случаи, един - за едно, друг - за друго, но винаги с най-големи подробности. Това силно ме впечатляваше - тогава, когато слушах разказите и сега, когато си спомням за тях. Най-последователни спомени за тая реч съм слушал от свещеник Димитър Вълчев, тогавашен и до мое време архиерейски наместник в Бунархисар, и от моя стар вуйчо Жорето ( Георги ) Арнаутина. Някога те бяха смятани за едни от най-интелигентните българи в тоя край. От тях също съм слушал, че военният парад и тържеството са били заповядани от руското главно военно командване с подробно разработена директива. Според нея е трябвало да участва колкото се може повече българско население.
А сега като че ли е време да кажа кой е тоя българин, който преди сто години в своята двучасова реч пред голямо мнозинство тракийски българи, е разказал българската история. Разказал я така вдъхновено, че действително укрепил българщината в оная най-застрашена част на земята ни. Това е големият български възрожденец Найден Геров, за когото тракийските българи, по-точно странджанските, са изпели дивно хубава песен:
Прочул се Найден граматик,
че знае писмо да писва,
и гръцко Найден, и турско,
най-веке бяло българско.-------------------------------------------------------------------------------
Ще разкажа още една история, която малко или много е свързана с тържеството на 11 май 1878 г.
Много време преди това, един селянин от нашето село отвел момчето си в град Родосто и го условил за прислужник в една кантора на голям гръцки търговец. Търговецът имал деца, които се учели в гръцкото класно училище. Децата на господаря се привързали към това умно българче, което вземало участие при подготовката на уроците им, и бързо научило гръцки език. Търговецът, погърчен българин, преценил способностите на своя прислужник и му дал възможност да посещава гръцкото училище заедно с децата му.
Минали години и българското момче, макар и прислужник, добило солидно и високо гръцко образование. Дошло Освобождението, и както видяхме вече, нашето село оставало в българска територия, а Родосто в турска. И нашият “гръцки ученик” напуснал града и се върнал в село. По време на тържеството, което описах, между руските генерали и българските първенци се водили много разговори, като се повдигнал и въпросът да се създаде местна българска интелигенция, главно учители. И българите посочили този младеж, чието име било Димитър Загорски. Той водил дълъг разговор с Найден Геров, който го одобрил и му наредил да замине за Пловдив, където да завърши българското най-висше класно училище [*], след което да се върне като учител или свещеник в родното си село Рум беглий или някъде другаде в Източна Тракия. Така и станало.
За две учебни години в Пловдив Загорски разширил и най-вече побългарил гръцкото си образование. Междувременно Санстефанска България била разпокъсана и станало ясно, че Източна Тракия се връща на Турция. Загорски бил поканен, дори съблазнен да остане в Източна Румелия, но отказал и се завърнал в родното си село, в Турция, както препоръчал Найден Геров. Щом открил училището, то се изпълнило с ученици и то не само от Рум беглий, но и от близки и по-далечни български села, където нямало българско училище. Младият учител се заловил усърдно за работа и превърнал дотогавашното килийно или полукилийно училище в ново и модерно, каквито вече имало в България. В обучението въвел т.нар. взаимоучителна Бел-Ланкастерова система, която се състои в това, че под ръководството на учителя по-големите ученици обучавали по-малките. Тая система се оказала много удобна и полезна за българските начални училища в Източна Тракия, тъй като турците не позволявали в едно училище да има повече от един учител. Допускали се най-много двама в най-големите села или градове.
Почувствала се силата на опитния педагог, на образования и подготвен учител. След като два випуска завършили пълния курс на началното училище, Загорски избрал по-силните и по-будните ученици ( сред тях и моя баща Георги Войников ) и образувал още по-горно отделение, което не нарекъл клас, тъй като за него трябвало допълнително разрешение от турската власт. В програмата на това по-горно отделение били застъпени български език, българска история, турски език, аритметика и геометрия. Някои от завършилите по-горното отделение станали учители, като Димитър Спиров и църковния певец от село Чонгара Илия Петков. Други пък станали свещеници, като двамата братовчеди Панайот Димитров и Панайот Атанасов. Трети се отдали на стопанско-търговска дейност, като моя баща Георги Войников, неговият брат Райко, още Димитър Чолоолу, Райко Толканов, Добро Николчев и други. Те били запознати с елементарни търговски записвания и кореспонденция.
Моят баща се учудваше на голямата работоспособност на Димитър Загорски. Той работел “от изгрев до залез слънце” т.е. докато в училището било светло. Най-накрая родолюбивата дейност на Загорски стреснала турци и гърци и те забранили по-горното отделение, което “правело учители и попове”
През деветдесетте години на ХІХ век в Македония и Тракия било поставено началото на революционното движение. Започнало да се говори за член 23 от Берлинския договор и да се искат реформи за подвластните народи в Отоманската империя. Във Визенска и Бунархисарска кааза душата на зараждащото се движение бил той - учителят Димитър Загорски. Турската власт взела мерки срещу него, опитвала се да се меси, като утвърждавала учителските назначения. Тя предложила учителско място на Загорски в класните училища на Лозенград или Одрин, тъй като неговото образование било по-високо от това на местните учители. Целта била да се разруши тази крепост на българщината, село Рум беглий. Загорски обаче отишъл в Цариград и Екзарх Йосиф за няколко дни го запопил ( ръкоположил ). Така учителят Димитър Загорски се върнал в село като свещеник, но новото му положение не променило характера на неговата дейност. Тя станала по-твърда, по-енергична и по-разнообразна. Димитър Загорски, сега вече свещеник Загорски, бил един от пионерите на Македоно-Одринското революционно движение. Той бил знаме, вяра и упование за простия, но разумен тракийски българин. И Загорски отвърнал с вярност - до смърт! По време на Преображенското въстание турците го заловили и го обвинили, че е по-голям рушител на държавата от онези, които се вдигнали с оръжие срещу нея. Учителят Димитър Загорски бил съсечен. Такъв бил трагичният край на този голям български патриот.
Стоян Калъчев от Бунархисар, който моето поколение познава като свещеник Калъчев, е събрат на Димитър Загорски, само че в друго направление. Калъчев притежавал подчертано музикално-певческо дарование. Той също бил открит на празника на 11 май 1878 г. от един руски офицер, вероятно музикант, който, разхождайки се сред ликуващия народ, бил силно впечатлен от младия Стоян Калъчев, който свирел на гайда и пеел. Офицерът го отвел веднага при архиерейския наместник, където след време го ограмотили и опопили ( ръкоположили ). Като свещеник, с неговия малко дрезгав глас, но с мощни височини, Калъчев даде своя принос за пресичането на гръцките посегателства и спря процеса на погърчване на някои нестабилни българи.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
*. Найден Геров открил класното училище в Пловдив още преди Освобождението на България. Той успял да го развие в голямо просветно средище, което толкова изплашило гръцкия митрополит и антуража му в града, че се оплакали на Високата порта и Патриаршията - бел. авт.