Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
45. Българо-гръцките борби в Източна Тракия в началото на ХХ век. Още нещо за произхода на капитан Георгиус Кондилис - военен ръководител на гръцкото андартско движение
 

В началото на ХХ век, ние, българите в Долна Тракия и Македония, станахме свидетели на едно твърде неестествено явление в нашите балкански борби. Двете идеологии - гръцкият панелинизъм и турският пантурцизъм, които нормално бяха в противоборство, си подадоха ръка и се съюзиха срещу нас. И се поведе борба, жестока и многолика, с всички средства и по всички направления: народностно, стопанско, икономическо, политическо, културно, просветно. И турците, и гърците желаеха нашето унищожение. Но трябва да се знае, че и ние, българите, не бяхме вече така безпомощни, както някога. Ние простодушно и наивно вярвахме, че ако турците се осмелят на нещо по-круто срещу нас, България веднага ще се вдигне в наша защита. И това ни правеше по-смели и по-дръзки.

Около 1908 г. борбата между нас, българите, и гърците за национална църква и училище взе остър характер. И как можеше да бъде другояче? Можеше ли възроденият българин в началото на ХХ век без свое родно училище, без свои писмени знаци, за да записва българските си мисли? Не, българинът умираше за родно училище.

В източнотракийските български села гръцката пропаганда обикновено постъпваше така: открива гръцка църква или училище и привлича населението в тях. И по-нататък не прави почти нищо - нито променя езика на българите, нито пък въздейства върху нравите, обичаите, домакинското и битовото им устройство. Студентите от Солунския университет не случайно се питали, докато слушали лекциите на своя професор по социология, между другото роден в Малък Самоков: “Нима има и такъв гръцки език, на който говори нашият професор Киркос?” Та можеше ли да бъде другояче, след като е общоизвестно, че град Малък Самоков е създаден от принудително преселени български рудари? Много пот и българска кръв са текли в железните рудници. Много буйни глави са били живи заравяни в шахтите, поради бунтовете. Султанската резолюция върху един турски документ от онова време казва: “рая, навикнала да се бунтува”.

В началото на ХХ век градчето Малък Самоков броеше седемстотин семейства, от които шестотин погърчени. Буди недоумение как тези твърди българи, чийто живот протичал в бунтове и въстания, са позволили на гърците да ги асимилират. Останалите сто семейства [*] обаче си оставаха българи, въпреки значително погърчената домашна и лично-битова обстановка. Повечето от тези хора говореха на чист български език, но бяха останали неграмотни, тъй като не посещавали гръцкото училище от страх да не бъдат погърчени, както бе станало със съгражданите им. Ако българското самосъзнание у тях надделееше, те щяха да открият българска църква и училище и отново щяха да се определят като българи. Затова гръцката пропаганда водеше жестока борба с всички средства срещу откриването на българска църква и училище.

В градчето Серген, където живееха също около сто български семейства [**], българско училище се откри едва през 1908 г. по време на младотурския хуриет. И тези сто български семейства веднага дадоха сто и повече ученици за първо отделение. Младежи на двадесет години се втурнаха да учат българско четмо и писмо. До хуриета всички българи учели, знаели и си служели с гръцко четмо и писмо, но съзнанието им, че са българи било толкова високо, твърдо и респектиращо, че никоя пропаганда дори не се и опитвала да им въздейства. Знаеше се, че към средата на ХІХ век в Серген дошли католически мисионери, които скоро разбрали, че мисията им е обречена на неуспех и си заминали.

Имало и други случаи. Например в едно от най-големите села в Източна Тракия - село Пенека, Визенска околия - хитрите гърци открили училище с по-висш и по-дълъг курс от обикновения. От него излизали подготвени гръцки учители и свещеници не само за българските, но и за чисто гръцките села. Така в непосредствена близост до Патриаршията ( шестдесет-седемдесет километра до Цариград ), българи ставали гръцки учители и свещеници в чисто гръцки села ( Георги Хаджийкин - учител в село Оргас, поп Христо - свещеник в село Аянет и др. ).

Между тях обаче се откроила борческата фигура на един младеж - Георги Найденов. Той също завършил гръцко училище, но на поканата да стане гръцки учител или да се подготви за свещеник отказал.

Найденов без колебание прехвърлил странджанските върхове, отишъл в Малко Търново и завършил българското класно училище ( втори клас ). Искал да се върне в родното си село и да започне борба за българска църква и училище, но учителите му и малкотърновските първенци го отправили към Одрин. Мъжката екзархийска гимназия “Д-р Петър Берон” тогава не била пълна [***], но имала открити класове за едно солидно за времето си образование. Георги Найденов завършил образованието си в Одрин, върнал се в Пенека, увлякъл селяните, прогонил гръцкия учител и превзел училището с помощта на учениците, които с възторг и умиление започнали да се учат на роден език.

В църквата в Пенека служели свещеници българи, но принудително четели молитвите и цялата църковна служба на гръцки език. Учителят Найденов ограмотил свещениците на български и постепенно побългарил църквата. Тези събития ставали след Освобождението на България, когато вече имало една млада и жизнена българска държава, със свой дипломатически представител в Цариград и стабилен църковно-училищен институт - Българската екзархия.

Българската църква и училище в Пенека просъществували до Преображенското въстание, след което учителят Георги Найденов бил осъден и заточен в Синоп калеси. Гърците веднага се възползвали и подсказали на турците, които им предали църквата и училището.

След амнистията от 1904 г. Георги Найденов се завърнал в Пенека, но църквата и училището си останали гръцки. Тогава Найденов се принудил да стане гръцки учител в гръцкото училище, но тайно преподавал на български.

След хуриета от 1908 г. църквата и училището отново били предадени на българите. И тогава всичките българи свещеници от Пенека, които свещеничествали в гръцките села - около десет души - се върнали и станали български свещеници с изключение само на един, от когото най-малко се очаквало да направи това - поп Янаки.

Не мога да отмина трагичната съдба на село Курудере, което се намира само на три километра от Рум беглий. Читателят навярно ще си спомни, че в началото на ХІХ век кърджалии ограбили и опожарили селото и изклали жителите му. През Руско-турската освободителна война то отново било нападнато от турци, като половината от населението му било избито, а другата половина се преселила в нова България. По ирония на съдбата, през 1900 г., четата на Георги Тенев, която отвлякла д-р Керемидчиолу, държала своя заложник именно в мерата на Курудере. След края на аферата турската власт изпратила на постоянен гарнизон там едно, макар и неголямо, жандармерийско отделение, защото решила, че село Курудере е най-доверено на революционното движение. Изхранването му и други тегоби легнали естествено върху населението.

И най-после, в първия ден на Преображенското въстание ( 6 август 1903 г. ) жандармерийският гарнизон напуснал село Курудере, башибозукът го нападнал и избил голяма част от жителите му, а останалите пропъдил в дебрите на Странджа. Селото се превърнало в пепелище, а оцелелите в планината не можели да стигнат до България, защото границата била на повече от сто километра. Тези хора прекарали зимата в планинските пещери и изоставени овчарски кошари. Хранели се с джанки, дренки, прунки, крушки, мушмули, буков жълъд... По-смелите и физически издръжливите слизали в полите на планината към изоставените български ниви с необрана царевица... берели, товарили на гръб и отнасяли в планината за прехрана... И в това състояние ги заварва амнистията на султанското правителство в 1904 г.

 Оцелелите жители на село Курудере започнали да слизат от планината и да се опитват да правят колиби край несрутените зидове и недогорели греди на своите опожарени домове. И тогава, научавайки за тях, цариградският Вселенски патриарх от християнска любов и вселенска солидарност изпратил свои мисионери... тлъсти, угоени попове... да прави от тия хора гърци!...
 

*. През 1913 г. тия сто семейства бяха изселени в България като българи – бел. авт.

**. Сто бяха и при изселването им през 1913 година – бел. авт.

***. Мъжкото класно училище в Одрин се превърнало в Мъжка екзархийска гимназия “Д-р Петър Берон” през 1891 г. – бел. авт.

----------------------------------------------------------------------------------------

Гърците водеха идейна борба с нас, българите от Източна Тракия. В гръцката пропаганда всякога е имало високопросветени хора - архиереи, епископи и др. Моят вуйчо Димитър Гогов владееше гръцкия писмен и говорим език така, както родния си български. Той беше в непрекъснати словесни свади с гърците от всички слоеве на тяхното общество и никога не им оставаше длъжен. Например образованите гръцки опоненти на Димитър Гогов не признавали, че Кирил и Методий са създали азбуката за всички славяни, а той им цитирал Вазов: “И на вси славяни книга да четат”.

Гърците се дразнеха особено много от това, че нашият патриотизъм надминаваше техният. Вбесяваха се, когато ние, българите, празнувахме Деня на светите братя Кирил и Методий. Гърците се подиграваха, че целият ни живот се подчинявал на този празник: училищата така нагласявали програмите си, че на тоя ден - 11 май - се произвеждали изпитите на учениците; че овчарите след тоя ден откривали летните мандри за преработване на млякото в кашкавал и сирене; че земеделците започвали жътвата също след тоя ден, макар че ечемикът вече бил презрял и започвал да капе.

Гърците можеха да изредят много неща, които ние, българите, действително правехме в тоя ден - произнасяха се речи, устройваха се луди манифестации, начело на които след хуриета вървяха ученици с развети байряци, слагаха се общи трапези, изяждаха се стотици агнета, изпиваха се бъчви с вино... И всичко това, подиграваха се гърците, за някакви си Кирил и Методий, които били най-обикновени хора и то гърци. Кирил и Методий не били светии, създадени от Бога, а българите били тези, които ги канонизирали.

------------------------------------------------------------------------------------

Тук, в Източна Тракия, гръцкият панелинизъм се беше превъплътил в т.нар. андартско движение ( така го наричаха гърците ), чието политическо ръководство се намираше извън Тракия, а военното командване беше поверено на капитан Георгиус Кондилис. Това е същият Кондилис, който през 1919 г., вече като полковник, участва в експедиционния корпус срещу революцията в Украйна. По-късно Кондилис беше военен министър, министър-председател и регент на Гърция до връщането на монархията.

През 1935 г., в качеството си на министър-председател, Георгиус Кондилис заявява пред кореспондента на българския вестник “Утро” ( брой 7884 от 25 ноември ): “През 1908 г. турците обявиха революция и ние получихме нареждане да напуснем Македония ( той бил четник там ). Нашият комитет се реорганизира и болшинството от четниците се върнаха в Турция като професори и учители. Аз, като турски поданик, под името Никос Зангас, отидох в град Мидия на Черно море, където водих пропаганда за елинизма против българите. Докато бях в Тракия, членувах в революционния комитет, който през 1905 г. направи революция в Гърция”.

Централата на андартското движение в Източна Тракия беше в град Мидия, но то имаше клонове и в Ахтопол ( тогава в Турция ), както и в малкото градче Инджекьой, в южните поли на Странджа планина. Трите селища образуваха триъгълник, населен само с българи, който през 1903 г. влизаше в територията на Преображенското въстание. Точно в този триъгълник андартските чети подло използваха масовото обезоръжаване на бившите преображенци от турската власт и започнаха това, което Кондилис нарича “пропаганда”. В резултат на тази “пропаганда” паднаха много българи, някои от които аз познавах в ранното си юношество. В действителност, това беше кървава борба срещу българщината в Източна Тракия. И децата знаеха, че зад гръцките изстъпления стоеше турската власт. Младотурското правителство допусна въоръжените чети на андартското движение да смутят живота на българското население, когато то, след кървавото Преображенско въстание и последвалата амнистия, се беше отдало на мирен труд.

Част от най-новите български историци смятат, че борбата за самостоятелна църква и училище в Източна Тракия била мирна, словесна, безкръвна и не била непременно необходима.

Андартските чети убиха войводата Тодор Шишманов, българските учители Дико Джелебов, Димитър Касабов и други български първенци. Тези случаи на кървава разпра с нас, източнотракийските българи, в които са замесени гърци, са от най-новата история на българския народ. Няма да описвам други подобни събития, които изобилстват в тая част от земята ни. Искам обаче да подчертая, че борбите за българска църква и училище в Източна Тракия не са били само словесни, безкръвни и невинни, а кървави и страшни.

Гърците обаче се уплашиха, когато българският учител Георги Калоянов [*], в една тъмна зимна нощ им даде добър урок с хладнокръвие и точна стрелба на опитен революционер. Нападателите окървавиха снега, а Калоянов остана невредим.

Георги Калоянов учителстваше в откритото от самия него българско училище в Серген, Визенско, където живееха българи, гърци, турци и цигани християни. В първия ден от новата 1910 г. Калоянов събрал една група български младежи, с която обиколил всичките сто български семейства в Серген, без разлика дали са бедни или богати, и ги поздравил с хубавата новогодишна песничка “С Нова година, с нов живот, чест, здраве и добър имот...”.

Това било нещо ново по нашите места и направило силно впечатление на цялото население, особено на гърците. Андартските чети отдавна дебнели подходящ момент, за да убият българския учител Георги Калоянов. Неговото семейство живееше в Рум беглий и гърците предположили, че Калоянов късно вечерта или рано сутринта на 2 януари ще тръгне за вкъщи. Затова решили да му устроят засада някъде в гората между двете села и да го убият.

Калоянов заминава същата нощ, но не се движи по пътя, а произволно през гората. Той предвидил много неща, освен едно: че реката между двете села е придошла и не може да се прегази навсякъде. Преминаването можело да стане единствено по малкото междуселско мостче, сковано и скрепено от суров дървен материал. И тъкмо тук било най-удобното място за евентуална засада. Въпреки това Георги Калоянов решил да мине. Подготвил се, като в ръката си здраво стиснал заредения револвер и осторожно, но бързо тръгнал по мостчето. Тъкмо наближавал края му, когато пушечен залп изгърмял срещу него. За щастие куршумите не го засегнали и Калоянов, който не изгубил присъствие на духа, скочил в реката. Гърците сметнали, че са го убили и се показали от прикритието си. И в тоя момент Калоянов вдигнал и изстрелял целия барабан на револвера си. Излязъл от реката, набил гъстата едра дъбова гора и не след дълго пристигна в село.

Аз помня тревожното чукане по външната врата у дома към три-четири часа след полунощ. Беше дошъл нощният пазач на дядовия дом, в който живееше Калоянов. Викаха баща ми да отиде веднага там по важна работа. В дома на дядо ми се събрали всички близки и Калоянов разказал какво се е случило, като предположил, че от нападателите има убит или най-малкото тежко ранен човек. Той разбрал това, защото докато стрелял видял как един от нападателите се строполил на земята. Затова решили селският говедар, който бил верен човек, да откара на следващия ден животните на паша около местопроишествието и да разузнае какво е станало. Говедарят донесъл, че на мястото имало голяма локва кръв и снегът бил утъпкан и окървавен, което значело, че убитият или раненият е влачен. Тогава решили да запазят всичко в тайна и да следят поведението на гърците и на турската власт.

В нашето село имаше жандармерийски участък, който се обслужваше от четири-пет души жандари, командвани от баш чауш ( фелдфебел ). Три дни след покушението срещу Георги Калоянов, баш чаушът поиска от кмета кола, защото смятал да пренесе участъка в гарнизона му, в съседното градче Инджекьой. Явно беше, че гърците замислят нещо и не искаха да им се пречи. Турската власт, която ги покровителстваваше, им правеше услуга с преместването на участъка. Най-вероятно гърците замисляха нападение над селото, защото нещо подобно вече се беше случвало в село Пенека [**]. Там гръцка терористична банда, изпратена от владиката на град Виза Доротеос, беше нападнала дюкяна на Николия Димитров, където потърсили войводата Шишманов ( Пенека е негово родно място ), но като не го намерили, убили на място осемнадесетгодишния чирак на Николия Тодор Шипков, дядо Андон от с. Ятрос и ранили тежко неколцина други, сред които и кметът Петко Димов Кехайов.

Наближаваха двата големи празника Йордановден и Ивановден, на които ставаха увеселения, годежи, имаше ядене, пиене, къпане в реката и пр. Нашите хора решиха да използват празниците и да подскажат на турци и на гърци, че въпреки всичко селото е готово да посрещне техните удари, каквито и да са те. Революционната организация беше разспусната, но от Преображенското въстание имаше скрито оръжие, въпреки многобройните обиски и претърсвания.

На Йордановден и Ивановден тържествата започваха отрано. На хорището ( селския площад ) се изнасяха котли с вино. Оркестър от каба гайди свиреше, тъпаните биеха и се люшваше хоро от млади и стари, мъже и жени. Но тази година празничните дни минаха малко по-различно. В един селски двор на горния край на селото, който гледа към Инджекьой, се бе събрала бойна чета от бивши преображенци, въоръжени най-разнообразно - кримки, берданки, мартинки, долма чифтета, които се пълнят през цевта, а не липсват и бомби одринки.

В Инджекьой, който е само на километър и половина-два от селото, бе гарнизонът на жандармерийския табур. И когато привечер веселието беше в разгара си, започна мощна канонада в посока Инджекьой, която продължи десетина минути... и след това всичко стихна. След не повече от половин час в селото пристигна Сали юзбаши ( поручик ) с неколцина конници. Развеселените хороиграчи ги обградиха и запяха хуриетския химн: “Янасън хуриет, адалет, мусават, яшасън миллет”. Сложиха Сали юзбаши и войниците на трапезата и кротко обясниха, че стрелбата е от възторг за дарената свобода... А при сбогуването в джоба на юзбашията звъннаха обичайните няколко жълтици и... всичко свърши.

От този момент нататък нападенията на андарти или каквито и да са други престанаха, и то не само в нашето село, но и по цялата територия на Преображенското въстание, която съвпадаше с района на действие на андартското движение. Престанаха и убийствата. Турците и гърците разбраха, че бяха попрекалили, а проблясваха и нови големи събития, които отново щяха да разтърсят бунтовната земя.
 

*. Житейският път на Георги Калоянов е пълен с превратности – идва като учител в Рум беглий и се жени за по-младата сестра на майка ми; по време на Преображенското въстание е войвода на Румбеглийската чета; след потушаването на въстанието емигрира в България, откъдето се завръща след амнистията през 1904 г.; хуриета от 1908 г. го заварва в Одринския затвор, където излежава присъда за революционна дейност, получена през 1907 г.; отново е амнистиран и... отново подхваща борбата до окончателното ни прогонване от Източна Тракия през 1913 г. – бел. авт.

**. Спомени на Михаил Вълчев - бел. авт.

-------------------------------------------------------------------------------------------

По различни съображения гърците много изкусно прикриваха ненавистното си отношение към нас, българите. В Голямата гръцка енциклопедия от 1930 г. са описани животът и биографиите на много бележити гърци, включително и на генерал Кондилис – военен командир и ръководител на андартското движение в Източна Тракия.

Аз видях Кондилис на едно гръцко тържество в малкото странджанско градче Инджекьой. Веднага се разбра, че е видна личност, защото стоеше от дясната страна на митрополита. Тогава Кондилис беше съвсем млад, имаше красива войнишка стойка, държеше в ръката си елегантно бастунче и носеше на главата си каскет. Този каскет правеше впечатление, защото останалите гръцки първенци имаха на главите си елегантни червени фесове, а единствен Кондилис беше с каскет. Тогава той кръжеше из Странджа планина, за да “води пропаганда за елинизма”, както сам казва в интервюто си за в. “Утро”, но премълчава, че тази “пропаганда” бе обагрена обилно с българска кръв.

В том ХІV от Голямата гръцка енциклопедия се разказва надълго и нашироко за генерал Кондилис, но не се казва всичко. Например Енциклопедията съобщава, че той бил учител в малкото гръцко село Оргас в Източна Тракия, но видяхме, че самият Кондилис признава пред българския вестник “Утро”, че по същото време се е подвизавал в град Мидия под чуждото име Никос Зангас. Енциклопедията без съмнение прикрива истинското положение на Кондилис като военен ръководител на андартското движение.

 И още нещо: преди Освобождението на България всяка година проходите на Странджа планина се изпълвали от преминаващите овчи и кози стада на българските търговци, наречени джелепи. Джелепските стада се събирали из северните български земи, най-вече от двете части на Добруджа, и се откарвали за продан на източните турски пазари, главно Цариград. С едно такова стадо заминало за Цариград и будното, но неграмотно българско овчарче Иван Димитров Кондолов от китното странджанско село Велика. Момчето се условило ратай, ограмотило се на гръцки език, защото българските търговци говорели на него в търговските си работи, и не след дълго станало посредник между тях и гръцките клиенти. Така Иван израснал, създал се като търговец, оженил се за гъркиня и създал семейство, разумява се гръцко, защото живеел изцяло в гръцка среда.

Около 1870 г. Иван довел от село и по-малкия си брат Георги. Минало време и двамата братя трябвало да се разделят, тъй като пътищата им били различни. Иван с голяма гордост изпратил брат си в България и кръстил на негово име току-що родения си син - Георги Иванов Кондолов... бъдещият гръцки генерал Георгиус Кондилис.

Да, бащата на Кондилис се казва Иван Димитров Кондолов и е по-голям брат на героя от Преображенското въстание Георги Кондолов, намерил смъртта си в борбите за освобождение на родната земя.


[Previous] [Next]
[Back to Index]