Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
46. Историята на войводата Тодор Шишманов
 

Този разказ се основава на гласните спомени на учителят от село Пенека Георги Найденов и на Георги Шишманов, брат на войводата Тодор Шишманов. По-после двамата оставиха и писмени спомени.

При залавянето си по време на Преображенското въстание, и по-късно, в околийския център град Виза, войводата Тодор Шишманов отказвал да дава каквито и да е показания. Той неколкократно заявявал, че е готов да каже всичко, но на “голямото място”. Разследващите донесли телеграфически това негово изказване в Цариград, откъдето отговорили всички заловени четници и Шишманов да бъдат изпратени там. От Виза до гарата на Черкезкьой ( около тридесет километра ) завели Тодор Шишманов с кола, тъй като бил почти неподвижен от жестокия побой.

Когато стигнали в Цариград, всички затворници, общо петнадесет души, сред които Георги Найденов, Георги Хаджиев, Георги Денин, Димитър Драмов, Димитър Козинаров, Вълчо Иванов, били отведени с малко параходче в затвора Селямли къшласъ. Докато пътували, Шишманов се опитал да се хвърли в морето, но войниците го спрели.

При влизането в затвора се чул неговият глас, който на български език и високо, за да го чуят, извикал: “Тук ли сте всички?”. Часовоят се опитал да го застави да млъкне, но Шишманов продължил: “При следствието ще хвърляте всичката вина върху мене. Ще твърдите, че аз съм ви направил комити”. По-после те така и направили.

По време на следствието в Селямли къшласъ Георги Найденов и Тодор Шишманов били разпитвани едновременно в една и съща стая. Найденов чул, когато следователят попитал Шишманов: “Ти знаеш ли след обявяването на въстанието какво мислеха да правят България и Русия?”, на което войводата отговорил утвърдително. Тогава следователят му дал лист и му казал да напише показанието.

На следващата сутрин Шишманов бил изваден от затвора и изчезнал някъде, придружен от един офицер. Когато се върнал бил измит, обръснат, облечен в нов скъп и елегантен костюм и... свободен.

Георги Найденов и Георги Шишманов, брат на войводата, твърдят, че той е бил приет от султана. Георги Шишманов подробно разказва, че брат му казал на султана, че турската изпълнителна власт е причина за недоволството на народа. Султанът го “опростил”, назначил го на служба с тридесет златни турски лири месечна заплата и му определил да живее в Цариград, Кадъкьой.

Съдебното преследване срещу петима от другарите на Шишманов също било прекратено и те били освободени. Останалите девет, сред които и Георги Найденов, били съдени и осъдени от военен съд на доживотен затвор. И освободените, и осъдените единогласно твърдят, че Шишманов е бил приет от султана. Найденов бил заточен в азиатската крепост Синоп калеси, а останалите излежавали присъдите си в Цариградски затвор, но всички били освободени при амнистията от месец март 1904 г., с изключение на Димитър Козинаров, който починал в затвора. Разказват, че съвестта измъчвала Козинаров до края на живота му, тъй като той бил един от тези, които предали непокорния войвода Тодор Шишманов на турците.

В обширните си спомени [*] Димо Янков също твърди, че Абдул Хамид е приел Тодор Шишманов, но никой не знаел за какво са говорили. Разбрало се само, че султанът е помилвал войводата и го назначил за свой “явер” ( адютант ).

Още преди да е започнало потушаването на Преображенското въстание, Шишманов бил изпратен в Лозенград със задачата да склони въстаналото население да не бяга в България. Димо Янков пише още, че в Лозенград се сформирал военен отряд от свирепи арнаути ( албанци ), командвани от свой военачалник, също арнаутин. Този отряд тръгнал от Лозенград за Малко Търново с намерението да опожари и унищожи града, а населението да изколи, защото за тях, пък и не само за тях, Малко Търново бил огнището на въстанието. Разстоянието между Лозенград и Малко Търново е точно петдесет километра. Отрядът тъкмо минавал през село Дерекьой, което е само на петнадесет километра от Малко Търново, когато в Лозенград пристигнал Тодор Шишманов.

Димо Янков не знаел точно с какви пълномощия е разполагал Тодор Шишманов, но смята, че именно той е успял да убеди турската власт в града да спре арнаутския наказателен отряд. Мютесарифинът и корпусният командир в Лозенград телеграфически се свързали с отряда в Дерекьой и наредили на командира да се върне. Христо Тотев от Дерекьой бил очевидец как при получаването на тая вест арнаутите така се разгневили, че преди да тръгнат обратно за Лозенград опожарили селото, а командирът им, по свои племенни обичаи и въззрения, се самоубил.
 

*. Иван Орманджиев. “Приноси” – бел. ред.

-------------------------------------------------------------------------------------------

В началото на 1909 г. Тодор Шишманов се срещнал със стария си боен другар и приятел Димитър Ташев и двамата решили да обходят

оцелелите от въстанието български села в полите на югоизточна Странджа. Това бил някогашният Трети бунархисарски революционен район, който Шишманов и Ташев създали като боен революционен център.

Така през месец февруари на същата 1909 г. двамата поборници дойдоха в нашето село Рум беглий. Те гостуваха десетина дни и бяха посетени от много бивши сподвижници от околните планински села - Серген, Велика, Паспалово, Маглаикьой, Курудере и други. Рум беглий беше истински източнотракийски български оазис и умееше да посреща гости. Двамата бивши войводи посетиха много домове, но останаха най-дълго у нас, в стария войнишки дом, който винаги е бил сигурно убежище. Нашата къща е била построена към средата на ХVІІІ век на стръмен речен бряг край селото. Тя беше естествено маскирана от стари брястови дървета, през които при нужда можеш да се свлечеш и да набиеш гората.

Много спомени от недалечното въстаническо минало се разказаха през онези паметни за мен февруарски вечери на 1909 година. Шишманов обясни защо не изпълнил решението на Боевото тяло българите от въстаналата област след края на въстанието да преминат в България. Войводата заповядал на българското население, което се укривало в горите, да се върне по домовете си, защото преценил, че българските села в Пенечко-Визенския боен участък са отдалечени от турско-българската граница на повече от сто километра и хората не можели да изминат това разстояние при въстаническа обстановка.

“Дори и да имаше друга заповед - заключи Тодор Шишманов, - народът нямаше да напусне селата си, пък и кой щеше да гарантира, че Турция някога щеше да се съгласи да приеме тия бежанци обратно в Родината им”.

-------------------------------------------------------------------------------------------

В цялата история около Тодор Шишманов прозира един твърде печален факт. Говори се, че тук е имало предателство. Говореше се тогава и ето че седемдесет години след това този въпрос още не е стихнал. За предатели се посочват дори братята на Шишманов, които, за да спасят селото от погром, заедно с други селяни организирали неговото залавяне.

 Аз обаче ще изоставя този въпрос. Той не се е решил тогава, няма да се реши и сега. На следващите страници ще се опитам да предам разказа, който чух непосредствено от самия Шишманов и то в оная детско-юношеска възраст ( бях ученик в четвърто отделение ), когато човешката памет записва за цял живот. Аз чух този разказ у дома, но два или три дни по-късно Шишманов повтори същото в нашия дюкян пред събрание от цялото село. Повтори го в същата светлина, макар и с нетолкова сложни думи, за да го разберат всички.

Шишманов започна разказа си със залавянето, но съзнателно или не, пропусна да поясни от кого, как и защо е бил заловен. По пътя към село Пенека турците започнали да го малтретират. Шишманов протестирал, искал да даде някои обяснения, но никой не го слушал. Когато го ударили с тежък предмет и от устата му бликнала кръв, той замлъкнал.

На другата сутрин повели Шишманов и предалите се четници към околийския център град Виза, като по целия път върху него се сипели безразборни удари. Шишманов се стараел да покаже пред турците душевна и физическа твърдост, но накрая не издържал: наложило се двама от арестуваните да го подкрепят чак до града.

Когато пристигнали във Виза, побоят и ругатните престанали. Естествено Шишманов знаел, че ще има разпит и тоя разпит вероятно щял да започне с него. Опитал се да съсредоточи мислите си и гласно да изговори някои от тях на турски език, защото се досещал, че разпитът ще се води на турски. Нищо обаче не излязло - главата му тегнела, мислите му били сковани. Опитал с усилие да раздвижи смазаното си тяло.

В тоя момент извикали в конака само него. Видът му бил твърде окаян, но направил усилие да влезе с бодра и твърда стъпка. В стаята, където го вкарали, го очаквала голяма изненада. Шишманов заварил там трима офицери, които обаче не били полицейски или жандармерийски, а от армията. От тримата този, който заемал централното място на масата, бил съвършено млад човек, но, без съмнение, с най-висок войнски чин. Другите двама били по-възрастни, но по-младши. Шишманов съобразил, че това са офицери, специално изпратени от високо място, а младият офицер или е протеже, или се е издигнал по способности, каквито случаи в турската армия имало. И разбрал, че този млад турски офицер ще играе голяма роля, ако не за цялата арестантска група, то поне за неговата лична съдба, която се утежнявала от факта, че арестуваните по негово искане щели да прехвърлят цялата вина и отговорност върху него.

По-нататък Шишманов разказа за разговора си с турските офицери. Той ги помолил и същевременно предупредил да бъде освободен от задължението да дава изявления тук, пред тях. Това щял да направи пред по-високи места и се мотивирал: признава, че е обявил въстанието в техния район и носи отговорност за последиците. Други виновни нямало, защото всички изпълнявали неговите заповеди. Знае, че ще бъде съден и осъден, може би на смърт, но иска неговото наказание да допринесе някаква полза за народа, за който се е борил.

Разговорът продължил приблизително два часа, като постепенно изгубил своя следствен характер и взел форма на събеседване. У Шишманов настъпило относително спокойствие и той с удоволствие почувствал промяната: умът му заработил трескаво, мислите му били ясни и логично следвали една след друга, а отговорите станали конкретни, точни и красноречиви. Турските офицери се вслушали в молбата му и грижливо отбягвали въпросите, на които той не желаел да отговаря.

Колкото повече се задълбочавал разговорът, толкова повече Шишманов се убеждавал, че се правят проучвания върху личността му. У него също се разраснало желанието да разговаря, станал по-остроумен и по-находчиво подбирал думи и езикови изрази. Това впечатлило турските офицери и те го попитали къде е научил турски език така добре. Шишманов обяснил, че е научил добър литературен турски в Лозенград, а след емигрирането си в България обогатил речника си, защото във Варна местните гагаузи говорели само на турски. При това той се опитвал да пречупи и омекоти тоя първичен и груб турско-гагаузки език и да го превърне в изискан и приличен език на културен човек. След като напуснал Варна, Шишманов дълги години не бил говорил на турски и ето че сега, при положението, в което изпаднал, отново се налагало да заговори на него.

В онези февруарски вечери на 1909 г. Шишманов сподели с нас, че в разговора с турските офицери сам се учудил на себе си. Дори по-после, когато изучавал правни науки в турския юридически факултет в Солун и между студентите се водели нескончаеми научни и други диспути, той не си спомнял да е бил обладаван от такова чувство за дълбока и красноречива турска реч.

Разговорът завършил. Старшият офицер и един от помощниците му излезли. Не след много на Шишманов поднесли пищна, богата трапеза. Третият офицер, който останал при него, му казал: “Нахрани се и с часовоя можеш да излезеш навън да си починеш, защото другите офицери ще се забавят. Командирът ( той назовал чинът и името ) отиде в телеграфната станция да води разговор с Цариград по вашия въпрос”.

И действително двамата офицери се забавили около четири часа. След като се върнали, старшият офицер му съобщил, че от Цариград наредили Шишманов и цялата арестантска група да бъдат изпратени там. Това съобщение го изненадало и дори смутило. Той попитал защо в Цариград, а не в Одрин, където разследвали всички провинили се пред турската държава във въстанието. Офицерът не отговорил и се отдалечил под предлог, че има спешна работа. Когато се върнал, казал на Шишманов, че е докладвал в Цариград всичко, което чул от него, като си позволил да добави впечатлението си от личността му - човек сериозен, умен, който знае какво говори, какво иска и какво прави. Съобщил за декларацията, която Шишманов направил в началото на разговора, че той поема цялата отговорност за въстанието в Пенека и околността, но ще говори пред висшестоящите лица, защото иска да бъде полезен на народа си, за който се е борил, безразлично каква ще бъде неговата лична съдба.

Шишманов бил закаран от Виза до гара Черкезкьой с кола, откъдето заедно с другите арестанти се отправили за Цариград. По пътя Шишманов се смълчал и съсредоточил мислите си единствено върху разпита, който предстоял. Разсъждавал така: въстанието е към края си и турците знаят повечето от фактите, свързани с него. Озадачавало го поведението на турската власт, защото вече втора седмица не предприемала нищо за потушаването му. Въстанието започнало да стихва по-скоро от само себе си. Допускал усложнения, например война с България за освобождение на въстаналите българи, което го изпълвало с надежда. А за съдбата на арестантите, включително и неговата собствена, било ясно, че ако трябва да установят само тяхната вина, това можело да стане и във Виза и нямало защо да ги водят в Цариград. Отново се опитал да се съсредоточи върху въстанието, защото по време на следствието често му задавали въпроса “Защо въстанахте, какво искате?” Сетил се за член 23 от Берлинския договор и за кръжока във Варна, който предшествал дружество “Странджа”, и на който се обсъждали много политически и други въпроси. В този кръжок тракиецът Никола Драгулев, който завършил правни науки в Швейцария, разглеждал най-подробно Берлинския договор и по-точно неговия член 23 във всички възможни негови варианти, които можели да послужат за начало на едно бъдещо освободително движение. Шишманов премислил и ред други въпроси и си създал нещо като идейно-политическа позиция за “всеки случай”. И с нея пристигнал в Цариград заедно с цялата арестантска група от петнадесет души.

После Шишманов разказа за развеждането им по разни участъци, казарми и затвори и накрая - за задържането им в Селямли къшласъ, който бил следствен затвор за политически затворници. В него имало бунтовници от всички провинции на Отоманската империя. Шишманов и останалите българи арестанти заварили там арменци, гърци, кюрди, араби и пр. Ясно било, че не само българите от Тракия и Македония се бунтуват в империята. Шишманов разказа за жестокото арменско клане, за гръцкото въстание в Крит и гръцко-турската война в 1897 г., която той определи също като въстание. Това бяха непознати неща за нашите селяни.

Особено интересен беше разказът на Шишманов за кюрдите, които били близки като народност до турците, но често се бунтували и турците избивали хиляди от тях. Това не пречело султанът често да въоръжава кюрди и да ги изпраща да потушават въстанията на други бунтуващи се народи. Кюрди имало в турската войска и тук, на Балканския полуостров. Те служели предимно в конницата, защото седалищните им части били добре развити и можели да стоят на конете по десет-петнадесет часа без да слизат. Шишманов разказа и за жестокостите, проявени от кюрдите и арнаутите ( албанците ) при потушаването на Панагюрското въстание, Батак, Перущица и др.

Тодор Шишманов разказа за преживените събития до момента, в който бил изведен от затвора Селямли къшласъ и освободен. Другите арестанти от Пенека знаели всичко, каквото ставало с него, докато били в Цариград.

В тези разговори, провели се няколко месеца преди убийството на Тодор Шишманов, той не потвърди, че е бил приет от султан Абдул Хамид, който го помилвал и го направил “явер” ( адютант ), с тридесет златни турски лири месечна заплата. Шишманов също така не потвърди, че султанът го е изпратил с мисия в Лозенград още преди потушаването на въстанието.

------------------------------------------------------------------------------------------

След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание последният абсолютен монарх в историята на феодализма в Европа Абдул Хамид хан Втори изпратил в Солун най-добрия си администратор Хюсеин Хилми паша – ловък и лукав ориенталски дипломат, за да приложи последните му реформи. Той бил поставен над всички граждански и военни власти в Македония, изпълнявал заповедите само на султана и отговарял единствено пред него.

Султан Абдул Хамид аташирал към Хилми паша и Тодор Шишманов. Нищо не се знае, а и нищо веществено не е останало от онова време, за да се види каква е била ролята на Шишманов в тая чисто турска организация.

Известна светлина по тоя въпрос хвърля една визитна картичка, която помня от ранното си детство. Шишманов я беше изпратил от Солун за новата 1905 г. Тя беше на френски език и под името се четеше длъжността “аташе”, но какъв точно аташе не се разбираше.

Горе-долу по същото време Георги Калоянов от нашето село получи обширно писмо от Тодор Шишманов. В него той разказваше, че чувал, че някои от емигрантите, наши хора, не вярвали в султанската амнистия и не искали да се връщат в Турция. Чувал също, че имало и такива, които се страхували лично от него, да не би при неговото залавяне и обследване да е казал на турците за някои направени от тях наказуеми деяния. Шишманов заявяваше, че не само нищо не е казал на турците, но те дори не са го и питали за никой от бившите му другари – войводи и четници.

Шишманов подробно разясняваше случаят с убийците на Йоргаки Пирилет в нашето село. Пирилет действително бил убит по заповед на организацията, но следствието възприело версията “убийство за лично отмъщение”, затова делото се смятало за криминално. Амнистията заличавала само политически наказуемите деяния, но не и криминалните.

Шишманов се записал студент в юридическия факултет на Солунския университет, в който учели петнадесет-двадесет души българи от Македония и Тракия. Всички, с изключение на Шишманов, били стипендианти на Българската екзархия в Цариград. За тези години са ми разказвали Станко Хаджимитев Разбойников от Свиленград, състудент на Шишманов, и Коста Георгиев, учител по математика в Битолската гимназия. И двамата твърдяха, че Шишманов бил много огорчен от своите противници во главе с Михаил Герджиков, които пускали слухове, че той сам се е предал на турците. Македонската революционна организация също го следяла, защото не можела да си обясни как този голям революционен деятел е на служба при Хилми паша. Обаче не открили нищо, което да компрометира Тодор Шишманов в очите на организацията или на някои нейни членове.

Ето какво ми разказа Димитър Занешев, който произхожда от голямо и патриотично българско семейство от град Воден и който е бил делегат на януарския конгрес в Солун. Организацията във Воден получила сведения, че на еди кой си ден в града щяло да има обиск, в който щял да участва и Тодор Шишманов. Така подредили нещата, че поне в няколко къщи Шишманов да бъде внимателно наблюдаван, пак с цел да се види и разбере какво е той в организацията на Хилми паша. Установило се, че Шишманов навсякъде се държал по един и същи начин - стоял и наблюдавал, а турските полицаи от своя страна били строги, но коректни, така че от тоя случай не могли да се направят никакви заключения във вреда на Шишманов.

Скромният, но голям български турколог Гълъб Д. Гълъбов [*] беше убеден, че “случаят Тодор Шишманов” е типичен Абдул Хамидовски, защото султанът действително е прилагал реформите си и е управлявал цели ресори в държавата чрез избрани от самия него високопоставени лични представители.
 

*. Гълъб Д. Гълъбов е роден и е отрасъл между турци в Одрин и е получил средното и висшето си юридическо образование в турски учебни заведения. Той познаваше великолепно турската държавна организация от онова време – бел. авт.

---------------------------------------------------------------------------------------

Тодор Шишманов служил при Хилми паша в Солун пет години. По време на хуриета от 1908 г. той се завърнал в Източна Тракия. Всички мислели, че ще се установи на адвокатска практика в някой от големите градове - Лозенград, Одрин или Цариград и му предричали голям успех. Шишманов обаче не направил това. Върнал се в родното си село Пенека и като човек, вкусил от плодовете на науката, насочил усилията си за стопанско-икономическото въздигане на селото си.

Брат му Георги разказва, че имало една гора, която била спорна между Пенека и съседното градче Странджа. Тодор Шишманов като адвокат, а може би и с личното си влияние, спечелил гората за своето село. Горите в Турция по онова време били при особен режим и при една разумна експлоатация можело да се създаде относително сносно преживяване за цялото село, което щяло да го освободи от гръцката материална зависимост.

Хуриетът дал широки права на българското население в Източна Тракия. Това не се понравило особено на гърците, които се почувствали засегнати и едва ли не оскърбени. Завръщайки се през 1908 г. в родното си село Пенека, Тодор Шишманов се хвърлил в борбата със същия ентусиазъм, както преди залавянето му от турците през 1903 г. В съседното село Ятрос, което много било залитнало към гърците, Тодор Шишманов отворил с лични средства дюкян на един българин, а малко по-късно открил българска църква и училище. Шишманов имал и други идеи от тоя род, които вбесявали гърците.

Гръцките шовинисти, начело с Визенския владика Доротеос, не могли да се примирят с мисълта, че българските села в тая източнотракийска окрайнина едно след друго преминавали към Екзархията, и така ги лишавали от доходите, които дотогава влизали в касите им. Доротеос организирал въоръжени метежи срещу селата Пенека и Ятрос. През същата 1908 г. бил подло застрелян в гръб кметът на Пенека Михаил Петков. Не след дълго изчезнал и Никола Вълков от село Ятрос. След месец той бил намерен в гората, вързан за едно дърво и намушкан с ножове. През следващата 1909 г. изчезнал от къшлата си в местността “Казанчето” видният преображенец Димитър Драмов, от когото не открили никаква следа.

В средата на 1909 г. Тодор Шишманов отишъл в село Чонгара, Бунархисарско, за да възвърне гъркоманите патриаршисти към Екзархията. На връщане от Чонгара войводата бил нападнат от гръцка чета и убит.


[Previous] [Next]
[Back to Index]