47. Балканският съюз и Балканската освободителна война, както ги видя авторът на този труд
Вече се усещаше, че дните на Отоманската империя са преброени и тя неминуемо ще рухне, въпреки усилията на младотурците да я спасят. Империята имаше загнили места и в Азия, и в Африка, но младотурците искаха на всяка цена да запазят от ампутация европейските си владения. Следвайки старата формула “Разделяй и владей”, те подкрепяха гръцкия панелинизъм, доколкото той работеше за тях, но вътрешно се надсмиваха над него.
Първите признаци за евентуална Балканска война ние, българите от Източна Тракия, научихме от масовата българска преса, която се получаваше по времето на конституционните клубове. А и турските приготовления в околийските центрове и класически крепости Бунархисар, Люлебургас и Виза подсказваха същото. Стари хора още помнеха препоръката на един голям белгийски военен капацитет, когото турците някога били довели в нашите земи. Той казал, че Източна Тракия е една от невралгичните точки на Отоманската империя и препоръчал да се възстановят трите крепости. По някакви причини турците така и не изпълниха тоя съвет, но щом се прибереше реколтата през последните дни на месец август, в нашия край започваха военни маневри. Турция се готвеше за отбрана и германският генерал фон дер Голц паша и неговият щаб, в който имаше германци и турци, извършваха реорганизация на турската армия. В Бунархисар се говореше, че от Германия трябвало да пристигнат около хиляда турски офицери, които били на обучение там.
В годината след хуриета ( 1909г. ) турците се опитаха да съберат българската младеж във войската. Никой обаче не се отзова на наборния призив, защото никой българин не можеше дори и да допусне, че ще се сражава срещу българската армия. Младите хора между двадесет и тридесет години от нашето село Рум беглий също бяха призовани. Нито един не отиде! Абсолютно всички набиха гората, като едни се укриваха, а други през Странджа планина преминаха в България и по-късно попълниха редовете на Македоно-Одринското опълчение, което се създаде при обявяването на войната. Тези български младежи бяха улеснени от остарялата държавно-гражданска организация в Турция. Нямаше например общински управления, които да регистрират раждаемостта, възрастите, военната призивност и др. Обикновено, когато търсеха нещо или някого, властите се обръщаха към кмета и той по памет ги упътваше.
В нашия Бунархисарски край последни и най-достоверни новини за събитията донесе моят вуйчо Димитър Гогов. През пролетта на 1912 г. той заболя и отиде да се лекува в българската болница “Евлоги Георгиев” в Цариград, откъдето го отправили към един частен медицински институт. Там лекарите били големи специалисти, но всички без изключение гърци. Съюзният договор между България и Сърбия бил вече подписан ( 29 февруари 1912 г. по стар стил ) и се очаквало всеки момент в съюза да се включи и Гърция, което и станало малко по-късно ( 16 май ). Моят вуйчо говореше отлично гръцки език, което създало доверие между него и гръцките лекари. Те го запознали и държали в течение на преговорите между балканските страни и на общоевропейската политика. А във връзка с лечението му препоръчали да отиде и да го продължи в България. Гръцките лекари обяснили на Димитър Гогов, че военномедицинската организация в България била напълно готова. Българската войска била снабдена с най-новата модерна медицинска техника и били въведени най-новите медикаменти. Говорело се дори, че двама видни виенски бактериолози дали съгласието си да постъпят на служба в българската войска.
И така, от Цариград моят вуйчо Димитър Гогов заминал по море за България и слязъл в Бургас. За негов късмет полкови и главен гарнизонен лекар в тоя град бил все още д-р Р. Чилингиров – същият, който през 1903 г. посрещал тракийските бежанци на граничния пункт Аланкайряк. Д-р Чилингиров бил женен за първа братовчедка на моя вуйчо. Той го приел да се лекува и го задържал у дома си като гостенин. Успоредно с лечението двамата разговаряли за приближаващите събития.
Бургаският военен лекар преценил, че добрите познания на Гогов за Турция и особено сведенията, които вуйчо ми получил от гръцките лекари в Цариград, могат да са от полза за България в приближаващата война. Затова д-р Чилингиров отвел своя гостенин и пациент при свои колеги, лекари-специалисти в Сливен, където незабелязано гостували в щаба на Трета балканска пехотна дивизия в града. После продължили за Пловдив, където пък гостували в Щаба на армията. Завръщайки се обратно в Бургас, Димитър Гогов най-сетне постъпил в болницата, за да се установи алиби, че действително е бил на лечение. След известно време той заминал с кон през странджанския връх Босна за Турция. В Малко Търново се представил на каймакамина, който шеговито го попитал дали не носи някакви новини за турското разузнаване във връзка с предстоящата война.
Ние, българите в Източна Тракия, вече бяхме напълно уверени, че сме пред война и ликувахме. Твърдо вярвахме, че четиримилионна млада България ще победи, ще срази прогнилата четиридесетмилионна Отоманска империя. На никого и през ум не му минаваше, че България може да бъде победена.
-----------------------------------------------------------------------------------------
Турците гледаха на съюза на балканските държави като на дипломатически ход на Великите сили за техни далечни изгоди. Те не се страхуваха толкова от съюза, колкото от България, която беше единствената реална заплаха за т.нар. Европейска Турция. Почти нямаше турчин, който за миг само да допусне, че българските земи, останали извън границите на България след Берлинския договор, няма да бъдат присъединени към нея, а ще бъдат поделени между Гърция и Сърбия.
Всички турци, с които съм говорил след Балканската война, бяха единодушни, че Турция е воювала срещу България, а Балканският съюз е бил създаден, за да се раздели турското наследство и за да не се допусне създаването на голяма и силна славянска държава тук, на Балканите. За съжаление, тези важни неща останаха скрити и неказани в нашата история.
В началото на септември 1912 г. България беше мобилизирала 350 - хилядна армия, Сърбия – 175-хилядна, Гърция – 90-хилядна и Черна гора - 30 хилядна. Турция обяви мобилизация на 17 септември 1912 г. Бяха мобилизирани едва 400 000 души [*], а можеха да бъдат призовани два пъти повече. По-после се твърдеше, че турците предпочели да мобилизират малка, но добре обучена и боеспособна армия, защото нямали време и средства.
От нашето село реквизираха за войската шестдесет коли - волски и биволски - заедно с коларите. Те бяха предимно старци и деца, тъй като младите хора бяха забегнали. Този обоз беше отправен за град Чорлу. Коларите обаче един след друг изоставили колите си и не след много всички си дойдоха в село. Турците не ги потърсиха, защото войната беше надвиснала и оръдията на границата вече се зареждаха.
В последния момент, обаче, Турция по стар навик предприела дипломатически ход, за да предотврати войната. Правителството обявило, че ще проведе реформи във вилаетите по проекта от 1881 г., но никой не повярвал на това, пък и тези реформи били нищожни, защото съюзниците вече искали административна автономия ( подобна на източнорумелийската от 1878 г.) за турските европейски владения и за остров Крит. Това означавало война! И тя дойде бързо, дори светкавично.
*. Турската армия се състоеше от четиринадесет корпуса, четири от които бяха разположени в Източна Тракия - Одрин, Лозенград, Родосто и Цариград - бел. авт.
-------------------------------------------------------------------------------------
Съюзниците обявиха войната на 5 октомври 1912 г. и за един месец почти цяла Европейска Турция беше в ръцете им. Останаха обсадени, но все още непревзети крепостите Одрин, Шкодра и Янина.
Когато България започна да жъне победи в Балканската война, ние, българите в Турция, сметнахме това за естествено и логично. Надявахме се, че териториалният въпрос на Балканите ще бъде веднъж завинаги разрешен, а турците - умиротворени. За хода на войната се ориентирахме само по артилерийската стрелба. Бунархисарският каймакамин беше арменец, а жена му - словенка, която ние на шега наричахме “славянка”. Турците съзнателно го бяха назначили в тоя български край и този човек наистина беше спечелил доверието ни. Когато турците от Бунархисар започнаха да приготвят колите си за бягство, каймакаминът нареди училищата - турско, българско и гръцко - да продължат занятията си, за да не се всява смущение и паника. Ние напуснахме класните стаи едва когато челната колона на отстъпващите турски войски беше вече влязла в града. Оттук, след битката при Лозенград, мина отстъпващият Трети низамски корпус, командван от един от видните турски генерали - Махмуд Мухтар паша. За него знаехме, че е едно от най-високопоставените и отговорни лица в турската държава. Мухтар паша беше министър на Марината, което даваше надежди, че няма да се допуснат мародерство, клане и пр. спрямо местното българско население. Макар и победен, този генерал се смяташе за храбър човек в Турция. В спомените си [*] Махмуд Мухтар паша най-откровенно споделя, че само перото на Емил Зола можело да опише трагичното човешко стълпотворение, предизвикано от отстъплението на турските войски след битката за Лозенград. Пашата употребил всички средства, но не успял да спре паническото бягство.
На 11 октомври, след като се уверил, че всички негови войници са се изтеглили от района на Лозенград, той се отправил с част от войските и щаба си за Бунархисар. Пашата и щабът му яздили цяла нощ през кални и мочурливи пътища и към четири часа сутринта пристигнаха в Бунархисар, където ги видях и аз. Конете и ездачите бяха потънали в кал, а лицата им бяха лица на победени войници, сломени от отстъплението. Пашата и офицерите почиваха навън, на открито. Постепенно се приближиха любопитни граждани, предимно гърци, които заведоха разговор. Сред тях бях и аз, заедно с други младежи от класното училище в града. По обяд разбитите турски части, заедно с командващия Махмуд Мухтар паша и неговия щаб, напуснаха Бунархисар и се отправиха на югоизток към град Виза, по направление Цариград. Никой не ги преследваше. Турското население от Бунархисар също замина с войските си.
Няколко часа по-късно се понесе слух, че българската войска, която още не бяхме видели, останала на почивка в Лозенград. Ние стоим в неизвестност. И се понесе втори слух - невероятен, но се оказа верен: турските войски, които били вече към Виза ( на около двадесет километра от Бунархисар ), като видели, че никой не ги преследва, обърнали се кръгом и отново настъпили към Бунархисар. Градът бе в паника, замисляше се дори бягство към Лозенград, където със сигурност знаехме, че са българските войски. И в тоя момент дойде щастлива, обнадеждаваща новина: от северозапад настъпва Десета българска погранична дружина. Град Бунархисар се оказа по средата между нея и турската войска.
При обявяването на войната щабът на действащата българска армия организирал един отряд, който се нарекъл Бунархисарски. В него влизали Десета погранична дружина, наречена от генерал Радко Димитириев “Опълченска”, доброволческите чети на войводите Михаил Герджиков, Стоян Петров, Димо Аянов и блуждаещи местни тракийски младежи, които в навечерието на войната турците поискали да мобилизират, но те избягали и се укрили в планината. По-после тези младежи се въоръжили с изоставено турско оръжие и се включили в Бунархисарския отряд. Той бил поставен на разположение на щаба и се командвал пряко от него. Задачата му била да охранява левия фланг на армията, без обаче нейното командване да знае за това.
По заповед на Щаба на главнокомандващия, Бунархисарският отряд преминал границата на 9 октомври и на следващия ден заел Малко Търново. През нощта на 11 срещу 12 октомври, отрядът бил в село Паспалово, на няколко километра южно от Малко Търново, когато дошла заповед да се насочи на юг и на следващия ден на всяка цена да заеме град Бунархисар. Това означавало отрядът да премине разстояние от четиридесет и три километра по изключително трудни кози планински пътеки. Войниците, четниците и тракийските доброволци извършили този невероятен преход, описан удивително точно от генерал Радко Димитриев [**].
Хората от нашето село знаели, че Бунархисарският отряд трябвало да се появи от север и да премине на около километър вдясно от Рум беглий. Моите съселяни буквално четели ( броели ) минутите до появата на неговите патрули, когато най-неочаквано от юг се появил турски конен разезд. Чрез парламентьор моите съселяни предупредили разезда да не влиза в селото, защото война е, населението се страхува. И турците благоразумно се върнали, но българите от Рум беглий не се задоволили само с това. В селото имало селски патрули, които се грижели за безопасността на населението. Те именно проследили турския конен разезд и открили, че откъм Виза в посока Бунархисар се движи турска войскова част от три-четири дружини и артилерия, както я описва по-късно генерал Радко Димитриев. А Махмуд Мухтар паша съобщава в своята книга, че турският отряд се състоял от току-що пристигналия редифски полк “Болу”, две планински батареи и петнадесет конника. Това турско съединение се командвало от началника на дивизията “Коня”, полковник Джемал бей. Махмуд Мухтар паша пише още, че изпратил отряда срещу настъпващите български части, за да покаже, че въпреки всичко турците са способни за бой.
На 13 октомври, към 11 часа преди пладне, турският отряд се развил в боен ред и настъпил срещу нашата Десета погранична дружина, която предишният ден, на 12 октомври, беше заела височината ( кота 192,4 ), намираща се на сто крачки североизточно от Бунархисар. Турците провели без особен ентусиазъм няколко атаки, които нашите войници и опълченци отбили, а после контраатакували и отхвърлили противника назад към Виза. Турците оставили на полесражението около четиристотин души убити, ранени и пленени. Нашите жертви бяха тридесет и трима убити и тридесет и пет ранени. На другия ден, 14 октомври, беше погребението. Погребаха всички загинали български бойци в един гроб, за да могат бъдните признателни поколения да издигнат паметник върху тленните им останки.
Библиографският архив на Десета погранична дружина сега се намира във Военно-историческия музей в София. В него е запазен рапортът на командира на дружината, капитан Сотиров, в който той съобщава, че на 12 срещу 13 октомври през нощта, преминавайки покрай село Рум беглий, изпратил чрез куриер писмо ( цитира номера ) до свой познат в селото. Това бил Димитър Гогов, за когото вече разказах, че ходил в България на лечение и по стечение на обстоятелствата се оказал ценен разузнавач за българската армия. На връщане в Турция Гогов преминал границата през пункта, където капитан Сотиров служел като граничен офицер и там се запознали. През нощта на 12 срещу 13 октомври, обаче, Димитър Гогов липсвал и писмото взел учителят Георги Калоянов, който дал ценни сведения...
Тези ценни сведения били, че турска войска с артилерия и конница настъпва в момента от Виза към Бунархисар. И на сутринта на 13 октомври, когато турците се готвели да атакуват Бунархисар, капитан Сотиров вече бил предизвестен. Генерал Радко Димитриев пише [***] : “Сутринта на 13 число командирът на дружината бил предизвестен, че неприятелят в състав от три-четири дружини с артилерия настъпвал по пътя от Виза за Бунархисар. Смелият капитан Сотиров преценил важното значение на Бунархисар като пункт, който обезпечава тила и фланга на Трета армия, и взема решение да се удържа упорно на позицията си, та да не допусне неприятеля да настъпи към Лозенград”.
Махмуд Мухтар паша съобщава [****], че преди сражението местен селянин от Рум беглий успял да заблуди турските разузнавачи, че настъпващият български отряд имал численост около две хиляди души – хиляда войници и хиляда комити. В действителност отрядът наброявал общо хиляда души [*****].
Пашата обаче премълчава в спомените си, че когато пристига със своя щаб на площада в Бунархисар, местните гърци предателски ( Гърция беше съюзник на България ) му съобщават за непотвърдения до този момент слух, че през планината, по пътя Бургас-Малко Търново-Бунархисар, настъпва български военен отряд. Гърците сами признаха това по-после, когато турците отново окупираха Тракия. Те дори назоваха името на един от доносниците - Анастас Курдоолу.
*. Махмуд Мухтар паша. “Моята дейност през Балканската война, 1912 г.” – бел. ред.
**. Радко Димитриев. “Трета армия в Балканската война” – бел. ред.
***. Радко Димитриев. “Трета армия в Балканската война”, с. 167 – бел. ред.
****. Махмуд Мухтар паша. “Моята дейност през Балканската война, 1912 г.” - бел. ред.
*****. По-после нашенецът много се гордееше, че е успял да стресне турците – бел. авт.
--------------------------------------------------------------------------------------
На другия ден след сражението край Бунархисар, от запад, откъм Лозенград, се появиха конните разезди на българската армия, а след тях - пехотата и артилерията. Така започна бойната операция Бунархисар-Люлебургас. Боевете се водеха по бреговете на река Караачдере, като войските на двете воюващи страни преминаваха ту на единия, ту на другия бряг.
Ние, гражданите на Бунархисар, се намирахме на левия фланг на операцията, който от българска страна се заемаше от Пета дунавска дивизия, командвана от известния български генерал Павел Христов ( Каналията ). А срещу дивизията на Христов беше турският Трети низамски ( армейски ) корпус, командван от Махмуд Мухтар паша. Нашата дивизия беше притисната на няколко пъти и мисълта, че българските войски могат да отстъпят града, ни хвърляше в дълбок смут. Особено потискащо ни подейства, когато видяхме, че българската пехота и артилерия наистина отстъпват, макар и в боен ред.
И в този момент дойдоха историческите думи на командващия армията генерал Димитриев, който заповядва на Христов да умре с дивизията си, но да не отстъпи нито крачка назад. Генерал Павел Христов не само удържа позицията си пред Бунархисар, но по-после контраатакува и отхвърли противника зад река Пурялийдере [*].
След това голямо сражение всички, включително и аз, тогава ученик в класното училище в Бунархисар, разбрахме, че фронтът пред нас е очистен от неприятеля. Тогава, без да казвам на никого, реших да напусна Бунархисар и да си отида в село. По време на епохалната бойна операция нашето село се намери на края на двата фланга на воюващите армии - турския десен и българския ляв. Аз знаех една тайна пътека между Бунархисар и Рум беглий, която ми се струваше доста отдалечена от огневата линия и тръгнах по нея. Българското патрулно разузнаване обаче също открило пътеката и поставило секретен пост да я наблюдава. Този именно пост ме залови. Обясних им всичко, но войниците не ме оставиха да продължа и един от тях ме отведе в щаба, както се оказа - на Десета погранична дружина. Разпитваха ме командирът на дружината капитан Сотиров и двама от ротните командири - поручиците Табаков и Венедикт Василев. Казаха ми, че е изключено да отида в селото, защото то било евакуирано. Да се върна в Бунархисар също беше невъзможно и затова капитан Сотиров ме остави за известно време в дружината. “Не се плаши” - каза ми той, - ние сме на края на фронта и турската стрелба не ни достига”.
Аз останах в дружината и още от първия момент бях полезен. Например някъде на североизток от мястото, където се намирахме, се виждаха стълбове дим. Ясно беше, че гори някое село. Офицерите разгледаха картата и решиха, че гори село Хрузун. Аз мислено съпоставих хребетите и странджанските върхове и им казах: “Не гори село Хрузун, а малкото градче Серген [**]”. Тогава те отново се взряха в картата и озадачено започнаха да коментират, а моето заключение веднага беше донесено в щабовете по-нагоре.
От наблюдателния пункт на дружината, в посока на юг, се виждаха две села, които обаче не бяха нанесени на картата. Офицерите ме питаха какви са тия села и как се казват. Аз предположих, че това са турските села Пурялий и Тузаклий. Като местен човек знаех, че Пурялий се намира на мястото, където едноименната река пресича пътя и затова не беше трудно да отбележа селото на картата. Тузаклий малко ме поизмъчи, защото наоколо нямаше ориентир. Картата обаче беше релефна и на много места оцветена. Спрях се на едно жълтеникаво петно, където очаквах да е селото и попитах какво значи това. Офицерите ми отговориха, че това е гора. Попитах: “А може ли тая гора да е върбалак ( върбова гора )?” и когато ми отговориха, че може, аз нанесох селото върху картата. После моите събеседници огледаха точките, изследваха, измерваха и най-накрая отсъдиха, че селата трябва да се нанесат по картите на бригади, дивизии и т. н. Обясних, че Пурялий и Тузаклий са преселнически села и стигнахме до извода, че картите са били направени преди турските преселници от България да ги основат.
Както вече казах, Десета погранична дружина се намираше в крайната точка на левия фланг на българската армия. От тази позиция въобще не се виждаше как се водят военните действия на бойното поле, а двамата младши офицери в дружината - поручиците Табаков и Венедикт Василев, бяха от кариерата. Те искаха да видят войната по-отблизо, но за да се приближат към средата на бойното поле трябваше да преминат през едно огромно скалисто пространство, което местните хора наричаха Каялък ( Каменяк ). Това скално пространство не можеше да се премине, ако не се знаеха достъпните места и пътеки между скалите. Аз като местен човек ги познавах и затова двамата поручици ме помолиха да ги преведа през Каялъка. Естествено съгласих се. На тръгване командирът капитан Сотиров поръча на двамата офицери да минат и да се обадят на началник-щаба на бригадата. Началник-щабът също прояви интерес към начинанието и заяви, че ще дойде с нас.
И така аз, в ролята на водач, и тримата офицери преминахме скалното пространство и стигнахме до откритото поле. Там в подножието на скалите беше ешелонирана дивизионната артилерия. Точно докато един майор-артилерист се катереше по скалите, за да дойде при нас, се случи нещо потресаващо - турската артилерия започна мощна канонада. Снарядите падаха един след друг на известно разстояние и образуваха бели кълба от дим и тъй като времето беше тихо, димът не се разсейваше. Сякаш стада от бели животни пасяха в обстрелваното пространство. После стрелбата се премести по надясно, димът се смеси и се образува димна завеса. Майорът артилерист и началник-щабът се спогледаха и първият промълви: “Германци”. Другият почервеня, стисна зъби и ядно поклати глава. Българската артилерия също започна да стреля, дори с още по-голямо настървение и бойното поле се превърна в кипяща маса. Ние останахме още известно време, докато накрая началник-щабът заяви, че явно ще става нещо голямо и не можем да продължим по-нататък. Върнахме се по същия път.
Много години по-късно аз четох за този голям артилерийски двубой в една книга, издадена от военно-историческата секция на Германския генерален щаб и посветена на военните действия в Тракия до Чаталджанското примирие. Авторите опровергаваха всяко германско участие в Балканската война на страната на Турция, но по повод на гигантския артилерийски двубой, който по волята на съдбата наблюдавах, се чувстваше скрита гордост.
Стъмни се, заваля проливен дъжд и окопите се напълниха с вода. Наближаваше полунощ, когато в крайната точка на левия ни фланг пристигна една дружина от Трета бригада на Пета дивизия. Тя се командваше от подполковник Ханджиев. Дружината се престрои, премина на левия бряг на река Пурялийдере и полази към височината Актепе ( Бяла могила ), която се намираше в крайната точка на турския десен фланг. Разстоянието до могилата не беше голямо ( около един километър ), но трябваше да се премине през млада и гъста гора, при това незабелязано от неприятеля. По-късно войниците от дружината разказваха, че храбрият им командир запалил един фенер и така го притулил, че да служи за ориентир на българските войници, но да не се вижда от противника. Към два часа след полунощ пушките и на двете сражаващи се страни гръмнаха изведнъж. Гърмяха може би две хиляди пушки, половината български, а другата половина - турски. Пушечната стрелба продължи около час, след което се чу българското “Ура!”, стрелбата се разреди и борбата мина “На нож!”. По-после разбрах, че височината била обходена от нашата дружина и турците били принудени да приемат боя “На нож!”. Там раниха тежко командира на дружината.
Така след петдевни страшни боеве дойде победата. Турците отстъпиха към Цариград, но нашите не ги преследваха.
На сутринта картината, която видяхме беше ужасяваща... особено умиращите ранени...
Според генерал Радко Димитриев Бунархисар-Люлебургаската операция е започнала на 15-и и е завършила на 20-и октомври, т.е. продължила е общо шест дни. Други автори, а и участници в битката смятат, че тя е продължила пет дни. Турците, пак според генерал Димитриев, са загубили в операцията двадесет и пет-тридесет хиляди убити и ранени, а ние българите - около двадесет хиляди души, още по-точно – осемнадесет хиляди двеста и петдесет убити и ранени. Между пет и шест хиляди души от тях бяха от Пета дунавска дивизия, а останалите - от Трета и Първа армия и конната дивизия.
*. Радко Димитриев. “Трета армия в Балканската война, 1912 г.” – бел. ред.
**. В Десета погранична дружина имаше един “войник” с препасан на кръста си пистолет и с раница, пълна с книги и карти. На моя любопитен въпрос кой е, той отговори, че е учен и голям човек. Когато един ден пристигнахме в село Серген, “ученият” само мълчеше и наблюдаваше хората в продължение на два-три часа. След това постепенно се оживи и започна безспирен разговор с местните хора. Най-накрая се обърна към офицерите със сияещо от радост лице: “Господа, това са Аспарухови българи. Довел ги е някога Крум или Симеон, заселили се тук и ето ги днес...” – бел. авт.
-------------------------------------------------------------------------
За едно денонощие дружината на подполковник Ханджиев отхвърли противника от Актепе ( Бяла могила ) към село Соуджак.
След сражението Десета погранична дружина събра разпръснатия си личен състав и се установи в моето родно село Рум беглий на тридневна почивка. Тук капитан Сотиров се погрижи за административно-управленческото устройство на завоювания район. Той обяви военно положение, очерта границите на района, който нарече околия, и назначи учителя Георги Калоянов за нейн началник. После капитан Сотиров раздели околията на по-малки единици - общини и разреши на началника да назначи пет души помощник-секретари, които да ги ръководят.
Когато тридневната почивка свърши, Десета опълченска дружина, подсилена с още една дружина и планинска батарея, напусна селото и пое към странджанските височини. Както по-късно лично ми разказа капитан Сотиров, когато стигнали в опожареното градче Серген, този доста голям отряд се разделил на малки поделения, които се разположили по всички пътища, пътеки и други възлови връзки в Странджа планина, почти до морския бряг. Отрядът се движел напред, като наблюдавал и охранявал крайния ляв фланг на българската армия, която с бой напредвала към Чаталджа. И близо до черноморския град Мидия, по-точно до селото Подима, се наложило опълченците на капитан Сотиров да посрещнат и отбият десанта, който извършил турски морски отряд. Тук паднал убит от корабната артилерия и храбрият поручик от Опълченската дружина Венедикт Василев.
------------------------------------------------------------------------------------
Отрядът замина и нашият нов околийски началник се залови за устройството на управлението - съвършено ново и съвсем непонятно за нас, живеещите досега в Турция. Турското управление, макар и отдавнашно, беше далеч по-примитивно от българското. В него липсваха много от новосформираните институции в България, а и ние, българите, като народ поробен, винаги сме били държани далеч от всички управленчески структури в Турция.
Като първа стъпка околийският началник Георги Калоянов подбра и назначи петима “щатни” помощници, наречени секретари, както го беше упълномощил капитан Сотиров. Четирима от тях бяха с относително високо образование за онова време: Никола Андреев от град Бунархисар, завършил френско-турския Галатасарайски лицей в Цариград, бе назначен в град Скопо; Георги П. Шивачев, също от Бунархисар, завършил Духовната семинария в Цариград бе назначен в Инджекьой; Димитър Поппанайотов от село Рум беглий, завършил гимназия в Одрин, бе назначен в село Рум беглий и Никола Петканин от село Рум беглий, добил и практикувал в България секретар-бирническа правоспособност, бе назначен в Серген. Петият бях аз, Димитър Г. Войников от село Рум беглий, с прогимназиално образование, и бях назначен в село Соуджак. Макар и твърде млад, аз бях назначен по препоръка на командира на дружината капитан Сотиров, който бе оценил моите възможности по време на кратката ми неколкодневна доброволческа служба. Освен мен отрядът остави в Рум беглий и двадесет души опълченци и един подофицер, като милиция на новия административен район.
Започнахме службата, като Никола Петканин, дипломираният секретар-бирник, в неколкодневни занятия ни запозна с началните подстъпи на канцеларската и деловата работа: входяща и изходяща кореспонденция; елементарни отчетни записвания; получаване и изплащане на суми и т.н. Под председателството на околийския началник Георги Калоянов ние вкупом обмислихме предстоящата работа. Бяхме във военно положение и земята под нас трепереше от артилерийската канонада и боевете при Виза, Чорлу, Чаталджа, Одрин и морските брегове.
Аз заех мястото си по назначение в чисто гръцкото село Соуджак, което се намираше на осем километра от Рум беглий. Приеха ме стари познайници на баща ми и ме настаниха в дома на най-видните хора в селото. Това беше къщата на единствения хаджия, виден и богат търговец с двама сина, които носеха имената на древните гръцки философи Аристотел и Сократ. Двамата братя отстъпиха дюкяна и кантората си за община на селото, а единият от тях стана кмет. Тук се водиха големи боеве и поради това училището и по-големите къщи в Соуджак бяха превърнати в болници за ранените войници, докато дойде време да ги евакуират в България. Аристотел и Сократ бяха сдържани и мълчаливо понасяха реквизициите и ангариите ( принудителни услуги ). Изобщо гърците понасяха безропотно всичко, както го понасяхме и ние, българите, само че за нас това беше въпрос на отечествен дълг, а за гърците съвсем не беше така.
Един-единствен път доста поспорихме с кмета. В селската мера имаше едно доста голямо каменисто пространство с бял, мек камък - варовик. През лятото най-бедните селяни печаха камъка от тия каменни кариери и го превръщаха в негасена вар. Готовата вар се складираше и през есента или зимата се разкарваше с коли по селата за продан. Правеше се натурална размяна – обикновено ока вар за ока жито, но имаше и други мерки. И по такъв начин тези действително бедни хора преживяваха. Но дойде войната, която се случи през есента и варта тъкмо беше приготвена за продаване. Един ден в Соуджак пристигна български ешелон от военни коли, които натовариха всичката вар в селото, без обаче да я заплатят, и заминаха към гара Черкезкьой. И... най-бедните в селото останах гладни.
Холерата вече беше почнала да мори нашите войски и тая вар вероятно се е хлорирала по някакъв начин и се е употребявала за медицинска профилактика. Кметът каза: “Доволен съм, че варта, вместо да отиде по селата за белосване на селските къщи, ще се употреби за високохуманно медицинско дело и ще спаси живота може би на стотици и хиляди хора. Но защо не я платиха?” и после продължи: “България е богата държава. Тя доброволно се е съгласила да плаща общите разходи по воденето на войната. Затова тук може да се допусне, че има някаква злонамереност, че някой ще злоупотреби с парите за варта”. И това силно ме засегна! Как можеше да се допусне, че българската държава или българи изобщо, могат да злоупотребят с кората хляб на тези бедни хора! Стиснах юмруци и веднага се отправих за конюшнята, където наредих в пет часа на следващата сутрин конят да бъде нахранен, оседлан и готов за дълъг път.
На другия ден, още по тъмно, препуснах в мразовитото време към гара Черкезкьой, която беше на около четиридесет километра. По обяд бях там. Пред самата гара имаше едно доста голямо пространство, приблизително колкото Софийската градска градина. Сега това място беше гроб до гроб и всичките пресни. Там погребваха починалите от холера войници. Пред гаровия вход ме посрещна дежурният офицер, на когото обясних кой съм и защо съм дошъл. “Почакай, ще доложа на главния лекар” - ми каза той и влезе в гаровите помещения. Главният лекар ме посрещна строго и ме навика защо съм дошъл в това страшно време, когато холерата мори всичко живо. “Гледай - каза той, - виж какво става!” и ми посочи санитарите, които стоварваха носилки с увити в платнища починали войници. Погребенията се извършваха денонощно.
Лекарят нареди на войниците да нахранят коня ми и да го приготвят за път. После влязохме в помещението на гарата и тръгнахме към касата. Докато вървяхме, лекарят ме попита колко пари има да взима селото за всичката вар. Отговорих му - петдесет златни наполеона. Тогава той се разсмя и каза: “България не плаща със злато, а с книжни пари. Турция е тази, която се разплаща със злато, но тъй като в тоя момент българските оръдия, въпреки холерата, стоят със зяпнали гърла, готови да забълват огън срещу столицата им Цариград, нашите книжни пари струват повече от турското злато”. После заповяда на касиера да ми брои хиляда лева срещу моя личен подпис и работата свърши. Извиниха ми се, че поради холерата, не могат да ме задържат да остана и да нощувам като техен гост. Било крайно опасно и рисковано. Попитаха ме дали съм гладен и аз отговорих утвърдително. Тогава лекарят излезе някъде и след малко ми донесе един пакет с храна, като ми заповяда да го отворя и да обядвам още тук, пред него. Това бил неговият личен и неприкосновен запас от храна, който получил от България. Българските военни ми поръчаха да не се отбивам по селата, през които минавам, да не приказвам с никого и да не пипам никакви предмети. Аз им благодарих за всичко, качих се на коня, препуснах и късно през нощта пристигнах в село Соуджак. В тоя зимен мразовит ден пробягах осемдесет километра до гара Черкезкьой и обратно, но бях щастлив...
----------------------------------------------------------------------------------------
Генералното сражение, което неизбежно придружава всяка голяма война, завърши победоносно за българската войска. В операцията Бунархисар-Люлебургас турската войска беше разбита и окървавена отстъпи в безпорядък към Цариград. Българската войска обаче преметна пушка през рамо и не тръгна да преследва победения и отстъпващ противник. През всичкото време след кръвопролитната битка бях между войниците и слушах техните разговори. Говореше се много и се критикуваше Главното командване, че отстъпващият противник не се преследва. Посочваше се, че след битката при Лозенград турците имали на разположение между пет и десет дни - време, през което те организирали своята отбрана и дори направили опит да контраатакуват. Така се стигнало до кръвопролитното сражение край Бунархисар, където на бойното поле паднали близо двадесет хиляди български войници. Сега противникът отново не бил преследван и войниците се опасяваха, че може да се повтори същото.
Не след дълго сред българските войници, които постоянно се движеха по нашите пътища, се разнесе слухът, че след операцията Бунархисар-Люлебургас турците поискали примирие чрез посредничеството на Франция. Французите обаче отказали да защитават турските интереси и посъветвали турската дипломация да се обърне пряко към заинтересованите страни. И действително турците влезли във връзка с българския цар, който бил Главнокомандващ, но той забавил отговора, което било изтълкувано като отказ от преговори.
След епохалната битка Бунархисар-Люлебургас войната се изнесе напред по направление Чаталджа-Цариград и при нас настъпи затишие. Чуваше се само тежката артилерия на обсадените в Одринската крепост, както и корабната артилерия на Турския черноморски флот, която от време на време напомняше за себе си. Флотът кръстосваше черноморските води от Цариград до пристанищата Мидия и Енияда. Веднъж крайцерът “Хамидие”, който охранявал транспортни кораби, натоварени с оръжие, се опитал да се доближи и да застраши българските морски брегове, но прохождащият български военноморски флот, само с няколко миноносеца в състава си, атакувал “Хамидие” и тежко го “ранил”. Торпедото на миноносеца “Дръзкий” направило достатъчен пробив, за да потопи този голям военен кораб, но той се спасил, защото морето било абсолютно спокойно и тихо и това позволило на екипажа да го довлече до спасителния бряг. За това ми разказа старият моряк от Ахтопол, капитан Герасим, който бил очевидец.
-------------------------------------------------------------------------------------
След операцията Бунархисар-Люлебургас, в Източна Тракия надошли много външни хора, предимно гърци. Българските военни власти си гледали войната и не си правели труда да проверяват, камо ли да контролират това необичайно движение на чужди хора, въпреки че тая земя беше военна зона. Вероятно са смятали, че при очертаващата се победа няма какво да се крие. По-късно обаче се разбрало, че в тила на воюващата българска армия, са действали чужди военни разузнавания.
Ще разкажа един случай, който научих от местни българи от село Яна, в което се намираше щабът на главнокомандващия, генерал Радко Димитриев. Това село беше смесено - имаше българи и гърци и през него минаваше историческия древен път Цариград-Одрин. Щом армейският щаб се установил в село Яна, веднага пристигнали и непознати гърци, които отседнали при свои сънародници. Кои били новодошлите никой не можел да каже.
На 21 октомври, един ден след края на операцията Бунархисар-Люлебургас, се разчуло, че в Яна е пристигнала “руска военна комисия”. Според слуха, руснаците дошли да видят българската победа на самото бойно поле, за да не се оспорва по-късно правото на България, че тя ей-така, без бой превзела Източна Тракия.
Българите от село Яна бяха сигурни, че гръцките “гости” са пуснали слуха за “комисията”. След два дни българските войски настъпили към Чаталджа и всичко заглъхнало и се забравило.
Минаха много години оттогава и аз, четейки книгата “Трета армия през Балканската война – 1912 г.” от генерал Радко Димитриев, прочетох следното:
“Стара Загора ( дата 21.10.1912 г. )Началнику щаба действащата армия. Телеграма ?997
Днес по пладне пристигнах в Иену [*].”
Следва телеграфен разговор между генерал Димитриев и генерал Фичев - началник-щаб на цялата действаща армия, след което генерал Димитриев продължава:
В същия ден ( 21.10. ) ми се представиха и изпратените от главната квартира военни кореспонденти. Те бяха русите В. И. Немирович-Данченко, полковник Дреер и капитан Мамонтов и французите господин Пие, капитан Пененрюк и граф Кондензак. Ние ги приехме и приветствахме като желани гости... Нам ни беше особенно приятно да се запознаем със стария ветеран и сподвижник на Скобелева - Василий Иванович Немирович-Данченко. Още в млади години ние бяхме чели неговите прекрасни и увлекателни съчинения по войната 1877-78 г. За подвизите на Скобелева, за героичната борба на Кавказ, които разкази будеха у нас най-възвишени чувства. Ето защо ние с удоволствие виждахме сега този благороден руски писател и другар на Скобелева в българската армия. Нека наблюдава и нека предаде със своето талантливо перо на потомците великата епическа борба на Давид и Голиат... “
Оказа се, че “руската военна комисия” били руски и френски военни кореспонденти, водени от големия български приятел, писателя Немирович-Данченко.
*. Генерал Радко Димитриев нарича в мемоарите си село Яна Иену; с него то е означено и в приложената карта – бел. авт.
--------------------------------------------------------------------------------
Един ден се прибирах от Рум беглий към село Соуджак. Бях изминал около половината път, когато откъм Соуджак чух силен и тревожен камбанен звън. Турците имаха обичай при някакво особено събитие - пожар, наводнение, разбойническо нападение и пр. - да бият тревога, като използват камбаните на християнските църкви. Като се уверих, че камбаната бие тревожно, подгоних коня си и за минути пробягах оставащите около четири километра до селото. Тъкмо влизах в него, когато срещу мен се зададе конник. Беше един от гръцките първенци. Изравнихме се, спряхме конете и аз го попитах каква е тая тревога. Той леко се смути и не ми отговори веднага. Когато повторих въпроса, едва чуто промълви: “Гръцкият крал Георги е убит и кмета го оповестява с камбаната”. Засипах го с въпроси, но той само повтаряше, че засега се знаело, че кралят бил убит от някакъв селски учител. Разделихме се и когато стигнах в селото веднага се отправих към къщата на кмета, където живеех на квартира. Кметът изглеждаше дълбоко развълнуван от убийството на краля, защото ме посрещна блед до неузнаваемост. Попитах го какво има и той ми отговори подчертано твърдо: “Убито е едно германско куче”. Аз съвсем се обърках. “Да, да - каза кмета, - и вие, ако не убиете вашия Фердинанд, ще видите какво ще стане”. В тоя момент, жената на кмета, която също присъстваше, започна дълга тирада на гръцки език, който аз не разбирах добре, но схванах, че му се кара.
Убийството на краля раздели политически гърците в Соуджак, защото привечер отново дойдоха непознати хора, но не се срещнаха с кмета, а с някои от първенците, с които той враждуваше. На другия ден в селото дойде свещеник, за да отслужи панихида за убития крал, но кмета не позволи.
Наскоро след това, в един неделен ден, село Соуджак беше внезапно посетено от десет-петнадесет души български офицери от войските, разквартирувани в близкия град Сарай. И... чуждите и непознати хора, които дни наред шетаха из селото, изведнъж изчезнаха, като че ли потънаха вдън земя. Забелязах един-двама от тях как уплашено се озъртат.
Офицерите пристигнаха към 10 часа преди обяд и пожелаха да отидат на църква. Гърците са религиозни хора и тъй като беше неделя, църквата беше препълнена с богомолци. После в дома на кмета се сервира обяд за българските офицери, на който присъстваха и някои от селските първенци. Преди да си заминат офицерите поканиха кмета, жена му и мен да им гостуваме в град Сарай. Интуицията ми подсказваше, че става нещо недобро за България и за българските войски, които в този момент се сражаваха при Чаталджа.
--------------------------------------------------------------------------------------
За нас, местните българи, пред чиите очи се развиваха събитията в Източна Тракия, това бяха дни на страшно напрежение. Предавам събитията тъй, както се говореше за тях тогава и както са останали в паметта ми на юноша. Ние твърдо вярвахме, че българското оръжие ще победи, но ни безпокоеше страшния, почти фанатичен турски стремеж да се запази на всяка цена Източна Тракия турска. Защото без Източна Тракия Турция нямаше да бъде европейска държава и европейски народ.
Първото примирие в Балканската война било сключено на 20 ноември 1912 г. и тринадесет дни след това започнали Лондонските преговори за мир под председателството от английския премиер сър Едуард Грей. На 9 януари 1913 г. турската делегация привидно се съгласила и направила надлежните отстъпки за Одрин и беломорските острови. Но буквално на следващия ден – 10 януари 1913 г. - определени кръгове в Истанбул извършили държавен преврат, убили военния министър Назим паша и свалили правителството. На 21 януари 1913 г. новият Велик везир Махмуд Шевкет паша прекъснал преговорите в Лондон и подновил турските военни действия пред Чаталджа, които имали за цел да облекчат обсадата на Одрин. Новите турски военни усилия обаче били неутрализирани от Седма рилска дивизия и Македоно-Одринското опълчение. Българските войски форсирали атаката срещу Одрин и на 13 март 1913 г., за почуда на целия свят и разочарование на световно известни военни капацитети, непревзимаемата Одринска крепост падна! Малко след това - на 1 април 1913 г. - се сключило и второто примирие. Мирните преговори в Лондон продължили и на 17 май 1913 г. бил подписан мирният договор, който тури край на Балканската война. Граница между Турция и страните от Балканския съюз трябваше да стане линията, която започва от град Мидия на Черно море до град Енос на Бяло море. Съюзниците вземаха цялата територия на запад от тая линия с изключение на Албания, която получи автономия, гарантирана от Великите сили. Линията Мидия-Енос на практика беше сухоземната граница между Турция и България, тъй като другите съюзници не опираха на нея.
След сключването на мира българските войски се раздвижиха и се заговори за връщане по домовете. Успоредно с това обаче тръгна и мълвата, че пред България се слагат нови тежки задачи за разрешаване. И в това време на неизвестност, в селото отново се появиха няколко души от тези гръцки “гости”, за които говорих на предишните страници. Кметът проведе продължителни разговори с тях, след което, видимо доволен, дойде при мен и каза: “Знаеш ли колко прости хора се оказахме ние тук, по-прости от най-простите селяни”. “Защо" - попитах аз. “Спомняш ли си групата български офицери, които ни направиха честта да ни дойдат на гости и преди да си тръгнат най-учтиво и настоятелно ни поканиха също да им гостуваме? Ние обаче не намерихме време да им върнем визитата. Сега, когато войната свърши, тия хора ще си отидат по домовете и ще отнесат впечатлението, че в Тракия живеят прости и диви хора”. “Вярно - отговорих аз, - българските войски си отиват, но ние все още имаме време да отвърнем на поканата”. На тия мои думи кметът се усмихна, защото явно много му се искаше инициативата за това посещение да бъде моя. Уговорихме се и след два дни възседнахме конете и заминахме за град Сарай, където беше щабът на българския полк.
Като влязохме в града чухме, че свири военната музика, а хорото се виеше по целия огромен площад. Играеха българските войници и местни граждани - мъже и жени и изразяваха радостта и възторга си, че войната свърши и който е останал жив, ще си отиде у дома. Но имаше и облени със сълзи очи “като на война”, защото войниците обещавали, дори се сгодявали за местни момичета и сега предстоеше раздяла. Командирът на музиката, който също беше в групата офицери, посетили ни в село Соуджак, дойде при нас и обеща, че вечерта музиката ще свири в офицерския стол.
Вечерта нашите домакини ни посрещнаха любезно, но хладно. Разговорите бяха най-обикновени, за войната и политиката нямаше и намек. Сред българските офицери, особено сред по-старшите, явно се чувстваше напрежение, защото, при създалото се положение, те не знаеха къде ще ги запрати съдбата, тях и армията, в която служеха. Командирът на полка и щабните офицери си даваха вид, че се веселят, но настроението им беше потиснато. Целта на кмета грък ставаше все по-ясна. Той искаше да види лично какво е настроението в действащата българска армия и да прецени моралните сили на офицерите и войниците, които погребаха Отоманската империя. Защото после трябваше да отнесе сведенията си на ония, на които служеше... Музиката посвири малко и си отиде. Ние пренощувахме в полка и на сутринта си заминахме.
-----------------------------------------------------------------------------
Турската армия си остана на позициите, където я завари подписването на Лондонския мирен договор, без да бъде демобилизирана. На 6 юни 1913 г. българското правителство помоли европейските държави колективно да се застъпят, за да бъдат демобилизирани турските войски, но това не стана. Неразрешени останаха и големи, кардинални проблеми, като например новата граница. Знаеха се само крайните точки на линията Мидия-Енос, но това все още не означаваше, че съществува граница между две суверенни държави.
Оттеглянето на българските войски от бойните полета в Източна Тракия след подписването на Лондонския мирен договор стана бързо, много бързо. Армията използваше единствената железница, която пресичаше Източна Тракия, но тя се оказа крайно недостаъчна, защото разполагаше с малък и износен вагонен парк. Голяма част от войниците вървяха пеш. Чуваше се, че в Мидия български търговски кораби товарели разквартируваните по крайбрежието войски. Чу се и един невероятен слух, за който не си спомням дали се потвърди, а именно, че българската държава наела чужди транспортни кораби, за да превозват българските войници до малки пристанища по Беломорското крайбрежие, контролирани от българските войски.
Село Соуджак, в което служех, отстои само на триста крачки от историческия древен път, който свързва Одрин с Цариград. От най-дълбока древност до наши дни по този път са минавали войски - победители и победени. Всеки ден ходех да изпращам нашите оттеглящи се войски. Връщах се отчаян до болка като виждах тези храбри български синове, които само няколко месеца преди това с гордо вдигнати глави, с мощно “ура” и “на нож” гонеха към Цариград победения и бягащ противник. И сега, през месец юни на 1913 г., същите тези храбреци, напечени от южното тракийско слънце и плувнали в пот, вървяха като с подрязани криле, без глъч, без усмивка, без дори да проронят и дума помежду си, натоварени с цялото си бойно снаряжение. Вървяха от Чаталджа незнайно накъде. Когато им даваха половин или един час почивка не сядаха, а се тръшкаха на земята, капнали от умора, отчаяние и досада може би.
Българските войници знаеха, че отиват на нова война. Защото докато те громяха и гонеха общия неприятел към Цариград с цената на потоци българска кръв, сърби и гърци се готвели да ударят в гръб България и да заграбят по-голямата част от турското наследство. Румънците по стари сметки от Освободителната война дебнеха да завземат Добруджа, а турците, както видяхме, дори не демобилизираха войските си. Те също чакаха удобен момент, за да си възвърнат Тракия.
-----------------------------------------------------------------------------
Българските войски в подавляющата си част се оттеглиха, за да спасяват България от коварните й съюзници - гърци и сърби. Заедно с армията тръгнаха и набързо мобилизираните български младежи от новоосвободена Тракия - между осемнадесет и тридесет годишна възраст. Те бяха отведени в Одрин и след тринеделно форсмажорно обучение от тях сформираха два полка, които отидоха там, където и цялата българска войска. Оставащите в Тракия момчета, по-малки от осемнадесет години, като мене, и по-възрастните от тридесет бяхме мобилизирани и изпратени по бойните полета на Тракия до Чаталджанските позиции, за да прибираме с волски и биволски коли изостаналото военно имущество, което оттеглящите се войски не можаха да вземат със себе си.
В моето родно село бе сформиран ешелон от шестдесет волски и биволски коли, а мен назначиха да го командвам. И така, аз поведох ешелона от Бунархисар към гара Черкезкьой, само че когато стигнахме там се оказа, че товар за нас няма и получих заповед да продължа възможно най-бързо до гара Кабакча и евентуално до Чаталджа. Пътувахме безспирно цял ден и цяла нощ и на другия ден пристигнахме на гара Кабакча. Тук имаше товар само за половината от нашите коли, а другата половина трябваше да продължи и да доближи Чаталджанската позиция, където имало изоставени бойни припаси - снаряди и патрони. Понеже бяхме пътували вече няколко дни, хората от ешелона бяха привършили храната си. Аз доложих това на един офицер, който веднага нареди на един от артелчиците да снабди целия ешелон ( шестдесет души ) със суха храна за пет дни. Артелчикът съобщи, че имало само хляб и кашкавал, който бил обаче неприкосновен запас. Офицерът му каза, че войната вече е свършила и неприкосновеният запас е излишен. Храната се раздаде и половината от ешелона замина към Чаталджа, а аз останах да уредя подробностите.
Вече се свечеряваше, когато същият офицер ме покани на вечеря в офицерския стол. Там се бяха събрали около тридесет души и ние седнахме на една маса, на която вече седеше един майор. Докато се хранехме, майорът ме попита: “А бе, момче, ти си тръгнал от Бунархисар и си пътувал с ешелона по познатия стар път Одрин-Цариград. Къде се отби за гара Черкезкьой?” Обясних му, че съм се отбил при село Буюк Манук ( Голяма Манука ). Той явно знаеше, че през това село минава река, защото зададе втори въпрос: “Преди да преминеш реката по дървения мост, не забеляза ли да има току-що завършена постройка?” “Не” - отговорих аз. “Тогава постройка, която сега се строи?” “Също така не!” “А имаше ли складирани строителни материали - камъни, тухли... ?"Аз отново отговорих отрицателно. Двамата офицери се спогледаха и майорът каза: “Георги... не е така, както мислим ние”. “Но момчето може да не е забелязало” - опита се да възрази офицерът, когото нарекоха Георги. “Как да не съм забелязъл” - намесих се разгорещено аз. Ешелонът беше изгубил цял час, за да премине по тоя мост. През големите студове войниците бяха изсекли и изгорили страничните му охранителни перила и сега по него трябваше да се преминава много внимателно. Ешелонът се беше разкъсал и се наложи да изчакам да премине и последната кола и едва тогава да премина и аз. После в разговора се включиха и други присъстващи и се изясни, че двамата офицери били включени във военен съвет, който трябвало да проучи топографските особености по линията Мидия-Енос - реки, долини, височини, тресавища и други, и да даде мнение откъде точно да мине границата между Турция и България. Майорът и Георги установили, че в тази част от Източна Тракия било най-удобно границата да върви по един от главните притоци на забележителната тракийска река Еркене, а на моста препоръчали да се устрои пропусквателен пункт, който вече би трябвало да се строи.
Когато спорът за границата стихна, Георги се обърна към мен и каза: “Седни тук, да си поговорим за старо и ново, за било и небило тук в Тракия”. Всички присъстващи офицери се смълчаха. Явно беше, че Георги е личност с авторитет, ум и знания, които респектираха. Той задаваше въпросите си с такт и умение - история, география, етнография, стопанство, търговия, културни въпроси и, разбира се, борбите. Доста ме озадачиха културните въпроси, защото имаше думи и понятия, които чувах за пръв път. Събеседникът ми разбираше това и се съобразяваше. Аз разказах, че учителите в началните училища бяха предимно тракийци, а в гимназиите и в класните училища преобладаваха македонците, учили в български гимназии, Цариградската семинария, Софийския университет, а също и в европейски учебни заведения. Присъстващите много се учудиха, когато съобщих, че още като ученик в четвърто отделение съм бил учител по т.нар. Бел-Ланкастерова система. Един от тях, вероятно учител, се намеси и разясни същността и принципите на тази система.
Офицерите проявиха силно любопитство към църковно-училищните борби в Източна Тракия, тъй като се знаеше, че тук те винаги са били много изострени, поради близостта на гръцкия център Фенер и Патриаршията.
Моите събеседници гласно се възхитиха, когато разказах как моите съселяни колективно закупиха от Фадул бей имението Хрузун. На тема “търговия” също чух за пръв път някои нови думи, като покупко-продажба, ценообразуване и пазарна цена. Георги се впусна в подробни разяснения по тази тема, които бяха чужди не само за мен, но и за другите слушатели.
Аз се чувствах с повишено самочувствие, радостен и доволен, че мога да разговарям с такива хора по въпроси нечути и непознати за мен дотогава, но времето беше минало незабелязано и около полунощ един от офицерите каза: “Георги, пусни момчето да иде да спи. Не е спало почти две денонощия, днес го гледах цял ден тича, а утре ще трябва да догони ешелона към Стената ( крепостната Анастасиева стена ). Може да заспи на коня и ще падне да се убие”. “Вярно е - потвърди моят събеседник, стана и бащински се обърна към мен: - Слушай моето момче, войната свърши и тези, които останахме живи и здрави, ще се завърнем по домовете си. Ти ще продължиш образованието си, ще отидеш да се учиш. Вие тук имате гимназия само в Одрин, но ти, ако желаеш, можеш да дойдеш в стара България, там има много училища. Като дойдеш в София, няма да търсиш хотел, роднини, приятели, поканвам те тук, още сега, ще ми бъдеш гост у дома. Ще ме търсиш в Народното събрание, ако там случайно ме няма, ще ти кажат къде да ме намериш. Ще търсиш Георги Кирков”. И тогава един от офицерите се обади: “Слушай момче, като дойдеш в София няма да го търсиш в Народното събрание или някъде другаде. Попитай някой стражар кой е Георги Кирков и къде можеш да го намериш. Всички стражари в града ще ти кажат”. И избухна силен, весел смях, смеят се всички, смея се и аз, без да знам защо.
Това се случи на десетия ден от месец юни 1913 г. На другата сутрин аз догоних моя ешелон и го отведох до най-отдалечената точка на българските позиции при Чаталджа. Турските войски все още стояха на местата, където ги беше заварил Лондонският мирен договор. Ние натоварихме изоставените снаряди и патрони и бавно поехме обратния път към Одрин.
Така пътувайки, ненаситно оглеждах Тракия по цялата й дължина – почти от Цариград до Одрин, без да подозирам, че след месец-два ще я загубя завинаги.
[Previous] [Next]
[Back to Index]