Ах, тая пуста Спаицка чешма мнозина е изгоряла.
Я бех много опака като мома. За женене бех станала, а китка на момче още не бех давала. Ако ме затечеше некой на тесно, я фукнех китката в реката, да я гони, ако му е голем мерак за мене, или я накъсвах на ситно-ситно, само и само в ръцете му да не я дам.
Ама и ергените в Разложко си беха много лоши, де: ако му я дадеш бързо, рече си, че умираш за него. Ако те измами да я грабне, рече си, че си негова и трябва да му ходиш по гайдата. Ако я хвърлиш и не му я дадеш, запакости ти, та момуването да ти омръзне. Нашето си беше всякак зле.
Я хич не обичах дедо ти Ване. Усетех ли го, че ме дебне да ме запре, сукнех се, както е дума, като подплашена яребица. Ако ми кажеше, че ще ме чака на чешмата, пращах по-малката сестра за вода, а я чаках в сокака. Ама той, хубостникът, надушил тая работа и ме задебна всеки ден, заяде се с мене и не ме остави на мира. Упатих си от него, та и на сън започнах да го мисля. Уж бягам от него, а акъла ми все по него. Беля!
Веднъж тъкмо налех котлите и се претърчам през тесаницата [*], изрипна
от бобището пред мене и ме сгащи баш по средата. Мале мила, ами сега накъде!
Нагоре — високо, надолу — дълбоко. Рекох си: връщане ме оправя. Ами ако
ме вгребе за фустане и ще ме бутне в реката? Къде ще се вдевам сетне такава
мокра, мокреничка. Заканил ми се беше — сбара ли ме на тесно, да му мисля.
Еле се свестих по едно време и ударих на крамола, дано се засрами и ме
остави. Рекох си, не ща да му се дам, та ако ще тука да пукна. Какво ли
не му издумах: и безочливец, и причавец [*], и фудулин, и с мама и тате
го заплашвах.
*. тесаница — тясна пътечка
причавец — непослушник (укорително)
115
Ала тоя не мърда от тесаницата, та се не поклаща. Като заплел ония ми ти нозе, та ее втренчило в мене и току пресяга към главата ми. Видех, че с лошо нема да ме огрее, и ударих на молба. Още по-лошо. Уж да омекне, той се накокори още повече и а-а да ме дочули до лесите. Па се ядосах, та фукнах котлите с водата в нозете му и побегнах назад към чешмата, към дружките. А те като са се закикотили, ще се изпомочат от смех с мене. Добре, ама не бех направила още неколко крачки и усетих шамията ми да остана в ръцете му заедно с китката. Мале, като видех тая пуста шамия и миризлива китка в ръцете му, премалях. Сърцето да беше ми извлекъл, не може толкова да ме заболи. Па като ревнах, па като му сипнах клетвите, що клетви, що сълзи изроних, я си знам. И той виде бая ми ти зор, ама нали взе това, що искаше, отпра към селото с другарите си като пехливанин. Ами сега, реках си, как ще се подам към дома такава раздрафелена. Еле дружките ми найдоха отнекъде едно шамийче, па напълних котлите и се повлекох към дома ни жива, ни умрела. Оттогава ми окриве това момче много и заради него дълго време не ходех на пътя и на вода. Ама шило в торба седи ли, та и я да се заседе у дома.
Кара-вара, ожених се за тоя упостелец. Виках си, никога не ще ми се смили, а пък той на сърцето ми легна. От него по-хубав немаше на тоя свет. Ама и още тогава си реках: тоя заял ли са е с мене, не ще ме остави, ама нека барем да го попукам, та да помни кога е грабил китка. Той запомни, ама и я още не съм забравила, макар да карам осемдесето.
Ага остарехме, ядосаше ли ме, все му виках:
— Да не ме си зимал, бре. Заял ме беше като киселица, та ми омръзна момуването от тебе. . . Да не съм та я молила или пък бех долна мома, та немаше да си взема по-хубав от тебе. Трима ма искаха — и по-хубави, и по-работни от тебе.
Преживех хубаво с него. Деца хубави народихме, отгледахме и сега да
ти кажа хич ми се не умира.
Разказал: КР. ЛИПЕВА
Записал: Ст. Кошев