34. На вечеринка в Габрица
Тъкмо съм се мушнал в халищата — дойде на вратата, зазноен от търчане, Ваню чичин и вика:
— Хайда, ставай боржку! Какво си се упашкулил като родилка? Не знаеш ли, че тая вечер има вечеринка в Габрица?
Гледам го — прилизало се е, та чак на ледунки му е станала бозинявата четуна. Фърлило е и вълнената фанела, дето се не разделяше с нея от Димитровден до Гергьовден.
117
— Ти с всичкия ли си? — питам го. — Не видиш ли кое време е, пък и в тая фъртуна ходи ли се чак в Габрица?
Ала Ваню си знае неговото: „Ще вървим, та ще вървим!”
Станах и се запременях и я. Баба ме гледа как се тресам доде наврям панталонете и папуниса:
— Ваню бре, тебе ага ти се е морзналу, за какво подкокоросваш и наш Таса? Сега ли найдахте вечеринки да правите? То да бе барем в Устово, иди-яла, ам то чек в Габрица! Юм [*] имате ли? Кратиха ли се момите по Райково, та по среде зима и посреде нощ ще вървите да галите [*] в Габрица?
Баба виде, че не прави пари нейното думане, вточи ни по един комат хлеб с парче бяло масло и рече:
— И гльодайте някъде да ви порснат изкуфялите лялки! [*] Харливници! [*]
Излязохме. Олеле, майчице! Да си бех седял вътре на топалко. Вървям и хем са тетенкам [*], хем кълна Ваня и негова Лена. Тъй се викаше галеницата му. Мислям си: „Хайде, Ваню има барем за какво да се тресе, ами я за какво вървя да ме пита чиляк.”
Щом стигнахме Забацку, Ваню отсече:
— Ще вървим направо през Варадил.
— А бе то ще вървим, щом сме рекли — усуквам го я, — ама виж какво е тъмно. Може и нещо да ни нападне, я неква мечка, я волек.
— Хайде, бря! Моми ще галиш, пък те е страх един Варадил да минеш — сопва ми се Ваню и закрачва с големи ножища пред мене.
„Да ме загали льосакът [*]” — викам си на ум и линкам [*] след Ваня. Дручко си е, кога си по-близко до някакъв чиляк в страшна гора и посреде нощ — хеле пък кога има и сняг до коляно.
Ту с търчене, ту със съсуркане и драпане — криво-ляво стигнахме в Габрица.
И доде да идем до чита-
*. юм — ум
галям — обичам, ергенувам
лялка — кратуна
харливник — сополанко
тетенкам — треперя
льосак — светкавица
линкам — търча, бягам
118
лището, разлахме всичките кучета, целото село се разсвети като чорква. Ваню пристъпя като котка и шепнешком ми се кара:
— Върви по-полечка, бря! Какво си са разтропал като ялово муле. Ако ни усети Ленина майка, ще видиш какво рукане ще падне, чак в Аламидере ще ни чуят.
„Любовник” — заядам го сега пък я. — Дошъл е румба да играе по среде нощ, пък го е страх от едно бабичище.
И да си немам повеке разправии, свалям папуцете и ги мушвам под мишница, без да ме види Ваню.
Ей ни най-сетне и в читалището. Музиката е спряла и наконтените моми и ергени са се наредили на разкривени столове. С влизането всички се впулват в нас и се посбутват. Ваню се кокори да види къде се е мушнала неговата Лена и дали се не е присламчил друг до нея. Пък я съм се изтюфечил до вратана, клепча и се чудя за какво се хилят онея отсреща на столовете. Чуди се и Ваню. По едно време ме хваща за ръкава и фучи:
— Главтината ще ти строша! Къде ти са папуцете? Къде са? — под мишница! Вай-й-й, ам белки съм се грейнал в читалището по чорапе? Сега се сетам какво съм сторил, ама каква полза, когато всички вече са разбрали моята занесия. По-хубаво мечка във Варадил да ме бе изела! Набърже навирам папуцене и чекам да засвири музикана, та в гюрултияна да се измуша нах вон.
Нейсе, засвири музикана. Един аратлик разпъва гюрюка на акордеона и не можеш му се сети каква мелодия кара. Друг, до него, с две лъжици отпара ли, отпара по един сахан. Таман реках да си втривам — некой ме бутна по рамото и с женски глас ми изчурулика:
— Танго! Дами канят! Молим!
„Да ти опустеят и тангото, и дамите!” — викам си, ала да откажа, още по-зле. Побарах отдолу да видя дали са ми на място папуцене — там са. Нагребахме се с дамата и заиграхме. Дали тя се бе криво сетила, че е танго, или лъжиците го опетлаха нещо, но я го пооборках танца.
Щом свърши музиката, Ваню ми рече:
119
— Какво си се вдървил, като че си поголнал точилка? Разтърси се малко! — И се наведе до ухото ми: — Видиш ли я оная под лампата? Казала е на Лена моя, че те е харесала. От Аламидере е. След малко ще вървим нах там, ще дойдат и фатовци. Обща вечеринка ще правим. И недей мълча по път като теле! И уста, и роки имаш. . .
Зиннах втрещен:
— Ванка бря, не може ли другуш?...
— Никакво другуш! — въртна се той и отиде да каже Лени, че съм готов.
Какво претеглих до Аламидере, какви ядове брах с Ленината приятелка, как ме ръфа Ваню наш като горчива краставица на връщане чак до Райково — друг път ще ви разправям. Важното е, че се прибрахме в Райково живи. Прибрахме се и в четири часа сутринта легнахме да спим у дома му, защото знаех, че по това време баба се е наспала и още от вратата ще почне да ни калайдисва. Уж щехме малко да дремнем — в 6 часа трябваше да вървим на работа, ага се събудих, какво да гледам: времето е станало за пладнина. Сбутах Ваня и му викам:
— На ти вечеринки и аламидерски галилки. Довечера нема ли да ме отсурнеш нах Чокманска страна?
Ваню рипна като опарен и без да продума, изтърча към кухнята и захлопа. След малко се изтъпани в стаята, дето спахме. И пак нищо не казва — само държи с дилаф моите папуце. Познах ги по железцата. Чак сега се сетих за какво е било това Ванюво търчене.
Да хване микруфинът [*] да ми тури папуцене във фурната на печката — да съхнели. Станала чича ранко, издоила кравата и запалила печката да вари пресника [*]. Сварила го, ала барабар с него изпекла и моите папуце.
Два сахате се орахме с тех, разпъвахме ги, отпорихме им хастара, Ваню
досурна от някъде два обущарски калъпе, та дано ги поизправим — но не ще
и не ще. Смамулили са се като шушулки — ни можеш
*. микруфин — негодник
пресник — прясно мляко
120
палеца да вкараш в тях, та не цела нога да въвреш. Най-сетне си зехме умута [*], че от такива изгорели папуце и хлепки [*] биля не стават. По едно време Ваню са чукна по челото:
— Я му найдех дамаря!
Излязе и след малко донесе чифт некакви велурени папуце и се хили:
— Може да са малки, ала не са изгорели. Носи ги със здраве! И да ме
споминаш, кога съм те водил на вечеринка в Габрица и Аламидере.
Разказал: АН. МЕРАКОВ
*. умут — надежда
хлепки — чехли, подпетени обувки