Това съдбоносно за странджанското население въстание е намерило място и в неговия песенен фолклор. За народните песни отразили въстанието в Одринския вилает, е писано от Атанас Примовски. Тук ще се спрем само на няколко песни, увековечили събитията в Малкотърновския революционен район, предали духа на времето и революционния патос на народа. Песните са продиктувани от Кера Панайотова Маджарова.
Защо песните от тоя период са малко? Запомнил съм отговора на тоя въпрос, зададен от майка ми на наша съседка (беше през петдесетте години), активна участница във въстанието и удивителна разказвачка. „Защото това въстание така ни понесе, че не сме се сетили за песни!” - бе отговорът на баба Митра Барантиева, тогава вече минала седемдесет и пет години.
Макар и малко, песните пресъздават случаи на героични стълкновения между революционните дейци и османската власт в периода по подготовката на въстанието. Но наред с тях не бива да отминем песента за трагичната гибел на Гоце Делчев „Църна се чума зададе”. Родена в Македония и пренесена в Странджа, тя е добила свой странджански облик - текстови и мелодичен. Покрусата от загубата на революционния водач на българите в Македония е била не по-малка и за Източна Тракия, тъй като организацията и подготовката на въстанието са били общи.
Но и в голямата печал не се губи упованието, че започнатото от Гоце Делчев дело ще бъде продължено от „вярната му дружина”.
Църна се чума зада’де,156
Във тьва, във тъва жална Македония.
Никой се юнак ня нае,
чумата, чумата да си пропъди.
Нае се Гоце уйода,
с негова, с негова вярна дружина.
И са го Гоце убиле,
главата, главата му се валяше,
пък езикът му думаше:
- Дружино, дружино вярна сго’ворна,
куга пряс Кукуш мине’те,
с пушка ми, с пушка ми да ня фърлете,
че ше я майка познае,
и ше ве, и ше ве майка попита:
- Дружино, вярна сго’ворна,
ми де е, ми де е, Гоце уйода?
Пък вие да хи кажете:
- Ми той се, ми той се Гоце углави,
за енна мома македонка,
за енна, за енна пушка манлихера!
Събитие твърде значимо в подготовката на въстанието в Малкотърновския
район е „Сърмашичката афера” - станалото стълкновение между четата на войводата
Пано Ангелов и няколкократно превъзхождащият я по численост и въоръжение
враг. В тоя неравен бой загиват войводата и четникът Никола Равашола. Останалите
трима четници Петко Тодоров Пухов, Атанас Вълканов и Георги Мутафов по
чудо успяват да се изтръгнат от огнения обръч. В края на деня победилият
враг заедно с труповете на убитите отвежда в Малко Търново и десет легални
дейци от селото, препратени по-късно на заточение в Паяс кале.
За тоя страшен ден на село Сърмашик (сега Бръшлян) Бургаска област са останали две песни: едната по стихотворение на Яни Попов, войвода от Лозенградския революционен район, „Ясен месец веч изгрява”, станала символ, боен марш за преображенци, другата - „Заделила се малка четица”.
Тържният край от акцията на Пановата чета нанася тежък удар на революционното движение в Малкотърновския район. Народът и в двете песни сочи причините за провала в предателството. В стихотворението си Яни Попов казва:
...но шпионско око мръсно,
от къде ги съзряло,
в тоз час тръгва и отива
на връх чета предава...
157
А в народната песен:
...оде хи видя грък, ишпийонин,
той си написа, книга омразна...
Като по традиция, причините за всички трагични развръзки през тоя
период са се търсили в предателството. Но от разказите на съвременниците
за тоя случай можем да стигнем до друг извод.
В навечерието на въстанието цели села, както и село Бръшлян са обхванати от революционната агитация и изискванията на конспиративната дейност не се спазват. В това село, с около 120 къщи, често идват агитационни чети от нелегални дейци и не е могло да не бъдат забелязани от заптиетата на селския полицейски участък.
На 16 март 1903 година четниците правят едно от поредните си посещения на поверения им участък: обучават бъдещите въстаници, „покръстват” нови членове и събират средства за закупуване на оръжие. Всяка нощ сменят квартирите. Но един от съвременниците твърди, че Аптарман чауш от местния полицейски участък следи преминаването на четниците от една къща в друга.
На 20 март селото осъмва обградено от турска войска Кордон от войници блокират квартирата на комитите. Изпратеният парламентьор им предлага да се предадат, като им обещава, че ще им дадат възможност да преминат границата „без да им потече капка кръв от носа”. Не приемат предложението. Войводата изгаря намиращите се у него революционни документи и нарежда на смъртниците да са готови за бой. Спуснали се в долната част на къщата, отварят изходната врата и с трясъка на единствената ръчна бомба карат оградилите ги турски войници да залегнат, като прескачат през телата на залегналия аскер, успяват да се измъкнат от първия обръч. Но сред селото се натъкват на нова засада. В сражението падат убити двама от четата.
Съществуват няколко версии за предателство, които се предават като легенди за тоя преживян от селото ден. Една от най-разпространените е, че предателството е извършено от бакалина на селото. Това е отразено и в народната песен. Може ли да бъде категорично това твърдение, само защото той е единствен в селото от небългарски произход! Той също е посветен в делото и дава вноската си за закупуване на оръжие.
Второто предположение е, че предателството е извършено от селския чорбаджия. Но той също е бил покръстен и един от синовете му е бил активен легален деец в селото.
158
Третото предположене, най-неоснователното, е отправено към един младеж, известен с лудориите си в селото - Димитър. Той поддържа „приятелски” връзки с най-младия от селските заптии. Турчето Али, от съседното село Моряне, било влюбено в девойката Злата Кофчигюва. Димитър подхранва илюзиите му, като го уговаря, че момичето ще му стане жена, само ако се премести в друго населено място. На 18 март заптието отива в Малко Търново да моли началството да смени местослуженето му, а по вероятно е да докладва за положението в селото. Завръща се на другия ден с армаган за бъдещата си годеница и с радостната новина, че ще го местят в Едига. Дава две бели меджидии на „големия си приятел”, за да отнесе подаръка на девойката. Димитър „предава” подаръка, момичето още предната нощ е било отведено от близките си в България. „Бъдещият годеж” е ознаменуван с достатъчно ракия, та турчето изгубило задръжките си и се доверява на Димитър, че следващия ден ще дойде войска от Малко Търново да улови комитите. Димитър му взема револвера и същата нощ преминава границата. Случаят с Димитър е разследван от войводата Кръстю Българията. Установява се, че обвиненията са неоснователни. Във въстанието Димитър е въоръжен с револвера на заптието.
Предполагаемото предателство се опровергава от още един факт. Един от съвремениците в спомените си казва, че на осемнадесети март след обяд от Звездец пристига малкотърновският тапу меймуру (нотариус), който смятал да остане няколко дена в Бръшлян. Но влиза в селския дюкян и след кратък разговор с онбашията на полицейския участък побързва да си замине.
Може ли да се търси причината на провала в предателство, да се приписва такова деяние на хора посветени в делото. Един от заптиите непрекъснато следи движението на четниците. Друг на осемнадесети март отива в Малко Търново и след като се напива, казва, че на двадесети ще дойде войска. Нотариусът след разговора си с онбашията побързва да се върне в Малко Търново.
Причините за печалния край могат да се търсят и в недооценяване силите на врага и надценяване евентуалната помощ на четите от близките села. Предупреден войводата казва: „Ако дойдат, ще има да видят!” Даже в зори, когато часовият забелязва придвижване на хора в източния край на селото, на четниците още не им се иска да вярват, че идва войската. И страшният ден започва:
...град куршуми над селото,159
скъпа кръв порой тече,
падат Пано, Равашола,
мрат в борбата синове...
Това са редове от стихотворението на Яни Попов. С не по-малка сила
и картинност е предадено събитието в народната песен:
Заделила се малка че’тица,
мъничка чета, петима души,
четата одят Пано Ангелов,
Пано Ангелов и Равашола.
Та са отишле в село Сърмашик,
да запи’суват млади коми’ткя.
У де хи видя грък, ишпийонин,
той си написа книга о’мръзна,
та я прооди в Малко Търново,
Малко Търново на каймакамът,
каймакаминът книга четяше,
хем я четяше, хем се чудеше,
как да улови малката чета,
малката чета петима души.
Той е проодил ескер с,забитин,
та сардисале село Сърмашик,
сърдисале го, бастисале го,
разпръснала се мънинка чета,
и са убиле Пано Ангелов,
Пано Ангелов и Равашола.
Несъмнени са голямата сплотеност на селото и решението на четниците
да се бият до последни сили. Готовността им за саможертва достига до екзалтация.
Преди да вземат последното решение с бомбата, войводата уверява момчетата:
„Ако умрем без да се предадем, ще станем светци!” И 20 март 1903 година
се превръща в кървава репетиция за странджанци в бъдещото Илинденско-Преображенско
въстание.
Песента „Горките граматичене” увековечава друг случай от преди въстанието в Граматиковския революционен участък.
На великден 1903 година нелегалните Пеню Шиваров, Киро Димитров Узунов и Георги Костадиев трябва да бъдат в село Граматиково. Властите научават и изпращат две групи войници. Вместо в Граматиково, комитите отиват в Мързово (Кондолово). Но и там войската ги настига и блокира селото. Благодарение на пълното съучастие на мързовци, както и на съобразителността
160
на кмета - Тодор Вълканов, нелегалните успяват да се измъкнат от селото невредими.
„След обиска на всички къщи почти, нашата оставаше трета по ред. Мухтаринът каза на офицера: „Такива хора нямаме. Освободете войниците да починат, че цял ден са на крака и стоят на слънце!” - „Ще те послушам!” - отговори му той и тръбата засвири сбор. Всички войници се събраха зад третата къща на сянка. Постовете пред квартирата ни също се дигнаха. Едно селянче, 15-16 години, веднага ни съобщи да избягаме, докато няма войници наоколо. И ние набихме гората.
Мухтаринът след като му съобщили, че излязохме от селото, весело казал на офицера, че мързовци са доволни от султана и че не прибират такива харамии. Офицерът обаче му казал: „Дали не знаех къде са хей, булгар кафаса, ала нейсе, бизден гечсин!” (Дали не знаех къде са, хей българска главо, но както и да е, от нас да мине!”) Тоя разговор ни предаде после мухтаринът” - си спомня след години Киро Узунов. Киро твърди, че довеждането на войниците от Граматиково е станало по съобщение на селския кърпач на обувки, грък.
Някой предупреждава властта за предстоящето идване на комитите в Граматиково. Навярно същият припраща войската по петите им в Мързово. Кой? Кметът на Граматиково е трябвало да посрещне четниците и събере селяните.
След благополучното измъкване от Мързово на тримата, четата решава предателят да бъде убит. Изпълнението на присъдата се възлага на четник, племенник на кмета. В ранното си детство останал сирак, племенникът е отгледан от вуйчо си. Комитата трябва да изпълни смъртната присъда на тоя, от когото е получил най-добър урок по човечност. И трагедията на младия човек става двойна, когато вижда, че вуйчо му приема присъдата безпоротно, с някаква решимост да отнесе със смъртта си и една тайна.
Само кметът ли знае тайната на предателството? Знае я и авторът на песента, навярно много близък нему човек, за да започне песента с такъв трагизъм:
Горките граматичене,
грозна хи беда бедиле...
И не само началото. Цялата песен поразява със своя драматизъм и
безизходност от създалото се положение. И ако певческото изпълнение бъде
съпроводено от свирня на майстор гайдар,
161
песента се превръща в един нескончаем стон, вик, раздиращ протест на страдащ, върху когото е паднало незаслужено обвинение. Това е песенен плач над нещо скъпо, безвъзвратно загубено.
Съдбата на героите от тази песен ме е вълнувала още от детството ми. Трайна следа в паметта ми остави един случай. ...В село Бръшлян имаше събор. На поляната, пред параклиса „Свети Пантелеймон” бяха наредени празнични трапези. За първи път присъствувах на такъв празник. Вниманието ми бе привлечено от най-многолюдната трапеза. Един от сътрапезниците викна; „Само ще ядем ли, няма ли на тая софра някой да запее!” Отговориха му да не бърза. „Нека Злата се нахрани, ще пее! Нали за това сме я пазарили!” Удиви ме това „пазарили”. Не знаех, че се пее и по поръчка.
Поде гайдата. Момичето запя със силен гръден глас. Песента се извиси и заля простора:
Събрале са се, събрале,
цялата смъртна дружина,
горе ми на Мерало’во,
на Мералоска курия,
я’лова крава заклале,
бъчова вино изпиле,
и варе’ль жълта ракия...
Но седналият на трапезата свещеник Ефтим Костадинов Попов пресече
песента: „Чакай!” Момичето млъкна. Запя свещеникът. Прочувствено, като
че мелодията идваше от дълбините на героичното, страшно Преображение. И
наоколо всичко притихна.
Събрале са се, събрале,
цялата смъртна дружина,
горе ми на Мералово,
на Мералоска курия,
три дене нищо ня яли,
три деня гланни стояле,
три пъте комбус фърлиле...
Гласът му потрепери и секна. По страните му се стичаха сълзи и губеха
в бялата брада. Минута две мълча. Преодоляваше някакво голямо вътрешно
вълнение. Избърса с кърпа лицето си и каза с твърд глас: „За такива случаи
не трябва да се пеят украсени песни!
162
Нужно е да се казва истината! Бил съм пряк участник в тия събития!”
В спомените на Иван Ст. Стамболиев, участник от въстанието се казва: „...Бях останал в Граматичките колиби „Тангаржиеви”. От други колиби ми съобщиха, че войска иде от Малкотърновския път. Аз тъкмо пиех ракия с Янаки Папазов, донесена от него. Поканих го да тръгне с мене, но той отказа под предлог, че има посула (открит лист). Заедно с един колибар прегазих река Велека и се скрих в горичката, половин километър далеко от „Тънгаржиевци”, та да можех да чувам говора на турците.
Войската навърза всички колибари и ги откара в Малко Търново. На Янаки Папазов обаче нищо лошо не направи. Напротив, юзбашията води с него приятелски разговор. Явно бе, че той извърши предателството, ала наклевети баща си Ив. Г. Папазов, когото после Шиваровата чета уби.”
Уяснява се мълчанието на главният герой от песента. Това положение още повече сгъстява мъчителните му преживявания, довели го до саможертва. Приел е смъртта безропотно, за да запази името и живота на сина си. Песента съм слушал в много варианти. Текстът продиктуван от майка ми, Кера Панайотова Маджарова съвпада с откъса, изпят от стария смъртник Ефтим Костадинов Попов.
Го’рките граматичене,163
грозна хи беда бедиле,
че са четата предале,
четата и коми’ткето,
че кой туку хи предаде,
бре Иван Папазоолу,
куме’тът граматичкият.
Като научи Гержиков,
той си дружина преведе,
цялата смрътна дружина,
та хи заве’де, заве’де,
горе ми на Мерало’во,
на Мерало’ска кури’я.
Три дене гланни седяле,
три дене нищо ня яле,
и дружината решила,
куметът да си убие.
Три пъте ко’мбус фърлиле,
все се Стуянум падаше,
В Граматиково да поде,
куметът да си заколи.
Пък Стуян хми се молеше:
- Ми те ме холам провада,
че я не бива да ходя,
той ме е учо изгледал,
от малки деня сираче!
Станал е Стоян та тръгнал,
като го видя учо му,
той на Стояна думаше:
- Сенни, Стояне, да ядем!
Стоян му жално отвърна:
- Мене ме прати Гержиков,
да дойда да те за’берам,
пре него да те за’ведам!
Станале та са тръгнале,
вървяле шу повървяле,
до учувем му чифлитет.
Стоянучом си думаше:
- Мене ме прати Гержиков,
да дойда да те заколям!
- Стояне мое унуче,
ми що ше ме заколиш?
Кому съм лошо направил?
Ня ле те, холам, изгледах,
от малки дене сираче,
ня ли ти къща направих,
ня ли ти купих бивольля,
ня ли ти гледам жената,
жената дремните дяца?
Остой, Стояне, почекай,
да легна, сънъ да за’юсна,
тогава да ме заколиш!
Трето, твърде важно събитие от дейността на Гьоктепенската чета
е пресъздадено в песента донесена от бежанците на село Дерекьово, Лозенградско
„Ангел и Керка седяха”.
След конгреса на „Петрова нива” Гьоктепенската чета се установява на бивак в местността „Мелахреново” между селата Звездец и Бръшлян. Събитието става „на день на Свети Илия” - деня на обявяване въстанието в Македония.
Предната нощ четата прекарва в Бръшлян. Рано сутринта на
164
втори август се завръща в бивака. Но почивката след безсънно прекараната нощ е прекъсната. Часовите събуждат войводата и му съобщават тревожната вест. Потеря от многоброен аскер обгражда местността.
Едно свинарче открило предния ден бивака и съобщило на баща си. Бащата бърза да каже на собственика на стадото. Чорбаджията донася на властта. Завързва се тежък неравен бой. Падат убити трима от четниците - Ефтим Ангелов Попов, учител от село Бръшлян, Стоян Петков Васильов, негов съселянин, Ангел Михайлов Моллов от село Дерекьово, Лозенградско. Ранен е и в двата крака войводата Киро Димитров Узунов. Около ранения войвода остават само петима четници: Иван Тамахкяров и братовчед му Жельо от село Паспалово, Лозенградско, Иван Делибозов, учител от село Звездец, Йордан Георгиев Мяшков от Малко Търново и Жельо Иванов от Чирпан. Останалите седем души в уплаха напускат полесражението. Войводата дава команда да се оттеглят. Но кръвта от раните му оставя следи по тревата и камъните та войниците ги преследват по петите. Понасят ранения войвода през шубраките и с мъка успяват да се отскубнат от преследвачите.
В народната песен не е отразен героичният отпор на шепата смъртници срещу многократно превъзхождащият ги враг. Не е казано за изгубилия кръв и съзнание войвода, за мъчителното дочакване на нощта в безкрайния зноен августовски ден сред напечените от слънцето канари без капка вода. Няма думи за патриотизма и рано прекършения живот на падналите момчета. В песента се говори за обикновена, трогателна по своята простота Ангелова мечта: да си направи нова премяна, да покаже хубавата си годеница пред цялото село. И в това дребно човешко желание е включен заветния блян на цял един народ. Векове наред потискан и унижаван, за когото и малките човешки радости са били само в мечтите. И заради тая радост и Ангел и хилядите като него са рили готови да дадат всичко каквото са имали на земята, живота си и неосъществената си младост, та тия които идват след тях а живеят човешки.
Ангел и Керка седяха,165
седяха хорато’ваха,
Ангел на Керка думаше:
- Драго ми беше, Керко ле,
рупска пръ’мяна да сто’рим,
пре майка да те за’ведам,
на село на панагирет,
на Дерекьоскет панагир,
панагир света Троица,
цялото село да гледа,
га се на хо’ро уловим!
Още си дума думаха,
Ангелум книга дунеха,
от Ефтим браточедът му,
сърмашичкият учител,
от Вълчо Василъовчето,
и от брата му Стояна,
че го комита писале.
Ня мина мало ни млого,
на Керка хабер донеха,
че гу Ангела убиле,
и Ефтим браточедът му,
и Стуян Василъовчето,
пък Кирья уйодата хми,
на три го места раниле,
на день на свети Илия,
във Гъоктепската мирия.
Настъпил дългоочакваният ден. Отдавна подготвеното въстание е обявено
на 5-ти срещу 6-ти август 1903 година-празника Преображение господне. Неописуем
възторг обхваща цялото население в обявената Странджанска република.
„В първите дни на свободата населението се отдаде на лудо веселие. Стари и млади, жени и деца смятаха свободата вече за обезпечена. Навсякъде се виеха кръшни хора. Особено пееха хороводната песен: „Българе глава дигнали...” Никой от тях не предвиждаше, каква участ ги чака. Ние знаехме, но мълчахме, за да не помрачаваме настроението им преждевременно.” - пише в спомените си Димитър Христакиев Дичев, началник на санитарния отряд при VII-ми Македоно-Одрински въстанически окръг.
Песента „Българе глава дигнале” не е родена по време на Илинденско-Преображенското въстание. Навярно носи началото си от Руско-турската война от 1828/1829 година, когато са се създали условия за бунтове и кратковременно освобождение на някои селища в Странджа, или е от Априлското въстание, намерило отглас в дебрите на Странджа. В нея се говори за отдалечените райони „Добържа” и „Ески Заара”. Но тя най-добре е отразявала настроението на народа в създалата се историческа ситуация.
Наред с безумно смелото решение да се събори непоклатимия
166
султан и да се превземе столнината му, в песента е представено коварството на предателите и гибелната развръзка: пожарища, погроми, небивала жестокост на освирепели башибузуци - да се изпепели земята, да изколят и поробят всичко българско, като изтръгват и неродените от майчината утроба...
Българе гла’ва дигнале,
българе и комиткето,
със царят бой да се бият,
със царят със господарят,
царстуто му да преземат,
царстуто и сто’лнината.
Бре де са чу ле разбрале,
пустите гърци про’клети,
тие мазмата пи’сале,
та я на царят пратиле,
и във мазмата писваше:
„ Чул ли си, царю, и разбрал,
българе глава дигнале,
българе и комиткето,
със тебе бой да се бият,
царстуто да ти презе’мат,
царстуто и столнината!
Царят си хабер проодил,
Стамбул теляльля да викат:
„Събирайте се манавья,
и голи й боси циганьня,
та в Добържа по’дите,
Добържа Ески Заара,
мало й голялю ко’лите,
малките мо’ми робите,
младите булки ко’рмите,
та хми децата вадите!
Краткото опиянение от просъществувалата по-малко от месец Странджанска
република е смазана, задушена с огън и щик. И въпреки повторилите се от
Априлското въстание зверства, у бойките тракийци не угасва искрата на надеждата.
Известната революционерка от Лозенград, баба Мария Танишева, успокоява
оцелелите: „Не могат да ни изкоренят - българското черво е дълго, - пак
ще се развъдим!”