Свято съзаклятие
Панайот Маджаров
 
15. ВГРАДЕНИ КЪРВАВИ СЕНКИ
    (Петър Николов Васков – род. на 18 май 1875 г. в гр. Велес, убит на 10 ноември 1907 г. в с. Лъджакьой, Дедеагачко, революционер, председател на окръжен революционен комитет в Одрин, четник)
 
Ах, други след разгрома,
ще гледат, бистър свод,
и няма да си спомнят
как жаждахме живот.
         И. Еренбург


Петър Николов Васков
Петър Николов Васков
 

Факсимиле от писмо на Петър Николов Васков
Факсимиле от писмо на Петър Николов Васков
Факсимиле от писмо на Петър Николов Васков
 

 „Новият учител Васков не се кръсти!” - бе последната новост разнасяна тайно между учениците. Това ги шокираше и същевременно усилваше интереса към двадесет и три годишния преподавател по математика и физика. Дошъл в началото на 1898/99 учебна година, той бе омаял с първите си уроци питомците на гимназията. Всички момчета тайно мечтаеха да станат математици и физици. Странната му привичка да не се кръсти забелязаха по време на дежурствата му в ученическата трапезария. Дежурният учител бе задължен да присъствува по време на разливане на храната, да следи за реда при закуска обяд и вечеря, да провежда задължителната молитва. Преди храна пансионерите хорово изпълняваха „Отче наш”. Че учителите се кръстят с това бе съвсем естествено. Учуди ги безучастието на Васков, защото той ги привличаше с цялата си същност. Бе не по-едър от избуялите си ученици. Само контешкият му костюм, добре подстригана брада и пепелявите къдри над високото чело му придаваха учителски вид. Васков усещаше влиянието си над запленените момчета и това го караше да изпитва неловкост. Чувството на възхита към учителите кумири бе все още живо у него. Той и сега изпитваше голямо уважение към преподавателите си в Солунската гимназия Григор Пърличев, Васил Кънчов, Димитър Матеев, Димитър Страшимиров, Иван Гарванов, а над всички стоеше Константин Величков. Под тяхно влияние направиха първите си революционни стъпки със съучениците си Петър Глушков, Гоце Делчев и положиха клетва за освобождение на Македония. Тогава се сприятели с по-големия от него Лазар Маджаров, роден революционер, организатор, който щом се

168

развълнуваше започваше да заеква. С него му бе отредила съдбата да сподели революционната си дейност и приключи жизнения си път.

Разговорите на учениците за това, че не се кръсти достигна и до Васков. Това го развесели и го обезпокои. Социалистическите му идеи бяха станали негова същност по време на студенствуването в Софийското висше училище. За „разпространение на социализъм и безбожие” в две учебни години бе принуден да смени три учебни заведения в Княжеството: Ломското педагогическо училище, видинската мъжка гимназия и Силистренското педагогическо училище. Всяко предложение за уволнение бе заменяно с преместване. Министърът на просвещението, Константин Величков, не можеше да допусне любимият му от Солунската гимназия ученик да бъде уволняван. От първи септември 1898 година, по препоръка на министъра, Васков постъпи в Одринската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон”. Там го пращаше ВМОРО да заздравява и разширява освободителното движение. И сега Васков прецени: социалистическите му и атеистични възгледи нямаше да пострадат, ако не ги демонстрира. И в следващите дежурства учениците видяха, че господин Васков се кръсти. Предстоеше му да учи тези юноши не само на физика и математика, но и да ги направи революционери. Знаеше, че основната част от момчетата не бяха чужди на делото, щом техни учители са Лазар Димитров - председател на ООРК (Одрински окръжен революционен комитет), Панайот Манов, Яким Игнатов, Владимир Бояджиев, Владимир Йотов, Георги Василев, Емануил Ляпчев. Предстоеше му да организира с другите учители просветни събрания за одринските българи, да устройва вечеринки, театрални представления, да увлича и организира бъдещите въстаници. Безупречното поведение на младия учител спечели симпатиите на одринското гражданство. Но представителят на Екзархията бе човек опитен и прозорлив. Следеше внимателно поведението на учителите в гимназията. Архимандрит Софроний прецени, че Васков и някои от колегите му не са подходящи за преподаватели в училище под патронажа на Българската екзархия. Поведението им е грубо нарушение на вътрешния ред и явна манифестация за безбожие. Свободомислието и атеизмът са несъвместими с догмите на православието и за „заразени” с подобни идеи няма място в редовете на екзархийските учители.

С поверително писмо от 28 юни 1900 година, архимандрит Софроний към рапорта на вилаетския училищен инспектор до Екзархията прибави и личния си анализ за „слабостите” в

169

гимназията: „... Някои учители, като например пансионните възпитатели Петър Васков, Яким Игнатиев и Емануел Ляпчев, не се интересуват от религиозно-нравственото възпитание на учениците, затова социализмът в пансиона е в пълен разгар...” Софроний поиска уволнението на тримата учители и възпитатели, а на директора Тодор К. Танев да се обърне внимание „да гледа работата си, защото за учебното дело в гимназията ще настъпят гибелни последици”. От 1 септември 1900 година Васков бе назначен в Сливенската мъжка гимназия.

На 28 юли 1902 година той бе делегат на Х-тия Македоно-Одрински конгрес в София. Представяше Сливенското дружество. Васков бе в числото на делегатите, които отказаха да поддържат върховния комитет на Михайловски и Цончев.

В честите си посещения до Кюстендил, където бе учител брат му Иван, поддържаше връзки с Михаил Развигоров, един от стълбовете на организацията в Кюстендил, срещаше се с Гоце Делчев, с когото разменяха писма и често обсъждаха поведението на Борис Сарафов - Принца.

„Преди Петър да замине за казармата в Княжево, бяхме на гости на брат ми Иван в Кюстендил - спомня си Елена Васкова -Решихме да се разходим всички до село Богослов. Но по средата на пътя ни срещна един селянин. Зарадвани от срещата, Иван и Петър предложиха да се върнем. В дома на Иван, братята ми и селянинът останаха дълго в една от стаите. След време разбрах, че това е бил Петровият съученик и приятел Гоце Делчев.”

През есента на 1902 година Петър постъпи в Школата за запасни офицери в Княжево, за да отбие военната си повинност. Тука го завари в следващата година Илинденско-Преображенското въстание. В казармата изучава военно дело, но не губи връзка с другарите си революционери. Въстанието наближава и главната задача на неговите организатори бе въоръжаването. Една сутрин Школата за запасни офицери осъмна в тревога. Липсваха пушките на цяла рота школници. Тревогата от Княжево се пренесе в София. Обискирани и арестувани бяха видни революционери, изловиха всички случайно намерени в столицата деятели дошли от Македония и Одринско. Но всичко бе напусто, дирите на изчезналите манлихери не се откриха. Васков и негови другари ги бяха пренесли и замаскирали в изоставена и разнебитена военна барака между селата Павлово и Княжево.

След месец, когато паниката се уталожи и забрави, няколко обозни каруци натоварени със сандъци войскови вещи потеглиха за Дупница и Кюстендил. В дъната на каруците бяха подредени

170

школническите пушки, които въстаниците щяха да пренесат отвъд границата. Там въстанието бе вече обявено. В нощта срещу 9 август, Васков облече туристическо облекло. Военната униформа и повереното имущество подреди на освободеното легло и отгоре остави бележка: „Дългът ме зове. Зная наказанието, което ме очаква и ще го приема, когато се завърна. Оставям всички военни вещи. Васков.” И изчезна. По поръчение на задграничното представителство, заедно с двама другари, Васков премина границата. Носеха на гръб взривни материали и две адски машини. Бързаха, за да вземат участие в замислените атентати в района на Демирхисар. Пристигнаха успешно в Алиботуш, където ги очакваше главното ядро. Предстоеше им нападение на Демирхисар и взривяване моста на река Струма по железопътната линия Солун-Цариград. Петър поведе няколко от момчетата, за да проучат условията по взривяване на моста. Но в безлунната нощ, по стръмни обрасли в храсталаци пътеки около село Герман, се натъкнаха на засада. Мракът им помогна да се изтръгнат от преследващите ги турци. Но над една урва Петър полетя в пропаст. Другарите не можаха да му помогнат и той се сгромоляса всред храсталаците и бурени, които смекчиха силата на главоломното падане. Когато се разведели разбра, че се е прекатурил до малка река, а над него е отвесна близо 15 метра пропаст. Счупване по тялото му нямаше, но чувствуваше непоносими болки в десния крак. Не можеше да се движи. Мястото, където се бе проснал, бе лесно забележимо от околните височини или минал край реката човек. Невъзможно бе преследвалите го през нощта турци да не го потърсят. Събра последни сили и като се подпираше на попадналия му сух клон прецапа по течението на водата, за да скрие дирите си. Потеше се, а по тялото му на талази пълзеше студ. В подровения от зимните води скат откри ров, спасително убежище за изнуреното му тяло. Скривалището го приюти, за да чака в него неизвестните последици от болезненото си състояние и изгубената връзка с другарите. Денят напредваше и издигналото се слънце се опитваше да надникне във влажното му леговище. Горе над урвата вече обикаляха войниците от нощната засада. Тръгнали бяха да го дирят, защото бяха чули нощното му сгромолясване. Гласовете се приближаваха и отдалечаваха, чуваха се приглушени горе от височината, ставаха близки и смесени с шума на реката, когато претърсваха брега и винаги сърдити и заканителни от неуспешния си лов. Защото следите говореха, къде се е строполил проклетият гяурин. Паднал от подобна височина, ако не смърт, той е получил неизлечими контузии. Невъзможно е сам да се е придвижил и укрил,

171

а те не можеха да го намерят. Стръмнините и напеклото слънце изчерпаха силите им, изгубиха надежда да го открият. Парализираният Петър чу, как гласовете заглъхват. От нетърпимите болки и нервното очакване да бъде открит изгуби съзнание.

След години, преди да тръгне за Лъджакъой, той ще сподели със сестра си Елена: „Когато лежах в храсталаците, на дъното на влажния ров, усетих върху лицето си да пада откъснат лист. Чух или сънувах, че чувам:”3апази ме, аз ще те спася!” Прибрах в джоба си полепналия по изпотеното ми чело елов лист. Носих го и пазих до сега винаги със себе си. Днес го потърсих, но не го открих на мястото му.”

Но „гяуринът” бе търсен не само от войниците. Дириха го и хората на организацията. На следващия ден из усоето се разнесе глас на пастир, който дири изгубеното си стадо. Чуваше Петър, как той мами стадото си, но даваше и някакви необичайни за овчар сигнали. Изтощен от болки, измъчван от непосилна жажда до водата на няколко крачки от него, той все още не се решаваше да се обади на овчаря. Възможно е да е изпратен нарочно от турците човек! На следващия ден овчарят пак се появи, все по-високо мамеше „изгубеното” стадо, по усърдно тършуваше из шубраките, по-рязко предаваше особените сигнали. Петровото търпение се бе изчерпало и той рискува. Даде известния на въстаниците сигнал - почукване с камък върху приклада на пушката. Долови „овчарят” посоката на сигнала, втурна се към разровения бряг и намери каквото диреше.

Качиха го на кон. Болка го прониза. Отведоха го до затънтени в гората колиби. С лекуването се зае възрастна лечителка. Лекуването продължило до края на есента.

Един ден дойде до колибите около тринадесетгодишно момче. Уплашено, задъхано от дългото пътуване по стръмнините, с почерняло лице. Задъхваше се от бързото ходене или от вълнение за лошата вест, която трябваше да предаде, а може би и от двете наедно. „Бабо, Маро, те и двамата... и бате Коце и бате Пере...!” -недовърши и заплака. Жената го прегърна, отведе го в килера и сложи в празната му торба хляб и буца сирене. Отпрати го и стоя на пътеката, докато високата фигурка се загуби от погледа й. Петър видя през пролуката на вратата, как тази старица рухна. Тя виеше глухо и дрезгаво. Петър я гледаше и не знаеше как да и помогне. От съседните колиби дойдоха жени, извиваха плача като на песен. Вариха жито, прекадиха къщата и дрехите на загиналите момчета. Свещите трептяха през цялата нощ и колибата се изпълни с мирис на тамян и босилек.

Жената пак по цял ден не свиваше нога, а вечер след като

172

разтриеше и затопляше болния Петров крак сядаше край одъра с хурка и вретено и с равен глас разказваше за синовете си, за детството им, за непокорното им юношество и безразсъдното им четничество, което тя не одобряваше но и не проронваше пряка дума. Разказваше за двете момчета, като че ги е изпратила на гурбет и те някога ще се върнат с армаган за майка си и за бъдещите си булки. Той слушаше и цял се изпълваше с омраза към разгромилите въстанието турци. Искаше само едно: да стане с тях всичко, каквото те бяха направили с българите - също така да ги прогонят както те гонеха, да ги обстрелват, както те обстрелваха, колеха, палеха, да ги обграждат и да не проявяват както те постъпваха - никаква милост. Той го искаше това, искаше го с такава сила, че омразата му никога нямаше да премине.

Пламъците на въстанието в подножието на планината изпепеляха. Керваните от бежанци бяха минали оттатък границата. Оцелелите въстаници наново обрамиха пушки и поеха планината. Покритите с дебела слана колиби пак подслоняваха старите си гости. До прикования на одъра Петър прииждаха откъслеци от погрома на въстанието. Вдървеният му крак бавно се раздвижваше под майчинските грижи на леля Мара.

Пробуди го кукуригането на по чудо оцелял петел. Беше сънувал моста на Струма, който не успяха да взривят. Горе стоеше турски офицер, ограден от въоръжени войници, и му се смееше. Запалените села по планината кънтяха, жена с разпрана гръд пищеше, а бабата, която го цереше го гледаше в упор: „въстанието има смисъл, когато носи свобода! Колко народ се потроши, колко млада кръв се похарчи, господи! Българите в Македония никой не може да изтреби, превърнатите в пепел къщи и села пак ще поникнат, но българското не дойде!” Край него бягаха подгонени от башибозука бежанци и той виждаше техните лица, рамене, изкървавени крака и очите им вперени в него. Всичките те жени, деца, старци вървяха и не плачеха и не молеха, препъваха се, падаха, взаимно се подкрепяха и бързаха към бездомието и бедността си...

Отметна тежката набъбнала от влага черга и скочи. В десния му крак се обади неотшумялата болка и той хвана патерицата с твърдото решение да тръгва.

Тоя път водачът му и дребните планински кончета го отведоха в Самоков. По телефона потърси брат си Иван, учител по това време в Трън, да го извести, че е жив и „здрав” и го помоли за пари, за да изпрати на бедната жена в планината. Не успяха Ивановите увещания да го подмамят в Трън. С бастун в ръка се представи в заснежените Княжевски казарми.

173

Изненада и възхищение предизвика появата на Петър в казармата от проявения му подвиг и кавалерско завръщане. Невъзможно бе на командирът на школата да не го предаде на следствените военни власти. Но преди да го съдят, бе изпратен на лечение в гарнизонната болница. С необикновения болник се зае военният лекар, доктор Киранов. Цели три месеца прекара в болница и в ранната пролет на 1904 година го изписаха като негоден за строева служба - повреден бе двигателния нерв на десния му крак. Военният съд го осъди един месец казармен затвор и го освободи завинаги от воинска тегоба.

В началото на септември 1904 година, Васков наново бе назначен в Одринската гимназия. Раните от смазаното въстание още кървяха, но избраното Боево тяло на варненския конгрес в началото на годината не се бе помирило с нанесения погром. Учителството му в Одрин ще бъде добро прикритие. Тука той завари опитния революционер Климент Шапкарев и младите учители Петър Андреев, Димитър Попилиев, Георги Грашев, Христо Шандев. За председател на новия окръжен революционен комитет бе избран Петър Васков и секретар Климент Шапкарев.

„Тук работите съвсем се измениха - на хаир са! Мацев се премести в Скопие. Заместиха го други по-опитни мъже!” - пише в писмото си от 26 септември 1904 година Васков до Янаки Гочев.

Но до края на годината две злополучни събития разтроиха организацията и донесоха неволи на населението. На 1 декември върховистката чета на Христо Арнаудов уби учителя Георги Вълканов от село Каяджик, Суфлийско. На 13 декември един от четниците на върховиста Таню Николов хвърли бомба върху спящите си другари в село Мерхамлий, задигна чантата с документите и се предаде на властите, като прие мюсюлманството за своя религия.

Трудно бе да се гадае какво е попаднало в ръцете на властта и какво е знаел за Одринската организация предателят. Убийството на учителя в село Баш клисе и Мерхамлийското събитие повлякоха стотици българи по арести и затвори. Сега грижата на организацията бе да поддържа духа на арестуваните и останалите вън от затворите, да знае до къде са стигнали следствията на турската полиция. С помощта на легални дейци и ученици от горните класове Васков организира внасяне на храна, пари и дрехи в затвора. В хляба, месото, баниците криеха писма. Затворниците отговаряха с кратки редове във върнатите дрехи за изкърпване. Но основната грижа бе да се парират действията на върховистите в Западна Тракия. Две пълномощия с дата 5 май 1905 година подписа Васков

174

на Лазар Маджаров, член на Боевото тяло. С едното му възложи да ревизира делата на всички ръководители, ръководни тела и войводи в района на IV-ти революционен окръг. С второто пълномощно, Маджаров действуваше в Княжеството и поддържаше връзки с опредставителите в София и другите революционни окръзи.

Със статия в брой 17 от юли 1905 година на вестник „Революционен лист” под псевдоним „Новак”, Петър Васков разкритикува авантюристичната дейност на върховистките чети в Одринско, изпращани от Борис Сарафов и му отправи предупреждение:” ...Забравете Одринско! Вие виждате, че там не ви върви. Жертвите от първата ви самостоятелна акция - Керемедчиоглувата афера - ще гният в Паяз куле; по Дертлимустафабейската афера загинаха само добри сили; поддържаните едно време от вас и вашите хора чети докараха само нещастия на хората. А ето сега и Тане не излезе по-щастлив от своите предшественици. Забравете съществуването на Одринско! Не виждате ли, че сте станали „зъл гений”, както ви наричат там хората?”

През пролетта на 1907 година в София на среща с македонски революционери Борис Сарафов ще каже: „Петре Васков е голям революционер и ще трябва да се държи сметка за всяка негова дума.”

А положението на Васков в Одрин бе критично. Близките му го съветваха да избяга 6 България, но той изчакваше. Не можеше да напусне организацията в момент, когато трябваше да бъде на своя пост. Полицията опипваше, следеше станалия особено популярен в града даскал. Направиха специално разследване в родния му град. Провериха благонадежността на цялото му семейство.

Уважаван е бил в целия град Велесчанският търговец Никола Васков. Не само заради неговата заможност, заради ума и познанията му, но и че е отгледал седем деца и на всички дал образование. След разгрома на въстанието към него се обърнал хитрият каймакамин на града да дири съдействие за усмиряване на раята: „Падишахът иска да настане мир между мюсюлмани и християни. Решихме да образуваме комисия, която да обходи християнските села и обезоръжи християнското население. Тебе определям да бъдеш член на комисията, Васков ефенди. Ти си почитан българин, имат ти доверие и мюсюлмани и християни!” Не отказал от предложеното му доверие Никола, но не дал и утвърдителен отговор. Върнал се в къщи разтревожен, а жена му Мария го посъветвала: „Кажи му на каймакамина, най-добре е да се започне разоръжаването на мюсюлманските села. Раята като види тоя

175

пример, ще си даде и ножчетата, с които се реже хляба!” Така проектираната от велешкия каймакамин комисия за разоръжаване на християните не се осъществила.

Тоя път портата на Васкови потропал велешкия следовател с двама души от градската управа. Посрещнал ги на вратата Никола. Поканил ги в дома си, но те предпочели да седнат под рехавата сянка на разлистилата се лоза. „Гостите” знаели, че в дома на чорбаджи Никола винаги има хубава ракия, та решили уважение да му окажат. Разшътала се стопанката Мария, подредила маса и столове на пометения калдъръм. И докато нареждала храна и напитки, разбрала от погледа на Никола, че не за ракия са дошли прелюбезните гости. „После ще му се чуе думата!” - мислили и двамата със стаена тревога.

Подхванал следователят разговора от далеко, но Никола бил нащрек. Стигнал до раздумката за децата. Разпитвал за петте му сина и две дъщери, но все се стараел да докара въпросите си за Петър. В Одрин е учител, а Иван в Трън, похвалил се Никола чорбаджи. „Афедерсиниз ефендиляр!” (Извинявайте, господа!) - внезапно прекъсна разговора и изтича да донесе получените наскоро писма от двамата си сина. Досещал се, че за паричните преводи следователят знае, но искал да му прочете и писмата от синовете. Петър и Иван се бяха наговорили да помагат на баща си в изплащане на стари дългове. Наскоро бяха му изпратили едновременно със записи по една тримесечна заплата. Никола четеше и не можеше да скрие радостта си, че с получените пари са покрити част от задълженията му. Следователят пак подхвана въпросите си за Петър: къде е учил, как е завършил висшето си образование, защо се пилее по чужди места и често сменя училищата. И Никола се отприщи: личало, че детето ще стане учен човек още от малко. Това и дядо му, Касап Васко предричал, лека му пръст, защото още от осемгодишен го карал да му чете премъдростите на святото писание. Първенец бил Петър в училището тука във Велес до завършването на прогимназия. Първенец бил в първия клас на гимназията в Скопие. С пълно отличие завършил Солунската мъжка българска гимназия. Стипендия за отличен успех е получил в софийското висше училище и затова е бил търсен от всички български гимназии за учител.

Синове, които пращат заплатите на баща си, не могат да бъдат комити, нехранимайковци и врагове на държавата. Такова бе заключението на велешкия следовател, изпратено в Одрин.

В края на април беше горещо и душно. Петър го чакаха купчина ученически тетрадки, но мислеше и за писмата, които му предстои

176

да пише. От работата го откъсна песен. Тя идваше отсреща, от срещуположната страна на улицата, където строяха нова къща. На върха на покривното скеле бе закрепен клон от разлистнал се орех с навесени по него домоткани ризи и пешкири, чорапи бели и шарени. Трима дюлгери, закичили калпаци със здравец обикаляха постройката и пееха. Песента им изпълваше квартала така, че Петър забрави дневната умора. Доволна и тъжна, мелодията затихваше, когато певците се скриваха зад къщата, засилваше се, щом отново се покажеха. Тогава гласовете ставаха по-широки и волни, неразделно преплетени един в друг, сякаш бяха родени да пеят заедно. Работниците обикаляха тържествено, кълняха се в своя труд и го прославяха. Песента напомняше свещенодействие в черква. Тя бе от ония неуловими странджански мелодии, които несвикналият човек трудно пресъздава, а може само да им се любува. Пееха за Павле „протомастор”, който строил кюприя на река Еркене и вградил сянката на любимата Павлевица. Подобно на Павле, зидарите бяха вградили силата и майсторството си в новата къща... Ще изградим ли и ние нашият трудно строящ се мост на освобождението и колко кървави сенки трябва да вградим докато го завършим! - мислеше си Петър. В този миг хазяйката му се втурна в стаята. „Господин Васков!” - думите й излизаха на пресекулки. Жената му посочи улицата от другия прозорец. Кордон войници ограждаше дома. Офицерът вече удряше чукчето на пътната врата. Хазяйката се защура от стая в стая. Страхуваше се не за себе си, за квартиранта, когото войниците трябваше да отведат. А Петър се върна още веднъж да види пийналите майстори, зарови всред струпаните на масата книги. Взе от вградения шкаф малко куфарче, прибави към съдържанието му нещо от масата и го пададе на хазяйката: „Лельо Кальо, знаеш где да го сложиш! - и се запъти към изхода да отвори, където се чукаше припряно.

Запречи стълбите жената. Не искаше да го пусне. Готова бе на всичко, за да го спаси. Петър ласкаво я отмести от пътя си и отвори на неканените посетители.

Близо месец досега траеше играта на криеница. Комендантът на града, Рази паша, бе натрупал достатъчно сведения за опасната дейност на учителя, за да го арестува и предаде на съд. Но Васков си бе създал известност всред представителите на чуждите консулства и първенците на града. Зад него стоеше цяла рота артилерийски офицери, които биха се опълчили срещу едно арестуване и съд. „Невъзможно е такъв учен мъж да бъде революционер и комита!”

177

В библиотеката, кафене клуб на офицерите в града, Васков бе постоянен посетител. „Няма алгебрична задача, която Васков ефенди да не може да реши!” - такава бе славата му всред младите артилеристи. Подготвяше ги за предстоящите конкурсни изпити. С присъщата си източна фамилиарност прекрачваха границата на официалните отношения. Младите мъже поверяваха на приятния учител служебните си и личните си радости и грижи. Комендантът, Рази паша също се смяташе за един от близките приятели на учителя. Често се срещаха в ресторант „Америка”, единствения в града в европейски стил, слушаха музика на чешките оркестранти, мереха силите си на зелената билярдна маса. Сам пашата бе разписал разрешително за Васков ефенди, да развежда из града и показва забележителностите на учители екскурзианти от България.

В донесенията на полицията Рази паша не се съмняваше. Зад твърдия нрав на тоя, приличен на момче, математик, комендантът подозираше неустрашимия характер на революционера. Но едно арестуване би предизвикало сериозен политически скандал. Искаше даскълът сам да се досети, че стоенето му в Едрене е нежелателно и опасно. Сам да напусне града. Полицаят агент търсеше Васков в училището, когато знаеше, че той вече се е прибрал в дома си. След като беше обядвал и си отишъл от ресторанта, полицаят идваше да пита съдържателят: „Не е ли идвал днес на обяд Васков ефенди?” Следеше го по улицата, но никога не го спря и арестува.

Разбрал играта, Васков не искаше сам да предприема решителната стъпка, не можеше доброволно да напусне оглавяваната от него организация. А търпението на коменданта се изчерпа.

На жандармерийския офицер бе заповядано да доведе арестувания с файтон в комендатурата. Не трябваше да се събужда любопитството на хората, когато го карат под конвой през града. Въвел го в просторния кабинет на коменданта, конвойният офицер се озадачи. За първи път виждаше Рази паша да приема арестуван като очакван гост. Домакинът посочи стол на даскала. Поръча да донесът кафе. Офицерът затвори вратата зад себе си объркан.

След обичайните въпроси за времето и здравето, Рази паша стигна до причината за необичайната „покана” за гостуване.

„Познаваме се, Васков ефенди! - бавно изреждаше думите си младият офицер. - Добър човек си, способен математик си, хубави хабери за тебе и семейството ти от Велес се носят, но лоши хора, лошо донасят за тебе! Мътилката у българите след метежа от 1903 година не се е очистила. във въздуха се долавя, от всякъде

178

мирише на непокорство! Но вие, знаем нямате пръст в тая работа.”

Последните думи на Рази паша прозвучаха пророчески, едновременно предупреждение и закана. Васков знаеше, че не ги казва случайно. Той го познаваше. Любезността на пашата с кафето бе предизвикателство и проверка на Петровата смелост. Намекваше му да внимава. Бъдещият министър на вътрешните работи на империята, притегляше всяка своя дума, внушаваше на Васков да напусне Одрин, защото задълженията му на комендант и принадлежността му към Турската държава не му разрешаваха да търпи размирици във вилаета.

Разделиха се като „приятели”. Васков нямаше намерение да напуска доброволно, комендантът си бе измил ръцете с днешното арестуване и любезност, а Българската екзархия без знанието на двамата след време реши въпроса с уволнението на учителя по математика и физика.

Бавно спадаше напрежението от преживяния ден. Срещата с Рази паша не бе победа, но не бе и поражение. От коменданството тръгна без посока. Спря пред брега на Марица. Речният хлад го ободри. Пое с бързи кръчки към квартирата. Сутринта в осем часа трябваше да посрещне „Ориент експрес”. Два пъти през месеца пристигаше нелегалната поща за ООРК, носена от специален куриер. Куриерите се сменяха често и за да се избягнат рискове, предварително му се съобщаваха отличителните белези на човека и паролата. Посрещаше го на първата спирка преди Одрин, защото гарата в града винаги гъмжеше от тайни полицаи. Пратката приемаше от куриера и незабелязано я предаваше на „случаен” човек чакащ на гарата. Тоя път на спирката щеше да чака отец Йосиф, преподавател в Българо католическото училище в Одрин.

В квартирата го очакваше изненада. Телеграмата „бързо” му съобщаваше, че пристига най-малката му сестра Елена. Как не се досети! - описанието на куриера съвпадаше с външността на сестра му.

Елена отдавна мечтаеше да види Одрин. Идването й за великденската ваканция са използували за пренасяне на пощата. Предстоящата среща го развълнува, хвърли в радостна паника хазяйката му кира Калиопи. Приготовленията започнаха от вечерта, домът притъмня в полунощ, но след това Петър дълго будува. Така се чувствуваше в годините на детството си, когато за първи път се откъсна от дома, за да учи в първия клас на гимназията в Скопие. Наближаваха ли дните за ваканция обхващаше го възбуда и броеше дните и часовете на предстоящата среща с

179

близките си. Предвкусваше очарованието на домашните празници, срещата с братята и сестрите си, сдържаната нежност на майка си и скритата обич на баща си. Коледните и великденските ваканции бяха шеметно бързи дни. Всичките седем деца бързаха да споделят преживяното от изминалия срок. Най-весели биваха изпровизираните семейни спектакли, на които единствена критична публика бяха родителите им. Играеха откъси от пиесите на европейските класици и трогателните по своята наивност драми на българските възрожденци. Летните ваканции всички прекарваха в работа по ниви и лозя. Най-голямото от момчетата, преди да е поело своя работа, помагаше в дюкяна на баща им. Петър бе постоянен помощник на дядо си, Касап Васко. Още от съвсем малък дядо му го вземаше със себе си „да му помага”. „Тука ще седи! - казваше той на баща му - защото при мен има мъжка работа, а вие го смятате за дете!” И сега пред него изпъкваше споменът за дядовия му дом: кладенецът с каменното корито; саксиите, наредени наоколо и лозницата отгоре, малкият обор, който беше до двора. Бялата кобила светлееше в полумрака, наострила уши се обръщаше и щом го зърнеше цвилеше радостно. Петър я приближаваше и като подражаваше на дядо си галеше я по гривата. Качени на кобилата, двамата с дядо си обикаляха ниви и ливади. Водеше го дядо му по селата щом трябваше да закупува млад добитък, когато наближаваха празници и хората търсеха месо от дюкяна му да се облажат. Караше го да му полива при клане и почистване на агнетата, пращаше го да пои кобилата на вардара... След всеки пестой при дядо си, Петър се връщаше в къщи възмъжал. Когато тръгна на училище и стана грамотен, дядо му го караше да чете святото писание. Осемгодишният ученик сричаше неясните псалми и за малкото момче „бог” и „рай божи” бе дом пълен с деца, а родина - хора свободни от робия предадени изцяло на своя труд и на празнични веселия.

Сега идваше Ленка, любимката на цялото семейство. Шест-, те деца на Васкови бяха с по двегодишна разлика едно от друго. Четири години след шестото, когато родителите му сметнали, че няма да имат повече деца, дошло седмото. Нечаканото от бащата и майката дете допълни радостта на по-големите. Малката Ленка не слизаше от ръцете на братята и сестра си, имаха я за играчка. Всяко от децата се стремеше да я научи на нещо свое. И някогашната им жива играчка бе станала висока, се-демнадесетгодишна девойка. Тая мъничка Ленка сега е участница в освободителното дело и много често бе изложена на опасност. Неговото и на братята му революционерство бе нещо естествено,

180

но Ленка! Потръпна от страх за сестра си. Побоя се от риска, на който обрича и учениците си. Деца по-малки и от сестричката му, които изпълняваха всичко възложено, без да мислят за едва започващият си живот...

Лятната ваканция Васков прекара в България. В София се срещна със задграничните представители на Боевото тяло. Докладва за извършеното през годината, чертаеха планове за бъдното. Уреждаше срещи с македонски дейци и симпатизиращи на делото от управляващите личности в София, но навсякъде се натъкваше на пречки вместо помощ.

На 14 август 1905 година от София той прати писмо до Янаки Гочев: „... Правителството има особени възгледи спрямо Одринско. Те не искат да има чети там...” На 17 август в друго писмо продължава. „...Правителството е ожесточено против изпращане на чети в Одринско. Много ще е интересно, да се знае какво са говорили Стоев и началникът сега, при връщането му в Одрин...” - става дума за преследване на четите на вътрешната организация, арестуването и интернирването им в вътрешността на Княжеството. Така става с четата на Асен Хадживасилев и по такъв начин се осуетява преминаването и в Дедеагачко.

В края на август 1905 година, Васков бе в Одрин, за да заеме учителското си място. Проучил положението на организационната дейност, настроението на Българската митрополия, Училищната дирекция и Българското търговско агенство, той използува необичайната ваканция - опожаряването на гимназията на 19 август - и присъствува на съвещанието на революционните деятели в Пловдив. На 20 септември писа отново на Гочев: „Аз почнах да губя вяра, че тоя път ще сполучим. Това разтакане хич не ме радва, краят му ще е същият, както и на досегашните опитвания. Мъчнотиите за създаване чети, които да навлязат в Одринско и респектират върховистите са непреодолими, отчайващи.”

На 11 ноември 1905 година той се върна в Одрин. За класни стаи се ползуваха старата сграда на Топкапу, където по-рано са спалните помещения, трапезарията, кухнята, складовете. Тука Васков и първият помощник и секретар Петър Андреев настаниха архивата, печата и революционните материали на организацията. Тука ставаха срещите с деятелите на комитета, скрито от очите на директора Васил Андреев, бивш дългогодишен училищен инспектор при Екзархията в Цариград.

Условията за работа на ООРК с всеки ден се усложняваха. Подозренията на Екзархията се усилваха, а главната и неотложната задача на комитета бе да стъкми чети, които да влязат

181

В Дедеагачко и Суфлийско и да парират деянията на върховистките групи, превърнали се в разбойнически.

След неуспеха на Асен Хадживасилев и Тома Пожарлиев, да съставят чета, ООРК спря вниманието си на Бойко Чавдаров, беломорски войвода, родом от село Домуз дере, Дедеагачко, учител и бивш възпитаник на Одринската мъжка гимназия. От сега нататък Васков и целия ООРК имаха за най-верен и предан сбой другар и съратник Бойко Чавдаров. Четите на Бойко и Георги Гешанов бавно и настъпателно провеждаха решенията на ООРК. Васков бе намерил помощници всред колегите си учители: Петър Андреев секретар, Георги Грашев, Стоян Попсимеонов, Димитър Попилиев членове на комитета. Но тука се развихриха разногласия между революционери и църковници - еволюционисти, когато ООРК бе взел решение да се свика конгрес в Одрин. Двата лагера взаимно се дебнеха и ненавиждаха, макар да не смееха явно да се нахвърлят един срещу друг. Враждата растеше и се развихряше, докато през пролетта на 1907 година се наложи, вредното за делото положение, да се обсъди от всички български деятели в Одрин. Инициативата бе на управляващият Одринската митрополия архимандрит Милитей. Свикаха всички класни и основни учители, представителите на българското дипломатическо и търговско агенство, българското духовенство.

Архимандрит Милитей и секретарят на Българското търговско агенство осъдиха революционната организация. Нарекоха я пагубна за Одринско и приканиха всички дошли на събранието да се изкажат. Дойде редът и на Васков. Прямотата винаги бе съпътствувала живота му, а сега насъбраната болка по опропастяване на делото преля. Обвини и архимандрита, и директора на гимназията, и търговското агенство, че вместо помощ на освободителното движение, подпомагат осведомеността на турската власт. Обвини ги в „съучастничество, граничещо с предателство”, защото той бе убеден, че дейността на организацията е „висша епохална неизбежност” и само с революция може да се извоюва свободата на поробените българи. „Народът иска свобода, ще се бори и действува, докато я извоюва!”

Това събрание реши съдбата му на учител в Одринската мъжка гимназия. От първи септември 1907 година, Васков бе уволнен заедно с други още 17 учители от Одрин, Сер, Солун и Скопие. Принуден бе да напусне и замине за България. Това, което не успя да направи одринският комендант, Рази паша преди повече от година, успя да го постигне митрополит Милитей. Заедно с уволнените учители, Екзархията изпрати писмо до Министъра на

182

Вътрешните работи и народното здраве в княжество България: „...Господин министре, да не се дава място на по-горе изброените учители...” С уволнението на учителите, екзарх Йосиф бе сигурен, че запазва интересите на църковното дело, защото официалната турска власт подозирала всичките тия младежи в нелегална дейност против държавата.

От София през септември Васков пише на своя заместник в Одрин, учителят Димитър Шимбалков (Спартак):
 

„Братя! Екзархията тази година откри ожесточена война на организацията навсякъде, където може. Ако турската власт не успя да унищожи организацията, още по-малко това ще стори Екзархията. Резултатите ще са, че на много места уволнените стари дейци, добили вече известна опитност, ще се заместят с нови, неопитни, с което съществуващата бъркотия - каша, ще се разбърка още повече и от това губи само робското население, чиито интереси да пазим сме повикани ние, и Екзархията. Организацията при това положение е длъжна да отговори на хвърления й удар, както ще видите от приключените писма на представителството и тя иска да отговори... Ето защо, след като се конструирате в окръжно (ръководно тяло) ще отправите следното искане до Директора, архимандрита и Фотев, именно:

Че в разтояние на десет дена трябва да напуснат града, в противен случай се осъждат на смърт.

Здравейте! Пише Новак. О, О! С нами бог!”


През лятото на 1907 година Бойко Чавдаров заедно с войводата Димо Николов са успели да прочистят района от върховистките разбойници Карабелата и Киро Маджаров. Но истинско умиротворение все още няма. Упорита е съпротивата на легалните привърженици на върховистите и Бойко моли Васков и Лазар Маджаров за съдействие.

„Ние с Маджаров решихме да слезем към Одринско и от там към Дедеагачко. В Лозенград, Малко Търново, Бунархисарско, които са пострадали от властта, няма благоприятни условия за работа, както в южната част на Тракия. След месец заминаваме. Канала сме уредили. Ще се движим по долината на Марица. Бойко Чавдаров и другите ни чакат - подчертавам тия думи - там ще подсилим и заздравим организацията” - пише в едно от писмата си Васков.

Предстоеше им да изградят всред българското население на Дедеагачко здрави революционни организации, които да внушат не само на българите, но и на местното население от мюсюлмани, че ВМОРО се бори за освобождение от паши и беюве. Реорганизацията да завърши започнатото от Бойко Чавдаров и повдигне

183

духа на разколебаното население; да се подготви избор на делегати за предстоящият конгрес в Одрин през месец януари.

В края на октомври, преди тръгване за Тракия, Петър се срещна с брат си и сестра си в Трън. Те го молеха, увещаваха го да не заминава: „Не мога да не отида, чувствувам се задължен. Аз съм тъй поставен в Одринско, че не ще се намери човек да помисли да ме предаде. Аз просто отивам на сватба.” Изпратиха го на 31 октомври. Но при тръгването, той сподели със сестра си, че е загубил сухият елов лист, запазен от приключението му край село Герман.

В София той случайно се срещна с бившия си ученик от Ломското педагогическо училище, Атанас Попов. Той попита учителя си защо не се върне към преподавателската си дейност: „Душата и сърцето ми са при робите!” - сбогува се с него Васков. И още една среща имаше Петър преди да напусне София. В градската градина го спря приятелят му социалист Харлаков. Искаше да го убеди, че вместо политическо освобождение в Одринскои Македония, всред населението трябва да се насаждат интер-националистически убеждения. „Интернационални цдеи в Македония и Одринско! - погледна го с почуда Васков. - Там където няма помен от свобода, нито за живота и имота, дето личността е безправна робиня, интернационалните идеи не са потребни! Дайте първо свобода на личността, съвестта и словото, гарантирайте живота, имота и спокойствието, па тогава дайте на народа вашите идеи!” Така се раздели с Харлаков, който се опита да го разубеди от начертания му път за освобождението на поробените българи. И у приятелят му се появи смущение. Трудно му бе да разбере тоя учител, убеден социалист, който винаги тананикаше „Интернационала”.

Четата бе сформирана. Петър Васков, Лазар Маджаров, Георги Гешанов, Яни Милков и Чанко Карабраканов преминаха границата край селата Равно поле, Попско, Гугутка, Долно и Горно Луково, Малък Дервент, Голям Дервент и на 3 ноември пристигнаха в село Пишманкьой, Софлийско. Турските власти са разбрали за придвижването на комитите и в деня след като напуснаха Гугутка, селото осъмна оградено. Войската претърси цялото село, черквата и училището, но търсените четници бяха далече. Селяните на Гугутка разбраха, че потерята е заминала по посока на село Попско.

От Пишманкьой, изпратиха куриер да уведоми Бойко Чавдаров и да си уговорят среща. На 5 ноември двете чети се срещнаха в село Балъкьой, където престояха два дни и на девети вечерта бяха в село Лъджакьой...

184

На 10 ноември 1907 година с идването на зората, турски аскер огради Лъджакьой. С това започна голямата трагедия за онова време, изживяна от българското население в Дедеагачко. Към четири и половина часа, войводата Бойко Чавдаров се събуди. Силен кучешки лай се носеше от към мюсюлманската махала. Изпрати караулите да проверят, но те се върнаха със съобщението, че нищо необикновено не се е случило. Вече бе светло, хората се готвеха да тръгват по полето. Изпратените до джамията хора и тоя път се върнаха с успокоителен отговор. Тогава един от селяните се втурна в квартирата на бунтовниците и запъхтян съобщи, че селото е оградено.

Станало бе светло. Време сгодно за аскерите да претърсват. Хазяйката бе приготвила един кат от своите дрехи и ги предложи на крехкия като девойка Васков да ги облече. Той я гледаше усмихвайки се. Извади наличните си 5 турски лири и ги подаде на възрастната жена. Нека ги пази. Ако останат живи ще се върне да ги потърси. Ако ли не, с трите от лирите да купи на сиротните си внучета дрехи. С едната от лирите да отслужи панахида за неспокойните им души, а с петата да пали свещи на гробовете им. Жената се разрида, а той я успокояваше: „вземи парите, аз само се пошегувах. Всичко ще свърши благополучно!”

Скриха се в съседния плевник под сламата. Един от войниците разтвори вратата и викна, за да го чуят началниците му: „Тука всичко е препълнено!” Може би е иска\ да каже, че е пълно със слама, но комитите са помислили, че се отнася за тях. Неудобна се оказа плевнята за водене на бой и решиха да се изтеглят до близката височина. Разположеното в двата ската на дерето село им се стори клетка. Но и спонтанното решение да поемат към голата височина над селото, вместо спасение, се оказа фатална грешка. Тя стана най-точен прицел за оградилата ги войска.

В селската окрайнина четата се натъкна на засада. Тримата войници бяха убити, но гърмежите привлякоха съседните постове. Скоро пристигна и ядрото на войсковата част. Петър Васков, Лазар Маджаров, Бойко Чавдаров, Янаки Милков, Чанков Кара-браканов и Георги Гешанов поеха огъня върху себе си. Атанас Ко-либарчето, Ангел Урумов и Георги Шереметев изпратиха да заемат отсрещната чука и от там да отвличат вниманието на аскера и облекчат положението на шестимата. Но опитният четник Ко-либарчето бе ранен. Другите двама не успяха да изпълнят задачата си.

Бавно, под огъня на напиращите турци, шестимата заеха голата височина. Скованият от ревматизъм Лазар се движеше с

185

усилие. Гешанов бе принуден да го прикрепя и дава отпор на следващите ги войници.

Събрали се на голия връх, те всички се огледаха и докато все още ги ограждаше тишина се разнесе един изстрел. Усетиха, как куршумът мина над главите им. Всички залегнаха. Пълзешком всеки събираше от разпиляните едри камъни. Правяха си прикритие и опора за пушките. Този път куршумът не ги изненада. Свистенето мина съвсем близо. Първо раниха Гешанов. Той превързваше раната си и залегнал викна: „Ето ги!” - сочейки над рамото на Бойко малко в дясно. В подножието се виеше войнишка верига. Ограждаха ги. От двете им страни проехтяха отново единични изстрели. Разположиха се в кръг така, че краката им се докосваха. Придърпваха къмъни, продължаваха да се окопават. В подножието на височината избухнаха бомби, проечаха една след друга две. А след миг още две и още... Цялата могила експлоадира, земята под тях се продъни! Вдигнаха се стълбове пръст и камъни. Блъсна ги и затрупа вълна от трясък и раздробена суха земя.

Пръв се окопити Лазар. Отърси се от засипалата го пръст. Георги лежеше прострелян и от него шуртеше кръв мокреше посипаното с кафява пръст умиращо тяло. Петър седеше зашеметен, по лицето му също се стичаше кръв.

Един от офицерите се изправи, от прикритията за да види резултатите от взривените бомби. Излязъл от шока, Петър видя, как Бойко се мери с пушката си, прицелваше се внимателно. Гърмежът разтърси околността и офицерът падна напред, първо на колене, а после по лице.

Окопитиха се, живите заеха местата си. Георги, Яни и Чанко лежаха простреляни. Беше невъзможно да направят за тях какво и да е. Бойко се присегна и покри лицата им с платнището прикрепено към раницата.

- Добре ли сте? - усведоми се Бойко.

- За сега, които оцеляхме сме живи! - отговори Петър.

И стрелбата отново започна. Куршумите свистяха от всички страни. Изпратените гранати трещяха и издигаха стълбове суха пръст. Но войниците бяха на прилично разстояние, за да попадне някоя от бомбите им върху комитите.

Петър усети, че сърцето му бие до пръсване. Устата му бе изсъхнала. Стреляше, стреляше, а идващите и залягащи войници нямаха край. Лазар при всеки изстрел викаше и броеше попаденията. В стремежа си да спре устремената лавина, той се изправи и с нечовешки рев се сгромоляса в краката на другарите си... В момента, който Лазар извика, нов залп заглуши ушите на Петър. Бойко

186

не преставаше да стреля. От двете страни войниците се вдигаха и хукнаха във верига. Точно тогава на Петър се стори, че пропада. Сгромолясва се в бездна.

Издигналото се слънце внезапно затъмня. От юг по дерето бе плъзнала мъгла, закрила селото, а сега забулваше и височината. Огледал се, Бойко разбра, наред с Георги, Янко и Чанко, простреляни и мъртви лежаха Петър и Лазар. Повече с инстинкт, отколкото с мисъл разбра, че сега е момента да направи опит за спасение. Спусна се към подножието на възвишението на север, там където очакваше, че веригата е най-рядка. И успя. Попадна в обрасло с върби дере. Излезе от обкръжението. Пое срещу течението на потока.

- Лазаре! - опита се да извика Петър, но осъзна, че налягалите около него другари вече не го чуват. Помъчи се да се надигне, но остри болки прерязаха краката и лявата му ръка. Обляното в кръв лице замрежваше погледа. Четиримата му другари бяха мъртви. Нямаше го само Бойко. Бойко е оцелял щом го няма.

Гъсти вълма мъгла покриха всичко. Застилаше и телата на завинаги заспалите му другари. Петър се почуетвува спънат, жадуваше за глътка вода. Той бе сигурен, че Бойко се е спасил. Пукотевицата ставаше все по-близка, приближаваше. Съсредо-точваше силите си, за да може да диша, да се крепи и подтиска болките си. В полусъзнание чу гласове и видя приближаващи се към него фигури. Той знаеше, че няма да се предаде в плен, колебаеше се само кога да се разстреля. Да се опита даубие няколко от турците, когато се приближат, или да се разстреля по-рано! Да не изпадне в безсъзнание и да не бъде пленен преди да свърши със себе си! В душата му нямаше предсмъртен ужас, имаше само мъка, че никога няма да узнае какво ще стане по нататък. Ако не бяха го простреляли днес, той би им показал още! И ще им покаже още! В разбитото му тяло живееше вярата, че редом с нея като неотлъчна сянка стоеше черната мисъл: „Аз вече никога няма да видя това! Ако поповете не лъжат за „оня свят”, той би видял от там, „от оня свят” победата, а от къде - от рая или от ада - дявол знае, все едно...

И когато към него приближиха, чу гласовете и с облените си в кръв очи видя идващите към него неясни фигури реши, че трябва първо да стреля, а после да се разстреля. Пистолетът лежеше до него, близо до здравата му дясна ръка. Той напипа грапавата му дръжка. Откъсна с мъка ръката от земята. Започна да натиска едно след друго спусъка. Да стреля в изникналите пред него фигури. След като преброи пет изстрела изплаши се да не е сбъркал в

187

броенето. Да, имаше още един патрон... за него! Вдигна се внезапната есенна мъгла и слънцето пак огря оголения връх. Простреляни лежаха петимата комити

*  *  *

Дванадесети ноември 1907 година. По личната заповед на Министъра на вътрешните работи на Империята, Рази паша, бе изпратен специален лекар да направи аутопсия на убития комита Васков ефенди. Поразен от необикновените размери и тегло на мозъка, лекарят Трандифилидис, елинизиран влах, каза с болка: „Такива хора рядко се раждат, а ние ги убиваме!”

Ликвидирана бе още една нелегална група. Смазано бе революционното движение в Одринска Тракия. Царската войска бе убила петима смъртни врагове на държавата. И между тия непокорни българи един математик с мозък на гений и тяло на юноша. Сам Рази паша, министърът от Цариград е наредил, погребението да се извърши с подобаващо тържество, караул с пушечни гърмежи. С почест да се заличи позора на престъпната държава, която изтребва поданиците си борци за свобода и човешки права. Рази паша бе ликвидирал смъртни врагове на Империята и бе оказал почит на „приятеля си” на този, който бе учил на висша математика, на талантливия учител от Българската мъжка гимназия в Одрин, Петър Николов Васков.


[Previous] [Next]
[Back to Index]