V. РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ

1. Първи националноосвободителни прояви и Руско-турската освободителна война (1877—1878)
 

Докато Сачанли имало привилегията на дервентджийско село, хората живеели свободно и необезпокоявани от никого, защото не се чувствували рая. [88] Волността на сачанлийци се дължи и на това, че селото се намирало в недостъпен планински масив. Затова то устояло на много башибозушки нападения. [89]

Към края на XVIII и началото на XIX век, когато започва разложението на османската феодална система, земите в Южна Тракия, населени с българи, били подложени на грабежи и нападения. Освен кърджалиите, които нападали селата и градовете и не се подчинявали на султанските разпоредби, с населението се саморазправяли и отделни бейове. В Западна Тракия се появили турски башибозушки разбойнически орди, които нападали християнските села. [90]

В този период Сачанли било нападано от редица башибозушки групи и аяни, но селото, под ръководството на Коста Ирикев, храбро се отбранявало. Според преданието такова нападение станало в местността Ляската (на 3-4 км северозападно от селото). Сачанлийските овчари съобщили, че идва турска потеря, която убива пастирите и заграбва стадата им. Тогава Коста Ирикев излязъл с дружината си в Ляската и заел удебна позиция. Първите турци заедно с главатаря падали убити. Останалите се разбягали и съобщили на следващите орди, че българите са въоръжени много добре и убиват всеки, който се доближи до тях. Слухът се пръснал из околните турски села и Сачанли вече не било нападано. И по-късно, когато в селото идвал турчин по някаква работа, гледал да го напусне още по светло, защото, ако нямал сигурна защита, можел и не „осъмне”.
 

88. В. „България”, год. XV, 1913, № 66.

89. Пак там.

90. НБКМ—БИА, Ориент. отдел, ОАК 249-6, нив. № 6219

72
 

С тези „привилегии” сачанлийци дочакали Руско-турската война от 1828—1829 г., след която на Балканския полуостров Гърция била освободена, а Сърбия получила автономия. Победата на Русия, освобождението на гръцкия и автономията на сръбския народ, предизвикали ентусиазъм у поробения български народ и му вдъхнали вяра в собственото му бъдеще. Тя го окуражила в борбата срещу многовековния потисник. Тогава се появил хайдутинът Дели Стоян [91], от бедно сачанлийско семейство. Били трима братя овчари: Георги, Стоян и най-малкият Никола (овчар у Делиивановци) Гудумови. По това време феодалните владения, спахилъците, от чисто натурални стопанства постепенно се превръщали в капиталистически — за производство на стоки за пазара, а зависимото селячество — в един вид наемна селска класа [92]. Въвела се нова административна уредба с многобройни чиновници. В тази военно-бюрократична държава бившите спахии от Източна Тракия станали утвърдени владетели на обширни чифлици. Такива били те и в Гюмюрджинското поле, където до 1912 г. се наброяват над 20 чифлика. Гюмюрджинските аги и бейове фанатично и жестоко експлоатирали труда на българските селяни. Особено се отличавал Хасан бей [93] от с. Ярдъмлъ. Всяка година той изпращал кърсердарi да събират момичета от околните български села, включително и от с. Сачанли, за да му събират жетвата. Дели Стоян не можел да остане равнодушен към неволите на селските момичета, още деца, каквато била например 14-годишната Чонка Сулиева. Преданието говори, че веднъж, когато момите били събрани и изведени към сачанлийскня мост, Дели Стоян и брат му Никола направили пусия от двете страни на тесния път. Керванът приближил, Стоян и брат му свалили от коня първия кърсердарин, набили го и му взели оръжието. Другият оставил кервана с жетварките и избягал [94]. Дели Стоян пуснал момите да се върнат в се-
 

91. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.

92. Благоев, Д. Принос към историята на социализма в България, С., 1952, с. 37.

93. Разбойников, А. Сп. Известия на института по история, БАН, С., 1960, с. 143.

94. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.

73
 

лото, а на кърсердарина заповядал да си вземе коня и пушката, да отиде при Хасан бей в Ярдъмлъ и да му обади, че досега е вземал жетварки от Сачанли, но от сега нататък Дели Стоян не разрешава. Чорбаджиите в селото поискали да съберат наново момите и да ги изпратят при бея, тъй като сметнали, че той ще бъде много оскърбен. Стоян се противопоставил. Вместо да се разсърди обаче, беят поръчал Дели Стоян да му отиде и гости, да го види и да се запознае с него. Стоян бил бедняк, та селският чорбаджия Дели Иван му дал своет муле, натоварил го с мед и сирене и го изпратил. Когато стигнал пред конаците, сам беят го чакал пре къщата си. Той останал възхитен от красотата и храбростта на Стоян. Дал му прозвището „дели” — храбрец обещал да го представи за награда в Цариград. След известно време Стоян бил удостоен с „далфес”, копринена „кошуля” и копринена „чевря” (кърпа), които му били връчени при подобаваща тържественост в Гюмюрджина, с нареждане занапред да не се вземат моми-жетварки от Сачанли. Народът много обикнал своя храбър син, а на всеки Великден момите отивали в къщата на Дели Стоян, за да му честитят празника, целува му ръка и му давали червено яйце. Това било около 1840 г., когато след прокламирането на Гюлханския хатишериф всички султански поданици били обявени за равни пред закона. Може би това е имало известно значение за хуманното отношение на бейовете.

Подаръците от турското правителство не заслепили Стоян. Той и след това продължавал да пази съседите си от золумлуци. Така например, спасил Злата Стоилова Калайджиева от един турчин, който искал да я отвлече и потурчи. Преди Дели Стоян да вземе за жена Пагона, тя била годеница на богаташки син в селото, който имал 1500 кози, 500 овце и 150 говеда. Веднъж Пагона отишла за дърва и годеникът й поиска да я „притисне” (да я открадне), понеже не била съгласна да се омъжи за него. Пагона била по-силна, вързала го за мулето и го изпратила на баща му, като му казала, че ще се омъжи за Дели Стояна. Дели Стоян откраднал Пагона и я завел в с. Доганхисар, където се венчали. Кум им станал Турникът, голям доганхисарски чорбаджия. Никола, братът на Стоян, бил шафер. Когато Дели Стоян повел хорото, Турникът

74
 

ударил по глабата с „чибука” (цигарето) си, за да не го урочасат, толкова бил хубавец и храбър.

От много години между с. Сачанли и Гарил чорбаджи — султански довереник от с. Голям Дервент, Софлийско се водел спор за Кърлангъчката планина (гориста местност в землището на с. Сачанли). За да завладее гората, Гарил чорбаджи изпратил 40 аргати да изорат нивите, които се намирали там. Никой от селските първенци не искал да се разправя с Гарил чорбаджи, защото той се ползвал със султански права. Дели Стоян събрал селяните, въоръжил ги с брадви и сопи и прогонил аргатите на Гарил чорбаджи. Гарил не посмял да се разправя с Дели Стояна, но завел дело. Съдебният спор се водил дълги години и завършил с местен оглед („мюля”) на Кърлангъчката планина. След това съдът заседавал в местността Бей бунар (Бейски извор), в подножието на планината. Гариловите свидетели н защитници били Софлийският хюкюмат (околийското управление в Софлу) и местните бейове, а сачанлийските — членовете от управлението на Гюмюрджина и бейовете от полето. Присъдата била в полза на Сачанли. [95]

Успехите на Дели Стоян радвали сачанлийските овчари, но породили завист у селските чорбаджии. Първенците на селото Недялко Марков (касап Недялчо), Станко Запърът, мухтар Стою, Чочев Костадин, Славко Пръшникът и др., насърчени от Гарил чорбаджи, замислили да го убият. [96] Една година след разглеждане делото на Бей бунар, Дели Стоян, селският мухтарин и азите били извикани в Гюмюрджинското окръжно управление, за да им бъдат предадени актовете за Кърлангъчката планина. Когато минали през Килликъръ (полето източно от Гюмюрджина), Чобан Вълчо от Сачанли, който пасял овцете си там, им благодарил за Кърлангъчката планина и им поръчал на връщане да му с обадят, за да им заколи агне. [97] След като си свършила работата, делегацията тръгнала за селото. В Килликъръ, в местността Аитлъ дере (аит — вид върба за кошници), Бъсърувско землище, решили да пренощуват
 

95. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.

96. ТНИ — пак там.

97. Пак там.

75
 

в полето. Дели Стоян накарал спътниците си да се поослушат, за да открият стадото на Чобан Вълчо, та да опекат агнето. На Касап Недялчо и Запърът наредил да отсекат шиш. Сам той бил много изморен, легнал и заспал. Минути по-къспо Касап Недялчо го намушкал с нож в корема (само Запърът не бил съгласен с убийството). Трупа хвърлили в едни гьол (вир) в реката Аитлъ , багажа му сложили в шалварите му и го натоварил неговото муле, което прогонили по посока на Сачанли. То обаче отишло в с. Козлукебир и спряло пред къщата на Якупага, близък приятел на Дели Стоян. Турчинът познал мулето, почакал да дойде и господарят му, и като не дочакал, отишъл в Сачанли, за да разбере какво се е случило. Там се разкрило, че Дели Стоян е убит от своите другари. Убийците били заловени и осъдени на доживотен затвор в Едикуле в Солун. След седемгодишно излежаване на присъдата, Запърът се прибрал в селото. Останалите убийци намерили смъртта си в килиите на затвора. [98]

Чорбаджиите, за да оправдаят пред обществото убийството на Дели Стояна, пуснали слух, че той задирял жените им и особено жената на касап Недялчо. Но за народния закрилник Дели Стоян вече се пеели песни като „Скарали се скарали Стоян и Гарил Чорбаджи за Кърлангъчка планина”. В нея се разказва за това как чорбаджийското зло било победено от народната борба, ръководена от Дели Стоян, който еднакво бил обичан и уважаван от българи и турци. „Гюмюрджинските аянье врът му прави станаа и чапраз му селям сторива” — се казва в песента.

Сто години след подлото убийство Сп. Трингов (1942 г.) [99] неправилно твърди, че Дели Стоян бил убит за неморални деяния, че бил богат човек и дълги години кмет на селото. Както се вижда от спомените на сачанлийци, това не е вярно — Дели Стоян не е бил нито кмет, нито богаташ. Бил е с богато сърце, което обичало народа. Благодарение на тази обич, той с риск на живота си успял да постави край на феодалната зависимост и произвол, установени от Ярдъмлийския бей спрямо Сачанли.
 

98. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев и Богдан Мишков.

99. Трингов, Сп., сп. „Завет”, 1942, № 1, 20.

76
 

Феодалният начин на производство, феодалните форми на експлоатация и отношения в Гюмюрджинска околия зпочнали да се разпадат и рушат по-късно (втората половина на XIX в.) в сравнение с останалата част от българските земи в Османската империя. Изцяло селският облик на околията, затвореният, патриархален живот, обстоятелството, че за разлика от други части на Източна и Западна Тракия, българските християнски села имали за съседи значителни групи българомохамеданско и турско население, обусловили нейната обществено-икономическа изостаналост.

Въпреки смекченпя режим след танзиматските реформи, общественополитическите условия в султанска Турция продължавали да бъдат тежки за християнското и нехристиянското население. Към потисничеството на алчните земевладелци, търговски закупчици и самата държава спрямо бедните селски и градски маси трябва да се прибави и постоянното разбойничество. [100]

През този период организираното хайдутство оказвало въоръжен отпор на гнета и произвола. Най-ярката и внушителна фигура на тракийски хайдутин от това време е тази на капитан Петко войвода [101]. След 1869 г. той се завръща от Гърция и създава революционна чета с устав, в която имало и сачанлийци. Четник на капитан Петко войвода бил Станко Калайджиев, [102] участник ощр в първата му дружина. С нея той обикалял цяла Тракия, а след Освобождението на България през 1878 г., сам ходил 10 години из сачанлийските балкани. [103] По спомените на Вълко Камбуров Делииванов, Станко Калайджиев освободил брат му Иван при едно нападение на турци върху тяхната кошара на конаците. Турците пуснали Стайко, другия му брат, а Иван завели през в. Шапка и Молласана към Канаракедик, в една
 

100. В „Цариградски вестил”, 9. XI. 1859 и 20. X 1861.

101. За личността, живота и дейността на този легендарен български хайдутин и революционер, които са все още недостатъчно изследвани в научната ни литература, за Петко войвода, вж. Петко войвода (сборник от статии, документи и материали), С., Наука и изкуство, 1954; Йоно Митев, Петко войвода, С., Изд. НСОФ, 1964; Станислав Сивриев, Петко войвода, С., ДВИ, 1959; Капитан Петко войвода, Окр. ист. музей — Кърджали, ДИ „Септември”, 1979.

102. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Б. Мишков и Вълко Камбуров.

103. Пак там.

77
 

колиба на мерикозките българомохамедани. Станко Калайджиев влязъл в дирите на разбойниците и освободил Иван Камбуров. Ятак и четник на Петко войвода бил и Радой Парляков от Сачанли, за когото има хубава народна песен.

През втория период от дейността на капитан Петко войвода, след 1869 г., в четата му, наречена Родопска дружина, от Сачанли участвували още Славко Гьоргов и Атанас Амбутев, които взели участие в битката при с. Плау (Пелевун, Ивайловградско) на 21 май 1878 г. От май 1875 до декември 1877 четник на Петко войвода бил и сачанлиецът Никола Тодоров, който участвувал в много битки и бил освободен от четата по болест. [104] Четата на Петко войвода идвала често в Сачанли, където той имал много ятаци, или в околностите на селото. В землището на селото водила няколко сражения с турския аскер и потери — на 30 август 1864 г. на Кърлангъчката планина, на 28 септември същата година на в. Шапка и на 10 август 1877 г. [105] Битката на 30 август 1864 г. е възпята в народната песен „Капитан Петко духада на Кърлангъчката планина при Гъча, при йоландашина”.

Независимо че Руско-турската воина (1877—1878) не довела до освобождаването на Беломорска Тракия, тя имала огромно значение за утвърждаването на националния дух и самочувствието на българите в тази област и в другите части от все още поробената родина. На Великден 1878 г. след Освободителната война един руски казашки конен отряд минал през Сачанли. [106] Тогава сачанлийци за пръв път чули руския поздрав „здравствуйте". Казаците били посрещнати в Сачанли с голяма радост и признателност, както подобава на освободители, и били богато нагостени. Те останали в селото един ден. През цялата нощ казаци и сачанлийци гуляли и се веселили. [107]
 

104. НБКМ—БИА, ф. ПК II А 7107.

105. ОДА — Пловдив, ф. 529 до 9. IX. 1944, оп. I, а. е. I, 1275.

106. Вероятно това е казашкият отряд ка ген. Чернобузов, който, идвайки от Мастнали (Момчилград), преминава през Родопите и достига Гюмюрджина през февруари 1876 г. Отрядът и други части преследват отстъпващите войски на Сюлейман паша, които се спасяват с кораби от Дедеагач в Истанбул.

107. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомена на Вълко Камбуров Делииванов.

78
 

Щом се обявила Освободителната война през 1877 г., под натиска на отстъпващите османски войски и на религиозния фанатизъм, турци и българи мюсюлмани започнали масово да се изселват и да бягат от поречието на Дунава, разказва в спомените си Динко Палдъмов, [108] който при идването на руските войски бил на 15 години. Тяхното бягство се потвърждава и от тогавашната преса. [109] Пред войската се движели бежанци, които нападали и разорявали българските села. Българското население в Западна Тракия организирало въоръжена съпротива под ръководството на капитан Петко войвода. При бягството си турски бежанци нощували в околностите на Сачанли в местностите Малък и Голям конаци, разделени помежду си по на три-четири километра. Тъй като съществувала голяма опасност откъм софлийския път, откъдето ги очаквали да минат, сачанлийци устроили по пътя овчарска сигнализация, която била част от отбраната на селото. От Голям конак на разстояние 12 км на всеки километър поставили по двама души сигнализатори, които чрез овчарско свирене да съобщават в селото за приближаването на турска войска или турски бежанци, а в селото тревогата се възвестявала от църковната камбанария, където имало постоянни часовои, натоварени да удрят камбаната. Според направената проверка, сигналът се предавал за 10 мин. Някои от бежанците по-късно се заселили в Гюмюрджинска околия, около с. Кушланли в Източна Тракия. [110] Оттогава е и селото Ергутул до с. Кушланли, Гюмюрджинско.

Преди руските войски да се изтеглят от Гюмюрджина, генералът, който ги командувал, свикал гражданско събрание и в речта си към турците заявил, че занапред трябва да живеят с българите човешки, защото в противен случай руските войски ще се върнат и ще вземат Одрин и Цариград. По-друго самочувствие имали сачанлийци след Освобождението на България и изтеглянето на руските войски от Тракия. Те вече могли, качени на коне или магарета, да минат през тур-
 

108. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Тринков.

109. В. „Зорница”, год. III, 12 март 1878.

110. Сп. Македоно-Одрински преглед, 1900, № 6, с. 68 и 1908, № 36, с. 560.

79
 

ските села, когато отивали на пазар до с. Шапчи или до Гюмюрджина. [111] От този период са песните: „Субирайте дребни главици ав Русия да ги проудим, Русия ебрет да зема ут български дребни дечица”, или „Мирчу майци си румоне, субирай, мале ле, субирай Мирчсови дребни дечица и Мирчеву тежко имане, чи щем да бягам, там горе в братска Русия”.

Когато руските войски се изтеглили от Тракия, населението на много тракийски български села се изселило в Поповска, Търговищка и други околии във вътрешността на страната. Заедно с руските войски избягал и един сачанлиец със семейството си. Съселяните обаче го върнали от Голям Конак и оттогава му казвали Иван Маджурът (тур. — преселникът).

След освобождението на България и оставането на Западна Тракия в границите на Османската империя сачанлийци отново били потискани от турските управници. Околното мюсюлманско население било настроено враждебно. В запазените народни песни се говори отвличането на момичета от селото. От онова тежко минало е и драматичната песен: „Злата е турчин загалил”. Злата произхождала от рода Коралиевци. Таксилдаринът, турчин от с. Ярдъмлъ, Гюмюрджинско, я залюбил и я отвлякъл. В преданието се казва, че Злата се пробола с нож. Възпятата случка става около 10 години след Освобождението на България.
 

111. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Трингов.

[Previous] [Next]
[Back to Index]