Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915
Стайко Трифонов
 
Глава I. Тракийско военно губернаторство

1.


Условията за избухването на голям военен конфликт на Балканите назряваха дълго преди 1912 г. Въпреки че тук бяха образували свои държави почти всички основни народностни групи, то националните противоречия все още тлееха и можеха лесно да бъдат раздухвани от заинтересованите и влиятелни велики държави. Затова най-вече допринасяше фактът, че както Сърбия и Гърция, така най-вече България, имаха стотици хиляди свои сънародници, които продължаваха да живеят в пределите на Турция. Наличието на обосновани териториални претенции към последната от страна на младите капиталистически държави, криеше в себе си опасност от войни. Сърбия и Гърция бяха опитвали вече своя шанс, но безрезултатно. Натрупаният опит диктуваше създаването на коалиция, която единствено би могла успешно да ги противопостави на Турция, все още разполагаща с големи материални и човешки ресурси. Противоречията между младите балкански държави дълго време им пречеха да обединят своите усилия. Всяка една от тях се стремеше да разпростре своето влияние колкото е възможно по-нашироко, с цел да разшири максимално територията си. Така погледнато, България беше в най-неблагоприятно положение. Към нейните неосвободени земи жадно протягаха ръце сръбската и гръцката буржоазии. Техните пропаганди в Македония, а отчасти и в Тракия, териториалните им претенции към части от тези български земи, съставляваха основното препятствие за обединение

9

на усилията им с България срещу Турция.

Още през първите години на XX век, рязко се изостриха националните противоречия на Балканския полуостров. През 1903 г. българското население в Европейска Турция организира и проведе Илинденско-Преображенското въстание. Неговият погром и жестокостите, извършени над населението в Тракия и Македония, накараха управляващата българска буржоазия да се ориентира към търсенето на военен път за разрешаване на националния въпрос. Страната постепенно, но упорито и систематично се подготвяше за война. На избрания път не попречи нито реформената акция на великите сили, нито пък младотурската революция от 1908—1909 г. Събитията бяха форсирани и от итало-турската война, избухнала за Триполитания и Киренайка през 1911 г. Временно притъпили противоречията, които ги разделяха, България, Сърбия и Гърция потърсиха път една към друга. Техните общи интереси легнаха в основата на създадения през първата половина на 1912 г. Балкански съюз, инициатор и главна сила в който беше България. Присъединяването на Черна гора само дооформи съюза.

При изграждането на Балканския съюз важна роля играеше Русия. Тя и нейните съюзници от Съглашението по-скоро гледаха на него, като на политически и военен фактор, насочен преди всичко срещу Германия и Австро-Унгария. Главно по тезя съображения Русия, Англия и Франция се стремяха да предотвратят една прибързана война срещу Турция, която криеше неизвестности и за самите тях. Не така, обаче мислеха в София, Белград и Атина. Противоречията между Централните сили и Съглашението им откриваха известна свобода за самостоятелни действия. През ранната есен на 1912 г. държавите от Балканския съюз вече бяха готови за война срещу Турция, която и избухна на 5 октомври с. г.

Българските войски настъпиха в Тракия, където бяха съсредоточени основните турски сили, тъй като именно оттук минаваше най-късият път до Цариград. С устремни атаки и рядък героизъм, те бързо разгромиха своя противник и освободи-

10

ха почти целия Одрински вилает. Съюзните гръцки и сръбски армии, без да срещнат сериозна съпротива, окупираха по-голямата част от Македония. Само Източна Македония беше освободена от Седма Рилска дивизия и от четите на ВМОРО.

Бързият разгром на турската армия постави още в първите месеци на войната проблема за приобщаване на освободените територии към България. Предстоеше да се решава отговорна задача с исторически последици. Населението в Тракия и Македония беше живяло столетия под суровия султански режим, във всички области на неговия материален и духовен живот имаше наслоени традиции, които не можеше, а и не биваше да бъдат пренебрегвани. Правителството на България трябваше да избере най-приемливите форми, тъй като неговите войски бяха дошли тук не да завоюват чужди земи, а да осъществят една освободителна мисия, която им беше отредила историята. На помощ дойде опитът от временното руско управление, установено през и непосредствено след Руско-турската освободителна война. Очевидно, под влиянието на този опит в края на 1912 г. бяха създадени в новоосвободените земи, две военно-административни единици: отначало Тракийското (до 15 март 1913 г. — Лозенградско), а около месец по-късно и Македонското военно губернаторство. С оглед на поставения проблем, тук ще бъдат изяснени само въпросите около организирането и дейността на губернаторството в Тракия-

На 9 ноември 1912 г. началник-щаба на действуващата армия генерал Фичев издаде заповед, по силата на която генерал-майор Георги Вазов, до този момент началник на Главното управление на съобщенията и етапите, беше определен за „военен губернатор на Лозенград”. [1] Това назначение, съгласувано с монарха и правителството, постави началото на осеммесечното съществуване на Тракийското военно губернаторство. [2]

Организацията, формата на управление и предназначението на сформираната военноадминистративна единица са регламентирани с два основни документа, издадени съответно на 1 и 26 де-

11

кември 1912 г. Първият от тях носи названието — „Положение за управлението на военния губернатор в Лозенград”. В него се очертават географските граници на губернаторството и се определят основните права и задължения на военния губернатор.

Военният губернатор на Тракия беше началник на всички административни служби в поверената му област. Те му се подчиняваха напълно и бяха длъжни да изпълняват безусловно неговите разпореждания по отношение на полицейската служба, по реквизицията и транспортирането на припасите до близките жп станции, етапни пунктове, военни складове и т. н. На военния губернатор се подчиняваха местните войски и команди, които не влизаха в състава на съответните армии или в отделно действуващ отряд. Що се отнася до неговите задължения, то една от най-важните му задачи, отбелязани в споменатия вече документ беше „да поддържа реда и безопасността в Лозенградско” и да облекчава службата на онези органи от армията, които я снабдяваха с всичко необходимо. В случай на вълнение и открит бунт, военният губернатор, с помощта на подчинените му войски и жандармерията, трябваше да вземе „най-бързи и енергични мерки за възстановение на законен ред”. [3]

Видно е от изложеното, че голяма част от правата и задълженията на генерал-губернатора имаха предназначение да подпомагат действуващата армия с продоволствие и да охраняват нейния непосредствен тил от възможни провокации. В неговата компетенция обаче бяха и редица въпроси, засягащи гражданското население, като санитарното дело и борбата срещу епидемиите, съхраняването и експлоатацията на „естествените богатства в страната съгласно законите на Царството” и т. н. По силата на горепосочения документ, военният губернатор трябваше да се грижи за подобрение благосъстоянието на жителите в Тракия и „производителността на страната” чрез покровителство на земеделието, търговията и промишлеността. На него се предоставяше, в съгласие с финансовите власти, да определя кои от данъците

12

в какъв размер да се плащат до установяването на поземлените отношения в областта. [4]

В освободените земи на Тракия се учреди „Временно управление по гражданското ведомство”, което също беше подчинено на генерал-губернатора. Основните негови пълномощия бяха подробно изложени във втория от споменатите по-горе документи, а именно „Временни наредби за гражданското управление на завладените земи”. В него прави силно впечатление фактът, че въпреки военните условия, трябваше да бъде обезпечена вероизповедната свобода на всички живеещи в новоосвободените земи народности, както и свободното функциониране на съществуващите в тях просветно-културни учреждения. [5] Като вземем предвид пъстрата етническа картина в Тракия, не може да не отбележим очевидния стремеж на българските власти да съхранят материалните и духовните постижения на всяка една от съществуващите в губернаторството народностни групи. Българското правителство възприе, поне на първо време, политика за запазване на съществуващите данъчни норми, а също и остави непроменени другите наредби, които регулираха обществено-иконoмическия живот на местното население. От новата администрация се искаше „с бързи и ефикасни мерки” да гарантира неприкосновеността на държавната, обществената и частната собственост, да запази всички официални книжа и архиви и предимно ония, които се отнасяха до „държавните и обществените интереси”. [6]

Временните наредби” фиксираха и основните задължения на гражданските власти по отношение на административното и финансовото устройство, по стопанските дела и съдебната част. Те трябваше да вземат мерки за постепенно въвеждане на гражданско управление в окръжията и околиите; за бързо уреждане на местна полицейска служба; за правилно функциониране на пощенските съобщения и т. н. Дадените указания по финансовото управление, засягаха главно събирането на данъците и контрола върху изразходване на събраните суми. Изрично беше отбелязана необходимостта от постепенно подобрение в съби-

13

рането на данъците, а също направените разходи да са „въз основа на действуващите закони и наредби и от средствата на местните източници”. [7] Българските власти схващаха необходимостта от реформиране на заварената данъчна система, но не пожелаха да избързват и се стараеха преди това да проучат съществуващите местни традиции. Огромните финансови разходи, наложени от войната, диктувака издръжката на многобройните училища и църкви да се опира главно на средства, събрани от местни източници.

Функциите на гражданското ведомство по обществено-стопанските дела се изчерпваха, според „Временните наредби”, с грижа за по-бързата уредба на управителните или административни съвети и с контрол на техните действия. То имаше право да ги разтурва или да отстранява и замества съветниците. Гражданското ведомство имаше контролни функции по отношение на местните административни и съдебни власти, като се грижеше да се въведат онези преобразувания, които опитът докажеше за необходими. Също в неговата компетенция влизаше и командироването на „лица и комисии за разследване на въпроси и дела от всякакъв характер” [8].

От анализираните документи личи голямата толерантност на централната българска власт по отношение на духовните и материалните ценности, придобити от разните народности, уважението към техните закони и традиции. За разлика от сръбските и гръцките войски, които още от първите дни на своята окупация в Македония наложиха терор и насилие над тамошното българско население, българската армия прояви в Тракия изключителна търпимост и разбиране спрямо интересите и чувствата на различните етнически групи, населяващи областта.

В София разбираха, че ще бъде необходимо време, един преходен период, докато т. нар. „нови земи” се приспособят към условията на страната. Трансформацията трябваше да се извърши постепенно, като се зачитат специфичните особености на Тракия в религиозно и етническо отношение, традициите останали от многовековното тур-

14

ско управление, местните нужди и т. н. На Лозенградското военно губернаторство се гледаше не само като на една форма, наложена от войната, но и като на път за постепенно въвличане на освободените земи в политическия, стопанския и културен живот на България.

Лозенградското военно губернаторство беше създадено върху територията на бившия Одрински вилает, който обхващаше площ от 42 500 км2. Въпреки и силно нaмален след Руско-турската война от 1877—78 г., той оставаше най-голям в сравнение с другите вилаети на Европейска Турция. В началото на XX век (1902-1903 г.), Одринският вилает се делеше на 6 санджака — Лозенградски, Одрински, Дедеагачки, Родоски, Галиполски и Гюмюрджински, 32 кази, 117 нахии (общини) и 1995 села. [9]Населението му се изчисляваше на приблизително 1 000 000 души, като по народности то се разпределяше както следва: турци — 355 982; българи — 332 884 (от които 212 884 българи християни и 120 000 българи мохамедани); гърци — 253 253; евреи — 22 121; арменци — 16 924; албанци — 9960; цигани — 5000; власи — 250 и разни — 1108 души. [10] Тази етническа картина, вероятно не съвсем точна, приблизително вярно отразяваше съотношението между различните народности. В основата й са положени изчисленията на Тома Карайовов, Любомир Милетич и сведенията от турските салнамета (годишни отчети). Ще се опитаме, като се опираме на други извори, да проверим нейната достоверност. Нека вземем такъв авторитетен източник като Одринската гръцка митрополия. Няма съмнение, че последната трудно може да бъде подозирана в симпатии към българите.

Според сведенията на Одринската гръцка митрополия, в навечерието на Балканската война населението на Тракия наброявало общо 1 026 931 души. Разпределено по народности, според тази статистика, то изглежда по следния начин: турци (мохамедани) — 508 311 д.; гърци — 366 321 д.; българи — 107 843 д.; арменци — 24 000 д.; евреи — 19 300 д. и католици — 1096 души. [11]
Пределно ясно е, че при събирането на сведенията е спазван

15

не народностният, а религиозният признак. Никъде в посочената статистика, която е съставена по околии, не са отбелязани отделно българо-мохамеданите, или по-точно навсякъде те са представени за турци. В Ахъчелебийска околия, например са посочени 22 000 турци и 12 875 българи, когато е добре известно, че тук по онова време освен чиновниците, други турци почти е нямало. Преобладаващата част от населението на околията се състояла от българомохамедани. За Даръдеренска (Златоградска) околия са отбелязани 35 000 турци, а за Егридеренска (Ардинска) — 20 000 турци и 500 българи и т. н., [12] въпреки че тяхното население било основно компактна българомохамеданска маса.

Най-добрият познавач на българомохамеданския въпрос у нас Ст. Н. Шишков, изчислява броя на българомохамеданите само за Одринския вилает в навечерието на Балканската война на 131 445 души. [13] Забележителният изследвач признава, че това число би трябвало да бъде много по-голямо, защото изчисленията му са правени върху принципа, че в една къща живее едно семейство средно с 5 члена. Задружният начин на живот у българомохамеданите, обаче на практика е събирал много често под един и същи покрив по 2—3, а някъде и повече семейства с по 10—15 члена. Не е взета предвид високата раждаемост и дълголетието у това население, което обитава предимно обширните планински вериги на Родопа. Ст. Н. Шишков не е имал възможност да пресметне и броя на онези българомохамедани, които по икономически или други причини са се преселили да живеят по градовете. Не е пълен и списъкът на дадените от него населени места. Очевидно е, че при онези условия е било невъзможно да се обходят и регистрират всички българомохамедански села. Поради изложените причини самият Ст. Н. Шишков счита, че общият брой на българомохамеданите е бил близо два пъти по-голям от посочения, или в най-лошия случай те не са били по-малко от 200 000 души. [14] Приблизително с толкова трябва да се намали броят на турците в посочената статистика и съответно с

16

толкова да се увеличи числото на българите.

При пресмятане броя на различните етнически групи в Тракия, трябва да се има предвид и още едно важно обстоятелство. Силата на Цариградската патриаршия тук се е чувствувала осезателно, а влиянието й над българското население е било мнoго голямо. Числото на българите патриаршисти в Одринския вилает не е точно установено. Проф. Милетич сочи, че 24 000 души са били само онези, които са живели по селата в навечерието на Балканската война. [15] Или общият брой на гърците трябва да се приспадне с приблизително 35—40 000 българи, останали под скиптъра на Гръцката патриаршия до тяхното освобождение през 1912 г.

В Тракия живееха известно количество българи униати (според проф. Милетич 1700 души), но те не променят общата картина. [16]

При тези обстоятелства етническото положение в Тракия за времето непосредствено преди войната, като се вземат предвид само трите основни народностни групи, придобива следния вид: около 310 000 турци, не повече от 210—220 000 гърци и приблизително 350 000 българи (от които около 200 000 българомохамедани, 107 843 българи екзархисти — по сведенията на Одринската гръцка митрополия и приблизително 35—40 000 българи патриаршисти). Направените изчисления, върху базата на посочената по-горе статистика на Одринската митрополия, почти изцяло съвпадат или са приблизителни на онези сведения, давани от Т. Карайовов, проф. Л. Милетич и други български и неангажирани чужди учени за населението на Одринския вилает, в края на XIX и началото на XX век.

Така нарисуваната етническа картина в Тракия се беше създала не по естествен път, а в резултат на целенасочени действия. В продължение на столетия, официалните турски власти и Цариградската патриаршия, полагаха енергични усилия за асимилирането и унищожаването на българската народност. Само след Берлинския конгрес, вълна от десетки хиляди българи напусна родните си огнища в Одринска Тракия и се из-

17

тегли към освободените части на България. Този процес на обезбългаряване продължи до самата Балканска война. Докато нашите сънародници в Тракия непрекъснато намаляваха, техните места се заемаха от хиляди и хиляди турски мухаджири (бежанци). Високата порта имаше за цел да укрепи турското присъствие в тази гранична на империята провинция, която се намираше в непосредствена близост до Цариград. [17] До каква степен тя е успяла в своите намерения представа можем да добием от данните, събрани през декември 1912 г. по нареждане на Лозенградския окръжен управител. Според тях в Лозенградска, Бунархисарска и Бабаескийска околии от всичко 79 турски села, стари поселища са само 20, а останалите 69 са на турски бежанци, заселени по тези краища след последната Руско-турска война. [18] Въпреки и отнасящи се само до три околии, посочените цифри са показателни. Положението в останалите райони на Тракия не е много по-различно. По време на Балканската война, горепосочената етническа картина в Тракия, отново претърпя промяна. Този път голяма част от мюсюлманското население, подгонено от войната, панически напусна своите домове и побягна заедно с разгромените и отстъпващи турски войски. Нямаше изгледи то отново да се завърне, защото в основната си част това бяха, както вече се спомена мухаджири, настанени по селата и имотите на прогонените по-рано българи.

Придобитата от България територия в Тракия, върху която се създаде Лозенградското, военно губернаторство, на изток опираше в Черно море, на юг достигаше Егейско и Мраморно море, а на запад се разпростираше чак до река Места. Чрез нея страната добиваше широк излаз на открито море, удобни пристанища и евтини комуникации с останалия свят. Природните и климатичните условия, даваха възможност за развитие на интензивни селскостопански култури. Наличието на удобни пристанища и развитата жп мрежа вещаеха бърз икономически напредък на тези земи. Трудно е да се оцени огромното стратегическо значение на Тракия. Нейното владеене, даваше въз-

18

можност да се установи контрол над Проливите (Босфора и Дарданелите) и лишаваше Турция от приоритета да упражнява монопол над тях с произтичащите икономически, политически и военни последици. Всичко това, беше достойна цена за обилно пролятата кръв от хиляди български синове. Към тази цена си струва да добавим свободата и националната независимост на повече от 300 000 българи.

Българското правителство предпочете да запази като цяло старото административно деление на Тракия. Централизация се извърши само по отношение на окръзите. От шестте турски санджака на първо време бяха формирани три български окръга: Лозенградски (от бившите Лозенградски и Одрински); Родоски (от бившите Текирдаг-ски и Галиполски) и Дедеагачки — впоследствие Гюмюрджински (от бившите Гюмюрджински и Дедеагачки). Казите запазиха старите си граници, като се преустроиха в околии, общо 32 на брой: Одринска, Хавсенска, Димотишка, Свиленградска, Ортакьойска (Ивайловградска), Узункюприйска, Кърджалийска, Лозенградска, Василикоска, Визенска, Мидийска, Люлебургаска, Бабаескийска, Малкотърновска, Родоска, Чорленска, Малгарска, Хай-роболска, Галиполска, Мадигска, Нерефтенска, Таркьойска, Кешанска, Дедеагачка, Еноска, Софлийска, Гюмюрджинска, Скечанска (Ксантийска), Ахъчелебийска (Пашмаклийска), Даръдеренска, Егридеренска и Султанйерийска.

Централното управление на военното губернаторство се установи в Лозенград, до войната седалище на санджак, компактно населен с българи. Генерал Вазов встъпи в длъжност веднага след назначението си. Още на 10 ноември 1912 г. той се обърна с позив към населението на освободена Тракия. В него се подчертаваше желанието на българското правителство, щото мирните жители „без разлика на вяра, народност и състояние, да се ползват с всички права и облаги”, с които се ползуват и останалите „верни поданици в Царство България.” Необходимостта да се установи мир и спокойствие в този прифронтови и все още с неуредено управление район наложи

19

на военния губернатор не само да обещава равноправие, но и да напомни на гражданите задължението — да се подчиняват безпрекословно на законите и да изпълняват разпорежданията на поставените власти, като помнят, че всяко нарушение и неподчинение влече след себе си тежко наказание, съгласно военнонаказателния закон. Ген. Вазов обърна внимание на административните власти (до каквато степен вече ги имаше), на военните части и команди, намиращи се в тила на армията, да бдят „щото частната собственост да бъде неприкосновена, а също живота, честта и имота на всички жители, без изключение, да бъдат запазени, като виновниците в каквото да било престъпление се залавят и наказват от установените власти.” [19] Населението и административните органи се задължаваха: да вземат нужните мерки за опазване неприкосновеността на складовете, продоволствените, фуражните и бойни припаси, изоставени от турските войски, както и да се запазят жилищата и всички продоволствени и други стоки, неприбрани от избягалите жители. Заграбването на напуснатите имоти и хранителни запаси се забраняваше под заплахата, че виновните в това „ще се преследват, като за извършване мародерство”. На войсковите части се разрешаваше реквизиции само чрез административните власти, срещу реквизиционни квитанции или с налични пари. [20]

Позивът на военния губернатор към жителите на Тракия е ярко доказателство за освободителната мисия на българската армия в Балканската война. На завареното тук население се гледаше без каквато и да е враждебност и недобронамереност. Дори в тежките условия на войната се демонстрираше желанието на българските власти и на установяващата се нова администрация да защищава интересите на местното население, без разлика на народност или на религиозна принадлежност. Нужно беше това население да разбере, че нещо се променя и то в положителен смисъл, че старите дискриминационни порядки в отношенията между етническите групи ще бъдат ликвидирани. В същото време позивът напомняше, че

20

войната и военното положение имат свои извънредни закони, с които всеки беше длъжен да се съобразява, ако искаше да не попадне под техните удари. Последното предупреждение очевидно се отнасяше и за онези българи от старите предели на България, които в смътните военни времена търсеха възможност за грабеж и лесно обогатяване.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ

1. Военни известия, г. XXI, бр. 124, 20 ноември 1912, Заповед № 25 на генерал-майор Фичев.

2. Митев, Т. Генерал Георги Вазов. С., 1983, с. 141— 142.

3. ЦВА, ф. 20, оп. 1, а. е. 58, л. 6—7. Положение за управлението на военния губернатор в Лозенградско; също Военни известия, г. XXI, бр. 127, 6 декември 1912.

4. Пак там.

5. ЦВА, ф. 20, оп. 1, а. е. 58, л. 1. Заповед № 15 на Лозенградския военен губернатор, 26 декември 1912; Военни известия, г. XXI, бр. 131, 29 декември 1912; Временни наредби за гражданското управление на завладените земи.

6. Пак там.

7. Пак там.

8. Пак там.

55

9. Стойков, Р. Административно устройство и народностен състав на Одринския вилает в края на XIX и началото на XX век. ИИИ, т. 25, С., 1981, с. 148.

10. Пак там.

11. ЦВА, ф. 20, оп. 1, а. е. 91, л. 1. Статистически сведения за Тракия от Одринската гръцка митрополия.

12. Пак там.

13. Шишков, Ст. Н. Българомохамеданите (помаци). Историко-земеписен и народоучен преглед с образи. Пд, 1936, с. 34. Приблизително такива сведения дава за българомохамеданите и Т. Карайовов в своя труд „Материали за изучаване на Одринския вилает”. Сб НУНК, т. 19, С., 1903, с. 16.

14. Шишков, Ст. Н. Цит. съч., с. 35.

15. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година, С., 1918, с. 291.

16. Пак там.

17. Трифонов, Ст. Български проучвания за народонаселението на Тракия. Векове, бр. 5, 1976, с. 49.

18. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1493, л. 3—5. Рапорт от окръжния управител в Лозенград д-р Кожухаров до ген. Г. Вазов. Лозенград, 12 декември 1912.

19. ЦВА, ф. 1621, оп. 1, а. е. 1, л. 2, Позив към жителите на освободения Одрински край. Лозенград, 10 ноември 1912 г.

20. Пак там.