Административна уредба и управление на Западна Тракия
2.
- Административно организиране на новоосвободените земи (септември 1913). Струмишки, Гюмюрджински окръзи
- Българската екзархия в Западна Тракия
- Статистика на населението в Гюмюрджински окръг (декември 1914)
- Положението в Западна Тракия
- Мащабите и силата на турската организация в Гюмюрджински окръг (доклад на Петър Чаулев до Васил Радославов)
- Останки от органите на Гюмюрджинската република
- Тайни споразумения между България и Турция за въоръжената съпротива срещу гърците в Македония
* * *
В края на септември 1913 г. правителството на България пристъпи към организиране на новоосвободените земи в административно отношение. В Македония беше образуван Струмишки окръг, в който влизаха околиите: Струмишка, Петричка, Мелнишка, Неврокопска (Гоцеделчевска), Горноджумайска (Благоевградска) и Мехомийска (Разложка). [32] По силата на заповед № 934 на Министъра на вътрешните работи и народното здраве Западна Тракия образуваше Гюмюрджински окръг, състоящ се от десет околии: Гюмюрджинска, Скеченска (Ксантийска), Енидженска, Дедеагачка, Егридеренска (Ардинска), Даръдеренска (Златоградска), Пашмаклийска (Смолянска), Кошукавашка (Крумовградска), Софлийска и Ортакьойска (Ивайловградска). Василикоска (Мичуринска) и Малкотърновска околии се присъединиха към Бургаски окръг, Свиленградска и. Кърджалийска към Старозагорски, а Дьовленска (Девинска) оставаше в Пловдивски окръг. [33] Това разпределение се считаше за временно. Окончателното административно деление трябваше да бъде оформено и довършено със специален закон. [34]
Само след около 3 седмици бяха извършени първите промени в териториалното деление на Западна Тракия. Гюмюрджинска околия беше разделена на две първостепенни околии: Гюмюрджинска градска и Гюмюрджинска селска. Енидженска околия се закри, като беше присъединена към Ксантийска. Така оформеният Гюмюрджински окръг се запази до есента на 1915 г.
Основна административна единица в рамките на околията беше, както и в останалите части на България, общината. Гюмюрджинска селска околия се състоеше от 26 общини. [35] Населените места бяха 245, много повече в сравнение с коя да е от останалите околии на окръга. Те се различаваха както по броя на домакинствата така и по числеността на техните жители. Често явление бяха махалите от по 20—30 къщи и дори по-малко. Нерядко се срещаха и села, в които живееха по 50—60 семейства. Големи населени места имаше съвсем малко. [36]
71
Значително по-малка беше Даръдеренска (Златоградска) околия — с 10 общини. Големи села тук рядко се срещаха. Преобладаваха махалите с домакинства от 7—8 до 30—40. Общият брой на населените места в тази планинска околия достигаше 75.
В Дедеагачка околия имаше само осем общини. Почти всички те бяха големи български села: Чобанкьой (470 къщи); Еникьой (255 къщи); Дервент (242 къщи); Домуздере (240 къщи); Балъкьой (215 къщи) и т. н. В околията имаше всичко 40 села. Разрушени и опожарени по време на войната бяха Боялък, Фандаджик, Балъкьой, Доганджа, Делезкьой и Малък вакъф.
Егридеренска (Ардинска) околия наброяваше девет общини. Мнозинството от населените места, чиито брой възлизаше на 74, бяха големи и имаха по повече от 100 къщи.
В Кошукавашка (Крумовградока) околия имаше 13 общини. Населените места в околията възлизаха на 142. Преобладаваха селата с 20—50 домакинства. Селища с повече от 100 къщи се срещаха много по-рядко.
Ксантийска околия заемаше най-западната част на Гюмюрджински окръг. Тя се състоеше от 12 общини. Селата в околията — 99 на брой, с изключение на общинските центрове, бяха малочислени. Обикновено те броеха не повече от 20—30 къщи, а често и по-малко.
На второ място в окръга по брой на населените места стоеше Пашмаклийска (Смолянска) околия, която обхващаше 146 села и махали, разпръснати из красивите планински вериги на Родопите. Почти всички многолюдни села се обитаваха от българи християни, докато българомохамеданите живееха в голям брой махали, състоящи се от по 2—3 до 20—30 къщи.
Софлийска околия заемаше източната част на Гюмюрджински окръг. В нея влизаха 35 населени места, разположени по долината на Марица. Поради по-благоприятните природни условия селата тук бяха по-многолюдни. Рядко някои от тях наброяваха по-малко от 100 домакинства.
Североизточната част на Гюмюрджински окръг
72
заемаше Ортакьойска (Ивайловградска) околия, която се състоеше от седем общини. От 78 населени места 15 останаха необитаеми повече от една година. Бягащите турци бяха опразнили 11 и опожарили 4 села. [38]
В Гюмюрджински окръг имаше около 1000 населени места, организирани в 112 общини. Населението им беше много пъстро в етническо и верско отношение. По официални турски сведения, в края на XIX век в тази част на Западна Тракия са живеели приблизително 332 312 души. [39] Поради голямата тенденциозност на официалната статистика не е възможно да се установи точния брой на различните народности. Още повече, че при преброяванията турските власти са се ръководели не от етническия, а от религиозния признак. Ще направим опит, като използуваме частни сведения, да установим поне приблизителният брой на българското население, живяло в горепосочените околии до 1912 година.
По сведения на Българската екзархия в Западна Тракия под нейното ведомство е имало 44 665 души. [40] Те обитавали по-компактно Ахъчелебийска каза (Смолянска) — 14 947 души; Гюмюрджинска каза — 11440 души; Дедеагачка каза — 11329 души и т. н. [41] Осезателното преобладаване тук на мохамеданския елемент над християнското население идва от огромното число помохамеданчени българи. Според изчисленията на Ст. Н. Шишков, които вече отбелязахме, в Одринския вилает са живели не по-малко от 131 445 души българи мохамедани. [42] От тях само 9225 души са посочени в казите на Източна Тракия. Следователно, в районите на запад от Марица, помохамеданчените българи са възлизали най-малко на 122 220 души. [43] Ако към тях прибавим и числото на българите екзархисти, ще получим 166 885 души. Но за да бъдат пресмятанията ни по-точни, нужно е да се отчетат най-малко още две обстоятелства. В Западна Тракия живеят и известно количество, при това не малко, българи патриаршисти (гъркомани). Тях Рихард фон Мах изчислява към 1906 г. на 11976 души. [44] Дори и да не са съвсем точни, неговите сведения са при-
73
близително верни. Другият факт, който трябва да се вземе под внимание е този, че не всички освободени територии на запад от Марица бяха включени в пределите на Гюмюрджински окръг. Част от българомохамеданите извън него — например онези, които населяваха Дьовленска (Девинска) околия, Димотишка каза, останаха в пределите на Турция.
След Втората балканска (Междусъюзническа) война, етническата картина в Западна Тракия претърпя чувствителни промени. Гърците масово напуснаха областта още през 1914 г. Подбуждани от правителството в Атина, те се надяваха да се настанят по къщите и имотите на прокудените българи от Егейска Македония. Изоставиха своите домове и част от турците, предимно онези, които до 1912 година живееха по долното течение на Марица. Според някои сведения, които могат да се приемат за приблизителни, броят на мюсюлманите, напуснали Западна Тракия след Балканската война, възлизал на около 20 000 души. [45] Основната част от тях бяха турци, но имаше и много българи мохамедани. [46] За емигрирането на част от мюсюлманския елемент, допринесоха безспорно политически и религиозни съображения. Но тук е нужно да добавим и стремежа на младотурците да денационализират Източна Тракия, като на мястото на прогоненото българско население настанят мухаджири от Западна Тракия.
Преломните събития в Тракия засегнаха силно и християнското българско население. Десетки села бяха разрушени и опожарени, а техните мирни жители — безжалостно избити или прогонени от родните им огнища. Оцелелите намериха подслон и препитание в България, откъдето след няколко месеца правителството на В. Радославов ги изпрати в Гюмюрджински окръг. [47]
През декември 1914 г. българските административни власти изготвиха подробна статистика на населението в Гюмюрджински окръг. Оказа се, че в десетте му околии живеят 342 373 души, разпределени по околии както следва: Гюмюрджинска селска — 63 101; Гюмюрджинска градска — 31 720;
74
Даръдеренска (Златоградска) — 17 320; Дедеагач-ка — 27 026; Егридеренска (Ардинска) — 41536; Кошукавашка (Крумовградска) — 41 800; Ксантийска — 37 448; Ортакьойска (Ивайловградска) — 24 972; Пашмаклийска (Смолянска) — 33 777 и Софлийска — 23 673 души. [48]
Тези сведения също са приблизителни, тъй като в момента на преброяването се извършваха големи етнически размествания, които трудно можеха да бъдат абсолютно точно регистрирани. Преброяването на населението стана не под ръководството на Дирекция на статистиката, а с тази трудна и деликатна работа беше натоварена администрацията, която нямаше необходимите кадри, опит, а и подготовка. [49] Ето защо не е чудно, че пред мирната конференция в Париж през 1919 г., българското правителство предостави за същото преброяване данни, които не съвпадаха напълно с онези, съдържащи се в доклада на окръжния управител. Според тях през декември 1914 година в Западна Тракия са живеели 351 221 души (т. е. с 8856 души повече). По народностите се разпределяха както следва: 149 530 българи (86 363 християни и 63 167 мохамедани); 170 285 турци; 32 319 гърци; 1763 евреи и 3319 разни други етнически групи. [50] Най-много българи християни живееха по долината на Марица и по самия беломорски бряг, докато българите мохамедани преобладаваха в Централните Родопи (Пашмаклийско, Даръдеренско и Егридеренско). Турците доминираха в Гюмюрджинско и Кошукавашко. Основната част от гърците живееха в Софлийско и Ортакьойско. Това разпределение даваше предимство на българите, които владееха не само брега на Егейско море, но и се вклиняваха между Гюмюрджинската група турци и Източна Тракия.
Колкото парадоксално да е, в посочената статистика силно е завишен броят на турците за сметка на българомохамеданите. Обяснението на този факт можем да потърсим в особеното вътрешно и международно положение на България и политиката на либералната коалиция. Под натиска на Турция, правителството на В. Радославов разреши на покръстените българомохамедани да се въз-
75
върнат към предишната си религия. Либералите предпочетоха да не притесняват мюсюлманския елемент с оглед на свои користни цели. При тази обстановка част от българомохамеданите се записаха за турци. Това твърдение се доказва от факта, че в статистиката от 1914 г. за Ксантийска околия не са посочени изобщо българомохамедани, а в Даръдеренска и Егридеренска околия техният брой е силно намален. Може да се приеме, че числото на турците е завишено с около 20 000 души, за сметка на българомохамеданите. Следователно, за да бъде етническата картина в Западна Тракия по-точно очертана, то с приблизително толкова трябва да се намали броят на турците и съответно увеличи онзи на българите [51] Нека не забравяме и това, че от областта през 1913—1914 г. се изселиха значителен брой българи мюсюлмани.
Изложените статистически сведения за населението на Гюмюрджински окръг показват колко неосведомени са били онези политици, които предлагаха новоосвободените земи да бъдат наречени „тракийска колония” и да се третират така, както англичаните и французите се отнасяха към своите задокеански владения. Достоен отговор на писаното в този дух във в. „Мир” даде Антон Страшимиров, който го окачестви като „едно печално недоразумение, възможно само в България, където не се счита за срамно даже държавници да не познават родината си”. [52] Изнесените от Страшимиров съображения и факти, достойно защитиха освободителната мисия на българската армия и правото на българите от Тракия, да живеят в освободеното си отечество.
* * *
Положението, което българските власти завариха в Западна Тракия, не будеше оптимизъм. Областта беше покрита с хиляди пресни гробове на избити българи и десетки разрушени и опожарени села. По-голямата част от прокудените бежанци все още скитаха без подслон и препитание из старите предели на България. Българският
76
етнически елемент, морално покрусен, обезсърчен политически и икономически разйипан, не можеше да бъде в началото стабилна опора на установената нова власт. Точно в противоположно положение се намираха мюсюлманите. Те гледаха на Западна Тракия като на временно присъединена към България. На 20 октомври 1913 г. в Гюмюрджинското окръжно управление се проведе важна среща, на която присъствуваха Сюлейман Обедин бей — ръководите на автономисткото движение, Хафуз Сали — председател на бившето временно правителство и още 18 души първенци. Тук турците изложиха с високо самочувствие своите искания. По нареждане от Цариград те се съгласиха да работят „за взаимно споразумение и затвърдяване приятелството между двете държави”, но силно държаха на принципа за съвместно управление, и то в следната форма: официален език — турски и български; турски съдилища; окръжен управител турчин; околийски началници турци и т. н. [53] Турските първенци проявяваха нетърпимост в своите претенции и се опитваха „да диктуват за хода на положението”. Те не признаваха никаква българска власт освен военните и назначения за градоначалник Мурад бей, когото възприемаха като „пратеник на турското правителство с права губернаторски — неограничени”. [54]
Бившите водачи на автономисткото движение имаха право да ползуват телеграфа, да провеждат събрания по всички населени места и т. н. Обяснения на изложените необичайни факти намираме в заявлението на Сюлейман бей, направено пред висш български чиновник в Гюмюрджина: „Дошъл съм тук по искане на Талаат бей и генерал Савов, с поръка да дам съдействие за омиротворяване и успокояване духовете на мюсюлманското население и най-важното — ако мога да го кажа на Вас, за уговаряне условията и начина на действията ни спрямо Гърция. Ето защо аз Ви моля, да ме запознаете с всички Ваши главатари четници, за да мога да правя уговорки и с тях.” [55]
Не беше по-различно положението и във втория по значение град и най-голям промишлен цен-
77
тър на Западна Тракия — Ксанти. Пристигналият тук на 25 октомври 1913 г. околийски началник Борис Мандушев рисува една картина, която с нищо не се различаваше от онази в Гюмюрджина, освен че я допълваше. Ще приведем само един пасаж от обемистия му доклад, изпратен до окръжния управител, където най-ярко е характеризирано състоянието на духовете и фактическото положение в най-западната околия на Гюмюрджински окръг: „В управлението заварих освен бившия началник, но и 62 души стражари, от които 43 турски, постъпили от Републиканското правителство със своята униформа. Макар че получих заповед да уволня последните стражари, аз, за да не възбудя турското население от тактичност, намерих за добре да ги оставя, за което добих разрешение, след като изложих причините. Въпреки това, аз постепенно ги уволнявах, докато сега се намали числото им на 18 души.
Когато дойдох се забелязваше възбуждение от страна на турското население, нещо, което бе резултат на това, че от времето на турското правителство бяха останали офицери и други, които твърде много влияят на населението. Вън от това, когато окупираха града нашите войски, за да не възбудят населението, не се постараха да го обезоръжат и последното се чувствуваше силно. След това от военните власти се покани и населението, без да се правят обиски, да предаде доброволно оръжието си, обаче в резултат се събраха 200 пушки, когато, според моите положителни сведения, то разполага понастоящем с повече от 20 000 пушки.” [56]
Мандушев се опитва да овладее положението, като се среща с най-влиятелните турски първенци. Още на втория ден от престоя му в Ксанти, той е посетен от Мехмед паша, от мюфтията, от по-видните бегове, както и от всички турски офицери, останали от т. нар. Републиканско правителство. Новият околийски началник иска да ни внуши, че българските власти желаят всички народности да живеят „в мир и любов”, и че целта била задружно да работят за преуспяването на „общото отечество”. [57] Мандушев си въобразява, че
78
манифестът, който оповестява с идването си в Ксанти, помогнал много да се достигне желаният резултат. Турците си дават вид на примирени с положението, докато всъщност продължават да укрепват нелегалната си въоръжена мрежа и изчакват развитието на събитията.
За да се достигне до посоченото положение в Западна Тракия, най-много допринасят българските военни власти, които заради договореностите за съвместна борба срещу Гърция не успяват да изградят авторитет на административните власти пред това „зле настроено, криво осведомено и подигравателно държащо се население”. [58]
Мащабите и силата на турската организация в Гюмюрджински окръг подробно са разкрити в един обширен доклад на Петър Чаулев до Васил Радославов. По нареждане на правителството Чаулев прави продължителна обиколка из Гюмюрджински окръг през февруари 1914 г., съпроводен от Сюлейман бей. Той има възможност на самото място да се запознае с положението и да прецени обстановката. Ето какво пише, между другото, в своето изложение популярният ръководител на ВМОРО:
„Господин министре, считайки се за достатъчно компетентен да зная що значи тайна организация, ще Ви кажа, че турското население в Гюмюрджински окръг е така добре организирано, щото пред моите очи това представлява като един човек... Не само това, има и нещо по-страшно: те са организирани в дружини, роти, взводове, нещо, което сами ми казаха, а още по-нагледно, че при посрещането и изпращането бяха строени в параден ред начело с офицерите им в цивилни дрехи... Турското население е въоръжено от главата до петите. Казаха ми, че имат няколко картечници, а по селата допускам да имат и топове”. [59]
Във всеки град организацията имаше свое официално помещение наречено
комитет хане (комитетска къща — б. а. Ст. Т.). Тук турците провеждаха събрания,
четяха вестници доставени от Цариград и т. н. Правителствената кореспонденция
от турските общини първо отиваше в съответния
79
клуб и чак тогава се отнасяше на официалните власти. Същото ставаше и със заявленията, които тук се коригираха. Всички съдебни дела межу турци се разрешаваха пак в клубовете. Градоначалникът на Гюмюрджина Мурад бей беше техен близък човек и доверено лице на турските ми нистри Талаат бей и Джемал бей.
Начело на турската организация в градовете стояха коменданти, предимно офицери. Главнокомандващ на турските сили в Западна Тракия беше Сюлейман бей, а негови най-близки помощници — Решад Саид бей и Ариф бей. Коменданти бяха както следва: Джемал Фанзи бей на Ксанти, Садък Емин бей на Гюмюрджина, Риза бей на Дедеагач, Джемал бей на Софлу и т. н. Организацията имаше свои интенданти, военни лекари и агитатори, които обикаляха селата. По начертана програма избрани офицери през два дни едни отиваха, а други се връщаха от Цариград. [60]
Само малка част от офицерите, които стояха начело на организацията, произхождаха от Западна Тракия. Те се бяха настанили тук по нареждане на турското командване, след тяхната демобилизация. Повечето от висшите началници, чийто брой се изчисляваше на около 40 души, бяха родом от Цариград или от други места в империята, но не и от Тракия. [61]
Редовете на въоръжената турска организация се попълваха от демобилизирани и преминали в запаса турски войници. Българското Министерство на войната получи сведение, че турското правителство ги освобождава и изпраща в Западна Тракия с определена цел. Голяма част от тях не бяха родени в тази област и нямаха тук никакви роднини, а идваха като „безделници, а може би и като бъдещи членове на някаква организация”. [62] Въпреки и с известно закъснение, правителството на България се принуди да вземе мерки, като нареди на Генералното консулство в Одрин да ограничи визирането на техните паспорти. По такъв начин то стесни легалните канали, които турците до този момент широко използуваха.
Подробна и доста вярна представа за положението и настроенията на турците в Западна Тра-
80
кия, намираме в обстойното и компетентно изложение на Ангел поп Киров, отначало кмет на Софлу, а след парламентарните избори и депутат в Народното събрание, изпратено до министър-председателя на България на 22 април 1914 г. Тук ще предадем само малка част от него. След като отбелязва, че Втората балканска война, която донесла „толкова пакости на България”, сломила и гръцкия елемент в Западна Тракия, Киров продължава по-нататък:
„Турската крепост, обаче, стои цяла и невредима, по-яка и по-крепка от всякой друг път. Турското западнотракийско население е здрава, непокварена земеделческа маса, фанатично и сляпо привързана към своите първенци и будители (р. м. — Ст. Тр.). Погледът и сърцето на това население са обърнати към страната, отгдето слънцето за него изгрява, и след Втората война то живее със затвърденото убеждение, че България е гостенка в Западна Тракия, отгдето скоро ще трябва да си върви... Все същата тази вяра, че скоро полумесецът пак ще изгрее над тяхната крепост, Гюмюрджина им дава кураж да се организират в тайни революционни организации, макар и това да не е по природата на турчина. При това, туй население разполага с големи запаси от оръжия, то крие и храни в своята среда разни чаталбаши и офицери от Турция, които живеят из частни къщи, из кафенета, из текета и работилници, под вид на чибукчии, слуги или работници. Мои от добри източници сведения ми казват, че в две-три турски тютюневи работилници в Ксанти живеят като работници неколкостотин обучени турски войници и чаталбашии. Цариградските агитатори кръстосват надлъж Западна Тракия и сноват постоянно между българска и турска Тракия. Българската власт, за жалост, не се опитвала сериозно да проникне в тия тайни и да залови нишките на противодържавните организации и действия, а това, струва ми се, се налага, за да не дойде работата един ден с груба сила държавата да се разправя със своите поданици, което при сегашното ни положение най-малко е от естество да ни компрометира и да послужи като лоша реклама за наша-
81
та цивилизаторска роля в новите земи.” [63] Преценката на А. п. Киров е достатъчно ясна и убедителна, за да се нуждае от допълнителен коментар. Още повече, че тя е направена от човек, който е добре информиран и от близо следи развоя на събитията в Западна Тракия.
С идването на българските войски т. нар. Гюмюрджинска република престана да съществува, но не и нейните органи като милиция, съдилища и пр. От явни те се превърнаха в тайни и подмолно, по-скоро полулегално продължаваха да действуват. Българските военни власти проявяваха търпимост по отношение на тях, тъй като се стремяха да ги използуват в борбата срещу Гърция. Със същата цел бяха формирани два големи отряда. Единият под командуването на Таяр бей имаше за задача да замине за Правище, а другият, начело с Мехсар Ефенди — за Драма (Македония). [64]
Западна Тракия играеше ролята на база за въоръжената съпротива срещу гърците в Македония. По силата на тайни споразумения между България и Турция, турското правителство имаше възможност да въоръжава мюсюлманите в Егейска Македония. Младотурците желаеха да превозват оръжието от Одрин през Димотика, Кърджали и Ксанти до българо-гръцката граница. Правителството на България се опасяваше, че ако се използува този канал, част от пушките ще бъдат укрити из турските села на Западна Тракия. Ето защо то не възприе този вариант. Беше взето решение оръжието да тръгва от Цариград с български параход и да се разтоварва на пристанището Порто Лагос, недалеч от границата с Гърция. Складирането и укриването му ставаше в с. Киречкьой, Ксантийско. Тъй като Ксанти беше най-добре организираният център на турците в близост до Гърция, то П. Чаулев назначи тук за временен представител на ВМОРО Ангел Попов, без чието знание турците не трябваше да вършат нищо. [65]
Турската въоръжена организация в Западна Тракия по особен начин дублираше българската администрация. С изграждането на местното уп-
82
равление тя успя да проникне в него и да си създаде легални проявления.
Нейни членове бяха избирани за кметове и помощник-кметове на градове и
села, за помощници на околийските началници и т. н. Така още в първите
месеци след формирането на Гюмюрджински окръг в него се установи своеобразно
двувластие, което сложи отпечатък върху административната уредба и управлението
на Западна Тракия през целия разглеждан период.