Административна уредба и управление на Западна Тракия
3.
- Администриране на Западна Тракия. Партизански назначения
- Формиране на полицейска стража
- Местно самоуправление. Привличане на турци в управлението. Мюсюлмани - помощници на околийските началници
- Обиколка на генерал Савов (ноември 1913)
- Правителствена анкетна комисия (декември 1913)
- Машинации на либералното правителство на В. Радославов за изборите за XVII обикновено народно събрание (23 февруари 1914)
- Обиколка в Западна Тракия на Петър Чаулев. Подкрепа за Радославов от мюсюлманските първенци от Западна Тракия и официален Цариград
- Победа на либералната коалиция на 23 февруари 1914 г. Обвързване с Турция и Германия, Австро-Унгария
- Чиновниците и тяхната служба в новоосвободените земи
* * *
Многобройните и сложни въпроси в Западна Тракия можеха да бъдат решени само от ефикасна и дейна администрация. Тя трябваше да прояви не само умение, но и високо чувство за патриотизъм, като дълбоко осъзнае своята отговорност.
За окръжен управител на Гюмюрджински окръг беше назначен Недялко Свинаров от с. Златица, Софийско, известен партизанин на Либералната партия. Правителството на България не се реши да изпълни даденото в Цариград обещание и не утвърди на този пост Мурад бей, депутат в Народното събрание от Айтос. [66] Секретар на окръжния управител стана Пенчо Мутафов. [67]
За околийски началници в новоосвободените земи МВРНЗ командироваше привърженици на управляващата либерална коалиция от старите предели на България. Заради злоупотреби или несправяне с работата те често се сменяха, особено през първата година от създаването на Гюмюрджински окръг. [68] Ето защо не е възможно, пък и не е необходимо, да се изреждат всички промени. Ще отбележим само онези околийски началници, които се задържаха по-продължително време в Западна Тракия, въпреки че понякога се разменяха начело на околиите. За градоначалник на Гюмюрджина правителството назначи Мурад бей. Начело на околиите стояха следните околийски началници: Гюмюрджинска селска — Ив. Минев; Даръдеренска (Златоградска) — Ат. Попов; Дедеагачка — Ст. Толтуков; Егридеренска (Ардинска) — Н. Бояджиев; Кошукавашка (Крумовград-
83
ска) — М. Каймаков; Ортакьойска (Ивайловградска) — М. Манев; Пашмаклийска (Смолянска) — Дн. Манолов; Софлийска — Д. Коларов и Ксантийска — Б. Мандушев. В Западна Тракия бяха назначени и около 25 полицейски пристави. [69]
Неуреденото положение в новите земи и наличието в тях на значително въоръжено инородно население изискваше бързи мерки по формирането на полицейската стража. Към МВРНЗ беше създадена специална служба начело с инспектор от полицията. [70] На 25 октомври 1913 г. за Гюмюрджина замина конна стража в състав от 100 души. [71] Около месец и половина по-късно, на 11 декември същата година, за там беше отправен още един новосформиран ескадрон. [72] По щата за 1914 г. в новоосвободените земи трябваше да има 75 старши и 600 младши стражари. В сравнение с 1913 година имаше намаление съответно с 25 и 200 души. [73] По преценка на полицейския инспектор Ив. Златев, който през май 1914 година направи обиколка из Гюмюрджински окръг, полицията била добре комплектувана, но „гола, изпокъсана и лошо въоръжена”. Златев настояваше пред Радославов да се увеличат заплатите на служителите в полицията, защото в противен случай всички щели да „напуснат и се върнат в стара България”. [74] Направената от полицейския инспектор констатация се отнасяше за провинцията. В значително по-добро положение беше стражата в окръжния център. В Гюмюрджина на работа били останали само онези, които желаели да служат. „Що беше дошло за кражба, що мислеше, че тук службата ще бъде башибозуклук, то се изчисти” — пише Ив. Златен. В Гюмюрджина имаше 100 полицаи, между които и 18 души турци. [75]
Друга важна задача на правителството беше местното самоуправление в Западна Тракия. То прецени, че условията не са благоприятни за провеждане на общински избори. Навсякъде по градовете и селата бяха назначени тричленни комисии. Кмет на Гюмюрджина стана Георги П. Анастасов [76], на Дедеагач — Никола Мустаков, [77] а на Софлу — Ангел п. Киров. За председател на
84
тричленната общинска комисия (кмет) в Ксанти, най-големият промишлен и работнически център на Западна Тракия, беше назначен Антон Страшимиров. [78] На този пост той остана само 4—5 месеца. Неговата будна гражданска съвест не му позволи да гледа спокойно вършените от административните власти злоупотреби. В Ксанти цареше обстановка на интриги и преследвания. Партизаните на Либералната партия успяха да издействуват пред В. Радославов уволнението на Ан. Страшимиров. На негово място беше назначен Н. Перелингов. [79]
Почти навсякъде, където имаше турци, те бяха привличани в управлението. На много места като помощници на околийските началници правителството назначи мюсюлмани. В общинските управления последните често биваха привличани като членове на тричленни комисии. В самия окръжен център Гюмюрджина заместници на Г. п. Анастасов бяха Реиф Ефенди и Хаджи Мустафа Сюлейманов. [80]
В началото на ноември 1913 г. Министерският съвет възложи на генерал Савов да направи обиколка и да проучи положението в Западна Тракия. Той посети основните административни центрове на областта. В няколко рапорта до правителството беше направена обстойна преценка на обстановката в Гюмюрджински окръг. Бившият помощник главнокомандуващ на българската армия остана с впечатление, че „успокоението накрая с твърде малки изключения, е достигнато; установен е така също до известна степен и редът”. [81] Започнало да се чувствува постепенно и доверието на местното население към новоустановените власти. В докладите беше обърнато внимание върху един сериозен проблем, който се чувствуваше почти навсякъде в новоосвободените земи. Съществуваха много противоречия и недоразумения между военните и гражданските власти. „Всичко това заедно взето съставлява една сериозна пречка за пълното омиротворяване на края, за пълното възстановяване на реда и спокойствието в него, както и за създаването на пълно доверие към нашата власт”, [82] продължаваше в пре-
85
ценните си генерал Савов. Българските военни се чувствуваха пълни господари, тъй като в Западна Тракия имаше установено военно положение. Някои офицери си позволяваха своеволия и не зачитаха гражданската администрация. Административната власт нямаше достатъчно авторитет и влияние, а и често беше в ръцете на неспособни и неподготвени чиновници. Нерядко на повърхността излизаха остри противоборства и между самите граждански власти.
По време на своята обиколка генерал Савов проведе обширни разисквания с турските първенци в Гюмюрджински окръг и констатира тяхното неудовлетворение, от това, че българското правителство нарушило някои поети в Цариград ангажименти. На първо място те отново поставиха въпроса Мурад бей да бъде назначен за окръжен управител, понеже населението го искало и такива били „дадените в Цариград обещания”. Самият генерал Савов възприе гледището на турците и настояваше пред Радославов за същото. Той считаше, че за помощник на окръжния управител турчин трябвало да се назначи вместо Свинаров друго лице, което да знае добре турски език. [83]
Генерал Савов разработи цялостна и обстойна програма, която според него можела да допринесе много „тия земи да се поставят в пътя на тяхното правилно развитие, та да може впоследствие държавата да използува всичките им богатства. . .” [84] Тъй като въпросната програма засяга почти всички основни проблеми, отнасящи се до административната уредба и управлението на Западна Тракия, ще се спрем малко по-подробно на нея.
На първо място беше предложено военното положение в Западна Тракия да остане в сила в продължение най-малко на 3 години, като се запази пълният състав на заелите я войски за година и половина. Запазването на военното положение за дълго време не беше приемливо за правителството на либералната коалиция, понеже противоречеше на неговите вътрешнополитически цели, а именно да използува населението на Гюмюрджински окръг в предстоящите парламентар-
86
ни избори. Това нямаше да бъде посрещнато благоприятно и в Цариград, а правителството на България държеше много да запази приятелските си отношения с Турция. Поддържането обаче на силни военни гарнизони в Западна Тракия се налагаше от съществуването в тази област на многобройна и добре въоръжена турска организация и затова, в крайна сметка, централната българска власт не отслаби в продължение на близо две години настанените тук войскови части.
Едно от предложенията предвиждаше да бъде изработен специален закон за управлението на новоосвободените земи, който да бъде в сила дотогава, докато се запази и военното положение в тях. През това време трябвало да се създаде и действува една заповедна и контролна инстанция, на която да се даде „пълна власт и инициатива да разрешава самостоятелно всички въпроси, отнасящи се до новите земи в кръга на известни рамки”. [85] Очевидно, генерал Савов желаеше да бъде използуван опитът на Тракийското и Македонското военни губернаторства, създадени и съществували по време на Балканската война.
Особено внимание генерал Савов отделяше на чиновничеството. Според него в разните ведомства и служби трябвало да бъдат подбрани способни и честни служители, добре заплатени (с по-големи заплати отколкото в стара България), а прослуженото време в новите земи да се удвоява за пенсия. За тези земи се предлагаше въвеждането на специална данъчна система, като се даде възможност на населението „да се посъвземе” от тежките последици на войната. Нещо повече, населението в Западна Тракия имаше нужда от работен добитък и семе за посев., И понеже то нямаше собствени средства да ги закупи, то държавата можеше да поеме задължението да им ги достави даром.
В изложението се предвиждаха комплекс от мерки със стопански характер: устройване на жп и пощенски съобщения между София и беломорските градове; бързо откриване на пристанищата в Порто Лагос и Дедеагач; прокарване на удобни шосейни пътища по линиите Ксанти—Даръде-
87
ре—Чепеларе и Гюмюрджина—Кърджали—Хасково; откриване на банкови клонове в основните административни центрове на Западна Тракия и пр. [86] Радикални мерки било нужно да се вземат по отношение На „три четвърти от състава на сегашните чиновници”, като те се уволнят, едни поради абсолютна неопитност в работата, а други поради факта, че били силно компрометирани пред населението със своите кражби и злоупотреби. Всички тези хора трябвало да се заменят „час по-скоро” със стари, опитни и с доказана честност чиновници.
Ген. Савов предложи на правителството една политика по отношение на турските първенци, която на практика вече се прокарваше в Западна Тракия и която силно засягаше националните чувства на българското население: „Изобщо в това отношение предпочитателно е да следваме английската колониална система, като, вземем мерки да привлечем на своя страна турските местни първенци, било като на някои от тях се дадат ордени, на други служби, било в кметствата, било в окръжните комисии и съвети, било пък по администрацията.” [87]
Населението в Гюмюрджински окръг имаше безспорна нужда от болници, училища, читалища и т. н. Генерал Савов препоръча да се обърне особено внимание на учителите и свещениците. Първите да не се вземали измежду „крайните елементи”, а вторите да били „измежду най-интелигентните”. Трябвало да се прегради достъпът в новите земи на разни нездрави елементи, тъй като краят бил пълен с такива аферисти, които, злоупотребявайки със своето положение в България, незаконно се обогатявали.
Като се стремеше на всяка цена да омаловажи съществуването на силна турска въоръжена организация, генералът завършва изложението си до Министерския съвет с една неотговаряща напълно на действителното положение констатация: „Краят иначе е напълно спокоен. Населението се ч предало на занятията си. Всички сведения за съществуванието на турски въоръжени чети и жандарми на революционното правителство са лише-
88
ни от всякаква основа, понеже са безусловно неверни. Даже и през краткото време от когато пълната окупация е изпълнена, краят е взел вече пълен външен вид на една земя, съставляваща част от Българската държава.” [88]
Много от изводите, съдържащи се в изложението на генерал Савов, бяха възприети от правителството на В. Радославов. Малко от тях обаче щяха да бъдат проведени на практика. Обяснение за това можем да търсим както в краткото мирно време (само две години), с които то разполагаше, така и порочните и неотговарящи на българските национални интереси елементи в политиката на централната българска власт.
Сложното положение в Западна Тракия и нуждата да бъде внесена яснота по редица въпроси, принуди правителството да изпрати тук специална анкетна комисия. Тя беше назначена на 30 ноември 1913 година и включваше в своя състав високопоставени личности. Неин председател беше генерал-лейтенант В. Кутинчев, а членове Г. Пасаров — главен секретар в Министерството на външните работи и Ив. Златев — инспектор на полицията при МВРНЗ. Комисията замина за Гюмюрджински окръг на 5 декември и до 19 същия месец посети градовете Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти. Нейната задача беше да разследва нередностите, вършени от длъжностни лица, и да се занимае с някои въпроси, които засягаха „мероприятията за въвеждането и стабилизирането на реда” в новоосвободения Гюмюрджински край. [89] Основният извод, който комисията направи за Западна Тракия и който отговаряше на действителното положение беше, че властта на българското правителство, макар и напълно възстановена, „не е още почувствувана от населението, а най-повече в селата, гдето още на много места няма представители на властта, и почти всички гръцки и турски села не са снабдени със секретар-бирници, с писари, с горски стражари и др.” [90] На много места околийските началници не бяха обиколили още своите околии и населението не беше получило нужните упътвания.
В Гюмюрджина членовете на анкетната коми-
89
сия изслушаха секретаря на окръжния управител П. Мутафов, председателя на тричленната общинска комисия (кмета) Г. п. Анастасов и началника на гарнизона полковник Пашинов. И тримата единодушно заявиха, че градският околийски началник Мурад бей бил „неблагонадежден и в услуга на бившето временно правителство”. Тези най-видни представители на военната и гражданска власт в централния град на Западна Тракия настояваха да не се дава свобода на действие „на агентите и видни членове на временното Гюмюрджинско правителство”. [91] Точно противоположни бяха исканията на турските първенци, които комисията също изслуша. Те формулираха следните искания: Мурад бей да бъде назначен за окръжен управител с всички права и привилегии на този пост; да се възстанови бившият мюфтия Ариф Ефенди; да се даде свобода на действие на членовете и агентите на бившето временно правителство, да се интересуват, да покровителствуват и ходатайствуват за турското население в окръга. [92]
Въз основа на обширната информация, която успя да получи, комисията направи следните изводи: поради близостта на Одрин и Цариград оттам прониквали разни проповедници, ходжи, агитатори и др.; след демобилизацията на турската армия в Западна Тракия са се задържали голямо количество редифи; в Гюмюрджина, Дедеагач и Ксанти останали да живеят много запасни турски офицери и в турското население се намирало несъбрано значително количество оръжие. Всичко това, съпроводено с враждебно настроеното турско население, тревожело много от чиновниците и представителите на българската власт. Разколебавала се вярата на местното християнско население в „стабилността и трайността на нашата власт в новозавладения край”. [93]
Анкетната комисия разследвала и някои други въпроси, свързани с извършени злоупотреби от страна на административните власти. Тя констатира, че почти във всички къщи на забягнали гърци имало „претършувания и разпилявания движимостите в тях”. [94] Комисията установи, че околийският началник в Ксанти В. Мандушев е вземал
90
подкупи (главно от гърци) и поиска неговото уволнение. [95] Наскоро препоръката беше приета и за нов околийски началник в този важен икономически и административен център беше назначен Д. Грозев.
След като приключиха своята работа в Западна Тракия генерал Кутинчев и неговите колеги направиха препоръки пред Министерския съвет, чието изпълнение целеше да бъде укрепена властта на българското правителство в Гюмюрджински окръг, премахване на злоупотребите и отслабване силата и влиянието на турските първенци и ръководената от тях нелегална въоръжена организация. Управляващата либерална коалиция в България, обаче се подготвяше за нови парламентарни избори. Нейното положение беше много нестабилно и имаше голяма вероятност тя да бъде отстранена от власт. Ето защо, В. Радославов и другите участници в правителствената коалиция решиха да експлоатират съществуващото положение в Западна Тракия в интерес на своите користни и теснопартийни цели. Съюзът с Турция, който те подготвяха в ущърб на българските национални интереси, им даваше големи предимства пред техните политически противници от съглашенофилските партии в борбата за спечелване гласовете на мюсюлманите в България.
* * *
Ярка представа за положението в Западна Тракия дадоха изборите за XVII обикновено народно събрание, проведени на 23 февруари 1914 година. Около тях в продължение на повече от два месеца се води упорита борба между управляващата, в България либерална коалиция и опозиционните политически партии. Месеци след като изборите бяха отминали коментариите и анализите продължаваха, като Западна Тракия остана, поради стечение на ред обстоятелства, в центъра на тяхното внимание. В тази връзка българската общественост, колкото и разнолика и с противоречиви интереси да беше тя, успя да се изкаже доста обстойно върху хода на събитията в новоос-
91
вободените земи и най-вече в Гюмюрджински окръг.
На 24 ноември 1913 година бяха проведени избори за ХVI-то ОНС. Правителството на В. Радославов желаеше да узакони и стабилизира своето положение, като получи мнозинство в парламента. Резултатите не бяха благоприятни за либералната коалиция. От общо 204 места правителството спечели само 95, а опозицията, съставена от 7 партии — 109. [96] След продължителни комбинации В. Радославов разпусна Народното събрание, което просъществува само около един месец и насрочи нови законодателни избори. [97] Сега правителството имаше намерение да включи в предизборната кампания и новоосвободените земи, като се възползува от някои предимства, които имаше в тях по отношение на опозицията. Никой още не можеше със сигурност да установи точния брой на населението в тези земи, тъй като преброяване все още не беше извършено. Правителството можеше да назове една произволна цифра и като се възползува от нея да определи също така произволно броя на депутатските мандати. В новоосвободените земи липсваха елементарни правови норми, още повече, че там имаше наложено военно положение. Във връзка с изборите органът на БРСДП (ш. с.) писа, че Западна Тракия била пълна с въоръжени турски войски в гражданско облекло, които свободно се разхождали по градове и села. „Там животът се нормира от турските закони, защото въоръженото население тях признава. Тракия още не е българска и българските власти там само се търпят. Какви избори ще се правят при тия обстоятелства, един бог само знае.” [98] — възкликва в. „Народ”.
Освободените земи в Тракия, правителството обособи в Гюмюрджинска избирателна колегия, в която бяха включени освен околиите от Западна Тракия още и Василикоска (Мичуринска), Малкотърновска, Свиленградска, Дьовленска (Девинска) и Кърджалийска. [99] Населението им се изчисляваше на 476 021 души и трябваше да избере 24 народни представители. [100] Списъкът на либералните кандидати в Гюмюрджински окръг се огла-
92
вяваше от самия председател на Министерския съвет д-р В. Радославов. В него бяха включени 12 българи и 12 турски първенци. [101] Народната партия чрез в. „Мир” прецени, че обявените цифри за населението в новоосвободените земи били „твърде много надути”. Както Народната партия, така и останалите опозиционни сили считаха, че там не трябва да се правят парламентарни избори преди да е избрана общинска власт и преди да има време, след като бъде вдигнато военното положение, да се организират политически партии. В противен случай това щяло да бъде „едно политическо мошеничество, целещо единствено да се добие правителствено болшинство”. [102]
На 22 януари 1914 година правителството вдигна военното положение в Гюмюрджински и Струмишки окръзи. [103] С този акт официално беше открита предизборната кампания в новоосвободените земи. Управляващата либерална коалиция започна многопосочна дейност в Западна Тракия, която трябваше да й осигури на всяка цена така желаната изборна победа. Залогът беше много голям, тъй като от предстоящите избори зависеше не само съдбата на правителството, но и бъдещата политическа ориентация на България. Ето защо още на 23 януари лично В. Радославов, придружен от министъра на финансите Д. Тончев потегли за Гюмюрджински окръг. На следващия ден той беше тържествено посрещнат в Софлу от генерал Кирков, окръжен управител Н. Свинаров и кмета на града Ангел поп Киров, съпроводени от много граждани. [104] Обиколката на министър-председателя в Западна Тракия продължи една седмица, през което време той посети всички основни административни центрове в Беломорието — Гюмюрджина, Дедеагач, Ксанти, Фере и т. н. [105] Навсякъде В. Радославов се стремеше да убеди българското население да гласува за правителствените кандидати. В Дедеагач министър-председателят завърши своята реч пред събраното на митинг население с думите: „Ние вярваме, че гражданите на Дедеагач и всички български граждани в нова България, ще оценят усилията на правителство” да им даде всички права на пълно-
93
правни граждани, призовавайки ги на 23 февруари пред изборните урни.” [106] Налице беше опит да се използува, в интерес на чисто партийни цели едно право, което не можеше да не даде, малко по-рано или по-късно, което и да е българско правителство.
Особено тържествено посрещане на министрите бе устроено в Гюмюрджина от около 20 000 души от различни националности. Речи произнесоха митрополит Борис и кметът на града Г. н. Анастасов. На 25 януари Радославов се срещна с турските първенци начело с мюфтията. [107] Очевидно той лично искаше да уточни с тях условията на изработените предизборни споразумения.
По време на обиколката им в Западна Тракия В. Радославов и Д. Тончев бяха придружавани от кореспондента на в. „Таймс” Баучер и кореспондента на „Кьолнише Цайтунг” Рихард фон Мах. Впоследствие и двамата публикуваха обстойни материали за положението в областта. [108]
Правителството схващаше, че в предстоящите избори на всяка цена трябва да има на своя страна местните общини. Административните власти в Гюмюрджина свикаха кметовете от целия окръг и взеха декларации от тях, че приемат да работят в изборите за правителствените кандидати. [109]
Както вече отбелязахме, либералната коалиция разчиташе изключително много на турските гласове. За тяхното обезпечаване правителството не пожали усилия. То реши да действува както пред младотурците в Цариград, така и в самата Западна Тракия. Васил Радославов установи контакт с турския консул в София и чрез него влезе в преговори и с двете страни. [110] В самата Западна. Тракия той изпрати непосредствено преди изборите двама свои емисари — инспектора на полицията Ив. Златев и известния български революционер, ползващ се с добри връзки сред турците, Петър Чаулев. [111]
Иван Златев имаше намерение да обиколи всички околийски центрове в Гюмюрджински окръг. Поради малкото време, което оставаше до изборите, той и окръжният управител Н. Свинаров си разделиха територията на две части. На 7 февруари Златев потегли към западната част на ок-
94
ръга, а именно в направление на Егридере (Ардино), Пашмаклъ (Смолян), Даръдере (Златоград) и Ксанти, а Свинаров пое по маршрута Кърджали, Кошукавак (Крумовград), Ортакьой (Ивайловград), Софлу и Дедеагач. Обиколката им продължи 12 дни и на 19 февруари двамата се завърнаха отново в Гюмюрджина. През цялото време те се съпровождаха от двама турци, които бяха „не само хора на турските бегове, но и хора на младотурския комитет, [112] извикани от Димотика. Полицейският инспектор Ив. Златев беше придружаван от Ибрахим бей, който навсякъде говореше пред турското и българомохамеданското население, че България и Турция били вече приятели и че „днешното правителство е, което прави това, затуй всички да го подкрепяте”. [113] Техният маршрут предварително се съобщаваше и те имаха възможност да дават подробни инструкции на кметове, секретар-бирници и стражари: как да закарат всички избиратели до един да упражнят правата си; как да оформят книжата от избора и т. н. В заключение на своя рапорт до министър-председателя, като преценява положението в Гюмюрджински окръг, Ив. Златев пише: „Обходеното от мен място в политическо отношение е добро. Само в Пашмаклъ предполагам, да прошарим съвсем незначително, а тъй също малко повечко в Скеча. Наредих и на двете места какви мерки да се вземат, за да няма хич шарено... Слушам за Дедеагач същото положение, но не съм се виждал с окръжния управител за да науча какво е.” [114] По негова преценка никоя от опозиционните партии нямала шансове да се добере до депутатски мандат в Гюмюрджински окръг.
В навечерието на изборите гюмюрджинските първенци се обърнаха с позив към мюсюлманското население, подпечатан от Гюмюрджинското джамийско настоятелство и носещ подписите на влиятелните турци Бекир Сидки и Мехмед Джемал. Позивът започваше с думите: „По случай предстоящите избори за народни представители, събраните в Гюмюрджина ваши първенци и бегове, като взеха предвид интереса и доброто ви, вписаха в листата 12 души мюсюлмани за депутати и решиха да работят наедно с днешното пра-
95
вителство, което е в добро отношение с нашия халиф.” [115] По-нататък турските първенци даваха подробни указания по отношение на предизборната агитация и за самите избори: да не се подават на външни агитатори; да не допуснат да бъдат подкупени с пари; да слушат и се подчиняват само на хора, които те им изпращат; да изпъждат всички, които идват с книжки неподпечатани от джамийското настоятелство, от мюфтията или от някой бивш комендант; всички да се впишат в избирателните списъци и т. н. В позива на няколко пъти се срещат предупреждения към ония, които биха се осмелили да не изпълнят дадените указания. За такива хора бил затворен „пътят на доброто и спасението”. Турските първенци предупреждаваха, че не биха търпели и онези свои сънародници, които се въздържат от гласуване, тъй като в такъв случай имало опасност да пропаднат мюсюлманските депутати: „Тъй че, който не гласува за нас, той е изменник на вярата ни” [116] — продължаваше позивът. Първенците завършиха своето обръщение с думите: „Настоящето възвание да се чете и проповядва в джамиите и на ходжите, като при прочитането всички да си отварят ушите.” [117]
Активната подкрепа, която даваха на либералното правителство мюсюлманските първенци от Западна Тракия, се допълваше и от официалните кръгове в Цариград. Техни агенти и емисари обикаляха между турското население и го увещаваха да гласува за привържениците на В. Радославов. В своята агитация те използуваха често и несъстоятелни аргументи, като тези, че ако правителството не спечелило, турците щели да бъдат изгонени от Западна Тракия. [118] Цялата тази кампания се ръководеше от младотурския комитет в Одрин, който прокарваше официалната политика на своето правителство. Отбелязаното даде основание на в. „Мир” да пише: „Ако правителството добие болшинство от 5—6 гласа, както се хвали, то с право може да се нарече правителство на Негово Величество Султана.” [119]
Опозиционните партии нямаха нито достатъчно време, нито пък възможности да се противопоставят на правителствените кандидати в Гюмюр-
96
джински окръг. Само Демократическата партия успя да си създаде опора сред българското население. Затова допринесе нейната агитация в Западна Тракия, която се ръководеше от членовете на централното й ръководство М. Такев и Ан. Ляпчев. [120] Благоприятна почва за агитация сред българското население имаше. Десетките хиляди бежанци силно страдаха от недостатъчните грижи на правителството по тяхното настаняване и прехрана. Местните българи пък не можеха лесно да се примирят с факта, че турските първенци, които носеха главна вина за разоряване на техните села и избиха хиляди българи по време на т. нар. Гюмюрджинска автономна република, са на почит и уважение пред българските власти. [121]
Опозиционните агитатори биваха подлагани на гонения и безцеремонно преследване от страна на административните власти. Председателят на либералната партия в Софлу, Георги Гарилов в писмо до В. Радославов без стеснение отбелязва: „Агитатори от противния лагер капят като круши, но веднага, като ги узная, предавам ги на околийския началник, който веднага ги изпраща откъдето са дошли.” [122] Самият окръжен управител беше заявил открито, че на всяка цена ще попречи на опозицията да агитира в неговия окръг. [123]
Ярко описание на предизборната „агитация”, която водеше правителствената коалиция в новоосвободените земи, прави „Работнически вестник”, който отправи остри обвинения срещу властта заради нейните своеволия. [124] Тесните социалисти с възмущение протестираха срещу действията на градоначалника Мурад бей, който с терор и заплашване осуетяваше събранията на опозицията. „В Софлу открито се екстернират неприятни на правителството граждани; околийският началник е начело на полицейска шайка, която, преоблечена и с фесове на главата, тероризира, заканва се, че ножът ще играе, ако не се гласува за правителството” [125] — допълваше колоритната предизборна „агитация” социалистическият вестник.
Подобно положение на терор и насилие цареше и в Ксанти. Тук БРСДП (т. с.) беше успяла да създаде своя организация сред тютюноработниците, които бяха около 8—10 000 души. Още на 12
97
януари 1914 година социалистическата група в Ксанти проведе свое събрание, на което бяха обсъдени предстоящите задачи, свързани със законодателните избори. Стигна се до заключението, че членовете на групата трябва да започнат усилена агитация сред тютюневите работници, които били подложени на „една чудовищна, от никого неограничена експлоатация, за да ги спечелим за Тютюноработническия съюз и за социализма”. [126] Срещу действията на БРСДП (т. с.) властите си послужиха с полицейски мерки. Кметът отказа да даде избирателните книжки на 30 привърженици на тесните социалисти под предлог, че били загубени. [127]
В предизборната борба правителството на Радославов не се поколеба да използува и нещастното положение, в което се намираха хиляди бежанци. Тези хора, оставени без покрив, без работа и препитание, се тъпчеха по чужди жилища. Те протягаха ръка за къшей хляб пред разни правителствени комисии. Властта не се посрами да използува за свои цели тези нещастни хора, като заедно с парчето хляб им подаваше и правителствената избирателна бюлетина. [128]
Голяма стойност за правителството имаше обиколката в Западна Тракия на Петър Чаулев. Той влезе в Гюмюрджина на 21 февруари „тържествено посрещнат от турското население”. Негов придружител беше лично Сюлейман бей. В деня на изборите двамата посетиха на няколко пъти избирателните секции. На мюсюлманите беше издадена заповед от техните комитети „и тежко болните, ако не могат пеш, то със специална кола, да отидат и гласуват”. [129]
Изборите на 23 февруари 1914 г. дадоха така необходимата победа на либералната коалиция. Правителството спечели 126 депутатски мандата срещу 119 на опозицията и с това мнозинство от 7 гласа в XVII ОНС. [130] Най-много гласове от всички 14 избирателни колегии в страната то получи в Гюмюрджински окръг. Поради изключителната важност на тези резултати, ще се спрем малко по-обстойно на тях. От проведените избори в Западна Тракия правителството се сдоби с 22 мандата, точно толкова, колкото във Видински, Кюстендил-
98
ски, Врачански и Варненски окръзи взети заедно. Тук то не успя да вземе само два мандата, които бяха спечелени от Демократическата партия. [131]
В Гюмюрджински окръг имаше записани 99 259 избиратели, от които гласуваха 83 538. Процентът на взелите участие в изборите тук беше много по-висок в сравнение с останалите окръзи на България. В Пловдив срещу 110 273 записани избиратели имаше подадени само 75 106 бюлетини; в София съответно срещу 120 444 — 71 918, в Търново срещу 113 601 — 66 387; в Стара Загора срещу 109 459 — 79 194 и т. н. [132] Гюмюрджински окръг стоеше на пето място по броя на записаните избиратели и на първо по подадени бюлетини. Гласувалите тук избиратели далеч надхвърляха гласувалите в който и да е от останалите окръзи в страната. От горепосочените 83 538 бюлетини за либералната коалиция бяха подадени 71 440 (85,5% от действителните бюлетини). За останалите окръзи тези цифри бяха съответно: Бургаски — 19 413; Варненски — 11 400; Видински — 12 439; Врачански — 17 054; Кюстендилски — 14 599; Пловдивски - 33 545; Плевенски — 20 818; Русенски — 20 519; Софийски — 30 520; Староза-. горски — 20 228; Струмишки — 18 776; Търновски — 21 043 и Шуменски — 24 936. [133] От опозицията единствено Демократическата партия успя да получи по-значителен брой гласове — 8 214. За Прогресивно-либералната партия бяха подадени 2 364 бюлетини, БРСДП (о) — 631 и за БРСДП (т. с.) — 170. Останалите опозиционни партии не получиха никаква подкрепа от избирателите в Гюмюрджински окръг. [134]
Обяснението на горепосочените резултати се крие в организираното и компактно участие в изборите на мюсюлманския елемент, състоящ се от турци и българомохамедани. Имаше общини, където бяха гласували абсолютно всички записани в избирателните списъци: Кирковска община — записани 585 души, гласували 585; Устрелска — записани 408, гласували 406; Томрукьойска — записани 540, гласували 534; Чакалска — записани 520, гласували 516; Карамусалийска — записани 346 избиратели, а гласували 348 (!) и т. н. [135] Жи-
99
вописната картина пред избирателните урни е описана много точно от дописника на в. „Народ” в Гюмюрджина. „През целия ден секциите бяха задръстени от турци, които се тикаха към вратите на изборното място, тласката се, псуваха, а на места се и биеха, кой по-напред да влезе да гласува. Тук бяха дошли сакати, болни, немощни, идиоти, слепи... В една секция неколцина турци, изгубили надежда, че ще дойде и тям ред да гласуват, се промъкват през прозорците.” [136]
В XVII ОНС бяха избрани всичките 12 мюсюлмански кандидати от Гюмюрджински окръг: Махмуд бей Щукриев, Едхем Рухи бей, Хашим бей, Мехмед Паша, Хафуз Сали, Салим Хаджи Ахмедов, Хюсни Хюсеинов, Мехмед Абедин, Исмаил Хакъ бей, Тефик Хаджи Ахмедов, Хаджи Юсуф Ибрямов и Мехмед Кемал. [137] От други краища на България бяха избрани още 4 представители на мюсюлманското население. Така групата на депутати мюсюлмани в българското Народно събрание достигна 16 души. [138]
Гюмюрджинските депутати в XVII ОНС образуваха компактна група, която по волята на Цариград подкрепяше правителството на В. Радославов. Благодарение на тях, либералната коалиция се задържа на власт и управлява България в решителни за народа и държавата години. Мюсюлманите депутати енергично действуваха за по-тясно обвързване с Турция и нейните съюзници — Германия и Австро-Унгария. Те бяха поддръжници и крепители на онази политика, която доведе България до втория национален погром.
Гюмюрджинските депутати играеха определена роля и в административната уредба и управлението на Западна Тракия. Без тяхното благоволение беше трудно да се задържи дори окръжният управител. Само за няколко години, в резултат на енергичните им усилия, бяха сменени начело на Гюмюрджински окръг няколко окръжни управители. Заслужава да бъде отбелязан поради неговата особена важност и още един факт. Като се възползуваха от възможностите, които им даваше Цариградският мирен договор, турските депутати в Народното събрание се уговориха с правител-
100
ството да запазят старото си поданство в продължение на 4 години. [139] Тази публична тайна накара група българи от Западна Тракия (от гр. Гюмюрджина) да пишат на министър-председателя Васил Радославов: „За забелязване е, че те след камарата никой път не стоят в България 1—2 месеца наред, а само сноват до Цариград и обратно. Там даже са и семействата им. . .” [140]
Въпросът за депутати беше широко обсъждан в печата на политическите партии. На правителствените обяснения, че и в предишните състави на Българското Народно събрание е имало почти същия брой представители на мюсюлманското население в България, бяха противопоставени неопровержими аргументи от страна на опозицията. Спореше се не колко, а как са избрани. В миналото те се избираха като членове на различните политически партии, а не като бивши управители на Западна Тракия и „чрез агитация на турските консули и младотурски емисари”, както писа в. „Мир”. [141]
Като привлече в своя подкрепа мюсюлманското население, правителството на Радославов отблъсна българите християни от Западна Тракия. Възвърнатото самочувствие на мюсюлманите, тяхното осезателно присъствие в органите на местното и дори на централното управление действуваше угнетяващо върху българите християни. [142]
Поведението на българското християнско население в Западна Тракия по време на изборите изненада правителството. Почти навсякъде то даваше вид, че ще гласува за либералите. Привикнало при управлението на турците да действува конспиративно, то не бързаше да даде израз на своите чувства. Мнозинството от българите разкриха своето отношение към играта на правителството с турските водачи едва пред избирателните урни. [143]
Правителството на В. Радославов не можеше да не бъде обезпокоено от положението в Западна Тракия. Ив. Златев, един от най-приближените до министър-председателя хора й шеф на полицията, излезе с обширни статии в официоза на Либералната партия в. „Народни права”. Той се опита да обясни и оправдае поражението на либе-
101
ралната коалиция сред българското християнско население в Гюмюрджинстки окръг със стремежа на това население да доминира, нещо, което правителството не допускало и било за равноправие между различните народности. На твърденията на Демократическата партия, че политически по-съзнателното българско население гласувало за тях, Ив. Златев отговори: „Аз ще кажа тъкмо противното: че турците, повечко политически съзнателни, гласуваха напълно съзнателно за либералната партия, за нея гласуваха и повечко съзнателните политически българи, а част от тия последните гласуваха несъзнателно за демократическата, без оглед на някакво партизанство, а просто като руска листа, противотурска листа.” [144] Инспекторът на полицията не можеше да не си дава сметка за истинските причини за създаваното в Гюмюрджински окръг положение. Именно той беше един от пратениците на Радославов, развеждан от емисаря на младотурския комитет Ибрахим бей из турските и българомохамеданските околии на Западна Тракия. Без да съзнава, Ив. Златев обаче се беше изпуснал и каза една неопровержима истина. Мнозинството българи в Гюмюрджински окръг, както и в останалите части на България, не одобряваха правителствената политика, която постепенно обвързваше страната с централните сили и я противопоставяше на нейната освободителка Русия. А това съвсем не беше политическо късогледство.
* * *
Един от основните въпроси, който непрестанно вълнуваше българската общественост, засягаше чиновниците и тяхната служба в новоосвободените земи. Тъй като в Тракия нямаше достатъчно добре подготвени хора, службите в различните ведомства се попълваха с командировани от старите предели на България служители. Условията за живот на новите им местожителства бяха много тежки. Тъй като Западна Тракия стана, непосредствено или косвено, в продължение на близо една година обект на военни действия, поскъпването на живота тук беше извънредно голямо. По
102
тази причина почти всички държавни чиновници и служители искаха да бъдат преместени обратно в старите предели на България. Преживяването с обикновените заплати беше много трудно, особено за онези, които получаваха ниски възнаграждения. В много случаи трябваше да се апелира „пред съзнанието на дълг към държавата и отечеството”, [145] за да бъдат те задържани по местата си. Тъй като животът в новите земи беше „неимоверно скъп”, по липса на средства повечето от чиновниците и служителите не можеха да доведат своите семейства и правеха двойни разходи. Мнозина от тях бяха дошли в Западна Тракия подведени от обещаните им дневни пари, съгласно постановление на Министерския съвет от 18 октомври 1913 г. Бяха изминали близо 8 месеца оттогава, а окончателно решение на въпроса нямаше. Последваха масови протести от страна главно на телеграфопощенските служители. На 29 май 1914 г. от всички краища на Западна Тракия постъпиха протестни телеграми, подписани от десетки служащи. Телеграфопощенските служители от Мъстанли (Момчилград) например пишеха: „Нуждите и глада ни карат да отидем до край.” От Ортакьой (Ивайловград) съобщаваха, че останали само на заплатите си, отделени от своите семейства, потънали в „дългове и болести”. Телеграми с идентично съдържание постъпиха от Софлу, Порто Лагос, Ксанти, Гюмюрджина, Фере, Пашмаклъ (Смолян) и т. н. [146] Акцията на телеграфопощенци даде очаквания резултат. На 23 юли XVII ОНС гласува закон за плащане дневни пари на държавните служители в новите земи. Всички получиха дневни пари в следния размер: служители с годишна заплата до 1200 лева — по 1 лв.; до 2 400 лева — по 1.50 лв. и от 2 401 лев нагоре — по 2 лева на ден. Законът трябваше да бъде в сила две години, като се започне от 1 януари 1914 г. [147] Въпреки това, чиновниците оставяха впечатление у населението, „че живеят и работят на временни начала в една чужда страна, която скоро ще трябва да изоставят”. [148]
Докато част от чиновниците тънеха в мизерия, то мнозина от онези, които упражняваха властта, бяха дошли в Западна Тракия с нечисти намере-
103
ния, водени от стремежа за бързо и лесно забогатяване. Управляващите либерални партии изпратиха тук онези свои партизани, на които не бяха успели за намерят служби в старите предели на България. Компрометиращи материали бяха публикувани във в. „Народ”. [149] Особено силни и разобличителни статии за администрацията в новоосвободените земи се появиха по страниците на в. „Нова България”. [150] Безпощадни материали бяха напечатани и в „Работнически вестник”. [151]
Острите квалификации в печата носеха белега на политическите пристрастия и се влияеха от политическата борба, след преживяната от българския народ национална катастрофа. Но в тях се съдържаше и голяма доза истина за онези хора, в чиито ръце българската буржоазия постави управлението на новоосвободените земи след толкова жертви и страдания. Техните прояви накараха уважавания учен А. Т. Балан с възмущение да напише: „Там, сякаш липсват дейците с по-твърди нравствени начала, а изобилствуват ония, за които началата се подчиняват на личната изгода, па макар за пакост на народ и държава. Това е нещастие за новите ни земи, както и за старите.” [152]
В Западна Тракия нямаше редовно, по законен ред избрани общински власти. Тук правителството направо си назначаваше свои хора, най-често партизани на коалираните либерални партии. [153] Пренебрегването на местната интелигенция, доколкото я имаше, държането й настрана от управлението, въпреки че тя най-добре познаваше своя роден край, предизвика основателни протести сред българското население в Гюмюрджински окръг. [154] Последваха изложения до правителството, в които се негодуваше срещу общинските власти. Заслужава да бъде отбелязано по този въпрос мнението на група гюмюрджински жители, които от името на своите съграждани изпратиха подробно изложение до В. Радославов. В него те отбелязваха, че натрапените им управници считали родния им край за „африканска провинция, която може да удовлетвори безропотно техните хищнически намерения и лично добруване”. [155] В продължение на цяла година общинската и окръжната постоянни комисии, не само нищо положително не предпри-
104
ели, но направили тях местните българи, които със „свръхчовешки усилия сме се стремили тук по време да издържаме българщината и да накараме турското правителство да признае нашето съществуване като нация, да се червим пред другите нации, населяющи града ни”. [156] Гюмюрджинските граждани настояваха пред Радославов, който беше и министър на вътрешните работи, да уволни съставите на общинската и окръжната постоянни комисии, като ги замени с местни, честни и популярни хора, които да служат не за заплати, а за „благосъстоянието на гражданите, както и за повръщане престижа на тези две учреждения, най-зле уронен от сегашните им представители”. [157]
Сред местните управници често липсваше разбирателство, доверие и единомислие. Съществуваха непрестанни боричкания за власт. Това се чувствуваше най-осезателно в Гюмюрджина: „Прави впечатление, че там окръжният управител е нещо като крал, генералът — император, финансовият началник — лорд, съдиите и прокурорът — непогрешими папи и пр. Никой с никого не се среща и счита за обидно да се посъветва, да се разбере с другите органи на властта” [158] — писа в своя рапорт до Министерския съвет началникът на отделението за държавни имоти при Министерството на земеделието и държавните имоти (МЗДИ) Кр. Доцев, след една продължителна командировка в Западна Тракия.
Авторитетът на административните началници беше много нисък. Самият окръжен управител Н. Свинаров водеше със себе си десетки свои привърженици от с. Златица, които назначи като кметове, секретар-бирници, старши стражари и т. н. Неговият брат беше кмет на Макри. Шуреят му — секретар на кметството. Бащата на П. Мутафов, секретар на окръжния управител, стана също кмет, единият му син — секретар-бирник, другият — писар и пр. [159] По този повод в. „Беломорски глас” с ирония писа: „Зер, в този край не са се родили ербап хора да изпълняват тия „деликатни” служби.” [160] Петър Чаулев, който, както отбелязахме, също беше направил голяма обиколка из Западна Тракия и подробно се запозна с обстанов-
105
ката в този край, обърна внимание в своя рапорт до В. Радославов, че Свинаров нямал вече авторитет и „колкото един стражарин”. [161]
Дейността на част от административните власти беше от естество да посее разочарование сред българското населние в Западна Тракия, което с надежда гледаше на България и възторжено посрещна освободителните войски по време на Балканската война. Нещо повече, неговите най-добри синове се сражаваха по бойните полета в редовете на Македоно-одринското опълчение и стотици от тях дадоха живота си за освобождението на своя роден край.
Песимистичното настроение, което човек добиваше от държанието на властите в Западна Тракия, се разведряваше от поведението на българския войник: „Той клетникът е едничкото изключение, горд, стегнат, винаги буден и със зорко око изпълнява своя дълг към Отечеството. Войнишката стегнатост, веселост, честно и безкористно служене е една утеха, една насмешка над пигмеите користолюбци. Във войнишката чистота и непоквареност населението вижда българската мощ. Веселото и охотно прииждане на новобранците с песни и викове „Ура, да живее България!”, е най-милата картина в новите земи” [162] — продължава в обширния си рапорт Хр. Доцев.
В освободените земи управляващата буржоазия не успя да изгради такова управление, което напълно да отговаря на нуждите и очакванията на българското население. Много фактори допринесоха за това, но един от тях заслужава особено внимание. Преди Балканската война, всички в България мислеха за освобождението на своите поробени братя в Тракия и Македония, но малцина си даваха сметка за цялата сложност на този проблем. В програмите на буржоазните политически партии липсваха ясни идеи. Очевидно, войната ги завари неподготвени и те нямаха изработени конкретни възгледи за организацията и управлението на новоосвободените земи. При тези условия котерийните борби и партизанските борич-кания играеха голяма роля. Решаването на жизнено важния национален въпрос се оказа в плен на тесногръдите и ограничени класови и партийни
106
интереси на българската буржоазия, тъй като установилата се традиция в стара България беше пренесена и в освободените земи.