Административна уредба и управление на Западна Тракия
4.
* * *
След изборите турските водачи укрепиха своето положение. Като депутати в Народното събрание, те имаха по-големи възможности да упражняват влиянието си върху управлението на Гюмюрджински окръг. Редактираният от Ст. Н. Шишков в. „Нова България” с основание се възмущаваше: „Ако не са тези бееве, с малки изключения от тях, турското население отдавна би се умирило и заловило за своите мирни занимания. Сега то е под тяхното влияние: продължава мълчаливият бойкот и се вторачва на българските пари. Тук на турските сватби и сюнети разнасят турското републиканско знаме. Струва ми се, че това пак по вдъхновението на беевете — членове на младотурския комитет, за да се повдига националния дух на турското население.” [163] Полицията бездействуваше, въпреки че с въпросните прояви се провокираше националното чувство на българите, особено на бежанците, оголени и ограбени от башибозука през изминалата война. Обстановката се изостряше и криеше опасности от стълкновения и дори кървави разпри. Инцидентите не закъсняха. През втората половина на май 1914 г. в Гюмюрджинско беше убит български войник. Войската се залови „с голяма енергия да потуши вълненията на турците”. [164] Мюсюлманските депутати протестираха пред Радославов, който натовари Джемал бей да проведе анкета за случая и да му докладва.
Очевидно под влиянието на събитията в Гюмюрджинска околия и като желаеше да отслаби влиянието на турските ръководители върху управлението на Западна Тракия, правителството на България уволни градоначалника Мурад бей, а на негово място назначи Рашид бей Салиев (заменен наскоро от Шамих бей — б. а. Ст. Тр.). [165] Въпреки че важният административен пост се зае отново от мюсюлманин, турските първенци тряб-
107
ваше да почувствуват над себе си властта на българското правителство. Получи се обратен резултат. Три седмици след уволнението на Мурад бей беше отстранен от своя пост и окръжният управител Свинаров. [166] Затова може да е имало много причини, но една от тях се оказа решаваща. През средата на септември 1914 г. в Гюмюрджина се събраха почти всички турски депутати. Телеграфически бяха повикани от Цариград дори и онези, които се намираха в Турция. На 17 септември те дълго разискваха различни варианти на „много остри и ултимативни телеграми” до В. Радославов. Накрая се спряха на една по-умерена, която изпратиха. В нея те предупреждаваха, а фактически и заплашваха, че ако до предстоящата сесия на Народното събрание Свинаров не бъде уволнен, те няма да дойдат в София. [167] Моментът за натиск беше добре избран. Ако турските депутати не дойдеха в София, то либералната коалиция губеше мнозинството си в парламента в един решаващ за нейната политика момент. Правителството не пожела да рискува. При тази сложна обстановка Свинаров беше заменен на 1 октомври 1914 година с Ив. Златев. [168] С отстраняването на Свинаров турските депутати преследваха и един психологически ефект. Те искаха да кажат както на турското, така и на българското население: „Ето, пак сме ние; в турско бяхме ние и сега пак ние диктуваме: махаме мютесарифина” [169] (окръжния управител — б. а. Ст. Тр.).
Още в първата си заповед, с която съобщаваше за своето назначение, Ив. Златев поиска да остави впечатление, че ще се бори за изкореняване на беззаконията в окръга. Той нареди на административните и полицейските власти да не вършат беззакония, безправия, своеволия, грабежи, да не вземат рушвети и т. н. [170] В специален рапорт до Радославов той направи преценка на всички свои околийски началници и полицейски пристави, като поиска подмяната на някои от тях. Тъй като преценките на Златев допълват и доизясняват характеристиката на административната власт в Гюмюрджински окръг, ще цитираме някои от тях. Ето какво пише той за околийския началник в Софлу Ст. Толтуков, преместен на новия си пост от
108
Дедеагач само преди няколко месеца: „Отличен наш приятел, но много неумен администратор. Не се държи добре, обича да попийва и скоро става мезе за сериозните хора. Да можеш да му се намери друга работа!. . .” [171] И същият този Толтуков, понеже беше „отличен наш приятел”, последователно беше преместван начело на три-четири околии. За околийския началник на Ортакьой (Ивайловград) М. Манев, новият окръжен управител дава малко по-различна характеристика: „Добър е администратор. Държи се добре и с военните, и с всички. Малко ръката му е длъжка. Понаправи някои работи при изселването на гърците. Няма незадоволство от никоя страна. Може да си остане.” [172] Подобна преценка Ив. Златев прави и на Кошукавашкия (Крумовградския) околийски началник Каймаков: „Добър е като приятел и като човек. Но пък некадърен да си постави авторитет. . . От Църква (Софийско) шоп, културата му малка. Дори в Кошукавак не може да се постави. Мисля, стига му.” [173] Не по-ласкава беше характеристиката и на пашмаклийския околийски началник Ст. Манолов. „Некадърен човек. Добро впечатление ми правеше в началото. Сега изучавам, че много е забъркал. Купил каруца, впряга стражарски коне, карат я стражари и взема кирия... Инак е за съжаление, но не е за тази работа.” [174]
Направените от окръжния управител на Гюмюрджински окръг преценки се отнасяха за онези хора, в чиито ръце беше съсредоточена реалната административна власт. Тях той изпрати до министър-председателя и министър на вътрешните работи и народното здраве д-р В. Радославов и в автентичността им не можем да се съмняваме. Като бивш полицейски инспектор Ив. Златев на няколко пъти обикаля Западна Тракия и отблизо познаваше състоянието на нещата. При това неговото мнение се потвърждаваше и от много други източници.
Околийски началници из Гюмюрджински окръг в края на 1914 година бяха: Гюмюрджинска селска — Ст. Стоянов; Даръдеренска (Златоградска) — Ат. Попов; Егридеренска (Ардинска) — Ив. Попов; Кошукавашка (Крумовградска) — Мл. Каймаков; Ортакьойска (Ивайловградска) — М. Манев; Паш-
109
маклийска (Смолянска) — X. Шуков; Софлийска — Ст. Толтуков и Ксантийска — Д. Грозев. В Гюмюрджинска, Ксантийска, Егридеренска и Кошукавашка околии началниците имаха свои помощници мохамедани съответно: Юсеин Молла Юсеинов, Т. X. Джамалиев, Садък бей Исмаилов и Юсуф Шехкемилов. [175] Назначението на последните беше оформено по искане на турските депутати в Народното събрание. [176] През 1815 година настъпиха някои промени в административното ръководство на някои околии, но те не бяха от такъв характер, че да променят из основи нейния облик. [177]
За председател на Окръжната постоянна комисия в Гюмюрджина правителството назначи Коста Георгиев, човек с високо образование и култура, бивш изтъкнат деец на ВМОРО. [178] С това управниците на България, направиха макар и със закъснение стъпка към привличане в управлението на новите земи на известни местни дейци. За членове на комисията бяха утвърдени Димитър Катерински, също българин от Тракия и бивш участник в национално-освободителното движение, Димитър Петрунов и Раиф бей. Председатели и членове на градските тричленни комисии станаха както следва: Гюмюрджина — Тодор Паскалев (председател), Раиф бей и Ахмед бей; Даръдере — Спиридон Димитров (председател), Ахмед Мемов и Вангел Гочев; Дедеагач — В. Шуков и Петко Бобев (тук председателят не е уточнен — б. а. Ст. Тр.); Егридере — Фета Ахмедов (председател), Мемин Ибрямов и Сали Юсеинов; Кошукавак — Яни Попов (председател) и Муса Кезимов (третият член неуточнен — б. а. Ст. Тр.); Ксанти — Димитър Кудев (председател), Наум Тенчев и Ан. Попов; Пашмаклъ — Христо Палагачев (председател), Мехмед Момчов и Васил Милушев; Софлу — Д. Бъчваров (председател), Петър Д. Петров и Христо Илиев и във Фере — Кирил Янков (председател), Кръстю Бодуров и Трифон Димитров. [179]
Прави впечатление, че през 1915 г. в градските общини бяха привлечени в повечето случаи хора от местното българско население. Промяната в политиката на правителството внесе известно успокоение сред българите в Западна Тракия. България влизаше във войната и централната власт
110
имаше нужда от спокойствие и сигурност в новоосвободените земи. От друга страна трябваше да бъде намалено влиянието на турските първенци в Западна Тракия, тъй като то ставаше опасно за българската държава в тежките военни години.
* * *
През лятото на 1915 г. в Западна Тракия настъпиха събития, оито отново привлякоха вниманието на българската общественост. На 14 и 15 юни се появиха турски чети, които завзеха няколко села и извършиха убийства на български държавни служители. [180] Правителството ги обяви за разбойнически и изнесе сведения, според които в Софлийско се появила една банда от 45 души, с цел грабеж. Административните власти вземали мерки и заловили 20 души ятаци. [181] Те заявиха, че липсват улики четниците да са преминали от турска територия. Като единствен признак за политическата им насоченост се сочеше все пак фактът, че след появяването на чета в с. Химитли, Гюмюрджинско, местните жители се присъединили към нея. Официалната версия беше, че четническото движение се появило само в две села и веднага било потушено. От обвинените 40 души, властите заловили 39, като липсвал само главният водител Дегме Мехмед Хасанов. [182] Населението доброволно предавало оръжието си, за да докаже, че няма лоши намерения. Само в с. Химитли, където на 15 юни се яви четата на Декме Ахмедов, са били предадени 350 пушки. Както депутатите, така и останалите турци се мъчеха да представят станалото за „разбойническа работа”. [183]
Въпреки че в официалната версия имаше известна истина, то тя не беше напълно вярна. Опозицията се възползува от случая и изнесе пред българската общественост нови факти. В. „Дума”, издаван от среди близки на народната партия, писа: „В Гюмюрджинско върлуват турски чети. Те са няколко. Не са разбойнически, но агитационни и терористични, органи на турския революционен комитет. Някои от четите идват от Турция, през Димотишко, а други се рекрутират от мест-
111
ното турско население... Четниците са въоръжени твърде добре, както и турското население. Цялото революционно движение в тоя нов български край се вдъхновява от Цариградския младотурски комитет и се ръководи от негови емисари, които тайно и явно сноват по села и градове. Тайни куриери постоянно минават димотишката и софлийската граници и разнасят новите нареждания на Енверпашовци и Талаатбейовци.” [184]
Опозицията се възползува от безгрижието на българското правителство и му припомни добре познати истини. То бездействувало понеже се крепяло на власт благодарение на мюсюлманските депутати из Гюмюрджинския край. Правителството на България действително се опита в края на 1914 г. да обезоръжи турското население, но „от Стамбул му се намръщиха, посочиха му някакви клаузи от Цариградския договор и то забрави, че е българско правителство.” [185] Най-близко до истината стоеше органът на БРСДП (ш. с), в. „Народ”, който се опита да свърже раздвижването на турците в Западна Тракия с преговорите, които се водеха между турското и българското правителства за поправка на южната граница на България около Марица. В тази връзка, явно по инструкции от Цариград, на 10 юни 1915 г. в Одрин се проведе голям протестен митинг. Няколко дни след него в българска територия преминаха турски емисари, които проведоха съвещание в с. Мехрикос с по-видните жители на селата Кез Веран, Кованлъ, Ешекдере, Коздере, Челеби, Козорен, Мехрикос и Химитли. Тук беше решено на 15 с. м. да се обяви бунт в крайграничните общини на селата Химитли и Мехрикос. [186] И действително на споменатата дата турците започнаха планираната акция. Енергичните действия на българските войски обаче бързо ограничиха и пресякоха бунта. Почти всички участници бяха заловени веднага. Те единодушно се разкайваха, че са били заблудени от младотурски агенти. Българските власти подведоха под съдебна отговорност всичко 119 души. Делото им беше прекратено по закона за амнистията след Първата световна война. [187]
Така наречената „Химитлийска афера” беше политическа маневра на управляващите кръгове в Цариград. Посредством митинга в Одрин и чет-
112
ническото движение в Западна Тракия, те упражняваха натиск върху българското правителство. Не може да се приеме като случайност фактът, че те подозрително съвпадаха с началото на преговорите за поправка на южната българска граница. Правителството на България постави въпроса да му бъдат отстъпени земите на север и запад от линията Мидия—Енос. Турските ръководители се стремяха да ограничат териториалните отстъпки до техния възможен минимум. В тези си домогвания те използуваха като средство за натиск върху България и мюсюлманското население в Гюмюрджински окръг.
Събитията от юни 1915 г. направиха окръжният управител Иван Златев прицелна точка на опозицията. Той беше обвинен в сътрудничество с турците. Изнесоха се факти за връзките му със Сюлейман бей, който вече заемаше отговорния пост секретар на Младотурския комитет в Цариград. Опозиционният печат обнародва много доказателства за вършени от окръжния управител злоупотреби с властта. [188] На предприетата срещу него атака от страна на опозицията, Ив. Златев отговори в няколко броя на официоза „Народни права”. [189] Въпреки това, на 1 септември 1915 г. той беше уволнен от заемания пост. [190] На негово място правителството назначи Иван Хаджиев, до този момент окръжен управител в Стара Загора. Преценката на новия окръжен управител за положението в Гюмюрджински окръг, изпратена до министър-председателя В. Радославов, най-добре характеризира резултатите от управлението на неговия предшественик: „Тук в Гюмюрджина, аз заварих едно безвластие, или по-добре една дискредитирана власт. Когато ставаше дума за администрация, полиция и кметове, всеки гледаше с отвращение ... Управителят на една страна заграбил палат, напълнил го с мебели, каквито вие не сте сънували, това направи секретарят му, това също сторили градските кметове, полицейските пристави, секретар-бирници, кметове налагали данъци на глава, комин парасъ, що още не. Когато заговорите някому за властта, той се обръща и бяга. Управител, депутат — всичко бърза да скъта нещо за черни дни. . .” [191] Възможно е новият ок-
113
ръжен управител да сгъстява боите, с цел да злепостави своя предшественик, но той в основни линии правилно отрази поведението на част от административните власти в Западна Тракия.
* * *
Важен елемент в административната организация на Западна Тракия беше уредбата на съдебното дело. От поставянето му на добра основа, насищането му с подготвени и съзнателни кадри зависеше как ще бъдат решени многото и сложни проблеми от най-разнообразен характер.
С Указ № 24 от 17 октомври 1913 година беше създаден Гюмюрджински окръжен съд със съдебен район, който обхващаше всички околии на Гюмюрджински окръг. За негов председател беше назначен дотогавашният председател на Плевенския окръжен съд Никола П. Георгиев, а за членове — К. Кънчев, адвокат, и Ал. Казански, пирдопски мирови съдия. [192] За прокурор в Гюмюрджина беше назначен адвокатът Стефан Шиваров, [193] а за съдебни следователи: Т. Вълков — член на Пловдивския окръжен съд; В. Петров, съдебен следовател при Софийския окръжен съд и Д. Динков — съдебен следовател при Кюстендилския окръжен съд. [194]
В Западна Тракия бяха открити десет мирови съдилища начело с мирови съдии: Гюмюрджина — Ат. Попов, адвокат; Ксанти — Щерю Атанасов, адвокат; Софлу — Ганю Радев, бивш мирови съдия; Ортакьой — Недю Коев, адвокат; Енидже (наскоро присъединена към Ксантийското мирово съдилище) — А. Чилингиров, адвокат; Пашмаклъ — Вл. Казанджиев, адвокат; Даръ дере — Иван Руневски, адвокат; Егри дере — Иван Кантарджиев, бивш мирови съдия; Кошукавак — К. Попов, адвокат и в Дедеагач — Т. Кукумявков, пети софийски мирови съдия. [195] В началото на декември 1913 г. в Гюмюрджинско беше открито второ мирово съдилище, начело на което беше преместен мировият съдия от Кърджали Д. Константинов. [196]
На едно от първите си заседания, проведено на 14 ноември 1913 година, Гюмюрджинският окръжен съд, като взе под внимание местоположение-
114
то на околиите, броя на населението им и съобщителните средства, разпредели Гюмюрджинския съдебен окръг на три следствени участъци. Първи следствен участък имаше седалище в Гюмюрджина. В неговия район влизаха Гюмюрджинска, Даръдеренска и Кошукавашка околии. Участъкът се завеждаше от съдебния следовател Д. Динков. Вторият следствен участък, състоящ се от Дедеагачка, Софлийска и Ортакьойска околии, имаше седалище в Дедеагач и се оглавяваше от съдебния следовател Бончо Петров. Третият следствен участък обхващаше околиите Ксантийска, Пашмаклийска и Егридеренска. Той се завеждаше от съдебния следовател Т. Вълков и имаше за седалище Ксанти. [197] След около седем месеца в това разпределение бяха нанесени някои корекции. В района на първи участък се включваше най-многобройно население. В него влизаше и самият град Гюмюрджина с голям гарнизон. От друга страна, Даръдеренска околия граничеше с Ксантийска. Материалните интереси на населението й бяха свързани с последната. Нейните жители, за да дойдат в Гюмюрджина, трябваше да минат през Ксанти, а с това губеха време и средства. По тези съображения Даръдеренска околия беше присъединена към трети съдебен район. [198]
Съгласно чл. 1 от Закона за следствените присъди, при Гюмюрджинския окръжен съд бяха открити 11 изпълнителни участъци. [199]
Съдилищата в Западна Тракия срещаха големи затруднения, тъй като тяхната дейност се натъкваше на много препятствия. Липсваха помещения и персонал. Само за няколко месеца се смениха 3—4 председатели на Гюмюрджинския окръжен съд. Още на 1 ноември 1913 година Н. П. Георгиев беше преместен по собствено желание за председател на Хасковския окръжен съд. Неговото място зае, само за един месец, председателят на Струмишкия окръжен съд В. Д. Стойков. [200] С Указ № 38 от 30 ноември В. Стойков също по собствено желание беше назначен за председател на Бургаския окръжен съд и напусна Гюмюрджина. Предстоеше мястото му да бъде заето от члена на Търновския окръжен съд Г. Тачев. [201] До неговото пристигане работата беше въз-
115
ложена на Б. Златев, член на Гюмюрджинския окръжен съд.
Членът на окръжния съд К. Кънчев, отказа да заеме мястото си и именно вместо него министърът на правосъдието назначи Б. Златев. По същия начин постъпиха и мировите съдии в Даръ дере (Златоград) Иван Руневски, в Софлу — Г. Радев и в Кошукавак (Крумовград) — К. Н. Попов. На тяхно място бяха назначени съответно Т. Петков, кандидат за съдебна длъжност при Татарпазарджишкия съд и адвокатите П. Брайнов и А. Чилингиров. [202]
Почти всички съдебни длъжности се заемаха от адвокати и съдии, идващи от старите предели на България. Това от една страна създаваше усложнения, свързани с текучеството на кадрите, а от друга — обърканост в самото съдопроизводство. Те слабо или изобщо не познаваха условията в Западна Тракия, създадените традиции на основата на старото турско законодателство. Към това може да се прибави и едно допълнително съображение. Част от дошлите в Гюмюрджински окръг съдебни служители бяха партизани на управляващите партии от либералната коалиция и преследваха лични и користни цели.
В Западна Тракия имаше десетина българи, завършили правни науки в турските университети с право на адвокатска и съдийска практика. Същите права имаха и онези, които бяха учили право и служили в продължение най-малко една година като членове на санджашки или вилаетски апелативни съдилища на брой около 35 души. Според българските закони, за да постъпят на работа по специалността си, те трябваше да бъдат подложени на държавен изпит и стаж или да се анулират придобитите им права. Последното би свело до нула похарчените от Българската екзархия средства по тяхната издръжка в турските и други училища. В този случай, както самите те отбелязаха “в едно заявление до Министъра на правосъдието „би значило още да ни се откаже и всичката заслуга, която ние сме имали нещастието да носим, като доброволно сме се съгласили да се движим сред непоносимите условия в Турция, са-
116
мо и само да се намираме като интелигентни единици измежду сънародниците ни там”. [203]
Юристите българи от бившите турски съдилища можеха да бъдат полезни, тъй като предстоеше още дълго да се борави по необходимост и със старите закони. Никой по-добре от тях не познаваше местните условия. Между тях имаше хора, които бяха служили преди Балканската война като хонорувани адвокати при Серската българска митрополия, при Битолската българска митрополия и т. н. [204]
Въпросните юристи се обръщаха многократно устно или писмено към министъра на правосъдието, а накрая и към самия министър-председател В. Радославов. Те настояваха да им бъдат запазени придобитата адвокатска правоспособност и получиха устни обещания. Министър-председателят дори нареди още в края на 1913 г. те да бъдат допуснати да пледират пред съдилищата в новоосвободените земи. Гюмюрджинският окръжен съд обаче отказа да признае техните права и ги подведе под закона за адвокатите в стара България. На 14 март 1914 г. осем души от тях се обърнаха отново с писмена молба до министър-председателя. След като му напомниха, че според Хагската конвенция и Цариградския мирен договор придобитите им права се запазват, те казваха: „Прогонени от сърби, гърци и турци, оставихме родните си огнища, преобърнати в пепелища от нашите врагове, ние се прибрахме в пределите на майка България, като хора със силно желание да допринесем нещо за нейното преуспяване, не заслужаваме ли повечко внимание?” [205]
Не след дълго въпросът за съдбата на българите юристи от новоосвободените земи беше уреден. В началото на юни 1914 г. XVII ОНС обсъди и прие законопроект, с който се допълваше законът за адвокатите. Към чл. 4 на последния бяха направени две забележки: 1. Адвокати можеха да бъдат и лица, владеещи писмено и устно български език, които са завършили правни науки преди 17 септември 1912 г. и като турски поданици са упражнявали адвокатство, или заемали съдийска длъжност в пределите на Европейска Турция преди същата дата и 2. Лица, владеещи писмено и
117
устно български език, които нямат юридическо образование, но до 17 септември 1912 г. са упражнявали адвокатство или са били съдии в пределите на Европейска Турция, можеха да бъдат помощник-адвокати. Споменатите в двете забележки лица щяха да се ползуват с тези права без да полагат държавен изпит, ако в „двумесечен срок от влизане в действие на настоящия закон подадат молба до съответния окръжен съд, съгласно чл. 9.” [206]
Множеството и сложни дела силно затрудняваха работата на Гюмюрджинския окръжен съд. Като се ръководеше от съображение да облекчи тяхното решаване, българското правителство създаде още в началото на януари 1915 г. нов окръжен съд в Западна Тракия — Ксантийски. Неговият район обхващаше Ксантийска, Даръдеренска (Златоградска), Пашмаклийска (Смолянска) и Егридеренска (Ардинска) околии. Под ведомството на Гюмюрджинския окръжен съд останаха Гюмюрджинска, Софлийска, Ортакьойска (Ивайловградска), Кошукавашка (Крумовградска) и Димотишка околии. [207]
Създаването на окръжен съд в Ксанти беше пряко свързано и с особеното стопанско значение на този град. В неговата околия се произвеждаше голямо количество и от най-високо качество тютюн. В Ксанти имаха свои складове десетки чуждестранни експортни фирми, които боравеха с огромни капитали. Техните съдебни дела обикновено се отнасяха до големи суми, подсъдни на окръжните съдилища. Експортьорите на тютюн изложиха искането си да се открие съд в Ксанти пред Пловдивската търговско-индустриална камара, в чийто район влизаше и Гюмюрджински окръг. Последната излезе със съответно предложение пред българското правителство, което го възприе и реализира. [208]
С постановление на Министерския съвет от 17 октомври 1913 година беше формирана Десета пехотна дивизия. [209] Западна Тракия образува съ-
118
ответно Десета беломорска дивизионна област с четири полкови военни окръжия (ПВО): 37 ПВО обхващаше Ксантийска, Даръдеренска и Пашмаклийска административни околии; 38 ПВО — Кошукавашка, Кърджалийска и Ортакьойска административни околии; 39 ПВО — Гюмюрджинска и Егридеренска административни околии и 40 ПВО — съответно Дедеагачка и Софлийска административни околии. [210] В основните административни центрове бяха настанени силни военни гарнизони.
Като следствие от новото териториално деление, Кърджалийското полево военно съдилище се преименува в Тракийско и се установи в Гюмюрджина. На него бяха подсъдни чиновете от частите, управленията и учрежденията, разположени по всички околии на освободените земи в Тракия: Василикоска, Малкотърновска, Свиленградска, Кърджалийска, Ортакьойска, Софлийска, Дедеагачка, Кошукавашка, Пашмаклийска, Егридеренска, Даръдеренска, Гюмюрджинска, Ениджен-иеа, Скечанска и Дьовленска. [211]
Десета дивизионна област при мобилизация, предстоеше да се попълни със запасни чинове изключително от населението в новоосвободените земи, което не беше преминало военно обучение в редовете на редовната армия с цел да се подготви обучен запас за Десета пехотна дивизия и се попълни този на Втора, Трета, Седма и Осма дивизионни области, в районите на които бяха включени част от т. нар. нови земи. Наложително беше да се проведе военна подготовка за всичкото годно да носи оръжие мъжко население. По предложение на министъра на войната генерал-майор Бояджиев, XVII ОНС прие специален закон на 1 юли 1914 г. По силата на неговия чл. 1, военните власти получиха възможност да събират периодически на учебни сборове, „всичко способно за военна служба население, (с изключение на мохамеданите) в новите земи, на възраст от 26 до 46 години включително, догдето населението получи необходимата военна подготовка”. [212] Обучението ставаше в околийските и общински центрове под ръководството на офицери, подофицери и войници от постоянните кадри.
Ръководството на военното министерство об-
119
ръщаше специално внимание на Западна Тракия. На 15 август 1914 г. лично министърът на войната генерал-майор Бояджиев замина за Гюмюрджински окръг, където направи инспекция на войските и наблюдава резултатите от военното обучение на населението. По време на обиколката си, придружен от окръжния управител Свинаров и от генералите Тошев, Янков и Дялов, той посети Гюмюрджина, Дедеагач, Ксанти и т. н., тържествено посрещан навсякъде от гражданството, духовенството, военните и административните власти. [213] В последствие традицията беше продължена и от новия военен министър генерал Фичев, който отново посети Западна Тракия през януари 1915 година. [214]
* * *
Важен елемент от уредбата на Западна Тракия беше учебното дело. Тук то имаше свои специфични особености и традиции. До 1912 г. първостепенна роля играеше църквата. Грижата за черквата и училището във всяко село или град лягаше върху църковно-училищните настоятелства, чиито членове се избираха ежегодно от местното българско население. Този изборен институт се намираше под ведомството на духовните власти. Върховен разпоредител на учебното дело в Тракия и Македония беше Българската екзархия. Назначени от нея училищни инспектори периодично обикаляха българските училища, правеха ревизии и даваха разпореждания. Издръжката на училищата се осъществяваше от приходите, постъпващи от църковно-училищните имоти, от завещания или дарения на частни лица. Икономически немощните общини получаваха материална подкрепа от Екзархията. [215]
След освобождението на Западна Тракия и включването й в пределите на България, положението се промени. Предстоеше основно преустройство на старата организация на учебното дело, като се държеше сметка за особеното положение на областта и наследените традиции.
Първият основен проблем, който се нуждаеше от неотложно решение, засягаше съдбата на бив-
120
шите екзархийски учители. Стотици от тези всеотдайни патриоти бяха прогонени от Македония и Тракия след Междусъюзническата война. Останали без работа и препитание, те се лутаха немили недраги в продължение на дълги месеци из различните български градове и предимно в София. Тези учители бяха ценен национален капитал, който трябваше да бъде умно използуван. Именно на тях предстоеше да заминат за новоосвободените земи, където те можеха да бъдат най-полезни.
Във връзка с наближаването на новата учебна година, на 31 август 1913 г. МНП издаде „Особени наредби за назначаването на учителите, които са Служили под ведомството на Светата българска екзархия”. Ето основните моменти от тези наредби: 1. Учителите с пълен образователен ценз и държавен изпит се определяха на общо основание в съответния клас и им се зачитаха годините прослужени в екзархийските училища; 2. Учителите с пълен образователен ценз, но без държавен изпит, учителствували като редовни до момента на издаването на наредбите, се назначаваха според подготовката им, за временни учители; 3. Учителите без ценз, преподавали като волнонаемни, според подготовката им също се назначаваха за волнонаемни; 4. Учителите без пълно средно образование, служили като временно волнонаемни, можеха да получат места в началните училища за една година само с разрешение на МНП; 5. Учителите с пълно средно или пълно висше образование, преподавали като волнонаемни, се назначаваха според подготовката им на седмичен час, съобразно нормите за подобни учители в България. [216]
Според горепосочените наредби, всички назначени учители получаваха годишна заплата в размер, какъвто са получавали през последната година от службата си под ведомството на Екзархията. [217]
Наредбите на МНП от 31 август имаха временен характер. Те щяха да бъдат в сила до излизането на специален закон, който трябваше трайно да реши въпроса за бъдещето на бившите екзархийски учители. Като служители на Българската
121
екзархия в миналото, всички те притежаваха определен статут. Едни от тях бяха начални, други класни, трети гимназиални и т. н. Положението им се нуждаеше от законно уреждане, още повече, че някои от тях не притежаваха необходимия ценз. В тази връзка към края на декември 1913 г. беше одобрен от Народното събрание Указ № 41 от 19 с. м. По силата на този указ, учителите от бившите екзархийски училища, преставаха от 1 септември 1913 г. да се числят под ведомството на Българската екзархия и се поставяха в разположение на МНП, което добиваше право да ги назначава на работа „дето то намери за добре”. [218] Заплатите на всички първоначални учители се установяваха на 840 лева годишно, като се счита от 1 януари 1914 година. От същата дата заплатите на преподавателите в бившите класни училища, назначени сега в прогимназиите, се определяха на 1400 лева. [219]
За нормалното развитие на учебното дело в Западна Тракия, както и в останалите новоосвободени земи, бяха необходими средства. При новите условия училището и църквата не можеха да продължават по стария път. След като училищата преминаха към държавата, църковно-училищните имоти останаха във владение на духовните власти. Очевидно сега част от разходите трябваше да поеме държавният бюджет. Въпросът за материалната издръжка на училищата в новоосвободените земи се уреди със специален закон, публикуван през юни 1914 г. Според него, разходите по уредбата и издръжката на училищата и училищния персонал по тези места, се поемаха „според местните условия от държавата или от последната и общините по определение на МНП”. [220]
Въпреки закона, откритите народни училища останаха за дълго време без средства, тъй като църковните каси бяха заключени по нареждане на църковните власти. От друга страна, самите общини още нямаха установени бюджети и не отделяха почти нищо за издръжката на училищата. [221] В същото време нуждите бяха големи. Най-остро се чувствуваше необходимостта от достатъчно и добре обзаведени училищни помещения. Дори в Пашмаклийска (Смолянска) околия, където бъл-
122
гарското просветно дело имаше солидни традиции, от 25 училищни сгради годни за използуване бяха само десет. [222] През първата свободна учебна година (1913—1914), основното училище в Дедеагач не разполагаше с почти никакви помагала. На чин вместо по две деца седяха по четири. И въпреки затрудненията, в началото на май 1914 г. тук се учеха и възпитаваха 367 български деца (237 момчета и 130 момичета) [223].
Много училища бяха силно пострадали по време на войната и реокупацията. Дори в запазените постройки всичко беше „разграбено и изпочупено”. [224] Бежанци от новоосвободените селища поискаха разрешение от Министерството на земеделието и държавните имоти (МЗДИ) да вземат строителен материал от напуснати и разрушени от гърците и турците сгради, за да си построят училища. Трябваше да бъдат преодолявани многобройни пречки от формално естество при уреждането на проблема за безстопанствените имоти. В същото време безскрупулни спекуланти, служещи си с подкупи и грабеж, трупаха състояние. [225]
Държавата, въпреки тежкото положение, в което се намираше след първата национална катастрофа, полагаше усилия да подкрепи просветата в новоосвободените земи. МНП пое основните разходи по издръжката на част от училищата. На най-бедните общини се отпускаха, макар и епизодично, парични помощи в размер от 100 до 300—400 лева, които бяха използувани най-често за „поправка на училищни сгради и за учебни помагала и покъщнина на българските народни училища”. [226] По ходатайство от страна на окръжните училищни съвети, понякога правителството отпускаше финансови и други средства при строителството на училищни здания. [227]
В сравнително благоприятно положение се намираха училищата в големите административни и стопански центрове на Западна Тракия. Тук общините разполагаха с по-значителни финансови възможности. Най-добре това се вижда от следните сведения. През 1914 г. Гюмюрджинския общински съвет отдели за училищата в града 31 388 лева, Дедеагачката община — 15 960 лева, Ксан-
123
тийската — 15 700 лева, Софлийската — 14 260 лева и т. н.228 Тези средства се увеличиха през следващата година. Само за основните училища в Дедеагач през 1915 година бяха отделени 21 130 лева. В бюджета на общината се предвиждаше още и кредит от 4 800 лева за заплати на девет първоначални учители и 11 260 лева за издръжка на смесената прогимназия в града. [229]
При тези материални условия трябваше да се развива учебното дело в Западна Тракия. Министерството на народната просвета (МНП) получи разрешение да открива през учебната 1913/14 година „български народни училища в новозавзетите земи, гдето и каквито намери за добре”, а също и да назначава нужния училищноадминистративен персонал като учители, чиновници, служители и т. н. [230] Въпреки срещаните затруднения от най-различен характер, още през първата свободна учебна година в Гюмюрджински окръг, отвориха вратите си повече от 80 български народни първоначални училища. По околии те се разпределяха твърде неравномерно: Гюмюрджинска — 24; Пашмаклийска (Смолянска) — 22; Дедеагачка — 15; Софлийска — 7; Ортакьойска (Ивайловградска) — 7; Ксантийска — 5; Кошукавашка (Крумовградска) — 3 и Даръдеренска (Златоградска) — 1. [231] През учебната 1914/1915 г. в Гюмюрджински окръг имаше вече 102 първоначални училища (93 селски и 9 градски), в които 166 учители и учителки обучаваха около 9 900 деца. [232] През следващите години броят на училищата продължи да нараства. Българското население в Западна Тракия бързо се увеличаваше за сметка на пристигащите бежанци от Македония, Източна Тракия, Мала Азия и Добруджа. Върху изоставените турски и гръцки села израстваха нови, чийто обитатели носеха крепко българско национално съзнание.
От посочените сведения е видно, че в някои от околиите броят на училищата беше нищожно малък или данни изобщо не се посочваха, както е случаят в Егридеренска (Ардинсйа) околия. Обяснението се крие в наличието по техните села на компактно мюсюлманско население. Жители-
124
те на Егридеренска (Ардинска) и Даръдеренска (Златоградска) околия бяха, както вече посочихме, почти изцяло българи мюсюлмани. По други места българите християни бяха силно примесени с българи мюсюлмани. Според някои сведения Пашмаклийска (Смолянска) околия наброявала 36 248 души, от които 29 282 българи мюсюлмани, 15 932 българи християни и малък брой власи. [233] В много от селата, населени от българи мюсюлмани, както вече отбелязахме, също бяха открити български училища, които не постигнаха особен успех в дейността си. Наскоро след Междусъюзническата война почти всички те престанаха да съществуват, а в някои от селата възстановиха дейността си старите турски училища.
Министърът на просветата отделяше специално внимание на прогимназиите в новоосвободените земи. В тях децата получаваха сравнително високо за времето образование и така се задоволяваха основните нужди от кадри за нисшия чиновнически персонал. Първите смесени прогимназии бяха открити през есента на 1913 г. в Гюмюрджина и Дедеагач. [234] Наскоро след това отвориха вратите си нови 5 — в Ксанти, Пашмаклъ (Смолян), Райково, Карлуково (Славейно) и Даръ дере (Златоград). [235] Общо в посочените прогимназии на Гюмюрджински окръг се обучаваха и възпитаваха 386 деца (289 момчета и 97 момичета). Обучението и възпитанието им беше поверено на 27 учители и учителки. [236] До края на учебната година бяха открити прогимназиални класове в Софлу и в голямото българско село Дервент, Дедеагачка околия. [237] Общият брой на прогимназиите в Западна Тракия До 1915 г. достигна 9. Преподаващите в тях учители възлизаха на 32, а обучаваните ученици — на 617 души. [238]
Прогимназиите в т. нар. нови земи се създаваха предимно на основата на бившите екзархийски класни училища. До Балканската война в тях се подготвяше голяма част от българските учители, които поемаха тежката и отговорна работа по основните училища, открити почти навсякъде из Тракия и Македония, където живееха българи.
В цяла Западна Тракия нямаше нито едно средно учебно заведение, нуждите от каквото бяха оче-
125
видни. Подтиквани от добри намерения, през лятото на 1914 година група видни граждани от Гюмюрджина подеха инициатива, като се обърнаха със съответна молба до МНП. Те настоятелно молеха да се открие в техния град пълна мъжка гимназия и непълна девическа. Общината дори подготви необходимите помещения и се съгласи да набави учебни пособия. [239] Решението на поставения въпрос се забави, а учебната година трябваше да започне. По тези причини в Гюмюрджина беше открита частна непълна смесена гимназия. [240]
Съгласно чл. 111 от Закона за народната просвета във всеки окръг трябваше да има поне по две средни училища — едно мъжко и едно девическо. По силата на това положение, министърът на просветата П. Пешев подкрепи инициативата на гюмюрджинските граждани. Той внесе в Министерския съвет предложение, частната непълна гимназия в Гюмюрджина да се развие в държавно средно училище, а също да се открие такова и в Ксанти. „Тия училища — се казваше в мотивите на министъра, като се имат предвид местните условия, ще бъдат отначало смесени, а след време могат да се отделят в самостоятелни мъжки и девически, пълни или непълни средни училища.” [241] Министерският съвет възприе предложението и на 22 ноември 1914 година издаде съответно постановление. МНП подготви законопроект, който беше гласуван от XVII ОНС на най-близката му сесия — на 19 януари 1915 г. По силата на неговия чл. 1, частната смесена гимназия в Гюмюрджина се превръщаше от 1 януари 1915 година в държавна. На МНП се възлагаше да открие от 1 септември същата година държавна непълна гимназия и в Ксанти. Споменатите две непълни гимназии щяха постепенео да се развият в „пълни смесени държавни средни училища (гимназии и педагогически училища)” [242].
На първото българско средно учебно заведение в Западна Тракия беше дадено името на Паисий Хилендарски. Откриването на началния гимназиален клас в Гюмюрджина стана с малко закъснение, по която причина много кандидати бяха заминали да учат по други училища в България.
126
Занятията започнаха едва 31 младежи (22 мом чета и 9 момичета). [243] Нямаше назначен и специален учителски персонал. Преподаваните предмети бяха разпределени между учителите от прогимназията, към която беше открит и гимназиалния клас. През следващите години положението коренно се промени. Гюмюрджинската гимназия „Отец Паисий” се превърна постепенно в пълно средно учебно заведение, в което занятията се водеха от добре подготвени учители. До 17 октомври 1916 година неин директор беше Ат. Михайлов, българин от Македония, дългогодишен заслужил екзархийски учител. [244]
Както се предвиждаше в закона, през септември 1915 г. беше открита гимназия и в Ксанти. През първата учебна година учениците в нея наброяваха около 20 души, а през следващата — вече 42. Гимназиалните класове съществуваха към прогимназията, в която учеха и се възпитаваха над 180 деца. [245] Съществуваше солидна база за превръщане на Ксантийската гимназия в пълно средно учебно заведение.
Откритите в Гюмюрджина и Ксанти гимназии имаха важно значение за укрепване на културното и политическото влияние на българите в цяла Западна Тракия. Младежите можеха да получат сравнително високо образование без да напускат родния си край. Издигна се и ролята на двата града като най-големи административни и културни центрове в Беломорието. След преживените ужаси, местните българи и настанените тук бежанци се надяваха да заживеят спокойно, отдавайки се на мирен и съзидателен труд.
Основен фактор за развитието на учебното дело в новоосвободените земи бяха учителите. През учебната 1914—1915 г. в Гюмюрджински окръг работеха над 200 преподаватели в основните училища и в прогимназиите. [246] Учителският персонал в т. нар. нови земи се набираше главно из средите на бившите екзархийски учители. Една част от тях бяха местни жители, а другата — бежанци предимно от Македония. Малцина дойдоха и от старите предели на България. Хора с високо национално съзнание и патриоти, много от бившите ек-
127
зархийски учители бяха взели дейно участие в националноосвободителните борби на своя народ. Ще приведем няколко примера, главно с учители от прогимназии, където особено добре се вижда както миналото, така и образователният ценз на тези заслужили хора. През учебната 1914—1915 година в Гюмюрджинската прогимназия преподаваха (същите вземаха часовете и в гимназията) 5 учители — 3 мъже и 2 жени. Четирима от тях бяха родени в Македония и един в Тракия. Това бяха високообразовани и с продължителна практика учители. Иван Манолов беше учил в Солунската българска мъжка гимназия „Кирил и Методий”, а в последствие завършва и Софийското висше училище през 1897 г. Директорът на гимназията Ат. Михайлов, също възпитаник на знаменитата Солунска гимназия, учи философия в Загребския университет. А. Неофитова завършва средно педагогическо училище в Солун през 1894 г., а М. Рашкова — средно гимназиално в същия град през 1898 г. Единствена Йордан Кусев не беше учил в Солун, а получава образованието си в популярния сред българите Роберт колеж в Цариград през 1886 г. [247]
Интересни сведения откриваме и в служебните досиета на преподавателите в Дедеагачката и Ксантийската смесени прогимназии. От четири учители в Дедеагачката прогимназия трима бяха служили в екзархийски училища преди Балканската война. Директорът Т. Петков известно време е изпълнявал длъжността на училищен инспектор в Одринската епархия. Прогонването на турците от Македония Н. Янишлиев посрещнал като учител в Битолската българска гимназия, а Хр. Настева е била учителка в Солунското девическо класно училище и началник на девическия пансион. Единствено Ст. Попова произхождаше от старите предели на България. [248]
Подобно беше положението и в Ксантийската прогимназия. Нейният директор К. Николов до 1912 година преподаваше в Солунската гимназия „Кирил и Методий” и ръководеше пансиона й. Н. Филипов, виден учител, преди Балканската война развивал активна патриотична и обществена
128
дейност като секретар на архиерейското наместничество в Ксанти. Пак той е бил и главен учител на класното училище в града. Останалите двама учители в прогимназията — Ив. Атанасов и Н. Адамова са били преподаватели съответно в Серско-то средно педагогическо училище и в Девическото класно училище в Прилеп — Македония. [249]
Освен българите, свои училища в. Западна Тракия имаха и останалите народности. В особено благоприятно положение се намираха турците. Тяхната училищна система беше почти изцяло запазена. Турските училища, въпреки и частни, получаваха средства от бюджета на общините. Това дразнеше местните българи християни. Повечето от тях не желаеха да се примирят с факта, че турските училища, които запазиха като цяло своите обширни недвижими имоти и притежаваха добри приходи и дори излишъци в касите си, получаваха бюджетни средства в тежки за българския народ времена. [250]