ВЪВЕДЕНИЕ
 

„В напредналия стадий на съвременната цивилизация гледаме със съжаление на притежаваните от мюсюлманите най-прекрасни части на света — страни, така облагодетелствувани откъм климат и географско положение, че са били твърде примамливи още от ранни дни от историята на земята. И тези облагодетелствувани области е трябвало поради мюсюлманското господство да останат настрана от напредъка, съпътствувал земи, далеч по-неприспособени от природата за развитие. На света няма по-богати страни или страни, които биха заели толкова важно място в семейството на народите при едно цивилизовано и християнско управление като Европейска Турция, Мала Азия и Египет."

(Бейкър. Изследване на изворите на река Нил. Уводна глава, стр. XXIX.) [4]

„Докато християнските му поданици правят една крачка, турчинът трябва да прави три. Изгледите за успех в това начинание не са в негова полза, тъй като трябва да върви срещу същността на религията си, а това му се удава с труд. Докато християните, ако и да не се реформират бързо поради ритуалите и догмите на религията си, ненапълно свързана в съзнанието им с нравствеността, лежаща в основата й, поне поради самия факт, че са християни, са в пряк контакт с напредъка на западноевропейската цивилизация".

(Лорд Странгфорд. Източното крайбрежие на Адриатическо море, стр. 365. ) [5]

„Бог знае, че нито един народ не би могъл да бъде подвластен на турското управление, без да се поквари. Но християните в Турция имат една отличителна черта — те са напредничав народ, който се стреми към светлината на Западна Европа и иска да поеме нов път на цивилизация и прогрес".

(Виж речта на господин Кобдън „Дебати върху Турция", 29.V.1863.)

Изминаха няколко години, откакто тръгнахме о г Англия с намерение да прекараме няколко месеца в Атина. Заминаването ни се дължеше на желанието ла потърсим топъл, но същевременно свеж климат за през зимата. Казаха ни, че такъв е климатът на Атина, и ние се зарадвахме на благоприятната възможност- да разгледаме Гърция. .

Минавайки през Прага и Виена, се срещнахме с някои от водачите на националната партия на Бохемия, единият от които — уважаваният историк Палацки — се радваше на европейска известност. [6] Веднага след като разбраха, че сме се отправили към Атина, ни предложиха, завръщайки се от Гърция, да посетим и Европейска Турция. „Така, когато се видим отново — казаха те, — ще можете да ни разкажете нещо за нашите братя — южнославянските народи."

При по-раншни пътешествия се бяхме запознали с различни народи от славянското семейство и въпреки това. трябваше да признаем пред чехите, че едва знаехме кои са южните им братя. [7] Невежеството ни беше посрещнато с неудоволствие. „Не сте първите англичани, от които чуваме това — казаха нашите приятели, -- въпреки че онези от южнославянските страни, които са част от Турската империя, политически са под английско покровителство. [8] Вашата нация съдействува да са в сегашното си състояние и бъдещето им зависи до голяма степен от вашата политика. Никога ли не сте чували за християните в Турция, нито за сърбите и черногорците?" „В действителност чували сме и сме чели за тях — отвърнахме ние — и въпреки това знаем много малко; между другото, не знаем защо ги наричате южнославянски народи."

И чехите се впуснаха в обяснения и освен че отговориха на въпросите ни, насочиха ни към книги и карти, откъдето можехме да почерпим информация. Впоследствие попаднахме на други книги и карти, в които тяхното становище не се споделяше напълно, но съществените факти рядко се различаваха. Предлагаме накратко да изложим наученото от нас, в случай че и други биха се запитали кои са южнославянските народи и какво общо имат с християните в Турция.

Говорещите славянски език народи населяват севера на Европейска Турция и юга на Австрийската империя, както и Черна гора, която лежи между тях. В Австрия те живеят в Словения и в така нареченото Триединно кралство на Славония, Хърватско и Далмация, а освен това и в няколко области на Унгария. В Турция те са между Македония и река Дунав и според наречието си се делят на българи и сърби. Общо наброяват десет-дванайсет милиона и образуват южния клон на славянската народност.

Преди няколко години тези народи положиха усилия да създадат общ литературен език. Някои от най-просветените мъже в Европа приветствуваха движението като проблясък на нов живот, средство за пробуждане на интелектуалната енергия в страни, където тъй дълго се е спотайвала. За нещастие точно тогава панславизмът беше символ на терор и славянските народи на юг от Дунав бяха обвинени в панславистки тенденции, или казано на прост език — в стремеж към политическо обединение под егидата на Русия. Тогава възникна необходимостта от название, което да подчертава чувството им за родство и да ги отграничава от русите и другите славяни. (Според една по-стара класификация южни славяни се наричат само сърбо-хърватите и словенците, а българите се обединяват с русите в групата на източните славяни. Новата класификация, която групира славянските народи на юг от Дунав, ги отделя от групата, в която влизат русите.)

„Илириец" [9] беше първата дума, която опитаха, но по онова време тя не можа да послужи на целта, понеже принадлежащите към източноправославната църква сърби и българи не я възприемаха заради латинските й асоциации. За момента името южни славяни (произхождащо от славянската дума юг - б. а.) отговаря по-добре, доколкото представлява само географско означение, и е чуждо както на религиозното, така и на националното съперничество. Терминът се утвърди и сега се употребява и разбира не само от хърватите-католици, които го създадоха, а и от българи и сърби, от членовете на източноправославната църква, та дори и отмюсюлманите. Нещо повече, той придоби както литературно, така и политическо значение, защото в устата на народите, разделени насила и недоволни от сегашното си положение, литературната фраза, изразяваща обединение, лесно може да символизира политическа идея. Както и да е, името „южни славяни" не беше предложено първоначално от нито едно правителство. Дори княжество Сърбия в желанието си да избегне протестите на Турция и Австрия неведнъж трябваше да разочарова някои нетърпеливи духове с отказа си да разгласява друго име освен „сърбин".

Такава е историята на названието, а сега — историята на народите, които го носят.

Южнославянските народи обитават днешните места повече от хиляда години. До края на XIV век в по-голямата си част те били независими и в културно отношение стояли напълно на нивото на съседите си. По това време нахлул османският потоп и онези европейски земи, разположени най-близо до Азия, имали нещастието да бъдат залети. Почти всички славянски страни на юг от Дунава, с изключение на Черна гора, попаднали под властта на турчина. [10] Хърватско в съюз с Австрия и Унгария избягнало турското робство (Далмация била присъединена към Венеция), но развитието им било печално забавено поради непрестанните погранични сблъсъци. Колкото за източните им роднини, едва в началото на нашия век шепа сърби от южния бряг на Дунав съумяха да изтръгнат от Портата признание на правото им на самоуправление. [11] Сега избраният от тях местен владетел признава султана за свой сюзерен, а столицата им трябва да се примирява с турски гарнизон, но в други отношения самоуправлението им е пълно. Междувременно те успяха да заменят закона на Корана с европейски кодекс и да поемат пътя, сполучливо окачествен от добре осведомен и известен английски автор като път на „най-младия член на европейската общност". (Виж: „Сърбия, най-младият член на европейската общност", преиздадено в „Изследване на Дунав и Адриатическо море". Тъй като сме били на повечето от местата, обрисувани в славянската обиколка на господин Пейтън, [12] имаме достатъчно основания да му благодарим за помощта, оказана чрез произведението му па пътешествениците в тези малко познати земи. Последната му обиколка из България като кореспондент през Кримската война днес не е толкова ценна като останалите, понеже е правена по време, когато българите гледаха на англичанина като на враг и не му се доверяваха. Обаче нищо не може да бъде по-правдиво от описанието му на страната и народа на Сърбия и Далмация, където е бил приеман като приятел. Нещо повече, той познава достатъчно добре сръбската история, за да оцени значението на националния заряд, който се съдържа в Дунавското княжество.)

Броят на свободните сърби обаче едва надвишава един милион. Дунавското княжество обхваща само част от земите им. Областите, наречени Стара Сърбия [13], Босна, Херцеговина и цяла България, с население от шест до осем милиона души, все още се управляват от турски чиновници.

Нашите чешки приятели най-горещо ни препоръчаха да посетим именно тези провинции. Описания на Черна гора или на Дунавска Сърбия никога няма да липсват — едната лежи на брега на Адриатическо море, а другата е на един или два дни път от Виена. Нещо повече, в пътуването до тях няма никакви значителни неудобства. И двете са били често и добре описвани, а ако увеличат и политическото си значение, ще имат достатъчно посетители. „Положението във вътрешността на турските провинции е друго — казаха нашите приятели. — Там раята ще ви каже, че все още е забравена от бога, за когото съди по своите ближни — по-щастливите и по-силните от които наистина от много време са им обърнали гръб. В Бохемия и в някои други места дълбоко им съчувствуваме, но самата племенна връзка, която е в основата на чувствата ни, ни излага на политическо подозрение, ако ги покажем с думи или дело."

„Изолацията на нещастниците — резултат до голяма степен от географското положение, е само една от бедите които славяните в Турция трябва да търпят. Те изнемогват от други, далеч по-големи, една от които може да се смята за изключителна. Нямаме предвид бедственото- им материално положение, нито дори политическото, подтисничество, защото те не са били, а л не са по-тежки от условията в някои християнски страни на Европа. Голямото нещастие на тези покорени народи се заключава в характера на техния покорител, в тъпото варварство на турчина-мохамеданин и тенденцията с управлението си да превръща във варвари и поданиците си. Ако това, което чуваме от емигрантите, е вярно, сега славяните-християни се раздвижват, за да се противопоставят на тази тенденция, и се стремят да дадат на децата си образование, което да съответствува на една по-висока степен на култура. Бихме се радвали да научим нещо по този въпрос не от свързаните с определен народ или политическа група емигранти, а от непредубедени очевидци. Вие, като англичани, ще бъдете безпристрастни и освен че ще видите твърде много със собствените си очи, ще можете да получите сведения, без да се замесвате в политическите вражди, раздиращи Европейска Турция. Ако откриете в славяните-християни истинска жажда за самообразование, сред вашите сънародници ще се намерят хора, които биха ги подпомогнали. Американците започнаха да работят преди четиридесет години и действително са придвижили напред образованието в съвременна Гърция [14]. Напоследък са се заловили с България, но теренът за действие е огромен и дълго време няма да могат да го обхванат, а дори и да стане това — остават западните провинции. Защо вашата страна, чиито близки връзки с Турция би трябвало да я накарат да се замисли за населението, не направи нещо? Може би смятате, че Англия е проляла кръвта си и пръснала парите си в Турция без равностойна отплата? Съгласни сме с вас, доколкото става въпрос за Турция на мохамеданите. Но да благодарим на бога, бъдещето на чудесната страна между Македония и Дунав не зависи от изкуственото вдъхване на живот в мохамеданското ориенталско управление и превръщането му в пародия на цивилизация. То зависи от пробуждането и укрепването на силите на населението, което, макар и изостанало, е все пак християнско и европейско."

Когато за първи път ни казаха това, знаехме твърде малко за разисквания въпрос, за да се съгласим или противопоставим. Всичко, което можехме да направим в отговор на любезността на нашите приятели, бе да им обещаем, че ще се вслушаме в предложенията им и при възможност ще посетим славянската рая. След това продължихме пътуването си и стигнахме до Атина и други части на Гърция, до йонийските острови и Крит, до Тесалия и Епир. При посещението си в Цариград се подготвихме за обиколката из вътрешността на страната. В това пътешествие, както и в другите, които го последваха, съумяхме да изпълним някои от желанията на нашите чешки приятели. Посетихме славянските части на Турция — България, Босна, Херцеговина и Стара Сърбия, а освен тях и свободна Сърбия, Черна гора и Северна Албания. Впрочем нужно бе четири пъти да пропътуваме Европейска Турция и да прекараме седмици и месеци на различни места, за да научим славянския език, историята, поезията и легендите на областите, които пресичахме. След това посетихме Далмация, Словения, Хърватско и прочутата Фрушка гора [15], за да приключим с по-раншните си пътешествия в Австрия и Унгария и да се запознаем с австрийските роднини на славяните от Турция.

Споменаваме тези факти само за да покажем, че доколкото зависи от нас, избягнахме грешката да съдим за християните от Турция по това, което се е случило да видим при една-единствена обиколка или по клюките в дипломатическите среди на някоя голяма или малка столица — Цариград или Белград. Скоро се убедихме в невъзможността да се придобие представа за вътрешността на една полуцивилизована страна с кратки посещения на едно или друго нейно кътче или дори при дълъг престой в град, намиращ се в някоя от крайните й области. Подобна частична информация заблуждава доверчивите, защото те приемат случайното за правило; еднакво заблуждава и тези, които се перчат с недоверието си и които предрешават кое е и кое не е „вероятно", защото виждат само лежащите на повърхността факти и контактите им са предимно с хора, придобили европейско лустро или осведомени какво един англичанин очаква да му кажат. Нито пък смятаме, че пътешествениците, които прекосяват огромни разстояния, но отсядат в домовете на официални лица — управители или висши духовници, — могат да опознаят народа. Проявяваният от такива пътешественици интерес към Турция е предимно политически. Те искат да преценят доколко интригите на някои чужди държави подронват властта на турчина. Затова наблюденията им са насочени към ходовете и контраходовете на посланиците и везирите или в по-низшите кръгове — на консулите и пашите. На християните те гледат повече или по-малко като на непокорни поданици на едно чуждо управление. Когато те са и славяни, незнаенето на езика обикновено лишава английския пътешественик от възможността да общува с тях. Освен това поради явната му близост с турския управник и фанариотския свещеник той няма да чуе нищо, което не би могло безопасно да се повтори пред тях. Малцина имат време и склонност да пътуват из Европейска Турция по такъв начин и толкова бавно, че да могат да се запознаят със славянските народи. Отчасти с това може да се обясни сравнително беглото споменаване на тези народи в някои книги, в които се описват земите им. В следващите страници ще се позовем на една или две от тези книги, като с благодарност признаваме колко сме им задължени, особено за географските детайли.

Възнамерявахме да пишем едва след като според силите и възможностите си сме опознали народа, който описваме. Необходимо е обаче да добавим, че въпреки положените грижи трябваше да отпътуваме с пълното съзнание, че много, твърде много остана неизвестно за нас. Не само че нашите наблюдения над местата, които видяхме, притежават сериозни недостатъци, но и редица интересни места от Европейска Турция въобще не видяхме. Дори трябваше да отложим няколко пътувания, след като бяха вече запланувани и след като бяхме снабдени с писма и рекомендации за целия маршрут. Не винаги здравето устоява на крайдунавската треска и силите не издържат докрай на лошата храна и лошите квартири. Когато здравето и силите ни изневериха, не ни оставаше нищо друго освен да се върнем у дома.

Съзнанието колко непълни и несигурни са дори материалите, които успяхме да съберем, както и не по-малко силната природна леност ни дадоха основание да се опитаме да се измъкнем от втората част на поставената ни от чешките приятели задача, а именно — да опишем хората, които видяхме. За изпълнението на тази задача бяхме увещавани не само от първоначалните си подбудители, но и от онези измежду нашите сънародници, които, както очакваха бохемците, проявяваха силно желание да протегнат ръка на християните в Турция, що се отнася до въпроси, засягащи практическия им напредък. Съдействието, което получихме при написването, любезният интерес, проявен при публикуването на откъслечни описания, [16] ни окуражиха да подготвим предлагания по-пълен разказ.

Предварително предупреждаваме читателите си, че:

1. В славянските провинции на Турция все още е трудно да се добереш до факти, особено статистически, а и тези, до които в крайна сметка се добираш, често са ненадеждни и противоречиви. Направихме, каквото можахме, за да осигурим възможната прецизност. Откакто се завърнахме в Англия, всеки път, когато откривахме, че бележките ни се различават от бележките на други пътешественици, отправяхме писма до местни, хора с молба за по-точни детайли. Без съмнение много грешки останаха и ще сме задължени на всеки, който, като ги посочи, ни предостави възможност да ги поправим.

2. Липсата на специални познания — научни, търговски или военни,ни прави некомпетентни да даваме подробности,които лесно могат да бъдат събрани по същия маршрут от други пътешественици. (Пътешествието на д-р Барт, [17] чието описание отдавна е публикувано, бе извършено, докато бяхме в Турция. Пътешествието на австрийския консул Хан със сръбския офицер от артилерията Зах [18] бе няколко години по-рано. Ние сме задължени на полковник Зах за коригирането на етнографската ни карта по отношение на тези части от страната, които той самият бе посетил.)

3. За да запознаем английския читател с миналото и настоящето на малкоизвестни народи, трябваше да включим исторически глави, които, за да станат, общо взето, занимателни, изискват умение, далеч по-голямо от нашето.

4. Невъзможно е да се описват хората и нещата в Турция, без да се навлиза в политиката. Все пак в разпръснатите тук-таме бележки, в които разкриваме политически теории, обикновено ще изпускаме тези, чиито автори са външни лица, и ще приповтаряме чутото от местни жители и от хора, близко и трайно свързани не само с правителството, но и с народа. Естествено не предлагаме собствено политическо становище, тъй като ни е ясно, че няма да има стойност. От друга страна, склонни сме да се надяваме, че излагането на такива случаи от миналото или настоящето, станали ни известни или наблюдавани от самите нас, може поне да достави материал, който други биха употребили с полза.

На следващите страници неведнъж ще трябва да се отклоняваме от последователността на датите, за да опишем места, които сме видели година или повече по-рано. Признаваме, че получената непоследователност е недостатък за което да е произведение, но във всеки случай нашата творба толкова малко може да претендира за пълнота или изящество, че ние предпочитаме малко повече информация пред малко по-добра форма.

А сега, за да избегнем обременяването на разказа с обяснения, ще формулираме известни положения, отнасящи се главно до народите, които населяват северните провинции на Европейска Турция — турците, гърците и славяните.

Из цяла Европейска Турция думата „турчин" се употребява за мюсюлманин; думата „грък" — за да означи християнин от източноправославната църква. Идеята, че цялото християнско население на Турция е гръцко по народност, напоследък бе отхвърлена от хора, загрижени да подчертаят антипатията, която действително разделя християните от гърците. Разделение съществува и между мохамеданите. Османлиите, или истинските турци, представляват малцинство, силно мразено от албанските и славянските мюсюлмани, които никога не са скривали, че единствено изгодата ги свързва с тяхната кауза и че ако щастието им измени, няма да се поколебаятда им покажат затаената си злоба. Доста османлии — градски жители, са пръснати из България, но е общоприето, че западните райони — Стара Сърбия, Босна и Херцеговина, могат да бъдат очистени от османлиите просто като се отзоват служебните лица и градските гарнизони. Малко постове са така трудни и фалшиви, както на управителите на население, чийто език не знаят и което ненавижда властта. Надяваме се, че никой не съди за германците по австрийските чиновници в Унгария, и човек не би трябвало да съди за турците като народ по разпръснатите тук-таме управители на славянските провинции, които вижда.

Така както гражданските управници на Портата в тези провинции са османци, а не славянски мюсюлмани, така и църковните управници са гърци, а не славяни християни. Именно един известен филелин — човек, който не го е грижа много за славянските „варвари", пръв използува пред нас израза „тези корумпирани турски чиновници — гръцките владици в България". Изложените в следващите страници подробности ще подсилят това определение. Ако познавахме гърците само от поведението им сред славянското им паство в Турция, бихме сметнали, че няма какво да се избира между тях и турците. Английските и френските автори са били твърде сурови към свободните гърци, но те поне имат правото да владеят собствената си земя. Най-снизходително за техните недостатъци ще съдят онези, които знаят колко големи са трудностите и съблазните им. Иначе е с гръцките управници при турското господство в провинции, където населението не е гръцко. Тук, където почти или въобще нямат право да се намират, те се показват двойно по-ненавистни от турците и са едновременно тирани и роби. Заради миналото им на човек не му се ще да ги нарича гърци, а по-скоро „фанариоти", както по името на цариградския квартал на висшите духовници ги назовават свободните им братя.

Толкова много пристрастия са вмъквани във всеки спор и във всяко общо описание на Европейска Турция, че е невъзможно противниците да постигнат съгласие. Но като се дойде до цитиране на голи факти, не намерихме никой, който да отрече, че при управлението .на турската гражданска администрация има занемареност и дезорганизация, недостиг на пътища и несигурност; нито пък че суеверието, невежеството и непристойните раздори преобладават при управлението на фанариотите. (По въпроса за източниците: едно от последните описания, които четохме, е на господин Фарли [19]. Той, макар и напълно да вярва в добрите намерения на турското правителство, описва действителното положение на империята така, както са я описвали най-непримиримите й врагове—страна без пътища, пристанища или канали, чиито ресурси се пропиляват поради лошата система на данъчно облагане.)

Хората, които страдат от това положение на нещата .(и за които може би най-лошото, което може да се каже, е, че те действително страдат), са многобройните славянски маси, населяващи страната. По отношение на тях имахме възможност да си отговорим на въпроса, който неведнъж е задаван и поради липсата на информация е оставал без отговор. От Черно до Адриатическо море, от устието на Вардар до Дунав населението има за свой роден език славянския. Мохамеданите в Босна и голяма част от тях в България не правят изключение от правилото. Преди четиристотин години те са се отказали от вероизповеданието на бащите си, но никога няма да се откажат от бащиния си език. По-сетне се убедихме, че, както ни казаха бохемците, в славянския език, говорен в тези райони, съществуват само два различаващи се един от друг диалекта. Това са сърбохърватският и българският. Но дори и при тях разликата е в граматическата конструкция, докато речниковият им фонд е еднакъв. Разбира се, тук нямаме предвид такива разлики и прилики, които се преценяват от филолози, а практическата гледна точка — доколко масите разбират това, което се говори и пише на всеки от тези южнославянски диалекти. Накратко казано, доколко езикът, както самите те твърдят, ги обединява. Направихме няколко опита да установим на практика тази прилика: 1. След като се научихме да четем сръбските народни песни, които са на простонароден език, опитахме се да прочетем една българска народна песен и открихме, че разбираме почти всяка дума. 2. На два пъти ни се случи да преминаваме от български в сръбски области със слуги, незнаещи друг, славянски език освен българския. И в двата случая открихме, че те разговарят свободно със сърбите както в Дунавското княжество, така и в Черна гора.

Славяните в Турция сега са управлявани от турци и гърци и са управлявани лошо — за съжаление фактите за това са очевидни. Дали обаче ще могат да се управляват по-добре сами, като се освободят от гърци и турци, е все още съмнително дори и за хора, които приемат думите на мистър Палгрейв, [20] че „народността е добро нещо и чуждото управление е лош заместител". Случаят с Княжество Сърбия често се изтъква от славянската рая като пример, че ще съумее да се справи по-добре, отколкото турците. Няма да описваме Княжество Сърбия, така че по-добре тук да отбележим — каквото и да е мнението за общия успех на сръбския начин на управление, само личното непознаване на страната може да накара някой да отрече, че свободните сърби са успели да въведат известни радикални реформи, за които турците непрестанно говорят, но никога не осъществяват. Човек може да седи в Белград или Цариград и да прави такива заключения за вътрешността на страната, каквито са муизгодни, но не може да пътува из Сърбия и съседните мохамедански провинции и да не открие, че животът и имотът са далеч по-сигурни в Княжеството, отколкото в Турция. Нещо повече, пътищата се увеличават много по-бързо; общественото образование се насърчаваот правителството; в църквата и държавата е премахнат кошмарът па корупцията на чиновниците; заплатите на духовенството, съдиите и чиновниците са определени и подобаващи. Това са резултатите на близо трийсетгодишно самоуправление и макар че не трябва да се пренебрегват грешките и недостатъците на новия режим, човек трябва да признае открито, че това са преобразования, с които страни, далеч по-богати и по-обширни от Сърбия, не могат да се похвалят. (Докато бяхме в Одрин, околността така гъмжеше от разбойници, че един американски мисионер беше убит на главния път, а консулът трябваше да пътува заобиколен от пазачи. Току-що беше извършена бомбардировката на Белград [21] и турските власти намекваха, че пътищата в Княжество Сърбия ще бъдат дори по-опасни, още повече че нямало да се намерят турски стражи. Сметнахме за най-добре да телеграфираме на английския генерален консул в Белград и да запитаме какви стъпки за нашата защита да предприемем след пресичането на границата. Пристигна отговор, че в Сърбия пътуването е безопасно. Бързината, с която всяко разбойничество в Сърбия се потушава в зародиш, позволява от време на време на австрийските вестници да оповестяват, че този или онзи район се намира под властта на военните съдилища. В чужбина не обръщат внимание на разбойничеството в Турция, макар че то е постоянно явление в нея и че не се въвежда военно положение. Същото става и с други актове на насилие— ако се случат в Сърбия, могат да се използуват срещу нея, тъй като се наказват и регистрират; ако станат в Турция, често се изплъзват от погледа, защото не се довеждат до знанието на правосъдието. Когато се разглежда информацията по въпросите на образованието, идваща и от двете страни, сравнението е учудващо в полза на самоуправляващите се християни. В свободна Сърбия през 1863 г. освен гражданска и военна академия, духовна семинария, две търговски училища и гимназии в главните градове имаше и триста и осемнадесет начални и селски училища. В Босна и Херцеговина, където населението е от същата народност, но се управлява от мохамедани, само тук-таме могат да се открият зле обзаведени малки училища. Единственото голямо и сравнително поносимо училище, основано с помощта на пожертвования от свободна Сърбия, е в столицата на Босна. Необходимо е да се отбележи, че във всяко отношение, особено в земеделието, за да бъдат равностойни сравненията, те трябва да се правят между сърби, управляващи се сами, и сърби, управлявани от турци, а не между сърби и българи, още повече че страната на българите не е така планинска и е по-плодородна, а и те са по-малко войнствен и по-трудолюбив народ. При едно правителство, което ще има присърце добруването на народа, българите ще бъдат най-процъфтяващият и щастлив народ в света.)

Що се отнася до общата култура и материалното състояние, добре е да се сравнят славянските части на Турция не само с провинция, която скоро е била освободена и чиято столица напоследък е била обстрелвана от турските оръдия, но и с такива граничещи части на Австрийската империя, които са били мюсюлманско владение, но са имали време да се съвземат от въздействието му. В не едно пътешествие с отдалечаването от страна, управлявана от мохамедани, и навлизането в страна, която отдавна ги е забравила, проследявахме неотклонния напредък в културата и благосъстоянието на области и градове. Напредвайки през Хърватско и Каринтия [22] към Виена или през сръбските части на Унгария към Будапеща в райони, където турчинът не е виждан повече от век, слушахме все същата горчива история за неговото влияние, разказвана от раята, която е управлявал. Времето, през което е владеел страната, се смята за загубено. От датата на напускането му нещата са почнали да се подобряват. И това се говори в места, където цялата лична неприязън към османците отдавна е заглъхнала, и се потвърждава не само от славяните, но и от германците и унгарците.

Далече сме от мисълта да се спираме на въпроса, само за да обвиняваме турците. Наистина това не е и нужно, въпреки че все още има запазени образци на така наречената от лорд Карлайл [23] група „отоманиаци". Все пак, както заяви господин Гладстон, „що се отнася до историята на турците от времето на първото им появяване в западния свят, много смел би се показал този, който би дръзнал да твърди, че завоеванията и господството им са били полезни за щастието на човечеството и напредъка на цивилизацията". Обръщаме ви внимание върху някои факти, посочени ни от християните в Турция, защото при бегъл поглед върху социалния и политическия статут на южнославянските народи човек е склонен да приеме някакъв вроден недостатък, който не им е позволил да заемат мястото си сред европейските нации или да дадат приноса си за напредъка на цивилизацията. По подобен начин може да се заключи, че южнославянските земи са неплодородни, тъй като и досега те произвеждат съвсем малко селскостопански стоки, а търговията е съвсем слабо развита. Но както е със земята, така е и с хората. Поради географското си положение те са били на топа на устата на турското нашествие и все още са тъпкани от този османлия, за когото поговорката казва, че „където стъпи кракът му, никога не покарва стръкче трева". Преди да се опитва да преценява способностите на южнославянските народи, човек трябва напълно да осъзнае последствията на повече от четири века турско господство и да вземе предвид неблагоприятното географско положение, което изпречи първо тези страни пред мюсюлманския нашественик и все още е пречка за тяхното избавление.

Тези бележки се отнасят еднаквоза всички славянски провинции на Турция, но книгата описва само едно пътешествие от тях. Каним нашите читатели да пътуват с нас от Егейско до Адриатическо море, прекосявайки по пътя Стара Сърбия.

По преди да започнем, бихме искали да изкажем веднъж завинаги благодарността си на много хора, които по-нататък може да не ни се удаде случай да споменем — наши съотечественици, чужденци, мохамедани и християни, чието доброжелателство направи по-лек пътя ни из Турция, Австрия и Гърция.

Други — турски чиновници, понякога обикновени турски стражи, с които влизахме в допир, предизвикаха благодарността ни поради желанието и вниманието, е което изпълняваха задълженията си. Из Изтока европейският пътешественик открива, че всички тръгват за работа далеч по-бавно, отколкото би се искало на неговото нетърпение, и че точността и бързината са непознати качества. Често трябваше да страдаме от разликата между нашето темпо и това на хората, сред които се движехме, а някои от тях се оказаха и доста мързеливи и упорити. Но не можем да твърдим, че някой — от първия до последния срещнат, е проявил желание да спъва пътешествието ни или да противоречи на исканията ни. Що се отнася до неучтивостта, човек се среща рядко с нея в Турция, а вероятно и навсякъде, освен ако сам не я предизвика.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]

4. Самюел Бейкър (1821—1893) — известен английски пътешественик. Направил редица пътувания из източното Средиземноморие и Северна Африка. Към края на живота си постъпва на служба при египетския хедиф.

5. E. Strangford. The Eastern Shores of the Adriatic in 1863, London, 1864.

6. Франтишек Палацки (1798—1876) — чешки историк, философ и политически деец. Един от водачите на Националната партия в Бохемия (Чехия) — изразителка на интересите на чешката буржоазия.

7. За състоянието на славистиката във Великобритания през 50-те и 60-те години на XIX век и за ролята на Макензи и Ърби за пробуждането на интереса към южните славяни виж студията Kr. Sharova, A. Pantev. Mackenzie and Irby and the New Trends in English Policy Towards the South Slavs. Etudes Historiques, v. VI, 5., 1973, р. 117—143.

8. Има се пред вид Парижкият мирен договор от 18 (30) март 1856 г., който слага край на Кримската война. Едно от условиятаму било, че независимостта и целостта на Османската империя, както и правата на християните в нея се обезпечавали с колективно поръчителство на европейските държави. Вдъхновител както на войната, така и на договора е Великобритания, чиято цел е да намали едностранното руско влияние сред християнските поданици на султана.

9. Илиризъм — обществено-политическо и културно течение в Хърватско през 30-те и 40-те години на XIX век. Според идеолозите му (Людевит Гай) южните славяни представляват една единна „илирийска" народност. Виж: И. Лещиловская, Иллиризм. М., 1968.

10. В действителност Черна гора от 1499 до 1796 г. е в състава на Османската империя.

11. Княжество Сърбия официално получава автономен статут през 1830 г.

12. A. Paton. Researches on the Danube and the Adriatic, v. I-II. Leipzig, 1861.

13. Стара Сърбия — областта между тогавашните граници нае княжество Сърбия и Шар планина. Сега — в състава на СР Сърбия, Югославия.

14. Американски мисионери се появяват в Гърция през двадесетте години на XIX век, но срещат силното противодействие на гръцкото правителство и православната църква, така че едва либи могло да се говори, че са подпомогнали съществено развитието. на образованието в страната. Виж: W. Strong. The story of the American Board (1810-1910). Boston, 1910.

15. Фрушка гора — планина в Срем, Северна Сърбия. По времена османското робство тук съществуват редица православни манастири. Оформя се като един от основните центрове на сръбската просвета през XVIII и XIX век.

16. Става въпрос за брошурата — Mackenzie, G. Muir and Irby A. Paulina. Notes on the South Slavonic Countries in Austria and Turkey-in-Europe. Edinbourgh, 1856, и статията Mackenzie G. Muir and Irby A.P., Christian Population of Turkey. Good Words, Nov. (1866), 762-766. Вж. и Kr. Sharova, A. Pantev, Op. cit., р. 119.

17. Н. Барт (1821—1865) — немски пътешественик. Пътувал и из Балканите.

18. Ф. Зах — чешки офицер на служба в сръбската армия. Придружавал австрийския консул Й. Хан в обиколката му из Моравската област и Македония през есента на 1856 г. И. Хан издал-книгата Reise von Belgrade nach Salonic, Wien, 1861.

19. Джеймс Фарли — автор на The Resources of Turkey Considered with Especial Reference to the Profitable Investement of Capital in the Ottoman Empire. L.,1862.

20. Фр. Палгрейв (1788—1861) — английски историк и обществен деец.

21. През юли 1862 г. Белград е бомбардиран от турския гарнизон на крепостта на града. В сраженията между сърби и турци участвуват и българите от Първата българска легия.

22. Каринтия — област в Австрия, частично населена от словенци.

23. Томас Карлайл (1795—1881) — английски есеист, историк и философ.