37. ПРЕСЪЗДАВАНЕ НА ВМРО. БОРБИТЕ МЕЖДУ ДВЕТЕ ФРАКЦИИ. СЪЗДАВАНЕТО НА ИЛИНДЕНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ. ПОМИРЕНИЕ МЕЖДУ ДВЕТЕ ТЕЧЕНИЯ. ПРЕВРАТЪТ НА 9 ЮНИ 1923 ГОДИНА
 

Пресъздаването на ВМРО датира от подгонването на Т. Александров и Ал. Протогеров от правителството на Ал. Стамболийски, когато те станаха нелегални и тогава са започна оттук, откъдето са изпращаха чети вътре в Македония. И пак по един стар метод се започна организирането в Македония, с други думи се захвана оттук, от България, и то на базата на извоюване права на малцинствата, по който въпрос официално България беше ангажирана за изпълнението и следенето, а не ние. Според мен пресъздаването на ВМРО беше прибързано и неестествено, особено като се започне оттук с чети. Още в самото начало движението вътре се компрометире. Трябваше да се изчакат и видят как ще се развият събитията. Да се остави самото население да се ориентира и разбере с всички други недоволни елементи то само, пък и ние тук по-добре да се осветлехме по въпроса, външно как стои и как се гледа от ония големи държави, които имаха интереси на Балканите. Макар и по късно, много по голямо значение щеше да има и по голяма тежест, ако беше се започнало пресъздаването на революционното движение вътре, на мстни начал и разбирателство с другите недоволни елементи и му се дадеше чисто вътрешен характер на движението, отколкото както стана. За да се компрометира движението в самото начало още повече допринесоха доста и тукашните борби между двете течения. Те в своите нападки отидоха до крайности. Докато Националният комитет поддържаше и подкрепяше морално движението вътре, другата,  федеративната, на Гьорче Петров и др. беше против едно такова подкрепяне. Последната беше против всякаква дейност оттук за вътре. “Вредно и опасно да се дирижира движението от България, казваше Гьорче Петров, защото това е същият стар върховизъм в нова форма.” Тяхната партия здраво държеше върху това начало, както казах, от вътре да се работи на чисто самостоятелни начала в съгласие с всички други недоволни елементи, каквито има. Борбата между двете фракции от ден на ден ставаше все по ожесточена, докато най после се пренесе и вътре в Македония. Мнозина така си отидоха жертва. В борбата се внесе и личен елемент, някои бяха убити за отмъщение за някакви стари вражди. Аз отначало бях почти неутрален в тази борба, защото виждах и в едните и в другите покрай принципиалните различия и да се засягат лични въпроси. Виждах, че повече преобладава амбицията, отколкото да се работи за делото. Ето защо не взех страна, гледах си частната работа докато се изживее това болно време. Но пък това положение беше непоносимо за мен, никак не бях спокоен и не ме задоволяваше само частната работа. И как можех да се помиря тъй лесно, когато почти целия живот бях посветил на тази революционна борба. Никак не ми се стоеше със скръстени ръце. Мъчно ми беше, че всичко върви наопаки. Не виждах този идеализъм в новата борба, който едно време нас ни водеше в борбата. Давахме всичко за делото, нищо за себе си. Тъкмо по това време се роди идеята, ако не се лъжа тази идея беше на Хр. Матов, да се организираме всички бивши дейци в едно ново легално дружество под име “Илинзенци” по подобие на шипченските опълченци. При основаването на дружеството един от главните инициатори бях и аз. Бяхме поставили за цел да възкресим миналата революционна борба в Македония, да подкрепим материално наши изпаднали бивши другари по оръжие и пр.  Главно с възкресяване на миналото да докажем и на едните и на другите дейци нови, че нищо ново не откриват, като водят борби и се разправят кърваво помежду си. Напразно се разправят и цепят емиграцият тъкмо сега, когато би трябвало да е най обединена за да лекува своите рани. Всеизвестно е че в миналото борбата, която водихме беше не за друго, а за автономия. За това беше Илинденската епопея, а не за някакво присъединяване. И тъй, през април 1921 г., една година подир пресъздаването на ВМРО, Стоян Мишев, аз, Милан Гюрлуков, Славчо Абазов, Ив. Попов и Крум Зографов след няколко предварителни срещи и съвещания свикахме едно по широко общо събрание от бивши войводи, четници и ръководители. Организирахме дружество Илинден, избрахме ръководно тяло в състав: председател Крум Зографов, подпредседател Георги Занков, секретар Георги п.Христов (аз), касиер Славчо Пирчев и съветници Стоян Мишев и Иван Попов. Изработихме устав и печат. Организирахме издаването на вестник “Илинден”, като за редактор временно назначихме Алекс. Панов. Започнахме записването на членове и вноски, образувахме каса на дружеството. В непродължително време се организираха дружества в цялото царство, дето имаше бивши дейци. В скоро време организацията взе да се засилва и доста се разшири. Тя най много въздейства да се затъпят изострените ежби между двете фракции измежду емиграцията, даже Илинденската организация със своя авторитет подпомогна да се прекратят братоубийствата и се постигне едно споразумение. Тя спомогна да се възприеме девиза – борба за независима автономна Македония. Илинденската организация изигра своята историческа роля, като помирителка между двете течения в емиграцията, тя стана причина емиграцията да си подаде ръка и да стане единна под патрона на Националния комитет. От двете страни и с взаимни отстъпки в името на Македония се постигна разбирателство. Останаха да функционират Илинденската организация на бившите дейци със своя орган и оная на благотворителните братства – Националния комитет, на чисто легални и просветно-политически начала.

След известно време дойде Нишкото споразумение, т.е. спогодбата между сърбите и правителството на Ал. Стамболийски, която спогодба беше във вреда на Македония и емиграцията. Според тази спогодба земеделското правителство беше заставено да разтури македонските организации. Освен това Ал. Стамболийски започна да гони и преследва македонците, за да угоди на сърбите. Арестуваха ръководните тела, затвори канцелариите на дружествата, конфискува архивите и вестниците като “Илинден”, “Македония” и др. Навред започнаха гонения не само на македонските обществиници, но и тукашни видни политици от опозиционните партии. Положението стана доста натегнато и нетърпимо даже в цяла България. Обърна се борба класова и съсловна, между селяни и граждани. Най сетне дойде преврата на 9 юни, 1923 г.

Стамболийски беше обявил война на съсловия и партии, а също и на хората от ВМРО и на цялата македонска емиграция. Положението беше станало нетърпимо, ето защо опозиционните партии се коалираха в сговор и окуражени от неотговорния фактор ВМРО свалиха правителството на Ал. Стамболийски с преврат на 9 юни. Паднаха доста убити от земеделската партия. На власт тогава дойде новообразуваният Демократически сговор, начело с Ал. Цанков. При арестуването и убийствата на видни земеделци взеха живо участие и хора на ВМРО, което според мен беше една голяма грешка. Нашата организация, при наличността на полиция и войска, ни най-малко не и беше мястото и тя да се забърка в преврата. Трябваше да се запази неутрална, да не се бъркаше във вътрешните работи на българските правителства, защото даде повод и те да се бъркат в нейната политика. Това беше повече лично дело на Т. Александров, а не решение на ЦК. Другите двама: П. Чаулев и Ал. Протогеров, които не бяха тук, не бяха солидарни за това забъркване на ВМРО в преврата. Те бяха против тази постъпка. Тази именно волност на единия член на ЦК стана причина (между другите) да се създаде между тях търкане, което в края на краищата свърши трагично и за тримата членове на тогавашния ЦК на ВМРО. И тъй, отслабването и напоследък пропадането на ВМРО води началото си от преврата на 9 юни. От тогава се изгуби и тази малка самостоятелност, която тя проявяваше.

След преврата се освободиха всички арестувани, без нито един да пострада, настъпи едно успокоение на духовете в България. Почнаха наново да функционират всички закрити македонски дружества и организации. Повърнаха се архивите, които бяха конфискувани. Илинденската организация също си взе нормалния вид. Тогава аз минавах за подпредседател, а Георги Занков – за председател. След преврата аз се убедих, че не ми е мястото в Илинденската организация. Чуствах се внезадоволен от тази дейност, искеши ми си по шипоко поли за работа, още имах сили и енергия за по активна дейност. Тази легална работа ми се виждаше съвсем тясна и не по желание, с други думи не отговаряше на моя буен темперамент, ето защо реших да замина вътре в Македония и да се посвета пак на революционната дейност. Това беше едно съображение и друго – виждах, че новосъздаденото движение от ден на ден губи своя вътрешен характер, взе да става вънкашен, центърът на работатане там да е, а вънка, най-много в Петричко и Кюстендилско. Това щях да направя още по отдавна, когато бях поканен от Алекс. Протогеров да отида в Америка за организиране на тамошната организация. Там имах много познати и връзки от миналото. Но не зная по какви причини се осуети и отложи заминаването ми. Подир преврата, когато бяхме отишли в Кюстендил със Славчо Абазов като членове на ръководното тяло на Илинденската организация при Тодор Александров да се видим по някои въпроси от организационен характер, тогава ми се удаде случай дса му припомня, собствено да му предложа услугите си, че аз съм готов и на разположение на ВМРО. “И ми е просто чудно, казвам му, защо досега не сте ме потърсили, например за Битолско? За там виждам само опити да се правят за да може да се пресъздаде ново и досега никак не е успяло”. Тогава той ми каза: “Прав си. Не че няма нужда от дейци, особено като теб, но съм имал пред вид, че имаш тежко семейство и не съм ти предложил досега. Но щом ти си решил въпреки това и си съгласен, нямам нищо против, просто се радвам”. Аз му отговорих: “Да, готов съм, особено сега, когато съградих една къщичка има де да се подслони семейството ми, поне за това няма да бера грижа”. И тъй се разделихме любезно, другарски, като ми каза: “Ще ти съобщя допълнително, непременно, кога и къде да се видим и наредим заминаването ти вътре”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]