39. ОСТАВАНЕ ПРЕЗ ЗИМАТА В АЛБАНИЯ. ЗАМИНАВАНЕ НА АЛ. ПРОТОГЕРОВ, П. ШАНДАНОВ И ДР. ЗА БЪЛГАРИЯ. ВЛИЗАНЕ ВЪТРЕ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 1924 Г. С ЧЕТА. ВРЪЩАНЕ ОБРАТНО В АЛБАНИЯ
 

След като привършихме заседанията на конгреса и писмените рабботи, тогава обмислихме къде да се изимува, къде да се прекара този мъртъв сезон за работа. Решихме да останем в Албания. Ал. Протогеров замина за Италия, след него П. Шанданов за да докладва на ЦК за положението на окръга и след като научи кога и къде ще стане общиятконгрес веднага да съобщи. Изпратихме на почивка и лекуване няколко другари в България. Останахме аз и Алексо Стефанов с няколко момчета да чакаме известие за общия конгрес. Обаче конгресът по ред причини се отложи, не можа да се свика. както бяхме решили, не оставаше друго, освен да си уредим зимовище и прекараме там зимата, разбира се тайно и прикрито, без да знае и албанската власт. При нас дойдоха и други четници от Петре Пашата – Прилепско, които и те се бяха прехвърлили в Албания и бяха интернирани от албанските власти в Берат. Също така и други четници и някои забегнали селяни от аферата на Ат. Нередчето все при нас дойдоха, тъй че станахме 16 души. Прекарахме зимата добре, благодарение на закрилата и прибежището на Ибраим от с. Ембория, Корчанско. Той показа за вас извънредно голямо гостоприемство, за което с нищо не можем да му се издължим. Ибраим Ембория е един голям албански патриот и един безпозобен приятел и съчуственик на Македония. Той големи жертви е правил даже с цялото си семейство за нашето дело. При всички мерки, които бяхме взели да се запазим в тайна, пак сръбски шпионин, които не са малко в Албания, особено в Корча, ни надушиха. Всевъзможни начини и средства употребиха да ни разкрият и напакостят, но пак не успяха. И бомба хвърлиха във варницата на Ибраим Ембория, като смятаха че сме там, но пак нищо. Прекщарахме зимата живи и здрави. Аз и през зимата създавах работа. Наредих в сръбска и гръцка територия канал чрез специални куриери, които да донасят сведения от вътре за положението, да се внасят вестници и литература. През месец февруари изпратих една група от пет души в сръбско, за да разузнае подробно разположението на сръбските станици и войски. От тази група трима се върнаха, а  двама останаха вътре. Щом пукна пролетта ние почнахме да се готвим за път. След като се въоръжихме и снабдихме с всичко необходимо през април 1924г. потеглихме да минем границата. Другари ми бяха Алексо Стефанов, Крум Петишев, Петър Ангелов, Никола Гушлев, Алия Абраимов (последните двама бяха другари на Илия Дигалов), Лазо Ашлаков, миле Христов, никола Марков, Борис Неданов, Славе Нечев, Ламбо Дамев, Тома Павлов и Блажи от с. Смилево, Максим стрезов и Методи от с. Д. Баня, Самоковско. А Пандо Блажев и Георги от с. Скребатно, Охридско, по-рано що влезнаха с групата и останаха вътре. До 7 май прекарахме в гората до с. Тишинища, а на 8 май и в с. Трене, Бидинско, близо до самата албано-гръцка граница. Там пристигнахме твърде уморени, едно от дългия път и друго, от тежкия товар, освен това още не свикнали на поход след толкова месеци заседнал живот все на едно място. Аз се бях почуствал много уморен, никога през живота не бях се изпотил толкова и уморил, колкото тогава. Но твърдата воля, горещото ми желание да се влезе в Македония, надви над всичко. Още другата вечер минахме благополучно границата с Гърция. Тъкмо по това време една комисия от Обществото на народите обикаляше границата за да определи точно границите между Албания, Гърция и Сърбия, спорната зона и да предава една част на Албания откъсната сръбска и гръцка Македония. На 9 преденувахме в Корбес планината Въмбелско, в едни камънаци, съвсем на открито и без никаква вода през целия ден. Чак вечерта, когато се опътихме за Бесвинско намерихме вода, защото тази планина, както Томорос и Галичица са безводни. Другия ден прекарахме в Дреновски балкан и той е безводен, а малкото Преспанско езеро, макар и да го гледаме, беше далеч. Вечерта намерихме кюмурджии и от тях взехме вода и хляб. На 11 и 12 май преденувахме в Оровнишко, Преспата и на 13 прехвърлихме Германските планини. През нощта ни заваля сняг, стана студено, бяхме принудени да запалим огън. Селото Герман, в което имаше около 40 души войска, не беше много далеч от нас. През деня по дирята и огъня ни нагазиха дървари. Заловихме ги, поговорихме им доста, но пак не вярвахме дали няма за ни обадят на гръцката войска в селото. Целия ден прекарахме в тревога. Още вечерта минахме границата със сръбско. На 14 вечерта влезнахме в с. Дупени и взехме хляб. На другия ден прекарахме в същата гора, защото от много дъжд не можахме да вземе по-дълъг път. На 16 се прехвърлихме в Брайчанско и вечерта извикахме селяни вън от селото и там им говорихме. Те ми се видяха много изплашени поради върлуващата разбойническа чета от с. Острец и от силното преследване на властта по нея. Другият ден пак преденувахме в Брайчинската гора и целия ден на щрек бяхме и очаквахме потеря, защото селяните открито ни заявиха: „Право да ви кажем, братя, страх ни е много, не може да не съобщим на властта за вас”. Нищо не последва, наверно не са съобщили на сърбите. На 18 май денски се опътихме по Пелистер планина и стигнахме над с. Маловища. От време на войната билото на Пелистер е разровено от окопи и шосета за изкачване на оръдията чак до самия връх. Другия ден се прехвърлихме на върха „Въртешка”, от там се гледа цялото Ресенско и Преспата с двете езера. Точно под този връх минава Гяватския проход и шосето Битоля-Ресен, има кула дето седат стражари за да пазят прохода. На 20 пристигнахме в Смилевския балкан. От всякъде най-добре прекарахме в девствените и гъсти гори на Смилевско. За мен беше най-голяма радост и чаках с нетърпение да видя Смилево, което за мен беше един скъп спомен от миналото. Да видя отново историческо Смилево, където преди 20 години бях делегат на конгреса, който реши Илинденското въстание. Но за жалост няма го онова славно Смилево, няма ги ония селяни, които бяха с висок борчески дух. Не е същото, каквото го знаех, то е на два пъти опустошено и ограбено, един път във време на въстанието опожарено от турците и друг път от гръцките андарти. Тогава то имаше около 500 хубави къщи, двуетажни, а сега видях подновени едва 150 къщи. Всички по будни селяни са се разпръснали, кои в Битоля, кои в България. Останали са по-бедните. Представиха ми се веднага ликовете на Даме Груев, Сугарев, Узунов и пр. другари и оня безпримерен тогава идеализъм, който обладаваше нашите младежки сърца и ред други картини.  Невъзможно е да не въздъхнеш от дън дълбочината на душата, като виждаш наоколо всяка могилка и пътека, която тоси скъпи спомени от миналото. Вечерта слязохме в селото, където се видях със стари познати. Най-много се зарадвах, като видях брата на Михо Кокин, който падна храбро убит в Цапарското сражение във време на въстанието. След като свършихме организационната работа, още същата нощ излезнахме да преденуваме под селото в Обеднишко. Там ни нагазиха воловарчета от с. Боища. Хванахме ги. Отначало се изпоплашиха, но след като се увериха, че не сме разбойници, нито пък предрешени сръбски комити, от които най-вного ги било страх, успокоиха се и целия ден те ни пазеха, даже по тях пратихме в с. Боища да ни се донесе хляб. Видяхме се със селяни. Там прекарахме два дни. На 24 на самия ден св. Кирил и Методи във Вировско се видяхме с Вировчани. Те ми се оплакваха от тежкия и непоносим сръбски режим. Оплакваха ми се как не им позволявали да празнуват празника св. Кирил и Методи. Припомниха си как са празнували тържествено в Турско и как са се чуствали тогава силни, когато организацията беше почти господарка на положението. видях се със стария ръководител Лазо и си възобновихме стари спомени от миналото. Той от всички най-добре обрисува положението, както за неговото село, така и за целия Демирхисар. На 25 май бяхме в Слоещичко. Вечерта още по видело влезнахме в селото. Това село в целия Демирхисар беше се проявило със сърбофилски чуства още в турско и минаваше за развалено село. Проявените и подозрени селяни, които смятахме да заловим и накажем, изплашени се изпокриха. Някои от тях избягаха и още същата нощ са обадили на сръбската власт за нашето влизане. Взехме храна и се оттеглихме в Слоещичката гора. Целия ден прекарахме  в тревога, все очаквахме сърбите да дойдат, но не се решиха, макар и да ни знаеха дирята. Те смятали, че сме много, така им било предадено. Върнахме се другия ден пак във Вировско, целия ден ни валя дъжд, другия ден се прехвърлихме в Базернишко. Там селяните ни посрещнаха добре и показаха, че са готови за работа. Това село е едно от най-запазените в околията. От там минахме в Малко Илино и Голямо Илино. В последните села ми се видяха изпоуплашени селяните и то най-вече от предателствата на Ат. Нередчето, нашия четник за когото по-горе споменах и от Войде. Той, последният, бе родом от с. Мраморец и беше подгонен от сърбите и като такъв цяла зима се прикривал в тези села. Сърбите са го заловили и откарали в затвора в Охрид. Един стар работник от с. Голямо Илино, толкова наплашен от тези предателства на наши хора, направо ми казва: „Нямаме доверие, не зная дали няма някой от вас, особено от младите и новите, които не ги познавам, дали няма да ни предаде, затова моля недейте споменава името ми пред тях, не искам да го знаят”. На 1 юни в Спространско и Беличко прекарахме спокойно, а на другия ден се прехвърлихме в Мраморечко, Охридско.  Тоя ден в селото имаше гости от околните села, защото служили за празника. Видяхме се с доста селяни, дойде и кметът при нас. На 3 минахме в Козичко, Кичевско. През деня забелязахме да се движи по дирите ни потера. Туй произлязло от съобщението на властта от Мраморчани, с наше позволение да съобщат и в тоя смисъл, че трима уж непознати дойдоха в селото и взеха хляб и нищо друго. От преследване да се отърват. В с. Козица и Белица направихме събрания и чрез тези села влезнахме във връзка с гр. Кичево. От Беличко отделихме Максим Стрезов от с. Мраморец да ходи и влезне предрешен в Охрид и да убие околийския началник. Той бил много развратник и като такъв тормозел и обезчестил жената на Максим Стрезов. Максим сам доброволно изяви желание да отмъсти на началника за безчестието, извършено на жена му. Другия ден преденувахме в Спространско, прекарахме спокойно, само привечер чухме отдалеч пушечни гърмежи. А това са били гърмежи от потерята, която от яд, че не може да ни разкрие, стреляла по селяни мъже, жени, деца, работещи по нивите в Беличко, сметнали ги уж за комити. Един нещастен селянин са го ранили, другите панически избягали. Ние още от рано слезнахме от гората в селото Спростране, набързо привършщихме работа и се оттеглихме във Велнешко. Там прекарахме целия ден само с непрекъснат проливен дъжд. нищо сухо не остана у нас. Вечерта влезнахме в с. Велневци, дето направихме събрание. Тамън бяхме привършили работа и се готвехме да излезем вън от селото в тъмното попаднахме на засада от сръбската потера. След една малка престрелка без да дадем жертва в тъмнината успяхме да се промъкнем и отстъпим. Не можахме точно да разберем предателство ли беше или случайно бяхме разкрити. Още през деня бяхме разбрали, че потери от няколко страни са излезли подир нас. От една страна знаехме, че Блаже, сръбски ренегат, бивш четник, е излезнал с 30 души и се движел по бачилата на Бигла планина, от друга страна някой си капитан Попович с едно отделение стражари е бил в Спростране, сторили си дума да се срещнат, но къде точно не можахме да се научим. След престрелката оттам прекосихме Сухо поле и шосето Битоля – Кичево и още същата нощ с един силен ход се прехвърлихме в Любен планина между с. Цер и Пустарска, без никаква връзка само и само да се изгуби дирята и заблудим потерите. Целия ден времето беше мрачно и мъгливо, дъжд валя непрекъснато, всичко ни се измокри. Оттам заминахме между Пустарека и с. Пласница, 8 и 9 юни там денувахме, като се надявахме от с. Пласница, помашко село, родното село на Алия, да вземем храна. Най-напред пратихме Алия с един другар да предупредят някои верни селяни да дойдат да ни посрещнат и да влезнем в селото и го организираме. За жалост се оказа, че селото е препълнено с потеря, не можахме не само да влезнем, ами хляб да изкараме достатъчно. Другия ден останахме в Пласничко. Вечерта тъквехме да влезнем в с. Пустарска, но пътем съвсем случайно се натъкнахме на няколко души сръбски стражари, патрул, които излизаха от селото и отиваха в с. Цер. От начало се осъмнихме и препознахме да не би да са селяни, но при запитване: „Кои сте вие” разбрахме, че са стражари. Ако бяхме им открили огън, щяхме да ги избием, понеже ние бяхме 16 души, а те само 4. От начало и те не можаха в тъмното да разберат какви сме, те ни считаха за техни. Залегнахме и влезнахме в разговор. Разбраха, че сме комити, тогава започнаха да се молят и да казват: „Не пуцайте”. Ние, само да не пострада селото, не стреляхме, пропуснахме ги да избягат в селото. Не влезнахме и пак останахме без хляб. През нощта започна пак дъжд, тъмно като в рог, след дълги лутания осъмнахме на голо и открито в Зашленско и оттам денски се прехвърлихме в едни гъсти гори на Кощинско, близо до с. Радово, родното село на на Алексо Стефанов. На 11 юни прекарахме спокойно и можахме да поизсушим дрехите на слънцето. Привечер още денески влезнахме в Радово, посрещнаха ни добре селяните, поговорихме им по делото. Там, в Радово, след 2 дни гладуване се нахранихме и си набавихме храна. Знаехме, че отвсякъде са излезли потери да ни гонят. Не можаха нищо да ни сторят, понеже местното население ни помагаше, то беше здраво организирано и не ни издаваше. На другия ден преденувахме в Доленичко, там се видяхме с орачи и овчари. Оттам, за да прикрием дирите, пак се прехвърлихме в Бигла планина. От с. Базерник се научихме, че по билото на планината сновели потери. Там, м тяхната гора прекарахме деня, на другия ден 14 се прехвърлихме чак във Вировско. Набавихме си храна за няколко дни, взехме царевично брашно за качамак. Там ни се донесе от Вировчани, че пристигнала войска чак от Битоля около 200 души и се спряла в с. Джвани на шосето. Подир нас от всякъде плувнаха потери, трудно беше да се влиза в селата. Навсякъде кръстосваха потери и патрули, никакъв човек не можеше да дойде при нас, забранено им беше на селяните да изнасят хляб и за себе си, като ходят на работа. Прехвърлихме се в Ресенско в Кривенската гора. Вечерта влезнахме в селото и пак се върнахме в същата гора на бивак, защото бяхме уморени от дългите походи и от непрекъснатите дъждове. Бяхме отслабнали и изтощени от честото гладуване. На 17 юни прекосихме шосето Охрид – Ресен и се прехвърлихме в Болмо. Там си набавихме храна, за всеки случай взехме и царевично брашно от селските воденици. През Екла, Шуленци опътихме се към албанската граница. На 20 денувахме в Лесковско и още същата нощ минахме границата и се озовахме в Малка Преспа, Горичкото, което остава под албанска територия сега. Там прекарахме 4-5 дена. Вечерта на 25 юни минахме в неутралната зона, където прекарахме около 20 дена почивка, като си набавяхме храна от влашките колиби и бачила на Томороз. След като се поотморихме и набавихме опинци и други необходимости, пак отново минахме сръбската граница на 23 юли. Преди това няколко момчета, които се бяха изпоболели и не можеха да вървят, освободихме ги, като ги снабдих с открит лист и пътни да заминат за Корча и оттам за България.

[Previous] [Next]
[Back to Index]