Заключителни мисли
- „Дефиниция“ на Ранното българско възраждане (179)
- Периодизацията му (183)
- Самобитность на Ранното българско възраждане като социаленъ процесъ (185)
Накрай нека да обобщимъ резултатитѣ отъ привършеното издирване, като дадемъ идейна оценка на придобитото.
Отстраняване на мита за „мрачнитѣ вѣкове“.
Изнесенитѣ сведения за живота на българския народъ презъ XVII и XVIII вѣкъ въ своята съвокупность даватъ достатъчно научни основания, за да се освободи нашата историопись отъ влиянието на мита за „мрачнитѣ вѣкове“ — вѣкове, презъ които се затривала българската книжовность и грамотность, когато настѫпилъ мракъ и невежество и надвиснала опасностьта народната свѣсть да изчезне напълно подъ тежкото политическо робство и денационализаторския гнетъ на фенерската патриаршия. Въ сѫщность тукъ не може да става дума за „мрачни вѣкове", a само за църковно-славянско срѣдновѣковие, чиито културни, политически и религиозни проявления говорятъ, че то е било все пакъ жизненъ и здравъ периодъ съ свой стилъ. Това срѣдновѣковие е опазило всичкитѣ необходими елементи на единъ вѫтрешенъ народенъ животъ съ достатъчно разнообразие и дълбочина, проявило е устойчивость въ наследената духовна традиция и способность да я трансформира : въ него се криятъ градивнитѣ сили на едно бѫдеще.
„Дефиниция“ на Ранното българско възраждане.
Първата далечна проява на споменатата способность за трансформиране е преодоляването на срѣдновѣковието, — този процесъ разкриваме въ възникването
179
на новобългарския книжовенъ езикъ възъ основа на народнитѣ говори и въ зараждането на свѣтската народна литература.
Вториятъ симптомъ на идващото Ново време е появата на извънреднитѣ личности, които съзнаватъ неповторимостьта на собствения си духовенъ опитъ и жизнена сѫдба и подчертаватъ своята обществена значимость. Тѣхното творчество постепенно разрушава срѣдновѣковния религиозенъ свѣтогледъ (устременъ къмъ спасението на душата отвѫдъ живота) и създава нови обществени и нравствени идеи, добиващи все по-житейски и по-свѣтски тонъ. Между тия личности Паисий Хилендарски е, който достига до истинска кристализация на националната идея, представяйки цѣлия български народъ като колективна персона, носителка на историческото битие.
Следващиятъ симптомъ е побългаряването и сѫщевременно рустифицирането на града по народностенъ съставъ, битъ, езикъ и книжовность, като се прелива въ него кръвьта на селскитѣ маси, които се настаняватъ тукъ, носещи своето вѣковно духовно наследство.
Последниятъ важенъ въ социално отношение етапъ идва съ бързото и пълно завладяване на еснафскитѣ цехове отъ българитѣ; последнитѣ по този начинъ се самоорганизуватъ, ставатъ обществена сила въ града, включватъ въ крѫга на своето постоянно влияние и въздействие селото, влизатъ въ траенъ допиръ съ турската власть и изнасятъ предъ нея общонародни искания. Сега българитѣ постигатъ онова, което имъ липсваше презъ всички времена на робството чакъ до края на XVIII вѣкъ: тѣ завладяватъ и побългаряватъ обществената повърхность въ своята страна, превръщатъ града въ българска обществена срѣда
180
и сами ставатъ организувано общество съ колективна воля, изразена въ действие. Това сѫ основнитѣ моменти отъ превръщането на българския народъ въ модерна, европейска културна нация. [171] Тъй се разчиства теренътъ за бѫдещето, за епохата на масовитѣ действия и голѣмитѣ водачески личности въ историята на нашето възраждане.
Докато ставатъ тѣзи демографски и социални промѣни, начева бавно да се трансформира и свѣтогледътъ на срѣдния българинъ (на гражданството и отчасти на селянитѣ) отъ срѣдновѣковно-религиозенъ съ паганистиченъ оцвѣтъ въ граждански рационалистиченъ ито подъ влиянието на градскитѣ условия на животъ. Това духовно развитие сме разгледали вече подробно въ „Ранно възраждане“. [172]
За да изчерпимъ всички явления, които засегнахме въ нашето изследване като елементи на Ранното българско възраждане, необходимо е да споменемъ и за разгъването на ония социални и духовни сили, които постепенно раздѣлятъ българитѣ отъ гърцитѣ въ тѣхното общо битие въ църковно, училищно, езиково и градско-битово отношение. Тѣзи сили разпалватъ една борба между дветѣ народностни групи, въ чиито перипетии колективното българско съзнание оформя своето отрицателно отношение спрямо гърцизма и налага печата на самобитностьта върху българския животъ. Раздѣлянето на „българско“ отъ „гръцко“ става възъ почвата на стопанския, социалния, нравствено-битовия, книжовния и езиковия антагонизъмъ. Сѫщиятъ процесъ е и духовна индивидуализация на българския народъ, защото въ него културната нация осъзнава своята „различность“, специфичнитѣ си
181
[[ стр. 182 липсва ]]
182
Това е, прочее, епохата на Ранното българско възраждане въ нейния социаленъ, народностенъ и културенъ изгледъ. Докато тя трае, възникватъ и се развиватъ цѣлъ комплексъ отъ исторически процеси, едни отъ които забелязваме въ много ранно време, други — въ по-късно. Ако искаме да постигнемъ каква-годе научна точность при единъ опитъ за периодизация, ще приемемъ, че Ранното ни възраждане начева съ зараждането на новобългарския книжовенъ езикъ и завършва, когато нашиятъ народъ се оформя въ организувано общество и полага основитѣ на своето битие като модерна културна нация. Разграничаването на живота въ всичкото му многообразие и сложность съ календарни години е невъзможно. Но, желаемъ ли непремѣнно да означимъ единъ периодъ за тази епоха, ще пишемъ 1600—1830 г. [174] Налага се, обаче, веднага да уговоримъ, че означенитѣ хронологически граници въ никой случай не показватъ началото и края на описванитѣ въ нашето изследване културно-исторически промѣни, a сѫ само условни знаци, показващи отъ кое време най-рано тия промѣни могатъ да се регистриратъ съ известна научна сигурность и до кога най-късно тѣ даватъ основния смисълъ на народното битие. Защото, несъмнено, много отъ явленията, за които ставаше дума до сега, се развиватъ дори съ още по-голѣма интензивность и обсегъ и следъ 1830 г., но отъ това време нататъкъ тѣ — комбинирани вече съ нови фактори и сили, — служатъ за основа на постижения, принадлежащи къмъ сѫщинското или напредналото възраждане. [175] И тъй, периодътъ 1600—1830 г. можемъ да приемемъ за начало на Новото време въ българската история.
183
*
Самобитность на Ранното българско възраждане
Ако се опитаме да изброимъ ония явления, процеси и събития отъ преходно или постоянно естество, изъ чието наслагване или съчетаване възникватъ условията за самоутвърѫдаването на българитѣ като културна нация въ Ново време, — a именно: прекѫсването на турската колонизация въ българскитѣ земи, унищожаването на мѫжкото турско население въ войнитѣ на османската империя, отливътъ на турски граждани къмъ Цариградъ и небългарскитѣ провинции на държавата, по-високиятъ процентъ на възпроизвеждане y нашия народъ, по-голѣмитѣ човѣшки загуби на турцитѣ при епидемични стихии, които въ онѣзи времена сѫ върлували твърде често, кърджалийското смутно време съ неговитѣ демографски и стопански сетнини, устойчивостьта на българитѣ въ книжовно, езиково и народностно отношение, тѣхната будность и запазена способность за по-богатъ и сложенъ общественъ животъ, зараждането на новобългарския книжовенъ езикъ и литература, непрестаннитѣ бунтовни опити, твърдиятъ традиционализъмъ въ религиозно и битово отношение, антагонизъмътъ между българи и гърци, заченатъ на стопанска основа презъ робскитѣ вѣкове, народностното овладяване на града отъ българитѣ, налагането на тѣхния отпечатъкъ върху него, превземането на обществената повърхность, социалното самоорганизуване и пр. и пр. — ще установимъ, че всичко това има предимно мѣстенъ, а до голѣма степень чисто български характеръ и произходъ, като почти никакъ не зависи отъ влиянието на външни, европейски сили и фактори. Наистина, личности като Джефаровичъ, Паисий, Партений Павловъ и Раичъ стоятъ въ известна връзка съ западния идеенъ свѣтъ и изпитватъ
184
неговото въздействие, но тѣхнитѣ дѣла въ рамката на епохата сѫ повече симптоми на развиващитѣ се социални и духовни преобразувания, a по-малко двигатели на самото развитие. Следователно Ранното българско възраждане се развръща на самобитна основа. То е по сѫщество мѣстенъ, български социаленъ и културенъ процесъ и ни се представя като народно саморазвитие въ течение на вѣковетѣ, което черпи сили отъ своето прастаро наследство, a не като внезапно възкръсване изъ мъртвитѣ подъ съживителното влияние на Запада въ началото на XIX вѣкъ. Националното ни организуване и едновременно индивидуализация се извършва съ срѣдствата, материала и силата на селото, но се налага чрезъ града.
171. Вж нашето изследване по този въпросъ и използуваната въ него литература — Националната идея въ българската историопись = Родина III-2 (1940) 138—163
172. Вж особено часть I гл 2; часть II гл 2—4
173. Ивановъ Й : Исторія славѣноболгарская.., 6, 7, 71
174. Крайната граница на Ранното българско възраждане въ Ново време — 1830 г., приема и М Арнаудовъ въ споменатата вече негова книга Българското възраждане с 6
175. Периодизацията ни ще бѫде още по-отчетлива, ако изтъкнемъ основнитѣ тежнения и на сѫщинското възраждане. Ние обаче съзнателно отбѣгваме подобна научно заангажираща характеристика, защото този следващъ периодъ, въпрѣки наличностьта на огроменъ брой установени факти, все още не е синтетично прецененъ.