2. Българското възраждане и ислямизираните българи
И през Възраждането, дори ислед обявените с хатишерифа и хатихумаюна права за християнските поданици, насилията върху българското население продължили. Продължили и насилствените ислямизации, обозначавани в редица исторически извори, особено от български произход, като „потурчване”.
В приписка към богослужебна книга от 1787 г. четем: „Дойде Караасан с хилядо аскери, та право в Шуменграда, изтурчи селата. Три села изтурчи, за умножение грех человечески. Лето 1787.
Даскал Кузман рече на Караасана: „Княз ли си или цар, или войвода, та помисли от кого си приел тая власт!”
Та му отсекоа главата. В събота му отсекоа главата.
(писа) рука Сава, син Влъков” [7].
В друга приписка — на даскал Тодор Пирдопски, за годините 1815—1826, намираща се в дамаскин от XVII в., се посочва, че през 1821 г. „посякоха търновския владика, а от дяконите му едни се по-
41
турчиха. Едно малко дяконче много го мъчеха и после и него го потурчиха и го дадоха да се учи на турска книга” [8].
За „потурчвания” пише в една своя дописка до в. „Свобода” през втората половина на 1870 г. и Васил Левски (дописката е публикувана във вестника на 13 февруари 1871 г.): „Всекидневните ни убийства, потурчванията на грабнатите ни невръстни деца, обезчестяването на девойките и жените ни от турчина са били всекидневно оплаквани с кървави сълзи пред европейските консули” [9].
В дописки до редица вестници не само се описвали стотици насилствени индивидуални помюсюлманчвания, но се подчертавала борбата на българите за тяхното осуетяване. Тези дописки изиграли голяма роля както за мобилизацията на българското население за отпор, така и за осведомяване на международната общественост. Но въпреки това само като изключение било възможно осуетяване на насилственото помохамеданчване на един или друг българин или българка, заплашени да бъдат обърнати в исляма, да бъдат „потурчени”, както тогава се пишело. Като правило това се оказвало невъзможно. За пример може да бъде посочен случаят, описан в дописка от Русе до в. „Свобода”: „Преди известно време в града ни станаха три най-лошави злини, най-грозни и най-отвратителни злоупотреби и най-варварски и най-страшни произшествия, които да описвам ми трепери ръката. Един ден потурчиха едно 14-годишно момиче, а на другия ден — две (едното 12-годишно, а другото 13-годишно)” [10].
Още по-показателно е убийството на консулите на Германия и Франция в Солун от фанатизирана тълпа при опита им да защитят българско момиче от насилствено помюсюлманчване. Този случай е описан в телеграма от 7 май 1876 г. на американския консул в града до американския пълномощен министър в Цариград, в която се казва:
„Върнах се нощес от екскурзия до Воден и бързам да Ви съобщя катастрофални новини. В петък вечерта едно християнско момиче, идващо с влака от Богданица и придружено от мохамедани, викало да му се помогне заради вярата му. Християните, които се намирали на гарата, дошли на помощ и принудили една кола, която ме чакала, да го отведе в града. В събота през нощта турски шайки се отправили към двореца на управителя, като искали да им се върне момичето. Управителят, който мислел, че то е в моята къща, го потърсил у мен, но му доказали, че момичето е потърсило другаде подслон. Турците сновели из града, като призовавали правоверните да вземат оръжие. Развълнувани, консулите на Франция и Германия отишли на самото място, но били завлечени в джамията, гдето били събрани почти 3000 въоръжени мохамедани. Управителят бил в джамията, но не могъл да ги спаси — те и двамата били убити със саби. Градът е потопен в смут” [11].
Срещу помюсюлманчванията голяма дейност развили българските общини.
Пишели се колективни изложения, разширило се участието на български първенци
в съдилищата и съветите, проявите на солидарност и взаимопомощ на цели
групи от населението към пострада-
44
ли от османците. В тази дейност се включили руските и други чуждестранни дипломати. След 1878 г. в Тракия и Македония тя била продължена от Българската екзархия и българските консули, от търговски агенти и особено от тамошните български общини [12].
Съпротивата фещу насилствената ислямизация била част от общата борба на българите за самосъхранение и опазване на народността от домогванията на османската власт.
Съпротива срещу османската власт оказвало и българското мюсюлманско население. Тази борба се водела както самостоятелно, така и съвместно с българите християни.
По време на кърджалийските размирици в края на XVIII и началото на XIX в. населението на редица български градове и села, мюсюлмани и християни, защитавали родните си селища против вилнеещите банди. За тези съвместни действия пишат българските революционери Г. С. Раковски, П. Хитов и З. Стоянов, като подчертават, че много често начело на общите дружини за отбрана стояли българи християни.
Много са и случаите, когато българи християни и мюсюлмани въздавали общи стражи за охрана на селища. Съществували и общи хайдушки чети като тази на Солак Мустафа и Димитър Калъчлията, действувала от 1859 до 1861 г. Сред мюсюлманите имало ятаци на български хайдути и четници.
Ярка проява на съвместната борба на българи мюсюлмани и християни били двата родопски бунта през 1859 и 1865 г., когато недоволното родопско население прогонило турските власти от селищата си [13].
Съществували още редица прояви на съвместни действия и взаимопомощ между българи христяни и българи мюсюлмани през Възраждането. По време на просветното движение и църковнонационалната борба българи мюсюлмани съдействували за изваждане на разрешение за строителство на църкви, а така също с парични средства и материали подпомагали построяването на училища и черкви.
Действията на българите мюсюлмани срещу османската власт до голяма степен били стихийни и неосъзнати, свързани с интересите на отделни лица или групи. Но обективно погледнато, тези действия противостояли на османската власт и по този начин подпомагали косвено и борбите на българите християни срещу османските поробители.
Неприязненото отношение на българите мюсюлмани към османската власт и стремежът им да се разграничат от османските турци било забелязано и от английските пътешественички Дж. Макензи и Ад. Ърби, които по време на своето пътуване по българските земи през 1862 г. отбелязват: „Разделение съществува и между мюсюлманите. Османлиите представляват малцинство, силно мразено от албанските и славянските мюсюлмани, които никога не са скривали... че няма да се поколебаят да им покажат затаената си злоба” [14].