3. Дейците на Българското възраждане и ислямизираното българско население
Дейците на Българското възраждане и особено българските национални революционери са отразили в редица статии, дописки, писма, спомени, в документи на революционните организации наличието на ислямизирано българско население и отношението си към него.
Още Паисий Хилендарски и Софроний Врачански писали за ислямизация на българско население. Васил Априлов посочва, че в Пловдивската епархия, Румелия и Македония имало много българи, които изповядвали исляма. Според него старите хора още помнели времето на тяхното помюсюлманчване. Г. С. Раковски в „Горски пътник” и в книгата си,„Няколко речи за Асеню Первому” пише за „помаци, които говорели български език, а изповядвали Мохамедовата вяра”.
По-определени сведения за българите мохамедани в Родопите дава Найден Геров. Той обосновава и необходимостта да се работи за тяхното откъсване от влиянието на Османската империя и за националното им осъзнаване като българи. Според Любен Каравелов българите мюсюлмани били разпръснати по цялата българска земя — Ловешко, Родопите, Неврокопско, Сярско, Дебърско и др., а техният брой бил около 500 хиляди души. Според П. Р. Славейков числеността на българите мюсюлмани надхвърляла 700—800 хиляди души. Той говори не само за ислямизация, но и за езикова асимилация, за турцизация на част от ислямизираните българи [15].
Интересни сведения за ислямизираните българи се съдържат в брошурата „Братско обяснение на българин към братята му българи”, която била издадена в Букурещ през 1867 г. В нея се пише за „толкоз наши деди и прадеди, сечени, бодени, с горещи железа мъчени, грабени, оскърбени в честта на фамилиите си и насила потурчени... Днес за днес има повече от петстотин хиляди наши еднородци, които изповядват мохамеданската вяра, без да изгубят още българския език и българските обичаи, и които се мислят заради религията си, че са турци. Не е ли вярно, че не само религията, но и народността ни е пострадала чрез този мюсюлмански прозелитизъм?” [16].
Редица български национални революционери прозрели не само националноосвободителния, но и социалнокласовия смисъл на борбата срещу османската власт и на тази основа издигали призиви за обща борба на трудещите се християни и мюсюлмани. Но при тогавашните конкретно исторически условия, когато религиозното съзнание играело първенствуваща роля спрямо класовото и народностното съзнание, когато османската власт и господствуващата ислямска църква задушавали всяка проява на национално осъзнаване сред ислямизираното българско население (и на останалото балканско помюсюлманчено население) и в същото време поддържали тежка атмосфера на религиозна нетърпимост и неприязън спрямо християнското население — тази задача се оказала, с някои изключения, неизпълнима.
Поради тези конкретно исторически обстоятелства не се поставя (а и не би могла да се реши) задачата за включването на ислямизира-
46
ните българи на национална основа в процесите на Възраждането, в националноосвободителното движение, задачата за тяхното осъзнаване като българи. Водачите на националноосвободителната борба, въпреки че посочвали многобройни факти за насилственото ислямизиране и асимилиране на българско население, не стигнали до извода, че основната част от т. нар. „турци”, живеещи по българските земи, са местно население, потомци на българи, подложени на ислямизация и асимилация. Българските национални революционери не стигнали до идеята за разграничаване на народностното (и националното) от религиозното.
В Позива на Привременното правителство от 1868 г. и в Обръщението на Българското привременно правителство към българския народ от април 1869 г. се отправял призив: „Братя мюсюлмани! В свободна България има място за всинца ни, ония, които ви карат да пробивате със смъртоносното оръжие нашите гърди, на нашите жени и . нашите деца, те са вашите и нашите неприятели. Те само искат да господаруват, да смучат вашата и нашата кръв! — Хайде и вие станете с нас за вашата и нашата свобода!” [17].
Демократичната линия на българските национални революционери намерила израз и във Възванието на БРЦК от 28 август 1875 г. до мюсюлманите в Европейска Турция. В него те били наречени „братя съотечественици” и се призовавали на обща борба срещу османската власт.
По време на Априлското въстание (1876 г.) Георги Бенковски заявил, че „борбата се води не против мюсюлманството, а против кръвопийците паши и кадии” . На Оборище (17 април 1876 г.) се взели редица решения за защита на мирното мюсюлманско население.
В своята практическа дейност българските революционери прибягвали до помощта на мюсюлмани за снабдяване с оръжие и барут, използували ги като куриери, укривали се у тях и т. н.
Историческите извори съдържат данни за българи мюсюлмани, поставили се в служба на революционната организация и работили активно в освободителната борба — пренасяне на поща, участие в бойни действия, закрила на българското християнско население. Десетки българи мюсюлмани след Освобождението получили поборнически пенсии и други отличия. Ще споменем по-известните от тях. Осман Ибрахимов от Русе, работещ като машинист на корабчето „Сойре”, години наред пренасял пощата между Русенския и Гюргевския комитет, без да допусне нито един провал. Шериф Мустафов от Карлово като полицейски стражар (чауш) в Сопот укрил заловени материали на Васил Левски, а по време на Априлското въстание спасил града от опожаряване. Сехер Салиева от с. Буря, Габровско, укривала въстаници по време на Априлското въстание през 1876 г. Ахмед Мехмедов Мечеолу от с. Градница, Габровско, през 1876 г. с риск за живота си опазил селата Столът и Градница от башибозуци. Мустафа
47
Чепенели от Пещера през 1876 г. спасил града от разорение на башибозуци. Курал заде Мустафа ефенди и съпругата му Кямиле Мустафова укривали в дома си българи християни и спасили живота им по време на кървавите събития през 1877 г. Мустафа Хаджи Даудов от Враца 25 години бил пазач на Пловдивската митрополия, със собствени средства издържал българчета да учат в Пловдивската гимназия, а по време на руско-турската война през 1878 г. запазил от разорение манастирите „Света Неделя” и „Света Петка”. Ибрям Шахянов от Нова Загора заедно с баща си образувал чета и през 1877 г. спасил от разорение пет села. Пехливан Ибрахимоглу от Ловешко се включил в състава на хайдушка чета из Видинско и Сърбия, бил заловен и заточен в Диарбекир, а през 1877 г. присъдата му била заменена с 15-годишно заточение на остров Кипър. Кадир Ходжа от Ловешко в продължение на седем години чак до Освобождението бил закрилник с четата си на българите християни в този край.
По време на Освободителната руско-турска война през 1877— 1878 г. редица мюсюлмани се поставили на разположение на руските войски и ги подпомагали. Мюсюлмани имало дори в Опълчението. Един от тях бил Али Рефик от Карловско [18].
Така по време на Възраждането и в борбата за национално освобождение назрявали обективни предпоставки за появата на националновъзродителен процес сред ислямизираните българи, за осъзнаването от самите тях на българския им произход и принадлежност.