LI
НАШИ ГРОБОВЕ ПРИ КЪПЕШИЦА
 

Светлият декемврийски ден преваляше. Залязващото слънце багреше сивите очертания на Грамос. Откъм полето достигаше смътният грохот на отдалечаващия се бой.

Ние си починахме край прочутия с многоводието и бистротата си хладен лобанишки, извор — едно от зачатията на Бистрица — и тръгнахме към селото.

Тоя далечен грохот на боя е ехото на погребалната песен на турското владичество в Костурско. Последни мигове на едно минало, което отлетява, и начало на нов живот, пълен с нови неизвестности.

Навеяни от такива мисли, ние мълчаливо се връщахме към Лобаница. Няколко момчета ни застигнаха пребледнели и ни обадиха, че в Къпешица днес сме дали няколко жертви.

Въпреки решението да не участвуваме в днешния бой и да не придружаваме гръцката войска в похода й отвъд границата на българщината, някои любопитни и буйни четници не можаха да останат само зрители на настъплението и боевете. Поединично и на групи, такива охотници се бяха смесили с гръцки андарти и с войскови части и тръгнали с тях.

Седнахме край пътя и изслушахме скръбната история.

581

Турското отделение и башибозукът в Къпешица отстъпили подир слаба престрелка с гръцките авангарди. Някои арнаути се заинатили и не искали току-тъй да оставят домашните си огнища в неприятелските ръце. Те се затворили в къщите си и се сражавали. С особена упоритост се водило сражението пред голямата двуетажна каменна къща на Курт Али. Един гръцки поручик бил повален. Тогава друг висш офицер изкомандувал:

— Кой от вас, момчета, ще отиде да подпали тая къща?

Едновременно предложили услугите си трима: Мите Касов, наш четник, Доро Антонов, доброволец — американец от Сидовата чета, — и един евзон.

Доро и евзонът нахълтали в двора, но пред вътрешната врата били повалени с по един куршум в главата. Мито Касов паднал, улучен също в главата.

Чак когато на съседната могила бил поставен един топ и гранатите почнали да падат в къщата, четиримата обсадени предложили да се предадат и запитали.

— Имате ли вие беса?

Нищо не рисува така добре арнаутските понятия за дадена честна дума, както тоя въпрос. Повалили един офицер, двама четници, един евзон и ранили друг четник, обсадените все още предполагат, че могат да разчитат на беса!

Отговорило им се:

— Имаме беса!

И те се предали. Евзони и четници скръцнали зъби и се нахвърлили върху пленените, но офицерите ги възпрели. Четиримата храбреци били навързани и отведени с войската.

През нощта, прибрани пак у дядо Васила Юруков, ние оплаквахме падналите жертви.

Особено ни беше мъчно за нашия Мите Касов — Арнаутчето, побългарен албанец от село Елеово, бивш млекарски слуга в Цариград. Потеглил от София подир мобилизацията, той бе пребродил цяла Македония и бе оцелял във всички сражения, за да загине сега, на края! Смъртта на това момче ни причиняваше и известно угризение: Мите придружи гръцката войска на своя глава, мимо нашето разпореждане.

— Как ми е мъчно, че преди месец не му позволих да отиде в Елеово, за да види майка си!... — въздъхна Попов.

Единодушно решихме да устроим на падналите тържествено погребение.

582

*

Светло зимно утро огрява познатите височини над Лобаница.

Умислени, ние крачим по планинската пътека за Къпешица, където ни зове скръбен дълг.

Из пътя ни застигат мъже, жени и деца, които днес, на празника Св. Никола, са си дали негласна среща в Къпешица, Тръстеник и други турски села. Други ни пресрещат, претоварени като добичетата си с безразборно задигната турска покъщнина, поздравляват ни и бързат за дома си, за да разтоварят и да се върнат пак... Добродушната усмивка, с която ни поздравляват тия „отмъстители”, говори, че те „отмъщават” с пълно съзнание за своето право на мъст.

Един старец е помъкнал четири навързани, едно от друго по-малки теленца, които вървят покорно подире му, както той е вървял довчера подир турските заптиета и поляци.

По-нататък ни застигат изостанали войници от петата гръцка дивизия, които бързат да застигнат частите си.

— Далеко ли е Корча?

— Има ли още много до Билища? — питат едни, а един наивно добавя:

— Каква е тая работа? Нима са останали още турски земи за превземане?

Ето и могилата, отдето вчера гърмеше топът.

Един старец и двама наши четници копаят три гроба пред олтара на църквицата — вехта, бог знае как оцеляла църквица от времената, когато Къпешица е била християнско село.

Слизаме в селото. Къщата на Курт Али е на края. Пред външната врата, върху куп разкалян конски тор и слама, ми показаха локва кръв. В окървавената слама личи издълбано конско копито.

— Тук падна Митето...

В двора на вътрешната врата лежат прострени един до друг три трупа на левенти. Един турски тюлбен, една бяла риза и една нашарена синя кърпа, обшита със сърма по краищата, покриват лицата им. Аз познах Митето по неговите вехти кафяви дрехи.

Разкриха лицата им. И трите бяха изкривени, зацапани с изсъхнала кръв. Лицето на Митето бе бледозеленикаво,

583

подуто, а на едното око личеше кървава буца. Но и в тоя вид то изразяваше доброта и спокойствие.

До самите мъртъвци няколко момчета стържат и коват — приготовляват погребални ковчези.

Гръцки войници и селяни се суетят наоколо, без да поглеждат даже към покойниците. Някои едва не ги настъпват в бързината си.

— Кой ми е взел кобилата? — крещи някой.

Често се чуват пушечни гърмежи: гръцки войници стрелят по кокошки и други домашни птици, останали без стопани. Един офицер приближи и ми каза:

— Моля ви, погрижете се да бъде погребан заедно с вашите другари и нашият евзон. Името му е Стерьос Лозиос, ефрейтор от Лариса. Ние бързаме да стигнем частта си.

— Това щяхме да направим и сами.

Пристигна и поп Петър от Косинец. Той метна епитрахиля, запали кандилницата с огън, взет от една димяща турска къща, и машинално я залюля. Гласът му зазвуча твърдо и равномерно, изричайки набързо имената: Стерьо... Доро... Димитър...

Момчетата дигнаха ковчезите и процесията потегли към близката могила. Придружиха ни твърде малцина селяни, между които дядо Ламбро и дядо Васил и само един евзон. Всички други бяха заети със своя лов из селото. На края вървеше и една жена с кош в ръка.

Свещеникът довърши опелото пред самата църквица.

Със снети шапки пристъпихме един след друг към последно целувание.

Върху единия от приготвените дървени кръстове аз написах с червен молив:

ДИМИТЪР КАСОВ
19-годишен, от село Елеово
5 декември 1912 г.

С едва сдържани сълзи можахме да кажем по няколко думи:

„Погребваме последните жертви на Костурско. Тръгнали са те: единият от София, другият от Америка, третият от Лариса, за да си дадат вечна среща тук, в тая проклета Къпешица. Поне вие, техни другари, които сте родом от Костурско, напомняйте на съотечествениците си да пазят тия

584

скъпи гробове, да ги обкичват с цветя, да не ги оставят да буренясат, за да напомнят за юнашката кръв, която се проля в Къпешица пред изгрева на свободата!”

— Бог да ги прости! Мир на праха им! — произнесохме всички през хълцания.

Трите почетни залпа подплашиха хората, които през това време тършуваха из неподпалените къщи на селото.

Баба Димковица ни даде да сръбнем от павурчето — за бог да прости — и раздаде на всички по шепа пшеница, размесена с орехи, шекерчета и леблебии.

Преди да напуснем могилката, аз още веднаж погледнах поникналите до черквата три гроба с дървени кръстове. Измерих после с поглед Деволското поле, всред което се издигаха колосални пушеци и се разливаха и сливаха високо по безоблачния син небесен свод. Врачани, Тръстеник, Очища, Височища и други турски села горяха. Димеше от много места и под нас — в самата Къпешица. Чуваха се викове на засуетени жени, изстрели на гръцки войници. Нови стрехи се събаряха с трясък и избухваха нови грамадни пламъци.

Но по-силно от кипящата суета на живота, по-силно от превратността в съдбата на хората и на народите, която се четеше в гигантските пушеци, по-силно и от свободата, която изгряваше, аз почувствувах съседството на смъртта.

На смъртта, която за ирония и от каприз пожела да постави печата на вечността върху гръцко-българската дружба, като сближи във вечен братски съюз евзона от Лариса с двамата български синове на Костурско.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]