ПО СРЪБСКО-БЪЛГАРСКОТО СБЛИЖЕНИЕ

Българската историческа действителност е прошарена от трагизъм по едностранчивост на разбиране и действие у българските държавници и обществени кръгове по извоюване свободата на нашето племе, както и по структурата на политико-социалния строй в освободената от чуждо иго част. И днес, за жалост, забелязват се също признаци на лекота и едностранчиво схващане у някои български политически мъже и общественици относно сръбско-българското сближение. Тоя екслюзивизъм и тая инерция са действували зловредно върху развоя на историческите ни събития, понеже е липсвала синтеза от идеализма с реализма в националния ни живот и в неговите потребности. Те са, собствено, които са сломявали винаги вярата и мощта на народа ни във всичките му усилия за реализиране националните ни идеали и са били може би съществена причина за злощастния им финал. Тоя трагизъм, впрочем, би бил доведен до минимум, ако българските рьководни и обществени сили би внасяли по-малко страст и едностранчивост в тълкуването на народностните ни проблеми, а повече здрав разсъдък и логика и ако контрастите в мненията им и методологията по жизнените национални въпроси (колкото и да са те неминуеми и да съставляват същността на човешката мисъл и стимул за напредъка и цивилизацията в една страна) би получили рационална синтеза в духа на колективното благо, от което би последвало, несъмнено, едно хармонично разгъване и единение силите от всичките ни слоеве за устояване и непоколебима защита на народностните ни интереси. Че трагичният изход при всички опити по осъществяването на националните ни проблеми се дължи, действително, в голяма степен на различието в концепциите у политически мъже и общественици, на неискрената им примирителност и на подаванието им под чуждо влияние.

Тая наша теза се потвърждава доста конкретно от следните по-важни събития от българската история: млади буйни глави подеха освобождението на българския народ от чуждо иго чрез революционна конспирация и бунт, а нашите просветени чорбаджии обаче не само ги заклеймиха, някои даже от тях прибягнаха до предателство. Детронирането на княз Батемберг бе извършено не по чисто български подбуди, а по внушение и желание на руската дипломация.

Авторите му не се спряха тук след неуспеха си, а отидоха по руска инспирация и с руско злато да комплотират срещу народа си и държавата. Не бе ли престъпно да търсят някои български политически мъже намесата на Високата порта; защото неколцина бяха се осмелили да прогласят съединението на Княжество България с Източна Румелия? Но султан Хамид излезе по-разумен и по-прозорлив от тия българи. Има ли тоже по-голям трагизъм в историята от тоя на македонския въпрос? Едвам станало известно на българското общество съществуването на Вътрешната македонска революционна организация, за да кипнат българските политици и общественици в уплахата си от гняв и негодувание: как няколко хлапетии бяха се осмелили да се нагърбват с разрешението на македонския въпрос? И тогава се създаде контра-организация от македонските синове, живущи в България, които бяха уплетени в миража им по освободителната акция на Македония от страна на България. В жертва на тая политика на българските политически партии и общественици бяха поднесени тия македонски синове и за нея паднаха скъпи борци във взаимни братоубийства, което и днес за зла чест се върши поради същите подбуди. Сръбско-българският договор, сключен на 22 февруари 1912 г., тоя най-фатален договор за България, особено за Македония, не бе ли продиктуван повече от интереса на руския империализъм, отколкото от неотложни повелителни български нужди? Българската дипломация би трябвало да се подсети и за предстоящата европейска конфлаграция още когато се искаше от руска страна да се помага на Сърбия срещу Австрия. Какъв беше тогава смисълът на тоя договор, когато всички парливи международни въпроси щяха обязателно да бъдат подхвърлени на известна ревизия. Лековерността на г. Данев [50]се повтори и от покойния Ев. Гешев [51], като видя тенденцията на г. Венизелос [52] за сфери на влияние, би трябвало да прекрати преговорите и да направи да замре сръбско-българския договор. При тия условия войната с Турция бе цяло безумие от страна на тогавашното българско правителство, както и оная срещу съюзниците, почната от фактори вън от законната власт. Войната, да бе даже наложена на България от младотурския режим и да бе водена само от нея с поражение, за нея би се свършила без толкова тежки последствия, както тая между Гърция и Турция.

България, както и да е, се намеси във великата война и щом се видя на коя страна се обръща щастието някои от българските политически мъже, вместо да подготвят политически по-малко трагични условия за развязката й от войната, те се впуснаха да агитират между войниците „долу оръжието!". Българската делегация не се опита във Версайл да изтъкне достатъчно, че намесата на България във великата война бе инспирирано от чисто български национални подбуди - да обедини своето племе, както това е извършено отдавна от цивилизованите народи; а тя, като хвърли за това греха върху царя и правителството, мислеше в руската черква да изпроси божията милост над българския народ. Цялата й активност бе там санкционирането на неюридичния и неморален акт за изселването на македонците от родните им огнища по искането на г. Венизелос.

Това са изобщо съществените фази от историческия процес на българския народ, неговия дух и активност за националния ни интегритет, които са същевременно и елементите, върху които историята, като трибунал, според Шилера, съди и издава своята сентенция в смисъл не само да очисти дефектите в държавниците и обществениците, но и да ги упъти към по-голямо самоопомнюване и съзнание и към влагане на етично-рационални разбирания в обществения живот. Историята пък, казва Гьоте, запазва паметта на великите борци срещу сляпата мощ на действителността и поставя себе си на позорния стълб, когато тя изтъква натури, които твърдят „тъй трябва да е", тоя фатализъм, към който прибягват всички ония обществени водители, на чиято съвест тежи нещо от дейността им, като обществени служители. Миналото е в тоя смисъл опасно, защото отслабва духа и енергията на народа и води към морално-интелектуалния му упадък-регреса, а то е смислено и ценно само в ония случаи, когато стимулира неговата самонадеяност и духа на предприемчивост и на всестранно развитие на духовните и материални сили за подема на благосъстоянието му, както и разцъфтяване на науката и културата в страната му. Българският народ схвана по интуиция тая емпирическа истина и с похвално усърдие и трудолюбие потърси изход от тежкото след войната положение чрез ралото и мотиката в благословената си земя, когато пък някои български кръгове намират спасението на България в сръбско-българското сближение.

Едни от тях са идеалистите, които базират затова своята апология върху съзерцанието; реалността за тях не е нищо друго освен метафизика - илюзия на абстрактното същество, която е измъдрена от нашата менталност. Те са, впрочем, правдиви в необятните си миражи, понеже плуват над „пансърбизма" в областта на човека; другите са някои от ръководящите политически мъже, които подмамени от французкото злато, което се дава изобилно на съюзниците на Франция-Югославия, Румъния, Полша, както и от непрестанните внушения от страна на французката дипломация са готови на всякакви жертви за постигане сръбско-българското сближение, като не държат твърде много сметка за последствията от това за самата България, нито пък за македонския народ, чиято воля и желание в случая се игнорират съвършено.

Сръбско-българското сближение се посреща, въобще, с ентусиазъм и радост от македонския народ. Това е било неговият блян. Създателите на Вътрешната македонска революционна организация са се инспирирали именно от тая идея, като възприеха за девиз на революционната борба „Автономна Македония" [53]. Те схващаха твърде добре, че Македония със своето географическо положение и с неизчерпаемите си естествени богатства би могла превъзходно да води свободен и самостоятелен живот и да служи в същото време като тампон и обединително звено между съседните й държави за поддържане на мир и правда в Балканския полуостров, толкоз повече, че това се налагаше и от етническия характер на страната. При това те са имали предвид и тоя капитален мотив, че ако Македония би принадлежала на една, която и да е съседна държава, това би представлявало винаги опасност за екилибъра между балканските народи, както и за тоя между великите сили; или пък, ако би била поделена между съседните държави, това би съставлявало източник на постоянния конфликт между тях, което не би могло в интереса на самото македонско население. Така гледа също и днес македонския народ на македонската проблема, която трябва обязателно да получи своето разрешение в тоя дух, за да има ред, сговор и правда в Македония. От досегашния ход на сръбската политика обаче не проличава ни най-малко, че идеята за това сръбско-българско сближение да е назряла в сръбските кръгове, които и до ден днешен отричат даже географическото име „Македония", не признават там друга народност освен сръбската и прилагат в нея една нечувана досега в историята по своята бруталност денациона-листична политика. И въпреки всичко това, както и въпреки ръководния принцип на „измяна" в сръбската политика спрямо България в 1912 год. и тая напоследък спрямо съюзниците си хървати и словени, не са липсвали никога воля и желание в български народ за едно искрено сръбско-българско сближение, но сърбинът, като знае, че българският дипломат е гъвкав и артист в партизанство, а не в международната политика, иска, пред да каже своята последна дума върху това сближение, да знае от своите помирители каква ще бъде базата на това сръбско-българско сближение и каква ще бъде затуй санкцията.

Ние нямаме за това конкретни факти, обаче знае се сръбското становище, което и до сега не се е изменило в нищо. Сръбскитеполитически мъже стоят и днес на базата „дележ на Македония", а именно: да се отстъпи на България една минимална част от Македония и от новата погранична зона между Сърбия и България и да се оказва икономическа и политическа подкрепа, в замяна на което България да се откаже от всякакви претенции върху Македония, да толерира там денационалистическата им политика и да помага на Югославия в империалистическите й аспирации или пък да бъде в това отношение неутрална.

Тая база, може би, да е възприемлива за някои български политически мъже, стига България да бъде освободена от Македонския комитет, ала българският народ, специално македонският - ще предпочете настоящето положение, отколкото да станат прями съучастници в такова безправно и безчовечно разрешение на македонския въпрос. Едничката база, върху която би могло да се постигне това сръбско-българско споразумение, е тая: да се признае автономията и независимостта на Македония, като й се повърнат заграбените училища и черкви на българското население.

Това да се мисли при днешния манталитет в сръбските политически кръгове е въобще илюзия, че те ще еманципират от шо-винистическите си разбирания, за да проявят такъв такт на прозорливост, справедливост и човещина за мирно и тихо съжителство и благоденствие на тия два сродни народа, когато те, в едно със съюзниците си от Малкото съглашение и вдъхновителката им Франция, не искат и дума да стане не само за ревизия на договорите, но дори и за право на малцинствата - въпрос, който даже в нещастния институт на ОН е вече подигнат. Нека допуснем за момент, че най-сетне би се намерила база за толкова желаното сръбско-българско разбирателство, пита се, коя ще бъде санкцията му, за да има това валидност? Миналото, както и настоящето, показва тъй ярко - колко санкциите са проблематични: арбитърът на руския цар Николай, предвиден в сръбско-българския договор от 1912 г., не предотврати конфликта между Сърбия и България, нито царят благоволи, въпреки неограничената си мощ, да наложи своята справедлива и морална интервенция без оглед на спорящите помежду си страни. Великите сили дигнаха ръце през време на преговорите в Букурещ, като оставиха „всеки да се пържи в собственото си масло". Ляпчев-Буров, по внушението на Англия и Франция, отидоха в Пирот и отстъпиха хиляди километри българска погранична земя на Сърбия, за да се прекратят убийствата на невинното българско население в тия места от страна на пограничните сръбски военни постове, ала въпреки това убийствата не са прекратени.

България, следователно, не може да разчита на каквато и да е външна санкция, а тя е малка и обезоръжена спрямо милита-ристичната Югославия, за да може да наложи зачитане на постановленията на сръбско-българското съглашение, било чрез дипломатически постъпки, било чрез сила. Желателно е сега ония български политически среди по сръбско-българското споразумение, да осветлят българския народ, как би превили волята на Сърбия, resp. Югославия в рамките на договорните клаузи, когато тя по една или друга причина, би искала да манкира на задълженията си? Ще отварят ли война или пък ще апелират до ОН и поотделно до великите сили? Правото е всякога в силата; силният има винаги поддръжка във великите сили, защото никоя от тях не би желала да се излага на риск за чужди интереси, колкото и да би били те справедливи и хуманни. Най-многото в тоя случай, следователно е, да се признае правото на България, без всякаква обаче санкция. Гръцко-българският инцидент [54], предизвикан от Пангалос, е може би едничкият актив на ОН, защото засягаше две страни от еднаква величина помощ; напротив, когато се касае за силен противник и слаб, ОН бездействува, както бе случаят с гръко-италианския инцидент и напоследък руско-китайския конфликт, макар Китай като член от ОН да имаше право за подкрепа в духа на постановленията на ОН.

Сръбско-българското съглашение, което на всяка цена искат ония български политически мъже да реализират в настоящия момент, е много рисковано. То ще постави непременно България в едно васално положение спрямо Сърбия, респ. Югославия; нейната сигурност ще се намира в пълна зависимост от добрата или зла воля на Югославия, която ще може всеки момент да тълкува постановленията му както се диктува в даден случай от интересите й. Претексти за разногласия и спорове ще възникват много по-често, отколкото сега и България, ако не иска да види военни демонстрации по границата си, нахлувания и затваряне на железопътните сношения, ще трябва обезателно да ги удовлетворява и по тоя начин нейния държавен суверенитет ще губи постепенно своето значене и ще се обърне в проста фикция. Заради това е много по-умно да се бърза от българска страна и се остави идеята за сближение да зрее догдето се получат конкретни факти, че сърбите са се освободили от тенденцията за асимилация на чуждите народи и дорде не им се признае правото за съществуване, като нация със своя култура, писменост, училища...

Много несериозно е да се мисли, че изходът от тежкото положение на страната би се разрешило със сръбско-българското споразумение и с чуждото злато, което би се внесло след това в България. Заеми се дадоха на българската държава, както и на много други държави обаче кризата у тях не се отстрани с това, защото тя има дълбоки корени в настоящата международна констелация, която рано или късно ще трябва да рухне. А до тоя момент ще трябва да се търси спасението на страната не изключително в чуждото злато, но в колективното усилие на трудолюбие, спестяване и творчество, а по отношение нашето племе, останало под чуждо иго, акцията на всички български слоеве би трябвало да бъде насочена в духа на международното право и трактатите, за да бъде подобрена неговата участ. От своя страна пък македонския народ, който е прокуден от родината си, където и да се намира, ще подкрепва морално и материално братята си в борбата за свобода, както това са вършили всички угнетени, сега свободни народи: поляците са се борили от Франция, Англия, Америка срещу угнетителите си; сръбските патриоти имаха база Сърбия за конспирацията срещу Хабсбургската империя;испанските републиканци имат днес база Франция и злато от французките масони за борбата срещу монархическия режим вИспания. Колкото пък за македонския народ, който е лице с лице с угнетителите си, ще седи импулса на живота и ще подражава ония моменти от всесветската история, които са израз на висок дух, възвишена мисъл, неизчерпаема енергия и активност, чрез които са се издигали личността и народите в култ на всеобща адмирация и респект.

Животът, като реалност и стойност, е изобщо извор на мощ и воля за македонеца в борбата за свобода на родината му и по неговото повеление ще върви той неумолим и безстрашен срещу угнетителите си, докато неговия поглед се спира върху разпокъсаната му татковина и чува охканията и страданията на братята си и докато неговата душа се превива от тъга и болка за съдбата на родната му земя. И затова миротворците и критиците ще се натъкват винаги на желязната му воля и безвъзвратното му решение да води докрай борбата, дорде не извоюва свободата и независимостта си.

Най-сетне, ние имаме право да се намесим по въпроса за това мнимо сръбско-българско сближение, за което говорят миротворците български политици, когато те раздвояват емиграцията и нанасят удар на ВМРО и, когато за свои партийни или лични цели жертвуват каузата на цял един народ, плът и кръв от същото племе. Те трябва да разберат за лишен път, че македонския народ не се бори тук освен за запазване съществуванието си като нация със свои специфични потребности и култура. Неговото упорство в тоя случай, следователно, е не само рационално, но и законно и човешко и всеки, който се опитва да го отклони от тая му борба за живот като народ, посяга върху същността на ония велики принципи, които са вече отдавна легнали в социалния живот. Несъмнено, неправдата и тиранията, господствуващи в съседните на България държави Югославия и Гърция, не може да не се отразят върху нея най-чувствително, понеже те се прилагат върху нейно тъй сродно племе, ала отговорността за това се пада не на борещите се за националното си съществуване и съкровищата оставени им от прадеди през вековете, а на безправния и нехуманния сръбско-гръцки режим, който в заслепената си тенденция на асимилация на чуждите народи ги предизвиква на отчаяна борба.

Македонският народ копнее за мир, ред и законност в родината си и е готов веднага да прекрати борбата, щом като бъде удовлетворен в легитимните му и морални искания да се развива в своя специфичен национален организъм и култура. Не от добро народите проливат кръвта си и революцията напразно дава своите жертви.

Торино, 1 март 1931 г.

В. Македония, г. V, бр. 1325, С., 20 март 1931 г., с. 1-2.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]

50. Д-р Стоян Данев - министър-председател (1901-1903,1913), лидер на Прогресивнолибералната партия, подписал Лондонския мирен договор - 1913 г.

51. Иван Ев. Гешов - министър-председател (1911-1913), лидер на Народняшката партия.

52. Елефтериос Венизелос - министър-председател на Гърция (1910-1915, 1917-1920, 1924, 1928-1930, 1933).

53. В спомените си д-р Хр. Татарчев разказва как възниква и се формулира идеята за „автономна Македония" - „Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България", защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ум, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи." Вж. Д-р Христо Татарчев. Спомени, документи, материали. С., 1989, с. 27.

54. Става дума за навлизането на гръцки войски в Петричко на 22 октомври 1925 г. по време на диктатурата на ген. Пангалос. ОН се намесва в полза на България и Гърция е принудена да изтегли войските си и да заплати обезщетение в размер на 30 000 000 лв.