- Историческата памет за гроба на Апостола
- За имената на трите Софийски църкви
- Обобщение
ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ ЗА ГРОБА НА АПОСТОЛА
Досегашните статии и проучвания, които третират въпроса за гроба и костите на Васил Левски, имат в по-малка» или в по-голяма степен дискусионен характер. Този подход е обясним и закономерен, Левски е еманация на българския дух. Той се оказа необходим на всекиго. Всеки може да открие в него нещо, което му е необходимо в битието му на съвременник и българин. С делото си той се издигна над временните политически противоборства и сам се превърна в идея, която може да води народа ни в критични моменти от историята.
Не случайно първият въпрос — къде е гробът на Левски е зададен от Софийския митрополит Мелетий Зографски, с мирското име Димитър Христов Миладинов (1832—1891 г.) от Струмица, Македония. Това той сторил при парастаса за йеродякон Игнатий (В. Левски) още през 1882 г., на Връбница, в Съборната църква. Това е времето на младото княжество и на княз Александър Батенберг, когато вече е повдигнат въпроса на Съединението.
Крайно любопитно е, ако проследим и подновяването на интереса по години по този въпрос, достоен не само за историята, а и за народопсихологията. В. «Нова българска трибуна» се връща към въпроса «Где е гробът на Левски» в бр. 448 през 1911 г. само месеци преди избухването на Балканската война. Разбира се, статии се появяват и в други години, но за тях винаги е имало някакво събитие с особена важност в решаване съдбините на отечеството. Не случайно «голямото избухване» в интереса към гроба на Левски е през годините 1937 и 1938. Нека си спомним какво става в Европа по това врехме. Надига се и предстои Втората световна
132
война. Не е ли във връзка в тази съвкупност от закономерности публикацията на в. «Мир» — «Гробът на Васил Левски според един официален документ» в бр. 12340 от 27. IX. 1941 г, само месеци преди обявяването на войната, която отне милиони човешки живота. Оказа се, че Левски е търсен в моменти на самозащита, когато той действително е бил необходим на нацията. Не е необходимо да слагаме в тази аналогия и 1956 г. когато не само пл. «Св. Неделя» бе преименуван на пл. «Ленин», а и тоталитарната система навлизаше дълбоко в структурите на културата и страната. Т. е. да се говори за черепи и кости, да се търси гробът на Васил Левски, да се оспорва това търсене и да не прекъсва интересът към проблема не е само исторически, археологически, или какъвто и да е въпрос, а закономерност — видима и обяснима от съответната историческа дистанция.
В един разговор в печата проф. Васил Гюзелев изрично подчерта —. «Историята ни е необходима!». В един абзац, където стана дума за мнението на един наш учен, че не е необходимо да се търси гроба на Левски, пак този наш историк не без основание подчерта: «В никакъв случай не изразявам съгласие с неговото мнение относно гроба на Васил Левски. Дълг е на историците и археолозите да го издирят, за да стане този гроб една от нашите национални светини. Смятам, че в това отношение са направени ценни и любопитни проучвания. Крайно време е някой от изтъкнатите ни учени да напише статия, с която да обобщи резултатите от издирванията и те да станат достояние на цялата ни общественост.»
Едва ли има какво да се прибави към казаното от този уважаван наш историк. Не е ли парадоксално, че не на наш учен, а на гръцкия историк проф. П. Мицопулос се падна изключителният шанс да открие гроба на Самуил в столицата Преспа? Все в тази връзка с проф. Васил Гюзелев стана дума и за гроба на Калоян, Ще си разреша още един цитат от разговора, на който присъствувах, публикуван и в печата, тъй като засяга изключително важни страни от историческото ни минало:
«Мнението си изразих още по време на самото откриване на гроба и пръстена — като член на комисията, и като директор на Националния исторически музей през 1977 г. Тогава бе открита изложбата «Изкуство и
133
култура на Средновековна България». Отново избухна спор за пръстена. Реших го категорично и наредих да бъде поставен надпис: «Златен пръстен на българския цар Калоян». Намесиха се от Археологическия институт и. . . Но само Калояновият гроб ли е? Колко други неща не се дооценяват и не се решават правилно. Ще ви кажа, че дори е известен гробът на цар Симеон Велики, и гробът на княз Борис I. Направено ли е нещо, за да станат те известни на обществеността. Популяризирани ли са резултатите от изследванията?»
Далеч съм от мисълта, че само проф. В. Гюзелев мисли така. Бих могъл да цитирам и редица други изказвания на не по малко заслужили историци. В случая обаче става дума за «некропаметта» на една нация и нещо повече от нея — почитта към синовете на отечеството. Не толкова заради миналото, колкого заради днешния и утрешния ден. Не случайно в началото на тези редове посочих хронологията в интереса към костите на Васил Левски и неговото последно убежище.
Както се каза и в уводните думи на този сборник, ние се опитахме да съберем на едно място всички поважни документи и публикации за гроба на Левски. Голяма част от тях се публикуват за първи път. Екипът, осъществил сборника, няма никакво намерение да налага едно или друго мнение за мястото на гроба. Заедно с това ние предоставяме на читателите и изследователите една по-обширна, но подбрана библиография. В нея са събрани всички мнения, без да си присвояваме правото да ги тълкуваме или да акцентираме върху някои от тях. Нека читателите и проучвателите имат възможност за поглед от различни гледни точки. И не само това. Разказвайки спомени за «обесването на Левски», в някои случаи съвсем искрени, част ог участниците в дискусиите правят съвсем очевидни грешки. Така е в спомена на Димитър Венедиков, поместен във в. «Мир» бр. 10892 от 1937 г. След повече от 60 години от събитието той обърква две екзекуции — тази на Левски, с обесването на Стоян Вардев—Табаков. При това, сам твърди, че е присъствувал единствено на обесването на Стоян Вердев — за другата бесилка «научава», че е на Апостола. Но не само в това са несъответствията, а и в самата датировка на двете екзекуции — различни по време. Той твърди, че Левски е обесен след Стоян Вардев,
134
което не е вярно. Исторически доказано е, че Стоян Вардев е обесен на 15 ноември 1877 г. На същата дата, по същия процес при «Шарен мост» (Лъвов мост), до другата «входна врата» към града увисва на бесилото Георги Стоицев Абаджиев, а на «Витош сокаги» (бул. Витоша) Никола Стефанов Чолака. Четвъртият входен пункт на града — Говеждият пазар близо до Окръжната палата става лобно място на Киро Геошев, известен като Киро Селянчето. Твърдейки, че е присъствувал на една от тези екзекуции през 1877 г. Д. Венедиков не би могъл да бъде «след това» на обесването на Левски, нито да твърди, че на бесилката на Стоян Вардев е обесен и Левски, екзекутиран на 6 февруари 1873 г. При екзекуцията през 1877 г. той е на десет години (не пълни), така че през 1873 г. би трябвало да е на около шест години — нещо абсурно да се приеме като свидетел. Родствениците на Стоян Вардев може би са го заровили в гробището при Окръжната палата, но то е по-късно. По този факт се подвеждат и други автори на спомени. Но дори само тази публикация затваря кръга около проблема — заровен ли е Васил Левски в гробището «зад Окръжната палата». Т. е. библиографията има изключително значение за изясняването на редица въпроси. Нека читателите и изследователите сами да решат — кое е невярно, кое заслужава внимание, кое твърдение е близо до истината. Твърде необосновано е да се придържаме към патетичната и незащитена фраза: «Идея, а не гроб и кости.». По този начин бихме могли да отречем цялата материална култура, завещана ни от миналите поколения, паметта и въобще — историята. Колкото и да парадира за търсене на смисъла, тя е израз на исторически негативизъм и научно безсилие.
Всеки има право на отношение, що се отнася до собствената му позиция, но едно е неоспоримо — историята е необходима. Не толкова заради вчерашния, а заради днешния и утрешен ден. Защото, както документират и самите публикации — истината за гроба на Левски е необходима на този народ. А е възможно да става и понеобходима — колкото повече се отдалечаваме от датата на гибелта му. Точно затова считаме, че всички усилия в това отношение са не само необходими, а и оправдани.
135
ЗА ИМЕНАТА НА ТРИТЕ СОФИЙСКИ ЦЪРКВИ СВ. ПЕТКА (ПАРАСКЕВА)
В пътеписа на пътешественика Стефан Герлах (1578 г.) са упоменати две църкви в София на името на светицата Параскева. Това са «СТАРА СВЕТА ПЕТКА», на днешната ул. «Цар Калоян» и «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА», в днешния подлез пред ЦУМ, на по-сетнешния бул. «Мария Луиза». В различни години имената на двете църкви са се споменавали с известни разлики. Изобилен фактологичен материал за имената им дават Сборник Народни умотворения, кн. 22—23 — в статията «Бележки и приписки в Софийските църкви» от Д. Спространов, отразени и в някои по-сетнешни негови трудове, а също така П. Динеков в труда си «София през 19. век» (1937 г.) и сборниците от приписки, летописи и документи «Писахме да се знае» (1984 г.) на В. Начев и Н. Ферманджиев и «София през Възраждането» на КВъзвъзова и Л. Драголова (1988 г.).
Третата църква в София на името «Св. Параскева» се изгражда около 1928 г, В «Юбилейна книга на град София» (1878—1928) тя фигурира като «втора Св. Параскева» на ул. «Раковски».
За опростяване задачата с имената на двете по-стари църкви с името «ПАРАСКЕВА», побългарено на «СВ. ПЕТКА», ще проследим как са се наричали те до 1900 г., т. е. в края на миналия век и особенно как са се назовавали до 1873 г. — времето на обесването на Апостола.
В ПРИПИСКИТЕ се срещат следните споменавания на църквата СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА:
1761 г. м. юни «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
1768 г. «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
1781 г. «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
1786 г. «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
1802 г. м. юни «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
1804 г. м. септ. «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
1818 г. м. март «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИСКА»
1826 г. м. юни «СВЕТА ВЕЛИКОМУЧЕНИЦА ХРИСТОВА ПАРАШКЕВА САМАРДЖИЙСКА»
136
1836 г. м, май «ПАРАСКЕВА САМАРДЖИЙСКА»
1837 г. м. март «СВЕТА ВЕЛИКОМУЧЕНИЦА ПАРАСКЕВА»
1841 г. м. септ. «ПРЕПОДОБНА ПАРАСКЕВА»
1853 г. м. апр. «СВЕТАЯ ПАРАСКЕВА САМАРДЖИ» ЦЪРКВАТА като спомоществувател на «Софронието» (Неделника) на Софрони Врачански:
1856 г. «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
КОНДИКА НА СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА:
1825 г. м. май, с. 1 «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
1825 г. м. май, с. 2 «СВЕТА ПЕТКА»
1826 г. м. декем. «ХРАМ ХРИСТОВИ ВЕЛИКОМУЧЕНИЦА ПАРАСКЕВА»
1827 г. «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
1830 г. , «СВЕТА ПЕТКА»
1836 г. «СВЕТА ПЕТКА (ПАРАСКЕВА)»
1860 г. «СВЕТА ПАРАСКЕВА»
1862 г, «СВЕТА ПАРАСКЕВА»
1864 г. «СВЕТА ПАРАСКЕВА»
Разписка приложена към Кондиката:
1871 г. м. април «СВЕТА ПЕТКА»
СПОМЕНАВАНИЯ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО В Кондиката:
1886 г. дек. «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
В Протокол и решение на Духовния съвет.
СГОДА, фонд 1156, опис 1, арх. ед. 1.:
1890 г. «САМАРДЖИЕВА СВЕТА ПЕТКА»
1890 г. «СВЕТА ПЕТКА»
В «Български алманах за 1893», с. 894:
1893 г. «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»
ПРИПИСКИ ЗАСЯГАЩИ ЦЪРКВАТА НА УЛ. «ЦАР КАЛОЯН»
1819 г. м. апр. «СВЕТА ПЕТКА СТАРА»
1841 г. м. септм. «ПРЕПОДОБНА ПАРАСКЕВА РАЗТЕРАНАЯ, СТАРА ГЛАГОЛЕМИЕ» (Динеков, с. 60)
1853 г. м. март 1856 апр. «СВЕТАЯ ПАРАСКЕВА РАЗТЕРЕНАТА».
137
Прозвището подсказва, че в тези години църквата е в развалини — вероятно частично. Навярно е пострадала от кърджалийските нападения ок. 1802 г., или по време на земетресението през 1818 г.
КОНДИКА НА ЦЪРКВАТА НА УЛ. «ЦАР КАЛОЯН»:
1865 г. м. май «СТАРА СВЕТА ПЕТКА»
1866 г. «СТАРА СВЕТА ПЕТКА»
1867 г. м. май «СТАРА СВЕТА ПЕТКА»
1868 г. «СТАРА СВЕТА ПЕТКА»
1870 г. л. 14-6 «СТАРА СВЕТА ПАРАСКЕВА»
1870 г. л. 15-а «СТАРА СВЕТА ПЕТКА»
1870 г. л. 65-а «СТАРА СВЕТА ПАРАСКЕВА»
1870 г. л. 65-6 «СТАРА СВЕТА ПЕТКА»
В «Български алманах за 1893», с. 894:
1893 г. «СВЕТА ПЕТКА МАЛКА»
138
ОБОБЩЕНИЕ
Нито веднъж църквата на ул. «Цар Калоян» не е спомената без определението СТАРА, освен през 1893 г., след Освобождението, когато е вписана като «СВЕТА ПЕТКА МАЛКА». Преди това е спомената като СВЕТА ПАРАСКЕВА РАЗТУРЕНАТА (1853 г. — 1856 г.), но през 1841 г. е уточнено — «Разтераная, СТАРА глаголемие». Т. е. тя е точно определена в съзнанието на софиянци като «Стара».
Второ. Нито веднъж църквата на днешния бул. «Мария Луиза» не е спомената с определението «Стара». Обикновено тя е вписвана като СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА. Така е цитирана 12 пъти. Среща се и като «Параскева», или «преподобна», или «Великомученица Параскева». На печата от църквата от 1839 г. е «Св. МУЧ. ПАРАСКЕВА САМАРДЖИЙСКА».
При църквата на ул. «Цар Калоян» не се среща нито едно споменаване само като «СВЕТА ПЕТКА».
При църквата на бул. «Мария Луиза» се срещат няколко такива споменавания:
1825 г. — «СВЕТА ПЕТКА»
1830 г. — «СВЕТА ПЕТКА»
1836 г. — «СВЕТА ПЕТКА (ПАРАСКЕВА)»
1871 г. — «СВЕТА ПЕТКА»
1890 г. — «СВЕТА ПЕТКА».
В записката на Минчо х. Недев от 1873 г., годината на обесването, упоменаването на «СВЕТА ПЕТКА» може да се отнася единствено до СВЕТА ПЕТКА, ИЛИ ПАРАШКЕВА САМАРДЖИЙСКА. Отделен въпрос е, какво би означавало запалването на свещ в тази църква в памет ка Левски.
След завършването на новия храм «Св. Параскева,» на ул. «Раковски» през 1828 г., вече през 1956 година,
139
когато Хр. Гяуров прави своята анкета се появява и за «Св. Параскева Самарджийска» определението «стара», по-точно «старата» — но вън от кавичките на наименованието. Объркване в това отношение не би могло да има. Както споменах, за «стара» Св. Петка—Самарджийска се говори изключително след построяването на най-новата ѝ съименница — на ул. «Раковски». Едва тогава тя става «старата църква» — «Св. Петка», или «Св. Параскева». Това е видно от известната Заповед № 65 от 23 април 1956 г. на директора на Арх. институт и музей.
Цитирам дословно:
«Предвид на срочното оформяне на булеварда в центъра на София, необходимо е да се направят разкопки и проучвания на старата църква Св. Параскева. За целта Институтът разполага, с една сума от 8000 лв. Възлагам на мл. научен сътрудник Ст. Михайлов да ръководи разкопките и проучванията, а на мл. научен сътрудник арх. Сава Бобчев да бъде в негова помощ като извършва архитектурно заснемане и др. технически работи, свързани с разкопките.»
Академик: (п) Кр. Миятев
Текстът едва ли се нуждае от коментар. Изяснено е, че църквата се намира «на булеварда» («Мария Луиза») и че е в старшинство в случая към «Св. Параскева» завършена през 1928 г. А че става дума именно за «Самарджийската църква» личи от печата, на който ясно е изписано: «Св. ВЕЛИКОМУЧЕНИЦА ПАРАСКЕВА САМАРДЖИЙСКА». Нещо повече — върху печата, който публикуваме, личи името на свещ. Христо Николов, т. н. Поп Такия, зарегистриран с личния му подпис.
Настоящето изясняване на имената на трите софийски църкви е от голямо значение. То третира имената както в дълбочината на времето, така и промените във всяко от тях. Светицата е една и съща, но вариантите са точно определени. Те почиват на фактология, която при добросъвестно ползуване, не може да бъде объркана.