Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968

Въстанието в спомените на участници в борбата
(Подбрали и редактирали: Тодор Браянов и Илия Славков)
 

МАЛКОТЪРНОВСКИ РАЙОН:

7. СПОМЕНИ НА ПЕТЪР ГОРОВ
Войвода на смъртната дружина в с. Заберново
 

През пролетта на 1903 г. бе дадено нареждане да се образуват „смъртни дружини” в селата, в които влизаха най-смелите, най-доверените хора на организацията.

През м. април, около Гергьовден, дойде в нашето село войводата на граматиковския район Пеньо Шиваров. Определи ми се среща в м. Широка бърчина. Явих се при него. Придружаваха го още трима души, един от които бе Киро Узунов. Бяха въоръжени с манлихери, бомби (одринки) и парабел „Лебел”. Шиваров ми поиска куриер, който да знае добре пътищата по посока за Василико (Мичурин), Малко Търново, Грьоктепе (Звездец) и Аланкайряк (Ясна поляна). Помолих го да ми каже точно закъде иска човек, за да мога да подбера подходящо лице. Явно бе, че ми посочва много посоки от съображение на секретност. Тогава Киро Узунов, с когото се познавахме от по-рано, му каза: „Определи му закъде и не се опасявай, той е един от най-сигурните хора на организацията в това село!” Тогава Шиваров ми каза, че иска куриер за Аланкайряк. Върнах се в село и му доведох Димо Паллята, на когото бе предадена пощата да я отнесе в пропускателния пункт зад граница.

След това Шиваров ми поръча да събера всички посветени досега в организацията лица от .нашето село.

На другия ден осъмнах при тях с двадесет души младежи. Шиваров ни изясни, че имало нареждане да се образуват смъртни дружини по селата и ни предложи: който е съгласен да влезе в смъртната дружина — да мине на една страна. Пожелахме 12 души от селото, именно: Костадин Мавраганов, Петър Горов, Киряк Балиев, Георги Мелан-Хренов, Янко Статев, Тодор Томов, Стати Русинов, Михаил П. Василев, Яни, Тома Рашев, Стоян Пейолов и Тодор Димитров. На останалите войводата поръча да си отидат и да си гледат работата.

Пред нас Шиваров държа реч, в която ни изясни значението и задачите на смъртните дружини. Между другото той ни каза: „Вие отсега нататък сте в ролята на войници на организацията; ще бъдете постоянно на бойна нога, като пушките н патроните ви бъдат винаги под ръка; никой не може

441
 

Четата на Пеньо Шиваров
Четата на Пеньо Шиваров

442
 

да се отдели дори за един ден от селото, без знанието на войводата на смъртната дружина; на нивата ли отивате, на воденица, с добитък — войводата ви трябва да знае всеки момент кой къде е и за колко време ще отсъствува от селото!”

След напътствията за задълженията на членовете на смъртната дружина, Шиваров ни предложи да си изберем войвода на местната смъртна дружина. Посочени бяха двама кандидати: Костадин Мавраганов и Петър Горов. Войводата ги предложи на явно гласуване. Всички гласуваха за Петър Горов. След това Костадин Мавраганов бе определен за подвойвода, а Киряк Балиев — за секретар.

Накрая Шиваров ни предаде шифър на организацията и ни повтори задълженията, като допълни, че нарушителите ще се наказват със смърт; да се явяваме веднага заедно с оръжието си, когато ни се поиска, и че за всяко предателство да се съобщава веднага на районния войвода, а при по-особени случак, когато въпросът не търпи отлагане, войводата на местната дружина може сам да реши съдбата на предателя.

Шиваров се завърна в района си.

След няколко дни Шиваров отново дойде в нашето село. Събра членовете на нашата смъртна дружина и на съседното село Калово, на брой 23 души, в местността Пейолово бърце и ни поведе към с. Аланкайряк в България, за да пренасяме оръжие. Всеки от нас се натовари с по 2—3 пушки и с по 200—300 патрони. С такъв доста тежък товар, който носехме на разстояние около 30 км, прехвърлихме обратно границата при м. Брякината и го занесохме в Талиюва нива — наше землище. Тук Шиваров предоставни на мен да избера подходящо място за временен склад на донесеното оръжие и да пренесе там всичко. Склада да го зная само аз и още един доверен човек. Аз си избрах Михал Василев. Другите си отидоха, а ние двамата пренесохме през нощта донесеното оръжие в една пукнатина на скалите в същата местност, в едно пусто и непроходимо за човека място. Това оръжие аз можех да предавам само на лица, които ми представяха шифровано писмо от Шиваров или от друг районен войвода. След няколко дни дойдоха пратеници и вдигнаха оръжието от нашия временен склад.
 

Обявяване на въстанието в Стоилковския въстанически участък. На 2 август (ст. ст.) получихме нареждане от участъковия войвода Дико Джелебов да се съберем трите смърт-

443
 

Киро Димитров Узунов, Богдан Стоянов, поручик К. Стоянов
Киро Димитров Узунов, Богдан Стоянов, поручик К. Стоянов
 

ни дружини в местността Боже име, Заберновско землище, в пълна бойна подготовка и снаражение, облекло, под предлог, че ще имаме общо бойно учение. Местността е стратегическа подобно на Петрова нива: височина, краят на дълго било, което почва от селото и завършва с отвесна стръмнина над

444
 

река Велика, при вливането в нея на река Карамлък (Младежка).

Горе има малка поляна, заобиколена с вековна гора. Там има хубава вода и манастирче. Оттук се открива прекрасна гледка към Петрова нива, към Стоилово.

Когато на 4 август бяхме събрани всички — смъртни и всички посветени в организацията младежи, годни да носят оръжие, — войводата ни строи и от устата му чухме многоочакваната вест: на 5 срещу 6 август, срещу празника Преображение, ще бъде обявено въстанието, за да си премерчм силите с петвековния поробител. На другия ден свещеник Васил Праматаров освети знамето и всички въстаници дадохме клетва. Войводата произнесе вдъхновено слово. Определен бе за знаменосец Георги Стефанов от с. Стоилово. Войводата определи свои заместници, ако бъде убит — Жеко Праматаров от Калово и Кирязио от с. Колиби.

Слънцето вече клонеше към запад. Вековните дъбове на височината Боже име хвърляха дълги сенки в поляната. Всички стегнати с потури, бели навуща, черни върви, препасани с патрондаши. Войводите носехме бели калпаци с кадифени дъна от зелено сукно, на калпаците жълти кръстчета. Въоръжението ни бе различно — манлихери, кримки, шишанета, бердани. Сборният въстанически отред наброяваше 250 души.

При залез слънце войводата даде последните си нареждания, знаменосецът разви кървавочервеното знаме и ние след него се спуснахме по стръмнината към коритото на Велика, минахме я по дървения мост и поехме отсреща през стоиловските колиби Кафката по посока за с. Стоилово. Там имаше турски гарнизон, установил се на палаткл на голата височина на Св. Илия — източно на около 500 м от самото село. Разстоянието до там бе 5—6 км. Вървяхме в бойна колона. Когато наближихме върха, беше вече към 10 часа. Нощта бе ясна, тиха, топла, безлунна. Войводата разпре дели въстаническия отред на четири отделения. Едното начело с него зае позиция на Попинския път — южно от височината, второто отделение се установи на Великия път, а третото отделение отиде между селото и гарнизона, за да попречи на командира с охраната му да се яви в помощ на аскера, понеже турският офицер се намираше на квартира в селото. Четвъртото отделение, най-голямото, в което бях и аз, под командата на подвойводата Жеко Праматаров зае позиция под вековните дъбове на стоиловските гробища, нами-

445
 

ращи се между селото и лагера на аскера и на север от Свети Илия. Това отделение бе отредено да води самия бой с турския аскер. Залегнахме в самите гробища, като за прикритие ни служеха надгробните камъни и с готови пушки зачакахме определения сигнал.

Турският аскер не ни усети. Палатките се намираха по заоблената височина. На самия връх имаше параклисче и голям вековен дъб. Аскерът отстоеше от нашата позиция на около 200—300 метра. Без да подозират какво ги чака, турците бяха наизлезли от палатките си на групи под бледата светлина на фенерите, окачени на високи клонове. До нас долитаха звуковете на тамбура, аскерлии играеха „зебек”. Към 11 часа се чуха пушечни залпове откъм с. Конак (Бяла вода). Веселбата между аскера спря и войниците се изправиха да слушат гърмежите. В същия момент откъм Попинския път изгърмя сигналната бомба на войводата, подвойводата ни даде команда „Огън бий!” и страхотен залп екна от гробищата, подновяван всеки миг. Всред изненадания аскер настъпи невъобразима паника и бъркотия. Фенерите угаснаха от куршумите ни. Настъпи и при тях тъмнина. Поради изненадата аскерът не можеше да намери оръжието си и да заеме позиция в окопите, затова гърмежи от тяхна страна не последваха. След около половинчасова стрелба ние преустановихме огъня. В това затишие се чу бойна тръба — аскерът даваше сигнал на командира в селото за помощ. Отговори му друга тръба оттам. Охраната на мюлязимина се опитала да се притече на помощ на обсадения аскер на върха, но бе посрещната с огън от нашето отделение, което бе залегнало откъм селото. Тогава командирът и охраната му зае позиция зад калето в черковния двор. Така цялата нощ държахме аскера обсаден, подновявахме стрелбата, предлагахме им да се предадат, но те не отговаряха.

Изгревът на слънцето на другия ден ни завари залегнали в гробищата с развято знаме. Слънцето припече, гърлата ни засъхнаха от жажда. Аскерът не можеше да се покаже от окопите.

Когато слънцето се издигна високо, забелязахме, че по билото западно от Стоилово, на около 2—3 км в Св. Константин и Червената пръст поляните почнаха да почервеняват от турски аскер, който бил пристигнал сутринта от М. Търново в помощ на обсадените. Чу се бойна тръба, след което куршумите започнаха да свирят над главите ни. Опитахме се и ние да стреляме, но нашите пушки не достигаха до там.

446
 

Обсаденият аскер доби смелост и той откри огън по нас. Като видяхме, че попаднахме между два огъня, даде се команда за оттегляне надолу към дола, което стана по план чрез непрекъснато поддържане на стрелбата от последните. През това време чухме първите охкания на ранени въстаници: Георги Спиров от Стоилово и Стати Русинов от Заберново. Насочихме се към предварително определения сборен пункт Острата чума. Към обяд цялата чета се събрахме там. Жегата бе нетърпима, но тук имаше студена вода и прохладни сенки. С бинокъл наблюдавахме раздвижването на аскера на върха Свети Илия — виждаше се изнасянето на ранените от окопите. Привечер се видяха високи стълбове дим. Аскерът запалил всичките си запаси от продукти и се прибрал в Малко Търново.
 

Написано месец март 1942 г.


[Previous] [Next]
[Back to Index]