V. ВЪ НАДВЕЧЕРИЕТО НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА.
И така, чрезъ ареста Махмудката ме записа въ тефтера на възрастнитѣ. Фактически и не бѣхъ вече дете. Отлитаха времената, когато всичко ми е изглеждало забавно; следѣхъ вече работитѣ съ другъ погледъ; почнахъ по-добре да разбирамъ грижитѣ на баща ми и на по-възрастнитѣ хора. Все по-ясна ми ставаше сѫщината на острата борба между турцитѣ и насъ българитѣ.
Следъ обезорѫжителната акция още се говорѣше усилено за нападенията на турски чети срещу наши селяни и граждани. Всеизвестно бѣ станало името на Юзеиръ Капетанъ отъ село Сюпурге, Радовишко. Неговата мѣстна слава конкурираше на тази на Кара Мартинъ. Покровителствувани отъ властьта, тѣ избиваха българи изъ Брѣгалнишката область, но усвоиха и една специална тактика — залавяха изъ пѫтищата български търговци и искаха откупъ. Отвлѣкоха лица и отъ града. Най-много се приказваше по задигането на младия Гьошо Прилепчански, синъ на заможния търговецъ-желѣзарь Доне Прилепчанецъ. Следъ дълги преговори върху откупната сума Гьошо бѣ освободенъ. Младотурското управление наново разбунтува Македония.
89
Изъ Овче-поле, а сигурно и малко по-далече, бѣ прогърмѣло името на войводата Иванъ Бърльо, неграмотенъ селянинъ отъ село Горни-Балванъ, на десетина километра отъ Щипъ. Той бѣ внушителна фигура, съ погледъ които респектира. Бидейки самъ селянинъ, отлично е познавалъ навицитѣ, качествата и слабоститѣ на селянитѣ. Бѣ съвършенно слабъ като говоритель. И онова малко, което изговаряше, произнасяше го така бързо, че не винаги се разбираше какво иска да каже. Но все пакъ думитѣ му имаха тежесть предъ населението. Струва ми се, че подчинението предъ Бърльо е било още тогава малко повече плодъ на нѣкаква боязънь, отколкото на почитание и обичь къмъ неговата личность. Боязънь е внушавала строгостьта му, а донѣйде и неговиятъ простоватъ, грубъ начинъ на отношение. Както и да било, тоя жилавъ човѣкъ бѣ станалъ въ очитѣ на народа централна боева фигура. Хората се удивляваха при разказитѣ за неговата предприемчивость, за внезапнитѣ му удари. Турцитѣ треперѣха отъ името му.
Спомнямъ си, че на Бърльо се отдаваше тогава премахването и на една група четници, която се е опитала да върви въ разрѣзъ съ директивитѣ на ВМРО. Нейниятъ водачъ, кумановеца Йорданъ Ивановъ, бѣ наричанъ «Алнико», а други чухъ да го именуватъ «Бѣснико». Очевидно тои е билъ и дързъкъ, за да бѫде така кръщаванъ. Когато билъ на обѣдъ въ една селска кѫща съ двама свои другари — разказваше се, — нападнатъ е билъ неочаквано отъ Бърльо; избити били и тримата. Говорѣха, че единъ отъ загиналитѣ е Салтиръ отъ село Нѣманици, познатъ на нашия градъ отъ днитѣ на хуриета; той бѣ измежду
90
четницитѣ, които се легализираха въ Щипъ; спечелилъ си бѣ набързо симпатии всрѣдъ гражданитѣ чрезъ своята общителность и твърде много чрезъ юнашкия си видъ. Чухме, че другиятъ загиналъ е Санде Циклевъ отъ Ново-село, когото познавахъ отъ по-рано; като служитель въ нашия домъ често ме носѣше на гърба си, отъ двора до горния чардакъ; изкачваше бързо стълбата, имитирайки конь, на четири крака. Санде бѣ сухъ, много пъргавъ младежъ, и мълчаливъ. Баща ми го наричаше неустрашимъ. За него ни е било доста тѫжно. Колкото и да приехме новината за смъртьта му съ недовѣрие — Сане никога вече не се обади отъ нийде. Смѣтамъ, че както той, така и Салтиръ, не сѫ знаяли намѣренията на своя войвода, когато сѫ тръгвали отъ България. Стигнали въ Македония, тѣ неусѣтно сѫ се увлѣкли по него виждайки, че и той води между народа агитация срещу турцитѣ ; или като другари не сѫ искали да го напуснатъ, съ надежда, че недоразумѣнието ще се изглади.
По-късно узнахъ, че Йорданъ билъ ужъ близъкъ на Викентий попъ Анастасовъ, който бѣ осѫденъ на смърть преди първата свѣтовна война въ София при обвинение, че е организаторъ на атентата срещу царь Фердинандъ въ градското софийско казино. За Викентий пъкъ се писа и въ пресата, че е билъ въ приятелски и интимни връзки съ бившия български министъръ Никола Генадиевъ. Йорданъ Бѣснико е билъ анархистъ и чрезъ него Викентий, по-точно факторитѣ стоящи задъ последния, сѫ се опитали да си създадатъ нѣкаква база и опора всрѣдъ македонската революционна организация, та да си служатъ съ това въ своитѣ лични и политически планове въ
91
България. Тодоръ Александровъ бѣ пресѣкълъ тѣзи домогвания чрезъ наказването на Йордана.
Може би най-шумното събитие, свързано съ Иванъ Бърльо отъ преди Балканската война, бѣ избиването на шестима турци при село Криви-долъ, до Щипъ. То е последвало като отмъщение за извършени отъ турцитѣ безогледни посегателства върху българи. По него изобилно писаха младотурскитѣ вестници. Като неразривна верига отъ борбата, затѣгаща се съ страсть и ярость, властьта увеличаваше броя на бѣсилкитѣ, а турскитѣ чети своитѣ покушения. На централния мостъ въ Щипъ увиснаха интелигентнитѣ щипски младедежи Пуздерлиевъ и Пане Гочевъ, и Доне Гърдевъ отъ с. Судикъ, а въ Кочани бѣха сѫщо избѣсени българи, нѣмащи никакво участие въ акцията на Бърльо.
Атентатитѣ изъ македонскитѣ градове зачестиха. Цѣлата акция на ВМРО въ Македония по това време бѣ рѫководена предимно отъ Тодоръ Александровъ; поне така се знаеше въ нашия градъ. Една нощь нашата махала се събуди разтревожена. Околнитѣ кѫщи бѣха освѣтлени отъ пожаръ, чиято миризма и димъ нахлуваха по чардацитѣ и въ стаитѣ ни. Горѣше кѫщата на Т. Александровъ, отъ която ни дѣлѣха по-малко отъ стотина метра. Жени и мѫже се стекоха да гасятъ. Сестритѣ на Тодора едва сѫ се спасили, скачайки презъ прозорцитѣ. Почти цѣлата имъ покѫщнина пропадна, заедно съ кѫщата. Пламъцитѣ не можаха да подпалятъ гѫсто прилепналитѣ една до друга кѫщи на «долно маало», защото домътъ на Александрови бѣ на края на Ново-село, отдѣленъ чрезъ по-широки дворове. Наскоро следъ пожара цѣлото пострадало семейство напусна Щипъ и се установи
92
въ България. За никого нѣмаше съмнение, че кѫщата бѣше подпалена отъ турското деврие.
Преди Балканската война въ нашия градъ често се «пускаха кепенцитѣ». Това значи, че въ града е настѫпила паника, при която всичко живо отъ чаршията бѣга къмъ кѫщи. Докато мѣстнитѣ хора тичатъ да се скриятъ въ своя или въ другъ домъ, селянитѣ, намѣрили се случайно въ града, подкарваха съ тояги предъ себе си конетѣ и магаретата и се стремѣха да се измъкнатъ колкото може по-бързо вънъ отъ щипскитѣ сокаци, за да хванатъ полето.
«Пускането на кепенцитѣ» буквално означава затваряне на дюкянитѣ, които нѣмаха днешнитѣ ролетки, а се затваряха съ старомоднитѣ кепенци. Когато кепенкътъ отпуснете съ бързина, той пада съ голѣмъ трѣсъкъ. А самиятъ този трѣсъкъ на многото кепенци въ чаршията, въ моменти на паника, всѣваше още по-голѣма уплаха. Въ такава минута българи, турци, евреи, цигани въ града бѣгатъ презъ глава. Най-често кепенцитѣ сѫ се спускали въ пазаренъ день, когато въ центъра на града сѫ събрани хиляди хора. Никакво описание не може точно да предаде хаоса, който завладѣва срѣдъ тълпата. Атмосферата както по други градове, така и въ нашия градъ, бѣ напрегната въ връзка съ зачестилитѣ революционни акции. Доста бѣ да се чуе отъ нѣйде нѣкакъвъ по-тѫпъ ударъ, или пъкъ случайно да се сбиятъ нѣкои, за да се чуятъ викове «бомба патлади » (бомба избухна) или «убийство стана» ! Свѣткавично се разнася изъ чаршията и пазаря тревога; първиятъ човѣкъ съ по-слаби нерви побѣгва и примѣрътъ му заразява. За две-три минути центърътъ на града опустява. Но въ тия минути
93
сѫ вече изпочупени маса грънци, изгазено голѣмо количество зеленчукъ, търколени сѫ кошове и пълни човали, изоставени натоварени съ дърва коне и магарета, прогърмѣли сѫ стотици спуснати кепенци, сергии и дюкяни напуснати. Множество бѣгащи се спъватъ и падатъ докато стигнатъ по-спокойна улица. Порти и прозорци се затварятъ изъ цѣлия градъ; деца тичатъ къмъ кѫщи; а възрастни се лутатъ да подкаратъ децата си у дома.
Случи ми се еднажъ да наблюдавамъ какъ презъ Ново-село бѣгаха селяни, българи и турци, подгонени отъ настѫпилата въ града паника. Нито на едно лице не се забелѣзваше успокоение, макаръ тия хора да бѣха вече до насъ тичали близо единъ километъръ. Магаретата имъ до тукъ трѣбва да бѣха изяли десетки тояги бой, за да вървятъ по-бързо. На всѣка крачка отъ товаритѣ изпадаха пиперки, домати и други парчета отъ покупкитѣ, които трѣбваше да стигнатъ въ село. Настигащитѣ се товарени добичета се притискаха изъ тѣсната улица; чрезъ бъркотията отъ викове и удари селянитѣ повече закъснѣваха вмѣсто да избързватъ.
«Пущането на кепенцитѣ» най-нагледно показваше степеньта на тревожность, въ която тогавашното наше общество живѣеше. Главниятъ страхъ бѣ отъ бомбитѣ, които избухваха не само по желѣзопѫтни линии, до мостове и до държавни обекти, но вече и всрѣдъ площадитѣ на градоветѣ. Турцитѣ сѫ бѣгали главно тероризирани отъ представата за бомби и комити; а българитѣ отъ клане на мирното население. Въ хюкюмата на нашия градъ бѣ намѣрена единъ пазаренъ день адска машина, поставена въ газена тенекия,
94
а тенекията въ човалъ пъленъ съ пиперки. Случайно не бѣ избухнала. Презъ турско време всички влизаха свободно въ правителствения домъ; а въ пазарнитѣ дни тамъ е върволица отъ селяни и граждани. И все пакъ куражъ бѣ показалъ оня, който въ това смутно време бѣ внесълъ човала съ адската машина. Полицаитѣ забелѣзали човала късно, следъ като посетителитѣ въ управлението сѫ оредѣли. Тежката тенекия съ страхъ е била пренесена вънъ отъ града и тамъ оставена нѣколко дни, въ очакване да избухне. Вмъкната е била въ хюкюмата отъ Цанко Нушевъ, дългогодишенъ четникъ на ВМРО, а по това време отличенъ организационенъ работникъ въ родното си село Нѣманици.