Спомени. II. Освободителна борба 1919 - 1924 г.
Иванъ Михайловъ

 

ЧАСТЬ ВТОРА

Удари въ гърба на македонското освободително движение

 

XVI. ВОЕННИЯТЪ ПРЕВРАТЪ HA 9 ЮНИЙ 1923 г. И МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ

 

 

Превратътъ на 9 юний се извърши отъ офицерството. Това бѣ въ сѫщность и най-подходящето срѣдство, приложимо въ единъ и сѫщъ часъ изъ цѣлата страна.

 

Къмъ специалнитѣ мотиви за офицерското недоволство спадаха уволняванията на офицери отъ apмиятa, наложени отъ договора за миръ въ 1919 г., но приписвани отъ мнозина на Стамболийски, безъ много и да се разсѫждава. Така и много ceляни — безъ да размишляватъ по-дълбоко — възхваляваха Стамболийски за високитѣ цени, на които можаха да продаватъ тютюнитѣ си ; не виждаха, че българскиятъ тютюнъ се търсеше на добра цена тогава поради войната между Турция и Гърция, дветѣ най-важни производителки на хубави тютюни въ близкия изтокъ.

 

Сътрудницитѣ на Стамболийски, обаче, даваха остри поводи за възмущение, като оскърбяваха съвсемъ безпричинно офицерството. За тия скорозрѣли оратори, неочаквано и за самитѣ тѣхъ озовали се на високи мѣста, войната бѣ загубена като-чели по вина на офицерството. Въ своето увлечение тѣ говорѣха иронично даже за изтърканитѣ дрехи на офицеритѣ, принудени да отидатъ въ запаса. Живъ е въ паметьта ми единъ случай, доста изразителенъ, за да даде представа какъ подобни приказки засѣгаха сърдцето на всѣки що-годе родолюбивъ българинъ.

 

Азъ се криехъ — споменахъ вече — известно време въ центъра на София. До мене имаха достѫпъ само двама млади хора – неподозирани отъ никого, че сѫ мои куриери въ града. Единиятъ отъ тѣхъ, сега покойникъ, бѣ Стефчо Сребреновъ, синъ на познатия учитель и общественъ работникъ Сребренъ попъ Петровъ, отъ Екшиия-Су, Леринско. Бѣ енергиченъ и способенъ момъкъ. Стефчо и дpyгapя му идваха при мене — безъ да знаятъ единъ за другъ — въ различни дни и всѣки на опредѣленъ часъ. Единъ день Стефчо се вмъкна въ стаята ми неочаквано, въ съвсемъ неподходящо време. Бѣ запъхтѣнъ и възбуденъ. Разказа ми набързо, че Крумъ Поповъ, по това време кметъ или помощникъ-кметъ на София — не помня добре — държалъ речь отъ балкона на хотелъ „Панахъ”, нападайки и оскърбявайки българското офицерство, като се подигравалъ и съ изтърканитѣ дрехи на уволненитѣ офицери. Младиятъ човѣкъ се бѣ почувствувалъ унизенъ като българинъ. Ни повече, ни по-малко, той поиска отъ мене разрешение да изтича и веднага да тегли куршума на оратора. Това можеше съ сигурность да извърши, защото бѣ чиновникъ въ общината и познатитѣ му около оратора членове на земедѣлската партия лесно биха го пуснали до Попова ; наблизо до него стоелъ и преди да дойде при мене. Разбира се, забранихъ му да мисли за подобна

 

262

 

 

акция. Това не влизаше въ нашитѣ задачи ; не бѣ въ съгласие съ нарежданията на Централния Комитетъ, който единствено решава подобни акции. Офицерството само можеше да защити честьта си. Въпросната речь, произнесена отъ тъй близъкъ сътрудникъ на Стамболийски, отъ единъ измежду по-младата негова гвардия, нашироко бѣ коментирана изъ България и бѣ събудила чувства като у Стефчо Сребреновъ.

 

Офицерството тогава бѣ изцѣло срещу републиканскитѣ замисли на Стамболийски, за които сѫщо нашироко се говорѣше. To бѣ и срещу попъляновенията на Югославия, надѣваща се чрезъ земедѣлската партия да държи концитѣ на българската политика.

 

* * *

 

Планове, проекти за борба и свалине на правителството сѫ обмисляли мнозина, всѣки опоредъ вкуса и преценката си. Чувахъ отъ приятели, че нѣкои въ България се надѣвали и на външна намѣса, по дипломатически или другъ пѫть. He ми изглеждаше възможна, а и не можехъ да разбера отъ кѫде би дошла. Малцината общественици, които своевременно се бѣха оттеглили въ чужбина, боейки се да не бѫдатъ тормозени отъ полицията или нападнати по нейно внушение, не бѣха въ състояние да подготвятъ такава намѣса. Единствениятъ имъ успѣхъ бѣ спасяването на собственитѣ имъ глави. Срѣдствата за промѣна на положението трѣбваше да се дирятъ въ самата България.

 

Полковникъ Стоенчевъ, напримѣръ, възлагаше надежди на организирането по градове и села тайни бойни групи, така както ВМРО бѣ организирала свои привърженици на мѣста въ Кюстендилъ, Дупнишко и Чепинско.

 

— „Щомъ македонски чети се появатъ въ софийскитѣ села, укривани отъ революционна мрежа, — смѣтамъ, че правителството е вече паднало" — казваше той. Но грешеше изцѣло. Подобна организация бѣ практически неизводима, защото населението въ стара България нѣма опита и навика за подобно нѣщо ; при това тайната би била нарушавана на всѣка крачка, мрежата повече разкѫсвана отъ властитѣ, отколкото изплитана. За подобно нѣщо е необходима много дълга работа. Управляващата партии би прибѣгнала до такова организиране на своитѣ хора ; и резултата би билъ най-много една безсистемна гражданска война, или безкрайно взаимно дебнене, безъ да се дойде до решение. Дългото чакане, впрочемъ, можеше да разнищи и замисления воененъ превратъ.

 

Явяваxa се и въ нашата срѣда проекти целящи разклащането или даже събарянето на властьта. Нѣкои отъ тѣхъ бѣха и премного смѣли ; имаше съображения да бѫдатъ изоставени.

 

Нощьта на 8 юний 1923 година прекарахъ буденъ, въ разговори съ хазаитѣ. Въ зори изчезна властьта, за която Стамболийски предвиждаше четиридесеть-годишенъ животъ. София спокойно спѣше. Малцина сѫ чули нѣколкото изстрели, които се дадоха при превземането на единъ полицейски участъкъ.

 

263

 

 

Отидохъ въ дома на сестрата на Борисъ и Кръстьо Сарафовъ — Злата —, кѫдето бѣ се скрилъ отъ нѣколко дни Занковъ. Събудихъ го и му съобщихъ новината. Радостенъ и възбуденъ започна бързо да се облича и заяви тържествено : „Сега отивамъ да направя първото свободно събрание ..." Наистина, следъ нѣколко минути излезна. Научихъ, че свикалъ въ квартала Коньовица публично събрание, и говорилъ противъ падналото правителство. Може би това бѣ първото събрание отъ този родъ въ утрото на преврата, въ цѣла България. Тогава ми стана още по-ясно, че добриятъ Занковъ е неизцѣримо заразенъ отъ суетата на партизанскитѣ борби ; и че би била напраздна илюзия да се очаква отъ него нѣкаква положителна работа за Македония.

 

Очевидно Занковъ искаше „да обере парсата" въ полза на своята партия и на себе си, съ огледъ на първитѣ евентуални избори.

 

Чулъ бѣхъ, че въ петия полицейски участъкъ сѫ били задържани нѣкои македонци отъ провинцията ; не знаехъ точно кои. Бързо се отправихъ нататъкъ. Предъ вратата на участъка видѣхъ нѣколцина, които що току сѫ били освободени. За мое очудване между тѣхъ бѣ и Петъръ Бабамовъ, мои роднина, съвсемъ миренъ гражданинъ на градъ Дупница. He преди много дни полицията го домъкнала само защото е билъ председатель на дружество „Илиндень" [*] въ тоя градъ. Върнахме се заедно въ участъка за да ми покаже подземието, въ което сѫ били наблъскани хора все така безразборно арестувани. Въ това подземие не проникваше отъ нийде свѣтлина. Отъ самия подъ на участъка се подигаше капакъ ; това бѣ единствениятъ входъ. Бабамовъ и случайнитѣ му съквартиранти считаха излизането си отъ тази дупка като истинско възкресение.

 

Започваше единъ новъ периодъ въ историята на България, съ известно отражение и върху развоя на македонския въпросъ.

 

Градътъ тържествуваше следъ успѣлия превратъ. Въ София азъ видѣхъ радость, кoято ми напомняше днитѣ отъ 1912 г. Възторженитѣ викове не спираха ; улицитѣ бѣха задръстени отъ ликуващъ народъ. Хората се поздравяваха съ „Христосъ Възкресе”, както нѣкога въ освободената отъ турско иго Македония. Видѣхъ стари и млади да налитатъ съ чадъри и бастуни върху арестувани министри и чиновници, които войницитѣ отбраняваха.

 

Въ сѫщото време повечето отъ селянитѣ въ България бѣха на тоя день покрусени. Тия две, тъй рѣзко противни едно на друго, настроения — селото срещу града — бѣха очертани дълго преди преврата. На лице бѣ пропасть, може би по-опасна за бѫдещето на

 

 

*. «Илиндень» бѣ легална организация на участницитѣ въ революционната борба срещу турския режимъ въ Македония, които отдавна се бѣха установили като емигранти въ България. Дружества «Илиндень» имаше на много мѣста ; а главното управително тѣло се намираше въ София, кѫдето издаваше и свой печатенъ органъ. Този вестникъ смѣло се държа срещу притеснителнитѣ мѣрки на българската полиция. На края властьта на Стамболийски започна да преследва и тази легална организация, както и всички останали сдружения на македонскитѣ емигранти, понеже симпатизираха на водената въ поробеното отечество борба противъ режима на Бѣлградъ и Атина.

 

264

 

 

България и народа ни, отколкото раздѣлението на комуниститѣ отъ другитѣ съсловия.

 

* * *

 

ВМРО нѣма участие за падането на Стамболийски отъ власть, що се отнася до самия превратъ на 9 юний. Преди тая дата сборътъ отъ всички ефекти на нейния отпоръ съставлява моралния и приносъ къмъ подготовката на българската общественость срещу тая власть. Но подготовката вършеха главно отрицателнитѣ дѣла на режима. Логично е, че и срѣдъ офицерството мнозина сѫ се въокуражавали отъ нашата борба.

 

Безъ да е изтъкванъ отъ никого, действувалъ е подсъзнателно и единъ другъ елементъ, за да станатъ по-решителни нѣкои хора отъ България. Това бѣ перспективата, че въ течение на по-дълга борба, или при неуспѣшенъ опитъ за превратъ, застрашенитѣ или желающитѣ да водятъ нелегаленъ животъ, можеха да намѣрятъ прибѣжище и поле за родолюбива дейность въ поробена Македония ; или да се приютятъ полу-нелегално на българска територия средъ народа около Родопитѣ, Пиринъ, Бѣласица и Огражденъ.

 

* * *

 

Твърде разпространено бѣ тогава убеждението, че освенъ армията въ преврата иматъ активно участие още други два фактора — ВМРО и Царь Борисъ. Чувалъ съмъ всевъзможни легенди ; разправяло се е даже, че едва ли не ВМРО и Царь Борисъ сѫ уговаряли извършването на преврата. Касае се до смѣшни измислици на заинтересовани срѣди. Всичко, което азъ съмъ могълъ да узная по въпроса за преврата, читательтъ ще го прочете по-надолу.

 

Въ България и правителствени срѣди сѫ очаквали, че ударъ за свалянето на правителството ще дойде отстрана на ВМРО.

 

Доколкото съмъ слушалъ отъ деветоюнски деятели, Царь Борисъ е идвалъ до решение да поиска оставката на правителството, като се облѣгне на войската. Но скоро се разколебавалъ. Поради тия му колебания си е далъ оставката, като неговъ адютантъ, полковникъ Калфовъ.

 

Но най-меродавни участници въ заговора сѫ изказвали убеждение, че превратътъ не е станалъ безъ знанието на Царя [*]. По този

 

 

*. Когато армията е главниятъ факторъ при подобно събитие, естествено е всѣки гражданинъ да се запитва какво може да е било поведението на Царя. Фактически почти цѣла България е убедена, че преврата не е миналъ безъ знанието или участието на държавния глава. Едни — националиститѣ — които бѣха противъ падналия режимъ, не можеха да повѣрватъ, че Царя ще бѫде безучастенъ зритель предъ злинитѣ на тоя режимъ ; другитѣ — сторонницитѣ на Стамболийски — пъкъ не можеха да приематъ, че армията ще върши превратъ безъ знанието на върховния ѝ началникъ. Единъ отъ твърде близкитѣ на Дамянъ Велчевъ и Кимонъ Георгиевъ, както и на други организатори на офицерството тогава, познатиятъ звенарь Василъ Юруковъ писа десетина години подиръ втората свѣтовна война, че двата преврата (на 9 юний 1923 г. и на 19 Май 1934 г.) сѫ успѣли само защото за тѣхъ е зналъ и ги е желаелъ Царь Борисъ ; а третиятъ опитъ на Дамянъ Велчевъ за превратъ не е успѣлъ, защото Царя е билъ противъ. Статията на Юрукова бѣ поместена въ списанието «Освобождение», издавано отъ емигранти българи. Юруковъ изнася своето убеждение и прави нѣкои умозаключения ; но не е далъ конкретни доказателства. Спомени на участници тепърва ще трѣбва да доуяснятъ всичко по този въпросъ.

 

«Звено» бѣ единъ крѫжокъ отъ интелектуалци, които имаха тоталитаристически идеи за управлението на държавата ; разбирането имъ по външната политика на България бѣ простовато и предателско : сближаване съ Бѣлградъ, като за Македония не се води никаква смѣтка. Тоя крѫжокъ има значително морално участие въ извеждането на преврата отъ 19 Май 1934 г.

 

265

 

 

пунктъ азъ не мога да твърди нищо, а посочвамъ само твърденията на други. Александъръ Цанковъ, които на 9 юний 1923 г. стана министъръ-председатель, а до тогава е билъ въ постоянна връзка съ военнитѣ-заговорници, е измежду доста изненаданитѣ отъ два факта, случили се въ дeня на преврата [*]. Първиятъ фактъ е, че на тоя день царь Борисъ, съ сестра си княгиня Евдокия, сѫ били на посѣщение въ чифлика на Стамболийски при с. Славовица, Пазарджишко. Цанковъ и други отъ съзаклитието сѫ били въ голѣма тревога, не знаейки причинитѣ на тази царска визита ; мрачни предположении сѫ ги завладѣли при мисъльта, че превратътъ може да стане когато заедно се намиратъ Държавния глава и министъръ-председатели. Излѣзнало би, че военниятъ ударъ е насоченъ и противъ Царя, ако той не го удобри и не назначи новото правителство. На стъмване, обаче, разбрали, че Цapя е напусналъ чифлика и се успокоили.

 

Дpyгиятъ фактъ е билъ дългото отсѫтствие на полковникъ Иванъ Вълковъ, рѫководитель на преврата, отъ срѣдата на хората, които на другия день е трѣбвало да заематъ министерскитѣ постове. Тѣ чакали събрани въ единъ домъ, замислени върху отсѫствието на Вълкова, който едва кѫсно презъ нощьта пристигналъ. Заявилъ, че билъ отишелъ до Пловдивъ за да провѣри още единъ пѫть и лично какво е положението на тамошния гарнизонъ. На това обяснение не всички присѫтствуващи сѫ повѣрвали, защото не е имало оправдание да се отива дори до Пловдивъ сѫщата вечерь, когато войската изъ цѣлата страна трѣбва да върши преврата. Вълковъ и безъ това дълго билъ протакалъ — твърдятъ деветоюнскитѣ деятели — извършването на удара. Обяснението имъ е, че той е чакалъ да получи изрично благословия отъ Цapя ; всѣкога билъ повтарялъ, че е далъ клетва на Цapя и безъ негово знание нищо не ще върши. Ал. Цанковъ и други сѫ били почти увѣрени, че Вълковъ презъ нощьта е посѣтилъ Царь Борисъ въ Кричимъ, взелъ е съгласието му и е пристигналъ въ София, за да пусне въ ходъ машината на преврата. Г-нъ Цанковъ по следния начинъ се произнася върху този въпросъ :

 

«Генералъ Вълковъ билъ ли е наистина въ Кричимъ при Царь Борисъ на 8 юний 1923 година, или това е мое предположение ? Когато лигаритѣ —

 

 

*. По това Ал. Цанковъ два-три пѫти ми е говорилъ въ Австрия следъ края на втората свѣтовна война.

 

Чувалъ съмъ и отъ други, но и той ми изтъкваше, че Царь Борисъ е настоявалъ да се постигне повече сплотеность между останалитѣ политически партии вънъ отъ комуниститѣ. Цанковъ тълкуваше този фактъ като указание, че царьтъ е обмислялъ кому да повѣри властьта при едно падане на земедѣлския режимъ.

 

266

 

 

кабинета Пенчо Златевъ - Крумъ Колевъ ме интернираха на островъ Св. Анастасия, съ менъ заедно бѣше и Кимонъ Георгиевъ, по онова време, 1923-25-26 г., единъ отъ най-близкитѣ и довѣрени хора на Вълкова. Той ми разказваше и ме увѣри, че Вълковъ, като началникъ на Картографическия институтъ, е билъ връзка между Царь Борисъ и лигаритѣ. Той — Вълковъ — който бѣше муденъ и съ тѣсни хоризонти, не предприемаше нищо, не взимаше никакво решение безъ да уведоми Царя и безъ да иска неговото съгласие. По тая причина той именно бѣ, който по внушение на Двореца замедляваше, за да не кажа саботираше преврата, който се отлага на нѣколко пѫти. Затова и азъ твърдя, макаръ съ известна предпазливость, че на 8 юний той е билъ въ Кричимъ за окончателното решение» [37].

 

 

Давамъ саморѫчнитѣ редове на г. Ал. Цанковъ. Азъ бѣхъ челъ въ едно негово изложение [*] предположението му — може да се каже убеждението му —, че Вълковъ е билъ при Царь Бориса. Но за по-точно осведомление го запитахъ и тоя ми отговори, както цитирамъ.

 

He ми се случи да запитамъ специално нѣкого отъ познатитѣ ми по-важни участници въ преврата относно държанието на царь Борисъ въ ония дни. Обаче, много хора въ българското общество сѫ убедени, че той е знаелъ за готвения превратъ. Презъ втората свѣтовна война имахъ възможность да чyя мнението на единъ запасенъ български офицеръ.

 

Азъ и жена ми бѣхме отишли въ българската легации въ Загребъ, кѫдето ни чакаше стария Димитъръ Ачковъ, пристигналъ отъ България. Разговаряйки съ него и пълномощния министъръ Йорданъ Мечкаровъ, влѣзна въ стаята споменатия офицеръ. Въ разговора се загатна нѣщо за събитията отъ 1923 г. Тогава той взе да ни разказва какво знаелъ около преврата, прибавяйки, че неговъ братъ или братовчедъ билъ по онова време офицеръ и на служба въ двореца, и отлично посветенъ въ конспирацията. По неговитѣ думи, въ деня преди преврата, царьтъ пристигналъ въ Славовица, заедно съ сестра си княгиня Евдокия. Цельта на визитата била да се разбере дали Стамболийски е подушилъ нѣщо за онова, което се готви. Царьтъ обещалъ, че на другия день княгинята ще дойде на гости въ чифлика на Стамболийски. По такъвъ начинъ се осигурявало Стамболийски да бѫде закованъ да стои въ селото за да причака кянгинята, увѣренъ, че всичко въ страната се развива най-нормално. Повторямъ, това бѣха думитѣ на офицера, чието име съмъ забравилъ.

 

Разказътъ на офицера съвпада напълно съ чутото отъ Ал. Цанковъ, който въ Австрия следъ втората свѣтовна война ми е подчертавалъ, че Царя е знаелъ за преврата, но въ самия день на извършването му се е скривалъ въ чифлика Врана, за да остави впечатление на безучастность и да отхвърли всѣка отговорность отъ себе си.

 

Тепърва спомени на участници въ преврата следва да доосвѣтлятъ разни моменти по неговото замисляне и провеждане, както и точната му инспирация.

 

 

*. Рѫкописътъ на още неиздадената книга «България въ бурно време» отъ Ал. Цанковъ.

 

267

 

 

* * *

 

Въ първитѣ дни следъ преврата загина Стамболийски. Кой нареди убийството му ? ВМРО не е сторила това. За нея преследването на Стамболийски автоматически преставаше въ деня на преврата. Той не бѣ въ състояние вече да създава на македонското движение онѣзи прѣчки, за които бѣ и предупреждаванъ отъ ВМРО. Затова тя отъ момента, когато въ България положението се промѣняше, не се даже интересуваше кѫде е и какво прави Стамболийски. Въ нашитѣ срѣди се допускаше, че той сигурно ще бѫде изправенъ предъ държавенъ сѫдъ, ако бѫде заловенъ.

 

Но странно е, че горниятъ въпросъ — кой нареди убийството на Стамболийски — си задаватъ, и често съ тонъ на неудобрение, тъкмо тия въ България, които най-много сѫ искали да изчезне Стамболийски и сѫ били най-радостни задето е изчезналъ. Тѣхенъ прототипъ е Димо Казасовъ, за когото споменахме, че преди преврата търсѣше усърдно нашитѣ срѣди, за да имъ развива теории, че спасението на България могло да дойде само чрезъ избиване на всички земедѣлски министри. Но не само той бѣ на това гледище между българскитѣ общественици. За решителна, безкомпромисна борба срещу властьта бѣха всички, вънъ отъ земедѣлската пapтия, естествено. Безъ да си служатъ съ маратовския речникъ на Казасова, насърдчения и апели за смѣла борба отправиха къмъ македонцитѣ даже по-видни личности.

 

И въ самия день на преврата Казасовъ е показвалъ своята насилническа природа, прикривана задъ социалистическа маска. Познатиятъ на българската общественость г. Жоржъ Нурижанъ изнесе въ вестникъ „Македонска Трибуна" единъ характеренъ моментъ. Той придружилъ на 9 юний италиянския пълномощенъ министъръ, който искалъ да поздрави новото правителство, събрано въ военното министерство. Тамъ се получавали сведения отъ разни мѣста въ страната. Когато единъ офицеръ известилъ на новия министъръ Казасовъ за нѣкакво раздвижване на въорѫжени селяни, привърженици на Стамболийски, и поискалъ съветъ какво да се прави, Казасовъ наредилъ решително :

 

— Да се стреля на месо !

 

Казасовъ може да се вземе като прототипъ и на онѣзи подръжници или автори на преврата, които сѫ били колкото съгласни за всѣко кръвопролитие, толкова хитро сѫ се старали да си омиватъ рѫцетѣ и да се представятъ невинни като гълѫби.

 

Подхвърлятъ, че македонската организации е убила Стамболийски. Но защо би го скривала, ако това е нейно дѣло ? Тя открито призна, напримѣръ, че е заповѣдала убийството на Ал. Димитровъ, както е известявала и за други крупни деяния, заповѣдани отъ нея. Нали самъ Т. Александровъ заяви — презъ месецъ януарий 1924 година — предъ кореспондента на лондонския „Таймсъ”, че убииството на Стамболийски не е дѣло на ВМРО" ? [*]

 

 

*. Това изявление бѣ препечатано и отъ други чужди вестници. Намира се напримѣръ, и въ римския в-къ «Илъ Месаджеро» отъ 9 януарий 1962 г.

 

268

 

 

Следъ тази ясна декларация на Александровъ, могълъ бихъ да не прибавямъ нито една дума къмъ въпроса. Но понеже и следъ това продължаваха, а и въ бѫдеще може да се появятъ заинтересовани коментари, а даже и обикновени интриги все върху сѫщата точка, не смѣтамъ че сѫ излишни и освѣтленията, които прибавямъ.

 

Македонското движение се е борило срещу Стамболийски, изнасяйки и причинитѣ за борбата. Покрай всичко друго — казахме вече —, властьта на Стамболийски изпрати чета въ поробена Македония, за да бѫде намѣренъ и убитъ Тодоръ Александровъ. Тая власть подло уби стария кочански войвода Симеонъ Клинчарски, миренъ житель на градъ Кюстендилъ, следъ като бѣ посоченъ като посрѣдникъ за обяснения между ВМРО и българската власть, които сама бѣ поискала да разговаря съ упълномощено лице. Властьта преди това бѣ поискала съдействие отъ Т. Александровъ за укриване на държавно орѫжие ; но се е касаело до измама, за да може по-лесно да бѫде арестуванъ той и други македонски деятели. Има политически и национални основания за борбата срещу Стамболийски, но тукъ се опирамъ бѣгло на постѫпки, чрезъ които неговата власть се домогва да отнеме личната свобода и живота на Александрова и негови приятели. При тия опити възможно бѣ Александровъ да загинеше. Но сѫщо тъй обяснимо е, че и Стамболийски можеше да падне.

 

Историческата истина е, че македонската организация не е давала нареждане Стамболийски да бѫде убитъ при преврата, или следъ него.

 

Една нейна въорѫжена група се е мѣрнала за два-три дни изъ нѣкои дупнишки села, въ граниченъ районъ на Македония, да прибере малко орѫжие отъ по-необуздани лица, близки на довчерашната власть ; а друга чета отъ около двадесеть души се е отправила кълъ Бѣлово-Чепинско, за да послужи като събирателно идро за добритѣ наши приятели въ този край въ случай на напоръ къмъ Родопитѣ и Разложко. Носеха се слухове, че партийна земедѣлска милиция се готвела за бой къмъ Пазарджийска околия и съседни области. Но никой въ тая чета не е получавалъ отъ когото и да е нареждане да търси или гони съборения министъръ-председатель.

 

He бива да се очудваме, че мнозина деятели по преврата сѫ побързали да си омиватъ рѫцетѣ относно своето участие и особено въ връзка съ убийството на Стамболийски ; нѣкои отиваха дори до тамъ, че биха желали да не бѫдатъ смѣтани изобщо като противници на Стамболийски. Най-лесно имъ се виждаше да прехвърлятъ върху македонската организация отговорностьта за неговото убийство. Имаше и други подобни случаи. He бѣха ли, напримѣръ, нарочно хвърлени близо до границата на Македония труповетѣ на генералитѣ Личевъ и Топалджиковъ, за да се получи впечатлението, че ги е убила ВМРО, която въ сѫщность съ тѣхъ не е имала никакви търкания ? А и за изборни маневри се е посѣгало върху името и интереситѣ на македонското движение. Ето единъ характеренъ примѣръ. Хвърля се бомба въ кѫщата на единъ селянинъ въ крайграничното село Гърлено, Кюстендилско, който е таенъ куриеръ на ВМРО. Той отсѫствувалъ отъ кѫщи, а семейството му по чудо се е спасило отъ смърть.

 

269

 

 

Органитѣ на властьта отъ Кюстендилъ на широко внушавали, че злодеянието е извършено отъ „дружбашитѣ" въ селото. Цельта е постигната : настѫпва уплаха между селянитѣ поради тия слухове ; а близки на ВМРО хора се явили тамъ да анкетиратъ случката, за да се узнаятъ авторитѣ и подбудителитѣ на атентата. Нищо не узнали. При станалитѣ наскоро избори мнозина отъ селото сѫ гласували за Демократическия сговоръ, а не за селската партия. He закъснѣхме да установимъ, че бомбата е била хвърлена отъ органи на властьта, за да се случи това, което се случи, т.е. да се стигне до страхъ и гласуване за властьта.

 

Значи, нѣщо подобно за смѣтка на македонското движение се върши отъ страна на нѣкои и въ връзка съ убийството на Стамболийски, което е могло да бѫде заповѣдано само отъ началника на военния отрядъ въ оня край.

 

Началството на тоя отрядъ бѣ взело отъ домътъ на Стамболийски въ с. Славовица къмъ сто милиона лева, около които дълго се носѣха некрасиви слухове, свързани съ името на командира капитанъ Харлаковъ. Ако тамъ заповѣдваха хора на ВМРО, тѣ именно биха взели сумата и веднага биха я внесли на българската държава, или поне въ касата на освободителното движение.

 

Знае се, че Стамболийски е билъ заловенъ отъ кмета и секретарь-бирника въ едно село на Пазарджишка околия.

 

Отъ деятели по преврата съмъ слушалъ, че е имало разправии между полковникъ Славейко Василевъ, капитанъ Харлаковъ и военния министъръ генералъ Вълковъ : накѫде да бѫде отправенъ пленения Стамболийски, къмъ София или къмъ Пловдивъ. По този въпросъ Алекс. Цанковъ пише съ дата 21 юний — 12 юлий 1956 г. до мене :

 

«Това, което азъ зная и знаехъ и до сега по неговото убийство, е следното : Стамболийски, както знаете, биде заловенъ отъ капитанъ Харлаковъ. На 10 или 11 юний Славейко Василевъ, окрѫженъ управитель въ Пловдивъ, поисква отъ Харлакова да му се предаде Стамболийски лично нему. Харлаковъ отказва и иска да му се даде писмена заповѣдь отъ Военния Министъръ, комуто по длъжность е подчиненъ. Генералъ Вълковъ по телефона заповѣдва на Харлаковъ да го предаде. Харлаковъ е габровецъ, братъ на известния на времето си социалисть Н. Ив. Харлаковъ, и на чурукъ дъска не стѫпва. При повторното явяване на Славейко Василевъ, той поисква отъ последния да му удостовѣри съ специално писмо, че е получилъ отъ него Стамболийски здравъ и читавъ. Такова писмо Славейко Василевъ е далъ на Харлакова. Това бѣ единъ документъ, съ който последния се очистваше отъ всѣкаква вина и подозрение. Отъ казаното следва да се заключи, че Стамболийски не е убитъ отъ Харлакова, а отъ други. Отъ кого ? Загатката е тукъ. Собствено ясно е, че той — Стамболийски — е убитъ отъ ония, на които е предаденъ. Това е оная клика около Ив. Вълковъ, която презъ цѣлото време на моя режимъ чистѣше България отъ «предатели» и «вредители». Тая група бѣше въ Военното министерство ; видни представители или дейци бѣха подполковникъ Порковъ, капитанъ Кочо Стояновъ, капитанъ Радевъ и др. Това бѣха 7-8 души действующи и запасни офицери командвани отъ генералъ Вълковъ ; той бѣ вдъхновяванъ и инспириранъ отъ най-близкитѣ си сътрудници — Кимонъ Георгиевъ, Владимиръ Начевъ, артилерийскиятъ капитанъ Никола Рачевъ и подполковникъ Дамянъ Велчевъ, по това време началникъ на военното училище» [38].

 

 

Въ приложение е даденъ оригинала на тия разяснения. Отъ тѣхъ

 

270

 

 

става ясно, че Стамболийски е предаденъ на Славейко Василевъ и второ — че за всички по-важни дѣла г. Цанковъ счита еднакво отговорни виднитѣ военни деятели отъ Лигата, а не само единъ или двама.

 

По нататъкъ той казва :

 

«Убийството на Стамболийски въ дипломатическия свѣтъ направи голѣмо впечатление, окачествено като престѫпление. Затова то трѣбаше да бѫде замаскирано и приписано другиму — на ВМРО, която бѣше въ остъръ конфликтъ съ дружбашкия режимъ, която ликвидира мин. Ал. Димитровъ и която чрезъ атентатора Любеновъ направи пръвъ, но несполучливъ опитъ да го накаже съ смърть...».

 

 

Очевидно, г. Цанковъ смѣсва името на анархиста Даскаловъ съ нѣкакъвъ Любеновъ, непознатъ.

 

Заслужава да се отбележи, че никога — при изникналитѣ въ последствие раздори между генералъ Вълковъ и бившитѣ му другари Дамянъ Велчевъ, Кимонъ Георгиевъ и пр., не се чу споръ около убийството на Стамболийски ; което показва, че наистина по този въпросъ сѫ били на едно мнение всички тѣ.

 

Но елементарната логика подаказва, че отговорни — ако става дума за отговорность — въ случаи не сѫ офицеритѣ, които сѫ действували по заповѣдь, а ония, които сѫ взимали най-важнитѣ решения въ военната лига или задъ гърба ѝ, но за нейна смѣтка. Нѣкои отъ тѣхъ се показаха хора безъ установени, здрави идеи, поне що се отнася до националнитѣ имъ разбирания. Бѣха срещу Бѣлградъ и правиха превратъ, политически насоченъ противъ него ; по-късно пъкъ сръбски офицери — както ще видимъ — превеждаха Дамянъ Велчева до границата, за да прави другъ превратъ, изгоденъ за сръбската политика. Бѣха противъ комуниститѣ и носятъ отговорностьта по избиването на маса бунтовници презъ септемврий 1923 г. въ България ; а въ 1944 г. правиха пакъ превратъ, за да предадатъ властьта въ рѫцетѣ на комунистическата партия.

 

Нека посочимъ сега свидетелството на комуниститѣ. В-къ „Отечественъ фронтъ" излизащъ въ София, бр. 3135 отъ 30 септемврий 1954 г. помѣсти известие подъ заглавие „Въвъ Върховния сѫдъ на републиката”. Тамъ се изнасятъ даннитѣ на сѫда, който е осѫдилъ генералъ Вълковъ и редица офицери, и се говори за убийството на Стамболийски. Посочва се кои сѫ дали нареждането за това убийство ; ВМРО въобще не се споменава.

 

Излизащиятъ сѫщо въ София вестникъ „Земедѣлско знаме”, бр. 3044 отъ 10 юний 1956 г. публикува, съ подписъ „Доцентъ Йоно Митевъ”, статия подъ заглавие „Злодейската разправа съ Александъръ Стамболийски". Авторътъ посочва официални документи, но всѣки ще прецѣни дали въ статията си не е доспусналъ и свои украси и притурки. Въ всѣки случай, и въ тази статия не се приписва на ВМРО убийството на пленения Стамболийски.

 

Заслужава да спомена, че въ софийския парламентъ сѫщо се чу обвинение върху авторитѣ на преврата, означавани така често съ името звенари, че тѣ сѫ отговорни по убийството на Стамболийски. Въ вестникъ „Народно Земледѣско Знаме" се изнася, че при пререканията

 

271

 

 

на 12 ноемврий 1946 г., въ които взиматъ участие Никола Петковъ, Сл. Пушкаровъ и други, опозицията открито хвърли тази отговорность именно върху звенаритѣ, които бѣха въ управлението, сега вече съюзници на комуниститѣ. Между скоба Никола Петковъ отбелѣзва — но на всеуслишание —, че е имало земедѣлски общественици, които сѫ получавали пари отъ сръбския краль [39]. Читательтъ може да види въ приложение снимка отъ казания вестникъ. И въ случаи виждаме, че никой въ Народното Събрание не е посочилъ отговорность на македонското движение, а става дума само за звенаритѣ, което е и логично.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]