Спомени. II. Освободителна борба 1919 - 1924 г.
Иванъ Михайловъ

 

ЧАСТЬ ВТОРА

Удари въ гърба на македонското освободително движение

 

XVII. ПРЕЦЕНКИ HA МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ ЗА КОНФЛИКТА МУ СЪ КАБИНЕТА НА СТАМБОЛИЙСКИ

 

 

Кои бѣха подбудитѣ на македонската организациа за борба съ тая българска власть е ясно. Тѣ бѣха две : приятелската политика на правителството спрѣмо Бѣлградъ, безъ да се води никаква смѣтка, че Сърбия потиска и денационализирва народа ни въ Македония; и следъ туй — гонидбитѣ, предприети срещу нашето движение въ името на тая политика. He е необходимо да се доказва, че нашата борба въ случая бѣ изцѣло отбранителна. Българското правителство предизвика борбата, то ни нападна.

 

Проф. Никола Милевъ писа презъ 1923 г. въ едно известно френско списание :

 

«Македонскиятъ въпросъ сѫществува все още, както преди, и всѣки минаващъ день показва заплашителния му характеръ».

 

«Защо ? Защото той сѫществуваше въ миналото, независимо отъ българската политика. Защото, както Стамболийски каза въ изявленията си, друтъ пѫтъ толкова несрѫчни, предъ журналиститѣ въ Бѣлградъ, презъ време на посещението му презъ ноемврий 1922 г., ако България не мисли вече за Македония, македонцитѣ винаги мислятъ за нея».

 

«Старата и банална история за нахлуванията на чети е още веднажъ сюжетъ на оплакванията противъ България, и представителитѣ на Сърбо-хървато-словенската държава, на Ромъния и Гърция направиха въ София, презъ юний 1922 г., една обща постѫпка. Правителството на г. Стамболийски, неможейки да се надѣва да се повѣрва на лоялностьта му и да намѣри разбирателство съ съседитѣ си, взе за свидетель Обществото на Народитѣ. Спорътъ между България и нейнитѣ три съседки, които действуваха сговорно, бѣ доведенъ предъ Съвѣта на Обществото на Народитѣ на 19 юлий въ Лондонъ. За да бѫдатъ установени фактитѣ и отговорноститѣ, софийскиятъ кабинетъ поиска една анкета на самото мѣсто ; това негово искане намѣри съпротивлението на противничкитѣ и Съвета, правейки разни еволюции между дветѣ тези, предъ които се намираше, посъветва дветѣ страни да намѣрятъ нѣкакво споразумение, обявявайки се готовъ да интервенира, въ случай, че не успѣятъ направо тѣ да се споразумѣятъ».

 

«Усилията, направени да не се позволи анкета, бѣха най-доброто доказателство за справедливостьта на българския протестъ» [*].

 

 

Това бѣ най-правилната позиции, на която България трѣбваше да стои. Но тя бѣ напусната отъ правителството.

 

Напусната, забравена бѣ сѫщо и позицията за независима Македония, които нѣкога бѣ защищавана и отъ Българската Земледѣлска Партия, а бѣше застѫпена и въ официалното изявление на българската делегация при сключването на мира въ Парижъ презъ 1919 г. [**] Като членъ на държавната делегация и Стамболийски бѣ солидаренъ съ искането за независима Македония.

 

 

*. «La Revue Contemporaine», Paris, № 6 и 7 отъ 1 юний и 1 юлий 1923 година, статия подъ заглавие «Неспокойна Македония».

 

**. «Забележки на българската делегация върху проекта на договора за миръ», Парижъ-Ньойи, 19 септемврий 1919 г., стр. 33–34.

 

273

 

 

ВМРО и всички легални македонски организации бѣха убедени, че главната грижа на онѣзи, които рѫководеха българската земледѣлока партия въ описваната епоха, бѣ да заематъ и да задържатъ властьта въ България колкото е възможно по-дълго. Заради това бѣха готови и да жертвуватъ всичко друго. Върху отрицателнитѣ обществени прояви следъ войната правителството изграждаше политическитѣ си планове.

 

Тия хора бѣха дошли на власть озлобени. Такива бѣха и най-виднитѣ между тѣхъ, които бѣха прекарали времето на войната въ Софийския затворъ. И — въ това е голѣмото тѣхно нещастие —мислѣха, че може държава да се управлява съ озлобление [*]. Още презъ 1919 г. въ вестникъ „Земледѣлско Знаме" Стамболийски заяви, че грѣхътъ на България билъ въ пожертвуването на триста хиляди нейни синове заради „пущинацитѣ" въ Македония.

 

Често се казваше всрѣдъ тѣхната срѣда, че тѣ не били за „шовинизма", а били за братство съ другитѣ народи. Македонското движение много по-отдавна е зaявявaлo, че е тъкмо противъ шовинизма и за братство съ другитѣ. Но то водѣше смѣтка какъ другитѣ се отнасятъ къмъ насъ, какъ искатъ да ни правятъ сърби и гърци ; докато Стамболийски и компания не се интересуваха отъ това.

 

Следъ 1918 г., както и въ 1893 г., македонскитѣ българи започнаха на свой рискъ и по cвoя инициатива борбата си за освобождение. Въ самата България пъкъ тѣхната емиграция развиваше дейность съобразно съ законитѣ. Подобна легална деятелность македонскитѣ българи развиваха и въ Америка; и тамъ тѣ нападатъ Сърбия и Гърция заради варварскитѣ имъ и денационализаторски режими. Нито Америка е взела мѣрки срещу тамошнитѣ македонски организации заради това; нито пъкъ Сърбия и Гърция смѣятъ да протестиратъ предъ американското правителство заради дейностьта на хората, които искатъ да иматъ свободно и независимо отечество, училища на свой роденъ езикъ. А и ако сѫ протестирали, американското правителство сигурно достойно би имъ е отговорило.

 

Властьта посегна и върху легалнитѣ македонски сдружения въ България. He е позволено на никое българско правителство да бѫде повече приятель на друга народность или друга държава, отколкото на собственитѣ си братя, особено пъкъ да бѫде повече приятель на държавата, която е поробила българи. Допусне ли се обратното, това ще значи, че окончателно е погребано българското духовно и национално единство.

 

Съ какво да се оправдае мисъльта за споразумение между България и Сърбия за преследване македонскитѣ борци на българска и

 

 

*. Точно такова признание, т.е., че съ страсти и озлобление сѫ управлявали държавата, направи петнадесеть години по-късно градоначалникътъ Прудкинъ. Предъ наши другари въ затвора — следъ сърбофилския превратъ презъ 1934 г. — искрено изповѣдалъ, че и той на времето се е увлѣкълъ и действувалъ безъ да обмисля добре постѫпкитѣ си. Написалъ свои спомени и е предлагалъ на нашитѣ другари да се погрижатъ за отпечатването имъ. Въ този рѫкописъ били посочени редица погрешни основни идеи въ управлението на Стамболийски ; изредени били конкретно разни противозакония. По нѣкакво недоразумение тия спомени не сѫ били отпечатани отъ нашитѣ хора.

 

274

 

 

сръбска територия? Това ни напомня за полската нѣкогашна участь и съглашението на Австрия и Русия презъ 1833 година — да пропускатъ презъ границитѣ си войски за потушаване на полскитѣ революционни протести, било на руска, било на австрийска територия. Но Русия и Австрия бѣха поробители на Полша. Трѣбваше ли България да се поставя въ такова отношение спрѣмо Македония ?

 

Проф. Милевъ писа въ цитираната вече cтaтия следното за Нишкото споразумение :

 

«Българското и югославското правителства уговориха въ Нишъ една конвенция за сигурность на границитѣ имъ. Текстътъ на конвенцията не е още публикуванъ. Знае се все пакъ, че тя постановява различни технически мѣрки, които дветѣ държави се задължаватъ да взематъ по отдѣлно и свободно по протежение на македонската граница съ цель да попречатъ на онова, което се нарича четническо движение и което въ сѫщность е дълбокото и сериозно вълнение на духоветѣ въ Македония.

 

Нишкото споразумение не е, значи, едно политическо съглашение. To отбелѣзва, въ всѣки случай, единъ значителенъ етапъ въ развоя на политическитѣ отношения между Сърбия и България следъ войната и едно ясно сближение между Бѣлградъ и София. Отъ това гледище то е двойно интересно...

 

Когато г. Стамболийски взе властьта въ 1919 г., той прокламира шумно решението си да стигне бързо едно сближение съ Сърбия. Още отъ 1913 г., следъ катастрофалния договоръ въ Букурещъ, докато още той бѣ единъ агитаторъ безъ голѣмъ престижъ, г. Стамболийски не се поколеба да се прокламира преди всичко югославянинъ, и едва следъ това българинъ. Следъ поражението отъ 1918 г. станалъ вече министъръ-председатель, повѣрва, че неговото югославско убеждение ще му осигури триумфъ на външната му политика.

 

... He успѣвайки само съ своитѣ срѣдства да излѣзе на глава съ «комитаджиитѣ», г. Пашичъ смѣтна, че едно споразумение съ България би му дало моралнитѣ срѣдства — въздействието върху духа на македонското население — и материалното съдействие, необходими за успѣха на неговата политика. Нарастващата враждебность между македонската организация и правителството на г. Стамболийски окуражаваше тѣзи негови смѣтки. Г-нъ Стамболийски отъ своя страна, не се отказваше отъ югославянската си идея и, искайки да докаже на народа, че неговата външна политика даваше резултати, взимаше разпореждания по вкуса на Бѣлградъ. Въ Женева презъ време на Сесията на Събранието на Обществото на Народитѣ, той има съ г. М. Нинчичъ, министъръ на външнитѣ работи на Югославия, единъ разговоръ, въ който сѫ били очертани предварителнитѣ условия на визитата му въ Бѣлградъ. Отъ тази визита произлезе Конференцията въ Нишъ (1-27 мартъ 1923 година).

 

Недоволството, манифестирано отъ съотечественицитѣ му, не му изглеждаше отъ голѣма важность по отношение неговата идея, и желанието му да зарегистрира единъ политически успѣхъ не преставаше да тормози духа му. Той умножаваше югославскитѣ си манифестации».

 

 

А какъвъ е дългътъ на една българска власть, когато всрѣдъ македонското дѣло, или отвънъ биха се явили срещу него известни смутители? Тя трѣбва да помогне — ако въобще се налага намѣсата и — за примиряване или отстраняване на прегрешилитѣ или смутителитѣ. Въ никой случай тя не може да се поставя въ положението на гръцката и сръбска пропаганда, за да създава нови Котевци, Лямевци и Бабунски [*], както постѫпи земедѣлското правителство. Ако не

 

 

*. Коте — известенъ отмѣтникъ и разбойникъ въ Костурско ; Григоръ Лямевъ и Ив. Бабунски — отмѣтници въ услуга на сърбитѣ. Многобройни сѫ злинитѣ, нанесени отъ тѣхъ на българщината въ Македония.

 

275

 

 

бѣ то, словеснитѣ спорове срѣдъ македонската емиграция подиръ войната биха угаснали, както на времето улегнаха остритѣ спорове между българскитѣ емигранти въ Ромъния, когато Христо Ботевъ и Любенъ Каравеловъ стоеха на два различни полюса. Ако не бѣ правителството, отъ споменатата разбойническа група биха се откѫснали почти всичкитѣ ѝ членове ; властьта ги тикна въ непростими прегрешения, а сетне въ пропастьта на ренегатството. Ако не бѣ правителството, нито мисъль би минала въ главата на нѣкого отъ „федератиститѣ" да започва въорѫжена борба срещу ВМРО. To дирѣше подъ дърво и камъкъ лица, готови да пречатъ на македонското дѣло.

 

Властницитѣ въ София, во главѣ съ Стамболийски, се скриваха по-късно задъ нѣкакъвъ „блокъ" на опозиционнитѣ партии въ България, съ които македонското движение било въ съюзъ; скриваха се и задъ заплашителнитѣ писма на Александрова, за да оправдаватъ известни свои стѫпки. Но, повтаряме, нѣмаше нито „блокъ нито заплашителни писма, когато тѣ започнаха да плетатъ планове срещу живота на Тодора и срещу евентуално появяване на ВМРО.

 

Македонското движение е убедено, че чрезъ Александъръ Димитровъ българското правителство бѣ поело ангажиментъ да унищожи македонското дѣло, да потиска македонската кауза. Коста Тодоровъ, всеизвестниятъ международенъ шпионинъ, бѣ другарь на Стамболийски отъ затвора, неговъ привърженикъ и пълномощенъ министъръ; оправдано е да му се вѣрва поне когато говори за работи, отнасящи се до Стамболийски, Ал. Димитровъ и земедѣлската партия. Въ своята автобиографии, озаглавена „Балканъ Файербряндъ", издадена въ Америка, Коста Тодоровъ изрично казва, че при посещението си въ Бѣлградъ министъръ Александъръ Димитровъ е обещалъ на Пашичъ да унищожава македонското дѣло [*].

 

Македонскитѣ печатни издания открито обвиняваха тогавашното българско управление, че е тръгнало по гайдата на Бѣлградъ. Убедителни опровержения не се дадоха...

 

Доколкото отъ правителствена страна се твърдѣше, че македонското движение се набърквало въ българскитѣ държавни и партийни работи, отбелѣзваме, че и това обвинение дойде малко по-късно, т. е. следъ като властьта си бѣ намислила да прѣчи на македонската кауза. Но фактически и не е имало набъркване на македонскитѣ организации, а обратно — въ тѣхното създаване и идейность, противъ тѣхното сѫществувание се набърка правителството.

 

Въ разговори съ нѣкои земедѣлски водачи по-късно установихъ, че тѣ съвсемъ не сѫ cпoдѣляли тѣзи необосновани критики срещу македонското движение. Така, напримѣръ, бившии министъръ на просвѣтата отъ кабинета на Стамболийски, Стоянъ Омарчевски, развиваше убеденъ предъ менъ тезата, че македонското движение трѣбва да се интересува и да се набърква въ много отъ работитѣ на свободна България; и че едно пасивно държание отъ наша страна би означавало отбѣгване да се изпълни единъ дългъ спрѣмо нацията ни.

 

 

*. «Balkan Firebrand», Kosta Todorov, Zilf-Davis Publishing Company ; Chicago — New-York, 1943. Стр. 151–152.

 

276

 

 

Редица примѣри даваше самъ Омарчевски, при които едно наше набъркване е повелително необходимо. Въ сѫщия духъ ми е говорилъ младии земедѣлски водачъ Стефанъ Цановъ. А и Димитъръ Гичевъ изтъкваше, че македонското движение не може съвсемъ да се дезинтересира отъ това, което става въ България. Сѫщо тъй е мислилъ, както сѫ ме увѣривали приятели, и Вергилъ Димовъ.

 

Азъ бѣхъ презъ три-четири години свидетель на развилата се борба. Нито въ единъ моментъ и нито въ най-малъкъ размѣръ не установихъ нѣкой македонецъ да се е интересувалъ отъ борбата срещу властьта на партийна база. Съ нито едно лице отъ многобройнитѣ ни съчувственици отъ стара България не размѣнихъ дума за нечия партийна победа и интереси. Срѣдъ многото мои познати между македонската емиграция, млади и стари, никой не е говорилъ за друго, освенъ за състоянието на македонското дѣло, за изгледитѣ на македонската освободителна кауза, за положението въ поробена Македония.

 

Обратно, намѣсата въ македонското дѣло отъ страна на тѣзи, които безосновно го обвиняваха, бѣ неоспорима, даже доста груба. Една намѣса представляваше и споменатото създаване на партийни македонски придатъци — като земедѣлската дружба на Александъръ Пановъ и комунистическата македонска група на Хаджи Димовъ. Тия опити означаваха агитация за вмъкване на македонската кауза и емиграцията въ партийнитѣ състезания на България. Както вече казахме, това означаваше отплесване на македонската енергия, срѣдства и внимание въ посоки съвършенно чужди на каузата на Македония.

 

Отъ друга страна съ тази намѣса, изразена въ гонидби срещу македонци и освободителното дѣло, България (доколкото правителството може да се отъждествива съ нея) иде да покаже, че македонскиятъ вгмтросъ не е никакъ български, т.е. нѣма връзка съ чувствата и интереситѣ на българщината, а напротивъ — че това е въпросъ, отъ който България иска да се освободи; съ една дума иска да го види погребанъ.

 

При подобно положение приятелитѣ на България въ чужбина ще се стѣсняватъ и постепенно ще се откажатъ да подкрепватъ каквито и да е евентуални справедливи искания на България въ полза на македонската българщина въ бѫдеще.

 

Чрезъ тѣзи гонидби срещу македонцитѣ печелятъ сърбитѣ, но не само предъ чуждия свѣтъ. Тѣ се стараятъ да представятъ на поробения нашъ народъ, че на България не трѣбва да възлага никакви надежди. Но и вънъ отъ агитацията на поробители, доста покруса се създава за духътъ на потиснатитѣ македонски българи предъ самата картина на хроническитѣ гонидби, на които сѫ изложени емигрантитѣ, а успоредно съ това и цѣлото македонско движение, откъмъ България.

 

И друга лоша страна иматъ тѣзи прѣчки и гонидби. Чрезъ тѣхъ България като-чели изтъква предъ свѣта, че коренитѣ на македонското движение се намиратъ на нейна територия. Известни противомакедонски фактори въ София, които сѫ се напѫвали „докрай да

 

277

 

 

унищожатъ македонското дѣло" забравятъ, че тъкмо България би била държана отговорна следъ туй за всичко, което въ Македония става — ако наистина нашитѣ поробители биха успѣли да убедятъ свѣта, че действително отъ България зависѣло да има или да нѣма отпоръ срещу тѣхния тираниченъ режимъ.

 

He еднажъ е признато отъ нѣкои членове на земледѣлската партия, че македонското движение имъ пречело за сближението съ Югославия, и затова го преследвали. Тукъ въпросътъ трѣбва да се постави така : отъ кѫде на кѫде вие ще гоните македонското движение и ще газите конституцията на България, позволяваща легални организации, каквито македонцитѣ иматъ дори въ далечна Америка ? Очевидно е, че вие предприемате нападение, понеже сте си наумили да се сближавате съ Бѣлградъ. А ние и при този случай сме въ отбрана, при това твърде легитимна, вънъ отъ това, че тя е оправдана и отъ българската национална история, достойнство и интереси.

 

Щомъ вие заради сближение така безразсѫдно постѫпвате съ македонската кауза и просто не се интересувате отъ сѫдбата на една трета отъ българщината, логично е, че заради „сближението" може да опропастите и България. Чудно е, ако сте очаквали да не се появи отпоръ срещу вашата политика, и срамно щѣше да бѫде ако не би се появилъ.

 

Стамболийски обичаше, както споменава и Милевъ, да се провиква, че билъ югославянинъ. Въ нашата епоха има и други селски водачи — хърватскитѣ напримѣръ —, които сѫщо понѣкога колебливо заявиваха, че сѫ югославяни. Но всичкитѣ имъ борби сѫ за запазване и укрепване на хърватскитѣ национални позиции предъ налитанията на Бѣлградъ. Тѣ допринасяха за освобождението на южнитѣ славяни отъ сръбския яремъ. Стамболийски допринасяше за затѣгането на този яремъ, макаръ подписа му да стоеше подъ единъ мемоаръ отъ името на България, съ който въ 1919 г. се искаше независимостьта на Македония.

 

Основната грешка на Стамболийски бѣ, че не търсѣше връзка съ народитѣ въ Югославия. Въ сѫщность, групировки съ истински коренъ всрѣдъ народа бѣха всрѣдъ южнитѣ славяни предимно хърватската Селска партия, българската Земледѣлска партия и Македонската Революционна Организация; никой като последната не е ималъ на Балканитѣ селянията съ себе си, а и другитѣ съсловия. Ако се подирѣха допирни точки между тия три фактора, сигурно можеше да бѫдатъ направени полезни за балканскитѣ народи стѫпки. Но Стамболийски се оказа отъ една страна противникъ на македонското дѣло, а отъ друга приятель на сръбската кралска камарила, които потискаше народитѣ въ Югославия.

 

He бѣ нуждна голѣма проницателность, за да се разбере отъ всѣкиго, че Бѣлградъ имаше нужда отъ „сближение съ България”, за да въздействува и чрезъ това за заякчаване на авторитета си върху потиснатитѣ народности. Въ споменатата статия на проф. Н. Милевъ е дадена следната преценка за тогавашнитѣ сближенски опити :

 

278

 

 

«Разбира се, и други причини сѫ работили за това сближаване. Първо вѫтрешната криза, която държи тричленното кралство въ едно хабещо нервитѣ напрежение. Когато сръбскитѣ патриоти отъ Бѣлградъ отхвърляха гордо предлаганията на София, тѣ не скриваха ни най-малко своитѣ планове ; тѣ казваха открито на българитѣ : «Почакайте 15-тина години да свършиме съ хърватитѣ ; следъ това ще видите». Но да я свършатъ съ хърватитѣ изглеждаше все по-невъзможно. Хърватско бѣ застанало здраво въ една непреклонна съпротива противъ централизаторската политика на Бѣлградъ; Радичъ е абсорбиралъ всичкитѣ други партии и е довелъ влиянието си далечъ отвъдъ границитѣ на неговата родина. Тогава, въ сръбската столица почна да се говори за ампутация, и българитѣ ѝ се видѣха по-малко лоши отъ преди».

 

 

Съ думата ампутации Пашичъ често заплашваше хърватитѣ въ смисъль, че щѣлъ да откъсне и остави на собствената имъ сѫдба хърватскитѣ области; но той имаше предвидъ дѣла Босна и часть отъ Далмация, може би и цѣлия Сремъ, да си задържи за „велика Сърбия".

 

За удоволствие на кралската камарила бѣ изпратенъ Коста Тодоровъ да представлява България въ Бѣлградъ. И тъкмо чрезъ него българскиятъ Земледѣлски съюзъ е направилъ опитъ за съгласуване идеи, евентуално и постѫпки, съ хърватската Селска партия. Но какво е излезнало ? Cpъбcкиятъ краль е билъ уведоменъ въ подробности за воденитѣ разговори, за изказанитѣ мнения и намѣрения. Докладвалъ му е Коста Тодоровъ. Съ възмущение ми говори по това инж. Кошутичъ, зета на Стйепанъ Радичъ. Както е известно, Кошутичъ е единъ измежду първенцитѣ на Селската хърватска партия. Той направо наричаше Коста Тодоровъ сръбски шпионинъ.

 

Що се отнася до създаване на голѣма Югocлaвия съ участие въ нея и на България, мога да кажа, че мнозинството отъ по-познатитѣ хора на земедѣлската партия сѫ се изказвали за самостоятелность на България. Споменатитѣ вече Стоянъ Омарчевски и Ст. Цановъ изрично сѫ подържали предъ менъ, че искатъ да сѫществува независима българска държава. Приемаха приятелство съ Югославия, но като се води смѣтка и за свободата на поробенитѣ българи; въ никой случай не приемаха България да се слѣе съ Югославия, да се самозаличи. Убедени бѣха, че тъкмо краля въ Бѣлградъ най-много се бои отъ голѣма и истинска Югославия.

 

Ако този въпросъ спокойно, безъ партийни и други насилия, при пълна свобода на paзяcнявaнe, се постави предъ българскитѣ селяни, по мое убеждение, голѣмото мнозинство ще се произнесе така както говорѣха Омарчевски и Цановъ. Мои другари сѫ ми известявали, че въ сѫщия смисълъ сѫ се произнасяли предъ тѣхъ и други земедѣлски водачи.

 

Нито временни, а още по-малко нѣкакви трайни ползи не получи правителството чрезъ външната си политика, добила югocлaвянcки цвѣтъ. Tя бѣ и доста неустановена. Стамболийски направи нѣкакво застѫпничеспво за правата на малцинствата, при едно международно събрание въ Генуа. Въ други моменти такова държание бѣ проявено въ Женева и Лондонъ. Презъ лѣтото на 1922 г. — както посочихме преди малко — предъ Съвета на Обществото на Народитѣ бѣ поискана

 

279

 

 

отъ българска страна анкета, която да установи състава на македонскитѣ чети и причината на тѣхното сѫществуване.

 

Но щомъ сърбитѣ се намръщѣха, дигнѣха малко шумъ, тая политика промѣняше линията си. Стамболийски въ Бѣлградъ нападна македонцитѣ като бунтовници. Въ Нишъ неговото правителство води преговори по начинъ като-чели България е виновна за четническото движение. Тамъ сѫ били изоставени аргументитѣ, които логично се изнесоха предъ Обществото на Народитѣ. He е било споменато българското име на славянското население въ Македония ; сръбскитѣ делегати заявиватъ, че въпросътъ за колонизацията на Maкeдoния билъ домашенъ въпросъ на Сърбия; а българскитѣ делегати — които сѫ били главно плахи дипломатизирани офицери —, от една страна не сѫ имали подходящи инструкции, а отъ друга не посмѣли на своя глава да заявятъ, че и отпорътъ на македонското население срещу робството е домашна работа на Сърбия; разбира се нито дума не сѫ казали, напримѣръ, за затворенитѣ български черкви и училища отъ страна на сръбскитѣ власти.

 

Стамболийски се бѣ заканилъ да натовари македонцитѣ отъ България въ вагони и ги изпрати въ Македония. Сърбитѣ го хвалиха за това. Но и тогава не бѣ поискалъ никакви гаранции за българското национално развитие въ тая страна. Трѣбвало би тукъ да си спомнимъ за нѣкогашната политика на Стефанъ Стамболовъ спримо Турция ; той ѝ обещаваше приятелството на България, но винаги изтръгваше отъ султана по единъ новъ бератъ за назначаването на български митрополитъ изъ македонскитѣ епархии; а българското учебно дѣло въ Македония изобщо не бѣ спъвано отъ турскитѣ власти.

 

Приятелитѣ на Стамболийски казватъ, че той щѣлъ да осигури автономията на Тракия и български излазъ на бѣломорския брѣгъ. Българската делегация при конференцията въ Лозана е формулирала подобно искане. Но сръбската делегация подкрепи Гърция противъ искането на България. Когато се е опитвалъ да издѣйствува отъ Гърция да приеме връщането на бѣжанцитѣ, пакъ може да се е надѣвалъ на нѣкаква помощь отъ страна на Бѣлградъ. Но и по този въпросъ Гърция не е устояла на даденото обещание. А Югославия нито зѫбъ е обѣлила въ полза на България. Обратно, тя съ мълчание и положително съ задоволство е наблюдавала всички преследвания, на които българщината бѣ изложена въ Гърция. Винаги когато Стамболийски се опитваше да използува угодничеството си къмъ Сърбия, за да получи нѣщо отъ Гърция, излизаше тъкмо обратното — сърбитѣ си нареждаха нѣкои въпроси съ Гърция, която се подплаши отъ развѣващия се въ рѫката на Стамболийски байракъ за сръбско-българско сближение. Това бѣ втора услуга за Бѣлградъ. Първата бѣ самата борба противъ македонцитѣ.

 

Правителството увѣряваше, че въ Нишъ не е било уговаряно да бѫдатъ арестувани македонскитѣ легални деятели, да се спратъ вестницитѣ на емиграцията и да се разтури Илинденската организация. Но фактъ е, че тѣзи акции бѣха извършени въ София. Тѣзи акции бѣха добре дошли за Сърбия, а пакостни за българщината. He получавайки никакви успѣхи за България, Стамболийски обяви открито

 

280

 

 

война на македонското движение. Искаше да се хареса на тритѣ съседни държави, да представи, че той е добре съ тѣхъ. И това да мине за неговъ успѣхъ.

 

Но даже едно българско правителство да бѣ получило нѣкакви успѣхи, не може да бѫде оправдана неговата борба срещу македонското дѣло, ако македонската кауза стои все още неуредена. Политиката на Стамболийски — ако я приемемъ за държавна, въ никой случай не е национална, а си остава противо-национална. Казахме, че и като държавна тя бѣ слаба, не донесе ползи, и не можеше да донесе.

 

Курсътъ на Стамболийски бѣ срещналъ неудобрение въ самия земледѣлски съюзъ. Вънъ отъ първенцитѣ на тази партии, които вече споменахме, критически сѫ се oтнacяли спрѣмо авантюристическитѣ похвати и други нейни влиятелни членове; тѣ имаха доста различно отношение и спрѣмо македонския въпросъ, което не се съгласува съ разбиранията на Стамболийски.

 

Съ течение на времето сигурно ще се появатъ все повече обективни тѣхни преценки. He е съвсемъ излишно да цитираме тукъ думитѣ на Д. Мацанкиевъ, който винаги се е представялъ за вѣренъ привърженикъ на тая партия. Въ издаваното въ Ню-Йоркъ списание „Български земеделец" [*], той пише : „Както всѣки човѣкъ и Ал. Стамболийски не е билъ безпогрешенъ. Поелъ кормилото на управлението въ една бурна епоха на национална покруса отъ две нещастни войни, той не е могълъ, очевидно, да бѫде чуждъ на увлеченията, особено при нашитѣ политически нрави". Въ сѫщата статия изреждайки нѣкои отъ политическитѣ убийства въ България следъ освобождението ѝ, не е премълчалъ и убийствата на по-горе опоменатитѣ Михайлъ Такевъ и Александъръ Грековъ, очевидно осѫждайки ги.

 

Независимо отъ желанията на неговитѣ по-корави последователи, Стамболийски не може да бѫде посоченъ като водачъ на България, а още по-малко на българщината. Той си остава само партиенъ водачъ; и доколкото се е проявилъ като водачъ съсловенъ, това е само неговъ минусъ. Има и съвсемъ обективни причини, за да не може той да заеме срѣдъ българитѣ едно мѣсто като Радичъ между хърватитѣ. България отдавна, преди той да излѣзне на сцената, бъ вече свободна и напредваща държава, докато борбата на Радичъ е за освобождението на хърватската нация отъ чуждо господство и създаване, въ края на краищата, хърватска държава. Трудно е да се докаже, че при едно по-дълго управление на Стамболийски, то би отбелѣзало повече напредъкъ — въ които и да е посока —, отколкото се постигна до 1912 г.; а дотогава управлението бѣ водено отъ старитѣ партии, отричани изцѣло отъ Стамболийски. He би било обективно, обаче, да се отрича всичко, което Стамболийски извърши; той проведе и нѣкои полезни за България закони. Липсвала му е подготовка за ролята, които му се падна да играе.

 

Още отъ началото стана достояние, че Стамболийски се въодушевлява

 

 

*. Брой 3, май 1956 г., стр. 2.

 

281

 

 

отъ две основни идеи — югославизъмъ и републиканство. Но единъ убеденъ сторонникъ на югославизма не би могълъ да бѫде друго освенъ борецъ за равноправие и самоопредѣление на народноститѣ. He видѣхме, докато бѣ начело на управлението, да подкрепва морално — ако не и политически — хърватската Селска Партии въ борбата ѝ за равноправие на хърватския народъ.

 

Стамболийски не можа да догледа, че сръбскиятъ краль и шовиниститѣ около него се боеха отъ голѣма Югославия до Черно-море, защото тя би ги помела, специално би хвъркнала монархията въ Бѣлградъ, а не само тази въ София.

 

Чудно е какъ той си правеше илюзии, че такава Югославия ще създава тъкмо съ сръбския краль и камарилата му.

 

Кральтъ желаеше само да командува въ България; а чрезъ това пъкъ — нека повторимъ — да импонира и да се налага надъ онѣзи вѫтрешни сили въ Югославия, които искаха да я видятъ поставена на идеални начала, съ истинско равноправие между народитѣ.

 

Освенъ две-три случайно казани фрази, като комплиментъ за македонскитѣ българи, той никога не се застѫпи ефикасно за правата имъ, изцѣло потѫпкани отъ Бѣлградъ и Атина, въпрѣки наличностьта на договори въ полза на националнитѣ малцинства. Вмѣсто една системна и пocтoяннa защита, македонскитѣ българи въ негово лице срещнаха отпоръ, вражество, прѣчки въ всичкитѣ имъ освободителни нaчинaния. Заканитѣ му публично, че щѣлъ да натавари македонцитѣ, намиращи се въ България, на вагони и да ги предаде на сърбитѣ, не подобаватъ за който и да е обикновенъ гражданинъ, камо ли за министъръ-председатель на България. Следвало би тукъ да се постави въпросъ : като изгонеше, съ вагони или пеша, македонцитѣ и отъ пиринския край, дали би подарилъ и цѣлата тази македонска область на Сърбия? Всички такива зaявлeния на Стамболийски приличаха на кръчмарски приказки.

 

Ако приемемъ, че е билъ убеденъ републиканецъ, явно бѣ, че по тоя въпросъ е действувалъ безсистемно, нецелесъобразно, създавайки само недоволство срещу себе си, безъ да услужва на убеждението си.

 

Къмъ общитѣ причини за недоволство на интелигенцията и града спада цѣла серии отъ несполучливи стѫпки, отъ бруталности на управлението, а и пораженството, което засѣгаше духа на много българи, и което земедѣлски водачи издигаха като-чели въ своя религия. Най-маловажни за тѣхъ, изглежда, бѣха националнитѣ въпроси.

 

Отправяйки заплашвания на лѣво и на дѣсно, Стамболийски засилваше оня смутъ, който характеризирва времето на неговото управление, и неизбѣжно подхранваше конспирациитѣ противъ подобна власть.

 

Британската енциклопедия съ право казва : «Изборитѣ на 28 мартъ 1920 година дадоха на земедлцитѣ абсолютно мнозинство и Стамболийски, като премиеръ на единъ земледѣлски кабинетъ, отвори една

 

282

 

 

кампания срещу буржуазията, която по своитѣ методи напълно приличаше на тази на рускитѣ болшевики . . .» [*].

 

 

Но даже и единъ Коста Тодоровъ не се решава да защити напълно режима на Стамболийски. Въ една своя статия [**] той писа, въ връзка съ нападенията при Долни Дѫбникъ :

 

«Въ тѣзи събития изпъкна единъ отъ основнитѣ недостатъци на режима : липсата на правно чувство. И нѣщо повече. Режимътъ не е затвърдилъ единъ опредѣленъ пѫть въ своето държание, т.е. дали тоя остава абсолютно законенъ или е революционенъ. Тази неопредѣленость характеризира повечето негови постѫпки . . .».

 

 

Много трѣбва да се съжалява, че се наложи борбата между македонското освободително движение и властьта на Стамболийски. Българщината нищо не печелеше отъ тая борба, а имаха полза Бѣлградъ и Атина, на които се искаше македонскиятъ въпросъ да бѫде завинаги изоставенъ.

 

Ако бѣ истински югославянинъ, т. е. съ правилно разбиране за интереситѣ на всѣки измежду южнитѣ славянски народи, Стамболийски следваше да брани правата на всички тѣхъ. Еднажъ свободни и господари у дома си, тия народи по своя воля би трѣбвало да решатъ кой политически пѫть ще хванатъ. Всичко, което се явява срещу това основно право, би било за тѣхъ само насилие.

 

Трѣбва да се признае, че други български правителства следъ Стамболийски отидоха много по-далече отъ него. Трагикомичното е, че такава унизителна политика възприеха тъкмо мнозина отъ ония, които иматъ най-важното участие при организирането на военния превратъ отъ 9 юний 1923 г. и бѣха наредили убийството на Стамболийски. Ако той би стоялъ здраво на гледище, че правата на македонскитѣ българи трѣбва да бѫдатъ признати, сигурно би намѣрилъ съчувствието на много отъ тѣхъ ; а и броя на противницитѣ му въ самата България щѣше да бѫде по-малъкъ. Впрочемъ, ВМРО не еднажъ е заявявала, че ако се признаятъ правата на народа ни, революционната деятелность ще бѫде спрѣна. На Бѣлградъ, обаче, — както и на Атина — се искаше македонскиятъ въпросъ да бѫде погребанъ.

 

Централниятъ Комитетъ на ВМРО бѣ далъ своята преценка за становището на Стамболийски още когато се водѣше борба. Въ тия страници азъ прибавихъ нѣкои подробности бидейки увѣренъ, че отъ известни страни може да се пише изопачено и защото смѣтамъ, че като се даватъ по-пълни картини за вреднитѣ и безсмислени борби между българи, повече може да се надѣваме въ бѫдеще да се избѣгватъ подобни конфликти.

 

 

*. «ENCYCLOPEDIA BRITANNICA» The University of Chicago Encyclopaedia Britannica Inc. Chicago 1944. (Томъ 4 -–стр. 364, кол. II - България).

 

**. «Биография знаменитыхъ люди», Бѣлградъ ; печатано «У задружной штампарии», 1937 г. — Статия отъ К. Тодоровъ — «Стамболийски».

 

283

 

 

Безъ съмнение, най-важни сѫ за македонското движение политическитѣ мотиви на борбата, които вече споменахме. Но не е възможно при такива конфликти да се отминатъ леко и методитѣ, които се прилагатъ въ старанието да се уязви противника. Кавалерското отношение всѣкога е знакъ и на морално достойнство, ако не и на превъзходство. Въ съзнанието на македонскитѣ по-отговорни деятели отъ онова време тежко заседнаха особено три постѫпки на земледѣлската власть. Първо, Т. Александровъ бѣ излъганъ отъ министръ Ал. Димитровъ и следъ това бѣ арестуванъ. Второ, убитъ бѣ най-подло стариятъ войвода Симеонъ Клинчарски, установенъ като миренъ житель на гр. Кюстендилъ; убийството бѣ извършено следъ като — по желание на властитѣ — бѣ поискано да се посочи довѣрено на македонското движение лице, за да се разговари съ него относно премахването на настѫпилитѣ въ кюстендилския край безредия; органитѣ на властьта, по заповѣдь отгоре, отнѣха живота на упълномощения отъ Т. Александровъ старецъ. Трето, вмѣсто да ги арестува заради извършенитѣ разбойничества, властьта взе на своя служба и насочи противъ македонското дѣло една група доказани престѫпници; следъ това ги насърдчи къмъ явно предателство, като нѣкои даже направо изпрати на сръбска служба, за да унищожаватъ здрави и будни българи въ Македония [*]. Тѣзи три постѫпки поставиха предъ очитѣ на македонскитѣ борци въ много лоша свѣтлина морала на лицата, които бѣха фактори въ земледѣлското управление. А тъкмо съ тѣзи именно деяния — т. е. по инициатива на земледѣлската власть — започна упоритата борба между нея и македонското движение.

 

ВМРО — дължа това да подчертая дебело — въ никой случай не е била противъ селския български народъ. Македонското движение е било всѣкога съ дълбоки корени тъкмо всредъ селянитѣ, въ Македония, може би както никое друго движение на Балканитѣ.

 

Много години изминаха отъ въпросната борба. До тоя моментъ не се появиха факти и доводи, които да промѣнятъ преценката на нашето движение за политиката на Стамболийски.

 

 

*. За тия престѫпници се говори въ глава осма и девета.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]