ЧАСТЬ ВТОРА
Удари въ гърба на македонското освободително движение
XVIII. СЛЕДЪ ПРЕВРАТА ВЪ БЪЛГАРИЯ
Бѣлградъ изгуби на девети юний 1923 г. важна своя карта въ балканската си, по-точно въ империалистическата си политика. Старателно ще работи въ бѫдеще, за да си я възвърне. Светозаръ Прибичевичъ, водачътъ на пречанскитѣ сърби, заяви въ Скупщината, че е билъ пропуснатъ твърде удобенъ моментъ даже за военна намѣса въ България. Ако той, който по-късно се показа критически и опозиционно настроенъ срещу краль Александъръ, е съжалявалъ за пропуснатия случай да бѫдатъ насочени сръбски войски срещу София, разбираемо е колко уязвени сѫ били отъ преврата онѣзи бѣлградски крѫгове, чиято политика застави и самия Прибичевичъ съ години да бѫде емигрантъ въ чужбина и тамъ да умре, следъ като бѣ написалъ занимателна книга срещу диктатурата на краля. Сръбскиятъ генераленъ щабъ, който даваше всѣкога тонъ на бѣлградската политика, очевидно бѣ много засѣгнатъ отъ този неуспѣхъ въ България. Изчезваше не само удобната за този щабъ власть въ София, но бѣ изчезналъ фактически и човѣкътъ, който ѝ даваше духовенъ сокъ, за да потрае тя по-дълго и се закрепи по-дълбоко. Този сокъ разяждаше съпротивителната сила на българския духъ, размекваше специално мисъльта за отпоръ срещу Сърбия. А това бѣ, което интересуваше споменатиятъ щабъ повече отъ всичко друго на Балканитѣ.
Бѣлградъ, а и неговитѣ приятелски държави, не сториха нищо особено срещу новата българска власть. Тоя фактъ доказваше колко безосновни бѣха страховетѣ на нѣкои българи, че Югославия щѣла да окупира България поради много по-незначителни поводи, като напримѣръ станало сражение съ чета, или хвърляне на нѣкои бомба далече на югославска територия.
* * *
За разлика отъ случая съ Стамболийски, ВМРО не бѣ спрѣла диренето на Райко Даскаловъ, срещу когото е имало присѫда отъ Централния и комитетъ. Той се намираше въ чужбина и, като упоритъ противникъ на македонското освободително движение, считало се е, че при новото положение — следъ преврата въ България — ще развива дейность отъ полза за поробителя на Македония, така както бѣ почналъ още въ България като замѣстникъ на Ал. Димитровъ.
На 26 августъ 1923 г. Даскаловъ бѣ застрелянъ въ Прага отъ Йорданъ Цицонковъ, двадесеть и две годишенъ щипянинъ. Както Централниятъ Комитетъ на ВМРО изнесе въ окрѫжно номеръ 631 отъ 15 ноемврий с.г., присѫдата е била издадена възъ основа на Правилника на ВМРО, като посочва Даскалова за организаторъ на банди съ цель да избиватъ членове на организацията ; послужилъ
285
си е съ българската администрация, за да преследва македонското движение, като сѫ били лишени отъ животъ невинни македонци и пр.
Изпълнительтъ на присѫдата бѣ заловенъ отъ чехословашката полиция подъ име Атанасъ Николовъ и така сѫденъ. Дѣлото се гледа на 13 ноемврий 1923 г. въ Прага, въ присѫтствие на журналисти отъ много страни — Франция, Англия, Холандия, Германия, Балканитѣ и пр. Защитникъ на подсѫдимия бѣ д-ръ Янъ Ренеръ, познатъ адвокатъ и общественикъ, родомъ отъ Ухтерски Бродъ.
Въ следващитѣ подробности читательтъ ще долови до каква степень тогавашното чешко правителство е подкрепяло агресивната и поробителска политика на Бѣлградъ въ Македония.
Сѫдътъ не е допусналъ да се яватъ посоченитѣ отъ защитата свидетели : проф. Милюковъ, известенъ руски ученъ и държавникъ ; българскитѣ общественици и партийни водачи Ал. Малиновъ, С.С. Бобчевъ, д-ръ Ст. Даневъ ; чехскиятъ проф. Нидерле ; английскиятъ генералъ Томсонъ, бившъ министъръ, и общественика Н. Брайлсфордъ ; чехътъ проф. Мърквичка, — за да дадатъ сведения върху македонското движение.
Отъ сѫдебнитѣ заседатели — седемь жени и петима мѫже — осемь души гласуваха за невинностьта на Цицонковъ и той бѣ оправданъ, независимо отъ искането на прокурора да бѫде осѫденъ на смърть. Чрезъ сѫдебнитѣ заседатели чехскиятъ народъ каза думата си по съвѣсть. Но политическитѣ рѫководители на Чехословакия нанесоха срамъ на себе си и на правосѫдието си, тъй като подъ натискъ на Бѣлградъ анулираха решението на сѫда, а създадоха вторъ процесъ въ гр. Таборъ. Вмѣсто да бѫде изпроводенъ вънъ отъ границитѣ на Чехословакия, Цицонковъ бѣ хвърленъ наново въ затвора и трѣбваше да чака близо една година докато почне новото разглеждане на дѣлото.
Сърбия бѣ заповѣдала на цѣлата си преса да протестира противъ освобождаването на подсѫдимия. Шовинистическиятъ вестникъ „Време" писа на 14 ноемврий 1923 г. :
«Пражкиятъ сѫдъ съ тази присѫда признава едно чудно право на Тодоръ Александровъ надъ живота на противника на сегашния български режимъ. Означава ли тя още и това — понеже чрезъ сѫда е заговорила и народната симпатия — че Чехословашко храни особени симпатии къмъ македонствуващия режимъ на г. Цанковъ ? Това би означавало неприязненость къмъ нашата държава, която никога не ще може да има добъръ съседъ и приятель една България на Тодоръ Александровъ».
Въ всѣки случай, портпарола на сръбския шовмнизъмъ признава, че народната симпатия въ Чехословакия въ тоя случай е била за македонското освободително дѣло и противъ робството въ Македония, подържано отъ Бѣлградъ. Признава сѫщо тъй, че сърбската столица желае да диктува на Прага какви присѫди тамъ трѣбва да се издаватъ, както и кои български правителства да се зачитатъ или отричатъ.
Сръбскиятъ женски съюзъ отправи протестъ и го адресира до чешкитѣ жени въ лицето на г-ца Алиса, дъщеря на г. Масарикъ, председателя на чехословашката република. Бѣлградъ направи и дипломатически
286
постѫпки, въ отговоръ на които г. Янъ Шеба, пълномощенъ министъръ на Чехословакии въ Бѣлградъ, увѣри Нинчича, югославския министъръ на външнитѣ работи, че присѫдата е обжалвана и обвиняемиятъ ще бѫде сѫденъ втори пѫть. Депутатътъ въ чешката камара Дубински въ интерпелация се обяви противъ пражката присѫда и като главенъ свои аргументъ посочи факта, че въ Югославия (по-точно Сърбия) присѫдата предизвикала гнѣвъ...
Тодоръ Александровъ отправи писмо до г. Масарикъ, въ което се казваше между другото :
«Ако е въпросъ да се задоволи жестокостьта и отмъстителностьта на югославската легация въ Прага, най-добре би било подсѫдимия да се изпрати въ Бѣлградъ, за да бѫде изгоренъ на клада. Въ всѣки случай, това би било по-логично, отколкото да се терзае подсѫдимия отъ чехословашкитѣ власти по заповѣдь на една чужда, макаръ и съюзническа легация».
Гледаното на 22 октомврии 1924 г. второ дѣло въ Таборъ не изнесе нови факти по виновностьта на Цицонкова, но сѫдиитѣ и новитѣ заседатели — 11 мѫже и една жена — очевидно взеха предвидъ писанията на сръбската преса, че оправданието на Цицонкова би отслабило приятелскитѣ връзки между Чехословакия и Сърбия. Този сѫдъ отдаваше повече внимание на лъжливитѣ бърщолевения на нѣкакъвъ сръбски комита, доведенъ за свидетель — осведомитель върху Македония, безъ да я познава —, отколкото на редицата авторитетни свидетели на защитата, повечето отъ които бѣха изпратили писмено показанията си относно ВМРО, нейната освободителна задача, нейната дисциплина, идеализъмъ и пр. Между тѣзи свидетели фигурираха имената на Шарлъ Риве, познатъ френски журналистъ ; българскитѣ политически лидери д-ръ Ст. Даневъ, Ал. Малиновъ, проф. Фаденхехтъ; професоритѣ отъ софийския университетъ Йорданъ Ивановъ, Г. Кацаровъ ; руския журналистъ Петъръ Рисъ ; проф. П. Милюковъ ; българския общественикъ Илия Бобчевъ ; проф. Мърквичка, който между другото изнесе и това, че доайенътъ на чуждестраннитѣ дипломатически представители въ София е билъ заявилъ на правителството на Стамболийски — когато въ българската столица нахлуха оранжевитѣ гвардейци (въ днитѣ когато Кюстендилъ бѣ превзетъ отъ македонскитѣ чети — Бел. наша) — че ще напуснатъ страната ако тия гвардейци не излѣзнатъ отъ града, а продължаватъ да вилнеятъ. Свидетельтъ Лукашъ, сѫщо чехъ, е далъ показания за режима на Стамболийски и за македонското дѣло. А публицистътъ Вл. Сисъ, пакъ чехъ, е далъ подробни сведения за българщината въ Македония, както и за освободителното и движение. Намиращиятъ се въ залата сръбски комита е нарекълъ тоя свидетель подкупенъ ; а г. Сисъ изразилъ очудването си, че въ сѫда е повиканъ сръбски комита.
Обовъ и Недѣлко Атанасовъ, съпартизани на Райко Даскаловъ, сѫ се нахвърлили съ хули противъ македонското дѣло, като свидетели по процеса. А самиятъ обвиниемъ заявилъ, че нѣма да отговаря на въпроситѣ, тъй като е билъ вече освободенъ.
Таборскиятъ сѫдъ опредѣли за Цицонкова двадесеть години
287
затворъ. За да се схване по-ясно доколко именно политиката на Бѣлградъ е наложила тази присѫда, достатъчно е да се прочете следния откъслекъ отъ речьта на прокурора, когато той говори за ВМРО :
«Тази организация има за цель откъсването на българската часть отъ Сърбия ; а тукъ му е мѣстото, въ надвечерието на 28 октомврий, нашия великъ праздникъ на народното освобождение, да си уяснимъ обратната страна на присѫдата, която трѣбва да бѫде произнесена. Оправдаемъ ли обикновенъ убиецъ — обидено е общото чувство, семейството на убития ; оправдаемъ ли го поради политически мотиви — покрай това се удобряватъ и политическитѣ тенденции на убиеца. Ние, които сме благодарни за своята свобода сѫщо така и на сръбскитѣ юнаци, бихме ли удобрили тенденциитѣ на македонскитѣ терористи, които искатъ да имъ измъкнатъ това, което по право имъ принадлежи ? Само една мисъль за това ни принуждава да бѫдемъ крайно загрижени, да не наранимъ нашитѣ братя на най-чувствителното мѣсто, и да не турнемъ на челото си Каиновия знакъ на измѣнника».
Другъ по-силенъ аргументъ прокурорътъ не е ималъ. Въ негово лице ние не можемъ да виждаме самостоятеленъ чешки патриотъ, a единъ политически слуга на Бѣлградъ.
Съ право защитникътъ д-ръ Ренеръ заявява, че «това, което стана следъ първата освободителна присѫда, е въ противоречие съ основнитѣ принципи на сѫда и съ нашата конституция».
Той добавя:
«Позволението, което се даде да се възобнови процеса, изненада цѣлото правно-мислеще общество и е единствено, изключително явление, защото се отнася за присѫда, произнесена отъ сѫдебни заседатели».
Гражданскиятъ ищецъ г. Странски, който горещо се застѫпваше за новото разглеждане на дѣлото въ Таборъ, бѣ казалъ въ своята пледоария :
«Политиката трѣбва да се остави на страна, тя не е работа на сѫдебнитѣ заседатели, които трѣбва да решаватъ за виновностьта на подсѫдимия, която е безсъмненна».
А подиръ процеса сѫщиятъ г. Ярославъ Странски пише въ вестникъ „Лидове Новине" (30 октомврий 1924 г.) така :
«Въ политическо отношение присѫдата на Пражкия сѫдь бѣ чешка санкция на македонското твърдение, че Македония, изкупена чрезъ Куманово съ рѣки отъ сръбска кръвь отъ турско иго, и запазена съ нови рѣки отъ кръвь при Добро-поле въ надвечерието на нашето освобождение и не безъ добри последици за него, не принадлежи на Сърбия, и че убийството е освободително дѣло. Общественото мнение въ Югославия — а нѣмаме другъ съюзникъ въ свѣта ! — отговори съ буря отъ протести ...».
Значи, тъкмо г. Странски застѫпва гледището, че по политически причини трѣбва да се рѣшава, да се издава присѫдата, което и стана въ Таборъ. А колкото до туй, че Македония била принадлежела на Сърбия, г. Странски приказва просто безсрамни работи. Но и г.
288
Бенешъ бѣше на неговото мнение. И той подържаше, че „заради една Македония" нѣмало защо да се разваля „приятелството" между сърби и българи. Чудна чешка (ако това е изобщо мнението на всички чехи, както г. Странски иска да изкара) политика — съ чужди земи да се плаща хонораръ за сръбско-чешкото приятелство.
Когато при първия процесъ Цицонковъ бѣ освободенъ, Централниятъ Комитетъ на ВМРО, съ окрѫжно № 631 отъ 15 ноемврий 1923 г., изрази публично своята благодарность и похвала къмъ чехословашкия независимъ сѫдъ. Самиятъ Цицонковъ бѣ отличенъ съ специална значка отъ ВМРО и свидетелство № 138 отъ 18 септемврий с.г.
Но подиръ своеволния арестъ на Цицонковъ, обявенъ за невиненъ и освободенъ въ Прага, издадено бѣ на 30 с.м. окрѫжно № 640, което имъ следното съдържание :
«Углавниятъ пражки сѫдъ разгледа на 13 Ноемврий дѣлото противъ убиеца на Райко Даскаловъ, предишенъ министъръ на вѫтрешнитѣ работи въ кабинета Стамболийски, и до падането на последния, министъръ на България въ Прага.
Убиеца, Атанасъ Николовъ, активенъ членъ на ВМРО, бѣ действувалъ по неумолима заповѣдь на Централния Комитетъ на Организацията. Това бѣ категорично установено отъ отбраната. Бѣ сѫщо установено, че Райко Даскаловъ, въ качеството си на министъръ на вѫтрешнитѣ работи на България, бѣ се оказалъ виновенъ въ престѫпни действия спрямо ВМРО, организирайки убийства и експедиции срещу шефоветѣ и привърженицитѣ ѝ. Споредъ устава на организацията такива престѫпления се наказватъ съ смъртно наказание. Атанасъ Николовъ бѣ натоваренъ да го изпълни, на мѣстото кѫдето намѣри виновния. Той го намѣри въ Прага и тамъ изпѣлни заповѣдьта, която бѣ получилъ.
Пражкиятъ процесъ изтъкна сѫщо насилията и най-разнитѣ видове престѫпления на сръбския режимъ въ Македония. Денационализирането, съ което се явно презира договора за покровителството на малцинствата, корупцията на чиновницитѣ, убийствата, извършвани отъ бандити, официално въорѫжени и действуващи подъ протекцията на властьта, всичко това убеди сѫдиитѣ въ невинностьта на обвиняемия. Атанасъ Николовъ бѣ признать за невиненъ на 14 ноемврий съ 8 гласа срещу 4.
Дѣлото и вердията бѣха сходни съ тѣзи на убиеца на Есадъ Паша, провъзгласенъ невиненъ отъ едно френско жури, и на арменеца, който уби въ Берлинъ голѣмия визиръ Талаатъ Паша и който бѣ сѫщо обявенъ за невиненъ отъ углавния берлински сѫдъ, и освободенъ. Най-сетне, почти едновременно съ процеса Цицонковъ, въ Лозана се разглеждаше процеса Конради, който завърши съ освобождаването на убиеца и съучастника му.
Но освобождаването на Николовъ представляваше отъ една страна косвено осѫждане на режима, на който Райко Даскаловъ бѣше единъ отъ типичнитѣ представители, и отъ друга страна на сръбския режимъ въ Македония. To провокира, веднага щомъ се узна за него, въ бѣлградската преса една буйна кампания срещу Чехословакия. Органитѣ на Пашичъ писаха, че съглашението между Югославия и Чехословакия е въ опасность. Агентитѣ на сръбското правителство въ Прага се размърдаха. Легацията на Сърбо-хървато-словенското кралство се намѣси въ аферата. Подплашена, чехската преса атакува отъ своя страна вердикта. Натиска спрѣмо правосѫдието бѣ голѣмъ и прокурорътъ, който не бѣ формулиралъ никакво възражение при четенето на вердикта, съ който се даваше освобождаването, два дена по-късно поиска ревизия. Атанасъ Николовъ бѣ арестуванъ когато бѣха вече привършени формалноститѣ за екстернирането му, и наново изпратенъ въ затворъ.
Апелътъ на отбраната бѣ отхвърленъ отъ касационния сѫдъ и освободения ще бѫде наново сѫденъ.
289
Централниятъ Комитетъ на ВМРО настоятелно декларира, че убиеца на Райко Даскаловъ, Атанасъ Николовъ, който бѣ принуденъ да разгласи истинското си име, за да сложи край на известни клевети, е активенъ членъ на организацията, и че той е действувалъ по нейна заповѣдь. Организацията протестира най-енергично предъ общественото мнение на всички културни народи противъ решението, което анулирва едно дѣло вече разгледано, и дълбоко съжалява, че правосѫдието на една държава, която скоро придоби независимостьта си, се е превило предъ повелята на политиката. Тя сѫщевременно декларира, че, каквато и да бѫде участьта на Николовъ-Цицонковъ, сръбскиятъ режимъ въ Македония бѣ вече сѫденъ и осѫденъ отъ народната съвѣсть на Чехословакия.
Тя изтъква още, че моралното насилие, вследствие което Николовъ бѣ принуденъ да разкрие името си, бѣ причина за незаслужени страдания на семейството му, живущо въ Щипъ, Македония, и че отговорностьта за това пада върху чехословашкото правителство и върху срѣдитѣ, които, подчинявайки се на внушения на политика външна, упражниха върху чехословашкото правосѫдие единъ натискъ несъвмѣстимъ съ чувството за правдивость и съ приниципитѣ на правото.
Евентуалното осѫждане на Николовъ-Цицонковъ ще бѫде единъ политически фактъ, но никакъ въпросъ на правосѫдие. Правосѫдието каза вече своята дума. А затворътъ не представлява нищо за тѣзи, които сѫ посвѣтили живота си за единъ идеалъ на правосѫдие, на миръ и прогресъ, какъвто е този, който трепти въ душата на Македония.
Въ името на този идеалъ Македония жертвува най-смѣлитѣ си синове. Тя е понасяла и понася едно мѫченичество, каквото историята на потиснатитѣ народи рѣдко е регистрирала. Решена повече отъ всѣкога да постигне своитѣ права, съответни на безсмъртнитѣ принципи за свобода, които подтикнаха къмъ независимъ животъ толкова млади държави, тя декларира, че нѣма да престане борбата докато не бѫде респектирана нейната индивидуалность и докато формулата на Гладстонъ, «Македония на македонцитѣ», не се е превърнала въ балканска действителность».
На 25 януарий 1926 година Цицонковъ бѣ намѣренъ обѣсенъ въ килията му. Прие се, че това е било самоубииство. Но тази трагедия е обвита съ мистерия, независимо, че Цицонковъ е заявилъ еднажъ невъзможностьта му да стои съ години въ затвора. Единъ Богъ знае дали нѣкои други не сѫ побързали да го ликвидиратъ за удоволствие на сърбитѣ, имайки предвидъ това по-раншно негово зaявлeниe.
Съ право въ книгата „Тритѣ дѣла" [*] следнитѣ думи идватъ като заключение на разказа върху този процесъ :
«He е славянинъ онзи, който потиска брата славянинъ, — бѣше казалъ на славянския конгресъ въ София презъ 1910 година Крамаржъ ; а въ неговата освободена родина трѣбваше да се докажатъ думитѣ му. Македония носи въ сърдцето си тежко огорчение и скръбь отъ властьта въ родината на Крамаржъ, въ която подло бѣ осѫденъ и умъртвенъ Йорданъ Цицонковъ».
Покойниятъ идеалистъ бѣ синъ на бедни родители, каквито бѣха и почти всичкитѣ му другари, избѣгали заедно съ него отъ родния си градъ поради жестокия сръбски режимъ.
* * *
Авторитѣ на преврата не намѣриха програма, която да излѣкува
*. Въ тая книга сѫ описани тритѣ процеса : въ Милано по наказването на П. Чаулевъ ; въ Виена — на Т. Паница ; въ Чехия — на Р. Даскаловъ.
290
тъкмо тая голѣма рана — психологическата раздѣла между селото и града, тъй фатално създадена отъ Стамболийски и другаритѣ му.
He само това. He мина много време и опасното партийно раздробление въ страната, което не е оправдано отъ нѣкакви демократически изисквания, започна да се засилва прекалено, противно на здравии разумъ, на държавнитѣ и даже на националнитѣ интереси ; то можеше да подхранва само апетититѣ и шансоветѣ на хора съ диктаторски тенденции.
Националниятъ погледъ върху българскитѣ проблеми, който ужъ трѣбваше да се избистри за редица политици и политиканти на преврата отъ 9 юний, постепенно започна наново да се замъглява.
Пониква и едно ново явление : офицери, чието живо участие въ съзаклятието мнозина обясняваха съ антирепубликанскитѣ имъ чувства, започнаха да се очертаватъ като републиканци и то (въ тоя пунктъ е именно интересното !) — опрѣни нѣкакъ на Бѣлградъ, кѫдето гооподствуваше единъ монархъ мразенъ отъ огромното мнозинство на народа.
Но понеже тукъ не разглеждаме развитието на българския общественъ животъ въ последвалитѣ нѣколко години, връщаме се къмъ предмета на настоящитѣ страници, т.е. къмъ факти отъ първитѣ седмици и месеци следъ преврата.
Министерскиятъ кабинетъ въ България следъ преврата е съставенъ споредъ усмотрението на военната лига и приближени на нея общественици, безпартийни и членове на дотогавашнитѣ партии. Македонското движение нѣма участие въ този въпросъ. Говорено е, че Янко Стоенчевъ, по-младъ братъ на споменатиятъ вече запасенъ полковникъ Стоенчевъ, билъ представитель на ВМРО въ кабинета. Лековѣрни хора или напълно неооведомени сѫ приписвали на Янко подобно качество. Поводъ сѫ взимали отъ туй, че презъ време на първата свѣтовна война той е билъ чиновникъ въ Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливость, на кoятo директоръ е билъ генералъ Ал. Протогеровъ. Други сѫ се повлиявали отъ факта, че по-стариятъ Стоенчевъ тукъ-таме е изнасялъ своитѣ връзки съ македонскитѣ деятели въ София и приятелството си отъ младини съ Протогеровъ. Поводъ на погрешни заключения е билъ и фактътъ, че и въ адвокатската кантора на Янко Стоенчевъ — както и на други мѣста — пристигаха понѣкога писма отъ Тодоръ Александровъ, а отъ тамъ внимателно се отправяха до адреситѣ имъ. Преди да се yкpия и азъ съмъ оставилъ тамъ писма. Тая кантора бѣ единъ отъ нашитѣ пунктове за подобни услуги, каквито и Янко съ готовность вършеше. Той бѣ измежду oния цивилни лица въ столицата, които енергично ширеха опозиционенъ духъ и се стараеха да бѫдатъ въ по-интимна връзка съ запасни и действующи офицери. Бѣ измежду по-познатитѣ деятели на Демократическата партия. Поради старитѣ връзки на брата му съ нѣкогашни македонски четници и войводи, а и поради занасянитѣ при него писма, нѣкои го считаха за голѣмъ приятель на ВМРО. Но и той обичаше да минава за такъвъ. Видѣхъ веднажъ какъ около него се навърташе стария войвода Михаилъ Странджата съ още двама свои другари, когато Янко излизаше отъ публично опозиционно
291
събрание. Тт хора оставяха впечатление, че сѫ негова охрана. Странджата на младини е бивалъ нелегаленъ върховистъ и другарь на Протогеровъ.
Казаното по-горе изчерпва дейностьта на Янко Стоенчевъ, поради които той мина като „македонствующъ". Но Тодоръ Александровъ и ония македонски дейци, които имаха фактически въ рѫка дѣлото, нито сѫ помислювали да изпращатъ човѣкъ на ВМРО въ българския министерски кабинетъ. He е изключено нѣкои деветоюнски деятели да сѫ искали чрезъ приемането на Янко за министъръ да внушатъ на партиитѣ и на други срѣди въ България, че „македонствующитѣ" сѫ представени въ кабинета, т.е., че съ политиката на правителството е солидарно — или даже еднакво отговорно за нея, и македонското движение.
Чуха се тогава мнения за вмъкване въ кабинета близко до нашето движение лице ; и настойчиво се изтъкваше името на професоръ Никола Милевъ, за министъръ на външнитѣ работи. Но преди още Александровъ да се противопостави, самъ Милевъ решително бѣ отхвърлилъ тая мисълъ. Той бѣ безкористенъ родолюбецъ и уменъ човѣкъ. Разяснилъ бѣ това, което и Александровъ каза, а именно — че участието на нашъ представитель въ кабинета, или изобщо на лице, което може да бѫде смѣтнато като такъвъ, не носи никаква полза на македонското движение, a е вредно и за България ; тъй като на първо мѣсто Бѣлградъ ще иска отъ подобни факти да постройва обвинении, че „ комитаджиитѣ" сѫ взели властьта въ България, та така да оправдава неприятности, които би искалъ да изникнатъ за новото българско управление.
Професоръ Никола Милевъ бѣ станалъ главенъ редакторъ на вестникъ „Слово" следъ като първия му редакторъ Грековъ бѣ убитъ. Перото на Милевъ будѣше възхищение у всички и бѣ наистина рѣдъкъ капиталъ на българския общественъ животъ.
За Милева нѣкои казватъ, че самъ билъ пожелалъ да става министъръ. Така, тридесеть години следъ неговата смърть четохме въ емигрантскитѣ издания статии отъ г. Никола Антоновъ, български дипломатъ, такова твърдение. Даже като бѣ опроверганъ отъ органа на македонската емигращия въ Америка, той пакъ прокарваше въ писанията си за смѣтка на Милева такива твърдения. Следователно умѣстно е да дадемъ тукъ свидетелството на самия министъръ-председатель отъ онази епоха, г. Ал. Цанковъ, по въпроса. Той казва :
«Милевъ не ми се е самопредлагалъ за министъръ на Външнитѣ Работи. Това би било подъ неговото достоинство на ученъ и общественикъ. Азъ предложихъ на 5–6 юний 1923 г. да заеме поста външенъ министъръ въ моя кабинетъ. Той отказа. На моето енергично настояване и молба да приеме, поиска да се съвещава съ Т. Александровъ и да ми съобщи допълнително решението си. Мотивитѣ на отказването бѣха : първо, едно негово участие ще уличи ВМРО въ съучастие въ преврата. Второ : неговото участие ще предизвика и раздразни Бѣлградъ, въ смисъль, че единъ македонецъ, близъкъ на организацията, заема тоя постъ... Това е, накратко казано, ЦѢЛАТА ИСТИНА. Какво е писалъ и твърдѣлъ Антоновъ не ми е известно, защото изобщо много нередовно получавамъ «Македонска Трибуна». Всѣко друго твърдение е лъжа, извъртване на истината и интрига...».
292
Дължа да поясня, че колкото Н. Милевъ е билъ морално близъкъ до ВМРО, толкова сѫ били и стотици други македонски обществени дейци, както и всички родолюбци въ емиграции. Но тѣ не сѫ никакви членове на революционната организация, не сѫ се занимавали съ водене на нейнитѣ работи, нито носятъ отговорность по тѣхъ. Въ всѣки случай Александровъ удобри становището на проф. Н. Милевъ относно отправената му покана да става министъръ въ България при въпроснитѣ събития.
Александровъ бѣ много ядосанъ като научи, че Владимиръ Молловъ, познатъ български общественикъ и професоръ, е направилъ изявления въ чужбина, пълни съ възторгъ и признание къмъ ВМРО, свършващи съ заключението, че България не успѣ да освободи Македония, но на 9 юний македонското дѣло е успѣло да освободи България отъ робство. Тодоръ бързо поиска тѣзи изявления да бѫдатъ опровергани и да се подчертае истината, че преврата е дѣло на българската армия. Молловъ бѣ въ чужбина като емигрантъ по това време. Той опроверга първото си изявление.
Безъ съмнение, цивилнитѣ лица въ новия кабинетъ можеха да бѫдатъ и съвсемъ други. Положението бѣ въ рѫцетѣ на военнитѣ отъ лигата ; тѣхниятъ представитель бѣ неизбѣжно нуженъ. Ако нѣкой отъ поканенитѣ цивилни лица не би приелъ, или поради нѣкоя причина би станалъ неудобенъ, съ еднаква леснота би могълъ да бѫде замѣстенъ съ друго цивилно лице ; както малко по-късно и започнаха замѣстванията. Така стана и съ Янко Стоенчевъ, комуто се бѣ случила неприятность съ военнитѣ. Тѣ установили, че въ кѫщата си е укривалъ Д-ръ Никола Сакаровъ, известенъ социалъ-комунистъ, братъ на госпожа Стоенчева.
* * *
Посочихъ, че ВМРО не е имала участие въ опредѣлянето кои въ България ще станатъ министри. Но тя желаеше да види създадено тамъ едно здраво обществено движение, обединяващо повечето, ако не всички партии и течения, които държатъ за стабилна българска държава и за духовното единство на българската нация. ВМРО не еднажъ въ миналото бѣ имала разпри съ обществени срѣди, съ партии или групи въ България; и мечтаеше да се избѣгнатъ въ бѫдеще търкания поне съ ония, които минаваха за националисти. Както Александровъ казваше — нашиятъ тилъ трѣбва поне откъмъ България да бѫде спокоенъ. Оттамъ често сѫ идвали и открити нападения върху македонското дѣло. Ето защо лично той се зае да подпомогне морално обединението на общественитѣ сили, които до вчера бѣха въ опозиция на Стамболийски. Но тѣ бѣха действували всѣки на своя глава, а утре можеше пакъ да се хванатъ за гуша на партийна почва ; това би значило колата на България да потъне наново въ блатото, — особено следъ всичко, което стана съ Земедѣлската партия.
Александровъ срещна нѣкои общественици следъ преврата въ София, кѫдето тайно пристигна. На всички бѣ говорилъ въ тоя духъ :
293
необходимость отъ обединение на силитѣ, здрава власть, работа всрѣдъ народа, полза и за поробена Maкeдoния отъ една вѫтрешно здрава България. На две отъ тѣзи срещи го придружихъ — при разговоръ съ Иванъ Харизановъ отъ Радикалната партия и съ неговия партиенъ шефъ Cтoянъ Костурковъ.
Съ Харизановъ се бѣхъ запозналъ неотдавна. Той бѣ внукъ на Яне Сандански и нѣкога е сподѣлилъ неговитѣ настроения. Отъ идеитѣ на санданизма сега у него бѣ останалъ само спомена ; но настроенията положително живѣеха подъ покрива на неговата партийна дейность ; тѣ сѫ станали и по-горчиви следъ убийството на Сандански, макаръ това да не бѣ показалъ чрезъ никакъвъ видимъ знакъ. Харизановъ и на младини не е проявилъ македонска дейность, доколкото ми е известно. Погълнатъ е билъ въ партийнитѣ си и други занимания въ България. Той бѣ словоохотливъ човѣкъ ; имаше навика всѣка дреболия да обяснива теоретически ; и изглеждаше съ това страненъ, защото много нѣща въ живота идватъ безъ връзка съ теории, концепции и идеи. Въ разговоръ съ него човѣкъ можеше всѣкога да узнае работи, които бѣха считани за тайни на срѣдата, въ която той се числѣше или кѫдето случайно ги е чулъ.
Къмъ полунощь бѣ, когато минахме съ Тодора по булевардъ „Дондуковъ" и видѣхъ, че високиятъ етажъ на Харизановъ е още освѣтленъ. Позвънихъ и единъ неговъ приятель слѣзна да отвори. Казахъ му да извести на домакина, че иска да го посети Тодоръ. Следъ малко се яви самиятъ Харизановъ. Докато изкачвахме високитѣ стълби той отъ вълнение не каза нито две свързани думи. Сѫщото продължи нѣколко минути и въ кабинета му. Помоли да го извинимъ задето е така развълнуванъ ; никога не би могълъ да помисли — каза, че ще му се направи такава честь. Неусетно Тодоръ мина къмъ темата си, безъ да се подчертае, че нашата визита имаше опредѣлена задача. Харизановъ бѣ запитанъ въ разговора какъ преценява положението на България, какво смѣта полезно да се стори за бѫдещето. Самъ той почна да развива тезата за голѣмата нужда отъ единение. Заяви, че би напустналъ Радикалната партия и съ всички сили ще работи за изграждането на едно голѣмо политическо движение, което да води България къмъ обнова. He стана нужда Тодоръ да излага свои доводи, а само потвърди правотата на изнесеното отъ събеседника. Така че, нощната визита при Харизанова излезна повече като наше желание да го посетимъ, отколкото да бѫде проагитирванъ. Винаги следъ туй, когато съмъ го срещалъ, той ми подчертаваше, че на мене дължелъ Тодоровото посещение и се очудваше самодоволно за довѣрието, което сме му оказали.
Следъ два-три дни посетихме Костуркова, пакъ вечерно време. Тукъ чухме съвсемъ друго становище.
Костурковъ не бѣ много любезенъ. Или пъкъ той по натура е хладенъ. Обясненията му бѣха нѣкакъ сухи, отговоритѣ премного отсѣчени. Допускамъ, че е очаквалъ всѣки моментъ да чуе отъ наша страна нѣкакво заплашване, или пъкъ самото ни посещение вече го бѣ преценилъ като заплаха. Презъ цѣлото време като да седѣше на тръне.
294
Разбира се, знаелъ е предварително, че е подета акция за обединяване. Отъ собствената му партия видни хора се бѣха опредѣлили за новата обществена сила, между които и Т.Г. Влайковъ.
Следъ краткитѣ думи, които Тодоръ изговаряше въ тонъ на патриотична молба къмъ българскитѣ политици да заздравятъ България чрезъ единството си, Костурковъ направи на края следнитѣ характерни заключения :
— Господинъ Александровъ, чуйте моето разбиране. Има три нѣща, които азъ не мога да промѣня : първо, азъ съмъ Костурковъ, и си оставамъ тоя ; второ, азъ съмъ българинъ и си оставамъ българинъ ; и трето — азъ съмъ радикалъ — и друго нѣма да стана. Разбирамъ Вашитѣ подбуди, но това е съ мене, което Ви казвамъ. Ако моето становище заслужава наказание, пратете единъ автомобилъ по което време искате, азъ ще чакамъ у дома ; изпратете ме кѫдето трѣбва да бѫда наказанъ. Въ всѣки случай азъ Ви моля да приемете като много искренъ следния мой съветъ : откажете се отъ тaя грижа — да увещавате нашитѣ общественици за създаване на обща партия или движение. Приберете се въ рамкитѣ на чисто вашата борческа работа за Македония. Сега може да ми се сърдите, но нѣма да мине много време и ще видите, че съмъ билъ правъ. Неблагодарна задача е тази за Васъ. Българската общественость ще се обедини доколкото е възможно. Всичко, което ще бѫде създадено изкуствено, скоро ще се разпадне. Вие мѣрите работитѣ съ другъ аршинъ ; а азъ мисля, че по-добре познавамъ нашитѣ политически нрави. Задоволете се съ заслугата, които до тукъ имате при борбата срещу падналия режимъ. Колкото по-скоро се приберете на вашата линии, толкова авторитета Ви ще остане по-незасегнатъ.
Тодоръ му отговори пакъ много учтиво, че е смѣтналъ за свой голѣмъ дългъ да каже на нѣкои български обществени деятели какъ отъ поробена Македония се сѫди за положението въ България, и кое отъ тамъ изглежда най-полезно, сѫдейки надпартийно. Каза му, че той все пакъ вѣрва въ родолюбието на българскитѣ политици и изказа задоволството си, че г. Костурковъ ни говори напълно искрено. Колкото за изпращане на автомобилъ и до нѣкакви наказания, Тодоръ изказа очудването си, че г. Костурковъ е могълъ за моментъ да дойде до такава абсурдна мисъль.
Раздѣлихме се приятелски. He ми е известно до колко Костурковъ се е показалъ упоритъ въ защита на Радикалната партии и презъ есеньта на 1944 г. срещу тенденциитѣ на комуниститѣ за „единство" въ обществено-политическия животъ ; но единство малко по-различно отъ онова, което бѣ необходимо въ 1923 година. Нѣкои български общественици следъ 1944 г. измрѣха изъ затворитѣ — въ защита на своитѣ убеждении. He чухъ дали г. Костурковъ бѣ пратенъ отъ комуниститѣ въ лагеръ или въ затворъ. Но известно е, че той стана министъръ (при каква небивала тирания ! ...) въ единъ отъ кабинетитѣ на Георги Димитровъ следъ 1944 г., а и синъ му Пенчо, безъ да има народни гласове, по благоволение на комуниститѣ, стана депутатъ и нѣщо като подпредседатель на републиката (на „президиума").
295
Ha връщане запитахъ Тодора дали думитѣ на Костуркова не съдържатъ голѣма доза истина — въ смисълъ, че нашитѣ усилия да подпомогнемъ обединението не сама не ще бѫдатъ правилно оценени, а обратно — партизанскитѣ навици ще насочатъ срещу насъ и критики. Тодоръ ми отговори, че добре познава тия навици и че Костурковъ е единъ отъ добритѣ примѣри за партизански фанатизъмъ ; но че колкото той правилно установява една действителность, толкова бѣ и нашъ дългъ да кажемъ тукъ-таме какъ мислимъ, та дано нѣкои се съобразятъ поне малко и съ изискванията на по-голѣмитѣ национални интереси.
И предъ други общественици Тодоръ развиваше тази теза. Доколкото се бѣ говорило, че ВМРО си служила съ заплашвания по този въпросъ, всичко е измислица.
При идването му въ София подиръ преврата, Александровъ се запозна и съ Дамянъ Велчевъ. Азъ заведохъ последния въ дома на проф. Милетичъ, кѫдето Тодоръ гостуваше за нѣколко дни. Велчевъ ми се видѣ много мълчаливъ човѣкъ ; такъвъ бѣ и Тодоръ. Затова съ единъ мои другаръ шеговито се питахме : „Колко ли ще си поприказватъ двамата ? ..."
* * *
Следъ преврата трѣбваше да се ликвидира и една неприятна случка, засѣгаща Любомиръ Стоенчевъ. Единъ софийски адвокатъ отправи до ВМРО оплакване и настояваше щото тя да накаже прилично Стоенчева заради една негова постѫпка. Отъ патриотизъмъ — твърдѣше адвоката — не е подигалъ въпросъ по-рано, докато се е водела борба срещу властьта на Стамболийски, и когато тоя е давалъ приемъ у дома си на Стоенчева, за да се укрива отъ погледитѣ на полицията.
Събраха се десетина души по-важни деятели на ВМРО, като бидоха повикани и двама-трима общественици отъ легалното движение, познаващи добре oбвинявaния. Присѫствуваха сѫщо Александровъ и Протогеровъ. Самиятъ Стоенчевъ не бѣ повиканъ. Всички схващаха, че въ сѫщность оплакването е отъ частенъ характеръ ; и че обвинениятъ не е заклѣтъ членъ на ВМРО ; той бѣ само единъ отъ многото лица, които сѫ услужвали на македонското дѣло, независимо че лично Протогеровъ го е считалъ за свои интименъ приятель и до него отъ чужбина е пращалъ твърде рѣдкитѣ си писма. На срещата присѫствуваха и Алеко Василевъ и Г. Атанасовъ, съ които Протогеровъ бѣ се много сприятелилъ като се завърна отъ чужбина.
Това събрание нѣмаше качества на сѫдия, a се изказаха само мнения по случаи. Единодушно се възприе, че занапредъ никой организационенъ човѣкъ не трибва да има каквато и да е връзка съ Л. Стоенчевъ.
Протогеровъ не устоя на взетото решение. Той продължаваше да се среща съ стария си приятель, отначало тайно, а после все по-явно. Наскоро дойдоха лошитѣ oтнoшeния между Тодора отъ една страна и Алеко-Атанасъ отъ друга. Протогеровъ се нареди съ последнитѣ, за да извади фигурата си отъ безличието ѝ въ нашитѣ
296
редове. И за приятель и душеприказчикъ той имаше до смъртьта си Л. Стоенчевъ. До колко последниятъ му е влияелъ и въ престѫпното държание, което най-много допринесе за убийството на Александрова, трудно е да се опредѣли. Но неоспоренъ фактъ е, че и двамата — Стоенчевъ и Протогеровъ — нарушаваха дадената дума, която за самия Централенъ Комитетъ на ВМРО важеше като негово решение, — продължавайки да се срещатъ. По-нататъкъ читательтъ ще узнае, че Георги Атанасовъ бѣ поставилъ името на Стоенчева въ групата на онѣзи, които е считалъ за свои, а и на Алеко и Протогерова приятели — когато следъ убийството на Александрова е раздѣлилъ върху единъ листъ въ различни групи македонскитѣ деятели и нѣкои приближени до ВМРО лица.
* * *
Фронтътъ, който се разпадаше благодарение на по-казаната енергия и решителность отъ страна на ВМРО, се състоеше — както изнесохъ — отъ петима съюзници : българската полиция, комуниститѣ, федератиститѣ на Юруковъ и д-ръ Атанасова, бандата на Стоянъ Мишевъ, групата на Тодоръ Паница. Правителството на Стамболийски добре се бѣ постарало да потърси и събере тая коалиция срещу освободителното усилие на Македония. He напраздно сръбскиятъ пълномощенъ министъръ Ракичъ се бѣ явилъ въ София да благодари на министъра на вѫтрешнитѣ работи Христо Стояновъ, когато бѣха арестувани членове на Националния Комитетъ на македонската емиграция въ България, заедно съ редица македонски общественици.
Следъ промѣната на властьта въ България като сапуненъ мехуръ изчезна изкуствено създавания опозиционенъ фронтъ противъ емиграцията и ВМРО. Единичнитѣ лица въ него, които и по-рано бѣха органи на далечната комунистическа централа, премѣстиха седалището си въ Виена, отъ кѫдето бѣ рѫководена подривната дейность на Балканитѣ, направо контролирана отъ представители на Москва. Други нѣколко лица намѣриха прибѣжище въ Сърбия, пocтaвяйки се — както бѣ сторилъ Стоянъ Мишевъ — въ открита нейна услуга.
Веднага следъ преврата се завърнаха отъ Сливенския затворъ арестуванитѣ македонски общественици. Освобождението имъ ме пренасяше за моментъ въ турския режимъ, когато отъ време на време пристигаха заточеници, посрещани като подарени на нашето общество. Смѣтката на правителството съ тѣхното арестуване бѣ погрешна; докато по-рано мнозинството отъ емигрантитѣ — бидейки съгласни съ целитѣ на братствата — сѣкашъ само формално се числѣха въ редоветѣ имъ, а сравнително малъкъ брой бѣха активни и изправни въ всичко, чрезъ крутитѣ мѣрки на властьта се затвърдяваше много повече идейното единство, подигаше се настроението на по-широки емигрантски слоеве, а постепенно се създаваха и тайни връзки; всичко това правеше емиграцията по-будна и по-предана на Македонската кауза.
Независимо отъ честитѣ пречки до преврата, националниятъ комитетъ на емиграцията не бѣ престаналъ да действува предъ български
297
и чужди срѣди, да печели приятели за нашата политическа програма, като изпращаше и свои делегации въ чужбина. При всѣки подходящъ случай се отправяха мемоари и протести до отговорни фактори и на първо мѣсто до Обществото на Народитѣ. Основнитѣ искания — както сѫ изложени напр. въ мемоара, изпратенъ до Председатели на Съвета на Обществото на Народитѣ презъ февруарии 1921 г., бѣха следнитѣ :
а) Македония да бѫде caмocтoятeлнa държава, уредена по образеца на Швейцария, съ гарантиранъ неутралитетъ,
б) Македония да остане, евентуално, автономна държава, подъ егидата на Обществото на Народитѣ или на нѣкоя велика сила, опредѣлена отъ него.
Мемоарътъ изтъкваше, че всички реформи, предвиждани за Македония подиръ Берлинския конгресъ, сѫ имали предъ очи все автономията; и изказваше увѣрение, че независима Македония ще премахне балканскитѣ съперничества и може да послужи като звено за обедиияване на балканскитѣ държави. Като доводъ се указваше и на факта, че въ 1912 г. за база на споразумението между Сърбия и България, а логически и на Гъpция, се поставяше достигането на автономия за Македония.
Въ този духъ рѫководното тѣло на емиграцията бѣ изпратило писмо и до международната социалистическа кoнфepeнция, събрана въ Виена презъ зимата на 1921 г. А при всѣка възможность организиранитѣ братства и останали сдружения отправяха протести срещу извършената въ Парижъ неправда. Така, при манифестацията въ деня на св. Кирилъ и Методи въ 1920 г. дълга редица ученици и студенти отъ Македония се спираха предъ чуждестраннитѣ легации въ София, за да изразятъ такъвъ протестъ. Сръбската и гръцка преса непрестанно негодуваше противъ дейностьта на нашата емиграция. Бѣлградскиятъ вестникъ „Време" и други изразиха ярко недоволството си задето „македонствующитѣ употрѣбили всички сили, за да поставятъ на дневенъ редъ и въ Лозанската конференция въпроса за българскитѣ малцинства въ южна Сърбия". Това признание за български малцинства се намира въ брой отъ 17 декемврий 1922 г. на казания вестникъ. [*]
*. Следъ всѣка постѫпка на македонскитѣ организации предъ обществени мѣста въ дадени държави, или предъ международни сдружения, сръбската държава предприемаше контра-мѣрки, за да прикрива злодеянията си и безправията въ Македония. Така, сърбитѣ бѣха недоволни и отъ английския делегатъ въ Съюза на дружествата за Обществото на Народитѣ — г. Дикинсонъ —, задето той предложи, въ заседанието на Съюза, на 19 мартъ 1924 г., щото една комисия да направи анкета за положението въ Македония. Швейцарскиятъ делегатъ подкрепи предложението. А унгарскиятъ даде мнение, че е нужно щото Обществото на Народитѣ да свика специална конференция за уреждането на македонския въпросъ.
А въ конференцията на Втория Социалистически Интернационалъ, свикана въ Букурещъ на 10 мартъ 1924 г., въ присѫствието и на виднитѣ социалисти г.г. Адлеръ и Церетели, когато се изтъкна, че положението въ Македония може да докара новъ пожаръ на Балканитѣ, сръбскитѣ делегати — социалисти сѫщо не намѣриха какво друго да посочатъ по уреждането на македонския въпросъ освенъ ... да действуватъ въ Бѣлградъ за даване амнистия на бѣжанцитѣ, за да се приберели по роднитѣ си мѣста. И тѣ си затвориха очитѣ предъ факта, че стотици хиляди македонски българи бѣха напуснали отечеството безъ да иматъ никаква вина, а само за да избѣгнатъ денационализацията. Въ този случай сръбскитѣ социалисти нагледно показаха, че не се много различаватъ отъ останалитѣ сърби по основнитѣ си идеи относно Македония.
Въ Камарата на Общинитѣ въ Лондонъ, г. Ричардсонъ отправи интерпелация къмъ министра на Външнитѣ Работи относно лошото положение въ Македония ; и запита дали правителството има официални сведения върху това. Бѣлградскиятъ вестникъ «Политика», отъ 13 априлъ 1924 г., нападна г. Ричардсонъ и го нарече «единъ приятель на комитаджиитѣ и бѣгълцитѣ».
Излишно би било да изброяваме нападкитѣ, които Бѣлградъ е отправялъ срещу всѣки защитникъ на Македония и на потъпканата правда. Особено често бѣ нападанъ г. Стйепанъ Радичъ, когата е осѫждалъ сръбския режимъ въ Македония. Въ едно изявление предъ кореспондентъ на вестникъ «Независима Македония» отъ 27 мартъ 1924 г., той каза : «Докато въ Македония има тирания — революцията и тайната организация сѫ единствения начинъ за борба».
298
По това врѣме излизаше на френски езикъ нашъ периодиченъ вестникъ — „Нувелъ Маседониенъ”.
Младежкиятъ Сговоръ постигна добъръ успѣхъ въ организационно отношение. Той имаше следъ преврата отдѣленъ свой печатенъ органъ — вестникъ „Устрѣмъ”.
Емигрантитѣ въ Америка, макаръ и неорганизирани още масово, не забравяха Македония. Презъ Ануарий 1919 г. отправиха телеграма до Председателя Уилсонъ и великитѣ сили, искайки и свобода и запазване цѣлостьта на отечеството ни. Презъ Августъ сѫщата година отправиха телеграма до Председателя на Парижката Конфepeнция, настоявайки за независима Македония, или, ако това не се желае, присъединяването и къмъ България.
По всички въпроси, засѣгащи нашата народность, емиграцията въ България своевременно излизаше съ ясни становища и препорѫки. Напримѣръ, по въпроса за българската Църква, въ връзка съ проектирания Народно-Църковенъ Съборъ, единодушно отъ цѣлата емиграция се удобри следното становище : а) духовното единство на цѣлата българска нaция трѣбва да се пази и защищава при всички случаи; б) това духовно единство си остава независимо отъ политическитѣ режими ; в) устройството на българската Църква интересува всички български области, безъ изключение и безъ огледъ на политическото имъ положение въ момента, г) Екзархътъ и всички призвани български мѣста трѣбва да се застѫпватъ предъ Обществото на Народитѣ, за да се позволи на поробенитѣ българи да участвуватъ въ Народно-Църковния Съборъ, който би уреждалъ въпроси засѣгащи и поробенитѣ области съ българско население ; д) Самиятъ Съборъ да се ограничи съ разглеждане само на онѣзи реформи и наредби, които се отнасятъ до Църквата въ царство България, ако се окаже невъзможно участието на делегати отъ цѣлата българска народность, тоестъ ако не се допуснатъ такива отъ поробенитѣ наши области.
Въ казания Съборъ участвуваха делегати избрани отъ емиграцията, която морално представляваше поробена Македония. Заедно съ делегатитѣ отъ останалитѣ поробени мѣста, кѫдето живѣятъ българи, — Добруджа, Тракия, Западнитѣ Покрайнини на Царибродъ, Босилеградъ и пр. — подадоха изложение до Председателя на Събора,
299
съ дата 7 февруарий 1921 г., изказвайки въ него увѣрението си, че правата на българскитѣ малцинства въ съседнитѣ държави ще бѫдатъ признати и тогава въ Цариградъ ще се събере другъ общобългарски Народно-Църковенъ Съборъ, за обмисляне на въпроситѣ, които засѣгатъ цѣлата българска нaция.
Това становище съ нищо не противоречи на идеята за независима Македония. Въ една независима македонска държава църковнитѣ въпроси могатъ лесно да се уредятъ, стига народноститѣ искрено да желаятъ въпросната независимость, както я възприемаха хората, които — само отъ гледище на българското духовно единство — подържаха гореказаното становище.
Въ Швейцария, както е известно, католицитѣ признаватъ за свой духовенъ глава римския Папа, както го признаватъ и стотици милиони вѣрующи отъ други държави. Швейцарски протестанти сѫ пъкъ въ тѣсни връзки съ други протестантски общества въ далечни страни. Всичко туй съ нищо не е попрѣчило на държавната крепкость на Федерацията, нито на духовното и културно общение на тамошнитѣ народности — нѣмци, французи и итaлянци — съ съответнитѣ голѣми и съседни тѣмъ нации ; обратно, езикътъ, литературата на Франция, Германия и Итaлия сѫ считани като свои отъ съответнитѣ жители на Швейцария.
Становището на емиграцията бѣ ясно и решително и по въпроса за промѣната на правописа. Интересно е писмото отъ 24 ноемврий 1922 г., което организацията на старитѣ борци „Илиндень" отправи до правителството на Стамболийски, обявявайки се противъ реформитѣ въ правописа, замислени отъ правителството, и налагани по силата на постановление номеръ 6088 отъ 7 ноемврий с. г. Забраняваше се издаването на вестници и cпиcaния по стария правописъ. Затова организацията „Илиндень" пише до правителството :
«... Ще се съгласите, че ние, които ратуваме за независима Македония, имаме право и на независимъ правописъ и че правописа на българската държава е задължителенъ за вашитѣ българи, но не и за българитѣ въ Македония, за македонската емиграция въ Америка, въ Ромъния, въ Турция и най-сетне въ България. Съзнанието на българското население въ Македония, и на онова на неговата емиграция по свѣта, е единно и общо, и като така, то не може да се накърнява отъ една наредба на правителството ...
Това би било вмешателство въ нашитѣ работи, тъй както би било вмешателство напр. ако българското просвѣтно министерство настоява неговитѣ наредби да бѫдатъ задължителни за бѫдещето Македонско народно събрание...»
Въ защитата на стария правописъ съ „ъ”, съ „ѣ”, съ „ѫ" и пр. „Илиндень" апелира щото македонската емиграция въ България да бѫде евентуално призната като национално малцинство, което държи за свои правописъ.
Заслужава да отбележимъ, че никой въ България по това време, никои партия или сдружение, не обвини македонцитѣ въ „сепаратизъмъ". Всички, които бѣха опозиционно настроени срещу Стамболийски, намираха добре дошли такива решителни постѫпки на македонцитѣ срещу властьта. Но щомъ тя падна — както ще имаме случай и другаде да изтъкнемъ — започнаха старитѣ игри съ македонското
300
движение, зачестиха и необмисленитѣ, заинтересувани обвинент въ „сепаратизъмъ”, така леко пишени и изговарини, както нѣкога леко биваха и въ държавни комюникета обявявани за разбойници Груевъ, Дѣлчевъ и стотицитѣ идеални борци. Но това е тема, върху която — загатнахъ вече — на друго мѣсто по-обстойно ще се спремъ.
За организиране на емиграцията въ Америка бѣ заминалъ Сребренъ попъ Петровъ отъ Екши-Су, бившъ учитель въ солунската българска гимназия. Но той не можа да постигне голѣми резултати.
По-късно отъ срѣдата на младежитѣ-емигранти въ България бѣ изпратенъ въ помощь на американската емиграция Йорданъ Чкатровъ, за да действува по-системно за нейното организиране. Мисията, съ която той се натовари, биде отлично изпълнена. Въ Америка поникнаха редица македонски дружества, обединени въ общъ Съюзъ, който започна издаването и на печатния свой органъ „Македонска Трибуна”. Работата на емиграцията ни въ Америка е твърде ценна за нашата кауза.
Въ чужбина работѣха сѫщо студентитѣ отъ Македония, организирани до 1924 година главно въ виенското македонско дружество. Лѣвичарски елементи се опитваха да смущаватъ развоя му, но мнозинството бѣ въ пълна идейна хармония съ македонското движение и съ политическата програма на ВМРО. Измежду неговитѣ активни членове заслужава да споменемъ Никола Велевъ отъ Крушово, Крумъ Николовъ и П. Маневъ отъ Охридъ, Димитъръ Цилевъ отъ Солунъ, Йорданъ Гюрковъ отъ Щипъ.
Борбата, която подъ полуприкрито комунистическо влияние се опитваха нѣкои да водятъ противъ дружеството, продължи, но тѣ бѣха вече принудени да си основатъ свое отдѣлно дружество. Измежду тѣхъ нѣкои се отличаваха съ особена антипатия спрѣмо освободителното дѣло, както и спрѣмо българскитѣ чувства на мнозинството; запомнилъ съмъ имената на д-ръ Ат. Миладиновъ отъ Струга и на д-ръ Темелковъ отъ Мелнишко, за чиято дейность — която може да се нарече саботажна — срещу виенското студентско сдружение често имахъ сведения.
Истинското македоно-българско студентско дружество въ Виена се пазѣше отъ всѣко чуждо влияние, считайки че централенъ принципъ за нашето движение е неговата самостоятелность. Плодоносна работа извърши това дружество всрѣдъ младитѣ студенти, все още допускани отъ сръбската власть да следватъ въ чужбина, макаръ въ твърде ограниченъ брой. За изясняване сѫщината и целитѣ на нашата борба предъ европейското обществено мнение въпросното дружество има крупна заслуга.
Дружеството на македонскитѣ студенти въ София — носеще названието „Вардаръ" — веднага се насочи къмъ правилна, практична работа и до 1944 година непрестанно увеличаваше своя приносъ въ общитѣ усилия на нашето емигрантско общество. Негавитѣ прояви могатъ да бѫдатъ само адмирирани. Още презъ 1924 г. се
301
създаде общъ съюзъ на македонскитѣ студентски дружества въ чужбина [*].
Може да се каже, че първиятъ знакъ за съвземане и въ Бългаpия дойде откъмъ поробенитѣ българи. Появата на македонското освободително дѣло следъ 1918 година е единственото насърдчително явление на помрачения български хоризонтъ. И въ други трудни моменти, въ миналото, сѫ идвали отъ Македония ободрителни за българокия духъ прояви. Но тoя пѫть тя показа жизненость и духъ тъкмо когато и чужди и множество свои бѣха повѣрвали, че е завинаги погребана, че македонскиятъ вътросъ е окончателно слѣзналъ отъ сцената.
Много повече отколкото до 1912 година, сега всички македонци въ емиграция и въ поробеното отечество, представляваха единъ политически и мораленъ фронтъ.
Следъ 1923 г. отъ Пиринска Македония бидоха избрани десетина души народни представители съ безпартийна листа. Вънъ отъ задължението да се грижи за общественитѣ нужди на своитѣ избиратели, главната задача на тая самостоятелна група бѣ да припомни предъ българския Парламентъ, а чрезъ него и предъ свѣтовното обществено мнение за нерешения македонски въпросъ, за погазенитѣ права на българското население въ Македония подъ сръбска и гръцка власть — признати и по договори.
*. Въ първитѣ дни на месецъ януарий 1924 г. делегатитѣ на дружествата въ Виена, София, Грацъ, Майнцъ, Берлинъ, Парижъ и пр. имаха конгресъ въ Лаипцигъ, за да съставятъ единъ съюзъ. Между другитѣ гласувани резолюции отъ конгреса се изтъква следната :
«Учредителниятъ конгресъ на дружествата на македонскитѣ студенти, който държа своитѣ заседания на 5, 6 и 7 януарий въ Лайпцигъ (Германия), донася до знанието на университетската младежь отъ цѣлия свѣтъ, че бѣ създаденъ единъ съюзъ на дружествата на македонскитѣ студенти въ странство, съ седалище въ Виена, и съ цель да допринесе за опознаването на Македония въ истинския ѝ ликъ отъ културно, историческо, етнографическо гледище, и да осведоми онѣзи, които се интересуватъ за естественитѣ ѝ богатства отъ научна гледна точка ; да допринесе като членъ на международния съюзъ на студентитѣ за осѫществяването на общитѣ цели на доброто, на правдата, на истината, на мира и на цивилизацията, и заявява :
1. Македонскитѣ студенти се видѣха принудени да се организиратъ въ една федерация вънъ отъ центроветѣ на тѣхното собствено отечество поради това, че не имъ се разрешава да участвуватъ въ националнитѣ студентски съюзи въ държавитѣ, които си раздѣлиха Македония. Извънъ това, не имъ се признава правото да се завърнатъ въ отечеството безъ риска да бѫдатъ изложени на произволитѣ на единъ жестокъ режимъ.
2. Предъ нашитѣ очи, заинтересовани срѣди се стремятъ на всѣка цена да извратятъ даннитѣ, дадени отъ безпристрастната наука, отнасящи се до нашето отечество, за да може науката да служи на егоистични цели.
Възпитани въ срѣдитѣ, кѫдето живѣемъ, напоени съ духа на чистата наука, ние бихме били отговорни предъ историята и цивилизацията ако не се опитаме да се противопоставимъ, доколкото силитѣ ни позволяватъ, противъ нанесения ударъ на науката по отношение на хубавото ни отечество и нашия народъ, така привързанъ къмъ свободата си.
3. Отъ години ние следимъ съ живъ интересъ дейностьта, развивана отъ международния студентски съюзъ.
Отъ години ние желаемъ да се наредимъ подъ знамето му. Ние се надѣваме, че съ създаването на нашата федерация, ние сме могли да си отворимъ пѫть къмъ сдружението, което следъ малко ще ни запише като членове, за да можемъ да дадемъ нашия приносъ за общата кауза — Да живѣе университетската младежь, която работи за мира, за братството на народитѣ и за победата на правдата !».
302
Националното, политическо и обществено оправдание за сѫществуването на такава парламентарна група отъ името на Македония е голѣмо. Нѣкога въ България известни организации сѫ давали подкрепа на дадени кандидати за избора имъ въ Народното Събрание само при обещание, че тамъ ще подигатъ гласъ въ полза на поробена Македония. Въ тия организации сѫ се числили личности като писатели Стоанъ Михайловоки, педагога професоръ Йосифъ Ковачевъ, генералъ Николаевъ, проф. Милетичъ, писатели Алеко Константиновъ и др. Никой не може да обвини тѣхъ въ партийни или партизански смѣтки. Още по-малко би могло да има подобни смѣтки македонското освободително движение при създаването на споменатата парламентарна група. Сѫществува въ миналото единъ поучителенъ примѣръ-опитъ на турцитѣ да създадатъ въ цариградския имъ парламентъ — следъ 1908 година — група отъ сънародницитѣ имъ емигранти отъ Босна, Албания и пр.
Въ македонската парламентарна група не трѣбваше да влизатъ прононсирани привърженици на политическитѣ партии въ България — това бѣ становището на нашето общество, включително на ВМРО. Но въ нея бидоха избрани лица родени и въ други македонски области, а не само отъ пиринския край; — така групата бѣ и по съставъ по-пригодна за мисията си. Избирани биваха и лица добре познати на населението въ петьтѣ околии около Пиринъ планина.
Три месеци следъ преврата дойде комунистическото възстание въ България. Точно въ надвечерието му азъ се намѣрихъ случайно въ Вършецъ близо до Берковица, т. е. в самия центъръ на възстанието. Приятели нacтoявaxa да остана на спане тамъ. Ако бѣхъ сторилъ това, трудно е да се каже дали бихъ излѣзналъ живъ. Върнахъ се презъ прохода Петроханъ.
Въ връзка съ това възстание червениятъ интернационалъ откри широка клеветническа пропаганда срещу ВМРО изъ цѣлъ свѣтъ. Истината е, че при потушаването на възстанието македонската организации има по-малко участие отколкото и въ военния превратъ. Но комунистическата преса, по заповѣдь на нейната дентрала, нападаше македонското движение безъ и да познава истината. Споменатата централа по-скоро бѣ ядосана, че македонското движение не е взело участие въ това възстание, а не защото то е имало нѣкакъвъ пръстъ въ потушаването му.
Въ България живѣятъ стотици хиляди македонски емигранти.
Нѣкаи отъ тѣхъ сѫ станали комунисти; даже сѫ били съ възстаницитѣ. Други пъкъ сѫ антикомунисти — огромното мнозинство —, и сѫ се обявили срещу възстаницитѣ, но само съ идеитѣ си, безъ да взематъ участие въ борбата, изключая рѣдки отдѣлни единици. И за еднитѣ и за другитѣ ВМРО не отговаря.
Но въ пиринска Македония, кѫдето обществото бѣ специално организирано, за да бѫде въ идейна хармония и въ помощь на освободителното дѣло, ВМРО имаше известна отговорность. Тамъ работитѣ се бѣха развили по следния начинъ.
Доколкото имаше мѣстни комунисти, тѣ бѣха поели задължение да бѫдатъ изправни членове на нашитѣ организация; точно така като
303
въ миналото всички жители на Македония сѫ били членове на ВМРО, независимо отъ личнитѣ имъ убеждения. Че ще бѫдатъ вѣрни на изискванията на нашитѣ устави и правила, потвърдено е било и отъ страна на комунистическитѣ мѣстни първенци въ срещи съ наши хора. Ето защо никаква партийна разлика не се правѣше, при възлагане на задачи по селата и градоветѣ, на тоя край. Така можеше да се обясни, че въ Горна-Джумая цѣлата мѣстна чета бѣ подъ командата на лице съ комунистически идеи. Сѫщото бѣ въ нѣкои селища въ Разложка околия. Другаде пъкъ надъ мѣстни чети командуваха бивши членове на Земедѣлската или други партии. Между 1913 и 1922 г. населението въ тая область се бѣ раздѣлило изъ разнитѣ политически партии на България.
Презъ септемврий 1923 г. мѣстнитѣ комунисти доказаха, че поставятъ по-високо целитѣ на международния комунизъмъ, отколкото тия на Македония. Погазвайки дадената клетва предъ ВМРО, тѣ тайно се бѣха събрали, и съ даденото имъ отъ ВМРО орѫжие вдигнаха бунтъ срещу българската власть. Ако речеше да ги остави свободни въ инициативата имъ, ВМРО сама се явиваше като въорѫженъ противникъ на тая власть. А тя не виждаше никакви причини, никакъвъ народенъ интересь да си открива новъ фронтъ. Единственото логично и морално решение бѣ ВМРО да обезорѫжи нелоялнитѣ членове, злоупотрѣбили съ орѫжието и довѣрието и. Това тя и направи.
Въ Разложко, специално въ градъ Разлогъ, дигналитѣ се комунисти бѣха обезорѫжили малката войскова часть и арестували полковникъ Самоковлийски. Нашата милиция се появи откъмъ Неврокопско, Мелнишко и Джумайско въ помощь на мѣстни чети отъ самото Разложко; бунтовницитѣ биватъ обезорѫжени; нѣкои арестувани. Макаръ тѣ да заслужаваха наказание, оставаха всички живи и здрави, но изключени отъ нашитѣ редове. Въ ония дни посетихъ Разлогъ, за да предамъ устно нареждания отъ Тодора и да събера на мѣстото нѣкои сведения. Още не бѣха се разотишли нашитѣ милиционери. Градътъ бѣ пъленъ съ въорѫжени хора ; напомняше ми Щипъ презъ есеньта на 1915 год., когато полковетѣ на единадесета македонска дивизия минаваха за Криволакъ.
Въ Горна-Джумая нѣколко десетки комунисти сѫщо послушали заповѣдьта за възстание и тръгнали съ орѫжие презъ Рила къмъ Дупница, за да се присъединятъ къмъ тамошнитѣ бунтовници. Наша милиция ги настигнала въ една долина и отдалече ги подканила да се предадатъ. Но тѣ отговорили съ стрелба, следъ което и милицията открива огънь. Падатъ къмъ четиридесеть души.
Тия сѫ двата случаи, при които ВМРО бѣ длъжна да се намѣси, защото се касаеше до хора провинени предъ нея, които и бѣха излъгали, а и щѣха да и въвлекатъ въ нови излишни разпри съ българи, като при това можеха да създадатъ впечатление въ чужбина, че тя едва ли не стои подъ заповѣдитѣ на комунистическия интернационалъ.
Всрѣдъ управляващитѣ срѣди настѫпи значително смущение. He знаеха колко ще се разшири възстанието; не знаеха дали къмъ него
304
не ще се присъедини и земледѣлската партия; не знаеха дали Сърбия не ще поиска да използува това положение.
Освенъ въ Разложко и Джумайско, македонското движение нийде не се намѣси за потушаване на бунтоветѣ. Проявитѣ на отдѣлни лица всрѣдъ македонската емиграция, както казахъ, не подлежеха на контрола на ВМРО. Както всички български граждани, и както гражданитѣ на всѣка държава при подобни случаи, пръснатитѣ изъ разни части на България македонски емигранти действуватъ или бездействуватъ по лично усмотрение; едни сѫ на едната страна на барикадата, други на другата; или мълчаливо едни съчувствуватъ на възстаналитѣ, други на тѣхнитѣ противници.
Сръбската пропаганда сѫщо се бѣ запретнала тогава — както, впрочемъ, е нейно правило — да шири по свѣта измислици за смѣтка на македонското движение. За примѣръ, ето едно известие на бѣлградския вестникъ „Политика”, което римскиятъ „Илъ Месаджеро" отъ 3 октомврий 1923 година изцѣло е цитиралъ :
«Въ Фердинандъ, Бѣлоградчикъ и Берковица македонскитѣ комитаджии застреляха три хиляди възстаници и извършиха истинска сѣчь върху жителитѣ, като не пощадиха деца и жени. Въ акцията при Вивино (италианскиятъ ежедневникъ предава тукъ погрешно нѣкое име на село или градъ — бел. наша) въ рѫцетѣ на комитаджиитѣ паднаха хиляда възстаници. Всички бидоха избити. Възстаницитѣ бѣха избили нѣколко дни преди това въ сѫщия градъ двесте държавни чиновници, двадесеть и петь офицери и кмета. Една група отъ възстаници, съставена отъ две хиляди борци, биде заобиколена отъ македонцитѣ и пръсната въ момента, когато се тъкмѣше да прехвърли границата при Царибродъ».
Въ това известие всичко що се отнася до македонци и македонски комитаджии е съчинено въ редакцията на бѣлградския вестникъ. По това време къмъ Бѣлоградчикъ, Фердинандъ, Берковица и Царибродъ толкова е имало македонски комитаджии, колкото ги е имало и въ самата редакция на „Политика". Подобни известия, плодъ на вражески фантазии, намираха мѣсто въ чуждестранната преса поради пълната нейна неосведоменость, а въ нѣкои страни и поради заинтересованость отъ политическо естество.
* * *
Въ месецитѣ следъ преврата се опитахме — по нареждане на Централния Комитетъ — да съберемъ парични срѣдства въ полза на освободителната кауза. Нѣкога въ България открито бѣха събирани доброволни помощи ; и по селата хората даваха жито и други продукти, които биваха осребрявани въ полза на македонското народно дѣло. Сега имаше подходяща психологическа обстановка. Тръгнахъ съ единъ другарь изъ северна България. Посѣтихъ Видинъ, Плѣвенъ, Русе, Варна и други мѣста. Съ помощьта на мѣстни хора и наши емигранти се свикваше събрание на виднитѣ граждани, предимно по-заможни. Накратко описвахъ положението на Македония; неизбѣжностьта на борбата; изтъквахъ колко народа е ограбенъ отъ поробителя ; че той не може да посрѣщне всички нужди на борбата,
305
следъ като тъй дълго понася кръвни жертви, морални терзания, икономическо съсипване ; повече отъ необходима е паричната помощь на свободнитѣ българи. Съставяше се комисия, която въ съвещание съ други компетентни хора да опредѣли налогъ върху известенъ брой граждани, или пъкъ да потърси доброволни вноски. Ocтaвяxъ блокове съ художествено изработени разписки и заминавахъ за другъ градъ. Общо взето, готовностьта да се помогне изглеждаше по-голѣма, отколкото се надѣвахъ. Но не се събраха очакванитѣ срѣдства, защото наскоро дойде протеста на чужди държави до българското правителство. Нѣкои бѣха донесли до легациитѣ.
За неуспѣха има вина и подполковникъ Атанасовъ. Той остана да организира работата въ София и изъ южна България. Вмѣсто да ограничи събирането на срѣдствата между малко число богати хора, наредилъ бѣ да се разхвърли налогъ върху множество членове на македонскитѣ братства; не се запази тайна.
Сѫщото бѣ сторилъ и при опита за събиране пари всрѣдъ мѣстното общество, тоестъ вънъ отъ македонската емиграция. Тодоръ разпореди да се спрѣ временно всичко. Наскоро дойде и неговата смърть. Залисахме се въ други грижи. Така пропадна почти цѣлия планъ. Събра се малка часть отъ предвиденото.
Тодоръ бѣ срещналъ подиръ преврата едного отъ нѣкогашнитѣ тракийски дeятeли, участникъ още презъ турския режимъ въ ВМОРО (Вѫтрешна Македоно-Одринска Революционна Организация). Съ него бѣ уговорено да се събератъ известни срѣдства изъ южна България общо, като се подѣлятъ между насъ и тракийскитѣ сдружения.
Но нищо не излѣзна и отъ това намѣрение.
* * *
Като се прибрахъ отъ обиколката ми изъ северна България, въ София, Ване Параспуровъ ми разказа, че билъ потърсенъ отъ бившъ четникъ на Кръстьо Лазаровъ, който желаелъ наново да дойде въ ВМРО. Родомъ билъ отъ нѣкое село въ Кумановско; следъ турския режимъ не е влизалъ въ Македония ; билъ анархо-комунистъ, но се разкайвалъ ; пазелъ се отъ полицията и поискалъ отъ Ване да го укрие, докато замине въ Македония. Внушихъ му да го укрива известно време, докато узнаемъ не е ли извършилъ тежки престѫпления въ България. За да изтъкне, че е искренъ, бѣ предалъ на Ване една английска автоматична пушка съ патрони, които дотагава пазилъ.
He следъ много дни въ края на столицата, квартала Коньовица, пoлициятa бѣ завързала престрелка съ преследвано отъ нея лице. Сражението продължило дълго, та се притекла на помощь войска. На края лицето бива убито, но загинали десеть или повече полицаи и войници. Цѣла София е била изненадана отъ куража на този непознатъ човѣкъ. Оказа се, че той е билъ нашиятъ кумановецъ. Наново се премѣстилъ при свои ятаци, вмѣсто да стои кѫдето Ване го е оставилъ ; полицията влѣзнала въ диритѣ му. Очевидно е разполагалъ и съ друго орѫжие, а това именно говори, че е възможно при насъ да е идвалъ и съ нѣкаква конспиративна задача, възложена му отъ
306
нѣкои. Ho ако наистина е билъ вече разкаянъ, смѣлостьта му можеше да се използува срещу нашитѣ поробители. Имало е и други подобни случаи, когато анархисти и темъ подобни сѫ свършвали народополезни работи въ редоветѣ на ВМРО. Чудно и жалко е, че смѣли духове угасватъ и се пропилѣватъ въ незначителни замисли и акции по България ; а често и само въ мечтания или удряне юмруци по кръчмарскитѣ маси, когато собствениятъ ни народъ пъшка подъ черно робство и има нужда тъкмо отъ юнашки дѣсници за защита. Запитахъ сетне кумановския войвода Кръстьо дали познава загиналото въ София лице. Отговори, че го познава като свой бившъ четникъ отъ преди 1912 г. и че е единъ измежду най-смѣлитѣ хора, които сѫ попадали около него. Чудѣше се, че е станалъ анархокомунистъ. Тоя човѣкъ бѣ съ слабо образование, но буденъ.
* * *
Наскоро следъ туй направихъ едно пѫтуване до село Покровникъ, Джумайско. Съ мене бѣ Никола Ризовъ, братъ на стария български дипломатъ Димитъръ Ризовъ, отъ Битоли. He помня дали той бѣ поискалъ среща или Тодоръ го бѣше повикалъ. Следъ разговора си съ госта Тодоръ разказа на Ив. Караджовъ и на мене, че Ризовъ има единъ старъ грѣхъ. Подиръ първата свѣтовна война билъ подписалъ нѣкакъвъ протоколъ въ Италия, заедно съ албанци и черногорци, за обща борба противъ Югославия. Подписалъ отъ името на македонската революционна организация, която нищо не е знаела по този въпросъ ; а и самиятъ Ризовъ никога не е билъ упълномощаванъ отъ нея за нѣщо. Разказвало се е, че италиянскиятъ министъръ Сфорца билъ ужъ заплашилъ Пашича въ смисъль, че може да предизвика смутове въ Югославия. Подиръ това дойде познатото споразумяване между Римъ и Бѣлградъ. За подписа си Ризовъ билъ получилъ пари отъ италиянскитѣ власти.
Допускамъ, че на четири очи Ризовъ е описалъ предъ Тодора какъ е минало всичко около тази история.
На връщане къмъ София пѫтувахме съ автомобилъ. Ризовъ бѣ въ възторгъ отъ личностьта на Александрова. Но той не знаеше заключението, което предъ насъ направи Тодоръ : че единъ день виновника трѣбва да се изправи предъ сѫда на ВМРО ; може да бѫде евентуално помилванъ поради напредналата му възрасть ; а може и да бѫде наказанъ въ срѣдата на самото поробено население, отъ чието име въ сѫщность е злоупотрѣбилъ за лична изгода. Вѣроятно Александровъ е ималъ важни съображении, за да не се занимава въ момента съ въпросното престѫпление.
Заведохъ и Арсений Йовковъ при Тодора, въ сѫщото село. По пѫтя и въ едно кафене въ Горна — Джумая, докато чакахме лицето, което ще ни води, Йовковъ ми разясни какво щѣлъ да говори предъ Александрова. Намислилъ бѣ, че е необходимо да се създаде въ България македонска политическа партия. Питахъ го изрично дали смѣта, че наши обществени дейци трѣбва да развиятъ дейность каквато нѣкога въ Гърция разви Венизелосъ, следъ като бѣ участвувалъ въ
307
борбитѣ за освобождение на Критъ. Арсений ми потвърди, че точно такава деятелность трѣбва да развиятъ въ България македонскитѣ борци ; т.е. нѣкои измежду тѣхъ трѣбва да станѣше и министъръ-председатель на България, сѫщо както Венизелосъ въ Атина.
Трѣбва да добавя, че Йовковъ бѣ измежду тѣзи, които най-много сѫ писали за самостоятелность на македонското движение, специално по отношение на българската официална политика, както и за независимость на Македония.
Възразихъ му, че положението на нашето отечество много се различава отъ това на Критъ ; а и положението на България — въ връзка съ македонския въпросъ — е различно отъ онова на Гърция спрѣмо Критъ. Преди всичко никой освенъ Гърция не е претендиралъ за островъ Критъ ; а за Македония претендиратъ още двама — трима нейни съседи, независимо, че едни отъ тѣхъ нѣматъ никакво основание, а други слаби основания за претенции. Въ връзка съ туй и постѫпкитѣ на македонскитѣ деятели се преценяватъ по-другояче, а не като постѫпкитѣ на критскитѣ борци.
Запитахъ го още дали замислената отъ него партияи, т.е. и излѣзналото отъ нейната срѣда правителство ще може спокойно да стои на власть въ София, главно съ огледъ на външно-политически условия, и че нѣма срещу него да подигнатъ цѣла буря съседнитѣ държави, на първо мѣсто Сърбия и Гърция, като го обвинятъ въ иредентизъмъ, въ „комитаджийство" и пр. — щомъ е правителство именно на македонската партия ? Виждашъ колко пѫти и тебе нарекоха „комита" сръбскитѣ вестници, макаръ, че пушка не носишъ, а открито пишешъ вестникъ въ София. Така назоваватъ и Иванъ Каранджулова, макаръ да знаятъ, че е старецъ и че презъ цѣлия си животъ само съ сѫдийство се е занимавалъ. Така именуватъ и професоръ Милетича, и професоръ Милева, и други. Тѣ ще алармиратъ свѣта, че македонската партия на власть готви война, за да имъ вземе Македония.
— Вѣрно е, че ще има неприятности, но това ще се преодолѣе.
— Нѣма ли всички борби въ Македония да бѫдатъ приписани отъ сѫщитѣ държави тъкмо на това правителство ? И нѣма ли да стигнатъ тогава до нѣкои по-остра интервенция ?
— Имашъ право, отговори Йовковъ ; но по тия подробности ще трѣбва да се помисли по-основно.
— Азъ не смѣтамъ, че това сѫ подробности ; мисли, че сѫ тъкмо най-сѫщественитѣ страни на въпроса. Но ето друго важно препятствие ; такова властвуване въ София не означава ли за македонското движение пълно идейно и политическо объркване ? Цельта на нашето дѣло коя е — да управляваме България или да се боримъ за освобождението на Македония ? Твоя проектъ означава за мене пълно излизане отъ релситѣ, обезличаване на нашата кауза. Цѣлата енергия и възможности на македонската половинъ-милионна емиграция въ България, и на двесте хиляди души въ Пиринска Македония, би следвало да се насочи и погълне въ партийни боричкания, изоставяйки фактически освободителната идея, забравяйки даже постепенно Македония. При това, самитѣ тѣзи македонски българи въ много случаи
308
ще се хванатъ за коситѣ ; защото нѣма гаранция, че всички биха останали въ македонската партия. Програмитѣ за вѫтрешното управление на България се различаватъ и затуй всѣки ще избира по вкуса си своята партийна принадлежность. Много емигранти въобще ще бойкотиратъ тази партия. He говоря пъкъ за неприятноститѣ, които за нея ще поникнатъ поради сигурнитѣ разпри съ другитѣ партии ; това ще доведе до съвършенно изгубване на симпатиитѣ за Македония всрѣдъ българския свободенъ народъ. И кой ще ти повѣрва, че работишъ за независима Македония, когато седишъ на министерския столъ въ София ?
— Всичко това ми изглежда много интересно. Азъ бихъ те молилъ да се видимъ въ София и специално да поговоримъ. Но сега ще чуя какво мисли Тодоръ ; така завърши Йовковъ и тръгнахме за селото.
Все още би могло да се апелира къмъ емиграцията ни въ България, за да гласува безпартийно, та въ Парламента да се яви една по-многобройна група депутати, каквато бѣ замислена да се изпрати отъ Пиринска Македония. Но тая група не би имала програма за заемане на властьта въ България.
Paзгoвapяxa съ Тодора насаме. На връщане къмъ Горна-Джумая Йовковъ ми каза :
— Тодоръ е абсолютно противъ моето предложение.
Бѣ замисленъ. He предполагахъ, че въ душата му се е зародило вражество. Видѣлъ бѣ, че е излишно даже да мечтае за партийни, министерски и други роли въ България, използувайки името на македонското движение.
* * *
Наскоро придружихъ Александрова до Пловдивъ ; пѫтувахме тайно. Тамъ той срещна нѣкои лица. Представихъ му и Симеонъ Ефтимовъ. Презъ цѣлото време до тогава той се държа достойно, смѣло ; помагаше на движението съ каквото можеше. Бѣхъ осведомилъ Тодора, че въ лицето на Ефтимова нашата кауза може да намѣри рѣдъкъ свой служитель. Вълнението на Симо го бѣ сѣкашъ преобразило въ тия моменти. Казваше ми, че и апостолската мисиз и волята на Тодора сѫ изписани въ цѣлия му изразъ, особено въ очитѣ.
Въ Пловдивъ отидохъ още еднажъ, като гостъ на конгреса на Македонския младежки съюзъ.
Нѣколко дни преди това насмалко не пострадахъ при едно автомобилно произшествие. Пѫтувахме нощно време къмъ София. He схванахъ какъ нѣкой отъ другаритѣ, въ cлeдвaщия задъ насъ автомобил ь, е далъ сигналъ на нашия шофьоръ да кара съ най-голѣма бързина следъ Княжево. Поискали да си устроятъ нѣщо като надпреварване, виждайки шосето свободно. Изъ единъ пѫть нашата кола силно се разтърси, но мигновено спре. Ударихъ се въ стъклото ; седѣхъ до шофьора. Вмѣсто къмъ София, обаче, ние бѣхме се обърнали назадъ къмъ Княжево. Какво се бѣ случило ? Срещу насъ идвала каруца, натоварена съ разни стоки и теглена отъ конь. Колелото на
309
автомобила ни ударило каруцата по такъвъ начинъ, че сме се завъртѣли. Чухъ охкането на Мито Джуздановъ, който при удара е билъ изхвърленъ и падналъ въ съседната поляна, четири-петь метра въ страни. Автомобилитѣ ни бѣха открити ; Джуздановъ седѣше заедно съ Петъръ Станчевъ на задното седалище. Лѣкарьтъ сетне му казалъ, че го спасилъ пояса, намотанъ нѣколкократно около кръста му. Но години подъ редъ Мито говореше вече прегракнало ; изгуби гласа си. He можехъ да се начудя какъ системно бѣ се струпала върху шосето стоката отъ раздробената каруца. Протичаше изъ тенекиитѣ зейтинъ. Коньтъ агонизираше близо до натрупамитѣ сандъчета и торби. Коларьтъ се бѣше спасилъ, защото не е билъ върху каруцата. На мѣстото му платихме добре коня, и му дадохме адресъ, за да се яви и ни каже колко му дължиме за повреденитѣ стоки и за колата.
Вмъкнахме се въ града съ другия автомобилъ, който бѣ успѣлъ да се спре на десетина метра задъ насъ, безъ да се стовари върху ни.
* * *
За нѣкои лица въ нашитѣ редове следъ праврата се свършваше нелегалната имъ дейность и изобщо „македонствуването" имъ. Между скоба казано, и за цѣли политически партии въ България като-чели се туряше точка на македонския въпросъ. Малцина срѣдъ тѣхъ се замисляха, че Македония продължава да е въ робство.
Рѣши се да приберемъ револверитѣ, които бѣха раздадени на доста лица докато траеше борбата въ България. Но кой би допусналъ, че съ тази мѣрка ще си навлечемъ неприятелството на нѣкои бивши „приятели". Въ списъка се намираха и хора, които откъмъ София бѣха заминали като четници, и отъ тукъ бѣха получили револвери. Между тѣхъ бѣ и Петко Пенчевъ. Следъ преврата той се бѣ прибралъ въ София ; забравилъ бѣ публичната си декларации, че нѣма нищо общо съ демократическата партия, печатана въ вестницитѣ. Сега се проявяваше наново като легаленъ български общественикъ ; желаеше работитѣ въ България да се уредятъ колкото може повече въ съгласие съ преценкитѣ на демократическата партия. Наскоро той стана и редакторъ на вестника ѝ. Макаръ името му да стоеше нейде къмъ кpaя на списъка, натоварениятъ съ събирането на револверитѣ другаръ отишелъ бързо и при него, за да му поиска револвера. Пенчевъ се опита и на старини да служи на каузата, която на младини разпалено защищаваше ; но не му се удаде главно поради непобедимото му влечение къмъ партизанскитѣ дрязги въ България ; съ тѣхъ бѣ свикналъ презъ дългитѣ години откакъ бѣ напусналъ ВМРО презъ турския режимъ.
* * *
На 3 мартъ 1924 г. новото българско правителство, възглавявано отъ проф. Ал. Цанковъ, арестува и интернира по разни мѣста въ България значителенъ брой македонски емигранти. Причина — Бѣлградъ
310
обвинявалъ наново българската държава, че давала приемъ на македонскитѣ борци, и че изобщо насърдчавала и улеснявала борбата срещу Югославия.
Въ връзка съ това Централниятъ Комитетъ на ВМРО отправи единъ изчерпателенъ протестъ — № 710 отъ 10 мартъ с.г. — до българския Министъръ-Председатель. Като мото въ протеста бѣха отбелѣзани думитѣ на Гюставъ лйо Бонъ : „Моралнитѣ сили не се побеждаватъ нито съ закони, нито съ армии”. Ареститѣ предизвикаха възмущение всрѣдъ македонското общество. Явиха се съобщения и въ чуждата преса. Въ Англия нѣкои вестници наново изтъкнаха, че единственото лѣкарство по македонския въпросъ е : Македония да получи автономия и равноправие.