ЧАСТЬ ВТОРА
Удари въ гърба на македонското освободително движение
XIX. СТРАНИЧНИТѢ ПРЪЧКИ ЗА МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДѢЛО. РАЗГОВОРИТѢ СЪ БОЛШЕВИКИТѢ. — ОКРѪЖНО No 774 ОТЪ 2 АВГУСТЪ 1924 г. HA ВМРО
Тодоръ реши да замине въ чужбина. Намѣрението му е било да обиколи нѣкои западни столици, а на връщане да се спре въ Виена, за да срещне отклонилиятъ се отъ дългътъ си Петъръ Чаулевъ [*]. Главната му мисъль е била да направи опитъ за насочване на Стоянъ Мишевъ и нѣколцината ренегати срещу сръбската власть. Компрометирани единъ пѫть чрезъ дѣла срещу нея, за тѣхъ би останалъ само единъ изборъ : или наново да се прибератъ въ България като мирни жители, опростени отъ ВМРО, или да продължатъ до край борбата срещу поробителя, като се реабилитиратъ нѣкакъ предъ народа. Тодоръ Паница, които се навърташе главно въ Виена, имаше връзка съ отявления ренегатъ Стоянъ Мишевъ, действующъ начело на сръбска държавна банда противъ борящето се наше население и проявенитѣ българи. Сръбската власть знаеше за сътрудничеството на Паница съ болшевикитѣ. Но тя — явно или тайно — приемаше всѣка услуга срещу ВМРО. Така на единъ фронтъ се намѣриха ренегатитѣ на сръбска служба съ органитѣ на болшевишката пропаганда и акция. Ще минатъ години и, подиръ идването на комунистическата власть въ Югославия, главнитѣ шефове на сръбската полиция, като Жика Лазичъ и други, ще се възползуватъ отъ нейното благоволение, като отплата за нѣкогашното сътрудничество помежду имъ срещу ВМРО. Тоя съюзъ е прелюдията на по-сетнешната близость между сръбскитѣ шовинисти и управлението на комуниста Тито. При сръбската власть се намираха и другари на Паница, като Георги Виневъ. Имало изгледи чрезъ Чаулевъ и душеприказчика му Димитъръ Влаховъ да се направятъ внушения на ренегатитѣ въ горния смисъль, като се е допускало, че Чаулевъ и Влаховъ все още гледатъ на нацията ни и на македонския въпросъ така, както винаги е гледала ВМРО. Тия нѣща сѫ ми разправяни лично отъ Тодора. Още преди да напустне София е билъ уведоменъ, че болшевикитѣ сѫ искали да разговарятъ съ него въ връзка съ нашия въпросъ, като продължение на водени и по-рано нѣкакви разговори, които сѫ останали безрезултатни. По покана на болшевикитѣ ВМРО е изпратила двама души въ Москва, за да изслушатъ нѣкои предварителни осведомления. Тия двама души бѣха Михайлъ Моневъ и Димитъръ Влаховъ. Вториятъ
*. П. Чаулевъ отъ Охридъ, презъ турския режимъ билъ войвода. Следъ 1918 год. дълго време се готвеше да замине за родния си край като нелегаленъ ; но винаги отлагаше и изобщо не замина. Години подъ редъ прекара изъ софийскитѣ кафенета, кичейки се съ титлата си членъ на Централния Комитетъ на ВМРО. Изложенъ предъ самия себе си и предъ другаритѣ си, свърза се съ болшевишки агенти въ чужбина, които намѣриха изгодно да спекулиратъ съ титлата му.
312
имаше предъ Монева това преимущество, че се ползуваше съ довѣрието на болшевикитѣ ; очерталъ се бѣ като лѣвичаръ. Нѣмаше отъ дълги години никаква връзка съ македонското движение. А Моневъ имаше преимуществото, че се ползуваше съ довѣрието на Александрова и никога не е билъ отдалеченъ отъ нашето дѣло.
Отиването си въ Виена Тодоръ щѣше да използува евентуално и за разговоръ съ болшевишкия представитель тамъ.
Поиска единъ по-събуденъ другарь да го придружи до Италия. Пѫтуваше по море презъ Цариградъ. Представихъ му Дончо Чупариновъ отъ Панагюрище, когото бѣхъ преценилъ за преданъ и смѣлъ. Той копнѣеше за борба въ Македония. Бѣ запасенъ офицеръ. Широко другарско сърдце и спокоенъ духъ. Тодоръ за пръвъ пѫть го виждаше и съ довѣрие го взе. А Дончо бѣ много поласканъ. Като се върна отъ Италия изповѣда ми тѫгата си, задето Тодоръ — безъ да загатне нищо — е останалъ малко недоволенъ поради това, че той — Дончо — изпилъ на обѣдъ една бутилка вино, което въ парахода поднесли. Александровъ не удобряваше подобни работи. Той раздаваше много рѣдко на четницитѣ си ракия и то въ капачето на матерката за вода. Ни глътка повече. Обикновенно само на Великдень и Коледа. Смѣташе, че и най-добрия борецъ може да сбърка въ нѣщо, да повреди на задачата си въ даденъ моментъ, като пие. На мене, обаче, като се завърна, Тодоръ не каза нищо ; обратно — схванахъ, че Дончо му бѣ харесалъ. Иначе, той имаше обичай изрично да прави бележка за всѣко нѣща, което смѣташе нередно.
Въ връзка съ виенскитѣ разговори отъ нѣкои страни е писано и говорено безъ много грижа за истината. Най-тенденциозни сѫ разказитѣ на Димитъръ Влаховъ и другаритѣ му комунисти. Тѣ бѣха въвели въ заблуждение относно схващанията на ВМРО и хърватския селски водачъ, твърде известния Стйепанъ Радичъ. Така може да се обясни, че той бѣ публикувалъ въ списанието „Балканска Федерация”, издавано отъ Влахова съ болшевишки срѣдства въ Виена, статия, въ кoятo почти се изказваше неудобрение къмъ Т. Александровъ задето не се поддава на внушенията на болшевишкитѣ представители. Радичъ бѣше повѣрвалъ, че чрезъ болшевишка политическа помощь може нѣщо да спечелятъ хърватската нация и Maкeдoния. Той посети и Москва, кѫдето бѣ посрещнатъ съ голѣмо внимание. Но се завърна отъ тамъ разочарованъ ; нито лично той, нито неговата партия усвоиха препорѫкитѣ на комунистическата централа ; и до день днешенъ хърватската селска партия е таксувана отъ комуниститѣ като консервативна, вражеска на комунизма, което е въ съгласие съ истината. Тодоръ Александровъ писа обширно писмо до Радича въ връзка съ споменатата статия, като изрично му подчерта, че македонското освободително движение е самостоятелно, и следва само своитѣ собствени убеждения, безъ да се влияе отъ чужди фактори — които и да сѫ тѣ.
Нѣмамъ на рѫка статията на Радичъ. Но отъ писмото на Тодора се подразбира поне най-важното изъ нейното съдържание. Ето цѣлия текстъ на това писмо :
313
Уважаеми г. Стйепанъ Радичъ,
Четохъ Вашата статия въ 2–3 брой на виенското списание «Федерасионъ Балканикъ» отъ 15 августъ 1924 година.
Имайки единствено предъ видъ истината и интереситѣ на македонското и хърватско освободителни движения, рѣшихъ се да Ви отправя това писмо, което има за цель да изясня нѣкои факти не отговарящи на истината и да изясни нѣкои моменти въ гореспоменатата Ваша статия.
Започвамъ съ отношенията между хърватската републиканска селска партия и Вѫтрешната македонска революционна организация.
Вѫтрешната революционна македонска организация е желала искрено да подържа връзки съ Селската републиканска хърватска партия, основавайки се на честното чувство и вѣра, че борбата противъ бѣлградската хегемония, борбата за една федеративна Югославия, трѣбва да бѫде водена заедно отъ всички народи, недоволни отъ кървавата и груба диктатура на Бѣлградъ. Такива връзки, които Вие изтъквате като «формални», «морални», такава размѣна на мисли и т.н., за наша най-голѣма радостъ, сѫ на лице. И Вие не ги отричате. Нѣщо повече, ако си спомняте, Вие бѣхте първия, а не азъ, който изнесохте за сѫществуването на едно разбирателство между Селската републиканска хърватска партия и ВМРО предъ руския журналистъ и общественикъ Л. Немановъ, който публикува Вашитѣ изявления въ списание «Меркюръ дьо Франсъ», на 1 юлий 1923 г.
Ще си спомните сѫщо, и азъ мога да Ви посоча всички случаи, когато въ борбата срещу Пашичъ Вие говорехте не само за връзкитѣ съ ВМРО, но даже понѣкога Вие заплашвахте Бѣлградъ съ тѣхъ, подчертавайки ясно нашия общъ фронтъ противъ бѣлградската сатрапия.
Ако това е така, каква смисъль има подчертаването Ви, че азъ употрѣбявамъ «нарочно и съзнателно за десети пѫть думата «връзки» въ фалшива смисъль», ако ли не за целитѣ на една политика практична и за да се групира това, което фактически е, съ това което е формално ? Но за това азъ не мога да Ви направя никакъвъ укоръ, знаейки че Вие сте преди всичко единъ прекрасенъ хърватски патриотъ.
Азъ не искамъ никакъ да кажа, че въ нашитѣ отношения е имало нѣщо повече отъ това, което Вие изнасяте въ Вашата статия. Повечето пѫти Вие бѣхте хуманенъ, миролюбивъ, републиканецъ и Вие признавахте революцията като ултима рацио, вѣрвайки че Вие ще постигнете цельта ви съ легални срѣдства.
Новото въ статията Ви е, че досега Вие твърде рѣдко употрѣбявахте думата «работници», която понастоящемъ придружава винаги думата «селяни».
Безъ съмнение, новото при Васъ е декларацията, че връзкитѣ между освободителното македонско движение и сѫщото движение хърватско Вие ги слагате въ пълна зависимость отъ едно или друго отношение на ВМРО къмъ правителството на проф. Цанковъ или това на Съветския Съюзъ. Това е вече съвсемъ ново и условния елементъ ми звучи като твърдо желание щото ВМРО да признае подсказани връзки съ едно или друго правителство, съ единъ или другъ факторъ, което е равностойно да признае едно чуждо вмешателство. Че ВМРО е била винаги коректна въ отношенията си съ Селската републиканска хърватска партия се вижда отъ факта, че Вие се изразихте въ вестника Ви и предъ представителитѣ на ВМРО по най-ласкавъ начинъ спрѣмо моитѣ декларации въ чуждата преса и че Вие даже ги публикувахте наново въ в. «Сл. Домъ».
Никога не съмъ скривалъ и не крия и сега, че ние се различаваме най-често въ методитѣ на борба противъ общия ни врагъ. Колкото се отнася за мене, и днесъ, въпрѣки Вашата декларация, че Селската хърватска републиканска партия е въ сѫщностьта си една революционна организация, азъ твърдя, че даже хърватитѣ на Радичъ ще се убедятъ, че съ сръбскитѣ управители не може друголче да се говори освенъ съ пушка, ножъ и бомби. И днесъ, когато Вие мислите, че сте унищожили корупцията и тиранията на Пашича, азъ не вѣрвамъ, че Вие сте унищожили сръбската тирания и корупция. ВМРО сѫщо остава неизмѣнно на старата си позиция въ борбата ѝ съ Бѣлградъ, която тя не желае никакъ да наложи на когото и да е, така както
314
не желае да получава директиви въ императивна форма отъ когото и да е по отношение на възгледитѣ, които трѣбва да следва.
Позволете ми, г. Радичъ, да Ви заявл, че нито у менъ, нито въ който и да е отъ моитѣ другари, се е появила мисъльта да си послужи въ своя полза съ освободителното движение на братския хърватски народъ. Това, което ВМРО е желала и желае и днесъ, е едно общо съгласие до момента, въ който Македония и Хърватско ще иматъ срещу си Бѣлградската дуктатура.
Азъ бѣхъ неприятно изненаданъ отъ твърдението Ви, че азъ съмъ билъ направилъ въ последно време декларации, кѫдето съмъ споменавалъ за отношения между ВМРО и Селската хърватска републиканска партия въ връзка съ съветитѣ, и това споредъ желанието на правителството на проф. Цанковъ, когото Вие таксувате като «фашистъ, криминаленъ типъ, корумпиранъ и антиселянинъ».
He желаейки да Ви втълпявамъ никаква квалификация на настоящето българско правителство, признавайки Ви пълната свобода да го сѫдите споредъ личното Ви разбиране и споредъ съвестьта Ви, азъ трѣбва само да отхвърля енергично невѣрното Ви твърдение, което Ви е било втълпено отъ заинтересовани срѣди, че декларацията отъ менъ подписана, и отъ другаря ми Ал. Протогеровъ, относяща се за съвсемъ чуждия за Централния Комитетъ манифестъ отъ 6 май 1924 година, е предизвикана отъ българското правителство. Азъ Ви заявявамъ най-категорично, че последното нѣма и не може да има никакво участие въ декларацията, че то не е изявило никакво желание и че нѣма да му се отдаде никакво внимание ако то би го изразило —какъ ВМРО да опредѣли отношенията си съ Селската републиканска хърватска партия и съ Васъ. Доколкото азъ имамъ възможность да следя българската преса, знамъ, че тя не е публикувала никога такова комюнике, но че то бѣ предизвестено — Вие разбирате съ каква цель — отъ сръбскитѣ шовинистически вестници.
По сѫщия въпросъ, съ желанието си да Ви освободя отъ предумишлената грешка на македонскитѣ и хърватски врагове, азъ Ви декларирамъ, че ВМРО не е чакала заповѣди и директиви отъ никого отвънъ. Тя опредѣля отношението си къмъ правителства и други политически фактори въ пълна независимость, имайки изключително предвидъ освободителното движение, свободно отъ каквато и да е зависимость. Тя не е позволила и нѣма да позволи на никого да ѝ опредѣля, противъ волята ѝ, по кой пѫть да върви и кои водачи да избира.
Въ декларацията на Централния Комитетъ отъ м. августъ не се казва нищо за Селската хърватска републиканска партия, нито за Васъ. Въ тази декларация, обратно на твърдението Ви, не се изтъкватъ тъй нареченитѣ мои връзки съ Васъ като контрастъ на Съветска Русия.
По отношение на българското правителство азъ ще повторя, че ВМРО остава на терена на неутралитета ; и отхвърлямъ най-енергично формулата на Вашия сътрудникъ въ «Федерасионъ Балканикъ», комуниста г. Н. Харлаковъ, който иска, веднага преди Вашата статия, най-активната интервенция на ВМРО въ България, за да събори, заедно съ работницитѣ и селянитѣ, правителството на Цанковъ.
На такава партизанска позиция ние не желаемъ абсолютно да поставимъ ВМРО ; тя нѣма да стане никому инструментъ.
Въ близкото минало ВМРО водѣше борба съ правителството на Стамболийски, който бѣше не само анти-македонецъ, но и анти-българинъ и ултра-реакционеръ. Тази борба бѣше първата, защото това правителство бѣше първото, което измърси рѫцетѣ си въ кръвьта на македонскитѣ революционери, за да подготви предаването на нашето отечество на Бѣлградъ. Вѣрна на себе си, да не позволява никому да прави търговия съ Македония, ВМРО обяви война на Стамболийски, което улесни до голѣма степень проблема на създателитѣ на 9 юний, безъ тя да се е интересувала кои лица ще замѣстятъ тираническия режимъ : интереса на ВМРО спрѣмо България се изчерпва въ това — да има, да сѫществува една България, управлявана отъ хора, които да не смѣятъ да се мешатъ въ борбитѣ на Македония и да търгуватъ съ сѫдбата ѝ, както се опита да прави Стамболийски. Ако настоящето българско
315
правителство бѣ следвало пѫтя на Стамболийски и поискало да разруши, въ съюзъ съ гърцитѣ и сърбитѣ, ВМРО, или въ политиката си послужеше съ Македония като монета за размѣна, ВМРО би се борила несъмнено и противъ него, но съ инициатива и съ методи нейни собствени, а не по външни и чужди внушения и начини.
Организацията винаги и на време е реагирала и срещу грешкитѣ и провокациитѣ на правителството на проф. Цанковъ спрѣмо нея.
На едно мѣсто Вие отдалече намеквате, а г. Харлаковъ въ сѫщото списание говори ясно за други групи на революционното македонско движение. Очевидно се касае за «федералиститѣ» — бандити на служба на Пашича, злодеянията на които преминаватъ всѣкаква възможна квалификация. Последнитѣ, даже и сега и при режима на г. Давидовичъ, който управлява изключително по Вашата воля, продължаватъ кървавитѣ си подвизи. Сърдцето ни се стега отъ болка, когато самия Вие, заблуденъ отъ представителитѣ имъ въ Виена, въ Вашия «Сл. Домъ» № 11, сте погледналъ на тѣзи бандити като на идеолози. Бѣше ни мѫчно тогава, мѫчно ни е и сега, че Вие имате връзки съ тѣзи, които сѫ имъ вдъхновители въ Виена. Но сега, когато сте въ Бѣлградъ съ Вашата партия, и когато Вие имате вече часть отъ отговорностьта за положението въ Македония, Вие можете самъ или чрезъ Вашитѣ хора да видите на мѣстото ужасната дейность на тѣзи бандити, убийци, които продължаватъ да сѫ на служба на г. Давидовичъ. Представительтъ на ВМРО Ви представи презъ месецъ мартъ 1924 година едно дълго писмено изложение на хърватски, а и устно Ви изясни за акциитѣ на «федералиститѣ». Тогава Вие се задоволихте съ едно малко съобщение въ Вашия вестникъ и не публикувахте статията-опровержение. Азъ Ви припомнювамъ този фактъ, за да изтъкна, че докато ВМРО никога не се е решила да вземе участие въ вѫтрешния животъ на Селската хърватска републиканска партия, Вие не можахте поне да останете неутраленъ и взехте тежката отговорность предъ хърватския народъ, показвайки му чрезъ Вашия вестникъ вулгарнитѣ бандити, отбелѣзани съ белега на убийци на тѣхния народъ, като нѣкакви си идеолози.
Резюмирайки азъ Ви заявявамъ относно статията Ви :
1. Азъ не съмъ говорилъ въ моята декларация отъ миналия августъ за връзкитѣ на ВМРО съ Селската републиканска хърватска партия, и специално съ Васъ,
2. He съмъ казалъ никога, че моитѣ връзки съ Васъ сѫ мотивъ на контрасъ съ Съветска Русия,
3. Азъ не съмъ увеличилъ и засилилъ нарочно съ лоши намѣрения връзкитѣ на ВМРО съ Селската републиканска хърватска партия,
4. Българското правителство не ми е адресирало никаква интерпелация по отношение на връзкитѣ ми съ Съветска Русия и съ Васъ,
5. Декларацията на ВМРО отъ м. августъ, отъ менъ подписана и отъ другаря ми г. Протогеровъ, която изразява само гледището на ВМРО и на освободителното македонско движение, е актъ на Централния Комитетъ.
6. Македонското движение е едно и единствено,
7. Както въ миналото, и сега ВМРО гледа на освободителното хърватско движение — така изпълнено съ идеализъмъ и хуманность — съ най-голѣми симпатии и адмирации. Както въ миналото, така и днесъ ВМРО вѣрва искрено, че за да се разруши сръбската хегемония и за да се освободятъ потиснатитѣ народи и се постигне единъ щастливъ социаленъ, политически и културенъ животъ на свободни и независими народи, живущи въ царството на сърбитѣ, хърватитѣ и словенцитѣ и на Балканитѣ, сѫ абсолютно необходими координиранитѣ усилия на народитѣ, борещи се за свободата и независимостьта, но безъ една чужда настойница. При такива гледища на ВМРО не остава друго, освенъ да съжалява, ако поради предумишленото вмешателство на враговетѣ на Македония и на Хърватско, които сѫ успѣли да Ви заблудятъ, на личности и групи, се скъсватъ връзкитѣ и контакта между освободителнитѣ движения на Македония и Хърватско, отъ което ще спечели нашия общъ врагъ.
Надѣвайки се, че съмъ успѣлъ да разпръсна заблудата, въ която враговетѣ
316
сѫ Ви нарочно вкарали, и да изясня нѣкои моменти отъ статията Ви, азъ Ви изпращамъ моитѣ отлични почитания.
Тодоръ Александровъ [*].
Проличава, че Радичъ не е добре проникналъ въ мотивитѣ, които доведоха до разпри между македонското движение и българската земледѣлска власть. Възможно е на него въ даденъ моментъ да сѫ му харесвали югославянскитѣ концепции на Стамболийски. Но докато Радичъ съ такива концепции целеше да осигури на Хърватско държавность, а и на всички хървати въ Югославия пълно признание на националнитѣ имъ и културни права, положението на България би било съвсемъ друго. Ти би трѣбвало въ много голѣма степень да пожертвува държавния си суверенитетъ, който отдавна притежаваше. А заедно съ това да се откаже и отъ всѣкакво интересуване за сънародницитѣ си въ Македония, които Сърбия винаги е искала да посърбява, — безразлично дали тѣ сѫ попаднали като поданници на малката Сърбия или на уголѣмена Югославия. Като антибългарско дѣло таксува Александровъ „югославизма" на Стамболийски, който — ако би билъ възприетъ — съ течение на времето би изтласкалъ на заденъ планъ българското име. А като небългарска проява е преценена още на времето и борбата, отпочната отъ Стамболийски и приятелитѣ му срещу освободителнитѣ усилия на Македония. Заслужава да се отбележи, че Радичъ не е познавалъ добре и основнитѣ позиции на ВМРО ; иначе не би смѣтналъ, че тя за нищо и никакво би се втурнала да свали едно българско правителство, възглавявано отъ когото и да е. Нито срещу властьта на Стамболийски ВМРО бѣ се впуснала въ борба по чужди внушения, а само поради сериозни съображения, претеглени съ везнитѣ на нейнитѣ интересни и тия на Македония ; още по-малко би отпочнала ти, безъ сериозни основания, борба срещу едно българско правителство — въ случая това на Цанковъ — само защото на нѣкои чужди фактори се искало щото това правителство да не бѫде на власть. Ясно бѣ, че Радичъ не бѣ упозналъ македонската кауза отъ всички нейни страни.
Можемъ да смѣтаме като сигурно, че на Александровъ е било ясно отбѣгването на Радича отъ нелегална борба, макаръ понѣкага да е заплашвалъ, че ще прибѣгне и до нея противъ бѣлградската тирания [**]. Многото зигзаги, които Радичъ правеше въ своята политика
*. За справка може да се види в. «Нувелъ Маседониенъ», № 27 отъ 5 септемврий 1924 година.
**. На единъ въпросъ отъ кореспондента на италианския вестникъ «Секоло», който е поискалъ да знае дали е възможно нѣкакво съглашение между хървати и сърби, Радичъ отговорилъ :
«Азъ мисля, че такова едно съглашение е невъзможно по миренъ пѫть. Мой дългъ бѣше да държа подъ внимание желанието на великитѣ сили да не се лѣе кръвь. Но това ми изглежда че нѣма да може да продължи повече.
Сръбската политика иска да ни принуди да прибѣгнемъ до силата. За момента ние ще настояваме за едно ново народно допитване. Ако не успѣемъ да го наложимъ, ние ще прибѣгнемъ до бойкотиране на държавата и ще откажемъ да плащаме данъци, както и нѣма да позволимъ нашитѣ новобранци да бѫдатъ взети въ войската. Въ този моментъ голѣма часть отъ нашитѣ не плащатъ вече данъцитѣ, освенъ ако сѫ заставени насила, и само 170 наши новобранци сѫ позволили доброволно да бѫдатъ зачислени.
Всички затвори сѫ препълнени съ разбунтували се хървати, съ дезертьори и хора, които не сѫ искали да положатъ клетва за вѣрность на краля. Ако всичко това, което досега сме направили, не накара сърбитѣ да бѫдатъ по-разумни и да заинтересува поне една отъ великитѣ сили, ние ще се видимъ принудени да прибѣгнемъ на всѣка цена до революцията. А не е невѣроятно сърбитѣ да бѫдатъ победени и принудени насила да пристѫпятъ къмъ ампутация, за която се говори въ последно време и която ние не желаемъ.
Ако сръбскитѣ партии образуватъ военна диктарура, за която почна да се говори въ последно време, нито ние хърватитѣ, нито албанцитѣ, нито македонцитѣ нѣма да я търпятъ. Възстанието ще бѫде за насъ много по-леко отколкото режима, който се заканва да наложи Бѣлградъ. Изглеждаше ми невъзможно, че въ Европа не се желае да се избѣгне тази опасность за свѣтовния миръ.
Изглежда, че не се схваща добре какво би значило едно възставане на всичкитѣ потиснати народи въ Югославия. Има още време да се изпреварятъ събитията. Само благодарение на моитѣ лични настоявания и на моя дълбокъ пацифизъмъ бѣ възможно да се отложи революцията до днесъ. Но ние нѣма да отстѫпимъ предъ нея, когато настѫпи момента (Справка : «Нувелъ Маседониенъ брой 5, 25 януарий 1924 г.).
317
и които често биваха неразбираеми и за най-близкия му антуражъ, показваха, че съ такива заплашвания той само тактизира. Вѣроятно и заради това Тодоръ му приломня, че срещу сръбскитѣ шовинисти може да се говори само съ пушка и бомба. Но миролюбивиятъ Радичъ бѣ сѫщо опасенъ за Бѣлградъ, та затова по-късно сърбитѣ го убиха въ самия Парламентъ.
Въ връзка съ разпространенитѣ на широко новини, че ВМРО е водила разговори съ болшевикитѣ, кореспондентъ на лондонския „Таймсъ" се е срещналъ лично съ Тодора и въ броя отъ 16 септемврий 1924 г. е помѣстено обширно изложение по това. Даваме го дословно :
«Презъ месецъ августъ имахъ случай да се срещна нощно време съ Тодоръ Александровъ, въ планинитѣ на Македония, на известно разстолние отъ българскитѣ граници, кѫдето бѣхме обиколени отъ въорѫжени до зѫби комити. Искахъ да зная до колко македонската революционна организация е въ съюзъ съ болшевикитѣ, които бѣха съобщили чрезъ органа имъ «Балканска Федерация», излизащъ въ Виена, че македонскитѣ лидери подписали единъ манифестъ подържащъ напълно съветската политика, целеща разтурването на всички балкански правителства. Бѣ съобщено, че двама отъ членоветѣ на македонския триумвиратъ, Александровъ и Протогеровъ, дали формално опровержение за този манифестъ, който бѣ денонсиранъ като апокрифъ. Но единствения начинъ да се иматъ точни сведения бѣ да се обърна до самия Александровъ.
Въ отговоръ на моя въпросъ, македонскиятъ лидеръ ми каза : «Декларирамъ, че не съмъ подписалъ манифеста публикуванъ отъ в-къ «Балканска Федерация», който го е приписалъ на Централния Комитетъ на македонската организация. Никакъвъ актъ отъ този родъ не е билъ удобренъ отъ менъ. Ако тамъ се намира моя подписъ, той е фалшивъ. Сѫщото е съ подписа на Протогеровъ, който сѫщо твърди, че не го е подписалъ. Ние нѣмаме никакво желание да се боримъ срещу европейския капитализъмъ, който не ни засѣга. Организацията има своя цель, която е освобождаването на Македония. Докато азъ съмъ живъ, ще се противопоставя на всѣкакво отклонение отъ този пѫть и нѣма да позволя да се използуватъ нашитѣ сили за цели, които ни сѫ чужди. Организацията нѣма нищо общо съ комунизма и болшевизма.
He отказвамъ, че болшевикитѣ се опитаха на нѣколко пѫти да спечелятъ организацията и всѣки пѫть инициативата за преговори бѣше отъ тѣхна страна. По заповѣдь на Москва, пресата на комунистическата българска партия престана да ни атакува презъ 1922 г., въпрѣки че ние не сме правили постѫпки въ този смисъль предъ когото и да било.
318
Въ 1923 г. съветски агенти ми предложиха да влезнемъ въ преговори. Азъ тогава поставихъ предварителни условия : разтуряне комунистическата банда на Пандурски, прекѫсване на органа «Освобождение» и разтуряне на дружествата на македонски емигранти, привърженици на комунистическата партия. Моя ултиматумъ бѣ приетъ въ августъ 1923 г., но презъ септемврий избухна бунта на селянитѣ и на комуниститѣ въ България и азъ декларирахъ на комуниститѣ, че подобни опити комплициратъ и безъ това мѫчното положение на България и че тѣ, следователно, трѣбва да се смѣтатъ като вредни и пълни съ опасности. Въ името на организацията азъ донесохъ до знанието на комуниститѣ, че независимостьта на България е за насъ много ценна, и че следователно, ние сме принудени да водимъ безпощадна борба противъ авторитѣ на такива опити, които ние ще смѣтаме като неприятели. Ясно е, че следъ тази декларация преговоритѣ не можеха да продължатъ.
Азъ не отричамъ сѫществуването, вѫтре въ организацията, на «лѣви» елементи, които подържатъ упорито, че следъ петь години ние нищо не сме получили отъ Обществото на Народитѣ въ Парижъ, Лондонъ, и че, следователно, би трѣбвало да се разберемъ съ Москва. Подъ влияние на лѣвитѣ, но все по инициатива на представителитѣ на Москва и Виена, преговоритѣ се подновиха презъ 1924 г. Представителитѣ на Съветитѣ искаха организацията да позволи съветизирането на България и Македония. Ние отговорихме, че това бѣ неприемливо за насъ и преговоритѣ останаха тамъ. Азъ не съмъ ималъ разговори съ Раковски въ Лондонъ и никакво споразумение не е било подписано отъ насъ. Сведенията, публикувани по този сюжетъ, произлизатъ отъ сѫщия източникъ както и манифеста. Повтарямъ, че докато азъ съмъ на чело на организацията, тази последната нѣма да престане да се бори срещу болшевизма, който, споредъ мене, е извънредно вреденъ за македонското движение. Преди нѣколко дни изпратихъ едно ново предупреждение до комуниститѣ, че организацията нѣма намѣрение да толерира комунистически преврати въ България».
А ето и изчерпателното окрѫжно изложение, което бѣ издадено на 2 августъ 1924 година отъ Централния Комитетъ на ВМРО. To бѣ публикувано и въ книгата, която се отпечата въ връзка съ убийството на Тодоръ въ 1924 година.
ОКРѪЖНО
№ 774
Македония, 2 августъ 1924 г.
Следъ известни неуспѣхи и голѣми погроми винаги е настѫпвала реакция и униние въ редоветѣ на ВМРО. Това става следъ голѣмитѣ афери — Дединска (1896 г.), Винишка (1897 г.), Солунска (1902 г.) и много други подобни ; следъ възстанията — Горноджумайско (1902 г.) и Илинденското (1903 г.) ; следъ младотурския хуриетъ и предприетото обезорѫжаване (1908–1910 г.) и следъ войнитѣ и последващитѣ ги погроми (1913 и 1918 г.).
Най-голѣмо отчаяние и резигнация обзеха борческото население въ Македония и голѣма часть отъ неговитѣ водачи следъ погрома на 1918 г. и особено следъ сключването на договоритѣ за миръ въ Парижъ. Тогава само най-идеалистично настроенитѣ синове на онеправдана, разпокѫсана и поробена Македония намѣриха сили въ себе си да се заловятъ за подновяване революционната борба следъ току-що установилия се режимъ на сърби и гърци.
Ние, заваренитѣ отъ миналото членове на Централния Комитетъ на ВМРО, както и нашитѣ добри другари и сътрудници, срещнахме
319
отъ разни страни голѣми пречки въ мѫчното дѣло, съ което се заехме — да възсъздадемъ, преустроимъ и засилимъ В.М.Р.О.
За голѣмо наше съжаление прѣчкитѣ, които срещнахме въ работата си вѫтре въ Македония отъ тиранитѣ сърби и гърци, се указаха малки — незначителни въ сравнение съ онѣзи, които ни създадоха : 1) нѣкои изродени синове на Македония — бивши наши другари, 2) лъжеземледѣлското българско правителство на Стамболийски, Александъръ Димитровъ, Райко Даскаловъ и С-ие и 3) българската комунистическа партия – 3-ти интернационалъ.
Ето накратко въ какво се изразиха тѣзи прѣчки :
1. Група бивши войводи и четници, свикнали да живѣятъ нашироко безъ да paбoтятъ, следъ голѣмата война, когато границитѣ слабо се охраняваха, настаниха се въ пограничнитѣ градове и села на България и почнаха да се занимаватъ съ контрабанда и разбойничество въ Македония. На малки групи отъ 5–7 души влизаха тайно, зaлaвяxa богати българи, турци, власи и други, и следъ като ги подлагаха на голѣми изтезания, за да кажатъ скрититѣ си пари и скѫпоценности, прибираха отъ тѣхъ каквото успѣятъ да изтръгнатъ, и се връщаха въ България съ задигнатата плячка да водятъ разпуснатъ животъ — необезпокоявани отъ никого. Населението на Македония, като виждаше, че бивши дейци на организацията се отдаватъ на подобни грабежи и разбойничества, придружени често съ изтезания, убийства, обезчестявания и пр., почна да губи вѣра въ истинскитѣ борци-идеалисти. Следъ като изчерпа всички легални срѣдства, за да ги поправи — даде имъ амнистия на 1920 година, — за да премахне това зло, В.М.Р.О. се принуди да почне съ тѣхъ решителна борба и въ скоро време успѣ да премахне мнозина отъ тѣзи непоправими разбойници и по тоя начинъ да спаси македонското население отъ тѣхнитѣ опасни набѣги и да го спечели окончателно въ редоветѣ на борбата.
2. Когато уцелѣлитѣ разбойници бѣха уплашени и обезвредени и едни отъ тѣхъ вече молѣха за милость, а други бѣха почнали да се отдаватъ на миренъ трудъ за изкарване на прехраната си — яви се въ помощь лъжеземледѣлското правителство на Стамболийски, Райко Даскаловъ и С-ие. To, при съдействието на д-ръ Ф. Атанасовъ и архитекта Юруковъ, ги оформи въ „идейно”, „революционно" течение подъ име Македонска „федеративна" революционна организация. Снабди ги съ пари, орѫжие, съ открити листове въ България и съ права безнаказано да изнудватъ и грабятъ и даже да убиватъ български граждани. Първоначално лъжеземледѣлското правителство въ съгласие съ сръбското правителство на Пашича прави опити чрезъ тѣхъ да убие водителитѣ на Македонската организация и да унищожи самата организация. Като не успѣ въ последното, използува ги за вѫтрешни партизански цели — за сплашване и за избиване свои политически противници. Мнозина отъ тѣхъ сѫ взели участие въ търновскитѣ събития, въ засадата на министъръ Томовъ по шосето София-Банкя и други. Следъ последния опитъ на лъже-земледѣлското правителство на Стамболийски — Хр. Стояновъ да унищожи ВМРО въ съгласие и съ подкрепа на сърбитѣ, следъ Нишката спогодба и следъ
320
последвалия неуспѣхъ при с. Сатофча, Неврокопско, гдѣто изпратенитѣ отъ Стамболийски–Хр. Стояновъ разбойници — Паница, Стоянъ Мишевъ, Мито Суджукаро, Гр. Циклевъ и другаритѣ имъ, засилени отъ оранжевитѣ стражари на брой 400 души, бидоха обградени отъ възмутеното македонско население и едва сѫ успѣли да се спасятъ съ бѣгство, часть отъ тѣхъ съ Стоянъ Мишевъ, Суджукаро, Гр. Циклевъ и други, на брой 15–20 души, се предаватъ на гърцитѣ. Отъ Солунъ по тѣхна молба ги пращатъ въ Щипъ гдето съ съгласие на великия жупанъ Добрица Матковичъ тѣзи македонски изроди почватъ своята родоотстѫпническа работа — ставатъ платени сръбски орѫдия, потераджии и палачи на македонското население, а друга часть съ Паница се връщатъ въ София пакъ въ услуга на правителството на Стамболийски до неговото падане (9 юни 1923 г.). Още на 1920 г. Коста Тодоровъ, като пълномощенъ министъръ на България въ Бѣлградъ, чрезъ печата тамъ оповести, че той ще предаде планъ на сръбското правителство за задружно преследване четитѣ въ Македония. Възъ основа на това тогавашния сръбски министъръ на вѫтрешнитѣ работи Драшковичъ, създаде сръбскитѣ държавни банди на Кръстю Търговишки, Донче Църцорийски и много други, отъ които пропищѣ македонското население.
3. Комунистическата партии въ България, чрезъ своя идеологъ по македонскитѣ работи Димитъръ X. Димовъ, обяви безмилостна борба срещу македонското освободително движение и срещу В.М.Р.О. и нейнитѣ водители Тодоръ Александровъ и Александъръ Протогеровъ, като съ това насърдчаваше разкола въ редоветѣ на организацията. Отъ начало „Работнически вестникъ" — органъ на комунистическата партия, се пълнеше съ най-злъчни статии и закани противъ македонската организация и нейнитѣ водители. По-кѫсно комуниститѣ образуваха емигрантски комунистически съюзъ въ Бългapия съ органъ вестникъ „Освобождение" — редактиранъ отъ сѫщия х. Димовъ, пакъ съ цель да цепятъ македонската емиграция и да спъватъ правилното развитие на македонското освободително движение.
Въпрѣки тая борба Македонската организация крепнѣше и се засилваше. Това не даваше мира на комунистическитѣ идеолози, които проповѣдваха, че Македония ще получи своята свобода само ако В.М.Р.О. стане комунистическа и следъ като се болшевизиратъ балканскитѣ държави, Европа и свѣтътъ чрезъ болшевишка революция. За да унищожатъ или ослабатъ „буржуазната" национална македонока революционна организация, хаджидимовци се опитаха да завзематъ известни райони въ Македония, за която цель улесниха разбойницитѣ Ил. Пандурски, Чочковъ, Георги Воденски и други, да заминатъ съ чети въ Малешевско.
Следъ като македонската организация наказа Дупнишкия кметъ комунистъ д-ръ Петровъ — единъ отъ идеолозитѣ на тая политика и ятакъ на бандата на Пандурски, и следъ като биде разбита тая разбойническа банда, а нейнитѣ остатъци отъ Пандурски, Чочковъ, Воденски и Хр. Умленски се предадоха на сърбитѣ, заедно съ орѫжието си и съ болшевишката си униформа — на шапкитѣ имъ бѣ извезана емблемата на комуниститѣ, чукъ и сърпъ, и станаха сръбски потераджии,
321
българскитѣ комунисти по заповѣдь отъ Москва промѣниха своята тактика къмъ В.М.Р.О. Тѣ поискаха среща съ пълномощници на организацията, защото имали нареждане отъ третия интернационалъ да помагатъ на всички национални организации, които се борятъ за своята свобода.
Преди да стане тая среща Централния Комитетъ на организацията бѣ пратилъ ултимативно писмо до Централния Комитетъ на комунистическата партия въ България, съ което като изтъкваше заловенитѣ данни за съучастничество на комунистическитѣ водачи отъ Джумая, Дупница и София въ опита чрезъ тая банда да завзематъ райони на организацията, искаше въ известенъ срокъ : 1) да се отстранятъ отъ Джумая и Дупница комунистическитѣ ятaци на бандата на Пандурски и с-ие и 2) да се разформирова емигрантския комунистически съюзъ и да се спре вестникъ „Освобождение". До августъ 1923 година комуниститѣ не изпълниха тѣзи искании на opгaнизaциятa, a ги отлагаха съ разни молби.
Въ края на августъ с. година въ една среща между двама отъ водителитѣ на В.М.Р.О. и Хр. Кабакчиевъ и Ив. Илиевъ отъ страна на българската комунистическа партия последнитѣ заявиха, че сѫ разформировали комунистическия емигрантски съюзъ и спрѣли в-къ „Освобождение" и поискаха отъ В.М.Р.О. да ги остави свободно да водятъ борбата съ правителството на Цанковъ.
Правилно разбрана тѣхната мисъль, отговори имъ се отъ името на В.М.Р.О. въ смисъль :
Македонската Организация, съгласно своитѣ наредби и традиции не се мѣси въ вѫтрешнитѣ работи на Царство България.
Ако бѫде предизвикана, обаче, тя ще се разправя съ предизвикателитѣ, каквито и да сѫ и дѣто и да се намиратъ тѣ.
Понеже Стамболийски и С-ие се опитаха въ съдействие съ сърбитѣ да избиятъ макед. водители и да унищожатъ ВМРО и понеже тѣ водѣха противомакедонска политика, Организацията води борба съ тѣхъ и чрезъ своята отдѣлна борба улесни морално задачата на борцитѣ отъ 9 юни. Организацията не се интересуваше кои лица ще замѣстятъ правителството на Стамболийски — ние може би последни узнахме за състава на новия кабинетъ.
Що се отнася до намѣренията на бълг. комунисти, В.М.Р.О. не удобрява приготовленията имъ за кървави междуособици, защото съ това се излага на сигуренъ рискъ сѫществуването на България. Даже и да се създаде работническо-селско правителство въ България, съседитѣ и Сърбия, Ромъния и Гърция, па и великитѣ сили, не ще търпятъ подобно правителство и ще смажатъ и подѣлятъ България. А ние предпочитаме да сѫществува независима България, даже управлявана отъ авантюристи като Стамболийски, отколкото да бѫде окупирана отъ гърци, сърби и ромъни. Поради това, ако избухнатъ междуособици въ Македония подъ бълг. власть, Организацията ще ги смаже безмилостно, а въ стара България съчувственицитѣ и опредѣлятъ поведението си като свободни граждани съгласно своитѣ разбирания, безъ В.М.Р.О. да отговаря за дѣлата имъ. Съгласно чл. 3
322
отъ правилника на Организацията, тѣ не се броятъ за членове на последната.
Подобни декларации, предупреждения, Организацията отправи чрезъ пратеници до комунистическата партии още два пѫти : на 12 юни и презъ юли 1923 година.
Макаръ комунистическитѣ водачи да декларираха, че нѣматъ намѣрение да водятъ сега нелегална борба, а иматъ благоприятни условия да прибератъ въ своитѣ редове разстроенитѣ замедѣлци, само следъ 2-3 седмици избухнаха септемврийскитѣ мятежи.
Следъ неуспѣхътъ да свалятъ правителството на Цанкова и да го замѣнятъ съ работническо-селско такова, за да оправдаятъ своята непредвидливость и своето безумие, забѣгналитѣ комунистически водачи Коларовъ и Димитровъ представиха предъ третия интернационалъ и предъ свѣта, че В.М.Р.О. а не Цанковото правителство, е смазала септемврийскитѣ мятежи. Поради това въ Москва се затвърди убеждението, че за да иматъ успѣхъ за болшевизирането на България, а сетне и на Балканитѣ, ще трѣбва или да взематъ на своя страна Макед. Организации, или ако това не може, да я разцепятъ, ослабятъ и унищожатъ даже.
И почнаха представителитѣ на третия интернационалъ да преследватъ съ удивителна енергия тѣзи две цели.
Въ едно и сѫщо време тѣ изпращаха свои пратеници за срещи съ насъ, като настояваха и ние да пратимъ при тѣхъ такива на В.М.Р.О. за разговори и преговори, а задъ гърба ни прибираха престѫпници предъ Организацията, отрупаха ги съ злато и ги групираха въ Виена за борба съ В.М.Р.О. Така тамъ бидоха събрани известнитѣ на другаритѣ макед. борци и на обществото задъ границата : Д-ръ Филипъ Атанасовъ, Славе Ивановъ, Т. Паница и др. подобни. Снабдяватъ ги съ срѣдства и подъ тѣхно рѫководство почватъ да издаватъ единъ предателски парцалъ „Македонско съзнание”, които си поставя за цель да дискредитира водителитѣ на В.М.Р.О. и да отслаби самата Организация. Разрушителната дейность не спира тукъ. Представителитѣ на третия Интернационалъ, чрезъ д-ръ Филипъ Атанасовъ и Сл. Ивановъ влизатъ въ връзка съ разбойницитѣ ренегати Стоянъ Мишевъ, Илия Пандурски, Мите Суджукаро и другаритѣ имъ, даватъ имъ „идейна" окраска, признаватъ ги за „революционери" и по тоя начинъ ги насърдчаватъ въ предателското дѣло.
Вънъ отъ това нашия другаръ Петъръ Чаулевъ, който последнитѣ 4-5 години, когато всички истински борци paбoтятъ въ Македония за възсъздаване на Револ. Орг., се отдаде на бездѣлие и политиканство, не само не помагаше на работата, а създаваше неприятности и пречки. На нѣколко пѫти подканенъ да изпълнява длъжностьта си като членъ на Ц. К. на В.М.Р.О., той обещава да влезе въ Охридския край, дето има връзки и може да бѫде най-полезенъ, и тръгва ужъ нататъкъ, но все намираше претекстъ да не замине, да изклинчи. Понеже бѣше почналъ на своя глава да влиза въ разговори даже отъ името на В.М.Р.О. съ представители на чужди държави, издаде се окрѫжно № 535 отъ 30 септември 1923 година, което се посочи на времето
323
на известни само срѣди въ странство, които се молеха да го приематъ като частно лице, а не като представитель на В.М.Р.О.
И това окрѫжно и новитѣ писмени остри бележки и много други напомнювания, не го стреснаха и не го накараха да се опомни.
Напротивъ, въ началото на тая година узнахме, че той е взелъ пари отъ болшевикитѣ, но не искахме да вѣрваме това.
Преди да оформимъ, съгласно правилника, неговото изхвърляне отъ членство въ Ц. К. и отъ редоветѣ на Организацията за извършенитѣ отъ него грѣшки и престѫпления, намѣрихме за добре да го срещнемъ лично и да го поканимъ за последенъ пѫть да влезе въ Македония и да се отърве отъ досегашния погрешенъ пѫть.
Още при първитѣ срещи, Чаулевъ призна досегашнитѣ си грешки. Устно, а по-кѫсно и съ писмо потвърди, че никога нѣма да се цѣпи отъ Организацията и че неговото влизане да работи вѫтре въ Македония е вече „въпросъ на животъ или смърть".
Повѣрвали на декларацията на Чаулевъ, решихме да направимъ опитъ, въ срещи съ представители на болшевишка Русия, да съгласимъ последнитѣ, ако не помагатъ на македонското освободително движение, поне да не му пречатъ, или ако не успѣемъ въ гова, поне да узнаемъ истинскитѣ имъ намѣрения и замисли, та споредъ това да вземенъ по-ефикасни предохранителни мѣрки.
И така почнаха се разговори и преговори. Когато бѣха предявени исканията на представителитѣ на третия интернационалъ къмъ В.М.Р.О., можаха вече да се прозратъ истинскитѣ замисли. Преди да характеризираме последнитѣ, нека веднага изтъкнемъ тукъ нѣкои отъ сѫщественитѣ искания.
1. В.М.Р.О. да се споразумѣе съ разбойницитѣ „федератисти”, като се образува единъ общъ Ц. К. Въ него отъ страна на ВМРО влизатъ тримата членове на Ц. К., Протогеровъ, Александровъ и Чаулевъ, а отъ страна на „федератиститѣ”, изникналия на момента, крайно необходимъ на Москва „федеративенъ" Ц.К. въ съставъ : д-ръ Филипъ Атанасовъ, Сл. Ивановъ, Т. Паница и единъ четвърти, името на когото не казаха, види се, защото ги бѣ срамъ да споменатъ Ст. Мишевъ, а нуждно бѣ да иматъ тѣ четирима срещу насъ тримата.
2. Представителя на болшевикитѣ настоя не само да не се преследватъ отъ В.М.Р.О. разбойницитѣ ренегати Ст. Мишевъ, Пандурски, Мите Суджукаро, и другаритѣ имъ, защото тѣ били въ връзка съ тѣхъ чрезъ д-ръ Атанасовъ и Сл. Ивановъ и щѣли да ги накаратъ да преустановятъ преследванията на македонското население и пречкитѣ противъ В.М.Р.О., а следъ непродължително време да се обявятъ противъ сръбското правителство, като предприематъ акции и атентати, следъ което ще станатъ нелегални. Той искаше разбойницитѣ да се оставатъ свободно да работятъ въ районитѣ, дѣто сѫ се установили (съ помощьта на сръбскитѣ джандари и войници), да направятъ окол. и окрѫжни конгреси и да участвуватъ съ свои делегати въ общия конгресъ на В.М.Р.О.
3. Общия конгресъ на организацията да се свика въ странство и то предпочтително въ Виена.
4. Ц. К. на В.М.Р.О. да порицае публично всички, които сѫ взели
324
участие въ потушаването на комунистическитѣ мятежи въ България презъ септ. 1923 г.
5. В.М.Р.О. да се споразумѣе съ комуниститѣ въ България и съ дружбашитѣ — крило Грънчаровъ–Петрини, за сваляне на правителството Цанковъ и замѣстването му съ работническо-селско правителство.
Забел. Последното искане, за споразумение на В.М.Р.О. съ дружбашкото крило на Грънчаровъ-Петрини, е предявено по-кѫсно предъ двама наши пратеници въ присѫтствието на П. Чаулевъ и Д. Влаховъ. Когато пратеницитѣ на Ц. К. възмутени сѫ протестирали противъ това унижение на В.М.Р.О. и сѫ заявили, че тѣ на тая база не могатъ да говорятъ съ Съветска Русия и скѫсватъ разговоритѣ, Чаулевъ и Влаховъ оставатъ спокойни и равнодушни.
6. В.М.Р.О. съ „единния фронтъ на всички революционни сили на Балканитѣ" на чело съ болшевишка Русия, разбирайки въ числото на тѣзи революционни сили и разбойницитѣ ренегати : Ст. Мишевъ, Пандурски, Суджукаро и др., повеждатъ борба противъ всички балкански държави и противъ цѣлата буржуазна Европа и свѣта, а още и за важната задача — да се запази непокѫтната републиката въ Гърция.
(Забележка : Последното искане узнахме кѫсно следъ прочита на извѣстния манифестъ.)
Има ли нужда да се анализиратъ тѣзи искания, за да се разбере какво се гонило съ тѣхъ ?
He е ли ясно за всѣки, който познава характера на македонското движение, че тѣзи искания сѫ чудовищни, обидни и абсолютно неприемливи за една независима национална революционна организация, каквато е В.М.Р.О., която почита постановленията на своя правилникъ и която не е забравила своитѣ традиции и държи за своя моралъ ?
За целитѣ на третия интернационалъ може да е една голѣма изгода, въ състава на нѣкакавъ Ц. К. на В.М.Р.О. да влезнатъ единъ нищожникъ, двама ренегати и единъ авантюристъ, т.е. четири готови нему послушни орѫдия. Но за В.М.Р.О. тѣ и четиримата си оставатъ доказани престѫпници.
Многа удобно би било сѫщо за тѣхъ Общия Конгресъ на В.М.Р.О. да стане въ Виена, щомъ не може да бѫде въ Москва. Но правилникътъ, независимостьта и интереситѣ на В.М.Р.О. не позволяватъ това.
Намѣсто да порицаватъ само взелитѣ участие въ потушаването на септемврийскитѣ мятежи, най-справедливо би било да се порицаятъ първо подстрекателитѣ на тѣзи мятежи, сетне самитѣ мятежници и най-сетне онѣзи, които сѫ били принудени да потушаватъ мятежитѣ.
Явно е, че е много желателно отъ болшевишка гледна точка В.М.Р.О. да се съгласи да съдейства за свалянето на едно буржуазно българско правителство и смѣняването му съ едно работническо-селско правителство напр. на Коларовъ-Димитровъ-Грънчаровъ-Петрини, а може би и Коста Тодоровъ и Обовъ....... В.М.Р.О., обаче, е въ невъзможность да стори нито едното, нито другото, по простата
325
причина, че тя не е една политическа партии, а още по-малко тя е една организации съсловна, класова или наемна.
Въ тия срещи съ представители на болшевикитѣ настойчиво, явно и решително се подчертаваше отъ лицата на Организацията, че :
1. В.М.Р.О. е национална Организации, въ кoятo взема участие цѣлото македонско население безъ разлика на партийни убеждении, националность, peлигия, полъ и възрасть. Македонската Организация не може да стане партийна, класова или съсловна Организация; стане ли такава, тя ще отслабне, а може и да се разпадне.
2. В.М.Р.О. може да има известенъ контактъ съ българската комунистическа партия, дотолкова доколкото има такъвъ съ други политически партии тамъ, но въ никой случай тя не може да качва и сваля правителства въ България или да дава каквато и да е подкрепа на тая или оная партия.
3. В.М.Р.О. счита д-ръ Ф. Атанасовъ, Сл. Ивановъ, Паница и другаритѣ имъ престѫпници спрѣмо освободителното македонско движение. Тя може само да не прилага присѫдитѣ надъ тѣхъ и да имъ даде възможность съ полезни за Македония дѣла да омиятъ досегашнитѣ свои престѫпления и следъ като се реабилитиратъ по тоя начинъ, да имъ се повѣри рѫководяща работа въ Македония. Приеме ли тѣхъ въ редоветѣ на Организацията, ще се яви недоволство отъ най-добритѣ сили.
4. Що се отнася до разбойницитѣ-ренегати Ст. Мишевъ, Мите Суджукаро, Илия Пандурски, Гр. Циклевъ и другаритѣ имъ, тѣ трѣбва да извършатъ акции и атентати противъ сръбската власть и да станатъ нелегални. Едва следъ това тѣ ще могатъ да се считатъ отново революционери а може да имъ се даде мѣсто въ Орг. Ако направи Орг. единенъ фронтъ съ тия разбойници-ренегати, ще се отчае цѣлото македонско население и ще се отвърне отъ Организацията.
5. В.М.Р.О. не може да излиза съ никакви комунистически позиви, манифести и др. поради изброенитѣ въ т. 1 причини. Тя е национална организация и не може да руши основата, на която стои.
Изхождайки преди всичко отъ интереситѣ на борческа Македония, и десеть пѫти да бихме подписали подобни вредни за интереситѣ на македонското освободително движение и унизителни за В.М.Р.О. манифести и др. книжа, бихме извършили страшно престѫпление, ако не ги отхвърлимъ следъ като узнаемъ истинскитѣ замисли и намѣрении на авторитѣ имъ. Това, което настойчиво искаха болшевикитѣ, показва ясно, че тѣ иматъ дръзкото намѣрение да внacятъ смутъ въ нейнитѣ редове, да paзклaтятъ единството между нейнитѣ рѫководители и по тоя начинъ да я обезсилятъ и разцепятъ.
Съ съжаление трѣбва да се признае, че въ тѣзи си cтapaния и цели болшевикитѣ намѣриха пълна подкрепа и съдействие на П. Чаулевъ и Д. Влаховъ, и двамата измѣнили на дaдeния имъ мандатъ и злоупотрѣбили съ довѣрието на В.М.Р.О.
Пъpвиятъ отъ тѣхъ, за когото споменахме нѣщо, следъ свършека на европейската война, 4–5 години, презъ които всички бѣха отдадени на усилена работа за възсъздаване и преустройство на В.М.Р.О., буквално бездействува и даже създава пречки, като отъ друга страна,
326
срамувайки се отъ себе си и другаритѣ, винаги си е давалъ видъ, че не престава да работи.
Въ своето дълго пребиваване вънъ отъ Македония Чаулевъ се опознава и сдружава съ Митко Пенчевъ, известенъ авантюристъ и платенъ агентъ на болшевишката пропаганда, подсѫдимъ предъ В.М.Р.О. за злоупотрѣбени организационни суми. Чаулевъ бързо се спуска по наклонностьта и получава пари отъ болшевикитѣ. Впрочемъ и самъ Чаулевъ признава предъ Т. Александровъ въ Виена, че секретарьтъ на съветската легации въ Римъ, отпосле премѣстенъ съ повишение другаде, за което той много съжаляваше, му е далъ 500 долари. Двамата ние — Александровъ и Протогеровъ, предъ Влахова му предложихме да му дадемъ тия пари отъ касата на Орг., за да ги върне на болшевикитѣ и по тоя начинъ да възстанови изгубеното предъ тѣхъ достойнство, но той отблъсна тая покана, отъ който фактъ дойдохме до заключение, че Чаулевъ е взелъ по-голѣма сума отъ горната и че е обвързанъ съ тѣхъ и не може да се откаже.
Това последното се потвърди още въ два случая. Щомъ узнахме неприемливитѣ предложения на болшевикитѣ къмъ В.М.Р.О., на поканата да прекѫснемъ или отложимъ преговоритѣ, той отговори : „Азъ съмъ подписалъ вече, не мога". По-кѫсно, ние двамата членове на Ц.К. на Орг. решихме формално да се отхвърлятъ унизителнитѣ за В.М.Р.О. условия на болшевикитѣ и предупредихме Чаулева за това съ телеграми, писма и специални пратеници, но нищо не помага вече и той не се подчини съгласно правилника на решението на Ц.К., а печати отъ свое име нагласени интервюта, разни манифести и отворени писма, пише заканителни и разколнически писма, въ които нескрито се декларира за болшевикъ.
Вториятъ — Влаховъ, който, маскиралъ изкусно своитѣ партийни чувства, злоупотрѣби зарадъ тѣхъ съ довѣрието, което му бѣ оказвала В.М.Р.О. Така, на 9 априлъ т. г. той заедно съ Чаулева, безъ да бѣха опълномощени за това, даватъ на болшевикитѣ писмо-декларация отъ името на В.М.Р.О., съ което излагатъ организащшта и я тласкатъ въ единъ опасенъ пѫть.
Сѫщиятъ, възползуванъ отъ създаденото му положение, издалъ на болшевикитѣ организационни и държавни тайни, като си позволилъ да отваря частни повѣрителни писма.
Въ качеството си на времененъ касиеръ на организацията той раздавалъ голѣми организационни суми за противонародно дѣло, безъ формално разрешение и даже следъ като му се забранява това отъ насъ двама членове на Ц.К.
Три пѫти виканъ на докладъ и обяснения предъ Ц.К. и тритѣ пѫти отказва да се отзове, до като най-сетне като авторъ на познатия „манифестъ", той минава открито на противната страна, опитвайки се въ сътрудничество съ Чаулевъ и познатия авантюристъ Харлаковъ, насила да тикне Орг. въ пѫтя на опартизанването и отъ чисто идейна и революционна, да я направятъ органъ на пропагандата за болшевизиране на Балканитѣ.
Но нека заявимъ, че опасностьта, кoятo се готвеше на В.М.Р.О.
327
е избѣгната и поставената примка отстранена. Ц.К. бди и всички органи на В.М.Р.О. сѫ на поста си.
Македония има вече дълъгъ революционенъ опитъ, за да не се подава на младежки увлечении, нито да прави рисковани и крайно опасни скокове. Тя е готова за бързи действии, щомъ настѫпятъ благоприятни за това моменти и когато вѣроятностьта за успѣхъ е 90–95 на сто, но В.М.Р.О. се готви сѫщо за дълготрайна борба, за да нѣма нужда да играе „ва банкъ".
За голѣмо съжаление малцина познаватъ основно характера на македонското оевободително движение, твърдостьта и издръжливостьта на македонеца, неговия здравъ разумъ, силната му воля и несъкрушима енергия и поради това досега нѣкои получиха разочарование и скѫпи уроци въ борбитѣ за завладѣване или унищожение на В.М.Р.О. И при нови подобни — най-малко желани за насъ — опити за вмѣшателство въ вѫтрѣшнитѣ и работи, последната е напълно на свои постъ и нѣма никакво съмнение, че крайния успѣхъ ще бѫде на нейна страна.
Днесъ ние сме много по-близко до изгрева на македонската свобода, отколкото кога и да било другъ пѫть.
Чл. въ Ц.К. на В.М.Р.О. :
Т. Александровъ
А. Протогеровъ.
Цѣлата история съ виенскитѣ разговори показа нагледно колко Александровъ е държалъ за самостоятелностьта на македонското движение. Излишно би било да изтъкваме до каква степенъ хора като Влаховъ сѫ забравили този първостепененъ принципъ на ВМРО. Тѣ бѣха нули въ това отношение.
Въ голѣма заблуда сѫ били болшевишкитѣ представители като сѫ повѣрвали за моментъ, че Тодоръ ще слезне до нивото на ренегатитѣ, съ които е предлагано да се състави общъ Централенъ Комитетъ на ВМРО; което би значило, че тѣ пъкъ — бандититѣ — се издигатъ до величието на неговото дѣло.
Александровъ си е представлявалъ съвсемъ другояче разговоритѣ съ болшевишкитѣ представители. He ми е известно дали тѣ нѣкога сѫ предлагали и на Мустафа Кемалъ (Ататюркъ) да се споразумѣва съ черкезитѣ, които бѣха минали на гръцка служба, за да се борятъ противъ освобождението и възраждането на Турция.
Отъ лица, които сѫ били въ интимна срѣда на Влахова и Паница знаемъ, че тѣ сѫ били въ тревога — да не би Александровъ да се споразумѣе съ болшевикитѣ. Бояли сѫ се съ пълно основание, че при подобно споразумѣние тѣхната роля предъ Русия пропада, толкозъ повече че и безъ туй нищо не представляваха въ Македония, a бѣха само обикновени агенти на болшевишката централа.
* * *
Точно е, че опасноститѣ, които се готвѣха за ВМРО, и поставянитѣ
328
ѝ примки успѣшно бидоха избѣгнати. Но едно нѣщо биде пропустнато отъ Т. Александровъ — да се пази, да внимава за своята лична сигурность.
Нѣколкото централи, близки и по-далечни, които имаха интересъ да отслабне македонското движение, да загине или пъкъ да бѫде поставено подъ тѣхна команда, не бѣха престанали да преследватъ своитѣ планове. Тѣ не престанаха да човъркатъ на македонска почва, като подъ дърво и камъкъ търсѣха орѫдия. Най-много услужи на македонскитѣ врагове, отъ лѣво и отъ дѣсно, Протогеровъ.
Двадесеть и деветь дни следъ издаването на горното окрѫжно Тодоръ загина отъ измѣннически куршумъ.
Подробности по това велико злодеяние ще бѫдатъ дадени въ друга книга.